Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Silverkata (2020 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2020 г.)

Издание:

Автор: Йордан Хаджиев

Заглавие: Жена по женлиния

Издание: първо (не е указано)

Издател: Издателство „Пейо Яворов“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: сборник разкази

Националност: българска (не е указано)

Печатница: ДФ „Полиграфически комбинат“, ул. Н. Ракитин" №2

Редактор: Юлия Бучкова

Технически редактор: Мария Иванова

Художник: Борис Димовски

Коректор: Росица Кечева

ISBN: 954-525-023-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12557

История

  1. — Добавяне

— Да — аз съм една от най-добрите китари, свиря вечер в заведението и късам сърцата, но тогава се провъзгласих за учител по немски, една година ме търпяха. Нямам диплома, нямам призвание, това е страница от моята биография, зачеркната с кръст… И какво става по-нататък? Нямаш представа, Антоанета: фантазия, Ромео и Жулиета, цирк. Влизам в учителската стая, но преди това едно „апропо“ — тя ме видяла на улицата. Нейната къща е на ъгъла срещу просветното заведение — за мене всичко е „заведение“ — голяма къща, двуетажна, а отдолу е бакалия. Аз току-що съм пристигнал и отивам да се представя, но в последния момент виждам по-надолу кръчма. И отивам да вдъхна познатия мирис, благоуханието на алкохол, да си освежа стомаха. В това време тя била на прозореца, гледала разсеяно навън и изведнъж — страхотен мъж! Гърди сто и осемдесет, коремът прибран, косата гарваново перо и походка „светът е мой“. Два медала за най-хубаво тяло на Златни пясъци — сребърни. Естествено, онази се побърква, скача моментално и хуква да ме търси. А аз съм влязъл в заведението и си пия питието. Хари знае, че където и да иде, жените го чакат и няма защо да бърза. Да, аз ги гоня: махайте се от пътя ми, долни същества, презирам ви, а те се лепят още повече и ми викат: Хари, ти си наш бог, тъпчи ни, пак ще те обичаме! Кажи, Ани, не е ли така?…

— Точно така е, Хари. По-нататък?

— По-нататък… Онази е безумна, излита като куршум, оглежда се, но мене ме няма и съкрушена влиза в гимназията. В този момент, когато прекосява улицата, моите наблюдателни очи я засичат и фотографират. Аз също се гръмвам: каква е тази богиня, това дивно същество! И полудявам веднага. Моят поглед ми казва, че това парче не е отечествено провинциално изделие — това е французойка или испанка, такъв крак няма и в София! Да умра, ако лъжа! И майка ми да умре! И какво правя?

— Поръчваш си още едно питие.

— Не, Ани, не, Тони! Плащам и ставам. Да, аз вече съм побъркан, влюбен, в душата ми звучат цигулки, които свирят мексикански танга, ла хабанери. Усещам, че колелото се върти на критични обороти, ще спукам гума, ще стана роб на едно влюбено сърце. Тони, ти не ме познаваш! Няма жена, която да ми устои! Аз съм идол! Ето, Ани е тука, питай я как се ожених. Срещам я на улицата — нито съм я виждал, нито съм чувал, но моментално си казвам: тази ще бъде! Фаталният миг на моята съдба настъпи! Край, енде, финито! Тя беше с онзи тъпак, Маринели! Той си мислеше, че сме приятели, каквито бяхме, а аз му казвам: значи така — криеш това божествено създание от мене, защото знаеш кой е Хари! Ти, бедни музиканте, си достоен за съжаление и аз те презирам! Така ли беше, Ани?

— Така, Хари. Видя ми се много важен, но аз бях глупава.

— Ето, видя ли, Тони? Каквото кажа, така е!

— И какво стана с учителката?

— Ани, ти само слушай, защото от мене има какво да научиш. Аз зная немски и съм енциклопедия. Моят живот е едно голямо приключение — романтика и страсти. Ти не знаеш какъв мъж имаш!

— Представи й се като бъдещ колега, нали?

