Йордан Хаджиев
Отсъствието на Илия

Тия дни Илийчо заключи апартамента си и тръгна за Дрезден. Щеше да изпълнява едно лятно задължение. Всъщност, продължение. Шест месеца го урежда това пътуване, изписа и получи писма колкото един плажен спасител, а приятелката му си сменила квартирата, за да го посрещне. Какво ли не прави любовта с германките, особено ако срещнат на Слънчев бряг висок и разведен българин като Илийчо!

Дотук добре. Белята е, че затвори ли се една врата, веднага се отваря друга. Като при старите коли. В къщата на живота непрекъснато става течение, току се хлопат прозорци и врати. Махалото на часовника стигне ли единия край, веднага тръгва назад.

И Илийчо, като пое доволно на север, ми отвори една южна разправия с Вики по законите на скачените съдове и махалото.

С Илийчо сме приятели от училище. Той знае за мене повече тайни от комшийките, повече от жена ми, а допускам, че и държавата не ме познава толкова добре. Впрочем, там може да греша. С него ни свързват години и преживелици, които са златния фонд на живота. Беше време, когато притежавахме орташки мотор Ява — поодраскана машина, с която обикаляхме България да се женим или да опитаме по нещо от женитбата. Един до друг си лъскахме ботушите в казармата. Печелили сме пари и слава от изкуство — той с тромпета, аз с китарата. И въпросът, който лесно ще си зададе всеки — на кого е оставил ключа от апартамента — смятам за решен. Отговорът е верен.

За съжаление задачите с ключове са по-сложни от логическите, а често са и нерешени диференциални уравнения.

Илийчо заключи апартамента си и каза:

— Ето ви ключа.

Бяхме на стълбището — той, Вики и аз. Всъщност, думите му означаваха: „Ето ти ключа“. Но Вики ги прие буквално, пресегна се и… Точно по този начин историята описва превземането на някой престол, океански остров или хубава жена. Който превари, а после идат дела, завист, троянски войни. Махалото е стигнало единия край и тръгва назад.

Как да заведа дело срещу Вики? А не исках да се примиря. Казах:

— Защо посягаш на ключ, даден на друг?

Вики ме познава толкова добре, колкото Илийчо, макар да не й достигат подробности. Но тя притежава въображението на лейди Агата!

— Имаш нещо против ли? — престори се на учудена.

— Ключът е оставен на мене!

— Илия, на него ли го оставяш?

— Разберете се — каза Илийчо и не посмя да ме погледне.

Произнесох стиснато:

— Дай ми ключа!

Изведнъж видях как настроението ми се подхлъзва и се търкаля по стълбата. Удряше си ръцете и главата, искаше да му помогна, но аз стоях парализиран. Два часа изпращахме Илия, настроението ми се беше сгушило като момиче в скута и ето че едно дръпване го изтърколи… Горкото, то все си пати от най-близките! Шест години с Вики сме близки, пет и половина тя ми оправя и разваля настроението. Дълго не знаех и не можех да се справям, додето най-сетне открих една пътечка на спасението: започнах мръснишки да си представям, че съм у дома, при жена си. Там, вкъщи, мене ме очаква всяка вечер уют, тишина, топла вода и една възпълна жена, обута в пухкави топлинки. У дома аз съм най-доволният съпруг, женен за най-търпеливата и равнодушна жена, която не ми обръща внимание по цели месеци. Години! В същото време извън дома аз съм най-потисканият любовник, попаднал на жена полковник и завеждащ отдел в инспекция. Вики ден из ден сваля от власт човешкото ми достойнство и установява в отношенията ни любовна диктатура. Диктува ми дори правилата на най-свободната игра!… Вечер, когато успея да се прибера у дома, аз се освобождавам от една робия, пия или не пия вода, паля или не паля цигара, пускам или спирам телевизора. Кой ще ми дръпне бутилката или цигарата, кой ще ми хвърли вестника на пода? Жена ми чете или е на поредния курс-квалификация, а моето достойнство се носи из въздуха и изпълва пространството. Ръцете ми са уверени, погледът спокоен, извръщам бавно глава и — най-важното — мисля, преценявам. И решавам. Сам!… Уви, вече и вкъщи не мога да се прибера когато поискам, а когато Вики рече: „Хайде, прибирай се при онази на топло!“. И тогава, за да й отмъстя, не се прибирам. Ходя с приятели по заведения, а на другия ден преглъщам стоически скандалите.

