Павел Вежинов
Везни (2)

Втора част

В края на седмицата заминах за Брестник — моето родно село. Наистина тогава не знаех къде отивам. Но отивах с хубаво настроение. Лидия ме бе изпратила с добра усмивка, моторът на колата работеше безупречно, времето беше чудесно. Всъщност малко ми бе дотегнало това небе, всеки ден така безукорно чисто, без никакво облаче освен привечер, когато над Люлин увисваха малки лилави кандила, колкото да оцветят залеза. Мечтаех вече за истински облаци, за дъжд, за водни мехурчета, каквито не бях виждал в моя нов живот. Мечтаех за река, за кошери, за невестулки, за диви гълъби. Носех с все сила тия думи в душата си — не, не като образ! — като топло човешко чувство.

Бях така разчел пътя си, че към шест часа да бъда в Брестник, както предварително бях телеграфирал на Марта. Но пътят ме увличаше и като излязох от Ловеч, разбрах, че ще пристигна в Брестник поне час по-рано. Трябваше да спра някъде, да почина, но все не намирах мястото, за което мечтаех. Пътят беше съвършено нов, асфалтов, дори не бяха посадили край него дърветата, които ми трябваха. Но зеленината от двете страни на пътя беше прекрасна, така свежозелена и така чиста, сякаш тук небето я поливаше всяка сутрин. Хълмистото поле се издигаше на меки каскади към планината, все още много далечна и смътна в своите очертания. И пълна безлюдност — ни човек, ни животно, ни птица дори — и птиците се бяха изпокрили на сянка из рехавите горички. Само тук-там някоя картофена нива — това бе всичко.

Най-сетне спрях колата край едно съвсем ново бетонно мостче, което хвърляше къса сянка край себе си. Слязох долу, приседнах край малкото вирче. Мънички сребристи рибки, по-малки от писци, се пръснаха панически, като забелязаха как това грубо, гърбовато животно се приближи към тях. После отново доверчиво се прибраха, за всеки случай с муцунките си към мен. Протегнах се с наслада на притоплената трева. И скоро след това съм заспал. Сънувах много смешен сън тоя път, от тия, които доктор Топалов не зачиташе за сънища. Сънувах, че съм в скута на някаква жена, чието лице не виждах. Тя се мъчеше да нахлузи на голите ми крака панталонки с дълги крачоли. Аз се бранех отчаяно, ритах, не позволявах да се извърши с мен това светотатство. Събудих се развеселен, отново се намъкнах в сгорещената кола. Полето бе все така пусто, защо бяха прекарали тук това празно шосе, никак не ми бе ясно.

Брестник се намира в устието на тясна планинска клисура, която точно тук се забива дълбоко в твърдата гръд на Балкана. След горещата слънчева равнина изведнъж навлязох в плътна прохладна сянка. Все още не виждах реката, но ми се струваше, че усещам нейния пресен дъх. Макар че пристигнах доста по-рано, Марта вече чакаше на площадчето. Веднага я познах. Висока кокалеста жена, на тия години, които сме свикнали да наричаме средна възраст. Две-три години по-млада от мен, поне това й личеше. Хубава стойка, интелигентно лице, така грубичко, както и моето. Тя малко смутено ми се усмихваше. Кой знае защо, нейният вид силно ме развълнува, по-силно от всеки друг път досега. Дори ми се прииска да я прегърна, бих го направил навярно, но не забелязах у нея никакво подобно желание. Едва когато я приближих съвсем, забелязах, че погледът й е неизмеримо ласкав.

— Е, добре дошъл! — каза тя. — Нещастно, глупаво момче такова!…

Говореше ми така, сякаш аз бях по-малкият брат. Но в думите й не се усещаше никакво съжаление, по-скоро шеговита ирония. Лицето й се разнежи още повече, но до прегръдка все пак не се стигна.

— Имаш ли някакъв багаж?

— Едно куфарче…

— Добре, вземи го и да вървим.

— А колата?

— Колата ще остане тук… Като моята — ей оная там, зелената! — И тя ми посочи един доста очукан москвич.

Прибрах куфарчето и грижливо заключих колата. Но тя, изглежда, усети моето безпокойство.

— Не бой се, досега тук никой нищо не е откраднал… В селото са останали само старци и баби. И двайсетина деца, слава Богу. От тия, дето майките им в града предпочитат да висят по фризьорските салони.

Сестра ми, горката, имаше вид, като че ли никога не си бе показвала носа във фризьорски салон. Тя измъкна безцеремонно куфарчето от ръката ми и тръгнахме през площадчето. Срещу нас се издигаше почти отвесно висок планински скат. Той се надвесваше едва ли не като покрив над клисурата, така че в тоя все още ранен час площадчето бе потънало в прозрачна като кристал синкава сянка. И какво площадче наистина, може би няма такова площадче никъде другаде по света. Но да не бързаме, ще минем още много пъти по него.

Веднага след площадчето започваше нашата улица. И такава улица не бях виждал — тясна и толкова стръмна, че приличаше по-скоро на каменист улей, по който се стичаха пролетните порои. Едва сега разбрах защо трябва да оставим колите си на площадчето. После улицата доста се разшири, така че вече почнах да виждам по-добре къщите. Неволно се зазяпах в тях, толкова ми харесаха.

— Много ни са хубави къщите — обади се тя. — Половината Арбанаси е строено от наши майстори… Виждаш ли колко са различни? В цялото село не можеш да намериш дори две съвсем еднакви къщи.

Но не бяха чак толкова различни, колкото тя си мислеше. Имаха някакъв свой общ стил и свой облик. Малки тесни прозорчета на втория кат. Силно надвиснали стрехи. Мощни зидове, грамадни дървени порти. Но защо всички гледаха към дворовете, а не към улицата? Защо криеха лицата си?

Скоро стръмнината свърши, пътят ставаше все по-равен, докато излязохме на малко, вкопано в каменистата почва площадче. На него имаше само четири-пет къщи, малко по-нови от тия, които бях видял досега. Сестра ми спря. Знаех защо е спряла. И сякаш за пръв път усетих сърцето си, така силно започна да бие.

— Помниш ли коя е нашата? — запита Марта.

— Не помня — отвърнах аз.

— Ето оная!… Зад черницата!

Спрях с притаен дъх. Нещо се чупеше в мен, в моята нещастна глава, струваше ми се, че всеки миг паметта ми ще се възвърне — с трясък при това, както с трясък са се разтваряли под напора на бурята тия дървени порти. И може би наистина щеше да стане, ако Марта отново не бе проговорила.

— И не се учудвай, че не я помниш!… Знаеш ли откога не си идвал на село?… Повече от петнайсет години.

— Петнайсет години? — възкликнах аз поразен. — Искаш да кажеш, че не съм виждал петнайсет години майка си?

— Не, не е така. Ние сме идвали при тебе. Последния път се видяхме преди три години. И живяхме при теб пет-шест дни… Ти я води по разни специалисти. Тя има болно сърце, това трябва да знаеш… Все пак лекарствата й помогнаха, сега е по-добре, много по-добре… Да ти кажа право, не смея да я оставям сама, опасно е…

— С това трябваше да почнеш — прекъснах я аз.

— Не е така лесно да почне човек — измърмори тя недоволно. — Ето, казвам ти!… И друго ти казвам — тя не знае какво се е случило с теб. Че си лежал в болница и тъй нататък. Сама тя нищо няма да разбере. Но ти внимавай!… Гледай нещо да не се изпуснеш — каквото и да е.

— Да, разбирам — измърморих аз.

— Разбираш ти, много разбираш! — смъмра ме тя. — Звяр такъв!… Опитай се поне веднъж да бъдеш син като син! Погали я, целуни й ръка. Тя е такава нещастна божа душичка, толкова добра, толкова чиста… Какво ти стана, защо прежълтя такъв?…

— Нищо не ми е станало! — отвърнах аз сопнато. — Още съм слаб, тая стръмнина ми извади душата.

Марта ме погледна недоверчиво, но повярва, изглежда. Навярно не допускаше в себе си, че нещо може да ме развълнува истински след всичко, което се бе случило с мен…

— А сега почакай малко тук!… Ще отида да я подготвя…

— Как? Не знае ли, че идвам днес?

— Знае, разбира се!… Но не знае, че точно днес, не посмях да й кажа. Току-виж, че не дойдеш, тя как ще го преживее?…

Марта тръгна и видях как скоро хлътна в двора, без повече да погледне към мен. Аз останах да чакам отвън като някакъв чужденец. Стоях и чаках. Тук, на възвишението, бе много по-светло, скалистите зъбери на ската горяха като бакърени. Мина възрастна, нисичка, много масивна жена, с потъмняло дървено ведро в едната ръка. Взря се безцеремонна в мен, после запита:

— Ти ли си, Симчо?

— Аз съм…

— Ех, момче, момче! — каза тя горчиво и ме отмина.

Не можех да стърча повече тук, посъбрах сили и се запътих към дома. Хубава двукатна къща, почти цялата дървена, долният кат доста занемарен. Широчко, затревено дворче, без нито едно дръвче. Малка пътечка. Близо до пътечката бе легнала много дребничка сива крава и гледаше към мен съсредоточено и умно. Като приближих, тя вдигна към мен влажната си муцуна, едната ноздра бяла, другата шаренка, и едва чуто измуча. Може би това беше нейното „здрасти“. Здрасти — отвърнах аз. Тя все тъй протягаше шия, вдигаше глава към лицето ми и сумтеше през влажните ноздри. Защо „сумтеше“, всъщност като че ли това бяха нейни думи, които започнах да различавам: „Миличък мой! — чувах. — Добричък мой, момченце мое!“. Защо момченце, какво момченце съм аз? Но тя все тъй протягаше шия, сякаш искаше да ме близне. И все тъй ми говореше гальовно и може би малко обидено от моята човешка сдържаност. И тъкмо щях да протегна ръце и да прегърна нейната мека, отпусната шия, и някой се обади зад мен:

— Симо!…

Сестра ми стоеше на дървените стъпала и ме гледаше малко учудено.

— Ела, мама чака!…

Не, нямаше никаква крава пред мен, нямаше нищо. А трябваше да има нещо, мъчех се да си спомня какво. Марта изглеждаше много нетърпелива, приближих няколко крачки.

— Марте, тук нямаше ли обор?… И до обора плевник?

Лицето й се озари от вътрешна радост.

— Значи, все пак помниш нещичко! — каза тя. — Ами имаше, разбира се… Съборихме ги, после бай Въло ги наряза с трион на дребни парчета. И ги изгорихме до шушка. За какво ни са обори и плевници, като нямаме стока. Хайде ела, мама те чака…

Но мама бе излязла да ни посрещне. Стоеше на най-горното стъпало — дребничка, тъничка като клечка. Нищо не бе останало от нея, освен лицето й — като изрязано от избледнял църковен восък — толкова чист, но и толкова мъртъв. Просто ми се доплака. Тя все тъй стоеше горе на стълбата, а аз сякаш се възнасях към нея, без да усещам тежестта си. Докато най-сетне пристигнах. Прегърнахме се малко сдържано и неловко, слабите ръце едва докосваха раменете ми. Не бе свикнала да прегръща децата си, сякаш тая милост на небето не й бе разрешена. Но аз все пак направих това, което Марта ми бе поръчала, то се знае, доста неловко. За пръв път лицето й просия. Тя дори се усмихна.

— Мамо, как си?

— Добре, добре, сине!… Гледам — и ти си добре. Като се видяхме последния път, беше почернял като гарван.

Едва сега видях очите й, почти сиви под прегорелите клепки. Нищо нямаше в тях, освен обич и милост, нищо освен доброта. Влязохме в голямата одая, седнахме на миндера. Гледахме се и си мълчахме. Какво можехме да си кажем? Смътно усещах, че един празен разговор е по-лош и от най-тягостното мълчание.

— Мамо — казах аз, — ние нали имахме крава?

— Имали сме много крави, сине… Ти коя помниш?

— Сивка — отвърнах аз.

— То се знае, че Сивка. Вие много се обичахте с тая Сивка. И как няма да те обича, ти й даваше и последния си залък. Помниш ли, Марта?

— Помня, помня — отвърна сдържано сестра ми.

— Тогава хлябът се заключваше, сине!… Всичко се заключваше, та и хлябът. Като наближи туй време, ще ти отрежа един крайшник, с малко сирене… А ти право при Сивка… Как няма да те обича?…

— Стига, мамо! — прекъсна я Марта е лека досада. — Не е точно така… Ти защо го обичаш тоя дангалак?… Нима той те е хранил?

— Е, то е друго, той ми е чедо — каза мама снизходително. — А момчето си е момче, то дом няма, докато сам не завъди деца. Как е Лидка?

— Добре — отвърнах аз.

— Тя си знае колко е добре — отвърна съвсем внезапно, съвсем неочаквано за мен мама. — Ти си корав човек, като баща си, сине, с теб трудничко се живее…

Марта сякаш усети, че разговорът може да вземе неприятно направление, и побърза да каже:

— Иди, мамо, иди да сготвиш пилето!… Пък довечера ще се поразговорим.

Мама скоро излезе, останахме само двамата със сестра ми.

— Не чакай прекалено от нея! — каза Марта. — Тя е съвсем, съвсем обикновен човек. Това е нейната сила, но и нейната слабост… Трябва да я щадиш. И не човъркай прекалено там, където раната е зараснала. Тя не бива много да се вълнува… Пък и ти няма да научиш от нея нищо особено. Колкото и да е свързана с теб, тя никога не те е разбирала. И досега ти си за нея това, което е пилето за кокошката.

Да, права беше да ми го каже. След всеки изминат ден съзнавах това все по-ясно. Но тогава само запитах:

— Не прекаляваш ли малко?

— Никак! — отвърна тя рязко. — А сега ще ти разкажа докрай историята на Сивка.

Марта сякаш посъбра сили, въздъхна и продължи;

— Сивка живя най-дълго между нас… Но като отрасна, ти доста я позабрави… Я се сетиш за нея, я не се сетиш… На мен ми беше ужасно мъчно за горкичката Сивка. Тогава аз поех твоята роля — с не по-малко усърдие, но с много по-малък успех… Тя никога не ме обикна, както обичаше тебе!… А може би и поостаря малко. Но това е друг въпрос. И както става на село, откакто свят светува, най-сетне един ден дойде бай Кочо и я помъкна за юлара. Всички се изпокриха, само аз останах навън… Ако можеш да си представиш как Сивка отчаяно облещи очи. И започна да мучи така страшно, сякаш я бяха повалили на дръвника. Дърпаше се назад, молеше се, на нас се молеше да я отървем от тоя кръвник, да я оставим в тоя хубав двор, в нейния двор, не в нашия. Ако знаеш как мразех тогава и мама, и тате, пък и теб дори, ти се беше запилял да държиш някакъв приемен изпит в Търновската гимназия. И все гледах как онзи звяр я мъкне безмилостно, а тя разтърсва глава, дърпа се назад и мучи, мучи, мучи — да ти се скъса сърцето.

Марта се изправи нервно, мина през стаята, след това застана пред мен и каза рязко:

— А тя откъде знаеше? Питам те, откъде знаеше, че бай Кочо е касапин и я отмъква от нас завинаги. Двайсет години се занимавам с животни и досега не мога да си отговоря на тоя въпрос, и никога няма да си отговоря. Пък и не се питам вече, загрубях като всички, как няма да загрубея, като това го изисква и моят живот, и моята професия.

Слушах я ужасен, нямах сили да помръдна от мястото си. Но след тоя внезапен изблик тя сякаш се поуспокои и продължи едва ли не равнодушно, престорено равнодушие, разбира се, защото, изглежда, се бе позасрамила от своето вълнение:

— Ето това е въпросът, който ние, хората, не желаем да си зададем. Какво имат те повече от нас, те, животните? Откъде знаеше Сивка какво ще се случи с нея! Ама ще кажеш — майка й, баба й, прабаба й!… Това не е никакъв отговор… Гените са гени, но никоя крава не се е върнала назад, за да предаде на своите поколения как са я отмъкнали и клали.

Мълчах втрещен, но Марта не ме погледна дори така бе увлечена от своите спомени.

— След два дни я видях как висеше цяла-целеничка на ченгела. Бяла като сняг, чиста, изкорубена… И без глава, нещастната мила Сивка, главата й сигурно бяха харизали на циганите… Посинях цялата, върнах се вкъщи като болна. Не посмях да гъкна, да кажа какво съм видяла. Ние сме прекалено чувствителни двамата с теб, а може би сме и малко луди…

Това бяха последните силни думи, които чух от нея. След това разговорът бавно затихна. Вече я слушах с половин ухо, вниманието ми бе привлечено от прозореца, които гледаше към пруста. Ставаше все по-син и по-син, но докрай не потъмня от мрака, както винаги става. Мислех, че това е някаква зрителна измама, но когато най-сетне излязохме навън, едва не трепнах. Нощта наистина бе синя като мастило, все още не знаех, че такива сини нощи има понякога само в нашата долина. Слязохме бавно по меките дървени стъпала, едва тогава спрях и казах:

— Тук нямаше ли някаква дървена ограда?

— Да, момченце, имаше… Но я съборихме, докато ти още беше тук. Освен това ей там растеше много стара върба. На нея спяха кокошките, а пък къде снасяха и мътеха, само мама си знаеше…

Вечеряхме в старата селска кухничка, която тук все още наричат мутвак. Тесничко помещение с пръстен под, гредоред и дъсчени стени, изкорубени от времето. Тук някога е имало оджак, всичко бе почерняло от пушеците на три поколения. Вместо оджак сега в ъгъла се гушеше доста новичка електрическа печка с три колела. Мама вече бе принесла масата, сега ни чакаше съживена и радостна. В тоя комин дори тя изглеждаше някак много по-свежа и подмладена. Трудно ми беше да си представя как така бързо бе приготвила яденето. Навярно, изпълнена с плахи надежди, бе почнала да готви тайничко, преди ние да дойдем.

Пилешката яхния беше изключително вкусна. Или може би всеки син мисли така за майчините си гозби. Мама напълни и препълни нашите чинии, но на себе си сложи съвсем малко. Пък и него не изяде. Докато нещо бърборехме с Марта, тя неусетно бе заспала край масата.

— Не е толкова стара — въздъхна Марта. — На осемдесет и две години е. Имам чувството, че си отива самичка, доброволно от тоя свят…

Марта събуди мама и сама я отведе горе, в тяхната стая. Когато се върна, от моята пилешка яхния не бе останало нищо.

— Браво! — каза тя. — Да ти сипя ли още?

Аз отказах благовъзпитано. Тя дояде набързо своята яхнийка, после опря силните си лакти на масата.

— Имам малко вино, но не е за гости… Утре ще се гощаваме, взела съм мерки…

Смътно усещах, че всъщност искаше да ми каже нещо друго. Както и стана.

— Искам да те предупредя… или по-точно длъжна съм — започна тя малко отдалече. Ти имаш тук една стара любов, няма как да не се срещнете… Та трябва да знаеш.

Ако лампата се беше пръснала като фугас над главата ми, надали щеше да ми направи по-силно впечатление.

— Стара любов? Тука, на село? — Едва ли можеше да ме изненада с нещо по-неприятно.

— Какво толкова се чудиш! — измърмори тя недоволно. — Любовта ходи и по селата, ти как мислиш?… Или само по софийските кафе-сладкарници?

— Не, моля ти се — нищо… Продължавай.

— Първа любов, ученическа, това може да се забрави — продължи тя неохотно. — Тия работи са обикновени. Но вашата връзка трая доста дългичко. Започнала е още в Търновската гимназия, където заедно учихте с Вера. И продължи, след като завършихте гимназията… Ти отиде в София да следваш, тя остана в село… Продължихте с писма главно, с редки срещи през ваканциите, докато ти взе дипломата… Хората ви смятаха за годеници и всъщност тъй си беше… И точно тогава най-неочаквано се ожени. За Лидка, разбира се… Без писмо, без извинения… тряс! — и готово!

Трябва здраво да съм почервенял. Обикновена, банална история и именно затова още по-отвратителна.

— И затова ли не съм идвал тука двайсетина години?

— Ами така изглежда…

Чувствувах се безкрайно смутен. И унизен до крайна степен.

— Всичко можех да си представя за себе си — мърморих аз едва-едва. — Но че съм някакъв дребен измамник — никога!

— Хайде, не прекалявай! — сопна се тя. — Не е така!… Щом аз казвам — значи, не е така! — добави тя ядосана. — Но какво друго можеш да помислиш, като не познаваш себе си. По същина ти си силна и страстна натура… Като пламне нещо в душата ти, никой не може да го угаси… И най-добре е да не се опитва. Ти всъщност и нас не се обади. Никой не дойде на сватбата ти.

— Много добре ме утешаваш! — казах аз мрачно. — Тая… Вера, омъжена ли е сега?

Таях някаква последна надежда, но и тя мигновено рухна.

— Не е!… Ако беше омъжена, сега нямаше да говорим. Било, каквото било. Но си остана мома и до ден-днешен… И какво друго да чака човек — ти където минеш, само пепел и развалини…

— И какво прави тук сама?

— Не е сама. И тя си гледа старците като мене… Сега е началник на пощата, там е цялата работа. Може би щях да премълча, но няма как. Още утре ще отидеш на телефона — „как си, мацинка?“, целувки и тъй нататък. Искам поне това да й спестя.

— Глупости! — казах аз. — Тя знае ли, че съм тука?

— Знае… Аз й казах. Предупредих я за всичко, дори за твоето положение. Тя прие това уж спокойно. Закле ме нищичко да не ти казвам… Аз обещах, разбира се. Но както обещах, така знаех, че ще ти кажа… Нямах друг изход… Ти… Ти си длъжен да знаеш всичко, което се отнася до теб… Предполагам, че за това си дошъл тук.

— Точно за това! — отвърнах аз горчиво.

Поговорихме още половин час. Разказа ми доста подробности — всички, разбира се, неприятни за мен. Но в никой случай не можеха да бъдат по-неприятни от тия, които досега ми бе казала. Накрая видях, че се умори, сам й предложих:

— А сега да вървим да спим… И утре е ден, има за какво да помислим…

Марта ме заведе в гостната стая. Още щом отвори вратата, лъхна ме силно на нафталин и на някакви плодове, дюли навярно. Гостната стая приличаше повече на някакъв малък семеен музей. Руски военен мундир. Военна фуражка без козирка. Два старовремски пищова. Лека кавалерийска сабя, добре смазана, готова сякаш за бой. Един разкошен патрахил, владишки навярно. Но най-голямата находка бе една малка библиотечка от старопечатни книги, истинско съкровище, както по-късно разбрах. Но всичко това разгледах на сутринта, сега побързах да се пъхна в прохладните, като че ли малко влажни чаршафи. Чувствувах се много уморен и объркан: „Не, не съм това, което си мислех! — минаваше през замаяната ми глава. — Друг съм, съвсем друг, съвсем различен!“. Тая мисъл не осъзнавах за пръв път, разбира се. Но сега усещах в душата си някакъв странен трепет, някаква уплаха може би. Сега за пръв път разбрах, че над мен бе надвиснала някаква непозната сила, някаква страшна природна тайна, която дори обикновените хора не познават.

