поп Христо Стефанов
Поп Христо Стефанов, от Крушево, Битолско (9) (животописни бележки и спомени за църковната и революционна борба 1862–1881 година)

VII. Бягството ми

Не можех да се помиря с мисълта, че ще трябва да се мре в това кале и започнах да мисля за бягство. Случаят ми помогна да се запозная с един митилинец — грък, който излежаваше малко наказание за дълг. Той се казваше Тодор, беден стопанин на малка маслинена градина. Той често ми услужваше да ми купува що ми беше нужно от града, защото го пращаха по работа по учрежденията. Давах му по някой пара. Аз имах около 25 лири — част от кафеджилъка, част дадени ми от роднини и приятели при тръгването ми от Битоля. Месеците юли и август — големи горещини — прекарвах много тежко. Ухапа ме един акрап (особен отровен гущер) и насмалко не умрях. Спаси ме един войник, който изсмука отровата. Наскоро смениха пашата и ми казаха, че новият бил милостив. Подадох прошение, та да ми подобрят условията на живот. Дойде пашата по ревизия и ме повика да ме види и като узна где живея, възмути се, заповяда да бъда направен в една стая с прозорци към морето, построена на самото кале и постлана с дъски. Прозорците бяха без джамове — съвсем празна; имаше и такива към двора на калето. Аз веднага се пренесох и щом погледнах през прозореца, блъсна в душата ми надеждата за бягство. От радост просто се разтреперах. Калето само от нея страна бе отделена от морето с ивица суша, а от други страни морето мие стените му. Как ще избягам, това сам още не знаех, но почувствувах възможността и веднага реших да действувам. Преди всичко трябваше да се слезе от прозорците на сушата — около 20 метра височина, а после да имам на разположение плавателно средство в морето, което да ме чака и да ме отнесе далеч от турската власт — в свободна земя!

Един ден милязиминът, преглеждайки стаята, говори на дълго с мене и отивайки си, ми каза, че щял съм да избягам. Съжаляваше ме и ми услужваше с храна — добър човек беше. Аз отговорих, че това хич не мисля и че ще очаквам Царска Милост, но той поклати усмихнато глава, като да искаше да каже, че ме добре разбира. В няколко дена аз обмислих добре всичко като си спомних за Тодора, поисках позволение от меймурина да му позволи всеки ден да се сношава с мен, за да може спокойно да му поръчвам да ми купува по нещо от града. Позволението се получи и от тогава Тодор ежедневно ме спохождаше и ми купуваше всичко от града. Приятелството ни стана голямо и той всичко ми разправеше и ми доверяваше. Беше добър християнин, милостив, но беден. Един ден през октомври ми се оплака, че за две лири му секвестирали немилостиви кредитори маслините и щели да ги вземат на безценица. Плачеше — имаше 3–4 дребни деца. Извадих и му дадох две лири, да си услужи. Той бе изненадан и се хвърли да ми целува ръцете. След ден-два дадох му още една лира. След това, една вечер — той идваше вече и вечер на разговор — като му посочих прозорците към морето и го погледнах, той ме добре разбра. Извадих кръста и евангелието, които още от Крушево имах непрекъснато със себе си. Заклех го, че не ще казва нищо никому и обясних му, че съм решил да бягам, защото повече не ще мога да живея в калето. Обясних му, че 4 деца, разпиляни като пилци, ме очакват. Той с готовност прие да ми услужи и веднага планът бе скроен: ще ме снабди с въже да се спусна от калето, когато ангажирана от него гемия ще ме чака на брега на морето, която ще ме отведе в Света гора и от там със съдействието на калугерите ще търся колая му. Още на другия ден той ми донесе радостната вест, че е склонил зетя си Георги да ме отнесе с гемията си. Уговорихме да идва всяка вечер късно на брега с гемията и да светва с нещо в знак, че ме чака, докато аз намеря възможност да сляза от калето. Имах големи дисаги, които нарязах на въже, принадих и пояса си. Тодор ми донесе и едно въже — всичко това бе приблизително дълго достатъчно, за да стигне от прозорците до земята. Имаше един стар топ до стаята ми. В него скрих въжето.