… Илийчо беше слязъл на улицата. Стоеше до куфара си и му се радваше. Отворих багажника на колата. После се настанихме — аз зад волана, Вики до мене, а новоизлюпеният немец отзад.

Мълчим. И колата мълчи.

— Защо не палиш? — пита Вики, макар че знае.

— Илия, кажи й да ми даде ключа!

— Знаеш, че Илия няма да ми каже!

— Тогава ще стоим. Без ключ колата не ще да запали.

Илийчо ни е свикнал. В началото ни сдобряваше, убеждаваше, молеше, а сега си мисли за своите работи. Убеден съм, че той е идеалният мъж и ако Пепа не беше станала секретарка на директора, нямаше да се разведат.

След минута Илийчо отвори вратата и огледа улицата.

— Май ще сляза. Ще потърся такси.

— Надали ще намериш скоро.

— Ако почакаме още малко, изобщо няма смисъл да тръгвам.

Вики се извърна към мене, поела въздух. Забрави къде сме и викна:

— Той е толкова шантав, че може да те остави!

— Виновната ще бъдеш ти! — добавих самодоволно.

Тя улови чантичката си и заби нокти в меката кожа. Преди време така ме стовари с нея, че щях да оглушея.

— Пали! — изкрещя.

— Няма!

… Някога работехме с нея в една стая. Осем часа заедно! Ден след ден, месец след месец. Тя хубава, аз търсач на хубост. Нищо нямаше помежду ни, свикнахме и така, само ми беше навик да е до мене. Додето един ден я заварих разплакана. Започнах да се вглеждам, да я наблюдавам. Животът й се оказа по-различен отколкото мислех. Някъде по това време се разболя. Два пъти ходих у тях, държах ръката й, позволих си да я помилвам. Разбира се, оправи се, върна се, но се държеше все по-странно. Влизаше и излизаше в стаята по друг начин. Мислех, че причината съм аз. Прескачахме до кафенето за половин час. Бърборехме, аз се хвалех с похожденията си. Нали има едни мъже, дето се слагат с хвалби. Аз съм от тях. Тя се смееше и не ми вярваше, но се случваше да мълчи потиснато. Един ден ненадейно ми сподели, че шефът я принуждавал да ходи с него в София. Прогледах. Онзи беше къдрокос сатир, с врат на овен и всички знаехме за връзката му с Цура. Значи не му стигаше момичето, беше се наситил на дебел задник. Преди няколко дни се беше появил с одрана шия… Ето от кого било! Вече не я викаше за щяло и нещяло…

А аз продължавах да дрънкам дивотии, измислях си истории, надувах, преразказвах стари филми. Тя слушаше милостиво опитите ми да мина за пръв любовник. Все й доказвах, че всички велики мъже са мислили постоянно за жени, че без любов животът е скука и пенсия, че единственото лекарство против затъпяване и страх е силното преживяване. Любовта е генералният регулатор на всички проблеми, началото и края, абсолютният смисъл на живота. Тя е магистралата, по която се движим. Трябва да се гордеем, че постоянно ни се иска. Трябва да се събличаме по най-лесния и най-бърз начин. Но ние сме затрити сексуално, ходжите и поповете са ни направили мръсници и лицемери… Все от този род философии. Свалях разните Мими и Лили по телефона: „Здравей, Маце, с какво си отдолу?… Ало, Фанче, роклята ти с цип ли е, или има да я разкопчавам?… Мая, не ти ли стигат ония двамата, че искаш и мен?“. Може да са били глупости, но тя беше сто процента жена и се вписваше в живота ми. Или тя стана част от мене, или аз от нея. Чудно ли е, че един следобед отидохме у Илийчо?…

Смятах, че съм спечелил още една бройка, а затънах до шия. Не можех да повярвам, че съм се влюбил. Накарах я да не закусва вкъщи, а с мене. Обядвахме заедно в стола. Ходехме по едно и също време на филми и се поглеждахме зад половинките. Тя ми купуваше ризите, аз й избирах бельото. Съчинявахме опасни сценарии и тя се оказа гениална — луда! Даде ми ключ от тях и аз се вмъквах по всяко време. Каза ми, че не спи с мъжа си, страхотен скъперник, но не й вярвах и една нощ проверих. Бях смазал предварително вратите… Страхотен кеф — оказа се вярно!

