Урашиматаро

Uraschimataro and the Turtle ^[0]

Имало едно време едно достопочтено възрастно семейство, което живеело на морския бряг и се издържало от риболов. Те имали само едно дете, син, който бил тяхната гордост и радост, и заради него били готови да работят упорито по цял ден и никога не се чувствали уморени или недоволни от съдбата си. Името на сина било Урашиматаро, което на японски означава „Син на острова“, и той бил добър снажен младеж и умел рибар, който не се боял нито от вятъра, нито от времето. Дори и най-смелият моряк в цялото село не дръзвал да отиде толкова навътре в морето, както Урашиматаро, и съседите често клатели глава и казвали на родителите му:

— Ако синът ви продължава да е толкова безразсъден, един ден ще му изневери късметът и накрая вълните ще го погълнат.

Но Урашиматаро не обръщал внимание на тези забележки и понеже бил много умел при управляването на лодка, старите хора много рядко се тревожели за него.

В една хубава ясна утрин, докато изтеглял пълните си мрежи в лодката, той видял сред рибите мъничка морска костенурчица. Зарадвал се на трофея си и хвърлил костенурката в един дървен съд, за да се запази, докато се прибере у дома, и тогава изведнъж тя се съвзела и с треперещ глас го замолила да пощади живота й.

— Все пак — казала тя, — каква полза ще имаш от мен? Аз съм толкова малка и дребна и с удоволствие бих поживяла още малко. Бъди милостив и ме освободи, а аз знам как да докажа благодарността си.

Тъй като Урашиматаро бил много добродушен, а освен това никога не можел да казва „не“, той взел костенурката и я хвърлил обратно в морето.

Годините бързо отлитали и всяка сутрин Урашиматаро излизал с лодката си в открито море. Но един ден, когато се отправял към малък залив между няколко скали, се извила силна вихрушка, която разбила лодката му на парчета и вълните я погълнали. Самият Урашиматаро едва не споделил съдбата й. Но той бил голям плувец и се борел упорито да стигне до брега. Тогава видял, че една голяма морска костенурка плува към него и през воя на бурята я чул да казва:

— Аз съм костенурката, чийто живот ти някога спаси. Сега ще платя дълга си и ще ти се отблагодаря. Сушата е все още много далече и без моята помощ никога няма да се добереш дотам. Качи се на гърба ми и ще те заведа, където пожелаеш.

Урашиматаро не чакал да го молят повторно и с благодарност приел приятелската помощ. Но щом се намерил седнал стабилно върху черупката, костенурката предложила да не се връщат веднага на брега, а да отидат под водата и да разгледат някои от чудесата, които се криели там.

Урашиматаро на драго сърце се съгласил и в миг те били дълбоко, дълбоко долу, с много метри синя вода над главите си. О, колко бързо се стрелкали през тихото топло море! Момъкът се държал здраво и се чудел къде отиват и колко дълго ще пътуват. Три дни те се носили бързо напред, докато накрая костенурката спряла пред един великолепен дворец, грейнал от злато и сребро, кристали и скъпоценни камъни и украсен тук-там с клонки от бледорозови корали и блестящи перли. Но ако Урашиматаро бил смаян от красотата отвън, той онемял при вида на залата вътре, която била осветена от блясъка на рибени люспи.

— Къде си ме довела? — попитал той водачката си полугласно.

— В двореца на Рингу, дома на бога на морето, чийто поданици сме всички ние — отговорила костенурката. — Аз съм първата придворна дама на дъщеря му, прекрасната принцеса Отохиме, която скоро ще видиш.

Урашиматаро бил все още толкова объркан от споходилите го приключения, че чакал замаян да види какво ще се случи по-нататък. А костенурката, която била говорила за него толкова много на принцесата, че тя пожелала да го види, отишла веднага да извести за пристигането му. Щом принцесата го съгледала, сърцето й било запленено от него и тя го замолила да остане с нея, а в замяна му обещала, че той никога няма да остарее и красотата му няма да повехне.