— Влизам пет минути след нея в учителската стая, а в това време тя успяла да разкаже, че срещнала Джони Вайсмюлер. Колежките се побъркват и в този момент се появявам аз. Какво се получава? На медицински се казва: шок! Тони, по мене си падаше цял град. Жената на един лекар на колене ме е молила да избягам с нея, но аз я отблъснах и изгоних, защото не съм по калните истории. С нейния мъж си приказвахме като с тебе, първи приятели, мрем един за друг, а тя хвана да мре за мене. Взела всичките пари от къщи и едно куфарче. Плаче: не мога без тебе, ще умра, ако ме оставиш, по-добре ме убий! Викам: ти ум имаш ли, знаеш ли какво приказваш? Ти искаш да взема най-скъпото на моя приятел, да го ограбя, нож в гърба му да забия!… Никога! Умри още сега, ти не познаваш Хари! Тя се залива в сълзи и ми целува краката. И какво излезе? Понеже Хари има нежна душа и меко сърце, трогва се дълбоко и е готов сам да заплаче. Хващам я за раменете и казвам: добре, идвай, както досега, тук ще намираш утеха и ще се целуваме. Ще пеем и ще свирим — ето китарата, моята голяма любов. Но повече нищо, защото ще видиш цепката на сакото ми… Ани, аз съм ти разправял, това беше шашава жена, влюбена в мене трагично и готова да умре.

— Как стана завръзката?

— Стана, Тони, естествено, но защо? Защото беше нещастна. Нейният мъж и мой приятел е лекар, от работа и инфлуенчни глезотии няма време да се наяде, разкарват го болни роднини, ходи по къщите на шефове, звънят му нощем. Той живее с болните — не се сеща за сърдечната болка на жена си, а на всичко отгоре има и една провинциална слабост: обича да чете. У тях книги от пода до тавана, а една млада жена, щом я изместят книгите, търси спасение при Хари. Тя обичаше светския живот, солените вицове, сантименталната музика насаме и кадифения глас, който й шепне в ухото… Защото душата й беше романтична и бленуваща — иска да се потопи в забравата на силни чувства; естествено, вкъщи пълна дисхармония — няма за какво да си приказват. Същевременно докторът ми има сляпо доверие, ние с него сме неразделни — откъде да предположи! На всичко отгоре преди да се ожени бил влюбен в Мария — така се казваше моята учителка. Но Мария е мраморна статуя — чувства, сантименти — но! И тогава хуманният доктор се гръмнал в тази истерия.

— Казвай за Мария.

— В нея беше влюбен целият град. Страшна жена, неописуема, на мене и сега ми настръхва косата! На вид като тебе, Тони — Испания, Толедо, Сарагоса и Севиля. Мадама за подпалване на войни… И ти си страшно сексапилна, това е същност, а тя беше тайнствена и мълчалива, красива и студена — бих казал, един кристал. Крака, ръце, глас — съвършенство! Очите й големи и тъмни като твоите, кожата на арменка — кадифе! Цялата свежа и чиста, излъчва чар и топлина, а иначе — късче лед. Хладилник! И не се усмихва. Ето, Ани да ти каже. Кажи, Ани!

— Хубава жена. Струва. Ами ти не струваш, Хари.

— Аз бях мъж, Ани! Бомба, Джони Вайсмюлер, Джек Лондон, Джакомо Казанова. С него сме от една кръвна група! И аз съм комарджия, авантюрист, отвързана душа. Аз съм играл покер по цели нощи. Писал съм сценарии. Не вярваш ли? Бил съм и търговец. И музикант — най-дълго време. Но над всичко е изкуството на любовта. Аз живея само за него. У мене се преплитат магиите на онова време и на днешното, затова съм още по-сложен. Моята душа е неразбрана, аз съм една загадка. Време е да започна мемоарите си и тогава светът ще види какъв съвременник е имал. Но ще почакам, защото ме очаква дълъг живот — сто и двайсет години. Не се шегувам, аз съм ходил при врачка. Предрече ми чудеса. Аз съм необикновена личност!

— Кажи за Мария.