Следния ден Тодор ми съобщи, че всичко било наредено и след 3–4 дни да следя всяка вечер гемията. Простихме се с него и му поръчах в тия няколко дни до бягството ми да се не вестява. Милязиминът получи от мен лира бакшиш и продължаваше да бъде много любезен и като че ли искаше да ми каже: бягай, не бой се! Един ден го помолих за шише ром и той позволи на един войник да ми купи, изпихме половината с милязимина, а другата половина прибрах в стаята си. Войникът ми каза, че след три дни щял да караули при мене и ме помоли да оставя и за него да пийне. Аз именно за караула бях купил рома. Караулът цяла нощ вардеше пред стаята ми и надничаше често пред прозорците да следи що правя. След два дни получих един пакет тютюн от града в знак, че вечерта гемията ще дойде и наистина тя дойде към полунощ и светна. На следната вечер също. Тогава към полунощ дойде да каже […] същият войник и изпи всичкия ром. След половин час той падна пиян пред вратата и заспа. Бързо изтеглих въжето от топа, завързах го за една от железните халки, каквито имаше по прозорците и го спуснах надолу по стената вън от калето. Там имаше тоже караул, но той обикновено се криеше към кьошето на калето и почти не се вестяваше под прозорците ми. Ако и доста тъмна да бе нощта, аз можах да издебна момента, когато караулът беше далече, хвърлих торбата си с кръста и с евангелието и кат чисти бели дрехи, свалих и оставих расото си в стаята, прекръстих се и започнах да се спущам с въжето, което бях навил на кръста си и, стискайки го с две ръце, полека го пущах да се отвива, но и като се отви цялото, пак краката ми до земята не стигнаха. Тогава, без да му мисля много, скочих от височина 2–3 метра, колкото въжето не стигна, намерих торбата и бързо се отправих към морето. Гемията ме очакваше, но гемияджията и другарите му бяха заспали. Морето бе малко развълнувано, та и моите подсвирквания не можеха да се чуят. Ужас ме обзе, защото всяка минута можех да вляза в клопката. Най-после се събудиха, приближиха гемията по-близо до брега, хвърлиха ми въже и аз цапайки в морето до мишници довлекох се и се качих в гемията. Опнаха платната и под благоприятния вятър тя като стрела литна към Айвалък. Съблякох моите дрехи и облякох други, донесени нарочно за мене. Успокоиха ме гемиджиите и ме оставиха да почивам. Разбира се, че дрямка ме не хващаше. По едно време залови буря, която застрашаваше не особено солидната гемия. Вълните я люшкаха като коритце. Но слава Богу призори бурята стихна. Стигнахме в Айвалък на скелята. Аз легнах в гемията, покрит с дрехи и торби, а гемиджиите излязоха. След един час се завърнаха със 7–8 другари, за да ме извадят със себе си в града. Поразходиха се с гемията, за да се прикрие целта на идването им и като се върнаха излязоха заедно с мен. Аз минах така незабелязано. Заведоха ме в къщата на някой си дядо Стефо, който ме прие на гости, преоблече ме и ми даде вечеря и чисто легло. Заранта пристигна бащата на Тодор и разправи за тревогата, която един час след бягството ми настанала в калето и за гонитбата, която със специални бързи лодки била предприета по море. Аз бях оставил в стаята си записка, че съм решил да се удавя, затова да не ме търсят. Разбира се, това не са повярвали, но и не знаеха къде съм се дянал. Телеграфирано било всякъде да ме търсят и за това трябваше да се пазя добре. На следния ден ме заведоха в едно манастирче, гдето и нощувах. Заранта, когато се разговаряхме с игумена, дойде едно подозрително лице и като ме поразгледа попита игумена от къде съм. Игуменът му отговори, че съм от селата. Лицето беше шпионин, нищо не каза и бърже се отправи за града. Игуменът веднага съобщи на гемиджията и той бързо дойде с 5–6 души другари, взеха ме със себе си и ме заведоха в Айвалък. По пътя срещнахме две заптии, които бързаха за манастира, но не посмяха да ни закачат. Вечерта нощувах вън от селото, при една стара чешма, а на следния ден той повика един българин абаджия, сливненец, Симеон, добър и заможен човек и му разправи кой съм. Симеон веднага скрои плана за по-нататъшното ми бягство: ще отидем с лодка да посрещнем гемията на някой си Никола, ще ме качат на нея и тя ще ме отведе в Света Гора, за където отивала. Дойде Георги с другарите си и направихме това що бе Симеон скроил. Аз бях свършил парите, та бай Симеон ми даде достатъчно. Капитанинът Никола ме прие и ме увери, че безопасно ще ме заведе в Света Гора и ако от там не ще може нищо да се нареди, той ще ме заведе в Гърция. Симеон, Георги и игуменът ми бяха препоръчали пътя Цариград — Варна. Гемията стигна в Айвалък, дигна гръцко знаме, така що бях в безопасност. Местното население беше гръцко и държеше надмощие над турците, та правеше много работи без страх и безконтролно. Следния ден беше Никулден, затова капитан Никола вечерта остана да гуляе в града, аз нощувах в гемията. Прислугата ми даде и храна и завивки. Гемията беше голяма. Заранта на Никулден дойде Никола с много гости, аз светих вода и целия ден имаше веселба. Пяха се гръцки революционни песни и викаха да живее Гърция и