Дж. К. Майо
Ловен сезон (13)

Глава тринадесета

Беше хубав, модерен кабинет, боядисан в бяло, със скромна мебелировка, кафемашина и яркочервени кантонерки.

Сега, след приключването на разпита, поне за момента, се изненадах от това с каква лекота ги бях излъгал. Просто си седях там, с вид на затормозен и притеснен човек, какъвто всъщност бях, пушех, без да спра, гризях си ноктите, чешех се по главата, мърдах нервно на стола, отговарях бързо, а после поправях отговорите си. И макар съвестта ми да беше неспокойна и да обмислях всеки отговор заради дилемата, пред която бях изправен, чувствах учудващо малка вина от факта, че криех някои неща от тях.

Това, което криех, бяха Сидал, Хенидж и цялата скорошна история на насилствени смъртни случаи, която бе достигнала кулминацията си с профучаването ми през движението по улица „Джерърд“ към малката група, събрала се около трупа на Брус Балдуин. Открих го проснат по лице, със спокоен вид. Не се виждаше рана, само няколко петна кръв по снега.

Знаех, че Сидал би искал да излъжа полицията, но не бях сигурен дали аз самият искам точно това. Не знаех дори защо го правя. Дължах и чувствах много по-малко лоялност към Хари Сидал, отколкото към Брус Балдуин, който бе убит вместо мен.

Бях уплашен и озадачен. Опитвах се да осъзная това, че този, който искаше да умра, бе застрелял Брус вместо мен. Знаех, че незнанието на този факт щеше да направи залавянето на убиеца почти невъзможно за полицията.

Някъде назад в мислите ми съществуваше надеждата, че скоро дилемата ми ще се разреши и сега, след като бе убит невинен човек, Сидал щеше да влезе тук, размахвайки официални документи, и дискретно да обясни цялата история.

Съществуваше и друга причина, поради която се надявах той да постъпи така: също така назад в мислите си виждах и Сидал като убиеца, а тази гледка щеше да изчезне като призрак при настъпването на деня, ако Хари се появеше сега.

Но той не влезе в стаята.

— Господин Мур — каза инспекторът, чието име беше Тери.

Осъзнах, че инспектор Тери ме гледа с мрачно изражение на тясното си лице. Единствените му думи обаче бяха:

— С нас ли сте отново, господин Мур?

Това бе най-грубото нещо, казано ми от него, през двата часа, които бях прекарал в усилени лъжи.

— Да — отговорих. — Отново съм с вас.

— Не съвсем — каза той двусмислено. — Страхувам се, че не съвсем. Нямам повече въпроси към вас, но бих искал да останете тук още около половин час. Гари, напечатай всичко и после господин Мур ще го подпише.

Полицаят, който въпреки включения касетофон на бюрото до него бе водил стенографски бележки, докато говорех, се оттегли. Останахме аз, инспекторът, сержант Брачпийс и сержант Ейбълман.

Инспектор Тери се разходи из стаята, доля прясно кафе в чашите ни, изпразни пепелниците в кошчето за боклук и отново седна. Сложи крака върху бюрото, пъхна незапалена цигара „Марлборо“ в устата си и се вторачи в тавана. Изчака сержантът да разбърка захарина в кафето си и после наклони глава към него.

— Брач — каза той, — какво мислиш?

Сержантът имаше зачервено лице, червена коса и червени мустаци. Кръглите му сини очи ме гледаха, сякаш бях използвана кола, която щеше да обиди, за да получи по-изгодна цена от предложената.

— Мисля, че това е за 1300 — каза той. — Смятам, че трябва да им го предадеш.

— Да — съгласи се Тери и запали цигарата си със старомодна настолна запалка. — И аз така смятам. Ще им звъннеш, нали?

Сержантът набра номера и зачака.

— Какво е 1300? — запитах инспектор Тери.

В очите му проблеснаха весели искрици, но той не сподели мисълта си. Очевидно не бях човек, с когото би се веселил.

— Отдел „Убийства“ — отвърна той. — Намира се на улица „Йънг“ номер 1300.

— Вие не сте ли отдел „Убийства“?

— Ние задаваме въпросите, господин Мур — отвърна той.

Наистина го мислеше. Докато ме разпитваше, той олицетворяваше самата любезност. Сега просто ме бе оставил, пушеше си цигарата, пиеше си кафето и не забелязваше ъгъла на кабинета, където седях.

