Йордан Хаджиев
Магарешко време

Тука искаме да зарадваме онези, които мразят магаретата и да ядосаме другите, дето ги обичат. Само че кой е заобичал днес магарета? Днес човек обича себе си, колата, децата, родината. А едно време… Всъщност и едно време магаретата не бяха толкова на почит, магаре означаваше същото каквото и днес — тъп, инатест, опърничав човек.

В ония години днешният дядо Тодор беше още момче и обичаше конете, лудееше по дългите алести жребци с развети опашки. Обичаше ги заради силата и бързината, заради войните, но най-вече по наследство, тъй като дядо му Тодор — хаджи Тодор — го научил с прохождането да цени хубавото. Всичко в този живот — човек, път, стока — трябва да е на цена, да има вид и да върши работа.

— Ние сме хора от площада — казвал хаджи Тодор, — черквата е в нашия двор и требите ги е купувал прадядо ви от Божи гроб. Брат ми е посечен от турците в манастиря. У дома калпаво нещо не е минавало портата, най-вече магаре. Свикнеш ли да яхаш магаре, ще заприличаш на него и ако се случи да възседнеш ат, замайва ти се главата. Животното е като човека, едно се ражда за почит, друго за ритник. Магарето е циганска радост, кучешки приятел и сиромашка орисия.

Ако човек тръгне на запад от Бяла черква, ще мине край чешмата на хаджи Тодор. Тя е голяма, вкопана в земята, с шест корита — да перат жените и да белят платна. Отдолу чорбаджията е оставил зелена ливада за простиране. Когато дядо Тодор бил момче и се случело да го стопли бастуна на хаджи Тодор, обичал да прекарва коня или биволиците през платната, та жените да крещят и кълнат. Случвало се биволът да поспре и направи най-голямата поразия. Тогава жените се задавяли от врещене и денят ставал двойно по-хубав. Вечерта дядо му ще замахне и три дни ще боли. Но удрял един път.

Една есен дядо Хаджия докарал млада кобила. Ама хвърковата. Не за оран, а да я впрягат в кабриолета. Дядо Тодор бил десетинагодишно момче, но вече известен в цялото село. Като видял небесната хала, ризката му се разтреперила. Усетил как гащичките му залепват, чул вятъра в полето. Хаджи Тодор му подал повода. Сън наяве, барут под копитата! А срещу Нова година се нагласили с дядо Димитър Кьопето, тогава Митко Кьопето, да идат в гората за дрян. Сняг и студ, реката скована. Възседнали, запрепускали, вилнели край село, изкачили на един дъх баира, дето е гроба на дядо Цанко, стигнали Усоето. Там слезли, вързали запотеното животно и се защурали из шубрака. Набрали дрян за десет баници и назад. Само че долу на моста кобилата видяла зор. Едва превалила стръмното и се капичнала. Умряла. Момчетата я погледали уплашено, пък й отрязали главата и я одрали.

Завърнал се наш Тодорчо с мократа кожа.

Хаджи Тодор нищо не казал. Дума не отронил.

— През пролетта — спомня си той пред внуците Ляно и Камен, — тъй за Великден, гледам, портата се отваря и дядо води нова кобила. Още по-млада, още по-хубава! Ще се разплача! Не смея да я гледам! Той ми подава юлара. Поемам го, обръщам се и отведнъж: туууп!… Рязна ме оня бастун, че огън ме близна! „Гиди магаре-магаретинско, гледай и нея да умориш!“

Внуците Ляно и Камен слушат прехласнато. Те са се возили на каруца, препускали са с Д’Артанян на кино, но кон не са възсядали. Защото откак се помнят, впрягат магаре. Дядо им Тодор има хубаво послушно магаре, което мрази и псува всеки ден, а всяка седмица се кани да го продава. Но баба им Рада не дава.

Години са минали откак дядо Тодор е слязъл от лудите атове и се е качил в магарешка каручка. Отдавна седи в нея с подвити крака. Срам! Да го види отнейде хаджи Тодор, мъртъв ще проговори! Но какво да прави, няма вече коне, селото е пълно от единия до другия край с магарета. ТКЗС!

Осемнайсет години вече дядо Тодор впряга и изпряга кроткия Марко, в чиято глава има монтиран компютър. Помни и знае дългоухото, от дума разбира, от поглед, даже от намерение. Хареса ли те, ще ти духне в ухото, ще те погали с муцуна. По селска география има отличен, разчита топографски карти, а носът му улавя мирис на люцерна и влаков дим от Павликени. Да не говорим, че езикът му е химическа лаборатория. Пък осанка, достолепие, гордост!… Дето тегли каручката е нищо — Марко оре, сее, ходи на гарата, виждал е електрически влакове, знае правилника за движение, спазва дистанция и има два червени стопа отзад. Първо дядо Тодор го глобиха двайсет лева, после ги постави. Но в сърцето му пак и пак кипва злост срещу вредното, кутсуз магаре. Заслужи си боя.

