Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The broken boot, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
debora (2020)
Допълнителна корекция
Karel (2020)

Издание:

Автор: Джон Голсуърти

Заглавие: Първите и последните

Преводач: Цветан Петков

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издател: Профиздат

Град на издателя: София (не е указано)

Година на издаване: 1978

Тип: сборник разкази

Националност: британска (не е указано)

Печатница: ДП „9 септември“ — София

Излязла от печат: 25. XII. 1977 г.

Редактор: Георги Митев

Художествен редактор: Лиляна Басарева

Технически редактор: Лиляна Недевска

Художник: Любка Рашкова

Коректор: Кръстина Велчева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4916

История

  1. — Добавяне

Съпоставени текстове

По обяд, в деня след премиерата на „Надолу по бързеите“, актьорът Джилбърт Кейстър излезе от квартирата си. Беше прекарал шест месеца без работа, но сега играеше в последното действие ролята на доктор Доминик. Той съзнаваше, че със заплата от четири лири на седмица няма да възстанови благосъстоянието си, но походката му бе възвърнала нещичко от своята напереност и въобще имаше вид на човек, който най-после отново има работа.

Той спря пред рибарския магазин, закрепи монокъла и с лека усмивка се загледа в омарите. Откога не е ял омари! Човек може да точи зъби пред омарите, за това поне пари не искат, но едно такова половинчато удоволствие нямаше сила да го задържи. Продължи нагоре по улицата и спря пред витрината на един шивач. До изложения костюм от туид, в който лесно можеше да си представи как би изглеждал, той видя и своето отражение в износения кафяв костюм, изпросен в годината преди войната от постановката на „Мармадюк Мандевил“. Слънчевата светлина в този проклет град беше прекалено ярка за неговите ръбове и илици, колене и лакти! Все пак изпита известно смътно удоволствие от стройната фигура на човек, който дълго време се е хранил само по два пъти на ден, от монокъла — една прекрасна рамка за мекото кестеняво око, от велурената шапка, спасена през 1912 г. от постановката на „Възпитанието на Саймън“. Свали шапката, за да види във витрината своя бял кичур — една нова придобивка, която все още не бе оценена по достойнство. Но дали ставаше дума за придобивка, или за началото на края? Спускаше се назад от лявата страна и изпъкваше в тъмната коса над загадъчното лице, което не бе престанало да занимава Джилбърт Кейстър. Твърдяха, че се дължало на някакъв си там атрофиран нерв, резултат на войната, или на недохранена тъкан. Струваше му се, че е съвсем представителен, но все пак…

Продължи нататък и усети, че е минал покрай познато лице. Обърна се и го видя обърнато над късата, добре облечена фигура — лице розово, весело, кръгло, с херувимско изражение, лицето на един организатор на любителски представления.

По дяволите! Брайс-Грийн.

— Кейстър? Разбира се! Не съм ви виждал откак напуснахте добрия стар лагер. Спомняте ли си как се забавлявахме с „Гота-Грампус“? Дявол да го вземе! Радвам се да ви видя. Имате ли някакъв ангажимент? Елате да обядваме заедно.

Брайс-Грийн, богатият меценат, душата на забавата в онзи възстановителен лагер на западния бряг. И проточвайки малко думите си, Кейстър отвърна:

— Ще бъде удоволствие за мен — а нещо дълбоко вътре в него се провикна, без да проточва думите: „Господи, моето момче, ще падне лапане!“

И те закрачиха един до друг: единият строен и охлузен, другият — закръглен и спретнат.

— Познавате ли това заведение? Нека влезем вътре! Филис, коктейли за моя приятел господин Кейстър и за мен. И черен хайвер на бисквит. Господин Кейстър играе понастоящем тук, трябва да отидете да го видите.

Момичето, което сервираше коктейлите и черния хайвер, погледна към Кейстър. Сините й очи проявиха интерес. Чудесно! А стоя без работа цели шест месеца!

— Нищо и никаква роля — проточи отново той. — Взех я, за да запълня една дупка — а дупката долу, там под жилетката, откликна: „Да, доста ще е необходимо, за да се запълня.“

— Вземете си от коктейла, Кейстър. Нека отидем в малката вътрешна стая. Там няма никого. Какво ще ядем — омар?

Кейстър промърмори:

— Обожавам омарите.

— Тук са големи и много вкусни. Е, как сте, Кейстър? Така ужасно се радвам да ви видя! Вие сте единственият истински актьор, който сме имали.

— Благодаря, добре съм — отвърна Кейстър и помисли: „Той е любител, но все пак приятно човече“.

— Да седнем тук. Келнер, донесете един хубав голям омар и салата, после телешко филе с хрупкави пържени картофи и бутилка от моето специално бяло рейнско вино! А, да, и омлет с ром — с много ром и захар. Съгласен ли сте?

Кейстър помисли: „Слава тебе боже, да!“

Седнаха един срещу друг на една от двете малки маси в тясната задна стая.

— Наздраве! — рече Брайс-Грийн.

— Наздраве! — отвърна Кейстър и коктейлът, който се стичаше вътре в него, отекна: „Наздраве!“

— Е, какво ще кажете за състоянието на театъра?

Охо, този въпрос му беше по сърце. И като балансира монокъла, извивайки обратния ъгъл на устата си в мила усмивка, Кейстър проточи своя отговор:

— Жалка, съвсем жалка история!

