Лине Кобербьол
Войната на жриците (5)

Давин
Шамар

На следващия ден се бе прояснило малко, въпреки че все още духаше. Явно това бе обичайно тук. Всъщност градът бе разположен на доста неприветливо място — ветровито и неплодородно. Тук имаше единствено скали, чайки и вода. Най-хубавата част на Фарнес бе пристанището. То бе оживено и пълно с хора, животни и най-различни плавателни съдове — от огромни търговски кораби до малки лодки, които обикаляха между корабите и кея или плаваха от един кораб до друг. Имаше дървени сандъци, от които се чуваше блеенето на кози, бурета и чували, клетки с кокошки, въжета и платна, а въздухът бе пропит с мириса на смола, дърво и морска вода.

С Дина търсихме „Сребърния вълк“. Роза трябваше да държи под око Нико, който щеше да пазарува със Салан.

— Ето — рече Дина и ме дръпна за ръкава. — Онзи с червените платна!

Плъзнах поглед по редицата кораби, докато намеря този с червените платна. М-да, името „Сребърния вълк“ бе изписано на най-горната част на дървения корпус, съвсем до перилата.

С любопитство разгледах кораба. Дали Нико щеше да се срещне с мъжа с пелерината или бе намислил да се измъкне и да отплава под носа ни?

— Дали ще мога да се кача на кораба? — промърморих.

Дина се ужаси.

— Шегуваш се, нали, Давин?

— Защо да не опитам? — попитах. — Няма нищо ненормално в това да се качиш на един кораб. Огледай се наоколо. Хората го правят непрекъснато.

— Да, но…

— Дори може би биха те сметнали за неучтив, ако си стигнал дотук и не ги поздравиш.

— Давин, та ти не ги познаваш.

— Познавам един. Може би…

— Да, и той те намушка с нож. И ти каза, че ще те убие, ако продължиш да го преследваш!

— Беше тъмно. Едва ли ще ме познае на дневна светлина.

— И дума да не става! Ако някой ще се качва на този кораб, то това ще съм аз!

— Ти?

— Да, мен поне не са ме виждали.

Тя може и да бе права донякъде, но на мен изобщо не ми се искаше да позволя на малката ми сестричка да се качи по мостика.

— Какво ще им кажеш?

— Нищо особено — отвърна тя уклончиво. — Какво искаш да разбереш?

— Кога ще отплават и накъде. Дали мъжът с пелерината е на борда и така нататък.

— Добре. Чакай тук.

В погледа й се четеше решителност. Не знам как се получаваше така понякога. Не исках да й позволя да се излага на опасност, защото бе момиче, а и моя сестра, и така нататък, но понякога… Човек просто не можеше да спре Дина. Тя вече бе… М-да, къде бе тя всъщност? Сякаш се бе изгубила сред тълпата на кея. И така аз останах долу и можех единствено да си гриза ноктите и да гледам към кораба. Дори не знаех дали се бе качила на палубата, но никъде не я виждах, а и къде ли другаде можеше да бъде?

 

 

Струваше ми се, че стоях на кея от цяла вечност. Навсякъде около мен бе пълно с хора, заети да товарят своите бурета и каси на кораби или каруци. Беше ми ясно, че им пречех. Не бе нормално да стоя тук като истукан. Седнах на едно буре с херинга, но не след дълго при мен дойде слаб жилест товарач, който ми нареди да си обирам чукалата и да ходя да зяпам някъде другаде. Той все пак не се занимавал с жонгльорство, по дяволите. Толкова много се тревожех за Дина, че дори не намерих думи да му отговоря. Къде изчезна тя? Реших, че ако не се появи, докато преброя до двайсет, сам ще се кача на кораба. Ами ако той вземе, че отплава точно сега?

От дланите ми започна да се стича пот, само като си помислих за това. Какво щях да правя в такъв случай? Да се хвърля във водата и да плувам след него?

Шестнайсет, седемнайсет, осемнайсет… Броенето ме накара да си припомня предната вечер. Ами ако мъжът с пелерината действително бе на кораба? Ами ако разпознаеше Дина? Може би я бе забелязал в дома на Управителя. Не, не можех повече да стоя тук и да бездействам. Трябваше да…

— Ще отплават утре рано сутринта. Никъде не видях онзи с ножа.

Стори ме се, че от плещите ми падна огромно бреме.

— Дина, как, по дяволите, го правиш?

Не бях изпускал мостика от поглед дори за секунда… Това не бе съвсем вярно, разбира се, но почти. Как бе успяла да се появи така внезапно и да застане пред мен?

— Искаш ли да чуеш какво научих или не?

Тя стоеше пред мен със сериозно изражение на лицето, като избягваше да ме гледа в очите. Изведнъж разбрах защо.

— Той те е научил, нали? Онази змия.

— Престани да му казваш така!

— О, прости ми, а как да го наричам тогава? Негово превъзходителство Черния магьосник? Храбрия Убиец и повелител на сънища? Невидимия престъпник от Колмонте?

— Как можеш да говориш така, при положение че ти бе там и видя какво стори той и какво му струваше това. Той ти спаси живота, Давин!

