Джон Уиндъм
Паяжина (5)

ГЛАВА ПЕТА

Бях се надявал да се доберем тихомълком до брега и да имам възможност да поискам съвета на Уолтър или на Чарлс как да постъпим с тялото на Дейвид, но се оказа, че не мога да разчитам на нещо подобно. Няколко души, които се разхождаха по брега, ни видяха да се приближаваме и дойдоха да ни посрещнат, така че нямаше начин да се скрием. Изпратихме един от тях да донесе одеяло, за да покрием тялото, след което го занесохме и го поставихме в една от чантите сред сандъците. После ние с Джейми се отправихме да потърсим Уолтър. Открихме го в една палатка, издигната на обекта като офис, да работи заедно с Чарлс по плана за канализацията. Отнесоха се към новината ни с недоверие и дойдоха да се убедят с очите си.

— Паяци! — възкликна Уолтър. — Невероятно! Какъв вид паяци?

Обяснихме му, че образците са в Камила. След малко я открихме под навеса на един брезент, където бе монтирала микроскоп на масата и внимателно разглеждаше един от паяците през него.

— Не мога да намеря нищо необичайно — обърна се тя към нас. — Прилича на съвсем обикновен паяк, въпреки че не съм в състояние да го идентифицирам. Има твърде много видове. Ще се опитам да направя дисекция на някой, ако успея — работата е доста пипкава и сложна. Но ще съм много изненадана, ако намеря нещо — искам да кажа, ненормално развити отровни жлези или нещо от този род. Мисля, че единствено големият им брой прави нещата фатални.

— Много ли имаше?

— Спуснаха се върху него като огромна маса — невъзможно е да се определи колко бяха — отвърна Камила.

— Трябва да е имало стотици във всяка група на брега — намесих се аз. — Въпреки че тогава не знаехме какво точно представляват — просто ни приличаха на движещи се петна.

— Мислите ли, че масово са нахлули тук? — запита Уолтър.

— Масово нахлуване е меко казано — увери го Камила. — Спомняш ли си за онези мъгляви петна, които докладва, че си видял? — напомни му и продължи да му разказва за количествата паяжина, които бяхме видели от морето. — И нямаме никаква представа до каква степен покрива вътрешната част на острова — заключи тя.

Уолтър погледна трите мъртви паяка, лежащи на масата.

— Струва ми се просто невероятно. Никога не съм чувал паяци да се държат така — рече той.

— Именно това е, което ме тревожи — увери го Камила. — Паяците определено не се държат така. Има един вид известен като паяци-ловци, но те със сигурност не ловуват на големи групи. Всъщност, паяците нищо не вършат на групи…

Уолтър остана известно време замислен, след което на лицето му се появи израз на безпокойство.

— Изследователската група още не се е завърнала — неохотно призна той.

Когато залезе слънцето, все още нямаше никакви вести от тях. Целият лагер бе обхванат от мрачно предчувствие. Джо Шатълшоу бе най-неспокоен. От време на време се разхождаше по брега до мястото, където групата се бе отправила на път по една от обраслите с гъста растителност пътеки. Там спираше, слагаше ръце на устата си и викаше силно, след което изчакваше да види дали ще чуе някакъв отговор. Ние също напрегнато чакахме. Не се чуваше нищо. Опитваше отново и отново, но все без резултат. След това се връщаше унило назад и сядаше при жена си, като си хапеше ноктите.

— Не трябваше да го пускам. Казвах му да не ходи — промърморваше той от време на време.

Чарлс се опита да го ободри.

— Може да са отишли твърде далеч и да не са преценили колко време ще им е необходимо, за да се върнат. Може да им е трудно да се ориентират в мрака — предположи той.

Но когато изминаха два часа в тъмнина, той се отказа. Ние просто седяхме и не разговаряхме много. Напрегнато се oслушвахме, когато Джо надаваше вика си, но всеки път изпълнени с все по-малко и по-малко надежда.

Три часа, след като се стъмни, Джо отново се върна при огъня, който бяхме запалили като ориентир. Запита:

— Никой нищо ли няма да направи? Момчето ми е в тази група. Нека някои от вас да дойдат и да ми помогнат да ги потърсим. — Стоеше, като ни оглеждаше втренчено един след друг. Никой не помръдна. — Добре тогава, сам ще отида — рече той.

— О, не, Джо, моля те — помоли го жена му.

— Виж какво, Джо — рече Уолтър, — не можеш да тръгнеш в тази тъмница. Твърде вероятно е и те да са установили същото и да са решили да прекарат някъде нощта.

— Ти самият не вярваш на думите си, нали? — контрира го Джо.

— Поне се надявам да е така — отвърна Уолтър. — Ако греша и са се натъкнали на опасност, няма никакъв смисъл и ние доброволно да се натъкваме на същата опасност, особено на тъмно. Трябва да изчакаме до сутринта.

Джо стоеше колебливо, а жена му нервно го дърпаше за ръкава. Той отново се вгледа в мрака. След малко седна, като неутешимо се вторачи в огъня.

Бяхме скрили от децата новината за смъртта на Дейвид и сега Хлоу, най-голямото дете на Бринкли, запита:

— Какво опасно има, татко?

