Йордан Хаджиев
Вражда

„Възпей, о музо, гнева…“

Откак се помни на този свят, един живот вече, Камски воюва с баба си Пена. Както е тръгнало, ще рече: „И това ако е живот!“.

Разбира се, един ден той щеше да победи. На негова страна бяха природата и дядо му Тодор. Но и бабето притежаваше силни оръжия: пари, хитрост, проклетия. Да не говорим за опит — два пъти се беше женила, двама мъже заровила и две къщи наследила. Деца нямаше, затова като оплака втория си мъж, изпокара се със сестрите му, пренесе сума нещо в бащиния си дом и се прибра в един двор с брат си, който беше вдигнал нова къща. Заживя мирно и тихо, всяка неделя ходеше на черква и всяка заран си носеше вода от кладенеца при „Тополите“. То така се казва, мирно и тихо, а всъщност бабето беше свадливо и злопаметно, ядеше много и си угаждаше, правеше се на работно и се канеше да векува. Дядо Атанас, брат и, пушеше с дълго цигаре, подсвиркваше две-три народни песни и обичаше да жени момите. На богатия думата се чува. Та той казваше за сестра си: „Дребният човек крои на едро и отмъщава на по-големите. Ще слушате Пена, светът е на нивлитите!“. То и той правеше каквото си науми, защото не беше много едър. Дядо Атанас имаше две слабости: парите и предричането. „Ще умра от доктори — казваше. — За малко ще ида в болницата и няма да се върна. А Пенка ще доживее осемдесет години“.

Да беше казал друго! Умря в болницата, приспан на масата. Кутията цигари недопушена остана. Баба Пена го оплака, както му е редът, но нали имаше опит в тази работа, не се обърка. Подир година си замина и снаха й. Тежко е да видиш смъртта на близките си, но пък е добре да ги надживееш. Животът й стана още по-мил. Досега се беше опазвала със саможивост и побеждавала с инат. Но ето че се роди един такъв юнак като Каменчо, наречен по-късно Камски, от когото никой не можеше да се опази. Види се, тепърва имаше да се приказва за него и много щеше да пати големият им род. „Децата са като марулите — казва дядо Тодор, сват на баба Пена и дядо Атанас, — колкото растат, нагарчат.“

Когато бабето усети, че Каменчо рови из къщата й, тя се стресна, но не се уплаши. Нея я плашеше само смъртта. Пак дядо Тодор разправяше, че старостта обича да си прави шеги, не слуша стопанина си и кара баба Пена да харчи пари за свещи. Камски беше мислил много над тия думи. Спускаше вежди, стискаше зъби и накрая стигаше до едно и също: значи баба им ще умре!

То кой ли е вечен, но сега-засега баба Пена се държеше, денем воюваше, нощем спеше и влогът в спестовната книжка беше на нейно име. Всички в рода я тачеха, питаха я има ли нужда от нещо и я канеха на гости.

Всички — без Камски!

Знае се, че големите вражди имат епично начало: гневът на Ахила, открадването на хубава мома, запалването на плевня. Накрая византийците разсипват Троя — тия неща баба Пена ги помнеше от едно време, когато учила година и половина в търновската гимназия. „То, сватя, какво ли не ни разсипва!“ — тюхкаше се дядо Тодор, уж да й съчувства.

Ние не претендираме, че враждата на баба Пена с Камски е епос, достоен за хекзаметри. С два-три диоптъра късогледство, едва ли ще минем за слепия певец. Но ще опитаме да разкажем за обсадата на старата жена и за коварството на данайците.

Враждата им поникна от семка, но попадна на добра почва. Баба Пена беше родена малко да люби и много да мрази, а Камски имаше дарбата да се заяжда. В такива случаи май е по-добре да се мисли за принципи. Малко ли хора започват големите си дела с тъпани, кълнат се да съборят Стара планина, а подир десетина години мекушаво се сдобряват.