* * *

А ето и историята на моя род и на моето семейство. Всичко това научих от Марта по време на целия ми престой в Брестник — къс по къс, свитък по свитък. Тя разказваше неохотно, семейните истории не я интересуваха, не залагаше на тях нищо. За нея всеки човек съществуваше сам за себе си и отговаряше сам за себе си. Това не беше за нея някаква научна или морална концепция, разбира се, по-скоро простичък възглед за живота. Човек няма право да се оправдава с нищо, освен със самия себе си. И да разчита на нищо, освен на това, което сам е сътворил в себе си с грехове или с тежки усилия.

Не исках да споря с нея, но знаех, че не е права. Съзнавах го с цялата си същност на нещастна човешка отломка. Търсех по-скоро по чувство, отколкото с разум или логика да се съединя с някаква цялост, с някаква непрекъснатост, с някаква система от същности и реакции, които не съществуват от години, а от векове и хилядолетия може би. Не знаех още как се твори тая верига — от случайности или по желязна необходимост. Каквото и да е, но не ми беше все едно стреляли ли са тия пищови и по кого; под тоя златен патрахил тупало ли е сърце на вярващ или неверник, и най-много от всичко — от какво е загинал моят нещастен баща — от вина, от доброта, от глупост или защото е намерил по тоя начин някакво избавление.

Моите далечни прадеди наистина са били кюмюрджии — правели дървени въглища в Балкана за ловешките и троянските чаршии. Прекарвали в горските пущинаци по шест и по осем месеца на годината. Връщали се в Брестник само за зимата, вдигали страшни сватби, още по-страшни крамоли и гюрултии. Техните остри брадви, техните грамадни старовремски пищови хвърляли в страх и трепет цялото село. Дори Малцината турци ги заобикаляли, където ги срещнат. Взимали си жени обикновено от други села, с местните хора много-много не се събирали и не дружали. Били доста богати, както казват, но и къщите им били кюмюрджийски, неугледни… Нито една от тях, освен нашата, не е останала ни в селото, ни в паметта му.

Нашият истински род започва с прадядо ни. Единствен той изневерил на фамилния занаят, станал учител. Това било всъщност първото килийно училище не само в нашето село, но и по всички колибарски селища около нас. Той го основал, той го закрепил, отдал му, както се казва, цялата си душа. Иначе бил мрачен човек, самотник, но се оженил за най-личната мома в селото и най-богатата. Умрял от лоша болест, както разказват, струва ми се, че умрял от туберкулоза, колкото и да е странно и невероятно за едни такива корави и яростни балканджии, каквито са били дедите ни. Това станало по времето, когато Левски шетал по тия земи, както говори семейното предание. Но нашият голям род почнал вече да се разпада, повечето се пръснали из цялата страна, дори до Анадола и Истанбул.

Един от неговите синове, най-големият, отишъл да учи в Русия. По всичко личи, че е бил горещ човек, с фанатичен характер. Но за обща изненада, вместо да се върне в България, където вече го чакали, той изчезнал за пет-шест години в един от новгородските манастири. И точно тогава избухнала Освободителната война. Дядо ни захвърлил калимявката и тръгнал с армията като преводач. След края на войната бил набързо ръкоположен от своите руски покровители за Средецки владика. Като просветен човек и родолюбец взел много дейно участие в Първото учредително събрание, което приело така наречената Търновска конституция. Въпреки своя църковен сан се отличил с краен либерализъм и с остри нападки срещу нотабилите, на чиято партия по-късно станал активен последовател. Неговата църковна дейност не траяла дълго — до детронацията на Батенберг. След контрапреврата на Стамболов, като активен русофил, се принудил да побегне отново в Русия. Върнал се след няколко години, но това вече бил краят на неговата църковна и политическа кариера. На власт били дошли нови, непознати хора, предани на княз Фердинанд. Все пак не го оставили на улицата, бил назначен за дребен акцизен чиновник. Най-сетне, обиден и унизен, той се примирил с живота и го завършил съвсем безлично.

Дядо Вельо имал шест синове, които изобщо не са живели в Брестник. Там се завърнал само моят баща, който наследил дядовата къща. И той станал учител. Неговият живот и неговата съдба ми се виждат и досега най-неясни. Той е просто човек без биография, ако не се смята неговата странна и неочаквана смърт. Несъмнено е бил прекрасен учител. Както казваше сестра ми, всеки, който е минал през неговата класна стая, непременно е ставал голям човек, поне пристав — добави тя шеговито. Бил е известен със своя изключително скромен живот. Хората са го смятали за толстоист, но Марта категорично отричаше. Никога през живота си не го е видяла ни да се моли, ни да се кръсти.

— Беше много мрачен и мълчалив човек — каза ми тя веднъж. — Дори когато ни галеше по главичките, не проронваше нито дума. Според мен той е бил нещастен човек. Не знам защо, не мога да ти го обясня. Като че ли прекалено много душа и прекалено много сила имаше в него, които през целия си живот се мъчеше да смири. А ги смиряваше само когато се отдаваше с любов на децата.

Сега не искам да коментирам неговия характер. Но струва ми се, че тоя, който прочете докрай моите записки, много добре ще се ориентира. Каквото и да си мислим, каквито и теории да съчиняваме за личността, преди всичко и над всичко той си остава брънка в една верига.

— Татко много те обичаше — каза ми тя друг път. — Ти не беше кой знае колко добър ученик, но рисуваше много добре. Именно за това те обичаше. Рисуваше много, бих казала, рисуваше неудържимо. Понякога рисуваше по десет и по двайсет картини на ден. Главно къщи. Но хора никога. Веднъж — вече бяхме големи — те запитах защо не нарисуваш Сивка. Не мога — отвърна ти. — Искам, а не мога. Тя е нещо съвсем друго, което не може да се нарисува.

А ето как е загинал баща ни. По време на Втората световна война в нашия край станало голямо наводнение. Старите хора и досега го помнят — севлиевското наводнение, на Росица, знаеш къде е Росица. Реката придошла така страшно, както никога не се е запомнило — ни преди това, ни след това. Влачела къщи, огради, дървета, та дори и добитък, където с успяла да го изненада. Росица е доста далече оттук, на двайсетина километра. Той отишъл там по някаква работа, при някакъв циганин, доколкото си спомням. Малко хора са видели, само това ни казаха — хвърли се да вади едно теле. Намерили го чак на другия ден, занесли го мъртъв в общината, извикали мама да го разпознае. После хората казваха — мама изтичала там като луда. Видяла го, но нищо не казала. Дори не заплакала. Само обърнала гръб и си отишла. Оттогава досега не ми е проронила нито дума за смъртта на баща ни… Сякаш не можеше да му прости тая нелепа смърт…

И двамата мълчахме потиснати. Но аз мислех за себе си повече, отколкото за баща си.

— Като че ли се е хвърлил нарочно във водата да се удави — каза най-сетне Марта.

— Нарочно? — трепнах аз.

— Ами какво друго да си помисли човек. Кой се хвърля във водата да вади теле?

— Може би заради Сивка — обадих се аз. — Ако му е тежала на съвестта. Ние се поддаваме на импулси…

— Не знам, не вярвам! — каза сдържано Марта. — Но така или иначе, сякаш имаше някаква тайна в живота на нашия баща… Която той отнесе в гроба си.

Това беше последното, което чух за него. След тия думи загубих всякакво желание да се ровя повече в живота и съдбата му. Веднъж завинаги…

* * *

Когато се събудих сутринта, малката бяла стая бе изпълнена със светлина. Станах и отидох до прозореца. Ранното утринно слънце грееше в клоните на черницата, тъмните й листа изглеждаха влажни и малко лепкави. Споменът светеше в мен незрим, споменът за някакво чувство може би. Беше грамадна, стара черница с гладки клони, отдавна загубили кората си. Все още не знаех, но смътно усещах, че по тия гладки клони съм прекарал част от детинството. Съвсем като малка маймунка, която се е върнала щастлива при своите най-далечни прародители. Какво е имало тогава в душата ми? Едва ли бих могъл някога да узная. Но навярно оная вътрешна лекота, онова чувство за безтелесност, което е едно от най-щастливите човешки усещания.

Облякох се и излязох. Къщата изглеждаше така тиха и запустяла, сякаш в нея от години не живееха хора. От широкия сайвант много добре се виждаше зеленият скат на планината, надвиснал над селото. Беше толкова стръмен, че по неговите слънчеви полянки, обрасли с храсти и къпинаж, можеха да се катерят само козите. Бавно слязох по стълбите и се отправих към кухничката. Както разбрах, майка ми бе станала още в тъмно, сега седеше на късото червено миндерче и чакаше там, обвита в пашкула на своето мъртво време. Като ме видя, тя се опита да стане, но аз я натиснах по рамото.

— Какво правиш тук, мамо?

— Ами какво правя, чакам те — отвърна тя зарадвана.

Погледнах часовника си — наближаваше девет часът. А приличаше на ранна утрин.

— Защо не ме събуди?

— За какво да те будя? Нали затова си дошъл тук — да си починеш… Хайде, седни да позакусиш. Вие там закусвате ли, не закусвате ли? Все бързате… Тук няма къде да бързаш…

Тя стана и с някаква учудваща лекота започна да шета. Кой знае, може би спомените я връщаха към миналите години, когато съм си идвал на село през ваканциите и тя все тъй е шетала, докато най-сетне ми угоди. Какво друго знаеше да прави в тоя живот? Отново седнах край старата маса. Сега тя бе покрита само с една изпокълцана от ножовете мушамена покривка. Мама сложи пред мен порцеланова купа толкова стара, че леките й пукнатини бяха добили канелен цвят. После наля млякото, най-малко половин литър, и прибави към всичко друго и две прясно сварени яйца.

— Марта рече да внимавам с яйцата… Да са рохки. Не знам дали съм успяла…

Не беше успяла, разбира се, тук нейното време имаше други измерения. И все пак бяха ужасно вкусни с толкова силни жълтъци, че приличаха на бакърени. Докато гълтах, тя седеше на миндерчето и едва забележимо се усмихваше.

— Защо се смееш, мамо? — попитах аз с пълни уста.

— Спомних си нещо…

— Какво нещо?

— Яж, яж, после ще ти разкажа.

Но аз не посмях да рискувам. Колко е паметта на една стара жена. Тя отново се усмихна, по-широко тоя път, и търпеливо започна:

— Когато беше много малък, две-тригодишен, тук нямаше маса. Имаше паралия. Помниш ли какво е паралия?

— Не помня, мамо…

— Ниска кръгла маса, на три крака… Ей толкова нисичка. И столчетата бяха много ниски, като седнеш на тях, коленете ти стърчат над масата. Не бяха никак удобни, но така бяхме свикнали — от деди и от прадеди. Татко ти едва се реши да купи тая маса, все му се струваше, че ще обиди дядо си… И ти винаги закусваше сам. Не позволяваше никой друг да седне на софрата. Държеше една пръчка в ръка, шибаше с нея по паралията, докато ти донеса млякото. Дробях ти попара в една чугунена чиния, гледжосана. Нарочно чугунена, да не я чупиш. Кусаше с голяма, мъжка лъжица… След като изядеш всичко — ритнеш чинията.

— Как тъй? — не повярвах аз на ушите си.

— Ами тъй — с крачето. — Тя се усмихваше все тъй непринудено. — И тя хвръкваше като пиле.

— А ти не ме ли потупваше?

— Ами, смеех ли. Татко ти, бог да го прости, не даваше да се бият деца. Остави го, казваше, не го закачай, нека му излезе лошата пяна. И прав излезе човекът. Като поотрасна малко, ти изведнъж стана много кротко момче… Да не повярва човек на очите си. По това време децата много се биеха. Но ти не ходеше с тях, пък и с разни игри много не съм те видяла да се захващаш… Нито веднъж не си се връщал вкъщи със спукана глава като другите. А да ти кажа право, аз хич не повярвах на татко ти, че тъй ще стане. И моят дядо беше учител… Той тъй казваше — кривото дърво се изправя, докато е младо, после става късно…

Неволно се усмихнах. Там е работата, че и двата педагогически принципа ми се виждаха достатъчно верни, колкото и да бяха противоречиви. И майка ми веднага ме извади от моето затруднение:

— Не се смей, то от човека зависи… Веднъж добрата дума помага, друг път тояга.

— А пазиш ли някоя от моите рисунки?…

— Пазя, сине, ще ти ги дам… Ти главно къщи рисуваше. Къщите и дърветата около тях. Баща ти отначало нищо не ти казваше. Харесваше ли ги, не ги ли харесваше, и досега не знам… Но веднъж те запита: „Абе ти, сине, защо никога не рисуваш хора?“… А ти знаеш ли какво му рече?… „Какво да им рисувам на хората, тате?“ Тейко ти нищо не ти отвърна, ни добро, ни лошо!… Но после на мен ми рече — няма да стане художник, сигурно архитект ще стане… Той не обича живота, той обича главно симетриите. Точно тъй ми рече — симетриите…

— Мамо, извинявай, ти кой клас си завършила?…

— Пети, сине… Пети постарому… Ходих две години в Ловешката гимназия.

— А защо не завърши?

Тя видимо посърна.

— Друг път ще ти кажа. Не обичам аз да връщам стари истории, няма смисъл!

Цялата сутрин прекарах в моята стая. Имаше много стари снимки, прегледах ги до една. Всъщност повечето бяха на дядо ми, татко почти нямаше снимки, а и майка ми нито една. Но напразно се взирах в чертите на лицето, те нищо не ми подсказваха. На една от снимките татко изведнъж ми заприлича и на Толстой, и на Горки едновременно. Същата дълга рубашка, препасана с евтин колан, същото възгрубичко селско лице, с малко по-едри черти, каквито са у Толстой, да речем. Не бях толкова сляп да не видя че погледът му бе много добър, бих казал, благ, с някаква едва забележима отсянка на горчивина. Най-сетне видях и една снимка на мама. Колкото глупаво да звучи, сега ми се струваше много по-хубаво, отколкото през младите й години. Това светло лице, нежно и съвсем пречистено, на своята възраст ли го дължеше? Изведнъж в ума ми като трън се заби тая дума, която бях чул от Марта… Самотна!… Наистина ли е била самотна?… Нима това е било възможно в ония години, в това гаснещо село, с толкова простички и естествени човешки отношения. Но може и тъй да е било. Какво можеш да чакаш от един селски учител с руска рубашка? И от една съвсем обикновена жена в полуградска-полуселска носия.

Малко след дванайсет часа сам слязох долу. Майка ми нещо шеташе около печката, но като ме зърна, усмихна ми се признателно. Не знам защо, струваше ми се, че завинаги ще си остана на нейна страна. Макар, изглежда, по всичко да приличах на татко си, особено по външен вид.

— Мамо, добър ученик ли бях? — запитах аз.

— Де да знам, сине. Татко ти на всички пишеше четворки. Нито да се възгордеят, нито да се отчайват. Тъй че се наложи да държиш приемен изпит в гимназията… Казват, че там си бил пръв между всичките. Падало ти се ти да вземеш златния часовник… Но спрели тая работа заради идеите…

Да, естествено, за какво друго? Вече бях чул нещичко от Лидия, пък и от сестра ми за моето минало.

— А тате?

— Какво — тате?

— Какви са били неговите идеи…

Лицето й отново лекичко потъмня.

— Знам ли какво да ти кажа?… За тия работи той не говореше с никого… То се знае, ние тук имахме комунисти, но той не дружеше с тях. Много особен човек беше… И много таен… Не вярваше в бога, пък вярваше в небесната светлина. Ти виждал ли си небесната светлина, сине? — запита тя с някаква спотаена надежда.

— Не съм, мамо… Но има небесна светлина. Или по-скоро трябва да има…

— Е, такъв беше!… Не знаеше в какво вярва, в какво не вярва. Много четеше. И то всякакви книги… Знаеше и руски, и немски, май сам ги беше изучил… И немски книги четеше. Но като започна голямата война, събра всичко в един сандък и го отнесе някъде… Къде?… И досега не знам. Тъй си и пропаднаха. Не ми е за книгите, за какво ми са книги на мен, но може би на тебе щяха да ти потрябват…

За обед мама ми поднесе юфка, истинска юфка, която тя сама с ръцете си бе приготвила. Много ми хареса, не ядях, а просто лапах. Мама ме гледаше с някакво спотаено умиление, сякаш гълташе самата тя.

— Мамо, видях една чудесна сабя в моята стая… Чия е тя?

— Ами на кого, на дядо ти…        Подарил му я лично великият княз Александър Александрович… По време на Руско-турската война той работил при него като преводчик… Великият княз много обичал да пие чай с дядо ти, понякога си приказвали с часове.

Мама говореше с някакво благоговение за дядо ни, макар че никога не го бе видяла с очите си. Това, че бил владика, макар и за няколко години, й правеше неизмеримо впечатление. Смяташе едва ли не, че и самата тя е от много голям и знатен род. Но защо не бе го виждала? И аз се реших да попитам, макар да знаех, че тоя въпрос ще я засегне. И наистина така стана. Лицето изведнъж помръкна, тя каза:

— Тогава дядо ти живееше в София… А София беше далече по това време, не е като сега.

Знаех, че не е така. Не можеше да бъде това причината. По онова време да не дойдеш на сватбата на сина си не е било обикновена работа. Но тя не му се сърдеше и това показваше, че едва ли дядо ми е бил виновен… Наистина баща ни е бил странен човек и тайните му, макар и малки, не са били съвсем обикновени.

След малко се прибрах в моята стая. Тоя път се опитах да поразгледам старопечатните книги. Имаше и няколко руски между тях — всичките с религиозно съдържание. Едва ли баща ни е изпитвал към тях някакъв особен интерес, както и аз самият. Но ги беше съхранил в отлично състояние. Най-силно ме заинтересуваха дядовите ръкописни бележки по крайните свободни страници. Всички бяха написани с лилаво мастило, това, което май са наричали химическо. И приличаха на мъдрости или завети, които бе оставил за поколенията. Не бяха никакви особени мъдрости, но ще цитирам няколко от тях, защото все пак хвърлят малко неочаквана светлина върху личността му:

„Човек не живее ни за мъката, ни за радостта, човек живее за правдата.“

„И казах тогава на Стамболова… Ако убиеш майка си, твоите братя ще те удушат.“

„И му казах още… Не гони така стръвно славата, ще намериш позора…“

„Човекът гони славата, кучето — опашката си… Пък и на двамата им се завива свят, като се въртят тъй безпомощно. И хората се смеят на човека повече, отколкото на кучето.“

„Българинът още не е узрял за власт, българинът е узрял за тояга.“

„Ако не можеш да стигнеш правдата с кръста, тогава със сабята ще я стигнеш! Ако я загубиш със сабята, ще я спечелиш с кръста.“

„Червеят изгризва ябълката, а човека човешкото сластолюбие. Дори няма да разбереш кога ще се скапеш.“

„Веднъж А. А. ми рече: Чия правда според теб е по-голяма — божията или човешката? Сократовската, му отвърнах аз. Защото Сократ пръв е рекъл: Узнай себе си. А как да узная себе си, ме попита великият княз. Виж делата си, рекох му аз. А ако нямам очи да ги видя? — попита той. Прочети мислите си — рекох му аз. А ако не разумявам мислите си?… Тогава си погледни кучето, рекох му аз. Ако ти си добър, и кучето ти ще е добро. Ако ти си зъл, и кучето ти ще е зло. Ами аз нямам куче, ми рече великият княз и се засмя. А аз му рекох: Тогава погледни слугите свои, всички слуги носят образа на господаря си. Ако те са развратни и користни, то не им е паднало от небето.“

Тия негови откровения аз преписвам сега от бележника си. Струва ми се, че недостатъчно съм преписал. Много думи бе казал той за „разврата човешки“. Според него излизаше, че всички беди на тоя свят произлизат именно от разврата човешки, от човешкото сластолюбие. То ще погуби не само човека, не и тленния свят човешки. Но това като че ли беше единственото му християнско пристрастие, всички други негови мисли имаха предимно светски характер.

Уморен, легнах да поспя малко. И след около един час се събудих с готово решение. Насън ли го бях взел?… Сега нищо не бих могъл да кажа. Но бях изпълнен с готовност. И с някаква вътрешна мъдрост и благочестие, привнесено навярно в мен от приказките на моя дядо. Станах, избръснах се грижливо, смених ризата си. Опитах се да си сменя и панталона, но нищо не излезе. Те така небрежно бяха сгънати в куфара, че се бяха изпомачкали като в торба. Както и да е, приготвих се, доколкото можах, и излязох. Слънцето се беше скрило над високия скат, само жълтурчетата бяха останали да светят по стръмните планински поляни. Смъкнах се по каменистия улей и скоро излязох на площадчето. Слава Богу, моята кола си беше на мястото. До нея грижливо бяха паркирани три блестящи от никел и стъкла автобуса, западногермански навярно. На площадчето вече щъкаха туристите, всички с много тежки задници, небрежни и лениви. Някои щракаха с апаратите си, други се бяха надвесили над парапетчето на моста и зяпаха безсмислено бързите струи на реката.

Пощата беше нисичко едноетажно здание, строено преди половин век, по форма съвсем приличаше на ученическа кутия за моливи. Беше боядисано в лека синя боя, като размита синка за пране, каквато се употребяваше някога.

Прекрачих прага и влязох. Чисто изметен под, нисичък бял таван с розово венче по средата. От лявата страна пощенските гишета, от дясната две телефонни кабини, те пък в отровнозелен цвят. Само две русопепеляви момичета. И двете едновременно повдигнаха глави — като кукли. Явно, че не бяха разпознали човека, защото едновременно ги наведоха. Две зелени врати с два емайлирани надписа — „експедиция“ и „началник“. Отправих се към тая, на която пишеше началник, разбира се. Почуках и влязох, без да дочакам отговор.

Това, което видях, ме стресна. Може би защото нито за миг не бях се замислил как тя ще изглежда. Обикновена дървена маса вместо бюро, покрита със зелен гланциран картон. Зад масата обикновена Женска фигура, слава Богу, само тя не беше облечена в зелена рокля. Съвсем обикновено женско лице, най-обикновеното, което можех да си представя. Малко несиметричен овал на лицето, малко тънък нос, едва забележими вежди. Права, гладка коса, подстригана точно там, дето не трябва. И тя русопепелява като на ония две момичета, които бях видял преди малко зад гишетата. И как всичко, до което се докосваше тя, ставаше или зеленикаво, или пепеляво.

