Ан Мейджър
Сбъднат сън (7)

Седма глава

Силна утринна светлина струеше през прозореца и случаен лъч, отразен от морската повърхност, гонеше слънчево зайче по леглото й. Амбър разтърка очи и окончателно се събуди. Несъзнателно протегна ръка, за да докосне Барън, ала него го нямаше.

Прозорците бяха широко отворени и през тях нахлуваше хладният морски бриз. Тя придърпа възглавницата върху очите си, за да се предпази от силната светлина.

Треската бе преминала и се чувстваше здрава и отпочинала, готова за нова схватка с Барън. Но не на живот и смърт! Засмя се и седна в леглото. Спомни си за вчерашния разговор, когато без малко щеше да му признае за Джои.

Оттук нататък нямаше да допусне обсъжданията им да засегнат детето. Дали ще му каже, или не — трябваше да го обмисли добре! Може би преди е грешала…

Отхвърли този проблем — поне засега, и се замисли за друго. И двамата отсъстваха повече от двадесет и четири часа. Макс и Маргарет сигурно се тревожеха. Не бе сигурна, но в лодката, с която я намери Барън, като че ли имаше радио.

Почувства глад. От много време не бе хапвала нищо, изпила бе само чаша чай. Къде ли бе отишъл Барън?

Изправи се рязко от леглото и й се зави свят. Значи не се беше възстановила напълно. Отпусна се отново за минута, а после стана, този път — съвсем бавно.

Погледна през прозореца и видя Барън, който се разхождаше между дърветата. Не можеше да откъсне поглед от широките мускулести гърди и походката му на дива пантера. Когато той влезе в хижата, първите й думи бяха:

— Умирам от глад!

Той отиде до един от килерите и се върна с компот от праскови.

— Сега ще намеря отварачка — каза и започна да рови из чекмеджето.

След малко тя се наслаждаваше на вкусните плодове и сиропа. В същото време той вече вадеше харпун, кутия с риболовни принадлежности, пръчка и корда.

— Вкусни ли са прасковите? — попита през рамо.

— Фантастични! — каза тя, като бързо преглъщаше сочните плодове.

— Запази място и за прясна риба — предупреди я Барън.

— Риба ли?

— И то такава, която със сигурност ще прикове вниманието ти — отсече той.

— Изглеждаш самонадеян, но дали ще хванеш поне една? — не успя да се сдържи да не го подразни тя.

Барън се изправи мълчаливо и понесе нещата навън. Амбър се загледа в стройното му тяло и забрави да преглъща. Той вече се канеше да прекрачи прага, когато тя попита:

— В лодката има ли радио? — Каза го уж между другото.

— Да — след кратко колебание отвърна той и остави багажа на земята.

— Работи ли? — Небрежният тон смекчаваше сериозния въпрос, ала Барън усети напрежението й.

— Да. — Този път отговорът бе по-бърз.

— Не мислиш ли, че би било добре да се обадим за помощ?

Той бавно тръгна към нея, впил поглед в лицето й. Винаги, когато я гледаше така, по тялото й минаваха тръпки на възбуда. Застана прав наблизо и положи ръце върху раменете й, като я наклони леко назад. Пръстите му се заровиха в дългата руса коса и повдигнаха лицето й, за да се взре в меките зелени очи, обрамчени с дълги тъмни мигли.

— Помощ ли? Това е последното, от което имам нужда — отчетливо изрече той. — Не се случва често да съм на необитаем бряг с толкова красива жена, която при това е и моя съпруга. — Амбър усещаше върховете на пръстите му върху пулсиращата си вратна вена, което й действаше успокоително.

— Ами Макс… Майка ти? Ще се тревожат.

— Едва ли! Говорих с тях вчера и те знаят къде сме.

— Какво?!

— Добре ме чу. — Гласът му бе дълбок и спокоен.

Тя бе отпуснала ръка върху дървената масичка до леглото и в настъпилата тишина ясно се чуваше как лъжицата потропва от треперенето на пръстите й. Компотът бе временно забравен.

— Какво ще си помислят за нас? Вестниците ще…

— На всички ще е ясно, че един мъж и неговата съпруга искат да прекарат няколко дена сами.

— Барън! Знаеш, че за хората наоколо ние не сме женени.

— А нима точно за теб понятията „женен“ и „влюбен“ са несъвместими? Учуден съм. — Гласът му издаваше, че едва потиска смеха си.

— О, знаеш какво имам предвид! — Както винаги от него се излъчваше нещо топло, грижовно, чувствено и то изостряше усещанията й.

Физическата му близост нарушаваше логиката на разсъжденията й и Амбър губеше мисълта си.

— Не, не зная какво имаш предвид. — В гласа му се усещаше леко нетърпение.

— Барън, ти ме разсейваш. Така не мога да мисля!