— Не ми припомняй!

Но вече бе късно, а и бе права. Дължах живота си на Сезуан и тъмните му магии. Просто не можех да понеса мисълта, че Дина… моята сестра е негова дъщеря и приличаше на него.

— Дина… той не бе добър човек — рекох аз, колкото се може по-внимателно.

Тя ме гледа дълго, а в очите й се появиха сълзи.

— Ти пък какво разбираш! — рече тя изведнъж, врътна се и тръгна. Знаех, че го направи нарочно. Не бе случайност. Една чайка изкрещя, привлече вниманието ми и аз извърнах очи към морето. А когато се осъзнах и откъснах поглед от залива и сивата морска вода, вече бе късно. Дина бе изчезнала.

 

 

Бях толкова ядосан, че не можех да ходя спокойно. Бягах по целия път обратно до дома на Управителя, без да обръщам внимание на ядосаните хора, на които пречех или в които се блъсках. Така че, когато Дина се появи на портата, аз вече стоях там и я чаках.

Не че бях решил предварително да го направя. Беше глупава постъпка и впоследствие съжалявах, но в мига, в който тя излезе откъм ъгъла (тя ходеше почти заднешком, защото бе заета да следи дали вървя зад нея), аз вдигнах ръка и я ударих силно с длан отстрани по главата.

— Никога повече не си позволявай подобно нещо! Чуваш ли!

Шамарът ми й дойде като гръм от ясно небе. Тя не ме бе забелязала преди това. Гледаше ме насълзена, но аз бях страшно ядосан.

— Такава ли искаш да бъдеш? Хлъзгава змия, която лъже и мами хората?

— Ами какво, ако съм такава? — отвърна ми тя с твърд тон, който не бях чувал от нея преди. — Аз съм и негова дъщеря, Давин.

— Не! Ти си наша. Не негова. Какво мислиш, че ще каже мама, ако разбере за малките ти подли номерца?

— Мълчи.

Цялата трепереше.

— Мълчи, Давин. Ако кажеш само още една дума за мама, ще… ще…

— Давин! Дина! Какво, за Бога, става тук?

Обърнах се. Нико стоеше зад мен, а по-надолу по улицата се задаваха Роза, Салан и Управителя.

— Нищо — рече Дина.

— Нищо? — усъмни се Нико. — Кажи ми, Давин, удари ли я?

 

 

По-късно ми бе много трудно да обясня защо се бях ядосал така. И защо бях ударил Дина. Бях я ударил. Точно както когато… Да речем, че някой ме бе бутнал или ме бе принудил да извърша нещо, след като ме бе държал завързан или в плен. Това само по себе си бе ужасно. Но Дина бе постъпила още по-жестоко, тя ме бе блъснала мислено. Напомняше ми за… учителите и това, което ми причиниха. По-добро обяснение не можех да дам.

На Нико обаче не можех да кажа дори и това, защото в такъв случай щеше да ми се наложи да обясня какво бе сторила Дина. А така той щеше да узнае… а може и вече да бе разбрал. Че Дина притежаваше част от уменията на онази Змия. Просто не исках да го изрека. А и Дина мълчеше. Просто стоеше там с насълзени очи, а на бузата й се червенееше отпечатъкът от ръката ми.

— Какво, по дяволите, ви има на вас двамата? — Нико гледаше втренчено ту единия, ту другия. — Дина, какво става?

Дина сведе очи.

— Нищо — отвърна тя отново.

Тя се опита да подмине Нико, но той я спря.

— Дина — гласът му бе много нежен. — Дина, дори и за слепеца е ясно, че нещо не е наред. Но каквото и да се е случило, то едва ли е толкова ужасно, че да не можем да го обсъдим.

Тя го гледа дълго, толкова дълго, че накрая го принуди пръв да отмести поглед, без дори да прибегне до уменията си на Жрица. Нико се опитваше да изглежда спокоен и да ги гледа в очите, без да се притеснява, но всъщност напомняше на уплашен кон — дълбоко вътре в себе си той помнеше как го бяха притиснали в миналото.

— Ти нищо не разбираш — рече Дина накрая и се изниза покрай него. Този път той не я спря.

Сега аз бях на ред.

— Защо я удари?

От тъмносините му очи лъхаше студ. Погледът му бе смразяващ. Нико не бе Жрец на Срама и следователно нямаше от какво да се боя, но аз далеч не се гордеех с постъпката си.

— Това засяга само нас — рекох и тръгнах напред, така че той трябваше да се отмести настрана, за да не се сблъскаме. — Проблемът е семеен, а доколкото знам, ти не носиш фамилията Тонере.

Почти бях прекосил застлания с калдъръм двор на къщата на Управителя, когато го чух да промърморва:

— Де да бе така.

В началото не разбрах какво имаше предвид. Но после се замислих какво го очакваше. Едно самотно пътуване сред враждебни земи, пътуване, в края на което, ако имаше късмет, щеше да убие своя полубрат. Вярно, че не бе лесно да си син на Жрица на срама, брат на Дина и така нататък, но точно в този момент изобщо не бе по-добре да носиш името Рауенс.