Ето тая жена, ако може да се вярва на Марта, бе погубила живота си заради мене. Едва ли е имала друг изход. Тя ме позна мигновено, в погледа й се появи уплаха. Много по-късно разбрах, че не се бе уплашила от мен, уплашила се бе от себе си. Или по-точно как аз ще я възприема. Един миг устата й остана полуотворена, после гъста руменина заля лицето й. Това като че ли малко я разхубави.

— Здравей, Вера — казах аз неочаквано спокойно за моето състояние.

Тя се посъвзе, но все пак гласът й прозвуча доста дрезгаво.

— Заповядай — отвърна тя.

Какво ли, по дяволите, означаваше тая дума? Навярно покана да седна. И аз седнах край масата на доста съсипан стол с кръгло облегало. Едва сега забелязах, че няма нито една гънчица или бръчка по своето застаряло моминско лице. Само една малка брадавичка зад лявото ъгълче над устната, без косъмче, слава Богу. Хей да му се не види, живот нелеп и глупав, нима наистина съм се натискал да целувам тая брадавичка. И все пак не бива да бъда несправедлив. В никой случай не беше грозна. Но не очаквах да бъде толкова обикновена. В мен, макар и незрим, е живял някакъв съвсем друг образ — бледо лице, големи, печални очи, израз на скръбна замисленост. А тя беше просто зяпнала от изненада.

— Прощавай, Вера, че така внезапно нахлух? — обадих се аз. — Без предизвестие… Но ти навярно си разбрала в какво състояние се намира моето мозъчно вещество.

— Да, знам — отвърна тя едва чуто с побелелите си устни. — Наистина съжалявам.

— Марта ми каза, че ти си единственият жив човек в това село, който ме познава добре… А ти разбираш, че това е много важно за мен, по-точно за моята памет.

Но тя едва ли ме разбра.

— Само това ли ти каза?

— Е, не само това — отвърнах аз колебливо. — Почти всичко… Но без подробности, разбира се, в тоя случай подробностите не са толкова важни.

— Това не е честно — отвърна тя.

Тоя път гласът й прозвуча малко грубо или малко неприязнено, не бих могъл да обясня точно.

— За Марта ли говориш?

— Не. И за двамата…

— Не, Вера, ти бъркаш. Сега аз не съм тоя човек, който ти познаваш. Аз съм съвсем друг. И толкова виновен пред теб, колкото всяко улично куче.

Тя не отвърна веднага, но забелязах, как лицето й постепенно омекна.

— И ти не знаеш какво си — отвърна тя внезапно. — И тогава не знаеше…

— Изглежда, че е така — отвърнах аз.

Отново нещо неприязнено се мярна в погледа й.

— Е, добре!… И какво чакаш от мен?

— Нали ти казах — измърморих аз. — За мен всеки човек е надежда. И може да стане повод да възвърна поне частица от паметта си.

— Симо, нещастно момче! — отвърна тя с горчивина. — За какво ти е притрябвала тая памет? Какво ще спечелиш от това?… Та сега си поне чист — и пред съвестта си. Защо трябва да си вгорчаваш живота?…

— Ами тогава да си вървя — отвърнах аз с облекчение.

— Не, не! — възкликна тя стъписана. — Защо бързаш?

— Защото не виждам никакъв смисъл…

— А защо търсиш смисъл само в себе си?… Около тебе живеят хора! Нима те изобщо не те интересуват?

— Там е цялата работа! Как да разбереш хората, като не познаваш себе си!

— А защо трябва непременно да ги разбереш! Важното е да им помогнеш! Едно време ти        ръководеше цяла гимназия.

И докато размишлявах за това съвсем ново направление в разговора, тя добави:

— Ами да отидем някъде, тук не е място за разговор. В „Механата“, да речем, тя е само на няколко крачки.

Не ми се ходеше в никаква механа, между никакви хора. Но щом сам бях предизвикал тоя разговор, трябваше да вървя докрай.

— Добре — казах аз.

— Тогава почакай ме малко вън — пред пощата.

Излязох пред пощата. Сега трите автобуса бяха обърнали точно срещу мен своите тъпи луксозни муцуни. И тримата шофьори чакаха зад кормилото, единият от тях отегчено се прозяваше. Вътре имаше още няколко души, насядали там като кукли. За какъв дявол бяха тръгнали по света, като той изобщо не ги интересуваше.

Вера доста се позабави. И докато се чудех какво може да прави там сама, изведнъж се появи — както ми се стори неочаквано променена. Този път беше облечена в късичко плетено болеро — доста провинциално, разбира се. Не, не беше това причината. И едва в следния миг забелязах, че се бе гримирала — малко пудра, малко червило, а веждите сякаш бяха поизтеглени с обикновен молив, не с въглен. Толкова малко неща бе прибавила към себе си, а сега изглеждаше съвсем друга.

— Механата е единственото ни заведение — каза тя. — Служи ни и за кафене, и за кръчма… Не е лошо, построи ни го „Балкантурист“.

Заведението наистина не беше лошо. Дори неочаквано хубаво за това умиращо село. На две нива — по-ниското служеше за кафене, две стъпала водеха за барчето и ресторанта. Тук беше доста тъмно, нито една лампа не светеше, навярно все още не бе дошло работното им време. Седнахме на отстранена маса. Оттук много добре се виждаше барчето, с машината за кафе, обкована с никелирани лайстни. Оставаше ми само да видя нашите селски старци, с малки ожулени калпачета, наредени по високите столчета. Но, слава Богу, не се виждаше никакъв жив човек, дори от персонала.

— Винаги ли е така пусто? — попитах аз.

— Почти винаги… Освен когато има туристически групи… Или пък дойдат и се запият нашите местни художници…

Едва повярвах на ушите си.

— Вашите местни художници?

Вера за пръв път ми разказа това, което не знаех. Окръжният център правел всичко възможно да посъживи селото, да го превърне в малък курорт. Между другото реставрирали трийсетина от най-старите и най-хубави местни къщи, които отдавна били обявени за архитектурни паметници. За щастие, нашата къща, като по-нова, била спасена от това благоволение. Къщите раздали на културни дейци, главно художници и писатели. И това наистина създало в селото някакво оживление.

— И все пак от Брестник няма да стане курорт — каза тя. — Наистина имаме прекрасен въздух… Но нямаме слънце. Искаха да построят тука преванториум, климатическо училище. Но след това се отказаха…

Но аз едва я слушах, това не ме интересуваше. И когато най-сетне безпомощно млъкна, аз веднага използувах малката пауза:

— Разкажи, Вера…

— Какво да разкажа?

— Каквото искаш… Разкажи нещо за нас…

Но като видях как изведнъж посърна лицето й, побързах да добавя:

— Преди малко ти ме обяви за ръководител… Малко ми е трудно да си представя.

И наистина, оказа се, че не съм бил никакъв ръководител. Но че съм имал много сериозно влияние в търновската гимназия, това беше извън всяко съмнение. А тя се е смятала, по традиция, за една от елитните в страната ни.

— Та ти беше първият човек в нашата гимназия — разказваше тя. — Пръв във всяко отношение. Момчетата вървяха след теб като слепи… И не само нашите момчета — всички освен предубедените фашисти разбира се. Веднъж изнесе доклад от името на нашето историческо дружество… Още не беше почнала войната срещу Съветския съюз, имаше известна свобода. На пръв поглед като че ли нищо особено — „Начало на Третото българско царство…“. Всичко бе посветено на Учредителното събрание в Търново. Политически борби и прочие. Направи огромно впечатление, честна дума ти казвам. Заговори целият град. Нашият директор навярно се досещаше, че си комунист… А може би и не се досещаше. Но какво можеше да направи?… Да посегне на най-популярния и на най-просветения ученик?… Пред когото дори някои учители се стесняваха.

На пръв поглед тя говореше доста спокойно, дори сдържано, но аз много добре усещах нейното вътрешно възбуждение. Не можеше да бъде и друго. В себе си тя навярно безмерно се гордееше, че тоя почти свръхчовек е бил нейният любим.

— Знаеш ли, Вера, просто ми е трудно да го повярвам — казах аз.

— Защо? — попита тя строго.

— Ами защо… Сега в мен няма никакъв пламък, няма нищо.

Тя се усмихна едва забележимо.

— Знаеш ли, и аз много съм се чудила! Откъде се излъчваше в тебе това обаяние?… На вид беше много мълчаливо момче, затворено в себе си, бих казала, недружелюбно… Но някак израсло над годините си. Всички говореха с теб като с по-възрастен. Понякога си устройвахме малки екскурзии… Песни, веселби, глупави момчешки игри. Понякога дори танци. Ти винаги стоиш настрана, мълчиш — като че ли живееш в някакъв друг свят.

— Тоя образ не ми е симпатичен! — казах аз.

— Не, не — на тебе ти приличаше! — възкликна тя, сгорещена от спомените. — Не можехме дори да си представим, че можеш да бъдеш друг!… Освен когато взимаше думата в някой от ученическите кръжоци. Тогава сякаш се преобразяваше, ставаше съвсем друго човек — искрящ, пламенен! Имаше някакъв скрит магнетизъм в тебе, някаква екзалтация…

Заклевам се, не я смятах способна да каже тия думи. Не, съвсем не беше така обикновена, както си мислех. Поне частица от моята екзалтация завинаги бе останала в нея.

В тоя миг лампите светнаха. Някак изневиделица се бяха появили две сенки, които изведнъж станаха видими на светлината. Младо момиче в демодиран минижуп и сервитьорска престилчица се прозя мързеливо в шепите си. Но като видя Вера, изведнъж се разсъни и бързо приближи към масата.

— Какво ще обичате?

— За мен една кока-кола, Минке…

— За тебе знам — усмихна се внезапно момичето. — Аз другаря питам.

— Малка водка. И чаша тоник…

Но момичето сякаш забрави поръчката, така се вторачи в мен, че просто се ококори.

— Бате Симо, ти ли си?

— Ами кой друг…

— Боже, бате Симо! — Тя ме гледаше с велика радост и велико недоумение. — Аз съм Минка… Но какво приказвам, отде ще ме помниш. Била съм дете тогава… Но ти си мой кръстник! Можеш ли да си представиш?

Не си го представях наистина. Особено като се имаше предвид, че съм бил кръстник в църковния смисъл на думата. И тя започна да ми разказва за това свето кръщение така подробно, сякаш всичко бе видяла и запомнила самата тя.

— Върви, Минке, върви! — прекъсна я Вера. — Аз ще му разкажа останалото…

Минка се засмя и гузно изтича към бюфета. Видях как бюфетчията отмерва с мъничка тенекиена мярка водката. Беше доста млад човек, пълничък, оплешивял, в черен ластикотинов костюм и папионка. Селски барман — да не повярваш! Работеше много прецизно, дори не си направи труд да ме погледне, макар че Минка непременно ме бе препоръчала.

— Вера, пиех ли аз? В ония години, искам да кажа.

— Боже, ти да пиеш! — възкликна тя стреснато — Ами ти беше фанатичен въздържател!… Изключи две момчета от кръжоците само защото ги бе видял с чаши в ръка. Но тогава то беше конспиративно изискване, човек, който пие, не може да пази тайна…

И точно тогава се случи нещо, което никак не очаквах. В заведението влезе Марта с пазарска чанта в ръка. Без да ни забележи, тя се запъти със своята едра и твърда мъжка стъпка към бюфета. Видях как барманът почтително се изопна, папионката му едва ли не щръкна. И започна да реди внимателно в чантата малки бутилки — минерална вода навярно и швепсове. Вера беше с гръб към нея, но сякаш я усети с някое от своите женски сетива, неизвестни на науката. Чух я само как тихичко си измърмори:

— Господи!

И точно в тоя момент Марта се обърна и веднага ни забеляза. Но нито се обърка, нито се поколеба, приближи спокойно до нас и се отпусна на един от свободните столове.

— Е, наздраве! — обади се тя съвсем свободно и непринудено.

— Ще пиеш ли нещо? — запитах аз.

— Това — посочи тя с глава чашата ми. — Или не — ще пийна една глътка от твоето. Нямаме много време, мама ни чака.

— Наплашила си тия хора — казах шеговито. — Бармана особено. Сега май искаш да сплашиш и мен!

— Какво има да те плаша теб — отвърна тя небрежно. — А барманът ми се подмазва, защото зависи от мен… Аз им доставям месото…

Тя глътна от чашката ми хубава мъжка глътка.

— Кошмарен ден днеска!… Петчасово заседание. Това не го прави и Съветът за сигурност, колкото и да е напечено положението.

Марта стрелна строго с поглед моята гостенка. Представа нямах, че е толкова властна.

— Хайде плащай! — обърна се тя към мен. — И да вървим!

— Аз ще изпратя Вера.

— Никого няма да изпращаш! — каза тя безцеремонно. — Тука не е София.

Платих сметката и излязохме навън. Беше се свечерило съвсем, от небето се сипеше такъв облак от светулки, че неволно спрях и се загледах. Имах чувството, че като бог-исполин съм попаднал в центъра на галактиката, която току-що бях създал.

— Това естествено ли е? — попитах аз учуден.

— Е, не съвсем — отвърна Марта. — Но се случва понякога…

Скоро се разделихме с Вера — всеки по своя път. Не, не успях да науча това, което най-много ме интересуваше. Но едва ли щях да се върна обратно, без да се разберем. Крачех мълчаливо по нашата стръмна улица. Марта малко огъната под тежестта на своята чанта. Колкото повече се изкачвахме, небето ставаше все по-светло, пътят по-равен. Най-после тя остави чантата да си почине малко. И ме погледна със строгите си очи.

— Не биваше да правиш това!

— Защо?

— Как така защо? Трябваше сам да го разбереш!… За толкова години тя бе привикнала със своето положение. И съвсем не беше така нещастна, както може би ти си въобразяваш.

— Нищо не си въобразявам! — отвърнах аз обидено. — И все пак имам право да зная какво съм оставил зад гърба си… В крайна сметка това е въпрос на съвест.

— Съвест! — измърмори тя. — Остави тая дума, не е подходяща за случая. Знаеш ли какво ще ти кажа? — Тя дори примигна, може би от притеснение. — Може да не повярваш, но така е… Тя дори е доволна от това положение.

— Доволна?

— Или горда, все едно. Там е работата, че сега тя има минало. Разбери — минало!… За нея то не е срамно минало, то е гордо минало. Колкото и да е горчиво!… Все едно че е била жена, съпруга на прочут мъж… И останала вдовица! С това всяка жена може да се помири, но не може да се помири с минало като пустиня… Има си хас да разрушиш в нея и тая последна опора в живота й.

Мълчах объркан. Това, което ми каза, поне на пръв поглед изглеждаше съвсем убедително.

— Снощи трябваше да ми го кажеш! — отвърнах аз.

— Снощи нямаше да ме разбереш!… Но ето — сега знаеш!… Най-страшното е, ако събудиш у нея някаква празна надежда… Или някаква глупава илюзия. И все пак добре, че си женен! Тая твоя глупава женитба за нея е нещо като съдба. Все едно дали е жестока или справедлива, но човек се примирява с всяко нещо, което е било неизбежно. А ще се ужаси ако разбере, че е било глупаво или случайно.

Тя грабна чантата и така забърза, че едва я настигнах. Имаше какво да я питам. И не смеех. В тоя момент просто не смеех. Скоро влязохме у дома, тя така тръсна чантата върху масата, че шишетата иззвънтяха. После започна да ги вади мълчаливо едно по едно, докато накрая измъкна някакъв голям пакет, обвит в груба амбалажна хартия. Но колкото и да беше груба, много добре видях, че тук-таме по нея бе избила прясна кръв.

— Какво е това?

— Нищо! — сопна се тя. — И какво се въртиш около жените, върви да си починеш!… Като дойде време, ще те извикам.

Така и направих, отидох в стаята си. Запалих лампата, но тя светеше така слабо, че не можеше да се чете. Пък и не ми се четеше. Не ми се мислеше. Чувствувах се така объркан, както никога досега. Не бих могъл да реша нищичко тая вечер, трябва да се посъвзема, да се успокоя, да въведа в себе си поне малко порядък. И тогава да се захвана за кълбото, колкото и безнадеждна да ми се виждаше тая работа.

Бавно отидох до прозореца. Едва като се загледах добре, видях две-три светулчици, които се мотаеха в здрачината. Търсеха се, виждаха се може би, но си оставаха все така мигащи и далечни. Тогава защо не захвърлят тия глупави зелени фенерчета? Защо лъжат себе си?… Или искат непременно да заприличат на хората?

Върнах се обратно и полегнах на коравото легло. Много малко хора бяха спали на това легло, гостите в тоя дом са били редки. Някой далечен братовчед, някой гурбетчия, някой уморен училищен инспектор… Нито леглото е свикнало с тях, нито те с леглото. Скърцало е отегчено, хората са го проклинали. И са бързали да се приберат по своите удобни легла…

А аз?

Та кой съм аз? Нямам ни минало, ни бъдеще. Нямам нищо, дори себе си нямам… А ако се събудя посред нощ?… И тая безпощадна машина, затворена в черепната кухина, внезапно започне да се върти? Дали бих могъл да я спра?… Едва ли… Най-хубаво е, действително най-хубаво е да глътна няколко чаши повече. Може би това наистина носи забвение, както хората казват.

Скоро след това Марта дойде да ме извика. Слязохме долу. Още щом отворих вратата на кухнята, от прага ме срещна прясната уханна миризма на месо, на агнешки дреболии навярно. Невероятна миризма, която събуди в мен всичко заспало. Мама вече седеше край масата и ме чакаше. Седнах и аз. Марта принесе тържествено плитък съд от полупрозрачно йенско стъкло, грижливо захлупен. Като вдигна капака, уханието стана непоносимо за моята слаба, прекалено тънка чувствителност. Очите на Марта се смееха, тя навярно добре разбираше какъв смут бе предизвикала в душата ми.

— Е! Какво ще кажеш? — попита тя шеговито.

— Това изненада ли е?

— За мен не е!… В края на краищата аз съм ветеринарна лекарка.

— И все пак не разбирам, защо ме изпъди преди малко?

— Защо ли? — засмя се тя. — Хайде, не се прави на разсеян… Ако ги беше видял кървави, щеше да подскочиш до тавана. Предпочитах сама да си ги подготвя. Сега и дядо господ да дойде край масата — и той ще протегне ръка. Ако наистина ни е създал по подобие свое…

— Мамо, Марта често ли те гощава така?

— Ами — често — поклати тя глава. — Повечето време аз постя, сине. На оня свят трябва да отидеме чисти…

През това време Марта донесе бутилката. Нейният прекалено шарен етикет не ми подсказваше нищо. Поне нищо хубаво.

— Не гледай етикета! — подхвърли Марта. — Етикета сме сложили само за заблуждение… А това си е наше вино… Пазим го само за най-високи гости… И за своя душа, разбира се!

И наистина виното ми направи по-силно впечатление от нейните агнешки дреболии. Първата чаша изпих едва ли не на един дъх. И много скоро пред очите като че ли цъфна огромен ален мак. Моята бледичка кръв, тъничка като сока, който пълзи под кората на дърветата, изведнъж пламна. Дори мама ме погледна малко учудено.

— Много зачерви гребена, сине?… Да не ти е първица? — добави тя шеговито.

— Не съм пияница, мамо…

— Знам, знам… Но татко ти капчица не слагаше в устата си. Знаеш ли какво казваше? Човекът и без това се ражда лош и покварен… Няма смисъл да става по-лош.

За мое учудване мама изпи своята водна чаша почти до дъно. И тя бързо зачерви гребена, както бе благоволила да се изкаже. Беше ми малко тъжно и малко смешно да гледам как поруменя до края на изтънелите си уши. И малко след това отново заспа край масата. Тоя път трябваше и двамата да я отнесем горе — в голямата одая, в която някога е спало цялото ни семейство. Когато се върнахме, чувствувах се малко развеселен от това приключение, но и малко гузен.

— Марта, вярно ли е, че съм бил въздържател? — попитах.

— Вярно е — кимна тя. — И при това фанатичен.

— И кога съм пропил?

— Знам ли кога!… Навярно малко преди да се ожениш… Иначе едва ли би го направил… Балевци с това са известни в селото — думата им надве не става.

— Значи, аз пръв съм ги опозорил?

— Така излиза… Но трябва друго да разбереш, мойто момче. Аз не те укорявам… Никога не съм те укорявала.

— Това пък защо?

— Защо!… Ами тя не беше жена за тебе, там е цялата работа! Искам правилно да ме разбереш. Ние бяхме приятелки. И досега сме приятелки, макар че аз избягвам да й се мяркам много пред очите. И ето какво! Като научих, че си се оженил, лекичко си отдъхнах… Мъжът не може да живее със сянката си, той иска срещу себе си плът и кръв… Иска вълнения, страсти, ярости… Дори мога да си представя как сте се оженили двамата с Лидия. Най-напред сте се напили като прасета, скарали сте се на живот и смърт!… И едва след това сте се оженили.

Дълбоко в себе си усещах, че е съвсем права. Навярно точно така бе станало — в момент на разкаяние или самозабрава.

— А Лидия пиеше ли по това време?

— Тогава — не знам!… Но сега е алкохоличка. Истинска алкохоличка, в медицинския смисъл на думата. Напива се лесно, от няколко чаши… И не знае какво прави.

— Но ти знаеш навярно?…

— Не знам! Но и да знам, не бих ти казала! Разбери най-сетне, че нямам нищичко против нея… Лидия беше жена, която можеше да те задържи. Имаше с какво. Тя е остра, пламенна, макар и слаба… Духом е слаба. Силните духом никога не стават алкохолици. Могат да станат зверове, дори свини, но алкохолици — никога.

Замълчах, леко уплашен.

— Може би аз съм я докарал дотам…

— Не знам. Може и така да е. Макар че според мен жена, която обича истински, никога не би станала алкохоличка… Любовта е сила. Влюбеният може да удуши и лудия, ако трябва да запази любовта си.

Искаше ми се много да я запитам — а ти откъде знаеш, моя нещастна сестро? Минала ли си през тоя огън? И ако си минала, как си успяла да се избавиш? Но Марта, изглежда, грешно изтълкува моето мълчание.

— Друга е твоята вина! — намръщи се тя. — Ти можеше да й помогнеш! Ако сам й дадеш пример с твоето поведение… Няма друго спасение! Не знам дали знаеш, или не знаеш, но вие ще останете без деца.