— Не е ли това достатъчна награда? — попитала тя с усмивка и изглеждала така прекрасна, както самото слънце. Урашиматаро казал „Да“ и останал там. За колко дълго? Това той щял да разбере по-късно.

Животът му минавал и всеки час изглеждал по-щастлив от предишния, докато един ден го обхванал огромен копнеж да види родителите си. Той твърдо му се противопоставял, защото знаел, че ще наскърби принцесата, но копнежът му се усилвал все повече и повече, докато накрая той станал толкова тъжен, че принцесата поискала да узнае какво не е наред. Тогава той й казал за желанието си да посети предишния си дом и че трябва да види още веднъж родителите си. Принцесата почти се вцепенила от страх и го умолявала да остане при нея, иначе непременно щяло да се случи нещо ужасно.

— Ти никога няма да се върнеш и няма да се видим повече — заплакала тя горчиво. Но Урашиматаро бил непоколебим и повторил:

— Само този път ще те оставя, а след това ще се върна при теб завинаги.

Тъжно поклатила глава принцесата и бавно отговорила:

— Има един начин да се върнеш благополучно, но боя се, че никога няма да се съгласиш с условията.

— Ще направя всичко, което ще ме върне при теб — извикал Урашиматаро, като я гледал нежно, но принцесата мълчала. Тя знаела много добре, че когато той я остави, никога повече няма да види лицето му. След това взела от една лавица малка златна кутийка и я дала на Урашиматаро, като го помолила да я пази грижливо и най-важното: никога да не я отваря.

— Ако можеш да изпълниш това — казала тя, докато се сбогувала с него — твоята приятелка костенурката ще те посрещне на брега и ще те пренесе отново при мен.

Урашиматаро й благодарил от сърце и тържествено се заклел да изпълни заръката й. Той скрил кутията на сигурно място в дрехите си, седнал на гърба на костенурката и се изгубил по океанския си път, махайки с ръка на принцесата.

Три дни и три нощи те плавали през морето и най-сетне Урашиматаро пристигнал на морския бряг, където бил старият му дом. Костенурката се сбогувала с него и след миг вече я нямало.

Урашиматаро наближил селото с бързи и радостни стъпки. Той видял дима, който се виел през покрива на една къща, и самия тръстиков покрив, където били нагъсто поникнали зелени растения. Чул врявата и виковете на децата, а от един прозорец, покрай който минал, идвали звуците на арфа и като че ли всичко го приветствало с добре дошъл за завръщането му. Но изведнъж нещо го жегнало в сърцето, докато бродел по улицата. Все пак, всичко се било изменило. Нито хората, нито къщите били онези, които знаел. Скоро видял стария си дом. Да, той все още бил там, но имал странен вид. С тревога почукал на вратата и попитал жената, която отворила, за родителите си. Но тя не знаела имената им и не могла да му каже нищо за тях.

Още по-обезпокоен, той се втурнал към гробището, единственото място, което можело да му съобщи каквото искал да узнае. Там поне щял да разбере какво означава всичко това. И бил прав. След малко стоял пред гроба на родителите си и датата, написана върху камъка, била почти същата дата, когато те загубили сина си, и той ги бил изоставил заради дъщерята на морето. И разбрал, че откакто напуснал дома си, били минали триста години.

Разтреперан от ужас при откритието си, той се върнал отново на селската улица, като се надявал да срещне някой, който би могъл да му разкаже за миналото. Но когато се заговорил с един човек, той разбрал, че не сънува, макар и да му се струвало, че е загубил ума си.