Илийчо беше слязъл от колата и стоеше на тротоара. Вътре с Вики залагахме на мълчанието и тъпотата.

Едно такси мина и отмина. Илийчо ни се усмихна. Беше невъзмутим, щастлив, че се е запътил в една дрезденска галерия с много класическа голота и европейска чувственост. Представях си как си чупи езика да им обяснява българщината. Не се съмнявах, че ще му бъда тема. Той ме смята освободен и загубил свободата си на комар, защото съм я залагал постоянно, додето съм фалирал. Разбира се, германците няма да ни разберат, те никога не са правили френска революция. Наскоро един приятел адвокат ми разправяше, че доброто семейство потиска революционните чувства, затова всяка държава поддържа брака. Бяхме у дома и жена ми ме погледна дълго.

— Можеш ли да ми обясниш, защо толкова ти е притрябвал този ключ? — процеди Вики.

— Защото трябва да е у мен.

— А защо трябва да е у тебе?

— Защото не искам да ме унижаваш.

— Значи аз съм тази, която те унижава? Аз ти отнемам времето и достойнството, а не ти го пилееш по заведенията! И пак аз станах причина да напуснеш инспекцията! И пак аз съжалявам, че съм се вързала с тебе!…

— Не ми се разправя.

Устните й потрепваха, миглите й се объркваха. Тръсна коси.

— Защо ли съм хукнала да се трепя! Не ми стига у дома един! Имаш си жена да те пази, мене какво ми е!…

— Сега пък приказки!

Тя обърна глава и се загледа в покривите. Не казвам, че профилът й е единствен, но носът, устните и челото й са нарисувани от майстор. Брадичката й потрепва, очите й са неспокойни, клепките помръдват и когато спи. Обичам тези очи, мигли, ноздри. Всичко у нея е енергия, чувство… Толкова е чувствена в любовта, че по седмица нося следите й. И в гнева си е недостижима, проводниците й са оголени, непрекъснато мърдат и когато единият докосне другия, тя взривява и двама ни.

Илийчо се върна.

— Май да тръгваме — предложи.

От другата страна и той вижда съсредоточения й поглед. Той се досеща, може би, но аз чувам вече съсъка на бикфордовия фитил. Разбира се, че мога да се откажа от този ключ, но няма да го направя. Ако я обичам, ако съм й верен, не значи, че съм останал изобщо без намерения!

Отведнъж блъсна вратата. Изскочи вън, размаха чантичката, обърна се и запрати ключа. Улучи ме през отворения прозорец. Пресече улицата без да се оглежда. Вървеше стройно и сърцато, макар че не знаеше къде отива.

С Илийчо въздъхнахме и потеглихме към гарата.

На следния ден телефонът до обед мълча. Сърдита. Всъщност на няколко пъти звъни по служба, колкото да ми изкара ума. Следобеда бях на съвещание по реализацията и се изказах. И съвещанието, и изказването ми бяха въздух, но такава е играта. Приказвах и размахвах ключа пред очите им. Хората ме слушаха с половин ухо и държаха своите ключове в джобовете.

В кабинета се прибрах към пет и офейках.

Вечерта се разхождах из улиците, отбих се в две заведения, без да сядам, като че търсех някого. Но бях унил. Имах намерения на войник, разполагах с апартамент, вярвах и в човешките си права. Моя работа кога ще се прибера и къде ще се отбия! Колкото до моралистите, които ще ме нарекат както си знаят, тяхна работа. Те никога не са мислили за чужди жени, не са закъснявали, нито изневерявали.