— По чия вина? — трепнах аз.

— По твоя, разбира се. Както обикновено се случва, един-два аборта, и край.

— Това пък откъде знаеш?

— От Лидия! — отвърна Марта неохотно. — Имаше право да ми го каже… Като всяка нормална жена тя се е чувствувала виновна пред нас. Особено пред мама…

Помълчах малко, после казах:

— Това не е проблем за мене…

— Така си мислиш сега… Но не знам какво си мислил вчера. И какво ще помислиш утре.

— Не е проблем за мене! — повторих аз упорито.

— Боже, колко си сляп! — въздъхна тя. — Знаеш ли какво е живот? Не знаеш, разбира се, никой не знае. Но човекът не е сътворен от чистата земна кал, иначе би било лесно…

Не помня края на тоя безкраен разговор. Говорехме разпалено и двамата. Не само говорехме, но и нервно вдигахме чашите. Помня добре третата бутилка. Спомням си бледо, че говорехме за някакви геологически епохи… За непрекъснатото обогатяване и усложняване на проклетия човешки ген. Кой има право да прекъсне сам, от глупост или от лекомислие, тая безконечна верига? — едва не крещеше Марта. Особено ако природата е вложила в нея някаква своя надежда… Или някоя необикновена способност. Не ме интересуват твоите вериги — ръмжах аз. Целият ни свят се е оплел от вериги. И докъде е стигнал?… Доникъде… До срамно самоунищожение.

Не помня как съм се прибрал в моята стая. Наистина не помня. Марта каза на другия ден, че тя ме е прибрала. Без много усилия. Прибрала ме е, съблякла ме е, пъхнала ме е в леглото… Не помня наистина…

* * *

Но помня друго. Помня отвратителния сън, който сънувах призори. Моя пръв истински човешки сън. Едва когато отворих очи, осъзнах колко невероятно е това човешко преживяване. Колко необикновено и все пак колко истинско. Все още треперех от чувствата, които бях изпитал, чувства, които не знаех, че съществуват. Сякаш бях надникнал внезапно в някакъв друг свят, съвсем различен от тоя, който познавах и който хората могат да понасят само защото са свикнали с него, както са свикнали и със самите себе си.

А ето какво сънувах. Намирах се в някакво езеро или някакво блато, топло и гъсто като кафе. Над мъртвата водна повърхност висеше като изпокъсана кадифена завеса парцалива мъгла. Озъртах се като подивял, търсех нещо. И най-сетне го зърнах недалече от себе си — гладък женски гръб, който с все сила плуваше към брега. Впуснах се яростно към него. Плувах или газех по калното дъно, това не бих могъл да кажа. Но вбесен се мъчех да я настигна тая невидима жена, тоя гол женски гръб, който се виеше пред мен с почти змийски лъкатушни движения. Исках да я настигна, да вкопча в нея железните си пръсти. И все не успявах, придвижвах се тромаво и мъчително, а тя плуваше свободно и с лекота. Тогава направих последно отчаяно усилие и сякаш се отскубнах от самия себе си. Само в миг я настигнах, сграбчих я в ръцете си — гореща и хлъзгава. Тя се обърна внезапно и тогава видях лицето й. Беше познато и близко лице, толкова колкото и лицето на Марта или на Лидия. И все пак не знаех кое е то. Тя ме удари с ръка пред лицето, усетих как кръв рукна от носа ми. Обичах ли я, мразех ли я? Не знам. Но чувството беше непознато и непоносимо. Сграбчих я за шията, която изведнъж изтъня в ръката ми. Стиснах с все сила, изкрещях и се събудих.

Едва дойдох на себе си. През отворения прозорец нахлуваше прозрачният леден въздух. Навярно се съзоряваше. Станах, затворих прозореца и отново се пъхнах разтреперан в леглото.

Ето това беше сънят — блудкав и безсмислен като всички човешки сънища. Блудкав, безсмислен и страшен. Но не самият сън, не действията, колкото и да бяха те неестествени и нечовешки, ме караха да треперя. По-скоро чувствата, които бях изпитал — гъсти, яростни, непоносимо силни. Нима наистина ги носех в себе си? И нима наистина бях способен на тях? Трудно ми беше да повярвам.

Мислех си, че никога повече не бих могъл да заспя. Или поне тоя ден, тая заран. И все пак изглежда, че съм заспал скоро след това. Спах без сънища и се събудих едва към девет. Главата ми беше доста избистрена, но все още се чувствувах някак потиснат. Марта ме чакаше в кухничката, погледна ме малко насмешливо и малко гузно. Мълчаливо ми донесе моята млечна попара и седна срещу мен. И аз не бързах да си отворя устата, не ми се приказваше. Докато топлината на попарата приятно загря стомаха ми.

— Защо не си на работа? — попитах най-сетне.

— Ами тебе чакам… Много ми се иска да видиш моите крави. Пък и малко да се поразтъпчеш, да си проветриш главата…

— Това не са истински крави — отвърнах аз. — Това са някакви съвременни мъченици. Истинските крави ходят по полето и пасат трева…

— Ще видиш, че са много хубави.

— Хубави са в твоите очи… Ти ги оценяваш по млеконадоя или как се казваше. Все едно, важно е да имат вимета като кофи… Сивка нямаше голямо виме, тя имаше големи очи. Аз предпочитам второто…

— А попарата?

— Мога и без попара.

Видях, че моят отказ много я огорчи. Но не мислех да отстъпвам.

— Виж какво, братле, да ти кажа искрено — има и една друга причина. Нашият председател много иска да се види с теб.

— И за какъв дявол?

— Да ти възложи един малък проект… Знаеш ли, те имат един заслон горе в планината. Искат да си го направят ловна хижа. Да се събират там по мъжки, да си гуляят… За тях ти си голяма птица, той много разчита на теб… Но какво пак се замисли?

— Искам да си припомня едно лице.

— Какво лице?

— Едно женско лице. Познато ми е до смърт, а не знам на кого е.

— Стига с тия жени — отвърна Марта с едва прикрита досада. — Ама какъв си такъв мъж наистина?… Истинските мъже минават край жените и заминават… А ти колкото жени, толкова истории. И до една заплетени…

Това вече никак не ме учуди. Беше права, изглежда.

— И как си го обясняваш?

— Знам ли как? Ами ти си ми брат в края на краищата. Мъча се да не мисля за тия работи… Пък и да мисля, не мога да бъда обективна. Но изглежда, че си прекалено сериозен с тях. Или прекалено отговорен, което е едно и също…

— Не, не е това — отвърнах аз убедено — Причината е съвсем друга.

— Пък и друга да е — толкова ли е важно? Ела по-добре с мен, да се видиш с истински мъже. Едри, яки, упорити иии…

— … малко тъпи — довърших вместо нея.

— Не са тъпи! — отвърна тя обидено. — Е, не са прекалено чувствителни, това е вярно… Но като газиш толкова гъста кал и като те брули всеки ден нашият балкански вятър, в края на краищата не можеш да бъдеш прекалено чувствителен.

— Добре, ще им направя проекта — казах аз. — Но, моля те, избави ме от тяхната компания. Какво е мястото?… На хижата, искам да кажа…

— Ще ти обясня… Или пък ще отидем двамата да го видиш. И все пак не ми се иска да те оставя тук… Ела с мен, разходи се поне до реката.

В крайна сметка не можах да се откопча. Много добре разбирах защо не иска да ме остави сам.

— Какво да правя на тая река?

— Може нищо да не правиш… Достатъчно е да я позяпаш малко. Ела, няма да съжаляваш.

Тръгнахме от площадчето с двете коли. Трябваше да ме заведе до белите вирове, както тя ги нарече. Нямах въдица наистина, но затова пък спокойно съм можел да ловя раци. Като момче съм бил истински специалист по тоя улов. Една от малкото мои нормални човешки страсти, както самата тя се изрази.

Вировете се оказаха доста далечко, поне пет-шест километра от селото. Когато съм бил дете, това навярно е представлявало за мен цяла екскурзия. Тук местността беше съвсем равнина. От двете страни на шосето се простираха масивни пшенични блокове, някак ръждивочервени, цвят, който ме изненада. Досега не знам кой бе измислил тоя жесток сорт, който плашеше птиците, над блоковете не прелитаха дори гарги. Скоро стигнахме до разклона. Марта пое с москвича по черния коларски път — аз след нея. Караше така внимателно, сякаш крепеше в скута си кошница с пресни яйца. Знаех, че жалеше моята кола, не своята. Спряхме малко, преди да стигнем реката. Навярно тук бяха изсекли някаква елшова горичка, слаб подраст бе подал нежните си филизи. Марта не посмя да ги прегази. Слязохме двамата и приближихме до брега.

Мястото наистина беше много хубаво. Но до ден-днешен хубаво за мен не значи красиво. Хубаво е това което е съзвучно с моя вътрешен мир. А иначе река като всяка река. Отсамният бряг бе равен, жълтеникав от льоса. В плитката вода камъните изглеждаха така бели, гладки и чисти, сякаш бяха подредени от човешка ръка. Но насрещният бряг бе доста висок, над самата вода се бяха надвесили върби и елшак. Белите им корени се бяха оголили в подмития бряг, приличаха на яко вкопчани в почвата човешки пръсти. Много добре личеше докъде са стигнали най-високите води, там се бе образувала жълтеникава ивица от пяна.

— Ето там са подмолите! — каза Марта. — Точно под коренаците в глината.

Не знам как ви действува на вас тая дума — подмоли. Но на мен тогава ми внушаваше някакво чувство за тайнственост и неизвестност, за небивал и непознат живот.

— Под водата, искаш да кажеш?

— Точно така! Трябва малко кураж, разбира се, да бръкнеш в тях. Но на теб кураж никога не ти е липсвал… Последния път донесе от там цяла кофа с раци. И все едри — като чехличките на мама.

Марта скоро си отиде — и без това бе закъсняла. Седнах на льоса, мек като възглавничка, и нерешително се загледах в реката. Наближаваше десет часът, в плитчините водата кипеше от живот. И въздухът се беше затоплил, рояци насекоми затанцуваха над вировете. Но точно там водата изглеждаше много тъмна, което означаваше, че е много дълбока. Господи, знам ли да плувам? Не оставаше нищо друго, освен да пробвам.

Съблякох се и стъпих предпазливо във водата. Първото усещане беше толкова остро и неприятно, че едва не избягах от брега. Не ми се случваше за пръв път — като че ли бях загубил всякаква търпимост към резки и силни усещания. Особено неприятни. Какво означаваше това? Повишена чувствителност? Едва ли… По-скоро някакво състояние, чиято цялост или стабилност не ми се искаше да разруша. Тука ми се иска да завъртя ключа за малко. Поставен в моето положение, човек какво би могъл да направи? Възможни са три решения: да се върне назад, да остане във водата, докато привикне, или пък да преодолее неприятното чувство и да се хвърли в нея. Моля да ми простите, не ви занимавам с дреболии. А с изключително важен за човека проблем, в който науката е направила безброй грешки. Какво направих аз? Просто се хвърлих във водата, макар че нямах в себе си никаква цел или никаква сериозна мотивация, както предпочитат да се изразяват учените. Нито ми се къпеше, нито ми се ловяха раци. Тогава защо? Не знаех наистина, може би просто някакъв порив. Студената вода, която слизаше направо от планината, в първия миг просто ме сряза. Но това бе само миг или мигове. Порази ме колко бързо това първо усещане се смени с дълбоко удовлетворение, с тържествуваща радост. Без да съзнавам какво точно правя, с необикновена лекота се понесох по вира. Или по-просто казано — плувах, плувах свободно, спокойно, чисто. Какъв стил? — би полюбопитствувал някой. Ами най-обикновен детски стил, брус, както сме свикнали да го наричаме. Обиколих два пъти вира, докато се сгорещих съвсем и лекичко се задъхах. Излязох на брега, постоях тъй пет-шест минути, докато слънцето започна лекичко да пари по кожата ми. После отново се хвърлих. Защо? Ааа, сега вече знаех защо — за да изпитам отново същото чувство, същата тържествуваща радост.

Къпах се тъй близо половин час. А може би много повече. Усещах как всичко в мен се възражда. Въпреки умората силите ми нарастваха и сякаш съвсем нова, прясна и ярка кръв струеше из моите жили. Все повече забравях, че съм човек, все повече се сливах с това, което ме заобикаляше. Докато стигнах до онова щастливо състояние от моя пръв ден, от моето второ събуждане за живота, което изпитвах, докато гледах клоните на летния дъб.

И едва тогава се сетих за раците. Сега за мен вече нямаше проблеми. Щом съм го правил като дете с такава страст или с такова увлечение, както ми бе разказала Марта, очевидно имаше някакъв смисъл. Най-малко бях длъжен да проверя какъв е той. Да, да, трябваше да проверя всичко, което съм правил. Макар че някои от моите проверки не бяха успешни.

Доплувах до другия бряг и започнах да опипвам с ръка под водата. Плитки подмоли, по-дълбоки подмоли, но тоя, който ми трябваше, беше мек и гладък като търбух на животно. Пъхах ръката си в него и все още не стигах до някакво дъно. Първото усещане за мен бе неописуемо — така неочаквано и непознато. Нещо живо, силно и пъргаво мръдна между пръстите ми. Опитах се да го сграбча, но то изчезна в дълбините. Пъхнах разтреперан цялата си ръка в извивките на подмола, докато стигнах дъното. Там вече то нямаше къде да бяга. В боричкането най-сетне успях да разбера, че е риба. Голяма риба, ако се съди по плътното докосване до дланта. Измъкнах я доста трудно, тъй като сега юмрукът ми бе свит и здраво се жулеше в корените. Но аз с наслада я теглех, докато я измъкнах навън. Всъщност обикновена риба. Е, не съвсем обикновена, имаше си някакви малки, сладки мустачета. Хубава, голяма бяла мряна, както много по-късно разбрах. Навярно я бях стиснал прекалено силно за гушката, защото бе отворила широко уста със спуснати надолу ъгълчета на устните — като на гръцките трагични маски. Господи, тя плачеше или даваше вид, че плаче. „Моля ти се, без сцени! — казах аз. — Много те моля!“ Пуснах я във водата и тя си отиде с достойнство, без дори да ме погледне. Една златна рибка, разбира се, не би се отървала така лесно. Такава нужда имах сега от нея.

Втория път улучих рак. Но тая работа се оказа малко по-трудна. Ракът винаги стои с глава, обърната към отвора на подмола. Вкарвах ръката си бавно и предпазливо, докато усетя на върха на пръстите си леко убождане. Малко по-остро или малко по-тъпо, в зависимост от това дали съм се натъкнал на щипците или на бодливата му муцуна. Тогава вдигах ръка плътно до горната стена на подмола, сграбчвах го точно зад гигантските щипци и го измъквах. И всичко това вършех спокойно и ловко, сякаш цял живот се бях занимавал с ловитба на раци.

За два часа улових трийсетина рака, някои от тях наистина много едри — като чехъла на мама, както бе казала Марта. Отначало ги хвърлях на брега, колкото се може по-далече от водата. Те шляпаха там с опашките си, сякаш си биеха плесници. Някои все пак успяваха да допълзят до брега, много ясно чувах как се цамбурват във водата. А не бях взел никакъв съд или кошче, в което да ги слагам. Принудих се да измисля приспособление. Вързах ръкавите и яката на ризата си, така че се получи нещо като торба. Напъхах там всичко, което успях да намеря по брега. Отново я завързах и побързах да се върна в реката.

Но тоя път бях наказан за моята лакомия. Вместо познатото боцкане усетих как нещо ме ухапа — остро и силно. Дръпнах рязко ръката си назад. Мигове след това от подмола изплува воден плъх и докато го усетя, изпълзя на брега. Напразно толкова се стараеше, нито му се сърдех, нито имах желание да го наказвам. И край!… Излязох на брега и легнах на тясната сгорещена ивица от пясъка. И изведнъж усетих, че нещо се е променило в природата. Нещо се е прибавило, някаква сянка може би, макар че слънцето си грееше все тъй ярко и силно. Станах и се огледах. На небето се бе появил облак. Не вярвах, че може да има такъв облак, пък и досега, цяла година след тая случка, не съм виждал. Беше грамаден, ослепително бял облак, по-висок дори от планините, зад които се бе показал. Само основата му бе тъмна, всичко друго представлява бяла, неподвижна грамада, почти втвърдена в своята неподвижност. Признавам си, че дори мъничко ме достраша. Седнах отново на мястото си, опитах се да не гледам. Раците все тъй тракаха с броните си в импровизираната торба, сякаш някой клатеше до мен чувал с орехи. „Мълчете, глупци! — обадих се аз. — Мълчете, не виждате ли, че идва второ пришествие!“ Но те като че ли се интересуваха повече от първото пришествие. Все тъй тракаха с брони и щипци, дори ми се струваше, че пищят нещо с тънки отчаяни гласчета. „Е, добре — въздъхнах аз. — Ще оправим и тая работа.“ Станах, разкопчах ризата и изсипах всичко в реката. Беше много приятно да гледам как тая бронирана армия отстъпва панически заднишком.

Скоро облакът съвсем скри слънцето. Сега се бе разпрострял на ширина, имаше зловещ, буреносен вид. Нямаше какво да правя повече тук. Облякох се набързо и влязох в колата. Трябваше да изляза на здрава почва, докато дъждът не е рукнал и направил непроходим коларския път. Както и стана. Щом излязох на асфалта, се изсипа такъв пороен дъжд, че неволно спрях колата. За половин час шосето се превърна едва ли не в река. После всичко отмина така бързо, както бе дошло.

У дома се върнах към два часа, но мама все още ме чакаше край масата. Като ме видя, тя се изправи зарадвана.

— Боже, рекох си, какво стана с това момче, удави ли се?

Може би сега наистина бях момче, така се засрамих. Пък и през цялото време дори не си помислих за нея, както обикновено правят момчетата… Мама веднага ми принесе яденето, което така старателно бе притопляла през последните два часа. Не знам дали познавате тая селска гозба, но на мен ми се стори висше постижение на домашната кулинария. Горски кебап. Приготвя се само от хрущялестата част на агнешките ребра и гръдната кост. Едно агне — едно ядене. Не знам защо са го нарекли така, като носеше всички аромати на полето. Пресипа ми два пъти, докато най-сетне съзнателно спрях. Иначе можеше да изпразня цялата тенджера. Сега отново ми се прииска да изпия чаша вино, но се засрамих — от мама, изглежда. Прибрах се отново в стаята, с наслада се пъхнах под чистото чаршафосано одеяло. От всички досегашни дни в моя живот тоя ми се стори най-пълният, най-радостният. Бъди благословена, моя сестричке, че насила ме замъкна там.

И все пак успях да я измамя. Точно в четири се събудих като навит часовник. Облякох се и забързах надолу по каменистата улица. Едва пред пощата спрях за малко. Всъщност не лъжех ли себе си? Наистина — това ли беше моята цел — да й задам няколко закъснели и ненужни въпроса? Или търсех нещо, което поне мъничко да оправдае моята тежка вина? И сега не знам.

Тоя път тя ме посрещна усмихната — малко посърнала усмивка наистина и все пак радостна. Но моят решителен и сериозен вид не я насърчи никак, усмивчицата скоро избледня и се загуби.

— Вера, знам колко съм виновен пред теб! — започнах аз. — И все пак искам да ми кажеш ясно и просто: аз обещавал ли съм ти да се оженя за теб?

Усетих как лекичко побледня. И все пак отговори неочаквано спокойно и сериозно:

— Да, разбира се… Ние бяхме годеници… Но какво значение има това?

— Годеници пред кого?… Пред хората?… Или само пред себе си?

— Защо пред хората?… Не, аз никому не съм казвала… Пък навярно и ти.

Да, това все пак беше нещичко. Но като я гледах пред себе си — непристъпна и все пак нещастна, — просто не знаех как да задам своя последен въпрос. И все пак посъбрах сили и казах:

— А живели ли сме заедно?

— Какво значи заедно? — трепна тя.

— Ами разбирай го, както искаш… Но най-добре в буквалния смисъл.

— Мога да ти отговоря само едно — ние никога не сме оставали съвсем сами. Може би условия сме нямали… В Търново ти живееше заедно с Кънчо, един твой съученик от Борован, аз при леля… А пък на село…

Тя млъкна за миг. Млъкна, посъбра сили и добави с някаква спотаена вътрешна екзалтация:

— Аз си останах такава, каквато съм била винаги!

Гледах я стреснат. В миг разбрах всичко — не само нея, но и себе си.

— А може би точно там ни е грешката?

— Не! — възкликна тя с неочаквано променен глас, бих казал, малко пискливо. — Не знам за тебе, но за себе си съм съвсем сигурна… Дори Марта ми го каза веднъж — в това е твоята сила, в нищо друго!… И досега!

Нещастната моя Марта. През годините тя е носела вместо мен моя товар. И е намерила най-добрия начин да я утеши, доколкото може. Изоставена жена и измамена жена не е едно и също нещо. Не виждах никакъв смисъл да я убеждавам в обратното.

— Вера, би ли ми дала снимките?

— Кои снимки? — погледна ме тя бързо…

— Нашите снимки!… Не може да не сме правили.

Имаше такъв вид, сякаш изобщо не ме бе чула. Лицето й бе неподвижно, погледът — съвършено безизразен. После стана внезапно, отключи масивната желязна каса, която се намираше зад гърба й, извади отнякъде дебел луксозен плик и го остави на масата.

— Ето — каза тя едва ли не само с устните си.

— Защо ги държиш там? — попитах аз безсмислено.

— А къде?… Аз нямам нищо друго освен тях!

Сложих плика във вътрешния си джоб.

— Нищо друго — повтори тя. — Така че утре трябва да ми ги върнеш.

След малко си отидох. Прибрах се у дома, без дори да се огледам, макар че някаква възрастна жена малко смутено ме поздрави. Отпуснах се на леглото. Нямах никакво желание да погледна снимките, дори да ги извадя от джоба си. Сега наистина всичко ми бе ясно — поне за нас двамата. Тя нямаше никаква вина. Никаква вина, за нищо, дори за това, което бях нарекъл преди малко наша грешка. Просто бе живяла в моята сянка, бе изпълнявала всяко мое желание. Как би ми отказала това, ако аз наистина го бях пожелал. Всички тия полуприказки за условия и квартири не означаваха нищо. За едно силно желание една купа̀ сено на село е напълно достатъчна.

