Джон Голсуърти
Скъсаната обувка

John Galsworthy
The Broken Boot

По обяд, в деня след премиерата на „Надолу по бързеите“, актьорът Джилбърт Кейстър излезе от квартирата си. Беше прекарал шест месеца без работа, но сега играеше в последното действие ролята на доктор Доминик. Той съзнаваше, че със заплата от четири лири на седмица няма да възстанови благосъстоянието си, но походката му бе възвърнала нещичко от своята напереност и въобще имаше вид на човек, който най-после отново има работа.

Той спря пред рибарския магазин, закрепи монокъла и с лека усмивка се загледа в омарите. Откога не е ял омари! Човек може да точи зъби пред омарите, за това поне пари не искат, но едно такова половинчато удоволствие нямаше сила да го задържи. Продължи нагоре по улицата и спря пред витрината на един шивач. До изложения костюм от туид, в който лесно можеше да си представи как би изглеждал, той видя и своето отражение в износения кафяв костюм, изпросен в годината преди войната от постановката на „Мармадюк Мандевил“. Слънчевата светлина в този проклет град беше прекалено ярка за неговите ръбове и илици, колене и лакти! Все пак изпита известно смътно удоволствие от стройната фигура на човек, който дълго време се е хранил само по два пъти на ден, от монокъла — една прекрасна рамка за мекото кестеняво око, от велурената шапка, спасена през 1912 г. от постановката на „Възпитанието на Саймън“. Свали шапката, за да види във витрината своя бял кичур — една нова придобивка, която все още не бе оценена по достойнство. Но дали ставаше дума за придобивка, или за началото на края? Спускаше се назад от лявата страна и изпъкваше в тъмната коса над загадъчното лице, което не бе престанало да занимава Джилбърт Кейстър. Твърдяха, че се дължало на някакъв си там атрофиран нерв, резултат на войната, или на недохранена тъкан. Струваше му се, че е съвсем представителен, но все пак…

Продължи нататък и усети, че е минал покрай познато лице. Обърна се и го видя обърнато над късата, добре облечена фигура — лице розово, весело, кръгло, с херувимско изражение, лицето на един организатор на любителски представления.

По дяволите! Брайс-Грийн.

— Кейстър? Разбира се! Не съм ви виждал откак напуснахте добрия стар лагер. Спомняте ли си как се забавлявахме с „Гота-Грампус“? Дявол да го вземе! Радвам се да ви видя. Имате ли някакъв ангажимент? Елате да обядваме заедно.

Брайс-Грийн, богатият меценат, душата на забавата в онзи възстановителен лагер на западния бряг. И проточвайки малко думите си, Кейстър отвърна:

— Ще бъде удоволствие за мен — а нещо дълбоко вътре в него се провикна, без да проточва думите: „Господи, моето момче, ще падне лапане!“

И те закрачиха един до друг: единият строен и охлузен, другият — закръглен и спретнат.

— Познавате ли това заведение? Нека влезем вътре! Филис, коктейли за моя приятел господин Кейстър и за мен. И черен хайвер на бисквит. Господин Кейстър играе понастоящем тук, трябва да отидете да го видите.

Момичето, което сервираше коктейлите и черния хайвер, погледна към Кейстър. Сините й очи проявиха интерес. Чудесно! А стоя без работа цели шест месеца!

— Нищо и никаква роля — проточи отново той. — Взех я, за да запълня една дупка — а дупката долу, там под жилетката, откликна: „Да, доста ще е необходимо, за да се запълня.“

— Вземете си от коктейла, Кейстър. Нека отидем в малката вътрешна стая. Там няма никого. Какво ще ядем — омар?

Кейстър промърмори:

— Обожавам омарите.

— Тук са големи и много вкусни. Е, как сте, Кейстър? Така ужасно се радвам да ви видя! Вие сте единственият истински актьор, който сме имали.

— Благодаря, добре съм — отвърна Кейстър и помисли: „Той е любител, но все пак приятно човече“.

— Да седнем тук. Келнер, донесете един хубав голям омар и салата, после телешко филе с хрупкави пържени картофи и бутилка от моето специално бяло рейнско вино! А, да, и омлет с ром — с много ром и захар. Съгласен ли сте?

Кейстър помисли: „Слава тебе боже, да!“

Седнаха един срещу друг на една от двете малки маси в тясната задна стая.

— Наздраве! — рече Брайс-Грийн.

— Наздраве! — отвърна Кейстър и коктейлът, който се стичаше вътре в него, отекна: „Наздраве!“

— Е, какво ще кажете за състоянието на театъра?

