Йордан Милев
Шегобишко (2)

Бай, бабо, да баем

— Урочасали са го! — въздъхна дядо Тошо, като го видя как лежи и не иска да играе. — Бре, да му се не види: момче за приказ беше, а сега вехне.

През час го навестяваха Попарко и Ацилар, надничаха в стаята, разказваха смехории. Но техният приятел мълчеше. Гледаше към тавана и беше потънал в мисли.

Туктам въртеше опашка на прага. „Не съм суеверен — премисляше той, — но щом някой гледа към тавана, не е на добре!“ После хукваше да гони Кокорбашко, който ни в клин, ни в ръкав си дереше гърлото за щяло и нещяло. „Само да те пипна — заканваше му се Туктам, — перушина няма да остане от тебе. — И отсичаше с опашка: — Шашкънин такъв!“

Беше прав. Когато някой го боли глава, трябва да се пази тишина.

Пристъпяше баба Кута. Току вдигаше единия край на престилката, тулеше очите си в нея и проточваше:

— Ох, на мама сс…

Недоизричаше. В тоя миг дядо Тошо така я поглеждаше, че плачът й секваше начаса.

— Стига вече — хокаше я той, — и ти ще го урочасаш, ако още един път го сиротосаш.

Извика я настрана, за да не чуе Шегобишко.

— Какъв сирак е, ма? Ние да не сме вампири! Ще припка и ще расте… Само тая магия да се махне от главата му. Стига вече — извика той, като забеляза, че няколко нейни сълзи се търкаляха по челото му, — стига, направи го вир-вода.

Баба Кута отвърза престилката си, потопи я в белия котел, пълен догоре с вода, ската я на три ката и я лепна върху челото на Шегобишко.

— Тошо, Тошо, къде си? — продума тя след малко.

Никой не се обади.

— Къде си бе, човек?

Чу се шум по стълбите откъм мазата. С канче в ръка, дядо Тошо се връщаше помръкнал.

Щом видя погледа й каза без подканяне:

— Какво да правя, нали ми знаеш табиета!

Шегобишко нищо не разбра от тоя разговор. Лежеше сгушен под престилката. Стана му по-леко от студения й дъх. Сякаш се разсеяха мъглите пред очите му. Усещаше, че нещо го души за гърлото. Дишаше като в просъница. Струваше му се, че пламти като въглен. Трети ден нищо не беше хапвал.

По едно време извика:

— Бабо!

Тя не дочуваше добре.

— Бабо — повтори той по-силно.

Баба Кута се наведе над него и каза благо:

— Кажи, пиле!

— Къде са Попарко и Ацилар?

— Тук са, сине, ей сегичка излязоха навън.

— Мама къде е?

— Нали ти казахме вече: при звездите.

— Кои звезди?

 

 

… Заспа. Бълнува два дни. След малко се събуди:

— Ами аз къде съм?

— Тука си, сине — погали го с длан баба Кута и пак положи престилката върху челото му. — Ето те край мен, край дядо ти. А виж, и Туктам е дошъл да пита за теб… Ела, прекрачи, чедо, прага… Ела, че Шегобишко все за тебе пита.

Туктам разбра всичко и без много да му мисли, пристъпи прага. С два скока се намери пред леглото на приятеля си. Завъртя опашка: „Тук съм!“

Дядо Тошо остави канчето настрана и подпря с длан главата си. Така правеше, когато беше угрижен. Сви се като гюспе, сякаш се смали.

Много мъка беше видял през живота си, но такава — да гледа как Шегобишко гори в огън — не знаеше.

— Тошо — обади се баба Кута, — що не впрегнеш Норка и Ружка.

— Е, и какво? — едва чуто отвърна той.

— Да го закараме при Нинашка в Еница.

— При тоя плътеник ли? — не се стърпя дядо Тошо. Когато свършеше канчето, отговорите му ставаха по-резки и по-точни.

— Какъв плътеник бе, човек? Защо говориш така… Нека му побае малко жената, белким му се размине, пущината.

Нинашка от съседното село Еница се беше прочула като врачка. Когато хората се видеха в чудо — право при нея. Говореше се, че с магиите си даже умряло куче върнала за живот. Кучето рипнало на крака и за малко да я разкъса. Добре, че веднага му сложили синджир.

Дядо Тошо не вярваше на тия фантасмагории, както ги наричаше той. И никак не обичаше да го занимават с такива плътенишки работи. „Да му лее куршум!“ — промърмори той.

Сега отстъпи. Беше болно внучето му.

Отиде към яхъра. Конете запръхтяха и зацвилиха, щом усетиха, че иде към тях. В краката му се омота Туктам. Старецът без малко да се просне върху ока на каруцата.