— Не е необходимо да мислиш. Отдай се на чувствата и усещанията. Наистина ли искаш да се върнеш, или предпочиташ да останеш с мен тук поне още малко?

Навън слънцето хвърляше игриви отблясъци върху танцуващите вълни. Меките нежни ръце, галещи врата и раменете, й доставяха удоволствие, като напомняха за прекрасната нощ, за победата на страстта над разума. Миналото бе забравено. Тя се намираше на райски остров — сама с мъжа, когото винаги бе обичала!

— Ще остана тук с теб. — Треперещият глас като че ли не бе неин.

— И аз мисля така — каза той триумфиращо, ала и с известна доза облекчение.

У стаите му леко докоснаха челото й и преди Амбър да осъзнае какво бе казала току-що, Барън вече бе излязъл.

Изтегната по корем върху леглото, Амбър подпря с ръка брадичката си и се загледа през прозореца. Къде ли можеше да е отишъл Барън? Спомни си как успя да го ядоса, като изрази съмнение в рибарските му способности. Толкова бе уверен във всичко — във властта си над нея, в дребните ежедневни проблеми… Някъде дълбоко в душата й се зараждаше нежност и задоволство. Та той се грижеше за нея!

Тя се наслаждаваше на лекия бриз, нахлуващ през прозореца. Красивата гледка на безкрайната блестяща като скъпоценен камък морска шир и нежносиньото небе, по което не се виждаше нито едно облаче, спираше дъха й.

Внезапна мисъл я накара да се намръщи. Не се ли радваше прекалено много? Обърна се и седна на леглото, като сви по турски крака под себе си. Все още беше облечена в спортната му риза. Намираше се на неговия остров. Миналата нощ му бе позволила да я люби…

Даде си сметка, че колкото и приятно да беше, все пак попадна в опасен капан. Отгоре на това, не можеше да разчита на собствения си здрав разум! Даже сега, само като си помислеше за него, в съзнанието й изплува стройното му загоряло тяло, мускулестите гърди и ръце. Приятна тръпка премина по тялото й. Да, определено я вълнуваше излъчващата се от него мъжественост. Докъде ли щеше да я доведе липсата на воля?

Бавно се изправи в леглото. Трябваше да се махне от острова и от него! Колкото по-скоро, толкова по-добре! Обзе я странно и неразбираемо нетърпение.

Решително се отправи към вратата. Предпазливо пристъпи върху грубо скованата веранда и се спусна по дървените стъпала. На пристана леко се полюшваше завързаната лодка, с която я бе спасил. Очевидно другата бе останала сред бурния океан…

Амбър имаше намерение веднага да открие Барън и да му каже, че е променила решението си да остане.

Някога островът бил коралово възвишение, сега обаче бе гъсто покрит със зеленина и наоколо се виждаха само короните на манговите дървета. Върху водата бе кацнала бяла чапла и Амбър се загледа в нея, преди да поеме по брега, като внимателно избираше къде да стъпи, за да не попадне върху острите корали. Непрекъснато се оглеждаше, за да го зърне.

Скоро го видя — плуваше на стотина метра навътре в морето. Спря под сянката на едно дърво и се загледа в него. Помаха с ръка да привлече вниманието му. Накани се да извика, но изведнъж прикри устата си с ръка. Точно в този момент не биваше да я забележи!

Водата бе съвсем прозрачна и ясно се виждаше, че той плува гол. Тялото му гъвкаво се извиваше.

Тя усети силните удари на сърцето си. Сякаш забрави да диша. Даже от такова огромно разстояние бронзовата му голота я караше да си помисли какво удоволствие й доставя физическата близост с него.

Знаеше, че не бива да го гледа, но бе запленена и не откъсваше очи от прекрасния мъж, който се гмуркаше и десетина метра по-нататък подаваше глава от водата. Този път опитът му бе успешен и на харпуна му имаше риба.

Барън заплува към брега да остави плячката си. Когато водата стигаше вече само до кръста му, тя видя искрящите капчици, стичащи се по копринената кожа.

Амбър помисли, че сигурно вече я е видял и дълбоко пое въздух. Обърна се бързо и побягна, без да си дава сметка, че нейните реакции са му пределно ясни.

Стигна до хижата и изкачи стълбите на един дъх. Притесни я мисълта, че в гърдите й се надигат чувства, които не можеше да потисне, и то само като го погледнеше!

Твърдото й решение да му устои бе разколебано. Тя трябваше да отложи разговора, докато Барън свърши с риболова.

Неспокойно прехвърляше всички доводи за и против. Какво да прави, докато го чака? Погледът й се плъзна през прозореца. Какъв прекрасен ден, а тя бе затворена в тази стая… Докога ли?

Свали спортната зелена риза и бързо облече своите вече изсъхнали дрехи, среса косата си и я завърза стегнато на опашка.

Ще отиде на плажа, ала този път — от другата страна на залива, за да избегне евентуалната среща с Барън. Преметна хавлиената кърпа на рамо и излезе.

