Йордан Хаджиев
С божия помощ

Дядо игумен ме видя като излизах от магерницата и замаха с ръка:

— Къде ходиш бе, муле? Хайде да тръгваме, че поп Симеон се е изпренадеял.

— Ами попадията? — почтително запитах аз.

— Брей, краставо муле, пристигна и ни ходжа, ни поп ще те оправят! Как не се случи да умреш, че да те опея! Чете ли заранта?

— Четох, отче, „Мадам Бовари“. От твоите книги.

— Да знаеш, че ще те спукат като манастирско клепало! Ще ми се върнеш като калугер без гащи. Който те е приемал за студент, той да ти бере греховете. Тютюн имаш ли?

— Имам — рекох, — но мисля този път да запалим от твоите.

— Калугер, чадо, няма ръка за даване. Ние живеем от милостиня… А така, благословен да си!

И преподобният отец Дионисий пусна малко пушек през мустаците, измърмори едно „Ела, Боже, на помощ!“, прекръсти се и тръгнахме.

Долу под нас се червенееха покривите на селцето, но ние се бихме упътили към града. Наместникът поп Симеон ни беше поканил, след като два-три пъти го бяхме подсещали.

— Размишлявам, преподобни дядо Дионисие, дали благоговейният ще ни приеме во Христе и дали ще се възрадва сърцето му, като ни лицезре?

Дядо Дионисий пусна един благослов, според който веднага трябваше да се озова в божиите ръце. И настави:

— Пършиво магаре, да не вземеш там да се разливаш като отца Матея пред бабичките! Той като види забрадка, расото му се подпалва отзад. В град живееш!

— Значи, дядо игумене, на вид поп Симеоновите девици са лицеприятни и радват окото човешко?

Дядо игумен вземаше широки крачки и младото му възпълно тяло се тръскаше по пътеката. Хубавец беше грешният му калугер! От олтара каканижеше едва-едва, но песните на маса пееше с много хубав глас.

— Отче…

— Стига си ме правил на баща! Викай ми „дядо“.

— Дядо…

— Кажи „дядо игумене“ и не приказвай много!

— Дядо игумене…

— Спри бре, човече божи! Устат си и еша ти няма да се правиш на светец! Ако се покалугериш, от мене по-напред ще станеш владика! Но у поп Симеона ще мълчиш, чу ли!

Серт калугер. Щом го закачиш за попадията, става чувствителен. А от мене тайно се бои. Отсега е нащрек. Сякаш съм виновен, че е пуснал тази светогорска брада. Моята отзарана я бръснах и сега съм като Мадоната. Леко ми е на душата и съвестта ми е чиста като на глупавия отец Матей.

— Дядо игумене, искаш ли да поговорим за свети Варлаама Антиохийски? Какво мислиш за неговия подвиг?

— Нищо не мисля! Казах ти да млъкнеш!

И по-добре, защото иначе щеше да се сети, че светията го пръкнах аз.

Стигнахме долу навреме. Там дядо игумен благослови една бабичка, която изникна изпод земята, тупна я по съсухрения гръб и каза: „Хайде, бъди благословена и си върви с Бога!“. Тя залитна и пое. След това автобусът пристигна и ние се качихме. Две ученички се закискаха, едната бутна другата и пошепна: „Предавам ти поп!“. Веднага турих кадифената скуфа на главата си и те се вторачиха в мене. Дионисий ме сръга: „Махни я веднага!“, но аз му целунах ръка.

След половин час пристигнахме. Беше залез-слънце и градините дишаха с аромата на милиони грамофончета и рози. Не беше град, а бижу.

Отец Симеон беше досущ какъвто го знаех — мазник. Но попадията! О, тя беше истинска калугерска мечта! Почти толкова закръглена, колкото своя мъж, тя носеше една мекота в усмивката, в погледа, в пухкавите си ръце. Всичко у нея казваше: Пипни, виж колко приятно е да ме докосваш!

Едва когато Дионисий ме срита по кокалчетата, се опомних. Усетих страните си топли. И се разприказвах. Започнах да се кълна пред попа и попадията, че на всяка цена ще стана монах, че нещо неясно ме влече от сутрин до вечер и че манастирът е истинското ми призвание. Изобщо изкарах, че с дядо Господ сме си дали среща тука, при попадията.

Изглежда брадите прочетоха мислите ми и видяха в мене общия си враг, защото бързо ме предадоха на дъщерите. Страхливият поп се уплаши за жена си и ме натика в ръцете на щерките си.