— Представете си, влизам в учителската стая. Но как? Един простак изобщо не знае как се влиза, с кой крак. С левия! В ръката цигара с филтър, тогава ги нямаше, но аз се снабдявах от един приятел, осъден после за търговия. Масленозелен шлифер над коленете, защото аз предшествам модата и имам страшен нюх. Следя всички списания. Ето, Ани е тука — нека ти каже: каквото нося сега, догодина ще дойде. Да! Колан и сребърна тока — страшно си падам по облекло, което намирисва на униформа. Защото съм немец. Но това е друга тема… На врата шалче от въздушен плат — аз съм царят на шаловете. Винаги с шал, ако ще да е парцал! Ето го. Но трябва да знаеш как се носи. Косата блести, устните са налети с кръв. А сега внимавайте — очите. Погледът е най-важното, той разкрива намеренията, той е огледалото на индивида. Очите ми са пълни с пренебрежение: госпожи и господа, аз не съм от вашия свят! Хари не е плебей, той е плейбой — Тони, игра на думи — Хари иде отвисоко и принадлежи на изкуството. Да, аз съм олимпиец, като Гьоте! Никого не гледам, погледът ми се плъзга над главите, техните дребни души не ме интересуват, аз съм бог и всички ме съзерцават. Аз съм Хари — известният в София Херман Цалев — недостъпен любовник, от когото чакат удостояване с малко внимание. Точно така — онези в стаята млъкнаха, защото никой не смее да диша, мъжете са объркани, жените — отмалели и всички са глътнали една хапка, която им е заседнала. Тогава Хари изчаква няколко мига, за да му се насладят и преди да се опомнят, казва със своя кадифен глас, който прониква в сърцата: добър ден, колеги, аз съм новият учител по немски. Завършвам напролет, тук ме разпределиха.

— И те вярват?

— Когато говориш немски като Гьоте, не ти трябва диплома. Трябват ти години на Златни пясъци, а Хари ги има.

— И Мария повярва?

— Първото впечатление е най-важното. Бързина и смайване е моята тактика. Не й обръщам никакво внимание, въпреки че изгарям. Викам си: Хари, това е съдбоносен миг, не бива да се поддаваш на слабости, ти имаш свръхволя, ти не си евтинджия на чувства, млъкни, сърце!… И запазвам маската на лицето си, сякаш съм индиански вожд. Забелязала ли си, Ани, колко владея мимиката си? Да — защото се упражнявам пред огледалото и съм артистичен. Когато щях да играя във филм, ми правиха снимки. Бях приятел с режисьора, той мреше за мен. Снима ме като скитник, после във фрак, а имам и пози на Тарзан, защото тялото ми е от желязо и мускули — изпъкват като въжета. Трябва да ти ги покажа, Тони; Ани ги знае и им се възхищава. Да, аз и в най-бурните моменти на живота си запазвам спокойствие, като че съм от бронз, а в това време вътре кипи океан от чувства, защото съм свръхемоционален. Ани вика, обхваща я делириум, чупи чинии — ето, в бюфета не е останала нито една, само танури — хвърля по мене кани с вода, а аз си пея любими арии из репертоара на Миланската Скала.

— Хари, жалък Казанова, помниш ли как те забрадих с мокрия чаршаф?

— Да, но аз продължих да си тананикам „На Охридския бряг“. Тогава ти припадна от злоба. В отговор аз излизам и срещам Маринели. Че като му седнахме, че като извадихме сливака, акордеона и китарата… „Рамона — па-па-па-па паааам…“ Най-добрият състав в града — акордеон и китара, маестро Маринели и мексиканският китарист Хари, богът на жените. Маринчо, горкият, остана сам, откакто го напусна Пепа, и не може да си намери друга жена. Тя мреше за мене, но аз — нихт, майне фрау! Само от човешко състрадание направих два-три пъти отстъпки. А преди това Маринели — аз му викам Маринакиавели — беше женен за клептоманка, не му давах да я води вкъщи.

— Хари, той приятел ли ти е?

— Той? На мене? Може ли да се нарече приятел един бездарник и музикант на провинциални сватби? Лъже, че има висше образование, а няма и средно. Ходи всяко лято на Слънчев бряг и чака някоя дърта чужденка да го забележи, а онези гледат морето и търсят смисъла на живота. Европа е пълна с кретени и загнива. „Компарсита“ не е на мода. Хайде де! С Маринели сме излизали двеста пъти по разни сцени, познавам го като джапанката си. Сега води два-три жалки състава по за двайсет лева читалищни пари и не може да се класира на четвърто място. Ти мене питай за сеньор Маринели, семпъл слагач и фукльо, никоя жена не му обръща внимание и той полудява, като вижда, че всичко търси Хари. Аз зная и за вас, Ани! Известно ми е как ти се е слагал в Созопол, когато бях отишъл в Бургас. Той не можа да понесе удара, който му нанесох: отнех му Анет от ръцете и за да си отмъсти, ходил да й разправя, че съм бил тип, мошеник, нямал съм висше образование, пращали ме на лагер и съм бил домакин на стол, когато аз бях управител! Но Ани разбра истината, видя кой е Хари: доктор по германистика, журналист, талантлив музикант, говори езици и убива с юмрука си вол! Хвърли се в моите обятия, стана ми законна жена и сега е щастлива да ме има всяка вечер, додето сто жени чакат да се разведа, за да се оженят за мене и преживеят върховното щастие. Така ли е, Ани!