краля, долу Турция. Следната сутрин имаше благоприятен вятър и гемията потегли за Света гора, но щом излязохме от боаза започна страшна буря с дъжд, вълните бясно хвърляха гемията и поради това едва сполучихме да се върнем в същото пристанище. На следния ден тръгнахме при добро време, но посред пътя пак започна силна буря и вече не беше нито за напред, нито за назад. Аз се прибрах в камарата и от там наблюдавах смутения капитан, който държеше кормилото на кърмата. По едно време последната биде отвлечена от вятъра и вече капитанинът не можеше да знае накъде вървим. Бурята пречупи една от мачтите и тя със страшен трясък падна върху гемията. Аз в това време бях излязъл на кувертата и мачтата щеше да ме пребие, ако капитанинът не беше ме предупредил с вика си: „хеса папа^[1]“! Влязох обратно в камарата и започнах да се моля с кръста и Евангелието в ръце. Слава Богу по едно време бурята намаля и ние бяхме спасени. През нощта пристигнахме благополучно на едно пристанище. Прислугата хвърли мрежата, налови и приготви риба, вечеряхме и там нощувахме. Цялата нощ на брега виеха безброй някакви зверове. Капитанинът ми обясни, че островът бил пуст, а зверовете били чакали. На следния ден пътувахме спокойно и пристигнахме в Света гора. В пристанището имаше едно руско параходче с много калугери, които ни поканиха и ние отидохме на гости и там спахме. Следния ден гостувах пак в една голяма руска гемия, тоже с много калугери, която два пъти идвала годишно от Русия и донасяла всичко за всички руски калугери в Света гора. На следния ден се върнах в нашата гемия, а след това заедно с капитанина Никола, аз облечен в калугерски дрехи, дадени от руските калугери, излязохме и отидохме на Ватопедския метох, гдето имаше един чаушин и двама заптиета. Капитанинът показа паспорта си, а аз такъв нямах. Преживях страшно изпитание, защото бях в ръцете на властта. Трябваше голямо самообладание и от мен и от капитанина, за да не се издадем. Обясних, че съм калугер от руския манастир, че съм бил на разходка в руската гемия и сега обикалям другите манастири. Чаушинът не отбираше руски и повика от метоха един слуга, който излезе, българин, да превежда. Разбира се, слугата и игуменът разбраха работата. По едно време се намеси вторият и каза на чаушина, като му напълни чашата: що ти трябва да се залавяш с руски калугери, я дръж да изпием. Чаушинът, който подозираше работата, махна с ръка и вдигна чашата, после покани и мен да пия. Така се спасих от опасност и веднага тръгнах със слугата пеш за руския метох, гдето игуменът ме прибра за една вечер, като ми каза веднага, че ще прати човек в руския манастир да пита дали ще ме приемат там. На игумена казах какъв съм. Дойде отрицателен отговор и тръгнах за Зографския манастир, който е български. Той е на 5 часа далеч и не му знаех пътя. За щастие, срещнах костурци — майстори, те ми дадоха едно момче да ме заведе. Стигнах нощес, когато манастирските порти не се отварят и спахме в една забутана къщурка, а сутринта аз сам отидох в манастира. Всички бяха в църква, гдето и аз влязох. На въпросите: кой съм и защо съм дошъл, отговарях, че идвам от руский манастир на поклонение. След църковния отпуск отидох да се представя. Почуках и влязох и понеже не изрекох молитвата: „Молитва ми свети Отец Наш…“, игуменът ме изпъди. След дълги молби ме прие и като му обясних, че съм български свещеник от Македония, беглец и помолих за покровителство, той веднага ме изпъди, като ми каза, че полицията ме търсела и че ако не напусна манастира, ще ме предаде. Веднага излязох и като научих, че е близо гръцки манастир, тръгнах за там и след два часа пристигнах. Портиеринът се оказа българин и като ме запита от где съм, отговорих му, че съм от Зографския манастир. Седнах в двора на един камък да си почина. След малко дойде портиеринът и като разбра по говора ми, че съм българин и че не съм редовен гостенин, тихо ми каза да се скрия в килията му, защото калугерите, като гърци, може да ме издадат. Вечерта разправих на същия кой съм, но и той ме посъветва да търся спасение в другите манастири. Отидох в Хилендарския манастир и оттам в руския. Но щом влязох, разбраха, че съм опасен и ме изпъдиха навън. Нигде от никого подкрепа. Тръгнах по непознат път край морето, седнах отчаян на един камък и готов бях да се хвърля във вълните, за да престане страдалческият ми живот. Но имах деца, мислех за тях и жадувах да ги прибера в свободна България и това родителско чувство ми даваше сили и надежда. Настигна ме един кюмюрджия и се разбрахме, че сме от Битолско. Заведе ме в гората при другарите си, които радушно ме приеха в колибите си. За по-безопасно, вечерта ме заведоха да нощувам в една пещера, гдето живееше един постник, с когото цяла нощ се разправяхме. Той бил извършил някакво голямо прегрешение и затова решил така да изкупи греха си. Говореше тихо, милостиво, но лицето си закриваше с ръце, защото не било достойно за пред хора. Нещастникът страдаше много, измъчен бе и душевно и физически, хранеше се колкото да не умре с това що му носеха хората.