— То какво ти е виновно? — пита го баба Рада и го гледа в упор. — Животно е, та като си по-умен, що не се сети? Чакаш да те глобят!

В къщата има две магарешки партии. Болшинството е „за“ Марко, в малцинство са дядо Тодор и понякога Камски. Момчето преценява изгодата и носи дарби на политик.

Всяка страна има своите основания. Баба Рада не се интересува от лошото минало на магарешкия род, не пази свидни спомени за крилати коне, не оплаква през ден загубен имот. Гледа си работата. Тя има шейсет години трудов стаж, без отпуски и почивни дни. Лете се биеше с буците, зиме — тъчеше. На магарето е признателна: лесно се впряга, не тръгва преди да си се качил; речеш да го спреш, стои; ако му дотежи от лош път или голям товар, спре и обърне глава, сиреч, някой да слезе; ако е жадно, отива на чешмата и чака; ако си го забравил или подуши събрат, надава рев; не хапе, не рита, не се губи; яде какво да е, издържа на глад, студ и бой… Какво още?

Но дядо Тодор оспорва дума по дума казаното. Първо, ако ще магарето калугер да е, професор и партиен секретар, е магаре. Второ, има сума приказки, които доказват, че магарето върши магарии. Трето, ако наречеш някого „магаре“, има право да те съди. Четвърто, пето, десето: никой уважаван човек не държи в къщата си магаре; то е кроено на пиян акъл, има къси крака, дълги уши и тъпа глава; малко да се зазяпаш, веднага завива; рита с двата крака по два пъти едновременно, хапе зверски и цяло лято се търкаля в прахоляка; мисли ти злото и е злопаметно… Колкото до нашето диване, то е от най-калпавите и трябва да го продам горната седмица! Дърто, не си знае годините, не ще да яде, зъбите му падат. По седмица не пие вода, а му я носиш на крака. Не ще, макар да е жадно. Подир час изпива три кофи, а ако я вадиш на ръце — пет. Вре се из заграденото и намъкне ли се в чужда градина, отхапва по веднъж от всяка зелка. Посадиш дръвче, отиде да се чеше, додето го счупи. Впряга се от едната страна, да го убиеш, няма да влезе в стръките от другата. По пътя търси да вкара колелото в някоя дупка и да го счупи, но види ли конска фъшкия, заобикаля през Върбовка. Отдето да го доближиш, все задницата обръща. Отървеш ли го, хуква през нивята, гази, тъпче и зеносва. Едно му е доброто — кожата. Става за цигански тъпан, ама да видим кога ще я продаде!

Дядо Тодор премълчава още едно качество на интелигентното си магаре: принципност. То се държи кавалерски с баба Рада, а на него му прави инат по принцип. Магариите му почват от сутринта. Баба Рада влиза в обора и го повежда като овчица. Дядо Тодор го дърпа, чуват се закани и псувни, пъшкане и бой. Онова се зъби, блъска, рита. Излизат запотени, освирепели. В стръките дядо Тодор нарочно го води от дясната страна, макар да знае, че се впряга от лявата. И пак: на кого ще мине думата, кой е по-важен. Замахване, подскачане, джасане, сандъчето се обърне, бъкелът падне. Вик и олелия, та баба Рада излиза да ги усмири. Трябва да признаем превъзходството на човека — накрая дядо Тодор с един последен юмрук се съгласява магарето да влезе от лявата страна… Впрегне го. Добре, но каручката трябва да се извърти, за да излезе. Дядо Тодор е могъл да я обърне на ръце, колко му е. Но иска да стане с маневра — малко назад и веднага напред. Магарето не ще. За нищо на света не иска да направи крачка назад. И дядо Тодор не ще. Пак зор и натискане, турски благословии и показване на зъби. По някое време онова надделее, извърти се, вдигне ритлата, нещо издрънчи…

Вече са на пътя. Магарето стъпва, дядо Тодор е седнал на сандъчето. В ръката му шибалка от черница, стига до ушите. Поводите са опънати, ходът — раван. Ама магаре не ще да стъпва раван и току пръчката се завърти край ушите. Онова люшне глава и кривне. Дядо Тодор дръпне повода и завърти пръчката от другата страна. То пак заметне глава, пак направи завой. Така я карат на тройки и осморки.

