Будин Керимидаров
„Дона Флор и нейните двама съпрузи“ — трогателна история за морал и любов

Аз не съм нищо друго, освен разказвач на историята на тази земя, син на тези хора.

Ж. Амаду

С тези няколко пестеливи щриха Жоржи Амаду разкрива основната идея на цялото си литературно творчество. Неговото име не е непознато на нашата общественост — мнозина писатели от по-старото поколение си спомнят за срещите с него в България, която той посещава като политически емигрант между 1948 и 1951 г. и към която храни най-добри чувства.

Българският читател познава някои от романите му: „Страната на златните плодове“ (ДИ „Народна култура“ — 1950 г.), „Червената жътва“ (ДИ „Народна култура“ — 1950 г.), „Рицарят на надеждата“ (Партиздат — 1951 г.), „Подземията на свободата“ (ДИ „Народна култура“ — 1955 г.), „Какао и кръв“ (ДИ „Народна култура“ — 1956 г.), „Габриела, карамфил и канела“ (ДИ „Народна култура“ — 1961 г.), „Мъртвото море и Хубиаба“ (ДИ „Г. Бакалов“ — Варна — 1969 г.) и „Старите моряци“ (ДИ „Г. Бакалов“ — Варна — 1978 г.).

Тези произведения главно от 30-те и 40-те години — преведени от английски, френски и испански — не могат да дадат представа за цялостното му творчество. Такава картина дава написаното през 60-те и 70-те години — най-плодотворният период на писателя.

В годините преди Втората световна война традиционният роман за земята в Бразилия, с неговия конкретен географски и социологически патос, етнографска живописност и склонност към отразяване на чисто външните явления, постепенно загубва своето значение и в прозата започват да доминират градските теми, разчупва се границата на повествованието, засилва се интересът на писателя към разкриване индивидуалната психология на героите и стремежът към тематично и стилно обвързване на неговото творчество със световния литературен процес.

В края на петдесетте и началото на шестдесетте години в цялата латиноамериканска литература се засилват прогресивните тенденции, пряко следствие от историческата победа над фашизма, от изострянето на общата криза на капитализма, разпадането на колониалната система на империализма, както и от укрепването на света на социализма.

Латиноамериканските писатели усвояват нови литературни художествени форми на отразяване на действителността — интроспекцията и ретроспекцията, използването на фантастико — митологически образи, монтажите и пр. След Астуриас („Сеньор президентът“), който се смята за основоположник на обновителния процес в латиноамериканската литература, се появява цяла плеяда писатели новатори, които с критична острота отразяват социалните проблеми. Това са Габриел Гарсия Маркес — Колумбия, Алехо Карпентиер и Николас Гилен — Куба, Гимараес Роза и Жоржи Амаду — Бразилия, Варела — Аржентина, Володя Тейтелбойм — Чили, и др.

Следвайки тези тенденции, Жоржи Амаду обрисува вътрешния мир на своите земляци — жителите на Североизточна Бразилия, и става най-възторженият певец на своя роден край — Баия, и на неговите хора.

Жоржи Амаду е роден на 10 август 1912 г. в какаовата плантация Аурисидия, щата Баия, където прекарва почти целия си живот. По онова време Североизточна Бразилия е арена на непрекъснати битки между богатите собственици на какаови плантации. От тази атмосфера той събира много от темите на своите бъдещи романи.

Шестнадесетгодишен започва да посещава литературни кръжоци и да учи журналистика, а на деветнадесет години написва първия си роман — „Страната на карнавала“, посрещнат с интерес, ентусиазъм и висока оценка от литературната общественост. Романът слага началото на едно богато творчество, което обхваща над 25 романа и пиеси, биографични очерци и десетки статии. Днес Ж. Амаду е един от най-четените писатели не само в Бразилия и Латинска Америка, но и в света. Романите му са преведени на 44 езика в 55 страни и издадени в милиони тиражи.