— Ало — каза сержантът. — Обажда се Брачпийс. Намирам се в 52-ри участък. Инспектор Тери иска да поемем стрелбата на „Джерърд“. Да, всичко е според правилата. Трупът е в „Гренвил“. Да, снимки, проби, всичко. Точно така, в момента е чук.

Кръглите сини очи погледнаха към мен, сякаш да се уверят, че съм на мястото си.

— Да, така мисля, обещаващо, но сложно. Ще разберете. Да, ще дойдем след малко — завърши той и остави телефона. — Предполагам, че е време за ядене — обърна се той към инспектора.

— Знаете пътя — отвърна Тери.

Брачпийс и Ейбълман ни оставиха сами. Тери каза:

— Смятате ли, че взломът в апартамента ви има някаква връзка с убийството на господин Балдуин?

— Не — отговорих прекалено бързо.

Вероятно не успях да убедя нито него, нито себе си. Отчаяно желаех двете престъпления да нямат никаква връзка помежду си. Искаше ми се убийството на Брус да не беше част от паяжината, която се оплиташе около мен.

— Не — казах отново, без да вярвам.

Възцари се ледена тишина.

Станах и отидох до прозореца. Погледнах към улицата.

Хората се движеха бързо в студената нощ. Стоях сам насред стаята, изолиран от неприязънта на инспектора, и си мислех за смъртта. В стъклото видях отражението си, което ме наблюдаваше сериозно. Гледката ме извади от дълбоката замисленост.

— По дяволите! — извиках и се обърнах. — Ами госпожа Балдуин?

— Тя идва насам, господин Мур. Предполагам, че всеки момент ще е тук.

— Някой приятел ли ще я докара?

Той свали крака от бюрото и ме изгледа така, сякаш започваше да вижда човешки черти в мен.

— Не. Тя искаше да дойде сама, но като се имат предвид обстоятелствата, решихме, че това не е разумно. Казахме й, че времето е много лошо и опасно за шофиране, и й предложихме да я докарат хората от ППО — това е Провинциалната полиция на Онтарио. Тя реши, че с тях ще се чувства по-добре, отколкото с някой приятел. Не искаше да говори с хора, които познава. Затова пристига насам с полицаите.

Очите му се спряха върху мен с подновен интерес. Усетих, че се мръщя, за да отхвърля връзката между нас. Нещо ставаше в мен, докато гледах навън в пустата нощ. Чувствах се нервен и на ръба, сякаш очаквах първата репетиция на новата си пиеса, но това не беше театър. Това беше истинският живот в чужда страна по време на настъпващата зима. Реших, че не съм с всичкия си, за да добавя това „с настъпващата зима“.

— Убиха го в снега — промълвих мрачно и се заразхождах напред-назад из кабинета.

— Успокойте се — каза инспекторът. — Госпожа Балдуин ще пристигне скоро. Това е ужасна нощ за нея. Искаме да я улесним колкото се може повече.

Седнах за няколко минути, но после скочих отново.

— Къде ще прекара нощта госпожа Балдуин? — попитах.

— Господин Мур — отвърна той, — имаме хотел на наше разположение, ако тя иска това, а ако желанието й е да се върне в Стратфорд, момчетата ще я закарат дотам. Докторът ни също е тук, в случай че тя се нуждае от медицинска помощ. А сега се успокойте, иначе ще трябва да ви помоля да си тръгнете.

Това ме стресна.

— Искате да кажете, че не съм задържан?

— Вие не сте арестуван, господин Мур. Вие сте само свидетел, приятел на убития, последният, който е говорил с него преди смъртта му, поне доколкото ние знаем. Освен това е бил убит с ключовете от вашата кола в ръка. Затова ви помолихме да ни помогнете. Това е всичко. И вие ни помогнахте, нали?

Инспекторът отиде до кафеварката, взе каничката и излезе от стаята с нея, като остави вратата отворена. Чух шум от течаща вода и размяна на реплики. Когато се върна, Тери сипа кафе във филтъра и включи машината.

— Колата на ППО е на булевард „Юнивърсити“ — заговори той с гръб към мен. — Ще бъдат тук след пет минути.

Вече беше прекалено късно за това, но той някак си успя да ме накара да го кажа:

— Мисля, че го застреляха, защото го объркаха с мен — съобщих.

Настъпи такава тишина, че можеше да се чуе падането на карфица на пода.

Все още с гръб към мен, инспекторът наблюдаваше първите капки кафе, падащи в каничката.