Чарлс дипломатично отвърна:

— Уолтър само каза, ако има някаква опасност, скъпа. Нали разбираш, все още не познаваме острова достатъчно добре. Може да има… ами… змии и разни други подобни, например, така че хубаво е човек да внимава.

— О — отвърна Хлоу, — а аз си мислех, че има предвид черните хора.

— Какво ти дава основание да мислиш така? — озадачено запита Чарлс. — Те си бяха напълно безвредни добри хорица. Както и да е, тях и без това вече ги няма. Отидоха си с кораба.

— Значи трябва да са били други черни хора — рече Хлоу.

Чарлс я изгледа по-внимателно.

— Какво искаш да кажеш? — поиска да знае той.

— Тези, които видяхме с Питър днес следобед — каза му тя.

Той я изгледа и въпросително се обърна към сина си. Питър кимна.

— Да — потвърди той. — Не бяха облечени в дрехи и ярко блестяха.

Чарлс се намръщи.

— Къде стана това?

— Отидохме да видим сградите, там беше много горещо, затова се отдръпнахме и седнахме под сянката на едни дървета. Докато седяхме там, те излязоха от дърветата малко по-надолу от нас.

— Колко бяха?

— Само двама.

— Какво направиха?

— Нищо. Само стояха до дърветата, гледаха сградите и след това отново изчезнаха.

Уолтър се наведе напред, като съсредоточено изгледа и двамата.

— Съвсем сигурни ли сте в това, което казвате?

— О, да — увери го Хлоу. — Питър пръв ги забеляза. Виждаха се само лицата и гърдите им. Той ми ги посочи и тогава и аз ги видях.

Уолтър огледа насядалата в кръг група.

— Някой от вас виждал ли ги е или да е забелязвал някакви признаци за присъствието им?

Никой не отговори, само поклатиха отрицателно глави.

— Не може да са били тук, когато дойдохме. Все щеше да има някакви следи. Някой преброи ли островитяните, когато се качиха на кораба?

— Логично бе да се предположи, че това е грижа на капитана — отвърна Чарлс.

Настъпи красноречиво мълчание, докато Джейми Макингоу не изрази на глас въпроса, който се въртеше в главите на всички:

— Ако някои от тях са останали, то с каква цел са го направили?

Никой не можа да отговори на този въпрос и той увисна да тежи във въздуха…

На сутринта изкопахме гроб и положихме вътре тялото на Дейвид. Чарлс прочете заупокойна молитва над него и запълнихме гроба.

Все още нямаше никаква вест от изследователската група.

Джо Шатълшоу продължи да настоява да тръгне втора група да ги търси. Нямаше желаещи. Уолтър, с помощта на Чарлс, продължи да изчаква и да се опитва да печели време.

— Няма никакъв смисъл да вървим слепешката, докато не знаем какво имаме насреща си. Всичко, което може да се е случило на група от седем човека, ако се е случило нещо, още не се знае със сигурност, може отново да се случи на група от същия или по-голям състав хора. Най-доброто, което можем да направим, е да продължим работата си.

Предложението не бе посрещнато с особен ентусиазъм.

Камила бе тази, която излезе с разрешение на проблема. Тя бутна Уолтър.

— Джо е прав — рече тя. — Не можем да стоим така и нищо да не правим. Имам идея, която бих искала да изпробвам. Първо, разполагаме ли с някакви инсектициди?

— По няколко кашона от различните видове — отвърна той.

— А пръскачки?

— Трябва да има двайсетина или трийсетина, но…

— Добре — прекъсна го тя. — Ето какво предлагам да опитаме…

До обяд те с Джо вече се бяха приготвили. И двамата се бяха облекли в панталони, затъкнати във високи ботуши, якета с дълги ръкави, закопчани до врата и носеха ръкавици. На главите си бяха сложили шапки с широки периферии, грубо изплетени от разцепена тръстика и палмови листа. Над шапките си носеха мрежа против комари, с двойна или тройна дебелина, поставена като защитния шлем на пчеларите и напъхана в якетата. Всеки носеше по едно мачете на колана и двамата бяха въоръжени с пръскачки, които вече бяха използвали без ограничение един върху друг.

— Не че инсектицидите ще окажат някакво влияние на паяците — рече Камила, — но краката им са чувствителни и няма да им хареса, така че това може да ги отдалечи от нас.

Отново напълниха пръскачките. Джо окачи резервна кутия инсектицид на колана си и бяха готови да потеглят. Преди да тръгнат, Чарлс дръпна Камила настрани, измъкна нещо зад един от сандъците, след което й го подаде.

— Можеш ли да използваш това? — запита той.

Тя погледна револвера в ръката си.

— Да, но… — започна тя.

— Тогава по-добре го вземи. В края на краищата не сме сигурни, че паяците са единствения ни проблем на този остров, нали? Но го пази, може да ни потрябва по-късно.

Камила се поколеба, но го взе.

— Добре, благодаря — рече тя и го пъхна в джоба си.

Всички ги придружихме до началото на обраслата пътека, която изследователската група бе поизсякла малко, за да си освободи път и ги наблюдавахме как се отдалечават, докато не изчезнаха от погледа ни след завоя. След това се върнахме обратно.

