Георгий Мартинов
Калисто (26)

„Сърцето“ на кораба

Вертолетът увисна неподвижно два метра над кораба. Борд-механикът отвори вратичката и спусна стълбата.

— Чакайте ме — каза Лао Сен.

Той бързо слезе на площадката. До шахтата на подемника се чернееше някакъв предмет. Професорът учуден видя, че са крила. Странно и непонятно. Калистяните много се грижеха за летателните си апарати и никога не биха ги захвърлили да стоят цяла нощ на „покрива“ на звездолета. Но нямаше време да мисли защо е допуснато това необикновено нарушение на реда. Той бързаше да съобщи на Виениян за нещастието, сполетяло другарите му.

Подемникът се оказа долу. Още едно необяснимо обстоятелство. Винаги държаха затворен отвора на шахтата да не би случайно да завали дъжд.

„Някой ме е изпреварил“ — помисли си професорът.

Това му се струваше най-простото и естествено обяснение. Някой от обитателите на лагера е избързал да долети при Виениян и е използувал крилата.

Лао Сен запали джобното си фенерче и при светлината намери познатото бутонче. Както винаги подемникът безшумно се изкачи.

Като се спускаше, Лао Сен се сети, че не знае как да изпълни кабината с газ за дезинфекция. Когато идваха на звездолета, винаги ги придружаваше някой от калистяните. Той не можеше да си позволи да влезе в кораба без тази задължителна процедура.

Професорът знаеше, че кабината може да се изпълни с газ и отвътре. Сигнализацията, която свързваше подемника и вътрешните помещения, също му бе добре позната.

Но дали Виениян, когато чуе сигнала, ще разбере какво искат от него?

„Ще разбере — помисли си Лао Сен. — Нали не съм първият. И онзи, които е дошъл преди мене, се е обърнал за помощ към него.“

Когато подемникът спря, той натисна бутончето на сигнала.

Мина цяла минута. Отговор нямаше.

Ученият втори път натисна копчето и дълго го държа така.

Дори през металическите стени на шахтата той чуваше силното бръмчене (в звездолета нямаше звънци), но никой не се обади. Минаха пет-шест минути.

Какво да прави? Дали да се върне в лагера и да се посъветва с Куприянов? Ами ако това забавяне струва живота на учените от Калисто? Всяка минута бе скъпа. Но да отвори вратата и да влезе в звездолета без дезинфекция, значеше да унищожи резултата от предохранителните мерки, така акуратно спазвани от всички досега.

Може би на кораба няма никой? Може би онзи, който е долетял с крилата, вече е напуснал звездолета заедно с Виениян? В улисията и бързината те са забравили летателния апарат горе и са използували за връщане друг. Това беше съвсем правдоподобно.

Но защо тогава са спуснали подемника долу? Трябвало е да го оставят горе.

Лао Сен за последен път опита „да позвъни“ на Виениян. Напразно!

Професорът нищо не знаеше за получената радиограма и не можеше да предположи, че Ю Син-чжоу е на кораба. А съвсем не можеше да си представи, че журналистът, в самоличността на когото ни най-малко не се съмняваше, е тук с враждебни намерения.

Лао Сен бе сигурен, че Виениян не е напускал звездолета. Фактът, че подемникът беше долу, неопровержимо доказваше това. Невъзможно е да не чува сигнала. Бръмченето бе много силно и добре се чуваше във всички помещения на кораба освен в ония, които се намираха долу, при атомния „котел“. Тази част на кораба бе отделена от другите помещения с много дебели, двойни стени. Но Виениян нямаше какво да прави там.

Виениян чува, но не отговаря. Какво означава това?…

Професорът чувствуваше как тревогата го обзема все по-силно. В безмълвието на звездолета сякаш имаше нещо зловещо. Не биваше да се бави повече!

„Щом може да се дезинфекцира подемникът — реши той, — ще може да се дезинфекцира и целият кораб.“

Той пак запали фенерчето и решително натисна бутончето. Вратата се отвори.

Централният пост или „сферичната стая“ (както я наричаха) беше както винаги ярко осветена. В нея нямаше никой.

Лао Сен слезе по стълбата и се приближи до люка, водещ към кръглия коридор. Зоркият му поглед неочаквано забеляза до самата стена малък лъскав предмет. Наведе се и го взе.