Повървя малко и откри тясна плажна ивица, където пясъкът бе затоплен от слънцето. Постла кърпата, съблече се по бикини и сутиен, после мързеливо се изтегна по гръб върху нея. Слънчевите лъчи и мекият бриз милваха тялото й. Навътре в морето играеха делфини, а сиво-бели чайки се рееха високо над главата й.

„Какво фантастично място“ — помисли тя. То бе идеално да забрави тревожните си мисли за мъжа, който нарушаваше спокойствието й. Затвори очи и опита да се отпусне.

Никак не бе лесно да изхвърли Барън от съзнанието си, нито да избяга от него. Под затворените си клепачи виждаше само красивото му мъжко тяло.

Веждите й се смръщиха. Каквото и да правеше, не можеше да прокуди образа му!

Слънцето бе силно и след няколко минути се обърна, за да не изгори. Пясъкът бе тъмен, доста горещ и хладната вода изглеждаше примамлива.

Лениво се надигна и я опита с пръстите на краката си. Беше чудесна и Амбър реши, че непременно трябва да се изкъпе, преди да легне отново да се пече. Направи няколко крачки и водата й стигна до коленете. О, непременно ще се гмурне! Хвърли поглед наоколо — колкото да се увери, че е сама. Какво щеше да стане, ако поплува малко? Барън бе от другата страна на залива.

За секунда свали бикините и сутиена, като грижливо ги сгъна до джинсите и блузката върху скалите. След това водата нежно обгърна глезените, коленете, бедрата й. Гмурна се сред сребрист облак от мехурчета. Дълго плува, преди да изпита умора. Стъпи на дъното и се изправи. Слънцето блестеше в малките водни капки, които приличаха на златни зрънца по кожата й. Вълните нежно се плискаха около раменете й, докато погледът се рееше по необятния океан.

Обърна се към брега. Барън стоеше до дрехите й. Широка усмивка огряваше загорялото му лице. В тъмносините очи проблясваха весели искрици, докато оглеждаше тялото й.

Появяването му бе неочаквано и въпреки хладната вода тя усети как я облива горещина.

Амбър се хвърли обратно към дълбокото, по-далеч от него. След секунди подаде глава, за да поеме въздух. По отпуснатата му поза — леко излегнат върху скалите, заключи, че той стои там отдавна. А тя бе твърде заета да се наслаждава на плуването и не го бе забелязала!

— Какво мислиш, че правиш, Барън? — попита с нисък и почти спокоен глас. В желанието си да се скрие от погледа му тя покри с ръка гърдите си.

— Наблюдавам те — отговори небрежно.

— Мислех, че ловиш риба — напомни тя, като игнорира последната му забележка. Гласът й бе равен и спокоен, въпреки че вътрешно цялата трепереше.

— Да, точно това правих, преди да открия начин да прекарам времето си по-добре. — Усмихна й се съзаклятнически. — Приятно ли беше къпането?

— Преди ти да се появиш — да. Ще се махнеш ли да се облека?

— Според мен не е необходимо да се обличаш — внимателно каза Барън. — Предпочитам да те гледам гола.

— Моля те, остави ме! — В гласа й се долавяше раздразнение.

— Няма. — Стиснатите му устни показваха, че едва ли има намерение да отстъпи.

— Нямаш право да ме шпионираш!

— Имам толкова право, колкото и ти — отвърна спокойно той. — Видях как ме наблюдаваше, докато ловях риба.

— О… — въздъхна тя, защото я бяха хванали натясно. — Аз обаче не те шпионирах!

— Как ще го наречеш тогава?

— Исках да ти кажа нещо.

— Защо не го направи? — изстреля бързо въпроса той.

— Защото… — Как можеше да обясни чувствата, които я бяха обзели, докато го гледаше?

— Какво дойде да ми кажеш? — настоя той.

— Че искам веднага да си тръгна оттук!

— Мислех, че вече сме се разбрали.

— Промених решението си — отчетливо произнесе Амбър.

— Но аз не съм! — Беше невероятно спокоен.

— Барън, трябва да ме заведеш вкъщи!

— Защо?

— Ами… Мисля, че ще бъде по-добре.

— Защото те е страх, че това, което се случи миналата нощ, може да се повтори. — Упорито впереният в нея поглед я накара да почувства, че не може дори да преглъща. Беше прав и тя не можеше да го отрече. — Аз съм този, който трябва да бяга, а не ти — иронизира той. — В края на краищата ти ме прелъсти.

— Не съм! — В треперещия й глас се усетиха гневни нотки.

— Разбира се, че ме прелъсти. Кой снощи ми предложи да легна при него под одеялото му? Ти!

— Но… — опита се да протестира тя.

Устните му се разтегнаха в изкусителна усмивка, която спря дъха й.

— Сега е мой ред да те прелъстя — заяви спокойно Барън.