А аз? Как аз можех да обясня моето собствено поведение? Може би някаква предпазливост, някакъв осъзнат или неосъзнат страх да не поемам такава опасна отговорност. Тогава тая мисъл ми се стори съвсем абсурдна. Още на другата сутрин се уверих, че наистина е била абсурдна. А може би за всичко бе виновна тая черта на моя характер, за която така честичко ми подхвърляха. Моят идеен и морален фанатизъм, да речем, което в крайна сметка е почти едно и също нещо. Но тогава не проумявах смисъла на тая дума. И едва ли някога ще я проумея напълно. Но как да я съчетая с всичко друго, което бях чул за себе си. Например моят горещ, буен, поривист характер?

Да, това обяснение като че ли бе най-вероятното. Аз съм отишъл при Лидия такъв, какъвто Вера ме е оставила — непорочен, което значи и неподготвен. И тая страст ме е съборила с все сила. Съборила ме е, премазала ме е без остатък. И както обикновено се случва, когато една вяра рухне без остатък, никога не се появява друга вяра. Появява се пълно безверие. Ето защо не съм намерил в себе си сили нито да се обадя предварително на Вера, нито след това да й се извиня, макар и с някоя нелепа или плитко скроена лъжа. Вече ми е било напълно безразлично.

Тоя ден Марта се върна малко по-рано и нахлу в стаята ми усмихната и развеселена.

— Какво стана? — залита тя едва ли не от прага. — Мама каза, че не си донесъл никакъв рак.

— А в какво да го донеса?… Ти забрави да ми дадеш кофата.

Но тя взе думите ми за чиста монета.

— Боже, колко съм глупава!… Е, нищо — поне разкажи.

Започнах да й разказвам с удоволствие — докато ми се махнаха от главата всички тежки и неприятни мисли. Колкото повече разказвах, толкова повече се увличах в моя разказ, може би защото отново и отново го преживявах. Но като разбра, че съм изсипал обратно раците във водата, тя се намръщи.

— Това не биваше да правиш!

— Защо?

— Защото втори път няма да отидеш за раци… Човекът е така устроен, че никога не върши безсмислени и безполезни неща. А ти си човек и трябва да вървиш по човешките пътища. Поне докато намериш себе си.

Марта се обърна и погледна разсеяно към масичката. Точно там бях оставил плика, който ми бе дала Вера. После дойде при мен и ме погали по щръкналата коса на темето.

— Ти отново си ходил при Вера — каза тя.

— Защо? Забранено ли е? — попитах аз сдържано.

— Това вече не е проблем за теб…

— Знам, че не е проблем… Но е факт… Трябва ли да споря с теб, че всеки факт е лице на някаква истина. Аз искам да разбера какво се крие зад този факт и ще разбера.

Но Марта вече не ме слушаше, беше загубила всякакъв интерес към нашия разговор.

— Да вървим при мама — каза тя. — Не трябва я оставяме сама, горката…

* * *

Сутринта се събудих така безпричинно и внезапно, сякаш някъде край мен бе звъннал будилник. Имаше все пак такъв будилник, много добре знаех кой е и къде е. Станах като повдигнат от чужда ръка, отидох до масичката с нейните слаби, прогнили крака, взех плика. И все още не се решавах да го отворя. Светлината в стаята ми се струваше слаба, имах нужда от истинска светлина. Станах и запалих лампата.

В плика имаше девет снимки, повечето от тях бяха в малък формат. Всички до една ученически. Но както ми бе подсказала Вера, на нито една от тях не бяхме сами. Едва разпознах Вера. Искаше ми се да се прекръстя от облекчение — много хубаво момиченце, много свежо. Тънка фигурка, кръгло личице, винаги усмихнато, две тежки плитки на раменете. Белези на вкус и кокетство можеха да се открият дори в простичката й ученическа униформа. Къде бе изчезнало всичко това? Ами там, където бе изчезнало и моето — в годините.

Но в оная утрин по-напред се взрях в себе си. Образът от снимката отговаряше донякъде на това, което Вера бе изградила пред мен. Колкото и да е странно, наистина изглеждах по-възрастен от другите. По-висок, по-едър, не така слаб, както очаквах. Дори цветът на лицето ми като че ли бе много по-светъл. На всички снимки освен на една изглеждах много сериозен и дори малко намръщен и наистина неочаквано властен. Поза ли бе това, неизбежната и задължителна за всеки водач на масите? Непременно е имало и нещо подобно. Но не бях така сляп да не разбера, че наистина съм превишавал другите и като личност, и като характер. Както и Вера между впрочем се различаваше от другите две-три момичета, които се мяркаха по снимките. Ние в никой случай не бяхме се събрали случайно. Едва четвъртата снимка бе тая, която ми разкри всичко. Тук трябва отново да завъртя ключа. Вярвате ли, че мъртва снимка може да съдържа живо чувство? Именно да го съдържа, а не да го загатне или подскаже… Колкото и да изглежда парадоксално, но така е. Ние сме се обичали. Ние сме били щастливи. Принадлежали сме си дълбоко, без остатък. Как така без остатък? С очите си виждах, че това е било самата истина, макар че нищо нямаше в сърцето ми. Остатъкът не се е намирал ни в купа̀та сено, ни в леглото.

А ето какво представляваше снимката. Петима ученици — три момчета и две момичета. Стръмничка горска поляна с толкова избуяла трева, че бяхме потънали в нея до коленете. До мен бе застанало съвсем непознато момиче — нисичко, мургаво като циганче, много напето. Вера беше последна от дясната страна на снимката, но застанала така, че да ме вижда. Аз гледах в нея, тя гледаше в мен — това бе всичко.

Отново се върнах в леглото. И съм заспал, без да мисля. Събудих се, когато слънцето вече бе огряло стаята ми. Срам ме беше да погледна часовника, побързах да сляза долу. Мама ме чакаше там, разбира се, кротичка, с избелели очи, в които не мъждукаше укор, а простичка човешка радост.

— Прощавай, мамо, пак се успах…

— Нищо, нищо, сине, много се радвам… Трябва да си починеш тук, там, в София, не си доспивате…

Ама пък не си доспивах — какво друго можех да правя? И все пак запитах:

— А ти откъде знаеш?

— Ами нали живях при теб цяла седмица… Веднъж се прибра в три часа…

Боже, безподобен, отвратителен син! Този същият ли съм бил аз, този от снимката? Поне с Лидия ли съм закъснял? Не посмях да попитам. Веднъж да ми дойде на гости и аз да я оставя сама. Пред телевизора, пред който едва ли е могла да заспи поради своите неспокойни мисли. Мама ми наля мляко в пукнатата паничка и отново седна срещу мен.

— Мамо, намери ли моите рисунки?

— Готови са — отвърна тя. — Да ти ги донеса ли?

— Не, сега излизам… Остави ги горе, на моята масичка…

Едва по средата на пътя се досетих, че бях забравил да се обръсна. Никога досега не ми се беше случвало. Тоя навик ми бе останал, както и много други, независимо че бях загубил паметта си. Нищо, ще мина и без бръснене тоя път. Но така или иначе влязох в малката канцелария на Вера с понижено самочувствие. Тоя път тя ме прие доста приветливо.

— Браво, удържа си думата! — каза Вера.

— Нека веднъж и аз си удържа думата…

Навярно ме бе чакала. На стола, на който сядах, бе сложена съвсем нова плетена възглавничка. Едва сега разбрах, че нямам нищо в главата си — никаква мисъл, никаква дума дори. Извадих плика и го поставих на работната й масичка. Тая снимка, която така силно ме бе впечатлила, бе първата.

— Вера, кое е това момче?

Момчето бе крайното вляво. То единствено не гледаше с тоя празен поглед, с който обикновено хората застават пред обектива. То гледаше право във Вера.

— Кънчо — отвърна тя. — Може би твоят единствен приятел в гимназията… Макар че ти нямаше приятели.

— Толкова ли съм бил саможив?

— Не, те просто не ти трябваха… Ти беше пълен догоре.

— С любов?

— Не, глупости… С идеи…

— Струва ми се, че тоя Кънчо е бил влюбен в теб.

— Не съм забелязала — отвърна тя спокойно. — Но друго съм забелязала. Той ти завиждаше… Завиждаше ти за твоя блясък, за това обаяние, което имаше в гимназията. А беше много способно момче…

— Разбирам! — кимнах аз. — На всичко отгоре съм му откраднал и момичето…

— Казах ти, че не искам да говоря за тия неща.

Аз замълчах. Един гълъб бе кацнал на зеления перваз на прозореца и надничаше любопитно към нас.

— Добре, Вера! — обадих се аз най-сетне. — Позволи ми да ти кажа няколко последни думи. Аз разгледах внимателно всички снимки. И само в едно съм сигурен. Ние сме били щастливи тогава. Получили сме всичко, което ни трябва… Аз наистина не помня моето минало… Но не вярвам, че ми се е случило и втори път!

Говорех бавно, без вълнение, не я изпусках от погледа си. При последните думи някакво щастливо пламъче блесна в очите й, но веднага угасна.

— Случвало ти се е — едва чуто пророни тя. — И винаги ще ти се случва.

— Защо мислиш така?

— Защото те познавам. И то така, както и Марта не те познава… Там е работата, че ти никога няма да остарееш… В себе си, в душата си, искам да кажа…

— Сега съм друг, Вера… Съвсем не онзи, който познаваш.

Тя помълча малко, после въздъхна и каза:

— Не вярвам в това… Човек може да загуби паметта си… Но не може да загуби душата си.

А дали наистина не е така? — помислих аз мигновено. Не, не може да бъде. Или хората се лъжат, когато говорят за мен. Или пък аз съм съвсем различен. Но не могат всички хора да се лъжат изведнъж и винаги по един и същ начин.

— Добре, да не говорим повече по тоя въпрос. Кажи ми поне, какво стана с тоя Кънчо?

— Загина в една престрелка… И то двайсетина дни преди Девети септември.

— Да, жалко наистина — измърморих аз. — Вера, ти защо не дойде да следваш заедно с мен в София?

Тя така силно се изчерви, че аз замълчах смутен.

— Защо? Нима моята работа не е хубава?

— Не е там въпросът… Хубава е, разбира се… много по-хубава от работата на Марта. Аз по принцип попитах…

След малко си отидох. Знаех, че няма да я видя повече, докато съм тук. А може би и завинаги. Но не й го казах. Трябваше поне веднъж да послушам Марта. Каквото и да се случи в моя живот, не биваше да създавам повече празни надежди и горчиви илюзии. У дома, на малката дървена масичка, ме чакаха моите момчешки рисунки. Не посегнах веднага към тях. Не са ли много за един ден, дори за една утрин, две изпитания? И все пак ги взех и разгледах внимателно, една по една. Не останах очарован, разбира се. Рисунките не бяха лоши, доста сръчни за моята възраст. И все пак като че ли с нищо не се докосваха до изкуството… Живот нямаше в тях и нямаше чувство. Именно това ме учуди. За какво с такава страст съм ги рисувал, ако трябваше да вярвам на Марта и на майка ми. Какво съм търсил в тия стари къщи и какво съм намирал? Дали наистина не само формите и хармонията, както бе казал баща ми. Каквото и да е, добре съм се преценил, като съм избрал друга професия. Художник едва ли бих могъл да стана.

През цялото време, докато преглеждах една по една тия пожълтели от времето рисунки, някаква мисъл живееше в мен, мисъл без думи. Възможно ли е това — мисъл без думи? Искам да ви уверя, че наистина е възможно. Ние сме свикнали да наричаме това „желание“, без да разбираме добре смисъла на тая дума. Сега вече знам, че чувството може да мисли така, както и разумът. Но рано е още да тръгнем по тая пътека. Тогава мислех — още преди да се родят думите, — мислех или чувствувах, все едно: А защо да не взема отново молива? Защо не се опитам да нарисувам нещичко. Дори не знам дали съм стигнал до думите, които сега изричам пред вас. Слязох долу — майка ми нещо шеташе около печката.

— Мамо, ще се намерят ли няколко празни листа из къщата?… И един молив, ако може…

Тя се позамисли.

— Сигурно има… Останали са май тетрадчици от тебе, от Марта…

— Добре, мамо, виж, ако има… Аз ще се върна след половин час…

Но се върнах след цял час. Обходих цялото село до най-тихичките, най-забравените улички. Гледката ставаше все по-тъжна: съборени зидове, срутени покриви, изронени мазилки, под които се подаваше калната плът на къщите. Най-сетне се спрях на една от тях — най-гнилата, най-изоставената. И доволен се върнах вкъщи. За моя радост майка ми бе намерила не само две празни тетрадки, но и един цял, непокътнат ученически блок.

— Браво! — възкликнах аз. — Щом се върна в София, ще ти купя чудесен вълнен шал.

— Имам си шал, сине.

— Ще ти купя нов, истински.

Но не отидох никъде. Тъкмо тръгнах, и ми хрумна нова, тоя път истинска мисъл. А защо да не нарисувам хижата? Оная ловна хижа, за която Марта ме молеше. Защо да не изпълня поне едно нейно желание, преди да се върна в моя проклет град. Спрях разколебан всред дворчето, там, дето някога бях галил меката влажна муцунка на Сивка. Да, хубаво е наистина, но дали бих могъл? Дали няма да се изложа и пред Марта, и пред нейния председател? Та аз никога през живота си не бях виждал ловджийска хижа, поне не помнех, че съм виждал. И представа нямах как би изглеждала тя.

И все пак знаех как би изглеждала тя. Това разбрах, щом застанах пред празния лист. Така се развълнувах, че едва не ми пресъхна гърлото от вълнение. Вече имах някаква идея за хижата, но нямах никакъв образ. Нищо, не се отчайвай, сине… Сложи поне една черта — все едно каква, хоризонтална или вертикална. И може би изведнъж всичко ще възкръсне пред теб, такова, каквото си е било винаги — потъналото в сън и сенки, в блясък и цветове човешко минало.

Чувствувах, че ме обзема някаква треска. Сложих една черта — хоризонтална! И изведнъж пред мен се появи образът — не на самата хижа, не! — а на тоя потънал в мека зеленина планински склон, на който трябваше да се построи. Започнах бързо да рисувам. Само първите минути ми бяха малко трудни. След това ръката ми вече работеше с такава лекота, сякаш никога ни за минута не бе изпускала молива. Скоро скицата беше съвсем готова. Началото беше сложено, сега вече наистина можех да си представя как ще изглежда самата хижа. Трябваше просто да я вложа в нейната естествена среда.

Първият проект бе готов за половин час, не повече. Не ми хареса особено. Струваше ми се, че има в него нещо чуждо, непремислено от самия мен, непреживяно. Подчиних се на някакви чужди образи или чужди внушения, които изникваха в мен, без да ги търся и без да ги чувствувам. И все пак трябваше да им се подчинявам, защото все още нямах своите. Откъде идваха те? Ами откъде, навярно някъде от дъното на моята угаснала памет. Редях ги така, както се редят готови тухли, без да имам съвсем ясна представа за целостта. До обед направих четири проекта, после слязох долу да обядвам.

— Май че не ти хареса, сине! — каза мама загрижено. — Рекох да ти направя една постна леща за разнообразие… Като дете ти много я обичаше…

Как няма да я обичам?… Беше истинска мамина леща със стръкче чубрица в нея и скилидки от зрял чеснов лук. Я да махна тия глупости от главата си, ще изпусна тая хубава леща. По-хубава от всеки друг път, просто чудесна, защото бях нарисувал нещо. Можех да рисувам, знаех да рисувам. Засега това напълно ми стигаше.

Следобед нарисувах още три скици. Тоя път промених вътрешното разпределение и изнесох двете спални помещения на полуетажа под покрива. Последната скица ми се стори най-добра, най-функционална, както Лидия бе казала. И веднага захвърлих молива. Чувствувах някакво необикновено въодушевление в себе си, може би точно това, което хората наричат творческа радост. По-силна и по-дълбока от всяко друго човешко чувство, което бях изпитал досега. Колко много се различаваше от тая тиха радост или от това кротко щастие, което изпълваше душата ми през моя пръв ден, в първите мигове, когато цялата ми душа се бе пропила в зеленото сияние на дървото.

Отново се поразходих малко и като се върнах, Марта се беше вече прибрала. Като ме видя, тя едва не се хвърли на шията ми.

— Боже, смаяна съм!… Нямаш представа колко са хубави!

Знаех за какво става дума. Нарочно бях наредил проектите върху застланото легло — като влезе в стаята ми, веднага да ги види. Макар че ги направих за себе си, Марта ги бе приела като личен подарък. Качихме се отново в моята стая, тя запали лампата. Проектите все тъй стояха по местата си, не бе посмяла да ги докосне дори с пръст.

— Кой ти харесва най-много?…

— Тоя — посочи го тя.

Да, точно същият, който и аз бях харесал. Почти целият етаж представляваше приемен хол. Камина, грамадна дървена маса, която заемаше поне една трета от цялото помещение. Под стълбата, която водеше към спалните, имаше сервизен кът с газова печка и всичко необходимо да се изпържи риба или да се приготви друга лека храна. Пред цветното перденце единствено малко легло, което можеше да служи и за миндерче.

— Това за мене ли е? — попита Марта находчиво.

— Точно за теб — зарадвах се аз. — Горе ония сарахоши ще те изядат жива.

— Няма такава опасност — отвърна Марта презрително. — Пък и аз не мисля да ходя там. Това си е мъжка работа, тук жени по-добре да не стъпват.

— Точно така! — кимнах аз. — Тая маса и тия яки пейки за какво, мислиш, съм ги предвидил? Само за гуляи… И да няма с какво да си чупят главите…

— Ще ги занеса всичките на Марчо, на нашия председател… Нека погледа на какво е способен моят брат… Това ще ти се плати много добре, разбира се — той ме предупреди.

— Да не си посмяла! — казах аз строго.

Марта вдигна от леглото проекта, който си бе харесала. Разглежда го дълго, на лицето й заседна добра и шеговита усмивка.

— Марта, мисля да си замина утре — казах аз.

Видях как се стресна, дори ме погледна уплашено.

— Утре? Защо утре? — попита тя.

— Ами какво да правя повече тук? Каквото имаше да свърша, свърших го… Намерих две-три парчета от себе си. Трябва да продължа по-нататък.

— Не бива — каза тя. — Трябва да останеш поне още няколко дни.

— Защо?

— Как защо? Ами заради мама преди всичко. Не виждаш ли как живна през последните няколко дни…

По-добре да ми беше ударила плесник — така се засрамих от себе си.

— Та аз не си отивам завинаги?

— Знам, знам… Следния път след десет години…

— А може би след десет месеца… И то завинаги…

Едва ли можеше да измисля нещо по-глупаво. Всъщност не го измислих сега, то непрекъснато ми се мяркаше в главата през последните дни. По-скоро като някакво чувство, отколкото като намерение. Марта рязко стана от мястото си.

— Да си изхвърлиш тая глупава мисъл от главата! — каза тя ядосано. — Какво ще правиш тук? Ще пасеш говедата?

— А какво ще правя в София? — отвърнах аз колкото се може по-спокойно. — Представи си, че не си възвърна паметта… Тогава какво ще стане с мен? Ще ме пенсионират, разбира се… И после? Да скръстя ръце и да се вайкам? Да срещам всеки ден съчувствени погледи?

— Ти ще си възвърнеш паметта! — каза тя решително. — Но дори да те пенсионират… Ти сам се увери днес, че си един превъзходен архитект… Там винаги ще ти намерят някаква работа!… Та те не са чудовища най-сетне… Мило братленце, не мисли за тия неща… Просто върви по пътя си… Ще дойде време, ще разбереш всички истини.

Един миг останах като замаян. И не от нейните думи, от нейния глас.

— А ти разбрала ли си ги за себе си?

— Не всички!… И за какво?… И тия са съвсем достатъчни да се хвърли човек… в реката.

Да, в реката! Или от първия етаж, все едно. Марта веднага разбра, че е прекалила. И побърза да измести разговора.

— Симчо, днес е петък… Събота и неделя не са дни за пътуване. Най-добре тръгни в понеделник…

Така и направих — останах още два дни в Брестник. Никъде не излязох, бях приключил тук своите житейски сметки. Ясно съзнавах, че съм останал длъжник на всички, с които някога съм бил заедно. Но какво да правя, нямах сили, ни възможност да променя нищо. По цял ден зяпах дърветата, далечните гребени на планината. Не казвам, че съм скучал — прекарах два спокойни и хубави дни. Между другото прочетох „Пол и характер“ на Вайнингер — главно от простичко човешко любопитство. Бях намерил книгата в оредялата библиотечка на баща ми. Кой бе купил това нещо? Защо?… За какъв дявол можеше да се интересува от проблемите на пола един простичък селски даскал?… След като затворих и последната страница, не можах да си отговоря на тоя въпрос. Както не съм си отговорил до ден-днешен.

* * *

За София потеглих едва към един часа. Нямаше къде да бързам. Наобядвахме се с Марта спокойно и сито, както си обядват обикновените хора с чиста съвест. И мама изглеждаше тиха и примирена, както винаги. Хапна само няколко залъка, през цялото време не свали погледа си от нас. Но в тоя поглед нямаше нито капчица мъка за предстоящата ни раздяла. Не се учудвах, разбирах я много добре. Ние двамата си приличахме повече, отколкото те двете с Марта. Ако не по своите мисли, то поне по своето състояние. Възрастните хора приемат живота такъв, какъвто е, без да се опитват да размишляват за него. Приемат го като неизбежност. Това е малко — приемат го като естественост и справедливост. Избягват да си спомнят, не искат да се надяват. Радостите им са спокойни, грижите и тъгите по-леки от паяжината на тополите, която се носи над селските покриви. Ние ги жалим повече, отколкото трябва, защото не ги разбираме. Те не се плашат от смъртта като нас. Те не я виждат, както я виждаме ние. За тях смъртта е неизбежно отлитане, нищо повече. Не ме разбирайте криво. Сигурен съм, че моята майка не се надяваше на никакъв задгробен живот. Може би дори се плашеше от него. Или по-вероятно плашеше се да не срещне там баща ни — и тя виновна пред него, и той виновен пред нея за тая смърт, която бе смаяла всички.

Изпратиха ме само до пътната врата — това бях изпросил от Марта. Не биваше да оставя майка ни сама в тия първи мигове на раздялата. Кой знае, може би да греша в моите мисли и трънчето да се забие по-дълбоко, отколкото съм очаквал. Така или иначе тя се раздели от мен без болка — това много ясно видях в избледнелите й очи. И аз се отделих от нея без болка. И двамата живеехме в свят без надежди. Надеждите за нас бяха безсмислица.

И ето ме отново на път с последната усмивка на мама в душата ми. Чувствувах в себе си някаква лекота — колкото и тежко е да се каже! — лекота на избавлението. Нямах вече грижи и нямах отговорности — тия, от които обикновените хора никога не могат да се избавят. Сега не мислех дори къде отивам. Важното е, че съм на път.

