Йордан Хаджиев
Нещастен жребий

Никога не съм казвал за другарката Гунчева, че е стара мома. Устата си не съм отворил да река, че е грозна, злопаметна, усойница… Не само аз — никой не смее да го каже. Десет души сме в музея, аз ли да съм най-глупавият! Ами после? Трябва да ида вдън гори и да викна: „Отвори се, земьо!“.

И защо да приказваме? Всички знаем, че е такава, каквато никой не смее да каже, че е. То не е и почтено да говориш зад гърба на човек, даже и началник да ти е. Да речем, не разбере, иди-дойди, ами ако се случи другото?…

Другарката Гунчева е директор. Подписва всички заповеди за платени и неплатени отпуски. Приема и изхвърля всяка счупена паница от музея. Къде ще иде тази паница, като я изхвърлят? Онзи ден колегата Антов ми вика: „Ра-азбери, човече, ние тримата вън от му-узея сме нищо! Ние сме на-аучни работници!“.

И е прав. Тримата — Антов, Калинов и аз — живеем с него, за него и от него. Принадлежим си. И другарката Гунчева каквото да мисли, че мислим за нея, няма да чуе нищо. Жените шушукат и с глупавия си ум подклаждат огъня. Пет месеца стана, откак директорката ни не се е усмихвала. До миналата година го правеше през седмица.

Напоследък барометърът спадна на „тихо пред буря“. Три години разчитахме на този плесенясал даскал с къдрава коса и мустачки. А нашият Ромео ни заряза! Тръгнал с друга. Намерил си една униформена особа, продавачка в бензиностанция — гренадир с големи гърди. Той — ухилен, хлътнал като гимназист!

Виж му ума! Да остави шефката, която мирише на френски сапун, и да се помъкне с онази, дето от три метра лъха на бензин! Автомобилен свят! Техническа и сексуална революция!

Направихме съвещание. Секретно. Само мъжете, по предложение на Лиляна. Тя е писана в друг списък, ние и тримата сме влюбени в нея… Ех, Лиляно, Лиляно!…

Обсъдихме отношенията на музея с парцаленото училище. Безнадеждни. Даскалът скъсал окончателно и написал писмо. Кой знае какво е извъртал! Калинов предложи да му отмъстим — да му изпратим череп в колет. Антов възрази — у-увле-чението на учителя било е-естествено, отскоро имал кола. „Претекст! — викна Калинов. — Причината е обикновено плътско влечение. Видях я — струва! Точно затова е трябвало да прояви малко идеализъм!“

Приказки.

А фактът оставаше. Кой щеше да бъде сега този херой, който ще тръгне три години с другарката Гунчева? Да беше стомна отпреди новата ера, можеше да я заровим и после да я изкопаем. Само че тука се иска не историческа глина, а жив глупак, който няма да прави особена разлика между внучката и бабата.

Антов изпи ракията си и каза, че мислил цяла седмица. Накрая стигнал до извода на Лиляна: един от нас! Един, който ще се жертва за колектива. Десет души страдат заради него!

Все така става: ако е хубава, не е директор; ако е директор, не е хубава. Лиляна я бива за всичко, но не ще да се издига. Не мога, казва, да стоя по съвещания.

Един от нас… Кой? Кой ще си окачи сам въжето на шията? Нали утре ще възникне сантиментална ситуация и този някой трябва да я целуне! Така ли се целува другарката Гунчева! Това да не е Лиляна!

— Ка-ак ли е издържал даскалът? — вметна Антов.

— Остави глупавите приказки! — сряза го Калинов. — Събрали сме се да вършим работа, а не да въздишаме. Ясно, другарката Гунчева не е Савската царица, но кой от нас е цар Соломон? Един ерген, един разведен и един — иди го разбери! Имам предвид себе си. Опасността трябва да се гледа в очите! Тъй или иначе, този човек трябва да бъде един от нас!

— Как ще го изберем? — попитах.

— С жребий! — тръсна глава Калинов. — Както народоволците избраха убиеца на цар Александър. Защото другото име на историята е „съдба“!

Разтреперих се. Положението щеше да бъде къде по-лошо от това на учителя! Този от нас, който поемеше жребия, волю-неволю трябваше да направи и предложение. Няма къде да избяга. А другарката Гунчева не е Лиляна да откаже. Даскалът като иска, може да тръгне с вдовицата на някой шофьор, може да пропие бензин — всичко може този Феранте Пала!

Казах съображенията си.

— Именно! — тупна масата Калинов. — Този, когото съдбата определи, ще поеме риска. Предлагам да се закълнем в честта си на музейни работници. Тези тука — и той посочи восъчните фигури — ще ни бъдат свидетели! Те знаят какво е саможертва! Колкото до мене, макар с неуредено семейно положение, давам обет: ако съдбата ме избере, ще подам молба за развод. Имайте предвид, че ще ме осъдят да плащам голяма издръжка!

Какво ни оставаше?

Откъснахме три листчета. Двете ги сгънахме празни, а на третото написахме кръст. Антов ги разбърка в шапката си и ги изсипа на масата.

Кръстът се падна на мен. Всъщност аз си го предчувствах. Винаги е идвал при мен! Един път не видях шанс в този живот! Съдбата избира както великите, така и жалките…

Бях честен и изпълних обета. Величие има и в трагизма. Направих предложение. Естествено другарката Гунчева го прие. Беше първото в живота й.

Взех една недокосната жена. Характер, ум. Дарена от боговете за началник. От службата, където ми е директор, попадам вкъщи, където ми е жена. Онези, които имат наполовина моя късмет, знаят половината…

Никога не съм казвал за директорката си лоша дума. И слава богу! Никога не казвам и днес за жена си, че е проклета, злопаметна, темерут, вещица, вампир…

Смееш ли!

Единствената утеха ми е Лиляна, която сънувам както преди. Понякога тя ми стиска ръка и дори ме погалва по бузата. Често ме гледа особено.

А онези мошеници — „борците за свобода“ — са ми черни-мастилени. Измамили ме, хитреците; жребият бил с подправени листчета…