Аз самият се чувствах смален. Допускам и Уолтър да се е чувствал така. Той рече с леко отбранителен глас:

— В края на краищата идеята беше нейна… И, разбира се, беше права, че трябва да ги потърсим… Но не можем да си позволим да изгубим повече хора, отколкото е необходимо…

Камила се върна след няколко часа. Бе се появила иззад дърветата и бе полустигнала до нас, преди някой да я забележи. Вървеше бавно, носеше си шапката и покривалото в ръка. Затичахме се да я посрещнем.

— Къде е Джо? — извика госпожа Шатълшоу.

— Идва — отвърна й Камила, като посочи с ръка назад.

— Намерихте ли ги? — запита Уолтър.

— Да… Намерихме ги… — каза тя.

Не можеше да има никакво съмнение какво се криеше зад думите й. Имаше вид на пребита. Хвърлих поглед към Уолтър и я поведох към лагера. Той остана назад, за да успокои останалите. Бях я настанил в един стол и й бях дал да пие чаша бренди с вода, когато той се присъедини към нас.

— Всичките ли бяха мъртви? — запита.

Тя кимна, втренчи се за миг в чашата и изпи брендито.

— Бяха изминали около два километра и нещо — обясни тя.

— Паяците ли са причината за смъртта им? — запита Уолтър.

Камила отново кимна.

— Безброй паяци, които кръжаха върху им — тя потрепери. — Джо искаше да намери сина си. Започна да изпразва пръскачката срещу тях. Беше ужасно. Махнах се…

— Не ви ли нападнаха? — поинтересува се Уолтър.

— Опитаха се — обясни тя. — Нахвърлиха се върху нас със стотици, започнаха да се катерят по краката ни, но нещо не им хареса това, което намериха. Някои се спуснаха отгоре ни от храстите, но и те скоро паднаха — тя поклати глава. — Не спряха да се опитват. Бяха със стотици хиляди. Другите просто не са имали никакъв шанс. Трябва да е станало бързо, както с Дейвид…

Отвън се чуха гласове. Уолтър погледна натам.

— Джо е — обърна се към нас той и излезе.

Отидох на входа. Надалеч по брега се виждаше самотна фигура, която носеше нещо в ръце. Гласът на Камила се обади зад мен:

— Опитах се да го спра, но… Какъв е смисълът…?

Налях й още едно бренди. Имаше вид на човек, който силно се нуждае от питие. След десет минути вече малко се бе пооправила и се обади:

— По-добре да се присъединим към тях.

Намерихме ги там, където предполагахме. Четирима мъже с лопати копаеха гроб до този на Дейвид. Джо Шатълшоу седеше на едно паднало дърво, малко по-настрани и гледаше с празен поглед. Жена му бе коленичила до него, бе го прегърнала, а сълзите се стичаха безмълвно по лицето й. Той като че ли не осъзнаваше присъствието й. Товарът му бе положен близо до него, покрит с одеяло. Очите му не се откъсваха от одеялото. Останалите бяха застанали наоколо, мълчаливи и ужасени.

Чарлс отново прочете молитвата, като включи в нея имената и на останалите шестима, тръгнали на изследователското проучване. Видът на Ендрю Шатълшоу напълно бе прогонил от главите ни идеята да изпратим експедиция да донесе телата на другите. След това се разпръснахме, като повечето от нас бяха потънали в размисъл.

Вечерта при Уолтър се отби делегация, състояща се от Джо Шатълшоу, жена му и Джереми Брандън, като целта й бе да връчат оставките си от Проекта. Поискаха да се изпрати съобщение до „Сюзана Дингли“ с молба да се върне да ги вземе, както и всички други, променили решението си да останат. Бяха на мнение, че след като се е отбил в Уиджанджи, както бе предвидено, не може да се е отдалечил на голямо разстояние. Ако това не бе възможно, самият остров Уиджанджи без съмнение би могъл да им изпрати по-малък кораб, който да ги отведе надалеч оттук.

Уолтър, който досега все бе отлагал да им съобщи новината за радиопредавателя, по този начин се видя принуден да им изложи истината за положението, в което се намирахме. Джо се ядоса и отказа да му повярва, докато не го заведохме да види повредения апарат. След като известно време обмисляше неоспоримата му безполезност, той се нахвърли върху Уолтър и едва ли не го обвини, че той самият го е развалил, за да ни попречи да напуснем скъпоценния му Проект.

В този момент извикаха Чарлс, за да подкрепи Уолтър. След известно време той успя до известна степен да успокои делегацията, като ги убеди да се оттеглят и отново заедно да обмислят нещата.

На следващата сутрин, изправен пред назряващ бунт, Чарлс събра всички заедно, като кратко и сбито ги запозна с положението. То беше, че без средства за връзка сме оставени на произвола на съдбата и на самите себе си за период от шест месеца. Ако някой искаше да си тръгне, когато пристигнеше корабът, имаше пълната свобода на избор и можеше да го направи. Междувременно всичко зависеше от съвместните ни усилия. Изглежда областта на масовото нахлуване на паяците се намираше на около два километра и половина от нас. Изобщо не можеше да се предвиди с каква скорост щяха да се доближат и дали изобщо ще направят подобен опит, макар да бе близко до ума, че е възможно да се случи.