Житейският път на Ж. Амаду е изпълнен със смела и героична борба в защита на свободата, на мира и дружбата между народите. Горещ патриот, той активно участва в политическия живот на Бразилия, бори се за нейното демократизиране и икономическа независимост от САЩ. Преследван в собствената си страна, той е принуден на няколко пъти да емигрира в чужбина (последния път през 1951 г. като комунистически депутат във Федералния парламент). Книгите му са забранявани и публично изгаряни от полицията.

В емиграция Амаду развива активна политическа дейност — пътува в много европейски, латиноамерикански и азиатски страни, участва в конгреси на Световния съвет на мира, чийто подпредседател е през петдесетте години, поддържа контакти и дружба с прогресивни общественици, журналисти и писатели от цял свят — Шолохов, Еренбург, Евтушенко, Айтматов, Гилен, Карпентиер, Арагон, Триоле, Елюар и др. През 1951 г. е удостоен с високата Международна награда за укрепване на мира и дружбата между народите (Москва).

От 1956 г. Жоржи Амаду се установява трайно в Бразилия, когато започва най-плодовитият период от творчеството му. През 1961 г. той вече официално е признат за най-изтъкнат писател на своята страна и е избран за член на Бразилската академия за литература.

С романа си „Какао“ (1933 г.) Амаду си спечели мястото на най-големия представител на т.нар. Североизточна школа в бразилската литература, обособила се през двадесетте и тридесетте години на XX в., към която се числят също Грасилиано Рамос — романът му „Сух живот“ (издателство „Български писател“ — 1969 г.), Жозе Линс де Вету и др. Техните произведения пресъздават стихийните селски движения, сушата и глада, характерни за Североизточна Бразилия, упадъка на плантаторската аристокрация, политическото съзряване на селския пролетариат. Голямо място заемат и афро-бразилските елементи — Ж. Амаду ги запазва и в по-късното си творчество. Тази особеност се дължи на средата, в която живее и твори писателят — щатът Баия и неговата столица, гр. Салвадор, „черното сърце“ на страната, неповторим с богатството на историческите и културните си паметници, с обширни какаови плантации и кършещи снага по тях изящни мулатки — земя на надеждата, на миналото и бъдещето на Бразилия. И ако бразилецът въобще е надарен с таланта да бъде художник или артист в най-широкия смисъл на думата, то можете да не се съмнявате, че това са именно „баияика“ или „баиянин“, както в Бразилия наричат всички, които произхождат от Североизтока. Този край е дал и дава „кралете“ и „кралиците“ на естрадата и на карнавала, той дава най-добрите поети, писатели, художници, артисти.

Баия, това е котелът, където в течение на вековете се е претопявала и калявала бразилската нация. Тук е започнала смесицата на раси и култури, религии и ритуали, обичаи и нрави. Тук се е родила тази чудна смес от християнски и езически обичаи и религиозни обреди. Африканското начало е сложило дълбок отпечатък върху цялостния живот и култура на Баия, върху нейния фолклор, кухня, музика, празненства. В този неповторим по своята красота и самобитност край всичко е амалгама от кръв и раси, религии и обичаи, черни и бели, индианци и мамелюци, бедни и богати, мулати и метиси…

Но Баия е не само съкровищница на народното изкуство. Тази земя, която ражда какаото, през XX век става арена на най-ожесточените схватки за нейната жестока експлоатация.

Запазвайки красотата и поезията на афро-бразилския фолклор, през лабиринта на човешките страсти и падения, слава и презрение, Жоржи Амаду неотменно следва класовата си ангажираност и философско кредо, когато разкрива борбата между злото и доброто, духа и материята, предразсъдъците и изостаналостта, любовта и омразата. Всичките му произведения, от първия т.нар. „баиянски цикъл“ до днес, са естествено съединение на трезвия реализъм и фолклорната поетичност, битовата достоверност и неизчерпаема фантазия.