И все пак не потърсих никоя. Телефонните ми номера бяха остарели. Водолазът като излезе от дълбокото, има нужда от декомпенсация… По едно време ми се прииска да се отбия у Вики, за да й върна ключа. Излезете ли мъжът й, щях да го дам на него!

На другата заран настроението ми се беше оправило. Денят започна хубав, а жените по света пак бяха много. В наше време жените наистина станаха много.

Вики ми позвъни малко след осем.

— Слушай, моля те като човек, дай ми ключа!

— Какво се е случило?

— Вчера те търсих няколко пъти. Няма те, не се обаждаш и аз хуквам към Илия. Непрекъснато мисля, че си там. Останах без сили и без обувки…

— Като си измисляш глупости!

— Познавам те толкова добре! Ти смяташ, че трябва да го използваш. Разбери, няма да ти дам възможност! Не искам да водиш друга там, защото е нашето място! Няма да ти позволя!

— Как ще ми попречиш?

— Ще се обадя на жена ти… И на директора ти — да не те пуска никъде, каквото и да го лъжеш! Ще поставя човек да те следи!

— Жена ли? Гледай да е по-хубава…

— Може да те наклеветя в милицията…

Млъкна изведнъж, разбра, че е прекалила.

— Ти си побъркана! — викнах.

— Може и да съм, но не съм! Искам да те запазя, не разбираш ли? У дома не успях, оставаш ми ти. Обичам те, глупако! И няма да те дам на никоя!… Ще те убия!

И едно сухо „трак“ пропука в ухото ми.

Извадих тефтерчето с телефонните номера. Като ще си правим напук!…

Ванчето се ожени и народи две или три деца, нека са й здрави! Соня е в Пловдив, Николина взе голям шеф, Дора се състари и надебеля… Тази Лили коя беше?… Донка, Велимира, Христина — ох, че се превземаше Христина!

Имена! С всичките съм приказвал, бърборил, дрънкал… Що кафета е било, що откази и съгласия! Една и съща тема години!…

На обед си взех един сандвич и реших да прескоча до Илийчо. Не зная защо. Може и да полегна, да помисля за Вики, за мене. Ще пийна. В самотата може да тегля една черта и да направя равносметката. Отсега зная, че ще е глупава: времето ми изтича, смяната на календара не води доникъде, каквото е било, пак ще бъде, няма нищо ново под слънцето. Ако не го беше казал онзи притежател на големия харем, щях да го изрека аз… Вики е още млада, има амбиции, характер, лудост. Има и проблеми. Нищо чудно аз да съм й най-важният. Приятно е да го помисля. Тогава защо не съм й признателен? Нали и за мене беше „онова нещо“ в тези години… Бих ли започнал отново онзи кафе-конячен полулегален живот?… Изключено!

Някога й казах, че животът ми е лабиринт с един вход и няколко изхода. Тя отвърна, че ще зачеркне изходите с флумастер. Май го направи.

Насреща ми идат Дарина и Сташа. Полякинята се смее и крещи съвсем по нашенски. Отиват да пият кафе.

— Здравейте, мацета? По мъже ли?

— Идваш ли с нас?

— Отивам у един приятел.

— Каниш ли ни?

— В момента го няма. Отиде в Дрезден да чука.

Ония се разскачаха — там сме, мра да се натреса в чужда къща, има ли хладилник?…

— А водка? — пита Сташа. Съвсем по руски.

— Всичко има!

Интересно, никога не пита за „шнапс“. Поляците гледат все на запад, а водката ги тегли на изток. Мицкевич е със съветско гражданство…

Илийчо живее на първия етаж. Преварих да отключа.

Йезус Мария!… Две широки лепти с печати на инспекцията бяха залепени на вратата, както би го направил кой да е съдебен изпълнител. Жилището беше запечатано. Имаше и картонче, подпъхнато под табелката на Илийчо:

НЕ ВЛИЗАЙ!

И с по-малки букви отдолу: „Моля те! Моля те!“.

Постоях миг, два… Добре, Вики.