Е, сдобряване настъпваше и при тях, но то беше по-скоро маньовър, ход на буквата „Г“, разузнаване без бой. Животът е шейсет и четири квадратчета, дори повече, едно неспирно районно или световно първенство, рита се с двата крака; здрависваш се с двете ръце, понякога целуваш баба си Пена, а мислиш за парите й в долапчето. Бабето също целуваше своя внук, но държеше ключа вързан за фустата и когато хлапето очакваше на сурвакане пет или десет лева, получаваше петдесет стотинки и шепа пуканки. Тогава Камски изваждаше запушалката на своя гняв и къщата се огласяше от екота на поражението му. От тези несполуки младежът трупаше опит, а бабето — сили да живее.

Никой живот не е лесен. Виновен ли беше Каменчо, че се роди бяло хубаво бебче, с възглавнички от тлъстини, когато баба му Пена цял живот е била суха, костелива и черна? Виновен ли беше, че заедно с него се роди братът Ляно, с мургава опушена кожица и черна косица, за когото веднага казаха, че прилича на баба Пена? А истината беше съвсем друга! Не Ляно, а Камски щеше да шушука по цял ден, да ламти за пари и имот, да се вре из хорските къщи и килери, да наднича и одумва. Ама човек като е грозен и проклет, огледалото му криво! Не искаме да простим ония кусури у децата, дето са ги взели от нас…

В същото време едно дълбоко, изконно чувство движеше Ляно към баба му, той я прегръщаше мълчаливо и всеотдайно, преливаше от най-първа и най-глупава любов и я защитаваше като цветно топче или кесийка бонбони, със своето „л“ вместо „р“. По-сетне, на четири и пет години, той щеше да реди почти смислени уверения за нейната красота, впрочем, внушена от самата нея.

Можеше ли надареният с прозрение Камски да се улови на такава дебела лъжа? Той доказваше на своя брат с уста, ръце и ритници, че баба им е дърта скъперница, грозотия и проклетия, която мрази всички и че скоро ще умре. Но онова имаше характер. То се мръщеше, скимтеше, забиваше нокти и не искаше да измени на любовта си. Затова Камски ден по ден го мъкнеше в къщата на баба им и след обичайните прегръдки и преструвки, поставяше въпроса ребром: да им даде баба Пена по лев на глава в името на кръвта и човещината. Разбира се, искането биваше отхвърлено. Бабето отвръщаше, че няма и няма да има, макар Камски да знаеше, че има и ще има, при това не стотинки и левове, а червени и сини пари. Той знаеше, че те са в долапчето на стената, че ключът е вързан за фустата, че на таванчето са двете брадви, дето се загубиха, че в сандъка и раклите има купища дрехи, че шоколадовите бонбони са в бюфета, а килерът е затрупан от юргани, платове и черги… Заради любимото си дете баба Пена ги търпеше и напевно повтаряше, че не печели, а харчи, пенсията не й стига, няма пари за обувки, никой не се сеща да я заведе в Рилския манастир, не й дават вълна от овцете, палтото й е оръфано, кюнците ще се пробият… Ляно се заразяваше и гледаше намръщено брат си, а Камски слушаше благо и чакаше охкането да свърши. Тогава предлагаше на хитрия бабишкер да отключи долапа и килера, да отвори раклите, за да видят така ли е, както казва. Старата жена не издържаше, падаше духом и ги изгонваше с крясъци. Тогава Камски се удряше в гърдите и считаше победата си за очевидна. Дори един път се върна и каза: „Ти не даваш нищо, ама като умреш, ще вземем всичко!“.

Пита се — откъде хлапето знаеше тези неща?

Едва ли можем да си представим с какво внимание се вслушваше то в разговорите на големите! Правеше се на разсеяно и у чичовци и лелини стоеше под масата, преструвайки се, че играе с котки или кубчета. Задаваше с невинен вид дълго обмисляни въпроси. Обикновено не му отговаряха, случваше се да го пернат по стригания врат. Но най-унизително беше, когато му обясняваха, че не е негова работа и не трябва да се интересува. Как да не се интересува, когато тъкмо това го измъчваше най-много!