Ако трябва да се мине през вадичка на пътя или гьол, страхливото животно намали, намали и отведнъж се хвърли да прескочи. Поглеж си навирил крака! Пак за негова сметка, пак бой и бяг. И не носи онова магаре, надбягва се със себе си, а дядо Тодор поизправен чува вятъра. Снимка на римска колесница за суперпродукция!

Стигнат нивата. Проклетото добиче вече е вързано за дълго въже. Да пасе. Додето стоиш и го гледаш, пасе. Но щом чорбаджията се скрие, почва да дърпа, тегли и джаса, търси да го скъса. Още по-добре, ако се изоглави. И тогава ела да видиш вижда ли се, или го няма! Старо ли, дърто ли! Вдигне уши хайванчето, надуе гърди и запраши с развята опашка. Кара по конец през угари и люцерни, я хапне нещо, я не, не керти лук, чесън, жита, скарва те с хората, върти си гламаво тъпата глава и се радва, радва, защото след малко ще види приятелите си, братовчедите, родните селски магарета край гробищата. Там е тяхната Мека, Божи гроб, дискотека. Нищо, че е опасано та остъргано, че са едните бодили и мирис на недогорели свещи. Но свобода, братко, равенство, човешка близост. Магарешка. Не хлебом едином будет жити. Край гробищата винаги се въртят двайсетина дългоухи, женени и разведени, ергени, дърти кокони и пърлета. Там е магарешкият парламент, „Каля Викторией“, „Елисейските полета“. Там се смирисват, пръхтят, реват, дрънкат букаи, гонят се, хапят се, ритат се, предлагат си любов. Господ и цар Соломон знаят какво си приказват, от какво се оплакват и какво мислят за нас, хората. Ние ги хокаме, оплюваме, приписваме им нашите качества, а те ни се чудят на ума и ни се смеят, и си създават вицове за хора, може би басни и фейлетони, а понякога тъжни разкази. Човечеството е виновно пред магаретата, то не чува гласовете им, не вижда очите им, няма сетиво за многогласния хор на дългоухи, пернати и риби. Сигурен съм, че магаретата гледат потресени изчезването на поляните и горите, пресъхването на изворите, отравянето на тревите. Изчезват дори медоносните магарешки тръни, а вместо тях избуяват сухите, административните, дето не миришат, не хранят, но боднат ли те, кръв пускат.

Ама какво можеш да кажеш на един човек? Той не е магаре да те чуе и разбере!

По някое време дядо Тодор вижда, че животното му е изчезнало. Или колчето е извадено, или въжето е скъсано. Тогава у него се събужда гневът на господаря срещу разбунтувалия се роб. И хваща той пръчката, и тръгва да го търси наоколо. Тук, там — няма го. Няма го в съседните царевици и люцерни, не са го виждали в канала — додето очи гледат, все го няма.

И може цял ден да го няма, а вечерта, поглеж, се прибира само̀ и застане кротко пред портата. Чака баба Рада да му отвори. Тя му отваря, вижда скъсания юлар и се договежда. Пък го поведе към нивата да си приберат стопанина и каручката. А дядо Тодор вече е решил за последно: утре го продава! Ако няма кой да го купи, ще го хариже, а ако и без пари го не щат, ще го убие. С търнокопа.

Но годините текат, старее дядо Тодор, старее и магарето. Вечер в кафенето на земеделската дружба старците приказват за едно и друго, но най-много са магарешките истории. Някога бащи и деди са спорили тука за коне, синори, партии. Сега на тоз хайванчето изяло хляба, на онзи ритнало свинята, трети щял да го възсяда, пък то го хвърлило… Все лошотии, все ужасии, а какво добро са видели, мълчат. И какво зло е сторил човек на магарето, мълчат. И като не могат да си го изкарат другиму, магаретата им криви.

— Едно време на моя дядо баща му, хаджи Христо, имал голямо фиенище в отсамните ливади — започва дядо Тодор. — Хубаво, ама цигани вдигнали катун под пътя и магаретата им — във фия. Бягат хората, аман-заман, хаджи, не знаем какво ще окосиш!… Възседнал той черния жребец и ги връхлетял. Пищят циганките, онези хукват да изгонят бозгуня. „Още един път да ги заваря — рекъл, — ще убивам наред! Магаре, куче, циганин — каквото падне!“ Кълнат се те, дума да не става, а на другия ден хайваните вътре. Било и валяло, та фий и кал станало дармадан. Вдигнал той шаспото: дан-дан-дан! Натръшкал две-три магарета, повикал циганора и ги платил. Не сварват да впрягат: „Бягайте, чорбаджията те убива и плаща на място!“.