След „Какао“ Амаду написва „Пот“ (1934 г.). Това са романи — документи за живота на работниците от какаовите плантации. Като на филмова лента в „Пот“, в прочутия стар квартал Пелоуриньо в гр. Салвадор, преминават просяци, проститутки и мизерия. Авторът плътно съединява истинността на диалозите, обичаите и страстите на своите литературни герои с тези на земляците си.

„Жубиаба“ (1935 г.) е Баия на макумбите, на култовете на „черния град“ и морето с неговия живот и борба.

В „Мъртвото море“ са описани загадките на морето. В атмосферата на трагичното и фаталността авторът намесва свръхестествени сили в човешките съдби, митове и легенди, въображение и действителност чрез персонализиране на герои и свръхчовешки митически същества.

Някои бразилски литературни критици определят „Свети Георги от Илеус“ (1944 г.) като едно от най-значителните произведения не само на Жоржи Амаду, но и на цялата съвременна бразилска литература. Самият Амаду пише за този роман: „Опитах се да фиксирам обективно и със страст какаовата икономическа драма, завземането на земята от феодалните «полковници» в началото на века и преминаването на тези земи в алчните ръце на експлоататорите“. Тези събития в Бразилия действително са толкова трагични и борбата на народа толкова драматична, че ако феодалното завладяване на земята е епично, а империалистическото й завладяване е само подло, то не е вина на автора, че ги описва с такава страст и сила…

През 1958 г. излиза „Габриела, карамфил и канела“ — нов етап в творчеството на автора. Техническият прогрес вече е трансформирал града и заменя живота на селските ратаи от какаовите плантации с този на дребната буржоазия. В романа са заложени две основни идеи: политическа и лирико — любовна. Оттук започват новите насоки в творчеството на Жоржи Амаду, развити и в следващите му произведения — поетичната сила на образния израз и колоритът на обичаите и живота на народа.

Романът „Габриела, карамфил и канела“ получава петте най-големи литературни награди в Бразилия: „Мишадо де Асиз“ (на Националния институт на книгата), „Жабути“ (на Бразилската камара на книгата), „Луиза. Клаудио де Соуза“ (на ПЕН-клуба), „Кармен Долорес Барбоза“ и „Паола Брито“.

Чрез любовни истории, убийства, банкети, различни анекдоти за всички вкусове едно минало на знатни плантатори и въздишките по това минало се редуват с отчуждеността и желанията за отмъщение, преплетени с отчаяни политически маневри и интриги.

Габриела — това е бразилският народ в своето жизнено веселие да бъде свободен.

Следващите романи на Ж. Амаду: „Тереза Батиста уморена от войната“, „Мундир, кител и нощница“, „Тиета от Агресте“ и последният му биографичен роман „Момчето Грапиуна“ (1981 г.), се отличават от предишните както по форма, така и по съдържание. „Тиета от Агресте“ (1978 г.) е последната „сага за Баия“. В нея авторът разказва за стихийната индустриализация в бразилските глъбини, която довежда до обединяването на народа, до разрушаването на неговите запазени през вековете традиции и обичаи.

В „Габриела, карамфил и канела“ и в „Дона Флор и нейните двама съпрузи“ авторът, описвайки една широка панорама на баиянския живот, оставя за бъдещите поколения всички характерни особености на бита, които постепенно изчезват: архитектура, музика, фолклор, кухня — въобще всичко онова, което отразява в съвкупност самия дух на народа, неговото своеобразие, неговата култура.

В същото време той предава особеностите на местния говор, отличаващ се с поетичност и изящество.

Именно бразилският колорит е една от причините тези два романа да се ползват с толкова голяма популярност не само в Бразилия, но и в други страни.

Чрез историята на двата брака на дона Флор, Жоржи Амаду се присмива на дребната буржоазия, на ограничеността, на нейната неспособност за пълнокръвен живот, на нейните нелепи и смешни предразсъдъци.