А пътят бе съвсем нов — не тоя, по който бях пристигнал в Брестник. Беше ми го препоръчала Марта. Път, който все още не бе нанесен на пътната карта. И навярно заради това бе съвършено пуст. Толкова по-добре, човек поне може спокойно да мисли. Наистина малко страшничко е да пусна тоя жесток апарат, като не знам след това как да го спра. Но нищо, трябва да се рискува. И без да се колебая, храбро натиснах копчето… Какво ли ще се появи там?… Да се появи каквото си иска!

Появи се съзнанието. Моето съзнание. Голям бял екран, трепкащ от светлини. Никакъв образ. Не може да има съвсем празно съзнание, това не е естествено. Ами какво да правя, като не виждах нищо повече. Освен да пусна прожекционния апарат, както бе казал доктор Топалов. Но тук незабавно в мен изникна вечният човешки въпрос: добре, но кое тук ще бъде първопричината — апаратът или екранът? Не зная защо, но хората смятат, че винаги трябва да има едно първо начало. Не може да има две първи начала, едното от тях е непременно причина, другото следствие. Ако сбъркаш причината със следствието, можеш да стигнеш до идиотски изводи, както веднъж сам аз бях смъмрал доктор Топалов.

Добре, да потърсим тогава друго условие на задачата. Нека приемем, че това са две дадености. Решението може би ще ни подскаже нещо. Ако телето тръгне с опашката напред, значи, сме направили недопустима грешка.

И тъй — отново натиснах копчето, на екрана се появи — нещо. Какво нещо — на екрана се появи теле! Ние добре знаем, че това не може да бъде истинско теле. А образ на теле. Откъде идва тоя образ? Много просто — от диапозитива в прожекционния апарат. А какво представлява диапозитивът? Нищо друго освен памет за действителността, запечатана като материален образ. Станаха два образа, съвършено еднакви, освен по размера си. Но така или иначе стигаме до извода, който хората и бездруго знаят: основа на съзнанието е паметта.

Разбира се, тоя прекалено лесен отговор живя в мен само няколко минути. Веднага ми хрумна следният въпрос: ами ако си сложа пръста пред прожекционния апарат — какво ще стане? На екрана ще се появи пръст. Какво приказвам, на екрана ще се появи тясна продълговата сянка или още по-точно — контур на пръст. Всички в залата ще се изсмеят: защо ни показват тоя пръст?

Ето първия извод: условието на задачата не е правилно. Не става дума за две дадености, а за една даденост. И тя се нарича просто памет, а не екран и не прожекционен апарат. Къде точно се намира тая памет, все още не е известно. Във всеки случай не извън съзнанието. Докато не решим тоя проблем, не можем да твърдим с пълна сигурност, че паметта е основата на съзнанието.

Разбира се, ясно съзнавах, че моите затруднения се дължат до голяма степен на твърде грубия пример, с който си служех. По начало аз бях приел, че апаратът и екранът се намират в човешкото съзнание, а не някъде другаде. Не беше ясно за какъв екран става дума. Иначе съзнанието постоянно (макар и не непрекъснато) възприема пряка информация от така наречената външна действителност. Пак чрез образи. Веднага изниква въпросът: има ли някаква качествена (органична) разлика между тия образи и образите на действителността. Друг е въпросът, че образите на действителността веднага (но какво значи веднага?) се превръщат в памет, с която съзнанието може свободно да манипулира. Как да си обясня моето състояние, когато за пръв път отворих очи? Тогава нямах никаква памет, но въпреки всичко приемах действителността съзнателно. Образите на външната действителност останаха в паметта ми и в момента манипулирам с тях. И все пак не можех да правя никаква връзка между тия образи и старите, които бях забравил. Когато по-късно видях за пръв път Марта, аз наистина я познах. Но това бе по-скоро досещане. Малко по-късно не можех да позная дори моята родна къща.

Разбира се, всички тия затруднения щяха да изчезнат, ако приемехме за истина това, което бях казал на доктор Топалов: паметта не е знак или образ на външната действителност, но самата действителност. Но засега ще оставим настрана това хрумване, колкото и да са неизмеримо богати неговите възможности. Преди всичко нямам никакви доказателства. Как да имам, като всичко в науката е против мен. Пък и в човешката практика. Като изпратя телеграфически запис от София във Варна, това не означава, разбира се, че моите пари вървят по жиците. По жиците вървят само знаците, срещу които се получават пари. Но и получените пари са знаци, а не дадености. Мога да пратя банкнота от двайсет лева, онзи във Варна да получи четири банкноти по пет лева.

Ето и втория извод. В съзнанието съществуват не само образи, съществуват и знаци. Паметта трябва да се разглежда едновременно и като знак, и като образ. Тази двойственост е малко неприятна, тъй като знаците едва ли винаги се покриват напълно с образите на действителността. И в същото време със знаците се оперира много по-лесно, те са по-практични и изглежда, че по-сигурно се съхраняват. Ако не бяха знаците, сега аз нямаше да имам никаква памет. Боравенето със знаците и образите ние наричаме мислене. Склада от образи и знаци — знание. Освен това в тоя невероятен склад се съхраняват и продуктите на нашето собствено мислене, които също наричаме знание.

Колкото спорни да бяха моите мисли, тогава аз смътно чувствувах, че съм на прав път. Именно чувствувах. Неведнъж вече употребявам тая дума едва ли не като синоним на „мислех“ и „знаех“. Навярно и с вас е така. Отсега ще ви кажа, че тоя проблем ми създаде най-големите главоболия от всички, които сам и умишлено си причиних.

В крайна сметка какво излизаше? Бях загубил само образите, много рядко думите и словата. Но знанието, макар и накърнено, бе останало в мен. Мислех и разсъждавах с необикновена лекота. Безупречната логика на моето мислене озадачаваше дори доктор Топалов. Рано е още да правя прекалени изводи, но очевидно образното и логичното мислене си пречат по някакъв начин. И в същото време взаимно се подпомагат. Това е един от парадоксите на живото съществуване, който го прави необикновено богато и сложно. И на пръв поглед сякаш го изключва от законите на мъртвата природа, така наречената физика. Дали това е така, или не е така, хората ще научат най-трудното. Но отивам прекалено далече в моите размисли, трябва отново да се върнем на темата.

В интерес на истината трябва да поясня и нещо друго. Бях съхранил в себе си и някои други видове памет, за които и сега не мога да си дам съвсем ясна сметка. Например така наречената двигателна памет. Когато за пръв път седнах в колата си, дори идея нямах какво представляват скоростите и как се борави с тях. Въпреки това с голяма вътрешна лекота включих на първа скорост, отпуснах внимателно амбреажа и потеглих. Само в първите минути чувствувах известна неувереност, след това карането на кола за мен потече така леко и нормално като ходенето например. Запазил бях и звуковата си памет. Понякога дълбоко в мен звучаха мелодии, които навярно бях чул преди много десетилетия. Не само звучаха, но можех да ги възпроизведа с уста и тананикане така точно, сякаш бяха записани на магнетофонна лента. А да не говоря за обонятелната си памет, нейните феномени ми се струваха понякога съвсем необясними.

И тъй — готов ли съм за трети извод? Струва ми се — не още. В какво се състоеше проблемът? Малко ми е трудно да го изразя с думи. И все пак защо загубването на моята образна памет за миналото ми съществуване бе предизвикало такива дълбоки изменения в собствената ми личност? А в това вече не се съмнявах. Сега-засега за мен бяха възможни само два логически извода. Моята загубена личност, включително и моето поведение са само привидна обвивка на моята непроменена човешка същност. И, второ — човешката личност е изобщо немислима без идеята за своята цялост, неразривност, непрекъснатост, тук всяка дума подсказва нещо, без да може да го реши напълно. Колкото и да е странно, и през ум не ми мина едно трето възможно решение, което впоследствие се оказа може би най-важното.

Тия мисли като че ли ме успокоиха донякъде. Бях пътувал вече четири часа, сега шосето бе много по-оживено. Трябваше да внимавам малко повече за самото движение. Пък и моят могъщ мозъчен апарат, скрит в черепната кутия, се поизмори малко. И точно тогава ми хрумна нещо, което не ми бе минавало през ума. А въображението! Какво е въображението? И каква роля играе то в оформянето на личността или в целокупното човешко съзнание? След четвърт час малко затормозена умствена дейност стигнах до следния приблизителен извод. Въображението е начин на образно мислене с помощта на действителни или съчинени образи. Но каква е неговата роля? Ако съдех по себе си — не особено действена. Но нямах право да съдя от себе си. В моето съзнание съществуваха само нови образи, техният запас беше крайно беден. Веднага си спомних колко трудно направих моята първа скица, по-точно моя пръв проект. Така ли е било винаги? Не, не е възможно. Основно качество на архитекта е неговото пространствено мислене, изразено във въображаеми структури. Едва ли бих бил толкова известен архитект, ако нямах богато пластично въображение…

Точно по това време бях излязъл от дефилето на Правешката река в потъналото в зеленина, но доста бедничко ботевградско поле. Чувствувах се ужасно жаден. Откакто бях тръгнал от Брестник, не бях пил нито капка вода, не носех със себе си. За щастие, скоро вдясно от пътя ми се мярна някакво ханче. За щастие или за беля по-скоро. Спрях колата на малкия паркинг, влязох вътре. Широчко помещение с много висок таван, нашарено с евтини битови стенописи. Пусто и неуютно. Чаках доста дълго, докато се появи най-сетне някакъв келнер с недоспало лице.

— Една минерална вода — поръчах аз. — Или кока-кола, все едно… Стига да е студена…

И зачаках търпеливо. Представа нямах, че ще се случи нещо толкова изумително. Най-сетне келнерът пристигна с бутилка кока-кола, постави я на масата и започна да я отваря с някаква похабена отварачка. Изведнъж нещо избухна, фонтан топла, кафеникава течност заля не само ризата, но и цялото ми лице. Тогава именно стана това, което не можех да си представя. Станах изумен и така зашлевих келнера, че онзи едва не си падна на задника. В следния миг като някакъв плъх се затича към сервизните помещения и изчезна в тяхната сянка.

Сега знаех какво ще се случи — след малко ще дотича тук с още двама-трима свои колеги. Но нямах никакъв страх в себе си. Чувствувах такава ярост, че бях готов да се справя не с трима, с пет келнери. Но нищо подобно не стана. Почаках близо цяла минута, докато малко се посъвзема. Мозъчният апарат зачатка в мен бързо и трескаво. Излязох, без да бързам, качих се в колата и потеглих. Едва тогава се обърнах да погледна това, което бях оставил зад гърба си. Никой. Чувствувах се ужасно унизен и засрамен. Какво се бе случило с мен? Заклевам се — като се изправих на крака, в мен нямаше никаква мисъл, никакъв помисъл дори. Тогава как го направих?… И защо?… Може ли човек да извърши някакво действие дори без да си помисли за него? Може, разбира се, така наречените безусловни рефлекси… Но това не беше никакъв рефлекс, ако работата дойдеше до съд, тая дума не би обяснила никому нищо… Ами тогава?

Опитах се да си припомня отново нещата, така както се бяха случили. Апатичното лице на келнера, начина, по който тътреше краката си, спокойния жест, с който бе оставил бутилката на масата. Той ме бе измамил, разбира се, той ми бе донесъл топла, даже нагорещена напитка. И на всичко отгоре я бе лиснал в лицето ми. Той се бе погаврил с мен — това бе ясно. Може би не нарочно, чисто и просто по силата на своите професионални навици, в най-лошия смисъл на тия думи. И все пак това не е никаква причина да му отлепя тоя шамар. Иначе хората ще се изпобият по заведенията. Като че ли бях постъпил извън разума и извън съзнанието си. Под напора на някаква сила или на някакво чувство, което сега надали мога да си обясня. Тая ярост в мен просто бе затъмнила моя разум или моето съзнание, все едно. Но тук нещо запротестира дълбоко в мен. Защо непременно затъмнила?… Не трябва да прибързвам с недомислени изводи. А защо не прояснила?

Знам, че всички, които четат тия редове, ще ми съчувствуват вътрешно. И малцина ще ме оправдаят. Но друго не знаех тогава: съдбата съвсем случайно ми бе пъхнала в ръката тоя универсален ключ, който би могъл да отвори всички врати. Там е работата, че не бях способен нито да го видя, нито да го поема в ръката си. И все пак успях донякъде да преценя какво всъщност се бе случило. Досега у мен на няколко пъти се бяха появили отломки от моето минало. Като образи, без своя вътрешен звук, т.е. без чувство. Тоя път в мен остро като нож се бе врязало именно чувство от моето минало. Но наистина ли се бе врязало или породило от извънредните обстоятелства — това сега-засега не можех да реша.

Спрях край една чешма, измих се от лепкавата течност, после облякох сакото си, за да скрия поне малко петната по ризата. На Арабаконак пътят беше така запушен, че пристигнах едва привечер. Тоя път паркирах колата в празния двор зад къщата, където обикновено паркираше Лидия.

Вкъщи ме чакаше изненада.

Както винаги, позвъних на външната врата. Не знам защо го правех, навярно от възпитание. Лидия знаеше, че се връщам тая вечер, Марта й бе телефонирала от своята служба. След мигове по венецианската мозайка на антрето припряно зачаткаха токчета, вратата се отвори, тя застана на прага. Лицето й бе много възбудено, очите й сияеха. Веднага разбрах, че е пияна.

— Имаме гости! — заяви тя внезапно.

— Какви гости? — запитах аз, неприятно изненадан.

— Твоите колеги.

— Можеха да дойдат утре тия колеги! — измърморих аз недоволно. — Сега съм много изморен, пътувал съм.

— Моля ти се, бъди любезен с тях! — зашептя Лидия изплашена. — Много те моля!

— Ами това е естествено! — отвърнах аз. — Но трябва да си сменя ризата преди това…

Когато след малко влязох в хола, всички станаха на крака. Бяха шестима мъже и едно момиче, на което в първия миг не обърнах внимание. И шестимата бяха много добре, бих казал, елегантно облечени. Те ме гледаха усмихнати, но усмивките им, както трябваше да се очаква, бяха малко неловки.

— Е? — обадих се аз шеговито. — Много ли съм се променил?

— Трябва да ви кажа, другарю Игнатов, че изглеждате просто чудесно! — отвърна най-възрастният от тях.

И той не изглеждаше зле — едър, масивен мъж, като канара, паднала по средата на шосето. Не беше така лесно да се заобиколи — дори с кола.

— Никаква промяна според вас?

Той ме погледна малко смутено и неуверено.

— Имам чувството, че очите ви са станали малко по-светли.

Очите ми и без това имаха доста съмнителен цвят, светлокафяви към зеленикаво, ако тия два цвята изобщо могат да се съчетаят по някакъв начин.

— Навярно малко по-отворени — поправих го аз.

— Ето това е точната дума! — каза той зарадван. — Наистина по-отворени.

— Сега разбирам колко съм бил намръщен всред вас — отново се пошегувах аз.

Всички се засмяха непринудено, положението изведнъж се нормализира.

— Другарю Игнатов, май че трябва да ви представя вашите най-преки помощници! — обади се сивата канара, тоя път със съвсем естествен глас. — Аз се казвам Владо Камберов, ваш заместник-главен директор по административната част.

Подадох му ръка, той се ръкува с мен много сърдечно. И започна да ми представя един по един тия мои помощници. Спирах пред всеки от тях, поглеждах го много внимателно. Не — напразно, лицата им нищо не ми подсказваха. Бяха съвсем непознати хора. Любезни наистина, бих казал дори сърдечни и добронамерени, но съвсем непознати. Боже, не съм добре, очаквах, че ще ми навеят поне някакъв далечен спомен, някакво предчувствие за връзки и за познанство. А кой знае, може би изобщо не съм им обръщал внимание в дирекцията, не съм се заглеждал в тях, както можеше и да се очаква.

Но Камберов не ми представи момичето. Между впрочем то се бе отпуснало на мекото удобно канапе, поглеждаше към мен спокойно и непринудено. Едва сега и аз се вгледах в нея по-внимателно. И изтръпнах вътрешно. Господи боже, та това беше момичето, което бях видял, когато за пръв път отворих очи. И което така тайнствено бе изчезнало от живота ми.

— А вие коя сте? — попитах аз сдържано.

— Аз съм Мина.

— Коя Мина?

— Господи, бате Мони, аз, твоята малка балдъзка… Сестра на Лидия — поясни тя наистина съвсем уместно.

Напрегнах трескаво паметта си. Да, май че Лидия ми бе споменала за някаква своя сестра — несъщинска, доведена, от втория брак на баща й.

— Е, браво, Минке! — обадих се аз. — Не намираш ли, че малко късно се вестяваш пред своя батко.

Тя не ми отвърна. Аз се отпуснах на празното място до нея, малко объркан, естествено. Кой знае, може би съм се припознал, може би не е тя. Една балдъзка, както тя самата се бе препоръчала, не би изчезнала по такъв странен начин. И най-малкото — би се обадила на сестра си, че съм дошъл в съзнание. Видях, че и другите насядаха около масата. Лидия добре се бе погрижила да не скучаят — бутилка уиски, коняк „Метакса“ и дори бял френски вермут. И някакви сухи сладкиши, вносни навярно.

— Е, кажете — как вървят нашите работи?

— Нашите работи вървят много добре — отвърна Камберов. — Сега-засега имаме само една грижа — как да си приберем парите.

— Какво значи това?

— Ами в тежко време живеем, другарю генерален директор! — Той сякаш наблегна на последната дума. — Войни, преврати, революции… Влагаш много, а понякога можеш да не получиш нищо… Ние сме на самоиздръжка. Но тия работи не ви интересуват много, аз рядко ви занимавам с тях…

— А според вас кое ме интересуваше?

— Ами кое — главно творческите проблеми… И авторитетът на предприятието, разбира се. В крайна сметка това означава и авторитетът на България…

Стори ми се, че не го разбрах.

— Нима има хора, които не се интересуват от авторитета на България?

— И това се случва… Ние не сме сами, другарю генерален директор. Нас ни снабдяват други предприятия. И всеки се старае да икономиса някое левче… Така или иначе на тоя свят единствен господар е печалбата.

— Това разбирам много добре… Но нима печалбата не зависи от престижа на предприятието? И от качеството на неговата работа?

Тук в разговора се намеси Лидия.

— Моля ти се, Мони… Ти от вратата право за краката. Хайде да не говорим тая вечер за работа… разкажи ни нещо… Как прекара на село?

Тогава аз им разказах как съм ловил раците. Но когато споменах, че съм ги изсипал в реката, всички едва не подскочиха по местата си.

— Боже, как могат да се хвърлят раци! — обади се някой смаяно. — Та това са раци, световен деликатес!… Изнасяме ги със самолети чак в Швеция…

— Със самолети? — погледнах го аз недоверчиво. — Знаете ли какво е да се улови рак… Та то е цяло приключение…

— Те не ги ловят с ръце… А с рачила по някои от нашите езера, особено из крайморските…

— И тъй да е!… Защо трябва да се изнасят със самолети?… Кой разумен човек изнася от дома си най-хубавото, което има!… Изнася се това, което е излишно.

Всички дружно се засмяха.

— Не берете грижа, другарю Игнатов! — обади се един от младежите. — Тия, които ядат раци, пак си ядат…

Той дори се заинтересува в коя река съм ги ловил. И на кое място. Тоя път благоразумно си замълчах. Какъв интерес имах да ми изтребят раците? Или да ги ядат разни шведи… Докато водех разговора, през цялото време усещах върху себе си погледа на Мина. Това дори ми раздвояваше вниманието, започнах да ставам разсеян. След малко Лидия отиде да донесе лед от хладилника.

— Дължа ти една благодарност — обърнах се аз към момичето.

— За кое? — трепна тя.

— Ами за твоята любезност… Дето си ме посещавала в болницата.

Мина ме погледна с недоумение.

— Не, не съм идвала… Прощавай, бате Мони, нямах сили да те гледам такъв бинтован и безчувствен.

— Тъй ли? — отвърнах аз сдържано. — Достатъчно ми е и това съчувствие.

Значи — излъгал съм се, помислих аз. И все пак нещо ме глождеше, тая удивителна прилика може би. Наистина бях я видял само за няколко секунди, и то от неудобен ракурс… И все пак…

— Следваш ли нещо?

— Как така — следвам ли? Ами аз отдавна съм завършила… Инженер съм, работя интегрални схеми за микропроцесори.

— Боже, на колко си години?

— На трийсет…

Изглеждаше доста по-млада. По-точно кожата на лицето й изглеждаше удивително млада и свежа — наистина като на момиче. По нея не личеше никакъв грим, съвсем никакъв…

— Женена ли си?

— Не съм. Пък и не мисля! — отвърна тя малко сухо.

По това време Лидия се върна от кухнята и започна да слага лед в чашите. И на Мина, разбира се, но дори не погледна в нея. През цялата вечер изобщо не й обърна внимание.

— Да ти налея ли малко? — обърна се към мен.

Гласът й звучеше едва ли не умолително. Сега вече знаех защо така ми пъха чашите в ръката. Никой човек не обича да бъде сам с пороците си.

— Не искам тая вечер.

— Защо?

— После ще ти обясня.

Лидия изглежда, че се досети.

— Добре, няма да им наливам повече — отвърна тя. — Те сами ще се досетят.

Не знам какво се досетиха, но почнаха да си наливат сами. Колкото повече се повишаваше градусът на тяхното настроение, толкова повече спадаше моят. Мъчех се да поддържам някакъв разговор, но това ме затрудняваше и отегчаваше. Не можеше да бъде друго — у мен се бяха прекъснали всички връзки с тях. Мина скоро си отиде, Лидия излезе с нея да я изпрати. Когато се върна, аз вече бях обърнал една чаша от притеснение. Тя седна до мен и някак демонстративно ме погали по ръката.

— Хубаво! — каза тя. — В такива случаи човек не може да не пийне с гостите.

— Ти затова ли ги покани?

— Не ставай зъл… Заради тебе. Исках да разбереш, че хората те ценят и обичат. Не бива да страниш от хората, Мони, трябва да живееш с тях.

— Да, знам — отвърнах аз. — Стори ми се, че не се обичате много вие, двете сестрички…

— Има нещо такова — отвърна тя неочаквано. — Но не заради Мина, разбира се, тя е свястно момиче. Но нейната майка беше истинска мащеха. Като в приказките. Загубила съм си най-хубавите, ученическите години заради нейното копеле… Бях й гледачка и бавачка, и слугиня дори… Да знаеш какви момичешки години съм изкарала! — завърши тя с горчивина, която дори алкохолът не можеше да тушира.