— Изглежда логично — каза той. — Вие сте човекът с необикновения светски кръг. Но как са могли да направят подобна грешка?

Той се завъртя и пристъпи към мен. Предложи ми „Марлборо“. Приех. Той също си взе цигара и запалихме. Движехме се предпазливо в ограничено пространство между нас, издишахме дима от ъгълчетата на устите си, пазехме огънчетата далеч от дрехите на другия. Разказах му за синьото и червеното яке.

— Мислели са, че вие сте човекът, наел реното и облечен със синьо яке. Значи са ви държали под око, дори са ви следили. Защо, господин Мур?

Дръпнах от цигарата и издишах дима встрани, но част от него влезе в окото ми.

— Не знам — отговорих.

— Разбира се — каза той. — Това подхожда на всичко, което ни казахте досега. Не знаете откъде са всички онези типове и защо се интересуват от вас. Просто са се появили от гората и са започнали да се размножават.

В гласа му нямаше ирония. Тя се долавяше само в думите.

Инспекторът почисти пепелта от ръкава на сакото ми, отдалечи се и седна на крайчеца на бюрото си.

— Струва ми се, че май сте в опасност, господин Мур. Може би все още представлявате подвижна мишена. Ще трябва да помислите върху това.

Брачпийс и Ейбълман влязоха през отворената врата.

— Здрасти — обърна се Тери към тях. — Чухте ли допълнителната новина, която ми съобщи господин Мур?

— Аз чух — отговори Брачпийс. — Ейбълман си купуваше сладкиши.

Тери тръгна да излиза от стаята. Аз го спрях.

— Ами госпожа Балдуин? — попитах.

— Аз ще се погрижа за нея — отговори той и излезе.

Останах да вечерям заедно с екипа от отдел „Убийства“ — сладкиши и кафе. Всеки от нас плати своя дял, а забавлението беше безплатно — докато ядяхме, слушахме записа с отговорите ми на въпросите на Тери.

В началото, когато Ейбълман пусна касетофона, имах чувството, че храната ще ми преседне, особено когато чух гласа си да описва убийството на Брус Балдуин и после да им разкрива истината само наполовина. Но после ми стана интересно да слушам търпеливите въпроси и липсата на коментар в гласа му, докато аз пропусках да обясня връзката между мен и Востер и италианските му приятели. Стори ми се, бе обясненията ми звучаха доста добре. Нещо липсваше, но в гласа ми не се долавяше лъжлива нотка.

Касетата свърши и Ейбълман изключи касетофона.

— Добре — обърна се той към Брачпийс. — В този разпит се усеща доста опит — каза той, после събра остатъците от вечерята ни, подреди ги на таблата и я изнесе в коридора.

Брачпийс отвори куфарче, извади една папка, а от нея лист хартия.

— Това е телекс от Лондон — съобщи ми той. — Мур, Антъни Дж. Няма нищо против него. Няма криминално досие. Няма предишни разпити. Писател за театъра и телевизията. Служба в армията — 3 години. Капитан от разузнаването.

Отново тази дума „разузнаване“. Когато полицаите я чуят, в главите им започват да звънтят малки камбанки. Брачпийс ме изгледа точно както Кена ме бе гледал в Лондон. Изглежда, мислеше, че трябва да кажа нещо.

— Това е истината — казах.

— Били сте в разузнаването.

Намръщих се леко, за да покажа, че не виждам никаква връзка със сегашния случай.

— Да — отговорих.

— Имате ли нещо против да ми кажете за какъв вид разузнаване става дума?

— О — отвърнах, виждайки светлината. — Военно разузнаване, нищо тайнствено. Поддържахме досиета на комуникационните системи от Варшавския договор и разни подобни.

— Нищо, свързано с разследване?

— Нищо шпионско, ако това имате предвид.

— Това е едното. Но има и друго. Доколкото си спомням, навремето в Германия имаше страхотна черна борса.

— Понякога съм се сблъсквал с нея, но основно полицията се грижи за това. Известно време работих и в отдела за специални разследвания.

Той остави тишината да се спусне над нас, а аз реших да я наруша. Бях уморен и отдавна не се бях упражнявал.

— Е, може да се каже, че съм от вашата страна на оградата — казах.

Усмихнах се и той ми се усмихна в отговор, като остави Ейбълман да възприеме новините. Ейбълман беше закръглен човек с орлов нос, провиснали черни мустаци, черна коса и мързелив поглед.

— Не е нужно много време, за да преминеш от другата страна на оградата — каза той.

