Йордан Хаджиев
Галчо и приятелят му Алчо

Отвъд Росица едно сборище от хора дере гърла, върти очи, ръкомаха. Сякаш са полудели: свирят, викат, стават, сядат, ругаят, настъпват се, заканват се… Мач.

Сред общата врява един широк, малко дрезгав глас, се отделя плътно и гърми:

— Напред, Алчо!… Дай още!… Какво гледаш!… А така! Удри!…

С летящата топка младият футболист се измъква от противника и замахва. Чува се плясъкът на удара, вратарят се хвърля… Топката е почти в ръцете му… Стотици гърди екват:

— Гооол!…

Кръгло нещо е топката, криви дето й скимне. И лъже. Уж иде в прегръдките ти, а изфучи и се забие във вратата.

Младият футболист грее от щастие. Той бяга към едрия гръмогласен човек, иска нещо да каже, но не може. Само разтворените ръце питат:

— Добре ли беше?

Изглежда от него търси признание. Но онзи стои със свити вежди.

— Малко забави! Трябваше щом ти извиках — да удряш!

Усмихнати очи са обърнати към тях. Топчест шишко подмята:

— Галчо, като знаеш толкова, що не излезеш ти да играеш?

Галчо докачено се обръща, но като вижда противника си, махва с ръка:

— Къш от тука бе! Какво разбираш ти от мач и вино!

И имаше право.

Като изключим бръснарството, което му беше занаят, Галчо разбираше много от мач и вино. Това бяха големите му достойнства, без които трудно можеше да си представи света.

Колкото до Алчо, неговият бръснарски стол беше до този на Галчо. И слабостите им бяха едни и същи. Само че докато единият играеше, другият гледаше. После си сменяха ролите — единият пиеше, а другият възхитено гледаше.

Дарявал ги беше Бог, но не с една ръка. На Галчо давал с дясната, затова всичко у него беше голямо — глава, гърди, крака. Само мустачките му бяха тънки и нежни върху запотената горна устна. Много го красяха тия мустачки! Издаваха донякъде занаята му и любовта към жените. Галчо се гордееше с тях и знаеше, че му завиждат. От стъклото на бръснарското шкафче го гледаха най-известните красавици на киното и му се усмихваха една по една. Също се обличаше шик, бръснеше се заран и ухаеше на одеколон. А как се усмихваше! Облото лице лъщеше от доволство, два реда зъби блестяха, а един дълбок глас те прегръща и опива! В същото време, разбира се, бръсне някого, точи бръснача или отпива червено вино.

Утехата на Алчо беше на футболното игрище. Най-щастливите му мигове бяха свързани с трепетните викове: „Гооол!“, а най-мъчно му ставаше, когато топката профучи край вратата. В такъв момент сълзите напираха, юмруците се свиваха, а в гърлото нещо затъкваше думите. Отваря уста, маха ръце, а думи няма. Този ненадминат бръснар и център-нападател говореше трудно, а понякога ужасно пелтечеше. Иначе се смееше по детски, очите му се насълзяваха и Галчо ходеше с кърпата да ги бърше. Старият доктор казваше за него, че имал необикновен рефлекс и с това дразнеше Галчо. От бръснарското му шкафче вместо кинозвезди гледаха световните голмайстори, наредени в кръг, а между тях, със светнало лице, беше сам той.

Дотук всичко е така. Но нататък…

Това се случи в Свищов. Те свищовлии открай време са били добри играчи и са виждали на свой терен всякакви отбори. Но като Галчо не бяха виждали, няма и да видят!

Мъчна и славна игра е футболът! Язък за англичаните, че не й помнят бащата!

А свищовлии бяха добри играчи, та беше малко тъжно да гледа човек как се е упътил натам един селски отбор. Единайсет умърлушени млади мъже. Но затова пък дванайсетият беше толкова бодър, устата и ръцете му така не спираха, че пътниците от съседните купета наизлязоха.

Разбира се, това беше Галчо.

— Като са от Свищов, да не са с три крака и две глави! Тия гражданя са къде по-слаби! Какво се пуйчите! Да ви впрегна, Дунава ще мина, а те… Тпу! И то защо? Защото ще играят със свищовлии! Че не ги ли зная — онзи ден оттам се върна Велко, едвам, кай, дишат! Гърдите им свирки, да удари Горан, кай, един шут, изпреби ги!…

На Горан зъбите лъсват хищно, иска му се да замахне…

— Аз казвам, че ще бием! — гърми из целия вагон Галчо. — Аз съм гледал хиляда мача, крило като Гроздю не съм виждал! Ами Симо! Пък Алчо да удари един в гредата, ще я разкове!

Долната устна на Алчо потреперва.