— Така е, Хари, но малко си остарял.

— Ани! Аз съм в кулминацията си, моята мъжественост е на своя връх, в апогея си. Ти не знаеш какво означават тези думи. Аз сам се чудя откъде имам толкова енергия! Ще полудея, не мога да спя от мъжествена мощ. Но защо? Защото моето меню е половин агне на ден и кило ракия — пия всеки ден и…

— И се напиваш.

— Никога! Кълна се в майка си, която подобри нашата раса — колкото по-много пия, по-трезвен ставам, стъпвам като пантера и издържам до три денонощия, не — четири, стига да имам цигари. Аз пуша непрекъснато, а Ани взима от моите. Жалкият доторе Маринакиавели си отмъщава, задето му взех китарата на покер. Кой го кара да я залага?… Аз съм страшен Шерлок Холмс, Ани! Аз ти поставям клопки, аз зная всичко и ми е известно, че си била с него в ресторант „Аполония“, че ти е правил долни предложения и си танцувала плътно с него. Кънчо, сервитьорът, е мой човек и подслушвал. Иде при мене и вика: „Бате Хари и така нататък“. Ти не знаеш как мрат за мене. Ивко ме кани всяка вечер, иска да ме черпи: „Ела, вика, да ти се радвам, ти ми красиш заведението и говориш езици!“. Сеньор Маринчо се опита след това да тържествува и ме черпи коняк, но аз как си отмъстих? Като истинския Макиавели, не като него — фалшивия. Аз съм италиански граф, всички немкини ме бъркат, смятат, че увивам с лирети сирене!

— Как отмъсти на Маринчо?

— Ани, ти нищо не знаеш. Той в Созопол ми се похвали, че има марки и франкове — дала му ги една белгийка, не е важно защо и как. Държа ги, казва, в табакерата под възглавницата и ще си купя това-онова. Така ли, викам, падна ли ми в ръцете, ти не знаеш, че има съзнателни граждани! Вземам плик за две стотинки и лист за една, сядам и с моя литературен стил пиша докъдето се пише: „Другарю началник, в града се подвизава един съмнителен тип, представя се за учител по музика, а всъщност е мошеник, дошъл да петни националната ни чест, ходи по плажа и търгува с валута, моля, проверете под възглавницата му в табакерата — държи ли марки и франкове и да отговори откъде ги има“. Отдолу се подписах: „Бдителен гражданин“. Обожавам анонимните писма — сигнали на трудещи се. Няма лъжа, няма фалш, те се пишат от най-близките, които са осведомени точно. И какво?… Представление! Хари гледа в ложа и се наслаждава как истината тържествува. На онзи тъпак му взимат марките, карат го да попълни декларация и да изчезне за двайсет и четири часа от морето, дюните и луната над тях, защото беше пълнолуние.

— Хари, сериозно ли е това?

— Да умре майка ми, която създаде Херман Цалев! Аз не съм вярващ, но ето, кръст правя, изток е нататък. Написах го, но не от злоба. Вечерта този семпъл музикант стои над чашата, гледа посърнал морето и се прощава с романтиката, а не смее да каже. Мисли, че не зная, а аз му поръчвам още един коняк и се чукам с него за добър път.

— Хари, сега разбирам защо Мария и Виржиния са те оставили. И аз ще те оставя!

— Не, Ани! За мене достойнството е над всичко. Юбер алес. А жените ги презирам.

— Но ти си обичал първата си жена?

— Никоя, Тони, защото боговете нямат чувства! Аз съм ницшеанец: когато отиваш при жена, носи си камшик! Точно така — побеснях от амбиция, защото Мария не ми даваше да я докосна. По-скоро ще умре, отколкото да признае, че ме желае, но аз го четях в очите й. Нито един мъж в града не беше я пипнал с пръст, тя имаше фиксидея да остане непорочна и отблъсна всичките ми опити, въпреки че умираше. Тя трябваше да се ожени за мене и да постигне върховното щастие, за да се освободи от илюзиите. Няма идеална любов, това са измислици на Петрарка и Данте. Онези са живели преди векове, ние сме в нова епоха, не се интересуваме от Беатриче, затова тя трябваше да…

— Да се разочарова, Хари.

