Йордан Хаджиев
За и против Михо

Министърът знаеше кого приема. Одиозна личност — тази дума му се понрави още като студент и въпреки че за омразен, неприятен човек нашият език има сума ти ругатни, той се сещаше за нея в най-досадните случаи. Одиозни бяха хората с нахални претенции, непоклатимо убедени в плитките си истини, повтаряни и защитавани не толкова от аргументи, колкото от имена, биографии и самодоволни примери.

Като този. Дребен юрист в провинциално предприятие, а успял да стане известен в цялото ведомство. Упорит не само от характер, но и заради ужасен наивитет, вероятно самовлюбеност. Човек на едната книга, нищо чудно да е процесуалният кодекс. Сведенията бяха, че и него тълкува „от класови позиции“. От хората, които се издигнаха някога с етикети „наш“, „принципен“, „верен“ и се посмъкнаха заради наивното им тълкуване. Със съмнително висше образование, без достатъчно средно. Толкова безличен като мисъл и физиономия, че не можеш да го запомниш. „Би трябвало да приближавам до себе си помощници, които ме дразнят!“ — помисли с усмивка.

Дълго му отказва прием и все пак се съгласи. Сътрудникът го предупреди, че „въпросният Михо Михов е конфликтна личност, на нож с ръководството на цялото обединение“. Успял бил да обходи много врати, някои от които двойни, дъбови, много високи.

Михо Михов… Ама че име! Нищо чудно безкрайните му разправии и „принципни въпроси“ — това ровене и злепоставяне на хора — да е неосъзнато хоби, психично отклонение. И такива е виждал, само че онези поне бяха имена, имаха големи пенсии. Големи илюзии! Този нищо няма, а поставя условия: разговор един час! Изглежда министерският престиж е на такова ниво!

Реши да му даде урок. Съгласи се на четвърт час. Отстъпка на любопитство, може би на още живия студентски навик към състезание, битка — качества, които го издигнаха млад. Защото на това място е малко да си умен изобщо. Министър е действащо, а не говорещо лице. Нужно е да се планират ходове, тенденции, дори фактите на опонента. Глупакът трябва задължително да се проваля, а не да се съжалява. Снизхождението е социално опасно.

Каза на секретарката да изчезне за няколко минути. Тест: онзи трябваше да намери празен кабинет. Село без кучета.

В определената минута чу почукването. Не отговори. Посетителят натисна вратата. Влезе. Видя обувките му, полите на шлифера.

— Добър ден.

Не отвърна. Продължи да чете с раздвоено внимание. Изпитваше леко увлечение — удоволствието от упражняваната власт е посредствено, ако липсва интелектуално превъзходство.

Въпросният Михо Михов започна да греши още с появата си. Не дочака секретарката, влезе преди да е чул отговор.

Сега стоеше до вратата и се чудеше какво да предприеме. Вярно, има нещо недостойно в поведението на министър, който се прави, че не забелязва посетителя. Но не и когато е етюд с определена цел.

Впрочем обувките тръгнаха… Приближава… Наистина дързък. Невъзпитан, но решителен… Насочва се към малката масичка, най-интимното място в този кабинет. Браво! Така би постъпила една красавица… Охо, драги, не биваше да поставяш отгоре чантата си! Остава да седнеш на фотьойла!… Е, разположи се, щом толкова ти се иска!… Дръпна се — обувките закрачиха обратно. Сега пък накъде?… Излиза… Погледна гърба му. Жалка, никаква фигура на петдесетинагодишен провинциалист, вероятно с добро здраве, но с олисяла зачервена глава. Лъщи панаирджийски. Отзад личат две криви несиметрични бръчки. Какво ли означават?… Във всеки случай, изключено е да се нрави на жените. Такива разбиват компенсаторно други качества, може би обработва на село земя. Строи къща. Отглежда ягоди… Сега е средата на април и червенината е от пролетното слънце. Точно така, селянин, отдавна напуснал земята, но опазил страстта си към нея. Несвикнал да очаква единствено на заплата. Като се пенсионира, ще иде пак там и ще остави апартамента на сина или дъщерята. А бръчките са от буйна някога коса — след оплешивяването кожата се е свила.

Излезе, без да затвори. Чантата му стърчи на ювелирно изработената масичка и я грози. Очевидно е натъпкана с книжа. По-проста чанта едва ли е посещавала този кабинет: пластмаса, цип.

Връща се… Затвори. Закрачи отново към заплютото си място. О, полите на шлифера ги няма, отишъл е да се съблече. Чувства се у дома си… Сега ще се настани…

Наистина седна! Придърпа чантата. „Ззззт!“ — ципа. И почна да вади книжата. Нарежда ги отгоре, ще открива щанд за антикварна литература без стойност… Прищя му се да позвъни.

Ето я обратната страна на популярните възгледи! На този никой вече не би могъл да обясни, че има разлика между стопанин и посетител на министерски кабинет. Ако му предложи да си разменят местата, ще приеме. Непременно, при това не само той. Зад него са другите, хилядите, които вярват, че министерският стол е възможното им работно място. Да не говорим за стотиците тук, вътре. За тези послушни негови помощници, които се гипсират в коридора, чиито физиономии и жестове са такт и дълг, които наистина изпитват или изтъкват страхопочитание, а дълбоко в себе си очакват, очакват!

Когато посетителят вдигна глава, срещна две наблюдаващи го очи.

— Добре дошли! — поздрави стопанинът. — Кога влязохте?

— Секретарката я нямаше…

— Точно така!… Знаете ли защо я нямаше?