Охо, този въпрос му беше по сърце. И като балансира монокъла, извивайки обратния ъгъл на устата си в мила усмивка, Кейстър проточи своя отговор:

— Жалка, съвсем жалка история!

— Хъм, да! Няма способни хора, нали? — рече Брайс-Грийн.

А Кейстър помисли: „Няма хора с пари!“

— Някаква голяма роля имали ли сте? Бяхте така ужасно добър в „Гота-Грампус“!

— Нищо особено напоследък… ъъъ… хлабава работа! — а панталоните, станали вече съвсем хлабави около кръста му, сякаш отекнаха; „Хлабава!“

— А, ето го! — възкликна Брайс-Грийн. — Обичате ли щипците?

— Благодаря. Няма значение!

Да яде, докато не усети предупредителното притискане на панталоните. Какво угощение! И как му се развърза езикът — гласът му, мек и критичен, стимулиран от широко разтворените очи и възклицанията на неговия дребничък провинциален домакин, се лееше за театъра, музиката, живописта.

— По дяволите, Кейстър! Вие имате бял кичур. Не го бях забелязал досега! Ужасно се интересувам от бели кичури. Може би ще ме сметнете за невъзпитан, но искам да ви попитам — изведнаж ли се появи?

— Не, постепенно.

— А как си го обяснявате?

На устата му бе да каже: „Защо не опитате да погладувате?“, но вместо това рече:

— Не си го обяснявам.

— Според мен е страхотен. Искате ли още омлет? Често си мисля, че е трябвало да стана професионален актьор. Сигурно такъв живот е прекрасен, особено когато човек е талантлив като вас.

Прекрасен?

— Една пура? Келнер! Кафе и пури. Ще дойда да ви гледам довечера. Предполагам, че ще останете поне една седмица тук?

Прекрасен! Смях и овации…: „Изпълнението на г. Кейстър беше безукорно. Неговото… неговата… са наистина в духа на…“

От унеса на колелцата цигарен дим го извади мълчанието на Брайс-Грийн, който седеше, застинал с пура в ръка, с леко отворена уста, а удивените му очи бяха приковани от някакъв предмет ниско на пода, близо до покривката на масата. Да не си е опарил езика? Клепачите му потрепериха. Погледна към Кейстър, облиза се нервно и рече:

— Ъъ, такова, стари приятелю, не ме смятайте за грубиян, но да не сте съвсем… ъъ… ъъ… закъсали? Искам да кажа, че ако мога с нещо да ви бъда полезен, хич не се колебайте! Стари познайници сме, нали знаете и въобще…

Погледът му отново се спусна надолу и Кейстър го проследи. И видя поводът на смущението да виси на около педя над килима — собствената му обувка, разцепена от край до край на две места между връзките и бомбето. Ами, разбира се! Как не се сети! Тези обувки останаха от ролята на Берти Карстърз в „Лековерният“, която игра непосредствено преди войната. Хубави обувки бяха. Единственият чифт, който имаше, ако не се смятат обувките на Доктор Доминик, които пазеше. Вдигна очи към елегантния и загрижен Брайс-Грийн. От сърцето му се отрони тъжна капка и изпълни окото зад монокъла. Устните се свиха горчиво. Той каза:

— Съвсем не, благодаря! Защо?

— О, ни-ни-нищо. Просто ми дойде наум — очите му…, но Кейстър вече бе скрил обувката. Брайс-Грийн плати сметката и стана.

— Стари приятелю, надявам се ще ме извините. Имам ангажимент в два и половина. Така се радвам, че ви видях. Довиждане!

— Довиждане — рече Кейстър. — Благодаря.

Остана сам. И подпрял с ръка брадичката си, той се втренчи през монокъла в празната кафена чашка. Сам със себе си, с обувката си, с предстоящия си живот… „А къде сте участвували напоследък, господин Кейстър?“ „Напоследък в нищо особено. Разбира се, играл съм почти всичко.“ „Разбирам. Може би ще ни оставите адреса си, но се боя, че не мога да ви обещая нищо определено.“ „Аз… всъщност съм готов да репетирам, за да ме одобрите, или пък… или пък само да прочета ролята?“ „Благодаря, но се боя, че все още не сме на този етап.“ „Така ли? Разбирам? Е, добре, надявам се, че ще ми се обадите.“ И Кейстър си представи как гледа директора. Господи! Как гледаше само!… Прекрасен живот! Кучешки живот! Да просиш… да просиш… да просиш работа! Живот, изпълнен със смразяващо чакане, прикрита просия, ужасяващо униние, недояждане!