„Написах тази книга, за да нарисувам една широка панорама на съвременния живот в Баия, една картина на обичаите, нравите, условията и условностите, украсени с колорита на този единствен по рода си град Салвадор, в който се смесват всички раси… В същото време исках да покажа отколешния контраст между живота на народа — тежък, страшен, истински трагичен, който той носи с упорство, решимост и героизъм, винаги вярващ в по-доброто бъдеще, и към нищо неводещия живот на дребната буржоазия“ — пише Амаду в предговора към книгата си.

Авторът показва тази ограниченост на жизнените хоризонти, този пълен отказ от истинските ценности на живота, тази деградация на еснафщината през призмата на най-дълбокото и благородно чувство — чувството на любовта, чрез което дона Флор неизменно получава вяра, упование и сила от народа.

Деветнадесетгодишната девойка Флор отказва да се омъжи за богатия младеж, син на собственик на какаова плантация, за което я увещава майка й. Тя решително заявява, че няма да вземе за мъж без любов никого, дори той да е знатен принц. Дона Розилда напразно внушава на дъщеря си, че най-важното за една девойка е изгодният брак.

Дона Флор среща избраника на своето сърце — приятния и с изискани маниери младеж Вадиньо, който успява да завърти главата на девойката и тя му се отдава, което принуждава дона Розилда да приеме брака между тях.

Вадиньо обаче се ползва със славата на последен бродяга, бохем, дребен мошеник, който ограбва на хазарт и рулетка богатите земевладелци и е постоянен посетител на публичните домове.

Дона Флор преживява с Вадиньо седем щастливи, но не съвсем леки години.

Едва навършил 30 години, Вадиньо умира в разгара на карнавала.

Периодът на карнавала, през който главният герой Вадиньо умира, съвсем не е случайно съвпадение, нито ексцентрична претенция на Амаду да покаже едно любопитно фолклорно събитие.

Пренесен в Бразилия от Португалия през средата на миналия век, днес карнавалът в Рио де Жанейро, в Салвадор на Баия и в други градове на страната е изгубил своя първоначален култов и религиозен характер (почитане на мъртвите или посрещане на пролетта от времето на т.нар. „сатурниади“) и е влязъл в бита и живота на отрудените хора като разтуха и временна забрава на техните грижи и отчаяние.

Само този, който е видял пъстроцветното и люшкащо се море от милиони човешки същества, заливащо булевардите и площадите на Рио де Жанейро в продължение на четири дни и три нощи, тези кръшни танци под ритъма на самбата, тези гърчещи се от екстаз и умора, от радост и отчаяние тела, може да почувства величието и трагизма в това несрещано другаде явление — бразилския карнавал. Жоржи Амаду включва карнавала като любима тема в романите си, за да предаде непреходната жизнена устойчивост на бразилците и волята им да са свободни и щастливи, потапяйки в ритъма на песните и танците своите мъки.

Вадиньо, беден и отритнат от буржоазното общество, щедър и благороден в любовта и обичта си към хората, умира в страстния си порив към щастие и свобода.

Неутешима в мъката си, дона Флор разбира, че Вадиньо не е този, когото еснафското, лицемерно общество счита за мошеник и изнудвач. Той е добрият, щедър и великодушен човек с широка душа, който, вземайки от богати земевладелци, подпомага бедния си приятел — шофьор, чиято майка лежи на смъртно легло и той няма пари да плати за лекар и лекарства.

След няколко тъжни години дона Флор отново се омъжва. Сега неин съпруг е богатият собственик на аптека в Салвадор д-р Теодоро Мадурейра. У него всичко е установено, пресметнато и отмерено — от аптекарските шишета до човешките отношения. Д-р Мадурейра е установил строга система на отношенията си с хората и в семейството: в определен ден на седмицата съпрузите приемат гости, в друг те отиват на гости и всичко това е съобразено със семейния бюджет. Регламентирани са даже интимните отношения между съпрузите — два пъти в седмицата.