Най-напред те ме разходиха из улиците, после ми разказаха за учителите си и най-сетне излезе, че малката не си е написала домашното. Останахме с голямата, която стигаше до носа ми, имаше наивните очи на майка си и смолистите коси на баща си. Тази година завършваше гимназия. Естествено, стигнахме до въпроса какво правя в манастира. Казах, че искам да стана послушник и монах, в краен случай поп. Тя ме гледа, гледа, аз не отмествах очи от земята, тя не отместваше очи от мене и накрая взе, че повярва.

— Но вие сте луд! — възкликна.

— Не обиждайте моята вяра — възразих.

Бяхме в големия черковен двор, който беше общ с къщата им. Щурците започваха да се разпалват. Звездите се бяха разсеяли по небето по̀ много от друг път. Изгрялата луна владееше над безкрайната тишина.

— И вие смятате да захвърлите радостите, удоволствията, бъдещето си?

— Общението с Бога е най-висшето удоволствие — произнесох.

— Но вие сте съвсем млад!… Не обичате ли нещо, някого?… Някоя?

— Обичам ближния си, както Божият син възлюби човека. Няма по-съвършена любов и по-силно упование от вярата…

Бяхме седнали на дебелата мека трева, опрели гърбове в топлата стена на черквата. Над нас бяха небесният купол и Бог.

— Казахте ли всичко на мама и татко?

— Да. И предполагам, че им стана драго.

— Глупости!… Не ми се сърдете, но вие приличате на… съвсем наивен… Като че не сте от този свят. Такива като вас няма никъде вече. Ще бъде много весело, като го разкажа на дядо.

— На кой дядо?

— Дядо владика. Той много ни обича, идва всяка седмица у дома и иска да му целуваме коленичили ръка. Тогава ни дава подаръци — на мене и на сестра ми. Ето например този часовник, харесва ли ви?… Златен е. Има съвсем нова волга и ни вози където поискаме. Аз ще му разкажа за вас и съм сигурна, че ще остане доволен. Дори ще поиска да ви види. Най-напред ще помисли, че сте от ония… И като ви види такъв…

— Какъв?

— Ами такъв — млад и… Съвсем млад и…

Без да искам, докоснах ръката й. Тя не помръдна. Струва ми се, че мирисът на тревите беше започнал да ни упойва. Или това момиче забъркваше представите ми, или пък градът беше особен, може би небето, планината над нас… Но се държах така, както не подобава на манастирско чадо.

— Той ще ме разпитва за вас. Ами че вие ще бъдете единственият случай! Той постоянно говори, че вярата не била изчезнала, че ставала по-силна, макар да знае, че не е така. И вие ще му бъдете доказателство. Колко смешно — вие сте едно фалшиво доказателство!…

После се извърна към мене с някаква дързост и улови ръката ми. Беше странно възбудена:

— Доказателство, което е в моите ръце! — изрече предизвикателно.

Нямах сили да помръдна, щях да я прегърна. А не исках да развалям този миг.

— Значи вие твърдо вярвате? — пламенно попита тя.

— Да — пошепнах.

— И смятате, че всичко става по божия воля?

Кимнах с глава.

— И че никой не може да ви раздели от мисълта за манастира?

Мълчах. Нейната ръка стискаше моята, дъхът й изчезваше около очите ми, косите й ту потъваха назад, ту идваха до мене и аз изгарях от желание да пъхна пръстите си в тях. Момичето беше оживено, унесено и не разбираше, че се е поддало на моето чувство, че изпълнява с половин воля движенията на това томление, което извираше от мене. А гласът й, който ме питаше, беше пак моят глас:

— Добре… А ако Бог пожелае нещо друго?…

Тя пусна ръката ми, уплашена от смелостта си. Но пръстите й бяха близо и аз ги намерих. Когато вплетох моите в тях, попитах със сетни сили:

— А нима Бог желае нещо друго от мене?

Вдигна глава. Гледахме се толкова отблизо, че виждах само очите й. И там, в нейните зеници, прочетох всичко онова, което Бог беше пожелал.

С негова помощ целунах това момиче.

И после му разказах всичко за себе си, за дядо Дионисий, за „Мадам Бовари“ и за това, че вероятно ще ме скъсат. Тогава тя каза:

— А ако Бог пожелае, може да не те скъсат.

И ме целуна по собствено желание.