— Не знам, Чарли — отвърна Брачпийс. — Някога опитвал ли си да подкопаеш стълб на ограда? Но пък да я прехвърлиш наистина е лесно.

Те ме загледаха усмихнато, спокойни и в добро настроение, сякаш оценяваха шансовете ми да спечеля състезанието.

Запалих цигара, отпих от кафето и се притесних. Отдавна не бях седял там, където те седяха, но рефлексите ми заработиха. Опитах се да променя стратегията.

— Сега съм в театъра — казах. — Не се занимавам с шпионаж или престъпления.

— Вие знаете това, господин Мур, а и ние също го знаем — искрено каза Брачпийс, после се обърна към Ейбълман: — Но знаеш ли какво ме озадачава, Чарли?

— Какво, Брач?

— В Лондон трябва да са получили нашия телекс за господин Мур към седем часа вечерта по наше време, което е полунощ там. Ако ние получим телекс за някой канадски писател посред нощ, бихме могли да открием всичко, което те ни изпратиха за господин Мур, с изключение на едно нещо.

— Е, добре, сподели го с нас, умнико.

— Е, хайде де, Чарли! Някога опитвал ли си да получиш нечие военно досие в събота посред нощ? Няма начин. Трябва да чакаш до понеделник.

Отначало ми се стори, че тази двойна игра е подготвена предварително, но сега видях, че Ейбълман е по-объркан и от мен.

Брачпийс ни се усмихна и поклати глава.

— Добре, момчета, мен ме учудва следното: получават запитване посред нощ и изпращат отговора само за един час. Значи този факт за службата на господин Мур във военното разузнаване трябва вече да е бил в компютъра им. Значи някой в Скотланд Ярд вече се е интересувал достатъчно от господин Мур, за да се сдобие с военното му досие.

Проклех Хенидж, Сидал и Кена заради това, че действаха без много да му мислят. После обаче осъзнах, че за тях бе невъзможно да предвидят това, че ще бъда разпитван от отдел „Убийства“ в Торонто.

Или пък да предвидят, че в отдела ще има човек като Брачпийс. Той имаше прекалено остри инстинкти и прекалено бърза мисъл, за да играя срещу него. Беше едър, широкоплещест, отпуснат спокойно, със загорялото лице на човек, който прекарва дълго време на открито. Чудесна маскировка.

Осъзнах, че го гледам вторачено в очите, които добиха замислен вид.

— За какво мислите, господин Мур?

— Не знам какво да мисля — отговорих. — Не знам нищо за полицейските процедури.

— Е, но преди сте знаели — каза той. — А и мога да ви доверя, че ние полицаите не търсим информация безцелно. Някой от лондонската полиция е имал нужда от информация за вас. Можете ли да обясните това?

— Не, не мога. Но вероятно те могат.

— О, ние ще ги попитаме, не се тревожете за това — каза той, после стана, наля прясно кафе и остана прав. — Ще намерим и човека, убил вашия приятел, или хората, нали, Чарли?

— Защо не — отвърна Ейбълман. — Имаме достатъчно следи.

— Точно така — съгласи се Брачпийс. — В този град имаме 87,7% разкриване на убийства. Не трябва да напускате страната засега, господин Мур — нареди ми той. — Освен това искам да останете в Торонто или да уведомите лично мен или сержант Ейбълман, ако решите да напуснете града. Ще му дадеш ли визитна картичка, Чарли? Звъннете на този номер или се обадете на улица „Йънг“ 1300, ако се сетите за нещо, което сте забравили да ни кажете. Ако отново ви нападнат, обадете ни се. Тук ще имаме проблем с охраната, Чарли. Трябва да поговорим с нашите хора по въпроса.

— Те не могат да станат негови телохранители — отвърна Ейбълман.

— Нищо, ще поговорим за това.

После Брач вдигна телефона, набра и каза:

— Вече сме готови.

Двамата детективи от отдел „Убийства“ изтриха усмивките от лицата си и добиха сериозен вид. Почти знаех какво ще последва, но не съвсем.

Санди влезе в стаята. Лицето й беше сгърчено от неизплаканите сълзи. Когато ме видя, тя се закова на място.

— Е, добре — каза Санди, вторачи се в мокета и поклати глава.

После вдигна очи и тръгна към мен.

— Заради теб стана — каза тя. — Той е мъртъв заради теб.

— Да — потвърдих.

— Е, Антъни — меко промълви Санди, — проклет да си за това.

После ме удари силно по лицето.