— Именно, защото аз бях…

— Свиня!

— Ани, прекаляваш!

— И защо се ожени за Мария?

— От заслепение, в момент на слабост. Аз бях много млад, поддадох се на чувства. Като Прохор Громов. Ах, Прошка!… Това е мъж, това е воля и падение, но и в падението — сила! Аз съм като него — стъпвам по трупове, жените лягат на пътя ми. Какво представлява един Маринели? Жалък тип, нищожество, празно пространство! Той даже не заслужава да бъде наречен тип — тип съм аз, Херман Цалев!…

— Хари, нали разправяше за Мария?

— Тя беше луда по мене. А баща й ме мрази, готов да ме убие. Той ме проучвал, нямал съм бъдеще, защото съм бил покварен и щял съм да направя дъщеря му нещастна. Идиот! Кога бъдещето е било на тия, дето ядат кисело мляко? И иска да ме гони от града. Тъпчо! Не й дава да говори с мене, крои да я жени за един кандидат на науките от София. Онзи бил перспективен, пишел статии. За кого? Да не би да е за Юнеско? Пише за масовата информация, там от статии не можеш да се обърнеш, аз чета само спорта. Обаче какво се получава? Градът малък, всичко излиза като въшка на чело; той разбира, че дъщеря му е влюбена в мене и започва да подскача на въглен. Среща ме една вечер, пухти на велосипед, очите му се наливат с кръв, слиза и се пени: „Ще те ликвидирам, казва, махай се оттук, тип, дето те няма никъде! В моята къща ли намери да се натресеш!“. Викам му: „Качвай се на колелото, търбух с търбух, и завъртай педалите!“. Хари не се плаши от миша тупурдия! И продължава да се среща с нея. Тайно. Карл Моор, вечер след девет часа като в Пармския манастир. Разходки край реката, безумни погледи. Луната грее, водата шуми, вълните посребрени, тишината сама влиза в ушите ти, а аз — абсолютен платоник, само нежни думи, не мога да се позная! Тя бяга от къщи, излиза през прозореца, рискува чест и име. Какво не прави любовта — литературата е пълна с подобни алабализми. Но това не може да продължава, аз не съм създаден за такива отношения, аз имам сърце и плът, ръцете ми са свикнали да пипат. Дойде и ноември. Реших да предприема един смел ход, защото винаги рискувам. Рискувам пари, обществено положение, любов, даже живота си. Аз съм човек, който не прави тънки сметки за утре и в това е чарът ми. В квартирата на един мой приятел — не го познаваш, Ани — направих любовна среща, капан. Занасям там букет цветя, шише айерконяк, всичко е по часовник, посрещам я влюбен, чоколом, целувам ръка, поднасям цветя. Обстановката предразполага, радиото свири „Кажи защо ме остави?“ Късмет, песен на мода и точно нея свирят! Аз полудявам, наливам айерконяк, чукаме се, очите едни в други. Фиксаж! Тоновете идат приглушено, топлина, ставам и тържествено я каня на танц. Вихърът се надига в главата ми, плътно танго, бедрата й са в моите, гърдите ни се сливат, леглото оправено, страстта бушува, но моят хладен разум надвива хаоса и ми казва — нон, ферботен, в никакъв случай! И аз — кълна се в най-святото, още утре да получа некролог, че е умряла майка ми, ето, целувам хляба — се държа като лирик, шепна само нежни слова, шаблони, парфюми. Прави сметка какво ми е струвало! Но нали съм йога, имам индийска воля, превземам я с внушение и шепот — непрекъснати бомбардировки в ухото! Какво нещо е да смениш въздуха, да се освежиш! Само че трябва бързо да се ориентираш. С моя нюх усетих, че тактиката ми е остаряла, а най-важното е творчеството и импровизацията. Защото дотогава аз действах шаблонно. Но и мадамите ми бяха такива. Новата тактика донася главозамайващи успехи, тя става моя робиня, макар че не ми дава да я докосна — само целуване на ръка. Но е готова да тръгне с мене накрай света, както и тръгна. Аз се чувствам горд, щастлив, ликувам, тържествувам, и то защо — защото се закопавам! Да, аз бях един глупак. Сега, когато съм се издигнал над глупостта, мога да го кажа и в това е моята сила. Аз гледам на събитията като историк, моят поглед прониква през миналото в бъдещето, диагнозата е поставена. Любовта е безумие, болест на душата, деградация на рациума. Ани, донеси речника за чужди думи! Животът е безмилостен, той не признава лигави работи — целуване, сърцебиене — той ти казва като келнер от „Балкантурист“ — цален бите, плащай осемнайсет години издръжка, да ти дойде умът! Кой ти е крив, че си се поддал на моментна слабост и си повярвал на женски сълзи! И какво се получава? Хомот, дий, воле, дий, да ти плюя в орисията, както казва Яворов, аз го уважавам. Така ли е, Тони?