Беше гилза, която още миришеше на барут…

Лао Сен, неподвижно застанал до отвора на люка, държеше на дланта си малкото медно цилиндърче — то неопровержимо доказваше, че преди малко в централния пост на звездолета се е раздал изстрел…

Кой е стрелял? Защо? Срещу кого?…

Калистяните нямаха пистолети като земните. Оръжието им беше от съвсем друг вид. Бе стрелял земен човек и бе стрелял именно срещу Виениян. Никого другиго нямаше на кораба.

Само няколко секунди трябваха на китайския учен, за да разбере всичко… Звездоплавателите не са се отровили, а са отровени… На кораба се намира враг… Той е стрелял срещу астронома от Калисто.

Целта на врага беше ясна. Да повреди „сърцето“ на кораба, за да не могат съветските учени да изучат механизма му, а после да унищожи техническите книги и другите материали, които биха могли да разкажат на земните хора за атомната техника на Калисто.

Къде е сега врагът? Ако е чул сигнала, той е разбрал, че някой иска да влезе. От коя ли страна ще дойде ненадейният изстрел?

Лао Сен не носеше никакво оръжие. Диверсантът няма да се поколебае да убие и него!

Дали да се качи горе и да предупреди летеца? Това изглеждаше най-разумно, но Лао Сен се тревожеше, че никъде не вижда тялото на Виениян. Може калистянинът да е само ранен? Може да се нуждае от помощ?

Лао Сен предпазливо се наведе и надникна в люка. В коридора нямаше никой. Там нямаше къде да се скрие човек.

Лао Сен слезе по стълбата.

До самото стъпало имаше втора гилза. На няколко крачки пред себе си професорът видя трета.

Диверсантът, стреляйки, е гонил Виениян. Как е завършило това преследване?…

Лао Сен знаеше къде са каютите на екипажа. Ето тук е каютата на командира на звездолета, малко по-нататък каютата на Сийнг. В коя ли се е скрил Виениян, ако е успял да се спаси от трите куршума?

Професорът съзнаваше, че всяка секунда може да се сблъска с диверсанта и тогава… но не можеше да се махне оттук, без да разбере какво е станало с астронома.

Натисна бутончето и отвори вратата на каютата на Диегон. Тук нямаше никой.

Лао Сен се канеше да влезе в другата, но в същата минута забеляза, че вратата на каютата на Бияинин е отворена. Забравил за опасността, той се спусна натам.

Виениян лежеше по очи на прага. Край главата му имаше локва кръв.

Нима е мъртъв?…

Професорът се наведе. Стори му се, че чува слаб стон. Коленичи и внимателно обърна калистянина на гръб.

Астрономът беше само ранен. Куршумът бе разкъсал кожата на челото му и от раната обилно течеше кръв. Той не само че беше жив, но бе и в пълно съзнание. Дългите му тесни очи гледаха Лао Сен с израз на страдание и недоумение. С немощен жест той посочи едно малко шкафче на стената.

Беше аптечка. В нея имаше непознати на Лао Сен лекарства и превързочни материали. Доколкото умееше, той превърза най-грижливо челото на ранения.

— Добре е! — каза Виениян. — Сега рамото.

Раната на главата не беше единствената. Двата куршума бяха попаднали в дясното му рамо.

Лао Сен с помощта на самия Виениян довърши превръзката и го настани на дивана.

— Какво значи това? — попита астрономът.

Едва сега, при този въпрос, професорът се сети за диверсанта и бързо затвори вратата. Врагът можеше да се върне. Защо не е доубил Виениян? Или е сметнал, че го е довършил?…

— Как се чувствувате? — попита Лао Сен, вместо да отговори.

Жалко, че сега на негово място не е Широков! Младият медик по-добре щеше да помогне на ранения и да му обясни какво е станало.

— Боли ме — каза Виениян. — Особено главата.

Той гледаше лингвиста въпросително и все така недоумяващо. Личеше, че не може да разбере каква е причината за това неочаквано нападение. За него то беше съвсем необяснимо.

— Нападна ме Ю Син-чжоу — каза астрономът.

Тези думи поразиха професора като гръм от ясно небе. Ю Син-чжоу! Нима той е врагът, когото Козловски търсеше?

— Къде е Ю Син-чжоу? — попита професорът.

— Не зная! Той стреля срещу мене и избяга. Аз загубих съзнание. Трябва да извикате Сийнг.

Да му каже ли, че и Сийнг е пред прага на смъртта? Да развълнува ранения, който едва диша и от слабост едва говори? Не, не бива!

— Ще повикам Сийнг — каза Лао Сей. — Ю Син-чжоу е полудял. Имате ли тук някакво оръжие?