Очевидният избор при това положение бе да побързаме с издигането на секционните сгради. Колкото по-скоро ги издигнехме, толкова по-скоро всички щяхме да разполагаме с помещения, които да ни осигурят безопасност при масово нахлуване на паяците. Още повече, настоящето ни местожилище осигуряваше малка защита от дъждовете и бурите, като се развали времето.

Пререканията и взаимните обвинения нямаше да ни доведат доникъде. Всички заедно се бяхме качили на един и същи кораб, следователно се намирахме в едно и също положение. Оцеляването на всички ни зависеше от труда на всеки един от нас. Временният ни неуспех бе резултат на факта, че се натъкнахме на напълно неочаквани и непредвидими обстоятелства. Сега, след като знаем пред каква опасност сме изправени, не могат отново да ни изненадат: ще вземем мерки, за да се защитим.

Първата стъпка, каза Чарлс, бе да създадем бариера срещу настъплението на паяците. За тази цел предложи да използваме булдозер, за да изчистим периметър широк около метър и осемдесет, който да обхваща едновременно сегашното ни жилище и месторазположението на обекта. По продължението му на определени места трябваше да държим готови за употреба пръскачките с инсектициди. През цялото време щеше да има патрул, който при всеки признак за приближаване на паяците, да дава алармен сигнал, който да послужи за незабавно напръскване на цялата дължина от защитната ивица с инсектициди. Както Камила бе доказала, те се оказаха ефективно средство за защита и щяха да създадат бариера за паяците, която те нямаше да са в състояние да пресекат. Това щеше да ни е първата защитна линия и дори да не се окажеше сто процента ефективна, сградите щяха да ни създадат пълна сигурност, след като успеехме да ги завършим окончателно.

Той също така ни препоръча да се обличаме в такова облекло, в каквото предния ден се бяха облекли Джо и Камила и да свикнем да го носим при всяко излизане извън определения периметър.

Не може да се отрече, че Чарлс добре се постара. Той до голяма степен успя да омаловажи дяволското въздействие на паяците и да го замени с чувството, че те са просто необичаен вид вредители, от който човек може да се предпази, като вземе необходимите мерки и по всяка вероятност дори да победи чрез прилагане на нужната хитрост и полагане на съответния труд. Самоувереността и красноречието му бяха заразителни. Всички се заловихме за работа с подновено желание и съживено самочувствие. Вечерта Камила дойде при мен.

— Здравей — рекох. — Не те видях да работиш. Къде беше целия ден?

— Наблюдавах паяците — отвърна ми тя. — Уолтър току-що ме нахока за това. Не точно нахока — добави тя, — той също е съгласен, че колкото повече знаем за навиците им, толкова повече ще сме в състояние да вземем предохранителни мерки срещу тях. Сърди ми се, че съм отишла сама.

— И е прав — съгласих се. — Не е било хубаво от твоя страна да постъпиш така. Да предположим, че си бе счупила глезена или даже навехнала. Никой нямаше да знае къде да те търсим.

— Горе-долу и той това каза — потвърди тя. — Обещах вече да не ходя там сама. Но това създава проблем. Не допускам, че би се съгласил да ми правиш компания утре, а?

Не бях очаквал това. Въпросът й много ме изненада и не знаех как да реагирам. Заколебах се.

— Ами… — започнах.

— Няма нищо. Не е нужно да идваш — увери ме тя.

— А, не, ще дойда — реших аз. — Какво трябва да направя?

— Да се облечеш със същото облекло, както бяхме облечени ние с Джо. Да вземеш пръскачка. И един далекоглед.

— Много добре — съгласих се аз. — Покажи ми сега как да си изтъка защитна шапка.

На следващата сутрин потеглихме, като си носехме шапките и воалите, докато не ни потрябваха. Вървяхме около три километра по брега, като се придържахме точно до линията на водата, където пясъкът бе твърд и се ходеше лесно. Стигнахме до края на лагуната и се появиха първите скали от вътрешността на острова. Изкачихме се по тях до ниските скали. Там тръгнахме по-бавно; от време на време ни спираше необходимостта да си проправяме път през храсталака.

Още нямаше никакви признаци от паяжина върху храстите, но Камила счете, че трябва да си сложим воалите и да се напръскаме един друг със спрей.

— Доколкото мога да видя в момента — рече тя, — областта, покрита с паяжина представлява завладяна и покорена от паяци територия с голямо население. Между тях и нас съществува ивица ничия земя, по която се движат скитащи групи паяци. Големи групи инициатори, които постепенно се придвижват в нови земи, докато територията зад тях се запълва. Едно от нещата, които трябва да измислим, е някакво средство да определим средната им скорост на придвижване, което ще ни даде представа с колко време разполагаме, за да се приготвим. Или къде по всяка вероятност ще трябва да се придвижим още по на запад, за да спечелим повече време, преди да стигнат до нас.

— Няма да е лесно — уверих я аз. — Малко или много сме закотвени на мястото, където сме се разположили. Там са хранителните ни запаси и другите материали и оборудване. Трудно ще ни е да ги преместим оттам.

— Може би наистина най-добре е да си планираме защитата — съгласи се тя. — Но би било от полза да знаем кога да сме готови.