— Тъй, Тодоре — съгласява се дядо Зарьо Дафинчина, — аз случая го зная, ама да ти кажа, ние сме вече магаретата! Старци-магарци сме, нашето било, че се забравило… Помниш мойта кобила!…

Остаря магарето на дядо Тодор, каручката му дотежа празна. Години беше отлагал той и ето че изпусна времето да го продаде. Рада беше виновна. Толкоз години даром било работило, сега да си умряло от смъртта. Ще го отвържем, вика, ще му закачим букаите и ще го оставим да се порадва на старини. И без туй няма да изтрае много.

Не ще да го помисли дядо Тодор, но какво му оставаше? Рече ли да го хариже на някого, ще му се изсмеят.

И окачи той хамута, отвърза го, отвори портата и го ритна за последно. Онова повлече крак и се потътри към гробищата.

Край, Бог да прости!

Ляга вечер старецът, върти се, уж спомня едно-друго, а се улавя, че мисли за него. Проклетото, скита на свобода, търкаля се по поляната и си живее живота! Какво ли си мисли, впрягайте се вие вместо мене!… Няма с какво да прекара купчина тор, трябва да иска диването на дядо Алеко. Той отишъл нейде, търси Донча Топала. А онова на пенсия, кафенето му отворено, чист въздух и лаф-моабет двайсет и четири часа!

Увижда му се магарешкото добруване…

Един ден стрижеха овцете на кошарата край село. Баба Рада разплита нещо под черницата, чака вълната. Току някой я побутна отзад. Обърна се — Марко. Гледа я с големите очи, гледа я както никога досега. Надигна се тя, усети се гузна. Друг път все ще му даде нещо — хляб, мамулче, цвекло. Сега няма, а то дошло от нейде да я види. Как ли е разбрало, как е угадило, че е тука?

Нажурка тя черничеви листа, подаде му ги. Поема Марко с долната бърна, но то и яденето му друго.

Дядо Тодор го видя.

— Да го махаш, че като дойда, един път ще замахна!

— Какво искаш?

— Не мога да го гледам!

Дядо Зарьо стриже и коментара:

— Тодоре, магаре било, кон било, като остарее, трябва да се убива. То не е човек да го чакаш.

— Че нас що да ни чакат? — рече баба Рада.

— То ако питаш младите, най-добре ще е Софийкина да ни прибира с катафалката на всяко първо число — съгласява се дядо Зарьо. — По списък.

Изяде листата Марко и баба Рада го поведе надолу. Турила е ръка на врата му, вървят един до друг. Мълчат.

— Няма да изкара до есента — рече на връщане. — Едвам върви.

— Ще бием камбаната! — настави дядо Тодор.

Следните дни сякаш се бяха наговорили да не го поменават. А умът им в него. На дядо Тодор му тежи, че диването си отива с почести, а баба Рада мисли как бързо свършва животът. Неговият, нейният. Само дано не се мъчи, горкото, дано падне и издъхне…

Изглежда има Господ. Месец мина и някой донесе, че на поляната край гробищата лежало магаре. Мъртво.

Старата жена помълча с уловени ръце. Дядо Тодор бутна доволно каскета нагоре.

— Сега пък трябва да го ровя!

— Ти май искаш да те хвърлят в бъзака!

Нямаше как, уловиха се дядо Тодор и двете внучета, Ляно и Камен. Взеха магаренцето на дядо Алеко и го впрегнаха.

Едва го натовариха. Наблизо пасеше овце Делиданчо, та помогна. Той як, но и магарето тежко. Подложиха дъска, че го изтеглиха.

Закараха го във върбалака. Изкопаха дълбок трап. Добре че почвата песъклива. Камски попита ухилено:

— Дядка, ще има ли реч?

Брат му Ляно го перна по врата.

— Бре, забравихме попа! — изюди се дядо Тодор, който на всичко отгоре беше безбожник.

Заровиха го, постъпкаха пръстта.

Това е краят на Марко. Умря от смъртта си както малцина магарета. Може би както никое досега! Умря от старост, в родните поляни, сред своите. Кожата му не стана на тъпан, кокалите му няма да се белеят, озъбеният череп няма да плаши враните, забит на кол в лозята. Това беше утеха за баба Рада, нейна заслуга. Работило беше животното, гонено, бито, хулено, поне края му да е почтен.

Наскоро пак го помена:

— Човек да беше, нямаше да е толкова умно!

— Бабо, а защо дядо го мразеше? — попита Ляно.

— Той е пораснал с коне. Надали е смятал да прекара живота си с магарета… Отмъщава си…

— Но умря от смъртта си, нали?

— Добре че не го уби! — въздъхна тя.

Камски гледаше разсеяно с издадени устни. Настави доволно, ухилено:

— Бе то можеше да поживее още, ако дядката не беше го тупнал с търнокопа в главата!