Той съзнаваше, че говори много неправилно, че Виениян надали разбира думите му. Но това нямаше вече значение, защото калистянинът загуби съзнание.

Професорът безпомощно се озърна. Беше сам с ранения, когото не биваше да оставя. Вратата се заключваше само отвътре. Ако не я заключи, диверсантът може да се върне и да доубие жертвата си.

А на всяка цена трябваше да се опита да попречи на Ю Син-чжоу да извърши злодеянието си.

Положението изглеждаше безизходно. В лагера не знаят какво е станало на кораба. Никой няма да му се притече на помощ!

Вертолетът!… Трябва колкото се може по-бързо да съобщи на летеца и да се върне при Виениян. Може би ще се намери и някакво оръжие?

Рискът бе голям, но и най-малкото забавяне можеше да струва твърде скъпо. Друг изход обаче нямаше…

Лао Сен погледна Виениян. Калистянинът лежеше неподвижно; дишането му не се чуваше. Трябваше колкото се може по-бързо да извика лекар!…

Професорът изтича в коридора. Той не забрави да затвори след себе си вратата на каютата. Ако врагът дойде, докато го няма, дано не се сети веднага в коя каюта е раненият. Може би ще успее да се върне заедно с борд-механика от вертолета.

В кораба беше все така съвсем тихо. Огромният корпус сякаш бе празен. Къде ли е сега Ю Син-чжоу? Какво ли прави?

Лао Сен дотича до стълбата, която водеше към централния пост, и едва успя да стъпи на първото стъпало, когато чу, че се отваря вратата на подемника.

Кой ли е? Може би Ю Син-чжоу е извършил злодеянието си и вече се кани да напусне кораба? Ако досега е бил долу, навярно не е чул и не знае, че освен него има и друг човек на звездолета…

Чуха се стъпки. Те се приближаваха към люка. Стъпки на няколко души! Лао Сен още не бе решил какво да прави и видя Козловски, който бързо се спусна, по-точно скочи в люка. След него скочиха Артемиев, Смирнов и Широков.

— Къде е? — викна рязко Козловски.

И той, и Артемиев държаха в ръка пистолети.

— Не зная! Не съм го видял — отвърна Лао Сен, разбираше, че го питат за Ю Син-чжоу, но не знаеше как да си обясни откъде секретарят на обкома е научил, че журналистът е на кораба. — Виениян е тежко ранен. Елате по-бързо, Пьотър Аркадиевич.

— Идете при ранения — каза Козловски. После се обърна към Артемиев. — Вие стойте тук. Щом диверсантът се покаже, задръжте го. Ако се съпротивлява теглете куршума на тоя мерзавец.

Придружен от Смирнов, Козловски направи няколко крачки и се спусна в отворения люк.

Преди малко в лагера, когато видя, че са закъснели и че Лао Сен вече е отлетял на звездолета, той веднага разбра на каква опасност е изложен китайският учен, който нищо не знаеше за Ю Син-чжоу и нямаше никакво оръжие, за да се защити. Незабавно изпрати Артемиев да се свърже по радиото с вертолета и да нареди на летеца да се спусне. А понеже предполагаше, че на кораба има ранени, повика и Широков.

На стълбата към помещението на атомния „котел“ Козловски шепнешком заповяда на Смирнов да върви след него и предпазливо започна да слиза, като напрегнато се ослушваше. Беше уверен, че диверсантът е там, при „сърцето“ на кораба.

Тежката врата, зад която имаше втора, също такава, бе затворена. Ако Ю Син-чжоу се е сетил да изключи механизма на ключалката, щеше да бъде невъзможно да се проникне вътре.

Козловски застана пред вратата и насочи пистолета.

— Натиснете бутончето! — тихо каза той.

Професорът изпълни нареждането му. Вратата се отвори.

И втората врата, която се намираше на половин метър от първата, бе затворена. За да я отворят, трябваше да се приближат съвсем до нея.

— Отдръпнете се от вратата! Прикрийте се до стената! — каза Козловски.

Смирнов отвори уста да протестира, но Козловски, без да губи време за приказки, го бутна към стената и решително натисна второто бутонче.

