Йордан Хаджиев
Баба и аз

Най-проклетият човек, когото познавам на тоя свят, е баба. Откак я помня, все нещо нарежда и все е недоволна. Ако й кажа „добър ден“, обърне се, погледне ме и свие уста: „Свраките да те ядат, за нищо не ставаш, ама знаеш «добър ден!».“ Случвало се е да й целуна ръка. „За пари ли си чупиш кръста, хаймана такава? Няма да те огрее!“

Знае всички клюки в село и където не достига, измисля. Нищо не си туря на сърцето и ще живее още трийсет години.

Не бяхме се виждали доста време. Вчера най-после се завърнах. Издържах последния изпит, наспах се следобед и снощи бях с Милена. Много хубава е малката ми учителка. Разделихме се едва когато нощта превали. Сега съм се успал. Лежа и мисля за нея. Какво повече да чакам — ще се оженя, и то тия дни!…

В този момент чувам под прозореца гласа на баба:

— Дойде си Цоно, ами още спи. У София се научил да става с кадъните, гарги да го ядат!

— Ами той бил издържал вече, Евгенийо? Щели да го назначават тука.

— Мари учи се, да ослепей! — добави баба.

— Е, сега май ще стане работата — продължи гостенката. — Едно време се развали, Евгенийо, ама сега… Как ти се види?

— За кое?

— За наша Милена, за кое. Вашият щял да я иска.

Трепнах. Значи — бабата на Милена. И селото знае, че ще я искам…

Надигнах се на лакът да чувам по-добре.

— То една работа господ като я нареди, не забравя, Евгенийо, ами ние му се бъркаме.

— Ааа — проточи глас баба. — За ваша Милена ли?… Няма да стане, Цоно.

— Е, пък ти, Евгенийо! Що да не стане?

— Ами! Не си правете устата! Щом ти казвам, все зная нещо!

Бях готов да скоча и да хвърля една саксия отгоре, но се сетих за Милена. Продължих да лежа. Усетих отново ръцете й около мен. Никога не съм мислил, че едно нищо и никакво момиче може да прегръща така. Зная, че беше измъчена от дългото чакане, но снощи беше без ум… Много хубаво е да те прегръщат така!

— Недей приказва, Евгенийо! — раздумваше баба Цона сватята си. — Младите се искат, нашата го чака толкова време…

— Колко ги има — чакат, ама не дочакват! — настави баба и в гласа й прозвуча доволство.

Беше й паднал случай на сгода и го използваше.

— Белки ще излъже момичето ни? — не вярваше баба Цона.

— Нашият няма да се жени. Ще ходи у София на работа.

— Как тъй у София? Нали го гласят за тука?

— То каквото гласят мишките, котките го развалят. Ако искаш да ти кажа, той си има една у София — по-учена от вашата. Ден из ден му пише и разни снимки му праща. Дъщеря на големец била. Къща имала. Нашият гледа кьоравото. Тъй де, от къде на къде ще взема вашата? Тя подир гимназията учи две години, а той — пет.

Проклето бабе, измисля като Майн Рид! Последния път получих снимки от една колежка — бяхме цялата група на плажа и тя ги видя.

— Вашата трябваше да я дадете, когато я иска Мончо на Дена. Сега, чувам, момчето ходело за Веселина на Найдима и може да останете от две врати на улицата. Момиче се жени кога го искат.

— Ама тя дума не дава за никого, Евгенийо. Парашкева колко се одумва за техния Мончо. Не ще. Чака вашия.

— Нашия, ама той гледа по-нагоре — захлупи я баба.

— Ами що тогава я изпраща вечер? Все пред дома седят и нашата се прибира чак като залезе месеца?

— Мъж мари, Цоно, ходи, дето намери! Да не мислиш, че малко мискинлици е научил в София. Там каквито ги има, не си сънувала!… Да му се не знай науката, що пари потрошихме!… Ама ти не се тревожи, момичето ви е добро, ще му намерите място. Има и занаят.

Тука скочих и се надвесих от прозореца.

— Бабе — рекох, — защо не ти харесва Милена? Мене ако питаш, да я вземем.

И двете се стъписаха, баба Цона извика: „У, уплаши ни бре, Иванчо!“ — а на моята челюстта заподскача:

— Наспа ли се бре, хаймана! Скита по цели нощи, червеите да го ядат, устата му все знае, лъже людските момичета и пуши като коминджия!… За нищо не става!…

Слязох при тях, ръкувах се с баба Цона, а на моята пошепнах:

— Да знаеш, че само за твой инат ще се оженя за Милена!

— Господ да те убие! — развика се тя, но аз тръгнах към чешмата.

На баба Господ винаги й беше под ръка.

Каквото казах, направих го. Днес е сватбата. На масата Милена грее по-хубава от всички. Хората я гледат, ядат, пият и пожелават дълъг живот и много деца. В края са двете баби. Навели са се една към друга. Шепнат. Станах, доближих зад тях и се наведох над обувката.

— Евгенийо, видя ли, че каквото ти казах, стана! — рече баба Цона.

— То стана, ами сега да видиш какво има да става! — тайнствено съобщи баба.

— Какво? — разтревожи се баба Цона.

— Не знам, да ти кажа ли…

— Що да не ми кажеш, нали и аз съм баба!

— То и да мълча, пак ще му се чуе гласът… — Тука баба се наведе още повече и прошепна: — Нашият ще се разведе!