И Камски разбра, че възрастните крият толкова повече тайните си, колкото са по-големи. На кого да вярва, на приказките им или на очите си? Не се ли скараха пред него баща му и леля Анка: на кого щяла да остави Пена заровените пари? Значи не ония в пощата, а съвсем други, заровени в земята! Какви са, защо шепнеха за тях, а после викнаха: защо го изгониха, та трябваше да слуша отвън?…

Когато на другия ден отиде и я попита къде е заровила парите, старата жена скочи от кревата. Какви пари? — почти изписка тя. — Онези, дето никой не ги знае! — натърти Камски. — Дето не щеш да ги кажеш!… Тя го улови грубо, вторачи се, заблъска го и заразпитва кой го праща, отде е чул, какво е научил. Дишаше задъхано, пръскаше го със слюнки, думите й взеха да не се разбират. Стана кривогледа. Но Камски не се остави да го измами. Никога не беше я виждал толкова уплашена. И разбра, че ударът му е бил верен, че отсега трябва да я пита все за това.

После ухото му си изпати — бабата направи голям въпрос пред баща му. Но щом призна кога и как е чул, пуснаха го.

Още в ония дни Камски откри, че на война трябва съюзник. Открай време дядо Тодор поднасяше баба Пена пред тях. Все ги питаше какво им е купила за рождения ден, колко пари им е дала на Нова година и ще ги заведе ли в Рилския манастир. Дядо Тодор работеше в стопанството, гледаше и свои овце, имаше магаре и каручка и пей даваше да се пазари, да купува-продава каквото и да било. Предлагаше един петел за три ярки, десет кокошки за агне, отмяташе се, искаше колелото на баща им за една овца, дори пазареше бурето с вино, без да го отварят. Та той стана съюзник на Камски. Тя и баба Пена май не го обичаше. Щом станеше дума за „свата Тодор“, забавяше приказката и понижаваше глас.

За година-две съюзът им се превърна в коалиция, но тази дума не я знаеха нито Камски, нито дядо Тодор. От многото им съвещания се изработи тактиката на искания. Дядо Тодор учеше своя внук да иска половината двор, шевната машина, стенния часовник, дори къщата. Бабето догаждаше отде се пали тамянът и на свой ред подучваше Камски да иска от скъперника книжка, овце и агнета, завещание.

Кой да предположи, че скъперникът сват бил внесъл на двете си внучета с раждането по хиляда лева!

На връх Гергьовден стана представлението. Камски мина през площада с две шарени агънца. Опашката на дявола висеше срязана на две и окачена с червени конци на вратовете им: две спестовни книжки се полюшваха вместо две звънчета. Хората правеха път, стискаха ръка на момчето и го питаха колко ще прибави сега баба им Пена. Не ще и дума, там беше и дядо Тодор — облегнал се на камбанарията, приемаше поздравления.

Бабето падна духом, но не извади лев. Стисна устни и другата неделя вместо да иде на черква, нарами мотика. Тръгна на работа. И други път го беше правила. Мина през площада — да я видят. Гледаше напреде си и отговаряше едва-едва на поздравите. Дядо Алеко, приятел на дядо Тодор, я попита дотам ли е стигнала, на връх Света Неделя да копае, няма ли по-млади да я отменят. Няма! — тросна се тя. Отподире я стигна смях. На нивата си постла и легна да почине, но нямаше с какво да се завие. Помисли да се върне, но щяха да я видят. И реши да търпи. Лежа и се обръща на една и друга страна, земята я убиваше, слънцето блестеше, яд я въртеше. По някое време заспа. Колкото да изстине.