Постла коларката върху потоницата. Кълчищената черга се бялна под изгрялата месечина. Сложи сено за възглаве. Донесе хамутите, юздите.

Когато всичко беше готово, баба Кута донесе Шегобишко, увит като врабче в два опанджака, сложи го да легне с глава към ока.

Мирис на късни летни треви нахлу в гърдите на Шегобишко. Тоя дъх му се стори по-сладък от всички илачета и препечени захарчета, с които баба Кута го лекуваше отскоро.

Тръгнаха в нощта. Потеглиха над него и звездите. Взираше се в тях и не можеше да затвори очи. Норка и Ружка стъпваха като Богородици.

— Дядо — прошепна Шегобишко, — дядо, чуваш ли?

Тропотът на колелетата заглушаваше гласа му.

Спряха край кладенчето на Стублата. Тревата звънтеше от песента на щурците. Дадоха му водица — само глътка. Беше студена и медена. Чучурът разказваше нещо на нощта. Каруцата скоро потегли и Шегобишко не можа да чуе края на приказката.

Пак погледна небето. Хиляди звезди го следваха по пътя.

— Дядо! — извика тоя път по-силно. — Дядо Тошо, спри за малко.

Помислиха, че иска да слезе. „Не трябваше да пие вода!“ — помисли баба Кута.

— Дядо, мога ли да те попитам нещо?

— Кажи, сине — рече старецът и отпусна юздите.

— Коя звезда е на мама?

И щурците замлъкнаха. Дядо Тошо продума към него:

— Всичките!

— Как така всичките?

— Всичките, сине — повтори дядо Тошо. — Майка ти беше звезден човек.

… В далечината се чу кучешки лай. Мучеше крава. Шегобишко попита:

— Бабо, какво е това плътеник?

— Ами нещо… което се движи плътно в тъмницата.

Стана му още по-страшно. Сви се в опанджаците. Китка сено падна върху лицето му. Не я махна. Спомни си, че така лежеше по сенокос.

Заспа.

Събуди се от нечия ръка, която разтриваше челото му. Беше в непозната стая. Наблизо гореше огнище. Пламъците скачаха като върколаци и плътеници по стените.

„Това са техните сенки“ — досети се Шегобишко.

Непознат глас пропя над него:

Бай, бабо, да баем.

Нищо тука не знаем.

Ала нещо момчето

го поболва сърцето.

 

Иш — насам, иш — натам, и-ха-хо,

да му дръпнем едното ухо.

Да го тупне и мечката с лапа,

та по-яко попара да лапа.

Беше Нинашка, тъмна като сянка и дълга като върлина. За ръцете го държеше баба Кута, „да не се уплаши, милото“. Очите на дядо Тошо проблясваха в тъмнината като въглени.

Нинашка прекоси два пъти стаята, три пъти повтори:

— Иш, ишш… ишш…

Шегобишко не забеляза кокошки. „Гони плътениците!“ — помисли си той.

Баба Кута рече:

— Дано прогониш злото му! В девет земи да потъне, в десетата да се не види!

Нинашка занарежда:

— Една година да го къпете в козе мляко, докато изврещи като яре: две години да бозае от въртоглава плевенска овца. — И пак мина два пъти през стаята и три пъти повтори: — Ишш, ишш… ишш.

„Бре, тоя плътеник не е с всичкия си!“ — ядоса се дядо Тошо. Усети, че Шегобишко го дърпа за ръката.

— Дядо — попита тихо, когато се наведе над него, — каква е тая въртоглава овца?

Нинашка го дочу и се сепна:

— Черноглава, черноглава — повтори тя, — черноглава плевенска овца.

Шегобишко жумеше и примираше от страх. Даже не можа да разбере какво каза Нинашка. Пак започна с това ишш, ишш и хукна напреко из стаята.

— Дядо — дръпна го за ръката, — дядо, бе…

Старецът се наведе отново. Шегобишко пошепна:

— Каква е тая въртоглава овца? Да не съм въртоглав, та да пия мляко от нея!

— Мълчи, дядовото, мълчи — ще ти мине като на куче!

— О… — удари се Нинашка по челото — пусто да опустее, щях да забравя най-главното.

Измъкна един кучешки кокал от джоба на сукмана си и три пъти поглади Шегобишко по лицето. Сложи му и един фъндък вълна в устата.

На дядо Тошо му идеше да я заколи. Ама какво да прави. Мъка! Ще търпи. „Ох, дано само по-скоро му мине!“ — въздъхна той.

— Дядо, въртоглав ли съм! — не го оставяше Шегобишко.