От храстите излязохме на нещо като висока скалиста местност. Оттам пред нас се разкриваше добра гледка на разстоянието по брега, което ни предстоеше да изминем и на разклонението на планинската верига към крайната южна част на двата еднакви хълма. Седнахме и се загледахме, изпълнени с благоговение.

Зоната с паяжината започваше толкова постепенно, че бе трудно да се определи къде й е точното начало. Тръгваше като съвсем тънка, неопределена лека мъгла, която на около километър и половина разстояние по брега преставаше да бъде прозрачна и се превръщаше в солидна маса, като че ли цялото широко пространство земя зад бреговата линия до едно ниво на половината път нагоре по хълма бе покрито с паднал леко жълт сняг. Или може би неравните очертания на забулените дървета го оприличаваше на поле от облаци, погледнато от въздуха отгоре. Тук-там на слънчевата светлина проблясваха цветовете на дъгата…

Мълчаливо продължихме да наблюдаваме около минута. Умът ми не можеше да побере неизброимите количества, милиардите паяци, които трябва да живееха там. Камила заговори първа и то в съвсем различна насока.

— Какво ще кажеш сега за равновесието в природата? Каква цена заплащаме за него, а? — отбеляза тя.

Продължихме. На храстите, покрай които минавахме, имаше малко или почти нямаше паяжина, но скоро започнахме да срещаме „стада“ от паяци, ходещи по земята. Не усетих присъствието на първите, докато едно от тях не ме нападна в действителност. Появи се иззад храстите отляво и ме полази по краката, преди да успея да разбера какво става. Без да искам подскочих настрани. Камила се обади зад гърба ми:

— Няма нищо. Няма да те наранят.

Беше права. Кръжаха на ята по ботушите ми, някои от тях започваха да тичат по краката ми, като стигаха чак до коленете, но след това внезапно загубваха интерес, падаха и се отдръпваха от пътя ми. Тези около ботушите ми също скоро се дръпнаха настрани.

— Паяците миришат или изпробват нещата на вкус с краката си, а тази миризма и вкус изобщо не им допадат — спокойно ми обясни Камила.

Продължих с възвърнато самообладание. Попаднахме на повече от дванайсет такива групи, но те всички обезсърчени се оттегляха. Скоро излязохме на друго възвишение, което гледаше към малък залив с плаж. Спомням си, че го бях забелязал от морето и го идентифицирах като последната брегова ивица преди да започне линията на непрекъснати скали. Храстите, с няколко дървета между тях, се спускаха надолу и се срещаха с края на пясъка, който вече бе придобил по-сивкав оттенък от този на нашата страна от острова. На пясъка се виждаха като точици седем-осем от познатите ни безформени кафяви петна.

— А-ха — изрече със задоволство Камила.

Изглеждаше, че няма паяци на нашето възвишение, затова седнахме и си извадихме далекогледите.

Моят ми показа много малко неща. Паяците в групите бяха толкова близо един до друг, че не бе възможно да се разграничат отделни индивиди и не забелязах нещо повече от това, което виждах и с просто око. Опитах се да разгледам отделните групи една по една, но всичките ми се сториха напълно еднакви и неподвижни. Свалих далекогледа и чух Камила тихичко да възкликва. Тъкмо като се канех да проследя посоката на погледа й, вниманието ми бе привлечено от движението на едно от петната. Пак вдигнах далекогледа и го видях да се придвижва, все още като неразделна единица, надолу по склона в посока към брега.

— Нещо ги е раздразнило — рекох, като забелязах и второ петно да се раздвижва.

— Онзи рак е — отвърна Камила. — Погледни нагоре до дърветата.

Насочих далекогледа си към една черна точка и видях, че това наистина е рак. Намираше се на разстояние около метър и петдесет от дърветата, като се тътреше към водата надолу по плажа. Две от петната го следваха, като се приближаваха към него от две противоположни посоки, за да му пресекат пътя. Ракът зави, след което двете петна също промениха курса си на движение, за да го засекат на различно място.

Изведнъж ракът спря, застана неподвижно, с вдигнати и готови за отбрана щипки. Двете групи паяци продължиха пътя си, след това постепенно намалиха скоростта си, като най-накрая спряха на около няколко сантиметра разстояние едно от друго. Ракът отново тръгна към водата под нов ъгъл. Можеше и да успее, защото ни се струваше, че се движи малко по-бързо от паяците, но до този момент вече се бе появила и трета група паяци, която го следваше по новия път. Изглеждаше, че не ги бе забелязал, докато не се приближиха достатъчно към него. Отново зави в последния момент, но беше вече късно. Групите паяци се втурнаха и го обградиха от всички страни. Успя още малко да им избяга, след това намали хода си, спря и се изгуби от погледа ни под огромните маси от паяци.

Камила свали далекогледа си.