На другия ден легна болна. Доктор идва, роднини и приятелки идваха, носиха й ядене и билки, целуваха я и всички бяха сигурни, че ще оздравее. Ама се залежа. Пневмония. Ляно почти не излизаше от стаята й, питаше я защо не яде, иска ли да й донесе вода, кога ще стане. Бабето отвръщаше, че много я боли, че не й се яде, че може никога да не стане. Момчето се нажаляваше и тогава тя на свой ред го питаше мъчно ли ще му бъде ако умре, ще я помни ли, ще й носи ли на гроба цветя. Един път то не издържа, разхълца се и се разплака, а тя го притегли, взе да го милва и му пошепна, че може да му остави нещо, да му припише, но да не казва на никого. Целуваше го, и то я целуваше, стана й по-леко. В същото време Камски обикаляше наоколо — бяха му забранили да влиза при нея. От ясно по-ясно, бабока го не ще. Ама ще съжалява!

Оттам насетне тръгнеше ли Ляно за вода, Камски го пресрещаше и убеждаваше, че няма смисъл да ходи на кладенеца, водата си е все една, тя ги праща толкова далече от проклетия, прави се на болна и нещастна, цяло село пие ли от чешмите?… Изпърво Ляно не искаше да слуша, но няколко пъти опитваха водата — една и съща. И един ден бързаше, беше и гладен, занесе на баба си чешмяна вода. Подаде гузно плетеното шише, тя отпи и в същия миг я изплю, задави се и се закашля. Стана най-лошото. Баба Пена се развика, заудря юргана, заплака, искали да я уморят, тази вода била смъртоносна за нея, миришела на аптека, конете не щели да я пият, тя се задушавала само от миризмата!… Ляно се просна да я прегръща, плачеше, молеше да му прости, не искал тя да умре, искал да живее, но с Камена я опитвали и не разбрали — призна си всичко.

В един от тези дни Камски изпази, когато нямаше никой, и се вмъкна при нея. Влезе безшумно, застана до вратата и я загледа кротко. И тя не помръдваше. Мълчаха и се гледаха като честни врагове. Най-сетне баба Пена не издържа:

— Какво искаш?

— Нищо.

— За какво си дошел?

— Ляно как идва…

— Той не рови из долапите!

— Значи той ще идва, а аз няма?

— Ти ли го подлъга да ми донесе чешмяна вода?

Камски помълча и попита сериозно:

— За последно: това ли ти е думата? После да не съжаляваш?

— Плашиш ли ме?… Махай се! Отивай при дядо си, той да ти дава! Нямаш работа при мене! Дебелоок си, нахален, гледаш да отмъкнеш нещо, да ме завлечеш. Ама аз ще те подредя, ти не знаеш с кого имаш работа!

— Зная.

— И като умра, пак ще ти дам да разбереш! Заминавай оттука!

— Пъдиш ме… Добре, на мене съвестта ми е чиста. Ти ще се каеш!

— Излизай, махай се! — развика се баба Пена и понечи да стане. Но Камски се извърна и достойно си отиде.

Следобед на улицата пред прозореца на старата жена десетина хлапета играха голям мач. Камски беше защитник. След всеки гол радостта и ядовете избухваха, кокошките се криеха, а врабците търсеха спасение в полето. Възторгът срещаше протести: „Гооол!“ „Нямааа!“ „Гооол!“ „Гредааа!“. Играта прекъсваше, за да се разбере дали топката е срещнала греда, или не. Задача трудна, тъй като вратите бяха от по две тухли с някоя шапка отгоре. Спорове имаше и с очертанията на игрището, понеже такива нямаше. Безспорно беше само когато топката прехвърлеше дувара на баба Пена. Тогава реферът изсвирваше с два пръста. Съдия нямаше, но винаги се намираше кой да изсвири. Споровете се решаваха с надвикване. Истинските и фалшивите напускания на играта бяха постоянни.

При голова разлика: 14:9 един злополучен удар счупи прозореца на баба Пена. Измъченото й сърце насмалко не хвръкна с птичките. Тя досега беше викала и чукала, но сега пресипна да ги кълне и настанява в гробищата. Изпатиха си родители, учители и роднини, да не говорим за време и управия.