Като изчака края на поредната Нинашкина магия, дядо Тошо се наведе над него и му пошепна на ухото:

— Ах, момчето ми… животът е такова нещо… Човек може и да не е въртоглав, но овцата си остава овца, дори и на училище да ходи.

За първи път от десет дена насам Шегобишко се усмихна. Никой не го забеляза в тъмнината. Дори не усетиха, че и той иска да рече: „Шегобишко, Шегобишко… Сериозно нещо е животът, Шегобишко!“ Не беше време за такива работи.

Нинашка свали от огнището бакъреното джезве, което светеше по-силно от месеца. Къкреше още в ръцете й. Рече:

— Сега ще му излея куршум! Затворете си очите.

Всички замижаха. Само дядо Тошо поглеждаше с единия крайчец на едното око.

— Бре, да не изгориш детето — обади се той, когато Нинашка сипа вода.

Нещо изцвърча, вдигна се пара.

Навън Туктам излая. Помисли си: „Там става нещо… Не съм суеверен, но щом нещо цвърчи и мирише на олово — куршум се лее. Значи има нещо. А където има нещо, не може да няма нищо!“

Туктам натисна с рамо вратата. Оказа се заключена. Когато се лее куршум — не знаеше той, — винаги се спуска резето.

Да изгори злото.

Нинашка започна пак:

Бай, бабо, бабули,

да му свариш мамули.

И додето живееш,

все куршум да му лееш.

 

Иш — насам, иш — натам, и-ха-ха,

виждам вече, че води снаха.

И ви радва с безброй дечурлига…

Друго няма — тая радост ви стига.

Тя отново напълни джезвето с вода, но не се чу никакво цвърчене.

Последните думи, които запомни Шегобишко, бяха:

Детето трябва да се храни яко

и дълго да играе то навън:

да вкуси даже и от пиле мляко

и да похапне ябълки от трън.

… Каруцата трополеше по обратния път. Небето избеля. Когато минаха край Стублата, не се виждаше нито една звезда. Само дребно циганско петле — шарено като престилка — пиеше вода от коритото и пърхаше с криле, мъчейки се да не цамбурне на дъното. Пиук, пиук — викаше то, без да чака от някого отговор.

Дядо Тошо не вярваше във всичките тия „нощни фантасмагории“. Дремеше на седалката и мислеше: „Какво да се прави — мъка… Лъжа не лъжа, ще го изкъпя два-три пъти в козе мляко… А що се отнася до овците — всички са черноглави.“

Не забеляза, че баба Кута взе водата, в която Нинашка ля куршума, преля я в едно черно шише и бързо го шмугна в джоба на сукмана. „По една капка на къпане“ — запомни думите на Нинашка.

Седнала до дядо Тошо, гледаше как петлето пърха и подскача около кладенчето.

— Ох, на мама петлето — шепнеше тя и завиваше Шегобишко да не изстине, — и ти така ще ръпкаш, мама, и ще раснеш… та макар и триста у̀роки да те хванат!

 

 

Сега позволете ми да се върна към известната на всички игра „прескочикобила“. Нека пропусна онези две години, в които Шегобишко три пъти го къпаха в козе мляко, има̀ работа с черноглава плевенска овца, без никой да види как баба Кута капва по капка от едно черно шишенце в коритото му. „Фантасмагории!“ — продължаваше да шепне дядо Тошо. А Доктор Чудо, селският лекар, твърдеше, че е имал инфлуенца — от страх и мъка, на което баба Кута отговори: „Тя хваща всички детенца!“

И така, през тези две години Шегобишко заякна. Тръгна на училище с Ацилар и Попарко. В края на второ отделение, без да е слушал приказката за неродената мома, дядо му го нарече „роден юнак“.

На Ацилар вече никой не викаше Ацилар, а Чуруличка. По цял ден тя чуруликаше между двамата и беше свидетел и на осемте подвизи на Шегобишко, с които той учуди хора и животни, планини и реки. За него се заговори от горния до долния край на Криволичи. Много премеждия и страхотии се изпречиха по пътя му. Но доброто му сърце винаги го водеше към успех.

В една топла вечер в началото на лятото черен котарак пресече пътя му. Шегобишко не му обърна внимание. Беше вече осемгодишен, за да вярва в поличби. Отде да знаеше, че утре започва денят на неговия първи подвиг.

Но нека имаме търпение. Онези, които искат да му помогнат, също могат да спят. Да съберат сили.

Леко ли е, мислите, да си имаш работа с гръмотевици и светкавици!

Ядосат ли се — огън и пламък хвърчат от тях.