— Поучително — рече тя. — Изглежда, че най-голямата скорост на придвижване на група паяци е около шест километра в час. Не виждат добре, както и повечето паяци. Забеляза ли, че го изгубиха от погледа си, когато спря и застана на едно място? Бяха предположили посоката, в която ще се движи и имаха за цел да пресекат пътя му. Това е най-интересното, защото допуска, че са знаели, че той се отправя към водата. И тогава, когато той промени посоката си, те също я промениха, но след забавяне от няколко секунди и пак с цел да го засекат. Много интересно… Направо любопитно… Но най-чудното е, че успяха да го хванат — рак, който е целият покрит, защитен и брониран отгоре додолу. Трябва да са търсили очите му, естествено, както и ставите на крайниците му, въпреки че човек не би допуснал…

Тя се замисли за миг, след това пак вдигна далекогледа си и го насочи към по-близката група, която бе наблюдавала преди случая с рака. И двамата известно време я наблюдавахме мълчаливо. Тя не се движеше, но не бе и статична, както другите групи. Намираше се в състояние на непрекъсната дейност, точно както и групата, която кръжеше върху рака.

— Може да са хванали още някой рак — отбелязах аз след известно време.

Наближаваше единайсет часа. Чувствах се гладен след ранното ни тръгване. Извадих няколко сандвича от раницата си и й предложих един. Седяхме и дъвчехме, но не преставахме да следим как се развиват събитията на брега.

Денят бе топъл — твърде топъл, за да се чувства удобно човек в подобно облекло, но не изпитвах никакво изкушение да махна някои от предпазните средства на място, което всеки момент можеше да загъмжи от рояци паяци. Единственото, което посмях да направя, бе да повдигна воала до ръба на шапката си, до място, от което за секунда можеше отново да се спусне. Радвах се на самата шапка, тъй като ме пазеше от слънцето, което силно напичаше от безоблачното небе. Копнеех за полъх лек ветрец, но нищо не помръдваше.

Камила, която си бе отклонила вниманието от залива, за да погледне голям участък паяжина по-нататък по продължението на брега, внезапно възкликна и грабна далекогледа си. Не можах изведнъж да разбера какво гледа. След това различих тънка колона, която се издигаше от бялото пространство. Човек можеше да я види единствено на синия фон на небето, а и бе толкова тънка, че просто можеше да си помисли, че така му се е сторило. Камила отхвърли глава назад, като я следваше с поглед. И аз я намерих, след като си вдигнах далекогледа и открих следите й, които се издигаха до неимоверни височини, но не можах нищо да разбера. Почудих се за момент дали не е пара от топлия извор, но почти веднага разбрах, че ако беше така, тя щеше да се разпръсне след около трийсетина метра разстояние. След това забелязах друга подобна на пара колона, която се издигаше малко по-натам. Тя показваше ясно различима извивка на около триста метра височина, но продължаваше да се издига далеч по-високо. По-подробно разглеждане с далекогледа ни разкри още три по-далечни колони, както и следи от други такива, за които не можех да съм съвсем сигурен. Свалих далекогледа си и отново погледнах бялото покритие.

— Трябва да сме сбъркали. Не може да е паяжина; това е нещо, което се изпарява — рекох.

Камила поклати глава.

— Точно паяжина е. А онова, което виждаш ей-там — тя посочи най-близката от колоните — е емиграция. Паяци за износ. Намерили са термичен източник и се издигат с него. Милиони бебета паяци се отправят по света.

Недоверчиво отвърнах:

— Но паяците не могат да летят!

— Бебетата паяци могат при определени условия. Паяжината е нещо прекрасно. Чел ли си някога "По пътя на кораба „Бигъл“? Как се събудили една сутрин на повече от сто и шейсет километра разстояние от сушата и намерили цялата палуба и мачтите, покрити с малки паячета? Това, което правят при хубав топъл ден е да се изкатерят до някоя висока точка — до върха на дърво или храст, или дори до върха на стрък трева, да изпредат няколко сантиметра копринена паяжина и да чакат. Рано или късно коприната се поема от някое горещо течение и ги издига. Те се изкачват нагоре с топлия въздух, точно както прави и безмоторният самолет. Може да ги издигне на височина около шест хиляди метра и повече. Ето това става там в момента.

Погледнах към изпаряващите се колони и се опитах да си представя всичко това. Милиони и милиони бебета-паячета, които се втурват в космоса, разчитайки на шанса вятърът да ги отнесе към нови земи.

— Всичките ще паднат в морето — рекох.

— Деветдесет и девет цяло и деветдесет и девет процента ще паднат — съгласи се тя, — но какво значение има това при плодовитостта им? Някои от тях ще оцелеят и ще дадат живот и на други. — Тя отново погледна към колоните. — За щастие се издигат нависоко и посоката на горния въздух е на изток. Това трябва да е преобладаващата посока на вятъра при тези условия, която ги отнася надалеч от нас, в противен случай досега целият остров да е покрит с тях.

Като спряхме да говорим, зърнах движение в края на едно парче открита земя вляво от нас. И Камила го забеляза. От избуялата трева се появи група паяци и се запъти насреща ни. Тръгнах да ставам, но тя ме спря.

— Не мърдай и те няма да ни забележат. Спомни си за рака — рече и продължи спокойно и самоуверено да ги наблюдава как се приближават. Завиждах на спокойствието й и далеч не го споделях.

Трябва да имаше по триста или четиристотин паяка в група. Беше първата ни възможност да ги наблюдаваме толкова отблизо, когато се движат и на практика не са заангажирани в план за нападение. Дори и при това положение бе трудно да се различат отделните паяци. Придвижваха се толкова еднообразно, бяха се скупчили толкова близо един до друг, че бе трудно да се види как намират място да си движат краката. Дори и отблизо създаваха впечатление за едно общо тяло, което плавно се носеше по брега.