В отчаянието си той се сетил за кутията, която била подарък от принцесата. Може би, въпреки всичко, това ужасно нещо не било истина. Той сигурно бил омагьосан от някой вълшебник, а в ръката му се намирало средството срещу магията. Почти несъзнателно отворил кутията и от нея излетяла пурпурна мъгла. Той държал празната кутия в ръката си и докато гледал, видял, че свежата му ръка на младеж изведнъж се сбръчкала като ръката на много стар човек. Изтичал до ручея, който се вливал в бистър поток надолу по планината и се видял отразен като в огледало. Това, което го гледало оттам, било лицето на една мумия. Съкрушен до смърт, той се затътрил обратно през селото и никой не познал в този грохнал старец силния красив младеж, който преминал по улицата преди един час. Той закретал уморено назад, докато стигнал до брега, седнал тъжно на една скала и с висок глас призовал костенурката. Но тя никога повече не се върнала, а вместо това смъртта дошла скоро и го освободила.

Ала преди това да се случи, хората, които го видели да седи самотно на брега, чули историята му и когато децата им били непослушни, те често им разказвали за добрия син, който от любов към родителите си се отказал от великолепието и чудесата на морския дворец и от най-красивата жена в света.

Илюстрация: Х. Дж. Форд

There was once a worthy old couple who lived on the coast, and supported themselves by fishing. They had only one child, a son, who was their pride and joy, and for his sake they were ready to work hard all day long, and never felt tired or discontented with their lot. This son’s name was Uraschimataro, which means in Japanese, ‘Son of the island,’ and he was a fine well-grown youth and a good fisherman, minding neither wind nor weather. Not the bravest sailor in the whole village dared venture so far out to sea as Uraschimataro, and many a time the neighbours used to shake their heads and say to his parents, ‘If your son goes on being so rash, one day he will try his luck once too often, and the waves will end by swallowing him up.’ But Uraschimataro paid no heed to these remarks, and as he was really very clever in managing a boat, the old people were very seldom anxious about him.

One beautiful bright morning, as he was hauling his well-filled nets into the boat, he saw lying among the fishes a tiny little turtle. He was delighted with his prize, and threw it into a wooden vessel to keep till he got home, when suddenly the turtle found its voice, and tremblingly begged for its life. ‘After all,’ it said, ‘what good can I do you? I am so young and small, and I would so gladly live a little longer. Be merciful and set me free, and I shall know how to prove my gratitude.’

Now Uraschimataro was very good-natured, and besides, he could never bear to say no, so he picked up the turtle, and put it back into the sea.

Years flew by, and every morning Uraschimataro sailed his boat into the deep sea. But one day as he was making for a little bay between some rocks, there arose a fierce whirlwind, which shattered his boat to pieces, and she was sucked under by the waves. Uraschimataro himself very nearly shared the same fate. But he was a powerful swimmer, and struggled hard to reach the shore. Then he saw a large turtle coming towards him, and above the howling of the storm he heard what it said: ‘I am the turtle whose life you once saved. I will now pay my debt and show my gratitude. The land is still far distant, and without my help you would never get there. Climb on my back, and I will take you where you will.’ Uraschimataro did not wait to be asked twice, and thankfully accepted his friend’s help. But scarcely was he seated firmly on the shell, when the turtle proposed that they should not return to the shore at once, but go under the sea, and look at some of the wonders that lay hidden there.

Uraschimataro agreed willingly, and in another moment they were deep, deep down, with fathoms of blue water above their heads. Oh, how quickly they darted through the still, warm sea! The young man held tight, and marvelled where they were going and how long they were to travel, but for three days they rushed on, till at last the turtle stopped before a splendid palace, shining with gold and silver, crystal and precious stones, and decked here and there with branches of pale pink coral and glittering pearls. But if Uraschimataro was astonished at the beauty of the outside, he was struck dumb at the sight of the hall within, which was lighted by the blaze of fish scales.

‘Where have you brought me?’ he asked his guide in a low voice.

‘To the palace of Ringu, the house of the sea god, whose subjects we all are,’ answered the turtle. ‘I am the first waiting maid of his daughter, the lovely princess Otohime, whom you will shortly see.’