Да, ясно! Прави бяха и двете. Така или иначе би трябвало да бъда малко по-деликатен с Лидия. Нейните горчиви години са продължили и доста по-късно… Много интересно какво именно ни бе разделило. Може би нищо повече от моя непримирим характер. И от моите невъздържани страсти. Това, което бе станало днес в ханчето, говореше за неудържими вътрешни експлозии. Едва сега като че ли започнах лекичко да проглеждам. Наистина, има ли смисъл да се възвръщам към себе си? Кой знае какви дяволи ще намеря там!

За щастие, гостите не злоупотребиха с нашето гостоприемство. Надделя доброто възпитание, към десет часа вкупом си отидоха. Изпратихме ги до външната врата, разменихме си благопожелания и поклони. Наистина добре се държаха момчетата — сърдечно, естествено. Външен човек не би казал, че нещо лошо се е случило с мен — лошо или непоправимо. Върнахме се в хола за малко, мислех си, че Лидия ще поразтреби поне чашите и пепелниците. Тя просто си допи чашата, после погледна към мен изпитателно. Не се излъгах в погледа й.

— Вижда ли се с Вера?

— Да, виждах се…

— Така си и мислех… Нищо, по-хубаво… Тая зловеща жена ми отрови живота! — В гласа й прозвуча нещо възгрубо, бих казал, предизвикателно. — Поне да видиш какво представлява!

— Какво искаш да кажеш? — погледнах я аз учудено.

— Не, нищо!… Не ти е правила никакви неприятности… И толкова по-зле! — Знаеш ли, у тебе съвест и безотговорност вървят ръка под ръка. А тая съвест те е въртяла години наред като болен зъб… Все ми се струва, че ти нарочно ми устрои тоя номер със Зденка — да си отмъстиш заради Вера.

— Лидия, ти ми обеща да не пиеш повече! — казах аз сухо.

Тя нищо не ми отвърна, обърна се и тръгна към спалнята с отчаяна, убита походка. Когато след малко влязох там, тя вече се разсъбличаше. Жестовете й бяха и пиянски, и дръзки едновременно, дрешките просто хвърчаха из стаята. Като ме видя, Лидия се позаклати лекичко, сякаш я бях блъснал по рамото. За едно мигновение ми се стори, че в дъното на погледа й се е утаила ненавист.

— Марта сигурно ти е надрънкала за мен куп глупости! — подхвърли тя злъчно.

— Нищо подобно! — отвърнах спокойно аз. — Какво знае Марта за теб.

— Нищо не знае, разбира се… Но какво пречи да си измисли?

— Не е такъв човек!

— Марта не ме обича! Това е всичко! — Гласът й едва забележимо потрепера.

— Може би… Но достатъчно обича мен, за да ме трови с всякакви измишльотини.

Лидия все тъй ме гледаше, имах чувството, че тоя поглед иска да се вмъкне като свредел под черепа ми. И все пак последните ми думи като че ли мъничко я успокоиха. Започнах да се събличам и аз. Като се обърнах, тя бе седнала в леглото си в оная поза, която така красноречиво подсказваше истинските й намерения. Направих се, че не я виждам, и се вмъкнах в леглото. Тя все тъй ме гледаше, тоя път малко по-алчно.

— Искаш ли да дойда при теб?

— Не искам! — почти изкрещях аз. — Остави ме, моля ти се, поне веднъж да те поканя аз.

Лидия нищо не ми отвърна. Нощната лампа на нейното шкафче сухо щракна, стаята потъна в кален мрак. Лежахме тъй пет-шест минути, докато най-сетне чувството, чието име не знаех, удави съвсем сърцето ми.

— Лидия, спиш ли?

— Не спя! — отвърна тя малко дрезгаво.

— Сега пък аз искам да те поканя… Както е редно…

Не очаквах, че така бързо ще се домъкне в леглото ми. Слаб, слаб човек — слаб и безпомощен като дете. И веднага пъхна под пижамата ми своята тежка възгрубичка длан. Само в един миг животът ми се стори така прост, така обикновен и естествен, какъвто навярно си е в действителност. В него няма нищо сложно, нищо тайнствено, нищо загадъчно. Кой знае, ние хората ли го правим такъв?…

* * *

Най-важната част на деня е събуждането, то като че ли вещае целия ден. Тая сутрин се събудих кисел. Много рядко ми се случваше, почти никак. Обикновено се събуждах в добро настроение. Имах чувството, че само с една малка, лека стъпка прекрачвам от мрака в изобилната светлина. И ето ме в това, за което съм се родил — живота. Само тая мисъл или това усещане ми бяха съвсем достатъчни, за да се изпълня с тиха радост, с дълбока благодарност към света, който ме е приел в себе си. Тогава все още не знаех, че именно това е най-естественото състояние на живота, основата и смисълът на всяко съществуване. И като да не знаех? Важното е да се вместиш в основните закони на съществуването, а не да си чупиш главата да ги измисляш. Ставах бързо и леко, обличах се, отивах в банята и се измивах с шуртяща студена вода. Всяко мое движение, всяко действие ми доставяше радост.

А тая сутрин се събудих кисел. Защо кисел? Мъчех се да си дам сметка. Малко трудно е да си дадеш сметка, когато едновременно бучат два апарата, два мотора. Единият в моя череп, разбира се, тая сутрин в не особено добро състояние. Другият зад тънката врата — Лидия работеше там с прахосмукачката. Поучудих се, че е станала толкова рано — не беше нейният стил. Или пък аз се бях събудил по-късно. Не исках да погледна часовника, изпитвах някаква дълбока неприязън към тая малка, кръгла, почти безшумна машинка. Именно тя късаше на малки, произволни парчета човешкото време. Тя го противопоставяше на другото естествено време, чийто смисъл е непрекъснатост и безконечност.

Най-сетне мисълта ми се задели за нещо. По дяволите, нима всичко, което хората са измислили за себе си, не противоречи на естественото съществуване? Така изглежда. Ето тоя часовник. Тая стая, тоя тоалет, тоя хол, тая кухня, в която след малко ще закуся чай и препечен хляб с масълце. На пръв поглед е приятно. И наистина е приятно. Те осигуряват живота на човека, правят го по-лек и по-удобен. Но така ли е в действителност? Може би е така, а може би не е. Вещите, с които осигуряваш себе си, не падат от небето. Нали трябва да ги доставиш. А това вече ражда грижата. Ражда труда, ражда принудата, ражда подчинението — подчинението на господарите и на вещите. Все още положението не е толкова лошо. Въпросът е на баланс — увеличава ли се, или се намалява удовлетворението от живота. Там е цялата работа. В крайна сметка хората започват да забравят, че именно животът е основа на тяхното съществуване, прехвърлят всичко на вещите и на това, което ги произвежда. Още Христос е забелязал, че птиците живеят по-щастливо и по-смислено от хората. Моите гугутки например… Събуждат се призори, цвъкват под себе си нещо беличко, поглеждат порозовялото небе, литват. Дори не си правят труда да свиват гнездо, освен когато мътят… Моята гугутка…

Едва не подскочих в леглото от изненада. И без да се обличам, застанах пред прага на хола. Лидия, намъкната в някакъв износен пеньоар, все тъй тътреше по мокета своята прахосмукачка.

— Лидия, какво стана с гугутките?

Тя ме гледаше с недоумение.

— С нашите гугутки!… Измътиха ли?

— Не знам — отвърна тя смутено.

Не знае! Какво прави по цял ден тая жена, от какво се интересува? Прекосих бързо хола, застанах на прозореца. И сърцето ми болезнено се сви — гнездото бе празно. Нямаше в него ни яйца, ни големи, ни малки гугутчета.

— Имаше ли буря тия дни? — попитах аз.

Тя ме гледаше все тъй с недоумение.

— Каква буря?

— Ами каква, обикновена — с дъжд, със силен вятър?

— Не!… Времето си беше все хубаво!…

Отново погледнах в гнездото — нищо! Боже, какво може да е станало с тия животинки, освен да са изпаднали от гнездото. Но как ще паднат, ако се ронеха тъй като пожълтели листа, на света изобщо нямаше да има гугутки. И докато стоях отчаян пред прозореца и зяпах по клоните, изведнъж забелязах моите гугутки кацнали на един от най-високите клони на дървото! Бяха се сгушили една до друга и сякаш дремеха в топлинката на лятното утро. Израдвах се така, сякаш бях намерил моите две малки, изгубени братчета. Или не — чакай! Може би не са моите? Тия ми се струваха малко по-дребни и някак по-чистички, по-новички!… Да не би да са новите, излюпените? Но тая мисъл ми се видя абсурдна. Нима може за една седмица малките яйчица да се превърнат в големи гугутки, толкова големи, колкото баща си и майка си?

Да, може! В това се уверих след две-три минути, докато все още зяпах безнадеждно по клоните. Изневиделица прелетя нова гугутка и кацна до двечките. Изведнъж настана истинска суматоха, переплох, както казват руснаците. Те се разписукаха, размахаха крилца, едва не се покатериха по гърба на майка си (на баща си, отде да знам!). Тогава голямата гугутка си избра едно от тях, пъхна своята човка в неговата и започна да му пълни гушната с всичко, което бе събрала сутринта в тоя град на нищожества и скъперници. Връщаше му собствената си храна — изобилно, от все сърце! — без да мисли за себе си. Наблюдавах, зяпнал от изненада, това малко чудо на природата. А защо малко — може би най-голямото, най-важното! Самото сътворение на света, на природата, само за някаква си библейска седмица. Трябва да ви кажа, че и досега не ми е ясно как бе станало само за няколко дни.

Не мога все пак да стоя цял ден пред прозореца и да зяпам гугутките. Не е работа за човек като мен, — както се бе изразил доктор Топалов. Трябва да търся нещо, някакви шокове, които да разцепят до дъно душата ми. Закусих, после се прибрах в кабинета. Приседнах с празна глава пред дебелия плот на моята работна маса. И душата ми бе съвършено пуста без никаква следа от живот. Какво ставаше днес с мен? Защо се бях събудил така кисел? Защо не намирах нищо в себе си? Веднъж бях споменал, струва ми се, че досега изобщо не знаех какво е скука. Какво е празнота, какво е безделие! Самото съществуване ми бе съвсем достатъчно, за да осмисля себе си. А сега какво да правя, да взема книга? Да дочета Ана Каренина? Не, дори самата мисъл ми беше противна.

И тъй както си стоях с празна глава над грамадната празна маса, у мен изведнъж се появи истината. Самата истина — оголена, абсолютна. Та аз наистина бях друг човек. Бях се променил по някакъв начин… В какво се състоеше промяната? В това, че бях опознал себе си? Поне такъв, какъвто съм съществувал в очите на хората? Не, надали е това!… То се докосваше до мен наистина, но все още не можех да го почувствувам. Друго бях почувствувал с голяма сила — моята работа. Оная вътрешна треска, онова ликуване, което бе обладало душата ми, докато правех една по една многобройните скици. Докато ги отскубвах от угасналата си памет, от обеднялото въображение. Или направо от душата си, бих ли могъл да кажа? Ако тя наистина съществува, едва ли има нужда от памет.

Е, добре, да работя, но какво? Нямах свои нужди, за да работя за себе си. Едва ли някой външен човек би ми възложил каквато и да е поръчка. Тая поръчка в моето село бе съвсем случайна — хората не знаеха, че съм загубил паметта си. Да, трябва да помисля, да стигна до нещо…

Пуснах апарата, моето вътрешно моторче заработи съвсем безшумно.

Към единайсет часа зазвъня телефонът в хола. По това време Лидия бе излязла, за да направи някакви свои покупки. Толкова рядко звъняха у нас, по-рядко, отколкото в моргата. Трябваше да стана и да разбера кой звъни. Вдигнах слушалката — приятен мъжки глас, почти ласкав.

— Старче, ти ли си?

— Аз съм, Форчик…

— Как ме позна?

— Никак!… Това просто излетя от устата ми… Кой си ти, всъщност?

— Аз съм Христофор. Това име нищо ли не ти говори?

— Говори ми, разбира се… Пръв заместник-генерален директор на „Интерстроежи“… И мой личен приятел…

— Точно така. Старче, да мина ли край теб? С кола съм, ще пристигна за пет минути.

— Заповядай, разбира се…

Той наистина пристигна след пет минути. Позвъня навън, аз му отворих вратата. Млад човек, пълничко, красиво лице, както ми се стори — малко самодоволно! Безукорно облечен, с дискретна, ненатрапчива елегантност. Видът му бе малко лекомислен, малко нехаен, дори малко насмешливо-снизходителен. Никак не приличаше на мой роб или мой ласкател, както Лидия ми го бе препоръчала. На архитект пък съвсем не приличаше. Изобщо не приличаше на никакъв съвременен човек, всички съвременни хора ми се виждаха малко свити или безлични. Тоя имаше самочувствие и нещо друго, някакво свое достойнство, това личеше от всеки негов жест, от всяко движение. Едва когато поговорихме половин час, разбрах, че не му са чужди ни доброто възпитание, ни оная естествена почтителност, с която човек трябва да се държи със своя шеф. Но наистина бе дърдорко, думите му се лееха с такава непринудена лекота, че скоро започнах да му завиждам.

Бяхме седнали в хола, около малката масичка. Веднага го поканих.

— Искаш ли да пийнеш нещичко?…

— Лидия тук ли е?

— Не е, но скоро ще се завърне.

— Добре, тя ще ни почерпи!… Не ми е удобно ти да ми шеташ.

Не му възразих. Той седеше на канапето, а да се седи в мекото канапе не е толкова лесно. Седеше съвършено естествено и все пак малко почтително, сякаш бе на международна конференция с някой висок шеф.

— Ти какви езици говориш? — запитах го внезапно аз.

— Говоря свободно английски, френски, италиански…

Нарочно започнах с тоя нелеп въпрос. Но той изглежда, разбра смисъла му.

— Немски?

— Разбирам, но избягвам да го говоря… Тоя език е малко тежък за моите уста.

Устата му наистина бяха изящни, почти женски.

— А къде си ги учил?

— Като дете. Произхождам от старо, заможно семейство! Моят дядо е бил министър, а баща ми декан на юридическия факултет през миналия режим… А те говореха по два-три езика.

— Браво! — възкликнах аз с престорена артистична наивност. — А как се докопа до тоя висок пост?…

— Благодарение на теб — отвърна той спокойно.

— Толкова ли съм силен?

— Силен не е точната дума… Но хората изобщо избягват да спорят с теб… Предпочитат да ти изпълнят желанието, макар да не им харесва.

— Заядлив, искаш да кажеш?

— Защо заядлив, това не ти подхожда… Не може да бъде заядлив човек, който уважава себе си. Но ти просто ги сломяваш със своята желязна логика. И го правиш по един малко особен начин… Изобщо не слушаш какво ти говорят, каквито и да са те, даже министри… Просто размотаваш своето кълбо, докато най-сетне съвсем баялдисат.

Харесваше ми начинът, по който се изразяваше.

— От колко време си мой заместник?

— От десетина години… Всъщност аз не съм твой пръв заместник… Ти нямаш нужда от заместници. По-скоро аз съм твой пръв съветник. Но кажи ми, старче, ти наистина ли нищо не помниш?

— Нищо — отвърнах аз. — Съвсем нищичко…

Той се позамисли малко.

— Наистина не е хубаво!… Но не е и толкова лошо… Бих дал цяло царство, за да забравя всички глупости, които съм дрънкал през живота си… В пияно състояние, разбира се. Иначе какво друго може да прави човек в тоя живот, освен да дрънка глупости… Господ тъй го е проклел, като го е изгонил от рая…

— И по кои въпроси съм се съветвал с теб?

— Кажи-речи, по всички… Но главно разчиташе на моя вкус. Не бих ти го казал, старче, но сега нямам друг изход. Трябва да знаеш истината… Или по-точно, трябва да знаеш всички истини…

— Означава ли това, че аз нямам вкус?

— Не, в никой случай, разбира се… Ти имаш вкус. И навярно по-добър от моя… Но ти имаш свой вкус. Ти си творец, ти си длъжен да вярваш на вкуса си, иначе не би направил нищо свое… Иначе би се разтворил като мен в чуждите вкусове. И би се обезличил!… Дотук ясно ли е?

Тогава не ми беше никак ясно… Какво е това вкус?… И по какво се различава от таланта или от знанието?

— Нищо, карай нататък!…

Той ме гледаше озадачен.

— Май че не ти е ясно!… Старче, в нашия свят има такава професия. Наричат се дегустатори… Те са опитвачи на вкуса — за каквото и да е. Не си ли спомняш?

— Да, думата ми е известна.

— Сега ще ти дам един пример… Има дегустатори по вината. Но добър дегустатор не означава добър пияч. Дегустаторите не пият, не пушат, ядат само прости яденета… Те са длъжни да пазят своя вкус, да не го похабяват… Да имаш вкус, означава може би да нямаш свой личен вкус… Иначе би харесвал само това, което ти допада на тебе… А хората на тоя свят са различни, както са различни съсловията, класите, обществата…

Започнах май да разбирам нещичко. Вкусът навярно е някакъв вид чувствителност, която разграничава индивидите. Тогава защо да няма надарени хора, които да различават всички видове вкус и вкусови качества.

— А твоят вкус в какво се състои? — запитах аз шеговито. — Ти ми опитваш вината и цигарите?

— Опитвам вместо теб всички манджи, които ти носят — Всички проекти, искам да кажа… Защо да хабиш своя вкус, като можеш да похабиш моя! — той се засмя.

— Тая дарба от небето ли пада?

— Нищо не пада от небето!… Нито пък може да се образува само за едно поколение… Наследил съм го от своите деди и прадеди, макар че не са живели в палати… И все пак достатъчно са скитали по света. Така че и пролетариатът не може да мине без дегустатори, иначе няма кой да им купува стоките. Сега вече ясно ли е?

— Да, напълно ясно — кимнах аз. — И едва сега разбрах, че съм бил добър ръководител… Щом съм улучил такъв добър дегустатор…

— В това не се съмнявай! — отвърна Христофор шеговито. — Като бях сега в Рим, купих само два предмета за лично употребление — обувки и вратовръзка. Обувките купих, кажи-речи, веднага, защото бяха за мен, а аз добре познавам вкуса си… А съм прехвърлил най-малко двеста връзки, докато се спра на една. Не беше кой знае колко скъпа — около трийсет долара. Но като я видиш, ще кажеш, че струва поне сто… Защото съм я купил за теб, старче, а ти имаш ужасно претенциозен вкус… Никоя твоя вещ не е случайна…

— Е!… Изплю най-сетне камъчето!… На това ли дължиш своите успехи?

— Ами на какво друго?

— А аз с какво ти се отплащам?

— Като ме криеш зад гърба си… Старче, трябва да ти кажа, че и вкусът не е нещо дадено веднъж завинаги… Трябва да се поддържа и усъвършенствува… Донесъл съм най-малко двайсетина албума, затова се забавих толкова много в Рим… Купих всичко, което ни трябва, за сметка на дирекцията, разбира се… Вкусът е скъпо нещо, не може да се поддържа само с лични средства…

— А ако ни духнат под опашките?… На нас двамата, искам да кажа. Хората едва ли ще държат в дирекцията един инвалид като мене. Макар че съм пострадал на поста си…

Шеговитото изражение на лицето му мигновено изчезна.

— Хайде, да не говорим днес за това… Но ти ще се оправиш, старче. Като бях в Рим, доста разпитвах… Науката сега разполага с много силни средства.

— Електрошокове?

— Откъде знаеш?

— Длъжен съм да знам… Аз нямам памет, но умът ми е съвсем на място…

— Да, да — виждам… Но да не говорим днес за това.

— А за какво?

— Ами за каквото искаш. Аз съм на твое разположение.

— Добре, Форчик, щом си толкова любезен… Сега ще ти задам един много деликатен въпрос. Ако искаш — не отговаряй… Но аз разчитам на теб…

Видях как лицето му лекичко се опъна. Сериозно лице, интелигентно, дори, бих казал, малко загрижено. Това първоначално впечатление за самодоволство бе изчезнало без остатък.

— Добре, слушам те.

— Кажи ми тогава, какви бяха нашите отношения с Лидия? Преди да стане това нещастие с мен, искам да кажа…

Лицето му съвсем помръкна.

— Старче, това не е съвсем порядъчно… Да ме питаш мен за жена си.

— Знам, че не е порядъчно, но нямам друг изход. Трябва да възстановя някак живота си. Нима това е естествено — живот, разрязан на две?

— Да, да, разбирам… Но какво мога да кажа за вас? Какво мога да кажа за брак, който трае вече две десетилетия?

— И все пак?

— Бих казал — нормален. Канализиран.

— И все пак нещо е станало между нас.

— Защо мислиш така?

— Нищо не мисля… Но имам такова чувство… Тя винаги ми се вижда малко нещо уплашена. В някакво тревожно очакване. Като че ли и двамата сме обвити в пашкула на някаква тайна.

Той мълчеше. Дори наведе глава, така че не виждах лицето му. Когато най-сетне се поизправи, зърнах решителност в погледа му.

— Виж какво, длъжен съм да ти кажа!… Дори с риска да бъда некоректен към някого. Но ако не ти кажа, тия мисли ще загният в теб като зъб, на който са останали само корените. Ще се получи абсцес, ще те отрови… Все пак аз съм най-близкият ти човек в тоя град. Освен жена ти, разбира се. Не, старче, не се шегувам, не се шегувам… Една жена, една съпруга, искам да кажа, каквато и да е тя, е част от душата ти… А Лидия в никой случай не е човек от боклука. Не е от тия жени, които просто изяждат мъжете си… Както питонът може да глътне домашния папагал и да те гледа с такива невинни очи, сякаш не е станало нищо… Може би всичко това идва от нейната прекалена чувствителност. Но е човек, слава Богу, човек е, човек е…

Малко се постреснах от неговия тон. Какво ставаше с Христофор? Защо повтаряше думите като развален грамофон? Той млъкна. И аз мълчах, знаех, че трябва да дочакам да заговори сам. Иначе всичко може да рухне.

— И ето какво стана! — продължи той с едва доловима въздишка. — Преди една година вие двамата се зарекохте да не пиете повече. Нито капка. Наглед нищо особено! Но не е така!… Тя не умее да пие. Напива се бързо, върши безобразия… Изобщо няма нищо по-грозно на тоя свят от пияна жена. По-грозно и по-страшно… Като че ли в душата й се раждат някакви бесове, които дори тя самата не подозира, че са съществували в нея… Лидия наистина не биваше да пие повече… Ни капка…

— А аз?