— Тогава ли се оженихте?

— Никой не вярва на ушите си, цяла София се е побъркала, квартал жени искат да се тровят. Еско баскетболистът вади нож да ме коли, полунощният свят е в траур. И вместо поздравления — псувни във вид на писма, ултиматуми, съболезнователни телеграми. Нейните близки я окайват, мама ме пита дали не съм бил пиян, а Маринели съчинява траурна музика. Той и на портрета ми бил турил черна лента и водил аверите да палят свещ. Какво мислиш, Ани, Херман Цалев — женен! Не! Щом и той си е сложил хомот, хората са роби!…

— Как се оженихте?

— Ти нищо не знаеш! Онзи търбух не я пуска никъде; средновековни нрави, заканва се да ме ликвидира физически. Но Хари има пипе, той е разработил план, линията Мажино е вързана в кърпа. Необходимо е психологическо оръжие, шпионаж, диверсия. Иде Нова година: Ани, внимавай, иде най-главното. Срещам я. Отиваме за Нова година в София, казвам, аз имам там верни до смърт приятели, ще те настаня в апартамент, ела да вкусиш световните наслади, долче вита, да се потопиш в забравата на удоволствията, стига прясно мляко и вегетариански диети! Тя се уплаши, страх я е от баща й, той бил луд, още ревнувал майка й. Като била студентка й правел внезапни проверки и ако я няма — ела да видиш! И не ще. Но какво прави Хари? На трийсет и първи заранта, фатална дата, й пращам по един приятел, верен агент, френско-български речник. А вътре — два билета за София: ако не дойде, проваля и мене. И една бележка: „Чакам те, ела! Ще бъдеш моя жена, ако не дойдеш, ще се самоубия! Ти си моят въздух, аз съм дошъл на този свят заради тебе!“. Глупости, въздух! Но тя бяга от тях и идва. Чакам я на автогарата и се качваме моментално. Птичето отлетя в топлите страни, пристигаме на Подуяне и веднага поливаме случката на свободен терен. Изтрезнявам на другия ден — на Нова година. Прекарали сме цялата нощ в апартамента на моя приятел — никакви ласки, нищо съществено, само цитати. Утре, викам, ще се оженим, днес е денят на пияниците, аз искам сватбено тържество на бистър ум, да не кажеш после, че не съм знаел какво правя. Така и стана. На другия ден малък цирк, оперетно представление — пак съм пиян. Правя опит за бягство, но се връщам, защото съзнанието е замъглено. Трябвало да ме откраднат. И какво? Менделсон-Бартолди, китки, приятелките мислят, че си правя кодош, както си и беше, но за държавата няма кодош, слагаш подпис и после експертизата доказва, че е бил твой. И се целуваме пред хората — за първи път; аз вече съм жалък герой — целувки на законно основание! Боза! А баща й в това време я търси, дере земята, реве като намушкан с нож и хвърля къчове: единствената ми дъщеря, която говори френски, сякаш съобщава нивото на „Дунава“, „р“ като „Акрополис“ — пристанала! И то на един тип! Но времето работи, той е опозорен и не смее да се покаже. Крещи: ще го убия! Майката се тюхка и си скубе косите: всичко е свършено! Той: ще се откажа от нея с държавен вестник! Майка й: ще умра веднага! Тъпи реалистични сцени. Минават двайсет дни, време е да се връщаме и Хари, какво да прави, довежда я, но не у тях — не! — а в квартирата. Онези няма как, страх ги е от скандал, градчето малко, идват да се молят. Дъртият мек, отслабнал, дума не обелва срещу Хари. Иска да ме удуши, а не може — вече съм му син. Моли се да отидем у тях. Хари това и чака; започват черпни, идат приятелите, градската бохема — пием и пеем! Нека и в тази къща се чуе веселба, мазата е пълна, ще стигне за цяла година!