— Хъм, да! Няма способни хора, нали? — рече Брайс-Грийн.

А Кейстър помисли: „Няма хора с пари!“

— Някаква голяма роля имали ли сте? Бяхте така ужасно добър в „Гота-Грампус“!

— Нищо особено напоследък… ъъъ… хлабава работа! — а панталоните, станали вече съвсем хлабави около кръста му, сякаш отекнаха; „Хлабава!“

— А, ето го! — възкликна Брайс-Грийн. — Обичате ли щипците?

— Благодаря. Няма значение!

Да яде, докато не усети предупредителното притискане на панталоните. Какво угощение! И как му се развърза езикът — гласът му, мек и критичен, стимулиран от широко разтворените очи и възклицанията на неговия дребничък провинциален домакин, се лееше за театъра, музиката, живописта.

— По дяволите, Кейстър! Вие имате бял кичур. Не го бях забелязал досега! Ужасно се интересувам от бели кичури. Може би ще ме сметнете за невъзпитан, но искам да ви попитам — изведнаж ли се появи?

— Не, постепенно.

— А как си го обяснявате?

На устата му бе да каже: „Защо не опитате да погладувате?“, но вместо това рече:

— Не си го обяснявам.

— Според мен е страхотен. Искате ли още омлет? Често си мисля, че е трябвало да стана професионален актьор. Сигурно такъв живот е прекрасен, особено когато човек е талантлив като вас.

Прекрасен?

— Една пура? Келнер! Кафе и пури. Ще дойда да ви гледам довечера. Предполагам, че ще останете поне една седмица тук?

Прекрасен! Смях и овации…: „Изпълнението на г. Кейстър беше безукорно. Неговото… неговата… са наистина в духа на…“

От унеса на колелцата цигарен дим го извади мълчанието на Брайс-Грийн, който седеше, застинал с пура в ръка, с леко отворена уста, а удивените му очи бяха приковани от някакъв предмет ниско на пода, близо до покривката на масата. Да не си е опарил езика? Клепачите му потрепериха. Погледна към Кейстър, облиза се нервно и рече:

— Ъъ, такова, стари приятелю, не ме смятайте за грубиян, но да не сте съвсем… ъъ… ъъ… закъсали? Искам да кажа, че ако мога с нещо да ви бъда полезен, хич не се колебайте! Стари познайници сме, нали знаете и въобще…

Погледът му отново се спусна надолу и Кейстър го проследи. И видя поводът на смущението да виси на около педя над килима — собствената му обувка, разцепена от край до край на две места между връзките и бомбето. Ами, разбира се! Как не се сети! Тези обувки останаха от ролята на Берти Карстърз в „Лековерният“, която игра непосредствено преди войната. Хубави обувки бяха. Единственият чифт, който имаше, ако не се смятат обувките на Доктор Доминик, които пазеше. Вдигна очи към елегантния и загрижен Брайс-Грийн. От сърцето му се отрони тъжна капка и изпълни окото зад монокъла. Устните се свиха горчиво. Той каза:

— Съвсем не, благодаря! Защо?

— О, ни-ни-нищо. Просто ми дойде наум — очите му…, но Кейстър вече бе скрил обувката. Брайс-Грийн плати сметката и стана.

— Стари приятелю, надявам се ще ме извините. Имам ангажимент в два и половина. Така се радвам, че ви видях. Довиждане!

— Довиждане — рече Кейстър. — Благодаря.

Остана сам. И подпрял с ръка брадичката си, той се втренчи през монокъла в празната кафена чашка. Сам със себе си, с обувката си, с предстоящия си живот… „А къде сте участвували напоследък, господин Кейстър?“ „Напоследък в нищо особено. Разбира се, играл съм почти всичко.“ „Разбирам. Може би ще ни оставите адреса си, но се боя, че не мога да ви обещая нищо определено.“ „Аз… всъщност съм готов да репетирам, за да ме одобрите, или пък… или пък само да прочета ролята?“ „Благодаря, но се боя, че все още не сме на този етап.“ „Така ли? Разбирам? Е, добре, надявам се, че ще ми се обадите.“ И Кейстър си представи как гледа директора. Господи! Как гледаше само!… Прекрасен живот! Кучешки живот! Да просиш… да просиш… да просиш работа! Живот, изпълнен със смразяващо чакане, прикрита просия, ужасяващо униние, недояждане!

Келнерът започна да се върти наоколо. Даваше вид, че иска да почисти масата. Трябва да си ходи! Видя, че двете млади жени, които седяха на другата маса, между неговата и вратата гледат насам. Изострените му сетива доловиха шепот:

— Точно така… в последното действие. Не виждаш ли белия му кичур?

— Ами да! Разбира се! Не е ли… нали той беше…!

Кейстър изпъна гръб. На устните му се прокрадна усмивка. Нагласи монокъла си. Бяха забелязали неговия доктор Доминик!

— Да разчиствам, ако вече сте свършили, господине?

— Разбира се. Тръгвам си.

Стегна се и стана. Младите жени го гледаха втренчено. Строен, с лека усмивка, той мина съвсем близо до тях. Толкова близо, че да не видят скъсаната му обувка.

1922 г.

Край