Седяхме точно на пътя им. Ако бях сам, досега хиляда пъти да съм се махнал оттам. Камила, която бе по-близо до тях от мен, просто продължи да ги наблюдава с интерес.

Цялата група внезапно спря на около десет сантиметра от крака й. Това ми напомни за рота войници, които при дадена команда спират изведнъж. По всяка вероятност първите паяци бяха доловили миризмата на инсектицида и им се бе сторила неприятна. След моментна пауза цялата група направи ляв завой и замарширува, като продължи да се придържа на разстояние десетина сантиметра от крака й, докато не отмина ботуша. След това направиха десен завой и продължиха пътя си.

Наблюдавахме ги как изчезват зад един нисък храст от другата страна.

— Е, добре! Значи са чудесно дисциплинирана група — рече Камила.

Пак вдигна далекогледа и поднови проучването на брега по-долу, като наблюдава известно време най-близката група. Тя все още бе активна, очевидно без някаква определена цел. След като ги гледа в продължение на няколко минути, Камила заяви:

— Копаят. Изгребват кухина.

И аз погледнах натам. Май беше права. Сега имаше понижена към едната страна наклонена купчина пясък, която не бях забелязал преди. Но все още не можех да разбера с каква цел го правят. Имаше твърде огромно количество паяци, които щъкаха из изкопа насам-натам, за да мога ясно да видя какво точно става. След малко Камила свали далекогледа с въздишка.

— Значи така — рече тя.

— Какво става? — запитах.

— Яйца на костенурка. Това търсят — ми обясни и се замисли. След малко вдигна далекогледа си към обвитата с мъгла гора. — Чудя се какво ли е там? — промърмори. — Видели са сметката на птиците, по всяка вероятност първо са изяли яйцата им и след това самите птици, изцяло са унищожили насекомите. Убили са всичко, което се движи или пълзи. Сигурно сега вече е останало твърде малко за ядене и са започнали да се изяждат един друг. Оцеляването на най-способните, чрез отмъщение! Били са принудени да обиколят целия морски бряг, за да си търсят храна. Чудя се колко още им остава преди да се научат да ловят риба?

— Или да си строят лодки? — подметнах аз.

— Не, говоря съвършено сериозно. Научили са се да си плетат паяжини, за да могат да ловят летящи насекоми. Копринената паяжина на паяка е удивително творение. Тя може да се изтъче в мрежи, които да ловят риба.

— Стига вече — рекох аз. — Помисли за силата, с която се мятат рибите!

— Помисли и ти за силата на изтъканата коприна или коприненото въже — в основни линии се състоят от една и съща материя. — Тя поклати глава. — Няма причина това да не се случи, в действителност от всичко, което видяхме днес, даже е много вероятно, както и много други неща… Не допускам да си схванал всички неща, които се подразбират от само себе си и са включени във видяното досега. Но можеш да ми вярваш, че думата „революционно“ е твърде слаба, за да определи това развитие тук. Разбираш ли, паяците съществуват от много отдавна. Тук са от много милиони години. Развили са се толкова рано, че до скоро предците им са ни били до голяма степен непознати; като че ли винаги са били тук, непроменени и непроменящи се. Те са плодовити, но толкова често се повтарят, че естествоизпитателите са ги пренебрегвали. Произходът им е толкова древен, че те почти не са привличали интереса към себе си, тъй като на учените им се е струвало, че няма да стигнат доникъде. Били са приключили с развитието си, завършена разновидност, без в тях да останат сили за още еволюция. Живели са изолирано от главния поток на еволюиращия живот. Реликви на по-ранен свят, и все пак продължаващи да съществуват и в нашия. Продължили са да оцеляват и да се възпроизвеждат от далечното минало досега, като са преминали през ерата на динозаврите, през епохата на бозайниците и все пак са били в състояние да останат непроменени, всеки път са били в състояние да си създадат начин на живот и да си изкарат прехраната, независимо как се е променял светът около тях. Ала най-любопитното е, че не са остарели. Не показват никакви признаци на атрофия или застаряване като разновидност. Сега ми идва наум, че не може да се смята за гарантирана неспособността им да еволюират по-нататък просто, защото не са го направили. Не може ли да се приеме, че не им е било нужно да се развиват? В края на краищата, животът им толкова малко влияе на другите разновидности, с изключение на насекомите, а те лесно могат да се защитят срещу тях. Не се е появила голяма заплаха, която да ги предизвика, защо следователно им е било нужно да се развиват? Те почти съвършено са се приспособили към околната си среда; нямат никакъв импулс, за да се развиват повече. Справят се съвсем добре такива, каквито са. Повечето разновидности трябва или да се развиват, или, ако не могат, дегенерират. Но паяците не са дегенерирали. Тогава може би те не са загубили силата си да еволюират. Просто така добре са се приспособили, че не им се е наложило да се променят. Силата им е стояла неизползвана, но е възможно все още да се намира в латентно състояние.