— И всичко мина идеално?

— Не, Тони, без интриги не може. Пълно щастие няма. Хари винаги е бил жертва на съдбата, която много му е дала, но и много иска. На третия ден гръмотевици, ужас, лъжица катран в сватбарската чорба. Аз имах една приятелка от София, студентка, у тях съм ходил сто пъти, познавам се с бащата, а с майката сме приказвали за венчавка. Те го бяха взели на сериозно и даже уреждаха купуването на килими. В резултат онази научава, казваше се Венета, и припада. Вика: той е мой кумир, дайте ми валериан, отрова, ще го убия, не искам да живея!… После взима писалката и пише — сега настанаха едни времена, всеки пише. Вие, казва, се намесвате в моя живот, вие ми отнемате мъжа, с него сме във фактически брак и прочие — ферман на пет страници, имаше хубав почерк. Отгоре номер на страницата, сякаш ще издава избрани писма. Мария не разбира нищо, отде се взе това писмо, коя е тази Венета, мисли, че каквото съм казал, все е вярно. Пет минути е неподвижна — клиническа смърт. После хвърчи, от очите й излизат искри, метнала се е на баща си, залепя ми два шамара: „Лъжец, негодник, боже мой, какво да правя!…“. И негодникът си опипва бузата — какво невъзпитание, Тони! Ако бях живял с нея цяла година, щеше да ме застреля. И всичко това — след моята лирика! Представи си какао ми е струвало да направя завой. Ставам Цицерон, държа речи, правя се на възмутен и нещастен. Викам: ако държах на нея, щях ли да се оженя за тебе, аз отдавна я ненавиждам, заради нея избягах от София, тя е побъркана и истерична, ще отида още сега да я убия, ела да я убием двамата, нали паднах в твоите крака; за пръв път почувствах любовта и сега искат да ми я отнемат! Замазвам с гладка мистрия, правя се на ядосан, покрусен и обръщам плочата: тя не ме интересува, не мога да я понасям, без тебе ще умра и така нататък, додето й повлиях като влюбена, започна да вярва пак, а уж интелигентна!

— Кога я разочарова?

— Никога, тя още ме обича, но аз фирках непрекъснато. После я заведох при мама, стояхме един месец и през юли заминах за Златните пясъци.

— При Елвира?

— Да, Ани, тя пристигна заради мене от Щутгарт. Бяхме се запознали предното лято, видя на плажа Аполон и умря. Иска да ме води в Германия, каза, че пак ще дойде и наистина дойде… Шантава, колкото си ще. Но какво се получава? Аз я зарязах и изпъдих, защото ми направи номер, не можах да го преживея.

— Какъв номер?

— Тя носеше един шлифер, струваше милиони, не бях виждал такова нещо, италиански, гъне се по тялото и блести, никой не е обличал такова чудо. Чакам я долу в ресторанта, а в същото време един келнер пада на колене и иска да го купи, дава шейсет лева, плаче и тя, нали е глупачка, не знае, че на онзи му трябва за търговия, дава му го за двайсет лева, колкото да не изглежда милостиня. Слиза долу, питам я защо е без връхна дреха, вечер край морето духа, а тя се смее и ми разправя, че току-що я съблекли. Като чух за двайсетте лева, нож заби в сърцето ми! Повярвай, Тони, дъхът ми спря! Тази е ненормална, викам, какво правя аз с такава, дето утре ще изнесе цялото ми движимо имущество! И макар че я обичах — край! Кълна се, целувам хляба, изток е нататък — отстина ми! Никога не съм имал работа с идеалисти и малоумници, мразя и ненавиждам позьорите, които, за да направят впечатление, си дават ризата от гърба. Аз щях да взема от този шлифер сто и двайсет кинта! Никога не съм очаквал такова нещо от немкиня, те са свестни жени, домакини, но тази беше от Южна Германия, положително е някакъв сантиментален мелез или с френска, или с италианска кръв.

— Хари, стига си пил!