Малките зеленикави очи гледаха любопитно. Любознателно. Едва ли отгатваше иронията. С такива няма смисъл да се водят интелектуални разговори. По-добре да си кажем направо какво мислим, драги!

— Секретарката излезе, защото я помолих. Исках да проверя дали са верни слуховете около вашата самоувереност, по-точно нахалство. Оказа се, че са верни. Нещо повече, вие дотолкова сте повярвали в своя забележителен автопортрет, че вероятно смятате да го изложите в някоя галерия. Разбрахте ли какво искам да ви кажа?

Очичките мигнаха два пъти, зачервеното избръснато лице застина. Носът му беше камбест, незначителен и стоеше комично сред поиздутите бузи. Никаква физиономия! Никаква реакция! Дразнещо!

„Но защо съм се изправил? — помисли шефът. — Аз стоя прав, а той ме наблюдава седнал… Абсурдът продължава!“

— Да не губим време! Ще се опитам без увод да ви посоча фактите такива, каквито са… Вие не сте само Михо Михов, така се, казвате, нали? Вие сте едно характерно и опасно явление. Обобщен израз на хаотичното начало с размити граници. Скъпоструваща последица на всяка радикална промяна. Само че прекалено дълго сте се опазвали в тогата на съдник и проповедник. Вие сте защитник на истината, нали така? Изобличител на беззаконието. Ние сме укривателите, бюрократите… Мисля, че това е платформата ви…

Никакъв ответ… Смутен или безчувствен? А ако наистина е толкова примитивен, че не е възможен никакъв диалог? Какво означава този поглед? Тази маска, сякаш думите не се отнасят до него!

— Михов, вие ме преследвате от шест месеца със загадъчните си проблеми, които всъщност са елементарни. Те са от компетенцията на моите помощници, дори на техните подчинени. Вие бомбардирате министерството с докладни записки, молби писма и запитвания, искате отговор, пишете по шест копия и ги изпращате в други инстанции. Около вас е създадена легенда и вие сте се опиянили от нея. Приятно ви е да си чувате името, да получавате отговори на красиви бланки. Вие сте се самозабравили! Отдавна не си давате сметка къде, с кого и как разговаряте! Аз съм вашият най-отговорен началник и понеже дотук не са ви отворили ушите, налага се от мен да чуете някои неприятни истини. Вместо встъпление, може би и като заключение! Трябва да проумеете какво ви говоря — имате образование и съответна длъжност. Сам дойдохте, въпреки че мястото ви не е тук… Така че ще започна с най-елементарното: как се влиза в чужда стая. Може ли да ми отговорите защо влязохте, след като не чухте отговор? Чий е този кабинет, прочетохте ли какво пише на вратата? Кой ви позволи да се събличате? Кой ви каза да се разхождате из него? Кой ви покани да седнете? Защо се разположихте във фотьойла? Защо натрупахте тези книжа отгоре, каква е тази сергия! Откъде сте сигурен, че ще ги чета? Че имам време и желание да се занимавам с вас? Или мислите, че моите проблеми са непременно ваши проблеми! Смятате, че съм длъжен да ви правя компания и ще поръчам да донесат кафе!… Не сте ли допускали, че съм ви приел само за да ви издърпам ушите и да ви изпратя?… Не усещате ли абсурда — аз говоря прав, а вие седите на меко! Или смятате, че така е по-удобно за двама ни?… Станете! Вас ви мъмрят, може би ще повикам секретарката, за да ви връча уволнителна заповед! Докога ще ме занимавате с особата си? Вие сте представител на една невъобразима част от обществото, която смята, че трябва да бъде обслужвана от държавния апарат, че ние сме тук, за да изпълняваме нейните капризи! Точно обратното, вие сте поставен с конкретна задача и работно време „от — до“. Подали сте молба за тази служба, а не за да изпълнявате космически и контролни функции в министерството! Най-малко — за да преценявате компетенциите на генералния си директор или заместник-министър! Не виждате ли, че това е мания? Вие не сте прокурор, ние не сме подсъдими! Схващате ли безсмислието и на този разговор? Вие не признавате директора си, злепоставяте генералния си директор, а се оказва, че и ние сме тръгнали с посланията ви към държавния съвет! Остава да махнете утре и мене!… Кой сте вие? Прочетохте ли длъжностната си характеристика, задълженията си по щат? Какви са тези стотици хиляди и милиони левове, които единствено вие смятате за злоупотреба? Няма финансови органи, няма административни и съдебни власти, няма държавно и партийно ръководство — всички укриват, потулват, а вие — само вие! — браните обществения интерес! Това е мегаломания, психоза!… Разбирате ли какво ви говоря?…

Министърът чувстваше, че се е увлякъл. Но зад смешно събраните очички на плешивия служител все по-ясно съзираше аморфния образ на вездесъщата беда. На неуловимото национално зло: служебна и социална посредственост, която се самовъзпроизвежда и обърква, задръства, руши пътищата на социалното управление. Знаеше, че излишното вълнение отнема най-важното предимство. Винаги се е боял от повторение и излишни думи. Тогава защо му беше тази лекция? Имаше ли някакъв смисъл — посетителят гледаше празно и безмълвно. Беше непроницаема стена!… Или пък не е такъв голям глупак?

— Разбрахте ли? — повтори.

Онзи помръдна. Постави ръка върху облегалката на големия фотьойл. Преглътна и каза с овладян глас:

— Прав сте, другарю министър. Трябваше да ви изчакам… Моля за извинение… Но вие говорихте за това петнайсет минути. Загубихме време, а имаме работа с вас… Работа имаме!