Дона Розилда прелива от щастие. Най-после тя се е сдобила със зет, за когото толкова дълго е мечтала.

Дона Флор обаче не е щастлива. Тя изгаря от огъня на страстта на своя първи съпруг, чиито безпорядъчни и непризнаващи никакви ограничения и условности ласки не може да забрави. И тя прекарва мъчителни нощни бдения в терзания по Вадиньо, винаги готов да я задуши в обятията си и да я люби.

Авторът избавя своята героиня от властта на спомените чрез намесата на свръхестествени сили. Дона Флор извършва макумба и се освобождава от своя любим Вадиньо, който се превръща в нетленен. Макумба или кандомбле е един от езическите култове, пренесени от Африка в Бразилия, който е пуснал дълбоки корени в бразилското общество.

Макумбата представлява сбор от вярвания, придружени от ужасяващи удари на барабан. С течение на времето в Бразилия макумбата се повлиява от католическите обреди и спиритическите сеанси. Танците и песните са съществен елемент в церемониите. Текстовете на песните са изключително от деформирани или трудноразбираеми думи. На макумба посвещават свои произведения композитори и поети. В края на 60-те години Софийската филхармония изпълни ораторията „Кандомбле“ на известния бразилски композитор и диригент Жозе Сикейра.

Намесвайки в произведенията си тези свръхестествени сили, Жоржи Амаду чрез алегорията и подтекста на необикновено силното въображение и фантазия вдъхва у хората вярата и чувството, че те могат да са свободни и чрез посланието на любовта да си принадлежат един на друг.

Описвайки погребението на Вадиньо в ритуала на този фантастичен обред, Амаду стига до предела на човешкото въображение, изразявайки основната идея на романа си — невероятната битка между духа и материята.

„Градът се вдигна във въздуха и часовниците удариха едновременно и дванадесет, и полунощ, започна войната на светиите — всички ориша се бяха събрали да погребат Вадиньо, този бунтовен егун, с любовния му товар… Светкавица и гръм, стомана срещу стомана, черна кръв. Срещнаха се на кръстопътя на последния път, на границата с нищото…

Тогава една зора изгря над всеки публичен дом и всяка проститутка се сдоби с мъж и дете. Луната падна в Итапарика върху манговите дървета и влюбените я уловиха в огледалца, отразиха я в целувки и в унес.

От една страна — законът, армиите на предразсъдъците и изостаналостта… От друга страна — любовта и поезията…

Народът се стичаше по улиците с фенери, хората носеха календар на стачки и въстания. Като стигнаха площада, изгориха диктатурата като мръсна хартия и на всеки ъгъл запалиха свободата.“

Ярките характеристики на Вадиньо и на другите герои от народа и художествената правда, която лъха от тях, ни убеждават, че в човешките отношения любовта и сърдечността са много по-ценни чувства, отколкото пресметливите съображения за появата и интереса.

През 1982 г. Жоржи Амаду навърши 70 години. Преследван и гонен в миналото в своята родина, сегашният негов юбилей беше широко отразен в Бразилия и в много други страни.

По този повод бяха припомнени думите му, казани при избирането му за член на Бразилската академия за литература: „Аз избрах много труден за мене път — пътя на отговорността пред бедните и угнетените, които не се ползват от благата на света. Аз желая да бъда, според силите си, гласът на техните болки, на техните въжделения и надежди… в тяхната глина аз желая да замеся хуманизма на моите книги, да творя за тях и от тяхно име“.

Повече от 50 години Жоржи Амаду е певец на въжделенията и надеждите на хората, „замесвайки“ в тяхната глина хуманизма на своето творчество.

Нека на свой ред отбележим почитта и уважението си към този ненадминат поет на прозата чрез по-честото присъствие на творчеството му у нас.