— Ани, ще ядем и ще пием цял живот! Аз даяна на пиене, не съм като тебе. Тони, питай твоята приятелка как се прибра снощи. Ето я — нека ти каже: фиркана и в полунощ. Къде ходи бе? В какво село си била? Какви са тия кални истории и селски номера?

— Нали ти казах, дойде инспектор от София и началството го води у тях на ракия и сланина.

— Ами ти от къде на къде с тях? Да не завеждаш отдел „Дамска компания на началници“?

— Шефът каза да идем с Цена. Сигурно нещо го е шубе от София. Какво толкова — закара ни с колата и ни върна.

— Каква кола, каква Цена? Първо, колата на твоя шеф е боклук като него, хората изобщо не се излагат да се качват на такава щайга! Второ, Цена я зная, бил съм с нея едно време, мреше за мене, но аз не й обръщах внимание, защото е тъпа. Ходеше с Пончо. Как се казва онзи „от София“, ще проверя в министерството!

— Петко се казва, не му зная презимето.

— Охо!… Петко „от София“! Това са глупости! Той не е софиянец. Кой гражданин ще тури на детето си такова име? Щом е от София, защо не се казва Херман Цалев?…

— Хари, ти си пиян. Ще си намеря приятел вече, защото твоето пиене и дрънкане край нямат.

— Намери си, Ани, но какъвто и да е, пак с два сантиметра ще е по-тесен в раменете от мене! Аз съм бог! И какво пихте?

— Ракия.

— Охо! Тя и ракията му е била помия! Какво разбира твоят шеф от ракия? Познавам го от ученик — изобщо не пиеше. А Хари още тогава носеше шишенце в джоба, но с аптекарски етикет… Сланината хубава ли беше?

— Не зная.

— Ето — била е развалена. Ами пяхте ли?

— Пяхме.

— Без китара?

— Да.

— Какво пеене е било тогава! Кога на този страхлив параграф ще му дойде ума! Защо не повикахте Хари да дойдем с първокласния музикант маестро Маринели?… Танцувахте ли?

— Танцувахме.

— Онзи е селянин и не знае да танцува! Не ми пробутвай фортиции, не сте танцували! Ами в колата целувахте ли се?

— Не.

— Значи е прост. Седнал с мадама в кола, яли и пили и накрая не й благодарил. Трябваше да те покани вкъщи.

— Той е на хотел.

— Какво от това? Ако беше мъж, щеше да те покани.

— Аз нямаше да приема.

— Ако си жена, щеше да приемеш. Тони, ти си жена за милиони! Имаш гореща кръв и си родена за танга, но няма вече мъже. Всички са като Петко „от София“. Глупости! Не ми говори повече за него, Анет! Той няма възпитание, а го направили инспектор… Ето какво ни докара миграцията! Други път няма да се събираш с него… Лека нощ, Тони, ти си Испания и горещите камъни на Кастилия — разбирам и от география, нищо че нямам диплома. О, соле миоооо!… Алкохолът е общочовешка кръв, едно звено между хората, борец за мир!… Мария не туряше капка!

— Хари, виждал ли си я оттогава?

— Да, Тони, един път… Беше преди десет-дванайсет години. Минавах през града, викам, чакай да се отбия и да видя сина си. Да — имам син, родил се същата есен. Не бях го виждал, стана ми мъчно, викам си — баща ли си, или мащеха — значи, обади се биологията. И се питам: на кого ли прилича? Звъня. Отваря се — Мария! Същата — да умра! По-хубава! Ако се беше случил онзи — некролог… Аз поех страшен риск… По какъв случай? — пита. Ама спокойна — все едно че съм излязъл преди малко. Не е човек това! Искам да видя сина си. Добре, казва, но имам едно условие: никога повече да не идваш. Никога не се срещай с него, моля те, той е малък и може да му повлияеш. Защото ти до каквото се докоснеш, го разваляш!… Да, Тони, така ми каза!

— И ти?

— Съгласих се, макар че не беше права. И оттогава изпълнявам думата си. Аз съм благородник! Не съм го виждал, но съм спокоен — няма да бъде нищожество! Пълен отличник, спортист. Мария ми пише всяка година по едно писмо — за Нова година. Не иска издръжка, не дава да му пращам подаръци. Вече си имал приятелка, Тони. Моя кръв! Стига да не го развалят!…

Край