Вечерта уморената жена загаси рано зад подновеното стъкло и почна да мърда устни. Но една моторетка взе да пращи до нея, да форсира и да се дави. На младини баба Пена обичаше да се вози на колело, седнала на рамката, но моторетки мразеше. Надигна се, взе каната с вода. Онзи спря. Легна и тъкмо се унесе, хайванинът пак бръмна. Еле се запиля подир глупавия си ум. Остана мирис на отрова.

На другия ден рано следобед някой заудря с чук или търнокоп по стената. Дали не искаше да събори старата къща! Здрава-болна, тя се надигна и излезе с ръженчето. Никой. Върна се, чукането започна.

Изохка старицата и разбра, че искат да я уморят, че дяволът се е съюзил с дяволски хора, за да угаси пламъчето на праведния й живот. Заплака баба Пена, заплака от страх, че няма да й стигнат сили и години, за да натика враговете си в земята, пък да мине край рохката им пръст.

Оказа се, че злосторникът няма рога, а търнокоп едва ли можеше да вдигне. Камски и едно съседско момче решили да правят зайчарник и ковали летви. С подсмърчане ги разковаха.

Само че лошото било отподире. Намериха умряла котка в кладенеца. Мълвата се пръсна като вест за удавник. Хората се питаха кой го е направил, чия е котката и най-важното: защо? Ако някой ти запали къщата, сигурно има причина. Ако не оре нивата си и не сее, изоставил е свой имот. Но защо е посегнал на водата, дето иде от сърцето на земята и е на цялото село?

Някой помена, че ако няма причина за едно престъпление, причината е у всички.

Бабето се отчая, сякаш му задигнаха пари. Заяви, че няма да пие вече, няма да яде, пък колкото изкара. И без туй животът й не трябвал на никого. Убийците да й берат греха пред Господа!

Наложи се да купуват хисарска вода, носеха й козе мляко, лимони, а леля Анка заяви, че в килера имало доста вино.

Канеше се баба Пена да мре, а оздравя. Надигна се като оклюмал пипер след поливане, тръгна из градината, стигна череши, кос засвири в кестена, Господ възкръсна. Който има късмет, има и дни. С Камски си оправиха отношенията, пак си ходеха на гости, пак се целуваха, разбира се, с едно наум. А близките, дето очакваха тази пролет някой лев, отложиха надеждите си за по-мъгливо време.

Ама човек предполага, Господ разполага. Хора мрат и лете. Баба Пена дочака седемдесет и деветата година в края на май, отпразнуваха я както му е редът, сетне прибави още две седмици и два дни. В средата на юни я заваля дъжд. Неделя беше. Рекла да иде до нивата, носила си чапичка и чердже — пусти навик да минава сред село с мотика! Цял живот не беше работила, от престараване си изпати. Болестта я повтори и за потретяне не остана.

Хубава година беше, злак и всякакви треви лазеха по пътища и камънаци, синьо-изпрано небе опна шатра от поплин, хората си приказваха, нямаше и какво да се краде в полето.

Отдавна черквата на поп Илия не беше виждала толкова народ. Свещи горяха, тамян се носеше над главите, сладко-горчиво любопитство сновеше из множеството: колко пари е оставила покойната, на кого ще се паднат, дали наследниците ще се съдят? Неколцина мъже пушеха и приказваха вън, защото имаха служби и не искаха да минат за религиозни. Остана си за тяхна сметка, тъй не видяха какво стана вътре. То какво ли толкова може да стане на погребение, освен някоя жена да поиска и нея да заровят с мъжа й, а после другите да я одумват, че е късметлия. Ама кой да се хвърли в гроба за една свидлива баба, изпратила отдавна мъжете си на оня свят, а не оставила деца на този? Затова поп Илия караше опелото с настроение, старите жени мислеха унило за пари и години, младите за друго, а Камски се беше наврял кажи-речи в ръкава на попа. До него стоеше дядо му Тодор и макар че слушаше благо, никой не знаеше за какво мисли. А работата беше там, че с поповете той имаше стара разправия. Едно време, като малък, прислугвал тука, бил черковно момче при усопшия поп Кирил: рязал хляб за нафора, премитал за права бога и събирал дребните пари от иконите. Неговият дядо пък, хаджи Тодор, оправял селските работи в кръчмата. Хубаво, ама един ден набожното момче било уловено от попа да яде светия хляб, да пие от виното-причастие, а в джоба му подрънквали монетите на Света Богородица… Ако поменем приказката му, че който на младини е затрил кон, на старини ще умори и магаре, може малко от малко да се досетим за намеренията му в същата черква.