Uraschimataro was still so puzzled with the adventures that had befallen him, that he waited in a dazed condition for what would happen next. But the turtle, who had talked so much of him to the princess that she had expressed a wish to see him, went at once to make known his arrival. And directly the princess beheld him her heart was set on him, and she begged him to stay with her, and in return promised that he should never grow old, neither should his beauty fade. ‘Is not that reward enough?’ she asked, smiling, looking all the while as fair as the sun itself. And Uraschimataro said ‘Yes,’ and so he stayed there. For how long? That he only knew later.

His life passed by, and each hour seemed happier than the last, when one day there rushed over him a terrible longing to see his parents. He fought against it hard, knowing how it would grieve the princess, but it grew on him stronger and stronger, till at length he became so sad that the princess inquired what was wrong. Then he told her of the longing he had to visit his old home, and that he must see his parents once more. The princess was almost frozen with horror, and implored him to stay with her, or something dreadful would be sure to happen. ‘You will never come back, and we shall meet again no more,’ she moaned bitterly. But Uraschimataro stood firm and repeated, ‘Only this once will I leave you, and then will I return to your side for ever.’ Sadly the princess shook her head, but she answered slowly, ‘One way there is to bring you safely back, but I fear you will never agree to the conditions of the bargain.’

‘I will do anything that will bring me back to you,’ exclaimed Uraschimataro, looking at her tenderly, but the princess was silent: she knew too well that when he left her she would see his face no more. Then she took from a shelf a tiny golden box, and gave it to Uraschimataro, praying him to keep it carefully, and above all things never to open it. ‘If you can do this,’ she said as she bade him farewell, ‘your friend the turtle will meet you at the shore, and will carry you back to me.’

Uraschimataro thanked her from his heart, and swore solemnly to do her bidding. He hid the box safely in his garments, seated himself on the back of the turtle, and vanished in the ocean path, waving his hand to the princess. Three days and three nights they swam through the sea, and at length Uraschimataro arrived at the beach which lay before his old home. The turtle bade him farewell, and was gone in a moment.

Uraschimataro drew near to the village with quick and joyful steps. He saw the smoke curling through the roof, and the thatch where green plants had thickly sprouted. He heard the children shouting and calling, and from a window that he passed came the twang of the koto, and everything seemed to cry a welcome for his return. Yet suddenly he felt a pang at his heart as he wandered down the street. After all, everything was changed. Neither men nor houses were those he once knew. Quickly he saw his old home; yes, it was still there, but it had a strange look. Anxiously he knocked at the door, and asked the woman who opened it after his parents. But she did not know their names, and could give him no news of them.

Still more disturbed, he rushed to the burying ground, the only place that could tell him what he wished to know. Here at any rate he would find out what it all meant. And he was right. In a moment he stood before the grave of his parents, and the date written on the stone was almost exactly the date when they had lost their son, and he had forsaken them for the Daughter of the Sea. And so he found that since he had deft his home, three hundred years had passed by.

Shuddering with horror at his discovery he turned back into the village street, hoping to meet some one who could tell him of the days of old. But when the man spoke, he knew he was not dreaming, though he felt as if he had lost his senses.

In despair he bethought him of the box which was the gift of the princess. Perhaps after all this dreadful thing was not true. He might be the victim of some enchanter’s spell, and in his hand lay the counter-charm. Almost unconsciously he opened it, and a purple vapour came pouring out. He held the empty box in his hand, and as he looked he saw that the fresh hand of youth had grown suddenly shrivelled, like the hand of an old, old man. He ran to the brook, which flowed in a clear stream down from the mountain. and saw himself reflected as in a mirror. It was the face of a mummy which looked back at him. Wounded to death, he crept back through the village, and no man knew the old, old man to be the strong handsome youth who had run down the street an hour before. So he toiled wearily back, till he reached the shore, and here he sat sadly on a rock, and called loudly on the turtle. But she never came back any more, but instead, death came soon, and set him free. But before that happened, the people who saw him sitting lonely on the shore had heard his story, and when their children were restless they used to tell them of the good son who from love to his parents had given up for their sakes the splendour and wonders of the palace in the sea, and the most beautiful woman in the world besides.