Той знаеше, че вратата веднага ще се отвори. Ако Ю Син-чжоу е чул отварянето на първата врата, срещу Козловски ще излети куршум, изстрелян в упор. Но той не можеше да си позволи и най-малкото забавяне и съзнателно се излагаше на риск. Ако бъде убит или ранен, тогава професор Смирнов ще пресече пътя на диверсанта в коридора. (Беше дал на Смирнов пистолет, взет от караулния началник.) А ако и професорът го изпусне, Артемиев ще довърши работата. На всяка цена трябваше да попречат на Ю Син-чжоу да повреди най-важния механизъм на звездолета.

Вратата обаче не се отвори. Този път диверсантът не беше забравил да изключи бутончето.

Дали той знаеше, че след като изпълни замисъла си, по никакъв начин няма да успее да се скрие, или пък, чул отварянето на първата врата, беше заключил втората, за да не му попречат да довърши започнатото? Както и да е, но беше пресякъл достъпа към помещението на „котела“ и можеше да прави там, каквото си иска.

— Стойте на мястото си! — припряно каза Козловски на Смирнов. — Ако Ю Син-чжоу се покаже, стреляйте без колебание!

Той стремглаво се затича нагоре. Единствено Виениян може би знаеше някакъв изход от това положение.

Калистянинът бе вече дошъл в съзнание. Широков сменяше превръзката, несръчно направена от Лао Сен, и нещо бързо-бързо говореше на астронома.

— По-скоро! — викна Козловски, като се втурна в каютата. — Превеждайте! Диверсантът е в помещението на „котела“, вратата е заключена и няма как да му попречим да повреди механизма. Виениян не може ли да ни посъветва какво да правим?

Астрономът изслуша Широков и за секунда се замисли. После продума нещо.

— Виениян казва, че помещението има още една врата, но навярно и тя е затворена — преведе Широков. — Той предлага да се пусне в действие механизмът на „котела“, но това непременно ще причини смъртта на онзи, който се намира там.

— Ако по такъв начин може да се спаси агрегатът — рече Козловски, — трябва да го направим. Но попитайте го дали не е опасно и за Александър Александрович, който е до самата врата.

Виениян отговори, че не е опасно.

— Тогава нека каже какво трябва да се прави. Само че по-бързо! — рече Козловски.

Струваше му се, че губят скъпоценни минути. Ами ако диверсантът успее?

— Виениян казва, че ако Ю Син-чжоу се е добрал до някакви части на „котела“ — не мога да разбера точно какви, — от пускането му в действие може да последва експлозия — каза Широков. — Но въпреки всичко той ни съветва да направим това. Щом двете врати са затворени, другите помещения на кораба няма да пострадат.

— Аз затворих втората врата — каза Козловски.

Наистина той я беше затворил, за да защити донякъде Смирнов.

— Все пак повикайте тук Александър Александрович — посъветва ги Широков.

Да се изпълни този план, можеше само от каютата на Диегон или от централния пост. Каютата беше по-близо и там внимателно пренесоха ранения, а Лао Сен изтича за Смирнов.

Личеше, че Виениян се вълнува. Той разпалено говореше нещо на Широков.

— Страхува се да пусне „котела“ в действие — каза Широков. — И не защото се бои от експлозия, а само защото ще бъде убит човек.

— Кажете му, че онзи там не е човек, а бясно животно — отговори Козловски.

На стената в каютата на командира на звездолета имаше голямо табло с много бутончета, ръчки и уреди. Виениян им показа как да пуснат в действие „котела“.

Козловски отиде до таблото и хвана посочените ръчки.

— Смирнов тук ли е? — попита той.

— Тук съм — отговори професорът, показал се на вратата. — Може би не бива, Николай Николаевич?

Той веднага разбра какво иска да прави Козловски.

— Дори вероятността да е едно на хиляда — твърдо отговори секретарят на обкома, — ние сме длъжни да го направим.

При тези думи той дръпна двете ръчки.

Всички замряха, като напрегнато се ослушваха. Виениян закри лице с дългите пръсти на двете си ръце.

Нищо обаче не се промени. Нито един звук не се разнесе из кораба.

Само едно малко топче в тясна стъклена тръбичка трепна и започна да се издига нагоре.

— Не стана експлозия — каза Козловски. Лицето му беше много бледо, но съвсем спокойно. — Животът на човека е по-скъп от каквато и да било машина. Радвам се, че и на Калисто гледат на това като нас. Но понякога машината е по-ценна от човека. При това онзи там съвсем не е човек. — Той нервно се разсмя. — Онзи там не е човек, а отровно влечуго.

— Изключете „котела“ — с треперещ от вълнение глас каза Смирнов. — Там вече не е останало нищо живо.