Та побутнал той внука си и на две крачки от ковчега го попитал — как тъй се е оставил да го преметне Ляно, не се ли е досетил какво ще стане? — Какво? — не разбрал Камски, но веднага се разтревожил. Нищо чудно да е имал и лошо предчувствие… Ама ти не знаеш ли? — учудил се дядо Тодор. — Баба ти остави всичките пари на Ляно и сега той има десет хиляди лева, а ти нищо! Хората само за това приказват и те съжаляват.

Последното било от него. Изправил се смирено, но за всеки случай се дръпнал встрани.

Камски осъзнал нещастието. Вече бил голям, есента с Ляно щели да тръгват в първи клас. И какво ли имало за невярване, като толкова години се знаели с баба си! Разбира се, тя ще опита да нанесе последния удар в гръб, от оня свят и да превърне денят на победата му в ден на поражението. И понеже е умряла, няма да може да й отвърне, трябва да стои нажален, със скръстени ръце. Гол от засада, а рефер няма!

И Камски загубил присъствие на духа. Този път самообладанието му изневерило. Загубата на парите се оказала по-силна от доброто възпитание. Забравил той къде се намира, забравил за попа, ковчега и скръбта, очите му плувнали във влага и малко преди да отрони сълзата на поражението, извикал:

— Искам си парите!…

Сводовете усилили гласа и значението на думите, защото тук всичко има по-висок и по-дълбок смисъл, тук си дават среща дух и материя.

— Искам си парите! — повторил отчаяно Камски с озарението на дребен пророк на материализма. Или не е разбирал какво върши, или е осъзнал, че връщане назад няма, че е излязъл на сцената при вдигната завеса. Ако ще яде бой, поне да има защо! А може би трябва да допуснем, че е бил обладан от висока идея, на границата на саможертвата: няма какво да загуби, освен бедността си.

И погребението спряло. Стъписали се хора и икони, свещите мигнали, тамянът замирисал по-силно. Пред очите на селската история се повела последната битка между баба Пена и нейния внук.

— Млъкни! — уловил го баща му и го дръпнал възпитателно.

— Искам си парите! — потретил Камски толкова силно, че попът го погледнал с уважение. Двамата се имали отдавна.

— Какви пари? — попитал, по-скоро се сопнал баща му.

— Моите пет хиляди лева! Какво се правите, че не знаете! Не давам нищо на Ляно! Ще му счупя главата! Половината пари са мои!…

Децата винаги са били глас на истината. Не току-тъй Бог е поискал да ги пуснат при него. Вярно, огорчават ни, нервират ни, но най-много ни радват. И ето, думите на Камски зарадвали хората, отпуснали те лица и сърца, лъжливата скръб се разсеяла. Значи такава била работата, баба Пена имала завещание, дала всичко на едното хлапе, а роднините, дето клечаха и се надяваха, останаха излъгани! Браво на кака Пена, жена излезе леля Пена, олеле, че проклет бабишкер! Познава си тя хората, не се улови на приказките им, цял живот се е преструвала, няма как да я излъжеш! А защо е загърбила толкова отракано момче, то наистина, вземе ли много да хитрува човек, съвсем оглупява. Кроткото агне суче от две майки, а този е жив вагабонтин, метнал се е на дядо си Тодора.

— Изведи го! — троснала се майка му с нажален вид и оправила одеялото на покойната.