— Това е! За останалото — аз съм насреща! И още в началото — зор! Давай във вратата, пак, удар, още един!… Да им светнат налъмите! Техните нека реват — и аз ще рева. Не могат ме надвика!

Ето че блесна лентата на Дунава. Пристигнаха, наскачаха. Огледаха се и в същия миг Сандо, вратарят, викна:

— А Димо?…

Всички се засуетиха.

— Димо!… Димо!…

Само че внукът на дядо Димо Заплеса го нямаше. Бяха пристигнали с един по-малко. На някаква гара халфът Димчо слязъл да пие вода, а на негово място се качило нещастието.

И ето че тия сърцати млади хора стояха онемели, задушавани от мъка и яд.

Галчо усети нещо, сякаш някой докосна сърцето му.

Беше съдбата. Той затвори очи, стисна ги и се вгледа в нея. Разпозна я. Тя му кимна.

— Аз ще играя! — заяви дрезгаво, със затворени очи. — Толкоз! — отвори ги. — Няма що да хълцукате, зер не сте кой знае какви играчи!

Алчо понечи да каже нещо, но не можа. Сандо мигна два пъти и попита:

— Какво ще правиш?…

Но Цоньо Клепоухия проточи дългия си врат и нададе:

— Ейиии, голям сеир!…

Но Галчо не искаше да слуша никого. И закрачи към славата.

* * *

Няколко часа по-късно десеторката се носеше към центъра на игрището. На двайсетина метра отзад тежко и внушително се клатеше Галчо, чиито огромни мишци и незавързани обувки докарваха публиката във възторг. Тук-там хората се надигаха да видят по-добре това чудо. Тази самоувереност, огромните плещи, най-сетне тия красиви мустачки — всичко това плашеше.

Галчо настигна спрялата редица, мина начумерено пред очите на съдията и гърдите на играчите, отиде отпред и отмести Фицата — капитана. Зае мястото му. Наведе се, изгледа намръщено всички и ревна:

— Физкулт!

— Ура! Ура! Ура!

Кой беше този?… Гледаха го противниковите играчи, хапеха устни и мислеха, че това не е футболист, а бивол.

— Този да не е дошъл нас да рита вместо топката?

Галчо разбра, че приказват за него и му стана драго. Погледна топката и тя му се видя смешна. Ако замахне и я улучи, ще я прати в публиката и ще пречука някого!

— Що да не мога да играя, голяма работа! — помисли. А като видя Клепоухия да се звери, разтегли мустачките си.

Изведнъж Алчо прихна — та това беше по-смешно, отколкото да излезе поп Илия с расото! Останалите се заразиха и след миг десетте здравеняци огласиха цялото игрище с настроението си.

Но ето, играта започва. Галчо остава в центъра — да му помагат отпред и отзад.

Свирка. Първата топка е у гостите. Първият удар — у Галчо. С вътрешната страна на обувката той замахва:

— А бакалъм!

Топката отскача, попада у Симо, той я връща и се втурва напред. Младият Джамбаз я подема и я вдига над главите. Тя пада пред Алчо. Той води, прехвърля я на Цоню. Намесва се противник. Галчо наблюдава, сетне забравя къде е и вдига две ръце:

— Бягай назад, какво се кандилкаш!… А така, Джамбаз, мини го!… Дай на Клепоухия! Бре, че диване, къде риташ в чуждите крака!… Стой! Назад — мястото си пази!…

Публиката е в недоумение — това пък що е? Този мъжага, от когото всички се бояха, прилича на вариклечко. Подочуват се хихикания. Галчо не им обръща внимание и това дразни хората. Нетърпелив глас изразява настроението:

— Ей, капитане, къде прави тази фуния?

Смях, който угасва веднага, защото Галчо отвърна мощно:

— На дядо ти в тенекеджийницата, дето са правили и тебе!

Говорителят става на петна, иска да отвърне, но едно възхитено „Ейиии!“ го похлупва. А Галчо се увлича още, излиза напред, командва, ръкомаха… И в един момент — Капитане! — ето я съдбата! Иде отвисоко право срещу него в образа на кръглата топка. Иде, киска се и вика: „Галчо, я да те видя! Ето ме!“.

Как да избяга?… Как да не се посрами?… И той замахва. Отчаяно, жестоко. От яд, гняв и страх. Зъбите са стиснати, главата е наведена… Какво ще стане?… Каквото и да е, поне да е чист пред съвестта си!

Срещата между съдбата и ритника на Галчо беше страшна. Ужасена, стенеща, топката лети, носи се над главите… Чува се трясък, горната греда изохква. Вратарят гледа учудено — защо се тресна така? В същия миг вижда, че един крак замахва към отбитата топка. Трябва да скача! Но един глас го парализира:

— Убий го!

Трябва да скача! Свит на кълбо се хвърля…

Късно!… Топката се изви и заби в десния горен ъгъл.