Келнерът започна да се върти наоколо. Даваше вид, че иска да почисти масата. Трябва да си ходи! Видя, че двете млади жени, които седяха на другата маса, между неговата и вратата гледат насам. Изострените му сетива доловиха шепот:

— Точно така… в последното действие. Не виждаш ли белия му кичур?

— Ами да! Разбира се! Не е ли… нали той беше…!

Кейстър изпъна гръб. На устните му се прокрадна усмивка. Нагласи монокъла си. Бяха забелязали неговия доктор Доминик!

— Да разчиствам, ако вече сте свършили, господине?

— Разбира се. Тръгвам си.

Стегна се и стана. Младите жени го гледаха втренчено. Строен, с лека усмивка, той мина съвсем близо до тях. Толкова близо, че да не видят скъсаната му обувка.

The actor, Gilbert Caister, who had been ‘out’ for six months, emerged from his East Coast seaside lodging about noon in the day, after the opening of ‘Shooting the Rapids,’ on tour, in which he was playing Dr. Dominick in the last act. A salary of four pounds a week would not, he was conscious, remake his fortunes, but a certain jauntiness had returned to the gait and manner of one employed again at last.

Fixing his monocle, he stopped before a fishmonger’s and, with a faint smile on his face, regarded a lobster. Ages since he had eaten a lobster! One could long for a lobster without paying, but the pleasure was not solid enough to detain him. He moved upstreet and stopped again, before a tailor’s window. Together with the actual tweeds, in which he could so easily fancy himself refitted, he could see a reflection of himself, in the faded brown suit wangled out of the production of ‘Marmaduke Mandeville’ the year before the war. The sunlight in this damned town was very strong, very hard on seams and buttonholes, on knees and elbows! Yet he received the ghost of æsthetic pleasure from the reflected elegance of a man long fed only twice a day, of an eyeglass well rimmed out from a soft brown eye, of a velour hat salved from the production of ‘Educating Simon’ in 1912; and, in front of the window he removed that hat, for under it was his new phenomenon, not yet quite evaluated, his mèche blanche. Was it an asset, or the beginning of the end? It reclined backwards on the right side, conspicuous in his dark hair, above that shadowy face always interesting to Gilbert Caister. They said it came from atrophy of the—er—something nerve, an effect of the war, or of under-nourished tissue. Rather distinguished, perhaps, but—!

He walked on, and became conscious that he had passed a face he knew. Turning, he saw it also turned on a short and dapper figure—a face rosy, bright, round, with an air of cherubic knowledge, as of a getter-up of amateur theatricals.

Bryce-Green, by George!

“Caister? It is! Haven’t seen you since you left the old camp. Remember what sport we had over ‘Gotta Grampus’? By Jove! I am glad to see you. Doing anything with yourself? Come and have lunch with me.”

Bryce-Green, the wealthy patron, the moving spirit of entertainment in that South Coast convalescent camp. And, drawling slightly, Caister answered:

“Shall be delighted.” But within him something did not drawl: ‘By God, you’re going to have a feed, my boy!’

And—elegantly threadbare, roundabout and dapper—the two walked side by side.

“Know this place? Let’s go in here! Phyllis, cocktails for my friend Mr. Caister and myself, and caviare on biscuits. Mr. Caister is playing here! you must go and see him.”

The girl who served the cocktails and the caviare looked up at Caister with interested blue eyes. Precious! He had been ‘out’ for six months!

“Nothing of a part,” he drawled; “took it to fill a gap.” And below his waistcoat the gap echoed: ‘Yes, and it’ll take some filling.’

“Bring your cocktail along, Caister; we’ll go into the little further room, there’ll be nobody there. What shall we have—a lobstah?”

And Caister murmured: “I love lobstahs.”

“Very fine and large here. And how are you, Caister? So awfully glad to see you—only real actor we had.”

“Thanks,” said Caister, “I’m all right.” And he thought: ‘He’s a damned amateur, but a nice little man.’

“Sit here. Waiter, bring us a good big lobstah and a salad; and then—er—a small fillet of beef with potatoes fried crisp, and a bottle of my special hock. Ah! and a rum omelette—plenty of rum and sugah. Twig?”

And Caister thought: ‘Thank God, I do.’

They had sat down opposite each other at one of two small tables in the little recessed room.

“Luck!” said Bryce-Green.