Поп Илия се сетил, че ако продължава да мълчи, ще изпусне властта. И запял още по-тържествено. Напоследък гласът му вземал по-добре височините, но било трудно да се слуша. „Това е погребение! — помислил той. — Богатите кога мрат, всичко е по-хубаво — и яденето, и парите, и скръбта. Да не говорим за децата им — преди да са тръгнали на училище, знаят колко е половината на десет хиляди!…“

Бунтът на Камски бил на път да бъде потушен, щял да отмине като дреболия в историята на селските погребения. Баща му вече го подтиквал към вратата, а хората до ковчега се отдръпнали. Но нещастният случай е затова, за да се вре, когато не трябва. И ето че изправил пред гнева на момчето узурпатора и новобогаташа брат. Ляно гледал своя пръв приятел и последен враг от една крачка с кроткото си лице. Може да се каже, че се срещнали два свята. И в онеправдания герой избухнал социалният протест, да не кажем класовата омраза. Неочаквано Камски се хвърлил и стоварил един в брадата на Ляно, ритнал го отдолу, но в същия миг изохкал, пресрещнат в носа. Уловили ги, разделили ги.

— Парите! — викал колкото може Камски. — Ще ми дадеш крадените пари, иначе му мисли, жив няма да те оставя, ще ти сменя физиономията, зъбките ти ще избия, ще ти кажа кой съм!…

И тъй нататък, додето го извели вън, додето баща му отпуснал шамарите си. Но вместо да се уплаши както друг път, момчето се тръшнало на черковните плочи, взело да се търкаля и дере, да пищи и примира, хванало го истерия и лудост, към обидата от завещанието се прибавила обидата от изгонването, сега всичко щяло да става без него, Ляно ще наследи къща, пари и погребение, вече трябва да му се моли за стотинки, вече всички ще го подиграват, защото са беден и богат… И Камски се потопил в един свят на раздиращо страдание, колкото по-недействителен, толкова по-жесток. Не искал, а и не можел да чуе думите на разума, сърцето му преливало от болка и омраза, умът му викал за мъст, душата тръгнала да се разделя с тялото. И ридаел, и се лигавел, и повтарял: „Парите ми“, „Половината ми пари“, „Искам си парите“! Малко по малко се събрали богомолци, заизлизали по неколцина, попът загубил половината стадо. Хляб и зрелища! Хората давали съвети, един предлагал баща му да го нажули хубаво, друг викал за вода, трети за доктор, но повечето настоявали за отстъпка. Половината пари били на момчето, не е справедливо да се делят братя, ако бабата от проклетия се е побъркала, вече я няма, то наистина цял свят се раздира от несправедливост, богатството уж загуби властта си, а остана, мирът е по-важен… Излязъл и дядо Тодор. Само той бил в състояние да успокои внука си. И дядо Тодор заявил тържествено: парите трябва да се разделят по равно!

— Тръгвайте за пощата! — заключил той и вдигнал своя внук.

— По равно, ама само за твоите! — изфъфлила една баба, чиито внуци останали на сухо.

Какво трябвало да направи баща му? Аман от глупости, помислил той, има ли значение в коя книжка ще бъдат, нали всичко остана за мене, на родата ще им мине, всяко чудо за три дни — дето е парата, там е силата. И примирението, ще добавим ние. Леля Пена умря, сега всичко трябва да се уреди според обичая и хорското уважение. Доброто име е на първо място, всички трябва да се почерпят. Не биваше да става този цирк, но писано било. Цял живот леля Пена тули и потулва, накрая все нещо трябваше да излезе наяве.

Повел той децата си към пощата, изравнили парите, а на връщане, доволни, поели към гробищата. Там поп Илия държал прочувствено слово за трудолюбието на баба Пена, за нейната честност и доброта, за християнското й сърце, озарено от любов.

Ляно и Камски си приказвали тихо и се гласели да кривнат към реката, попът усещал финикийските знаци в джоба, а дядо Тодор си мислел за нещо свое. И това било най-лошото…

— Живот! — пошушнал старият доктор на съседа си. — Родиш се, изпокараш се с всички и умреш.