— Не, ти си друго!… Ти никога не можеш да станеш алкохолик, каквото и да се случи… Ти имаш силна душа, теб нищо не може да те сломи…

— Тогава защо се отказах? За нея или заради себе си?…

— За нея, разбира се!… Ти не държиш за своята репутация. И имаш това самочувствие, каквото трябва да имаш — на свободен човек… Или поне на независим човек. Не държиш дори на службата си, беше готов да я хвърлиш всеки момент зад гърба си… Не знам, понякога съм си мислил, че заради мен все още стоиш на тая идиотска служба, която ти изсмуква и времето, и силите… Когато човек има златни ръце, никой не може да посегне на тях!… Никой, никой!… И ти имаш вътрешната свобода да не държиш на чуждото мнение… Дори да направиш някой скандал, ако си пийнал повече… Какво от това?

Смътно усещах, че Христофор се опитва да отвлече вниманието ми в друга посока.

— И какво стана с нашето обещание? — прекъснах го аз.

— Ами спазвахте го най-строго близо цяла година… Докато заминах за Тунис… Сега, като се върнах, разбрах в дирекцията, че Лидия е започнала отново да пие… Ти знаеше ли за вашето взаимно обещание?… Или не знаеше?…

— Не знаех, разбира се…

— Ето това обяснява всичко… Без остатък… Тя се плаши да не научиш… Навярно не иска да се върне назад зад тая жестока желязна решетка. Но тя се плаши не само от теб, плаши се и за теб. Тя не иска да те загуби… Жените наистина нямат много здрав разум. В замяна на това имат много по-здрави инстинкти. Може би в себе си тя се е примирила със своето саморазрушение… Но никога няма да се примири с твоята загуба, никога, никога…

Най-сетне той млъкна. Чувствувах в душата си някакво огромно облекчение. Но и някакъв необясним страх. И страхът все повече растеше и покриваше с мрак ума ми…

— Не предполагах, че е толкова сериозно — едва измърморих аз.

— Да, много е сериозно. Не искам да те плаша излишно. Нито излишно да те успокоявам… Ти имаш власт и сила отново да й наложиш своето решение. И все пак не трябва да бързаш… Това в никакъв случай…

— Защо?

— Как защо?… Ами много просто… Така тя ще разбере, че аз съм ти казал истината… Защото само аз, освен вас двамата, знам какво се е случило… А това не бива!… Тя ще го разбере като посегателство върху нейната чест, като насилие. Никоя жена не може да се примири с насилието, колкото и да е безизходна или отчаяна. В това отношение жените са като котките, като кучетата, като слоновете… Злопаметни като слоновете… И тръгват съвсем наопаки, падат в първата яма. Както разбрах, тя сега пие малко… Държи се мило, така поне твърдят нашите колеги… Ако стане нужда, ти просто трябва да й подадеш ръка. Да я измъкнеш, ако почне отново да се дави… Тогава Лидия ще те почувствува като спасител, а не като насилник над волята и над честта й…

— Говориш с голяма вещина! — обадих се аз. — Това от опит ли знаеш?

— Да, от опит, разбира се. Аз съм похабен човек старче… Похабен от много вкус и култура. Аз съм префинен, преситен, дори малко отвратен от всичко, което се нарича жена на тоя свят… И все пак ги разбирам и им съчувствувам, там е бедата ми… Съчувствието е винаги много лош или много опасен съветник…

Той говореше все по-ниско, така че едва го дочувах. Но затова пък съвсем ясно чух как секретният ключ се превъртя във външната врата.

— Лидия иде — обадих се аз много спокойно.

Той трепна в първия миг. После се изправи, лицето му изведнъж се преобрази. И стана точно такова, каквото го бях зърнал на входната врата — шеговито и ласкаво. Можех да се закълна, че в дъното на очите му имаше дори малко смях. Боже, толкова ли е двуличен? Или така добре владее себе си?… Но нямах много време да разсъждавам. Вратата се отвори и в хола влезе Лидия. Беше леко усмихната, в ръката си държеше чанта. И последва ново човешко преображение. Просто за мигове. Тя зърна Христофор, в очите й се появи оная уплаха, точно същата, която ме бе поразила при нашата първа среща в болницата. Не, не умееше да се владее. Постоя така на прага, без да мърда от мястото си и без да сваля поглед от нас. Така ясно личеше, че иска да разбере за какво разговаряме. И какво сме скроили зад гърба й. Но нашите естествени лица, нашите усмивки, изглежда, напълно я успокоиха.

— Боже, какво виждат очите ми! — обади се Лидия с доста престорен глас. — И двамата пред празна маса!

— Мони ме покани — обади се шеговито Христофор. — Но аз не бях сигурен какво ще ми донесе…

— Какво предпочиташ?…

— Ами както винаги — водка с доматен сок… Имаш ли доматен сок?

— Пазя го само за тебе!… А ти, Мони?…

— И аз същото…

Лидия излезе. Много добре чух как хлопна кухненската врата зад гърба й. И тогава си позволих последното за тоя ден издевателство:

— Форчик, имаше ли в моя кабинет някакво легло?

— Имаше канапенце — отвърна той, — Защо, сега няма ли го?

— Няма го!…

— Ами трябва да се радваш!… Това означава, че тя с все сила се стреми да се върне при теб… И с всички средства.

След малко Лидия пристигна с две чаши. Само с две чаши, пълни догоре с червен доматен сок, така пресен и свеж, че някаква тръпчица мина през глътката ми. Христофор внимателно отпи от своята.

— Какво слагаш по-напред? — запита той. — Сока или водката?

— Сока — отвърна Лидия.

— А трябва обратното! Така по-добре се контролира мярката — едно към две.

— Слабо ли ти се вижда? Да ти долея малко водка?

— Не, няма нужда! — отвърна Христофор. — Човек никога не трябва да рита против късмета си… Ще го приучи да върви срещу него…

Тая неочаквана за мен смес се оказа доста вкусна. Изпихме я, без да бързаме. През цялото време Лидия остана с нас, разговаряше много любезно, но в нейното държане се чувствуваше някакво вътрешно напрежение. Най-сетне Христофор си отиде. Лидия ме погледна няколко пъти, озадачено и изпитателно, но аз благоразумно мълчах. Докато накрая тя самата запита:

— Какво впечатление ти направи Христофор?

— Много добро — отвърнах аз сдържано. — Интелигентно момче и честен приятел…

— Не бъди толкова сигурен! — обади се тя малко заядливо.

— Какво искаш да кажеш?

— Няма честни хора на тоя свят. Всеки си гледа интересите.

— Тъй да е! Изглежда, че нашите интереси съвпадат!

— А ако не съвпадат? — едва не избухна тя. — Представи си, че не съвпадат.

— Не мога да си представя.

— Защото нямаш въображение!… Ако, не дай боже, те уволнят, ще видим дали ще ти бъде чак толкова добър приятел.

Тя беше права, наистина нямах въображение. Пък и не исках да имам точно такова.

— И стига си джавкала срещу него! — казах аз. — Имам чувството, че защищава повече твоите интереси, отколкото моите.

Тя сякаш зяпна срещу мен. Но бързо се осъзна, обърна гръб и излезе. Не биваше да казвам тия излишни думи. Лидия веднага разбра, че сме обсъждали по някакъв начин нейното поведение. И Христофор се е принудил да я защити срещу нещо мое. Нямаше да направя тая елементарна грешка, ако имах въображение. Но наистина нямах. Трябваше да минат много дни, докато природата ми възвърне това неизмеримо богатство. Едва тогава разбрах, че именно то ми е липсвало, за да се превърна в пълноценен човек, не паметта.

* * *

Няма да скрия, че срещата с Христофор ми направи необикновено впечатление — много по-силно от всяко друго до тоя ден. Много по-силно, отколкото срещата ми с Марта или с Лидия. По-силно от моите внезапни видения, единствените малки прозорчета към пропадналото в мрака минало. Можех да го сравня само с тоя мистериозен сън, който бях сънувал в Брестник. Или с това невероятно избухване в крайпътното ханче. Не бях в състояние да си дам сметка на какво се дължи това. От самия разговор не бях научил нищо съдбоносно или решително. До тия изводи бих могъл и сам да стигна. И все пак смътно усещах, че съдбоносното е може би в самия човек. Лидия съвсем вярно бе усетила или разбрала, че Христофор е наистина нещо като моето второ „аз“. Колкото и да бяхме различни, ние все пак някъде се допирахме, както се допират морето и небето на хоризонта. Морето знае всичко за небето над себе си, колкото и то да си въобразява, че е непостижимо. То го отразява в себе си през всеки миг и всяка вечност. Бях сигурен, че и Христофор знае всички мои пътища и пътеки. Той не само ги е отразил като морето, той ги е премислил и разбрал… Смътно усещах, че неговият ум и силата на неговото мислене с нищо не отстъпват на моите. И може би нещо повече.

Дълбоко бях убеден в себе си, че Христофор ще ми се обади — днес, утре, не по-късно от третия ден. Но ето че мина цяла седмица и от него никаква вест. Започнах да изпитвам някакво тихо униние, някакво отчаяние от света — не толкова, колкото от моята нелепа съдба.

За да се поразсея, започнах да правя дълги разходки. Не, не из самия град, неговата воня на бензин просто ме омаломощаваше. Не вярвам да съм имал толкова силно обоняние през моето минало съществуване. Усещах миризми дори там, където те едва ли съществуваха. Най-много ме озадачиха миризмите в моята собствена кола. Струваше ми се, че намирисва на някакъв луксозен вертеп.

Всъщност пътят ми не беше много дълъг. Излизах на „Полянов“, точно край дома на архитектите, после свивах по „Руски“. Вонята на „Орлов мост“ ставаше толкова непоносима, че едва дочаквах смяната на сигналните светлини. И веднага хлътвах в парка. Чувствувах се ако не спасен, то поне избавен. Колкото повече навлизах в неговата сърцевина, толкова стъпката ми ставаше по-лека, дишането по-свободно. Знаех, че дължа това на дърветата, спирах се да ги погледам. Имаше толкова много непознати дървета в тоя парк, че се чувствувах като пришелец от някакъв друг свят. Едно от тях цъфтеше точно в тия дни — върха на лятото. Не храст, истинско дърво — гладко стебло, големи листа, цветове като бели макове. Като не знаех как се нарича, измислих му сам име — „закъсняла любов“. Може би бях малко несправедлив към любовта, никоя любов не е късна, тая, която не бърза, е винаги най-силна, дори да не даде плодове. Нищо, ще минат няколко месеца, ще разбера какво е родило.

Обикновено тръгвах към осем, връщах се към единайсет — с успокоена душа. Нямаше къде да бързам. Дори да има човек цели в живота си, не бива да бърза към тях, иначе ще ги обезсмисли. Пътят до целите е винаги по-богат от тях самите. Истинският щастлив човек никога не ги достига — или той се разтваря в тях, или те в него. Детето, което мечтае за играчка, винаги е по-богато от детето, което има играчка. Иначе човек би се превърнал от Язон в Тантал.

Обикновено се връщах по тоя път, по който тръгвах. Никога не зяпах ни хората, ни витрините. Така че малко се изненадах, когато някой извика край мен:

— Бате Мони!…

По дяволите това момиче с нейния провинциален речник. Не исках да бъда ни „бате“, ни „зетко“, ни дори „тате“. Предостатъчен бях сам на себе си. Огледах се — Мина стоеше изправена на терасата на кафе „Освободител“ и гледаше към мен усмихната.

— Заповядай, каня те — обади се тя отново.

Изкачих се бавно на терасата. Видях как моят намръщен вид мъничко я постресна, усмивката й веднага се скъси с няколко милиметра.

— Слушай, малка маймуно, няма да ме наричаш „бате“! — обадих се аз. — Това ме дразни!

Тя прие спокойно атаката, сякаш я беше очаквала.

— Никога досега не съм те наричала „бате“.

— Ами тогава?

— Не бях сигурна дали ще ме разпознаеш…

— Та аз да не съм малоумен? Нямам памет за миналото. Но настоящето помня като слон.

Усетих как трепна. И за да довърша докрай атаката, добавих малко троснато:

— Мислиш, че си успяла да ме излъжеш?… Точно ти беше над главата ми, когато дойдох в… съзнание!

Успешна атака. Лицето й стана сериозно, тя каза:

— Да влезем вътре…

— Защо вътре?

— Не си напълно спасен… Само малоумните задават ненужни въпроси.

Влязохме вътре. Заведението беше съвършено празно, но въпреки това тя избра една много отстранена маса. Седнахме един срещу друг, лицето й бе така загрижено, че мигновено съжалих за своя прекалено свободен тон. И все пак нещо ме чоплеше, искаше ми се да кова желязото още докато не е съвсем изстинало.

— Вярно ли е това, което ти казах?

— Вярно е — кимна тя.

— Тогава ще ти кажа и нещо друго… Ние не се срещаме за пръв път в това кафене.

Тоя път тя не издържа и едва забележимо се изчерви.

— Не. Идвали сме няколко пъти.

— А ти как ме наричаше тогава?

— Наричах те „Пи“…

Бях безкрайно изненадан. И все пак успях да измърморя доста безгрижно.

— Пи — много мило… А какво значи това Пи?

— Нищо не значи… Ти много обичаш птиците.

— Е, добре, но това не е причина, да ме излъжеш вкъщи така безсрамно… Кажи, защо го направи?… И толкова изкусно при това. Аз почти ти повярвах.

Да, да — точно така! Припомних си ясно тия мигове. Тя не беше ни изненадана, ни смутена. Тя се беше приготвила да ме излъже.

— Аз не исках да чуе сестра ми! — отвърна Мина. — Не исках да знае, че съм ходила в болницата.

— Ето това е истината! — кимнах аз. — Продължавай нататък.

— Това е всичко. Аз никога не съм те лъгала… Това ми тежеше.

— Само това?

— Е, не само това… Аз знам, че ти скоро ще си възвърнеш своята памет. Не исках тая дребна, глупава и ненужна лъжа да тежи на нашите отношения…

— А какви са нашите отношения?

— Никакви! — отвърна тя ядосана. — Като си възвърнеш паметта, ще разбереш…

— Тогава какво имаше да криеш от Лидия?

— Мони, бъди малко по-възпитан! — каза тя умолително. — Така не се говори с жени… Особено пък с една… балдъза.

— И все пак — казах аз меко. — Много те моля!

— Тя можеше да чуе, разбира се… И не исках да я засрамя.

— Не ми е съвсем ясно.

— Сега ще ти стане ясно! Тя не беше идвала при теб цяла седмица. Цяла седмица! — повтори Мина с някакъв внезапен вътрешен бяс. — Не исках ти да лежиш там като някакъв изоставен парцал. Преди всичко срам ме беше от хората. От персонала, от лекарите. Какво ще помислят те за вас, за Лидия особено. Тогава аз свих нейната бележка и дойдох няколко пъти. На старшата сестра казах, че Лидия се е разболяла от притеснение… Така че донякъде замазах цялата работа.

Това, което разказваше, отначало ми се стори просто невероятно. И все пак разбрах, с цялата си душа разбрах, че говори истината.

— А ти как си обясняваш тая история? — запитах аз, сериозно огорчен и объркан.

— Не мога да си я обясня… Но не бива да й се сърдиш. Тя беше в някакво особено състояние. В някаква много тежка депресия, бих казала.

— Искаш да кажеш — много тежко пиянство?

— Не, не. — не опростявай нещата!… Пиянството си е пиянство. Но нали трябва да има някаква причина, за да рухне така внезапно.

— Не е внезапно! — отвърнах аз. — Просто не е имало кой да я контролира… И тя е затънала.

Мина ме гледаше озадачена. Дали пък това не е простата истина? И сякаш сама си отговори:

— Не е така.

— А как?

— Не ме разпитвай повече. Моля ти се… Нямам никакво право да обсъждам с теб нейното поведение… Все пак сме сестри.

В тоя момент пристигна келнерката. Поръчах две кафета и бутилка студена минерална вода. Бях ожаднял внезапно от тоя разговор, който сам си изпросих.

— Знаеш ли какво?… Ти си ме чакала тук. Знаела си, че мога да мина.

— Не! — каза тя решително. — Не съм те чакала!… Аз често си идвам тук, когато имам свободно време… Но знае ли човек себе си? — завърши тя внезапно.

Да, така е. Навярно и с другите хора е така, не само с мен. Иначе как може човек да си обясни техните безумни постъпки. Пък и аз своите — докато съм бил в пълно съзнание. Може би точно това пълно съзнание ни лъже, че изобщо го имаме. И приемаме за чиста истина неговата лека фасада… Един непредубеден човек…

— Мина, ти познаваш ли ме добре?

— Аз те познавам малко — отвърна тя замислено. — А отначало никак. Като бях малка, често идвах у вас на обед. Маестрото и майка ми обикновено се хранеха на ресторант — в Руския клуб, който тогава беше на мода. Обядвах у вас, а гърлото ми все стиснато. Беше много мълчалив, много затворен човек, едва ме поглеждаше. Но ето че веднъж се разболях от дифтерит. Когато мама се прибра вкъщи, вече съм започнала да се задушавам. Тя ти се обадила на теб — добре, че си бил вкъщи. Тогава нямаше кола, взел си ме на ръце и си тичал с мен чак до Първа градска болница.

— Глупости! — казах аз. — Това всеки би го направил.

— Не всеки! И не е в това въпросът!… Исках да кажа, че твоята външност ужасно лъже хората. Както ме излъга и мен. А всъщност ти си много чувствителен, много добър човек… Ти си нежен човек… това никой не знае, дори Лидия.

Само това не очаквах да чуя за себе си — след всичко друго, което бях чул досега. Това момиче непременно се лъжеше. Навярно то беше чувствително и добро. И приписваше своите качества на тия, които обичаше.

— Ти пък отде знаеш? Кой ти е казал?

— Кой ми е казал? Ами аз отвътре го знам, от себе си. И не само от себе си. Знаеш ли какво стана веднъж? Чаках Лидия срещу вас — на отсрещния тротоар. А там, пред вас, под дървото, бяха кацнали пет-шест гугутки и нещо кълвяха. Какво нещо — кълвяха голямо парче хляб, което все не успяваха да разкъсат и разделят помежду си. Гледах ги, много ми се искаше да им помогна, но не знаех как. Ако накъсам хляба, те може да се изплашат и да не се върнат повече. Точно тогава ти се зададе по улицата. Беше много умислен, носеше се, без да бързаш, на дългите си крака. Ти винаги все нещо си мислиш, Пи, непрекъснато мислиш, а на мен все ми се струваше, че от главата ти почва да излиза пушек, толкова много мисли имаше там… Защо се смееш?

— Нищо, продължавай нататък.

— Ами както си вървеше, изведнъж съзря гугутките. Не бяха много далече — на пет-шест метра, а може би и по-малко. Ти спря като закован, погледа ги малко, после лицето ти изведнъж се промени. Стана съвсем друго лице, твоето истинско, човешко лице, което никой не може да види. И какво, мислиш, направи? Върна се няколко крачки, заобиколи ги издалече и така както ги гледаше — просто се блъсна в мен. Засрами се в първия миг, после се засмя. Сложи пръст на устата си и ме щипна по бузката… Никога не беше го правил, не е в твоя стил… Така за пръв път станахме съучастници.

Разказваше много мило, много естествено. И все пак не можех да разбера какво интересно намира в тая обикновена история.

— Боже, ами това всеки човек би го направил — отвърнах аз.

— Всеки човек? — погледна ме тя смаяно. — Боже, не познаваш хората. Някой да спре пред гугутки?… Та те пред хора не спират. Вървят напред като слепи… Като обезумели. Всеки към своята плячка, която му се мярка някъде пред очите. Вървят, мачкат, пробиват си път със зъби и нокти.

— Не бива да приказваш така! — казах аз строго. — Ти си младо момиче. Дори да е вярно, не бива да приказваш така.

— Вярно е — каза тя.

— Не е вярно!… Поне за всички. Нали се върнах от село. Видях там майка си и сестра си. Те мравка не могат да сгазят, та камо ли гугутки…

— На село е друго… Но дори майка ти и сестра ти не биха заобиколили гугутките, не е човешко. Нормалният човек не вижда нищо, освен себе си. А тогава ти беше нормален човек…

— Какво искаш да кажеш? — прекъснах я малко нетърпеливо. — Според теб освен нас двамата няма други добри хора на тоя свят? Така ли?

— Защо двамата?… И аз не бих спряла. Просто не бих се сетила.

— Виждаш ли?… Значи, по-скоро това е въпрос на навик.

Минка започна видимо да се опечалява. Не биваше да я огорчавам повече, нека си мисли, както си знае. Това поне не е вредно.

— Ти наистина не разбираш! — въздъхна тя. — Нали трябва някаква вътрешна сила, за да се преодолее навикът! Само ти имаш тая сила!

В това време келнерката донесе кафетата. Не беше хубаво кафе, само Лидия може да направи свястно кафе на тоя свят. Трепнах вътрешно, като си спомних името й. Не, едва ли бях разгадал докрай нейните тайни… Това, което ми каза Мина!… И нима само това? И нима само тя? Ето, и аз имах своите тайни, колкото и да бяха дребни, колкото и да бяха човешки. Можех ли да обясня на Лидия какво правя тук на тая маса? Не можех, разбира се. Както и тя не можеше… Мълчание и в мълчанието вина, колкото и да е нелепа. Какви са тия стени, които се издигат между хората? Истински или фалшиви?… Това не знаех, не бях в състояние да разбера… Но едно беше съвсем ясно — те непрекъснато се увеличаваха. Дори между нас, дори у мен, който толкова скоро се бях появил на света. Почти нищо не бях й разказал за това, което ми се бе случило в Брестник… Не знаех какво, не знаех как. Или не виждах смисъл.

Скоро след това си отидохме. Вкъщи ме посрещна Лидия, развеселена и усмихната.

— Донесоха ти заплатата! — каза тя. — Подписах се вместо теб…

И тя ми посочи купчинката пари на масата.

— Задръж ги — измърморих аз. — Ще ти потрябват.

— Няма ли да вземеш за себе си?

— Нито лев — казах аз.

— Защо? — погледна ме тя учудено.

— Не знам защо… Всъщност знам. Не искам да приличам по всичко на хората. Искам да се различавам по нещо от тях… А те казват, че парите са най-важното… Ще видим дали са най-важното.

Прибрах се в кабинета. Много ми се искаше да полегна малко, да събера мислите си. По дяволите, защо бе изнесла кушетката?… Не се радвах, както Христофор ми бе препоръчал. И в края на краищата самата тя бе паднала в своята клопка. Може би това е съдбата на съвременния човек — да пада сам в клопките, които сътворява за другите… Неизбежна съдба.