“Luck!” replied Caister; and the cocktail trickling down him echoed: ‘Luck!’

“And what do you think of the state of the drama?” Oh! ho! A question after his own heart. Balancing his monocle by a sweetish smile on the opposite side of his mouth, Caister drawled his answer: “Quite too bally awful!”

“H’m! Yes,” said Bryce-Green; “nobody with any genius, is there?”

And Caister thought: ‘Nobody with any money.’

“Have you been playing anything great? You were so awfully good in ‘Gotta Grampus’!”

“Nothing particular. I’ve been—er—rather slack.” And with their feel around his waist his trousers seamed to echo: ‘Slack!’

“Ah!” said Bryce-Green. “Here we are! Do you like claws?”

“Tha-a-nks. Anything!” To eat—until warned by the pressure of his waist against his trousers! Huh! What a feast! And what a flow of his own tongue suddenly released—on drama, music, art; mellow and critical, stimulated by the round eyes and interjections of his little provincial host.

“By Jove, Caister! You’ve got a mèche blanche. Never noticed. I’m awfully interested in mèches blanches. Don’t think me too frightfully rude—but did it come suddenly?”

“No, gradually.”

“And how do you account for it?”

‘Try starvation,’ trembled on Caister’s lips.

“I don’t.”

“I think it’s ripping. Have some more omelette? I often wish I’d gone on the regular stage myself. Must be a topping life, if one has talent, like you.”

Topping?

“Have a cigar. Waiter! Coffee and cigars. I shall come and see you to-night. Suppose you’ll be here a week?”

Topping! The laughter and applause—” Mr. Caister’s rendering left nothing to be desired; its—and its—are in the true spirit of—!”

Silence recalled him from his rings of smoke. Bryce-Green was sitting, with cigar held out and mouth a little open, and bright eyes round as pebbles, fixed—fixed on some object near the floor, past the corner of the tablecloth. Had he burnt his mouth? The eyelids fluttered; he looked at Caister, licked his lips like a dog, nervously, and said:

“I say, old chap, don’t think me a beast, but are you at all—er—er—rocky? I mean—if I can be of any service, don’t hesitate! Old acquaintance, don’t you know, and all that—”

His eyes rolled out again towards the object, and Caister followed them. Out there above the carpet he saw it—his own boot. It dangled, because his knees were crossed, six inches off the ground—split—right across, twice, between lace and toecap. Quite! He knew it. A boot left him from the rôle of Bertie Carstairs, in ‘The Dupe,’ just before the war. Good boots. His only pair, except the boots of Dr. Dominick, which he was nursing. And from the boot he looked back at Bryce-Green, sleek and concerned. A drop, black when it left his heart, suffused his eye behind the monocle; his smile curled bitterly; he said:

“Not at all, thanks! Why?”

“Oh! n-n-nothing. It just occurred to me.” His eyes—but Caister had withdrawn the boot. Bryce-Green paid the bill and rose.

“Old chap, if you’ll excuse me; engagement at half-past two. So awf’ly glad to have seen you. Good-bye!”

“Good-bye!” said Caister. “And thanks!”

He was alone. And, chin on hand, he stared through his monocle into an empty coffee cup. Alone with his heart, his boot, his life to come.... ‘And what have you been in lately, Mr. Caister?’ ‘Nothing very much lately. Of course I’ve played almost everything.’ ‘Quite so. Perhaps you’ll leave your address; can’t say anything definite, I’m afraid.’ ‘I—I should—er—be willing to rehearse on approval; or—if I could read the part?’ ‘Thank you, afraid we haven’t got as far as that.’ ‘No? Quite! Well, I shall hear from you, perhaps.’ And Caister could see his own eyes looking at the manager. God! What a look.... A topping life! A dog’s life! Cadging—cadging—cadging for work! A life of draughty waiting, of concealed beggary, of terrible depressions, of want of food!

The waiter came skating round as if he desired to clear. Must go! Two young women had come in and were sitting at the other table between him and the door. He saw them look at him, and his sharpened senses caught the whisper:

“Sure—in the last act. Don’t you see his mèche blanche?”

“Oh! yes—of course! Isn’t it—wasn’t he—!”

Caister straightened his back; his smile crept out, he fixed his monocle. They had spotted his Dr. Dominick!

“If you’ve quite finished, sir, may I clear?”

“Certainly. I’m going.” He gathered himself and rose. The young women were gazing up. Elegant, with faint smile, he passed them close, managing—so that they could not see—his broken boot.