Сутринта, 24 декември, пак отидох при кюмюрджиите, които ми казаха, че ще ме заведат обратно в Зографския манастир при един познат калугер стружанец. Трябваше да получа пашапорт, но за това нямаше кой да ми услужи. Стружанецът ме прие радушно и ме заведе в колибата си на лозе, гдето и нощувах срещу Коледа. На 27 декември ме заведе при някой си Христодолу, комуто разправи какъв човек съм. Той остана изненадан като чу името ми — поп Христо от Крушово и ми каза, че му е известно, защото бил братовчед на охридчанеца Зафир Белев, който от Битолския затвор му писал, че един свещеник с моето име бил изпратен в Митилин. Щастливо съвпадение. Христодолу беше комисар и веднага ми написа свидетелство за пашапорта, като ме кръсти Христофорус и ме изпрати със свой човек в полицията, за да ми издадат пашапорт. Опасен опит, защото всякъде беше разгласено, че властта ме търси. За щастие всичко мина добре. Скоро се завърнах с ценния документ и заварих Христодолу посърнал от страх да не ме открие властта. Вечерта спах на лозята при калугера.

На 31 декември 1884 година дойде параход, който отиваше за Цариград, на който параход се качих безпрепятствено; там имаше и около 30 души руски калугери, с които до Цариград пътувахме и им бях гостенин. Пристигнахме на пристанището и безпрепятствено отидох в българската църква, гдето за моя голяма изненада, ме посрещна едно момче, което като извика: поп Ристе и се хвърли да ме прегръща. То беше Михаил Халю, с когото две години лежахме в Битолския затвор. Той е същият, който впоследствие убива Стамболов. Веднага ме заведе при владиката, на когото разправих патилата си. Той ми каза, че в Екзархията имало сведения за мен, че съм на заточение и за какво съм пострадал и ми обеща да уреди изпращането ми в България, защото още нямаше амнистия и разбира се, бе опасно да стоя в пределите на Турция. На 2 януари бях заведен по нареждането на Екзархията при българския консул д-р Вълкович, който ми каза, че ще се погрижи за изпращането ми във Варна. Но не беше лесно да се извади пашапорт и затова господин Вълкович ми препоръча контрабандно качване на парахода, който на 5 януари тръгваше за Варна, със съдействието на неговия гавазин. Така и стана: на 5 януари аз отидох в посоченото ми австрийско кафене до морето и когато гавазинът нарочно мина край кафенето — това беше знак — аз излязох и наех лодка за разходка до парахода. Лодкаринът бе австрийче, каза ми, че на митницата, край която ще минем, ще ме заничат и трябва да ме върне. Но като му показах една бяла меджидия и гавазина, той не възрази, качих се на лодката и тя потегли. Гавазинът тутакси взе друга лодка и ме изпревари, качи се на митницата и каза на пристава, че съм на екзархията човек и затова да не ме записва. Качих се на парахода, дойде и гавазинът и ме поздрави с избавлението ми от името на господин Вълкович, от името на Екзархията и владиката, които тоже имали поставен човек на брега да следи отдалеч какво стане с мене. Гавазинът отиде си и след два часа дойде наново, донесе ми дрехите, пари, храна и билет. Също и едно писмо от консулството до Варненския окръжен управител.

На капитанина той каза, че съм пратеник — нося специално писмо — и затова нямам пашапорт. Параходът тръгна и едва тогава почувствах облекчение. Свободата, за която жадувах толкова, аз я вече имах. Заранта на Богоявление слязох във Варна. На пристанището поради писмото не ми потърсиха паспорт. Стъпил на българска земя, аз със сълзи на очи се прекръстих, извадих си Евангелието и кръста и горещо ги целувах, благославяйки Бога за избавлението ми.