— Гооол!…

Няколко само гласа. Публиката мълчи. Чува се съдийската свирка. Вратарят се навежда и гледа с омраза тази издута кожа.

Малко по малко хората се съживяват. Чуват се коментари. Претенциозните се възхищават, патриотите се ядосват.

— Навреме! — чува се пак същият глас. — Ама добре че извиках… Секунда още и — на гарга си гърмял!

Никой не се смее на думите му. Няма кой да рече: „Галчо, що не излезеш ти да играеш!“.

Този път противникът напада. Галчо гледа и мисли, че един път се отърва. „Ще вземат да разберат тия шашкъни, язък за всичкото!“ И се ядосва. Хуква. Видът му плаши противника и той бърза да се освободи от топката, като не успява да я подаде. Поема я Горан. И той се е разбеснял. Недоволен глас вика:

— Какво бе, нашите?… Шубе ли?…

Горан не признава подаване. Бяга, прави огромен кръг, избира неудобно място и бие запенен. Вратарят отбива. Ъглов удар.

Минутно успокоение. Играчите се трупат около вратата. Всеки търси сгодно място, избутва противника. Тук е и Галчо. Заема много място, пречи и го бутат от всички страни. Но не могат да го отместят. За съжаление някой стъпва на крака му. Галчо го завърта и ломоти:

— Къде се буташ като муле в майка си, бе! Да не си загубил нещо в краката ми, зер, бързо ще го намериш! За първи път ли излизаш!…

Съдийската свирка го прекъсва. Зад ъгъла на игрището е Алчо. Пред него е топката. Той знае, че ще удари хубав удар. Гърдите му дишат дълбоко.

Отдръпва се и мери с очи. Но преди да замахне, чува:

— Насам, Алчо, насам!

И той замахва към голямата гола глава на своя приятел. Тя е на най-доброто място и се вижда като тиква на плет.

Удар. Топката лети и Галчо я гледа. Пак иде срещу него! „Все мене търси, мерещината!“ Това вече не е шега. Ще го пречука! „Ама и аз, говедото, защо ли извиках!“

Свил се е и затворил очи. Последното, което му мина беше: „Кой ме би по главата да влизам!“.

Страхотен, неописуем удар! Сякаш чук се стовари на бедната му глава, сякаш скала прати небето да го убие в най-хубавия му ден! Игрището се обърна наопаки, ушите му писнаха, дъхът му спря. „Май умирам! — помисли. — Отиде ми бръснарлъка!“

Люшка се насам-натам Галчо, мъчи се да остане прав, а така му се сяда! Взе да различава познати лица. Ухилени. „Смеят ми се! Не стига че топката ми счупи главата, ами се хилят отгоре!“ Прегръщат го… Някой реве „Гооол!“ Бре, има си хас да е станало нещо!…

Две ръце го раздрусват. Отведнъж Галчо вижда мустакатото лице на Цоньо Клепоухия. Светът вече е на мястото си. Умът му просветва. „Значи топката от главата ми е влязла във вратата!“

Едно огромно чувство го обхваща и той не може да го скрие. Не иска! Разперва ръце Галчо, рита въздуха, замахва с юмруци…

— Напред, момчета! Убихме ги!…

— Разбесня се! — въздъхна някой.

Сега го пазят двама души. Като две сенки — от едната страна слънцето, от другата — луната. Е, добре, това му стига. Потен и пламнал, със свирепи вежди и космати гърди, той застава неподвижен. Пазачите му примигват любопитно, мислят, че е трик. Наистина, Галчо се втурва няколко пъти към противниковата врата, но то си беше вдъхновение, удоволствие. Пък и топката я нямаше там.

В това време Алчо напираше към зейналата врата. На няколко пъти, додето една топка се промуши под вратаря. Гол!

Вече единствен гласът на Галчо се чуваше:

— Спри се, кратуно! Дай на дузпата!… Сандо, стой си на вратата!…

В последните минути на полувремето Галчо мина край съдията и го обърна. Насмалко да го смаже. Размина се с продухване на свирката — тогава жълти картони нямаше, съдиите често ядяха бой.

Край! Капитанът нареди триумфално момчетата и ги изведе, като се заканваше за второто полувреме.

Но не би. Срещу тях, в струпаната навалица, се хилеше Димчо Заплеса, дошъл със следващия влак.

* * *

Вечерта на чашка, заобиколен от почитатели, Галчо разказваше подвизите на Алчо за своя сметка и пиеше, както обикновено, за чужда. Всички цъкат с език на небивалиците и почтително вярват на невероятните истории. Разбира се, тук е и Алчо. Той също е отворил уста и току кима — потвърждава. По някое време обаче ще мигне и ще рече:

— П-прекали!…