— Не съм достатъчно запознат с тези неща — рекох аз. — Звучи като правдоподобен аргумент. Главното срещу всичко това, което ме поразява, е наличието на доказателства, че тези паяци са еволюирали. Ти самата ни каза, че на външен вид изглеждат напълно нормални и обикновени.

— Така е — съгласи се тя. — И човекът на дисекционната маса прилича на напълно нормален бозайник. Той се различава от другите бозайници по поведението си. И тези паяци се различават от другите именно по поведението си.

— Имаш предвид, че ловуват на групи ли? — запитах.

— Точно така. Нормалният паяк не е общително създание. Той е индивидуалист. Като такъв, първата му грижа е да защити самия себе си от враговете си, което прави, надявайки се главно, че няма да го забележат. Втората му грижа е да се нахрани. За тази цел лови насекоми, но не ги споделя с други. Всъщност е склонен да нападне всеки друг паяк, който се появи на пътя му и се приближи към хранителните му запаси, и ако успее, е готов и да го изяде. Също така при много разновидности женският паяк изяжда мъжкия след оплождането, освен ако той не успее по някакъв начин да й се измъкне навреме. Не, паякът съвсем не е дружелюбно и общително създание, и все пак тук виждаме как те си сътрудничат и си помагат един на друг. Ловуват на групи, както се изрази ти. Генералната промяна в начина им на държане е анормална. — Камила спря и се замисли за момент. — А това — продължи след малко тя, — има огромно значение, остава само да открием до каква степен огромно. Трябва да кажа, че е по-важно от видимата промяна, като например развиване на по-добри зъби или дори израстването на крила. То е внезапна проява на един атрибут, който винаги досега е бил асоцииран с други видове в дадена разновидност — в този случай става дума за мравките или пчелите. Случаят е равносилен на това да установиш, че вид маймуна или куче са били внезапно надарени с разум, черта, която винаги сме свързвали единствено с човешката разновидност.

— Хайде де — прекъснах я аз, — не отиваш ли твърде далеч?

— Не мисля. Вярвам, че е известен такъв род паяци, в който една или две разновидности са се научили да живеят в общност, но те се срещат много рядко и са малобройни. Досега не се е чувало нищо за разновидност в подобен мащаб. Ако се беше появила, нямаше начин да не се разчуе. Не, това тук е съвсем ново развитие — и ако се съди по външния му вид, то може да се каже, че се е развило доста успешно…

Преди да си тръгнем спуснахме воалите пред лицата си и отново се напръскахме един друг с инсектицида, след което се отправихме обратно към лагера.

Този път вече бях придобил самочувствие от предпазните мерки, които бяхме взели и се усещах все по-малко склонен да бягам от всяка група паяци, която се насочеше към нас от обилната растителност наоколо. Истина е, че те винаги се опитваха да ни атакуват на групи, когато се приближавахме към тях, но рядко се изкатерваха по-далеч от колената ни, преди да паднат на земята и да избягат.

След около четиристотин метра намерихме цепнатина в скалите, по която надолу до самия бряг се стичаше поточе. Завихме покрай него, за да намерим удобно място за пресичане. След няколко метра Камила спря.

— Почакай един момент. Искам да видя това — рече тя и си извади далекогледа. Погледнах натам, където посочи.

От другата страна на дефилето се бяха струпали много паяци на няколко храста, които обграждаха скалиста точка. Имаха вид като че ли не правят нищо, а просто изчакват в бездействие. След това погледът ми бе привлечен от проблясване на копринена нишка, която се развяваше в почти неподвижния въздух. Бе възможно да се види моментния проблясък на няколко такива нишки през далекогледа, те висяха и бавно и мързеливо се движеха насам-натам.

Известно време не се случи нищо очевидно. След това внезапно от храста излезе един паяк, който сякаш вървеше в празния въздух. Явно една от нишките от нашата страна на дефилето се бе свързала с него и паякът се бе придвижил по нея бързо и решително. Малко след като той (или тя) се приближи към нашата страна, към него се спусна друга нишка, след това още една и още една. Като се събраха около седем нишки накуп, те станаха почти видими и с просто око. След малко се появиха три или четири паяка, които едновременно пресякоха по нишката и невидимата единична нишка се превърна в цял конец, достатъчно здрав, за да издържи десет или дванайсет паяка наведнъж. Следващите започнаха да ги следват, като интервалите между тях ставаха все по-къси и по-къси, а мостът все по-здрав и по-здрав. Наблюдавахме, докато всичките не се прехвърлиха от другата страна, може би бяха около четири– или петстотин, а видяхме и още да се приближават на групи. Камила свали далекогледа.

— Прекрасна материя е тази, коприната — рече тя. — Това слага край на теорията и плана на Чарлс за непроходимата зона, нали?

Замислено продължихме пътя си.

Малко преди да излезем от изпълнения с паяци район направих още едно откритие. Погледът ми бе привлечен от мъхесто петно между стъблата на растенията, точно отдясно на пътеката, по която вървяхме. Раздалечих долните листа на храстите, за да погледна по-отблизо. Бе голям плъх, поне бе бил; сега не представляваше нищо повече от тленните останки на плъх. Изсъхнала, покрита с мъх кожа, празна и сбръчкана върху скелет, който бе оставен оглозган и съвсем изчистен…

Погледахме го известно време, без да промълвим нито дума.