Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
- Оригинално заглавие
- Remember Pearl Harbor?, 1973 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Богдан Русев, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2020 г.)
Издание:
Автор: Чарлс Буковски
Заглавие: На юг от никъде
Преводач: Богдан Русев
Година на превод: 2008
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК Фама
Град на издателя: София
Година на издаване: 2008
Тип: сборник разкази
Националност: американска
Печатница: Симолини
Редактор: Мария Коева
Технически редактор: Олга Стоянова
Коректор: Мария Христова
ISBN: 978-954-597-317-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13838
История
- — Добавяне
Излизахме на двора по два пъти на ден, веднъж сутрин и веднъж следобед. Нямаше какво друго да се прави. Хората се сприятеляваха на базата на това, заради което бяха влезли в затвора. Както беше казал моят съкилийник Тейлър, педофилите и ексхибиционистите бяха на дъното, а големите измамници и рекетьори бяха на върха — точно така, както и навън.
Когато излизахме на двора, Тейлър не искаше да си говори с мен. Вместо това се разхождаше с един от големите измамници. Аз седях сам. Някои от момчетата бяха навили една риза на топка и я ритаха. Май наистина им беше забавно. В затвора нямаше много развлечения.
Аз седях и гледах. След малко забелязах една групичка. Играеха на зарове. Станах и отидох при тях. Имах по-малко от долар, на монети. Погледах няколко хвърляния. Човекът със заровете спечели три пъти поред. Усетих, че серията му е свършила, и заложих срещу него. Спечелих двайсет и пет цента.
Всеки път, когато някой влизаше в печеливша серия, аз изчаквах да свърши и залагах срещу него. Забелязах, че другите залагат всеки път. Заложих общо шест пъти и спечелих в пет от тях. После ни накараха да се прибираме по килиите. Бях с един долар напред.
На следващата сутрин отидох по-рано. Сутринта изкарах два и петдесет, а следобед — долар и седемдесет и пет. Когато играта свърши, едно хлапе дойде при мен:
— Май ти върви, господине.
Дадох му петнайсет цента. Момчето си тръгна, а към мен се приближи друг от затворниците:
— Даде ли му нещо на това копеле?
— Аха. Петнайсет цента.
— Всеки път подбива печалбата. Не му давай нищо.
— Не бях забелязал.
— Така прави. На всяко хвърляне.
— Утре ще го гледам.
— Освен това е шибан ексхибиционист. Показва си патката на малки момиченца.
— Много ги мразя такива — казах аз.
Храната в затвора беше ужасна. Веднъж след вечеря споменах на Тейлър, че печеля на зарове.
— Нали знаеш, че можеш да си купуваш и по-хубава храна? — каза той.
— Как?
— Готвачът минава по килиите, след като угасят лампите. Носи от храната на директора, най-доброто. С десерт и всичко останало. Готвача си го бива. Директорът специално го е преместил заради това.
— Колко ще ни струва вечерята?
— Дай му десет-петнайсет цента, не повече.
— Само толкова?
— Ако му дадеш повече, ще те помисли за глупак.
— Добре. Петнайсет цента.
Тейлър уреди всичко. На следващата вечер, след като загасиха светлините, седнахме и зачакахме, като междувременно трепехме буболечките из чаршафите, една по една.
— Този готвач е усмъртил двама души. Адски едър кучи син, и злобен. Убил един човек, излежал десет години, излязъл от затвора и след два-три дни убил още един. Трябва да е в друг затвор, но директорът го държи тук, защото може да готви.
Чухме стъпки. Беше готвачът. Аз станах да взема храната. Занесох я на масата, после се върнах до вратата на килията. Готвачът беше едър кучи син и беше убил двама души. Дадох му петнайсет цента.
— Благодаря, братле. Искаш ли утре пак да мина?
— Минавай всяка вечер.
Двамата с Тейлър седнахме да вечеряме. Всичко беше в чинии. Кафето беше силно и горещо, а месото — ростбиф — беше крехко. Имаше картофено пюре, грах, бисквити, масло и ябълков пай. Не бях виждал такава храна от пет години.
— Онзи ден готвачът изнасилил един моряк. Толкова здраво го изнасилил, че морякът не може да ходи. Сега е в болницата.
Натъпках си устата с картофено пюре и масло.
— Но ти не се притеснявай — успокои ме Тейлър. — Толкова си грозен, че теб никой няма да те изнасили.
— Аз по-скоро се притеснявам да не остана на сухо.
— Ами ще ти покажа педалите. Някои не са свободни, но има и свободни.
— Храната е хубава.
— И още как. Чакай да ти обясня. В затвора има два вида педали. Едните си идват готови, другите стават педали вътре. Педалите никога не достигат, така че момчетата си правят още, за да има за всички.
— Звучи разумно.
— Педалите, които се произвеждат в затвора, обикновено са малко очукани, защото ги бият. Отначало се дърпат.
— Честно?
— Аха. Но после решават, че е по-добре да си жив и педал, отколкото девствен и мъртъв.
Изядохме си вечерята, легнахме и поведохме война с буболечките, като се опитвахме да заспим.
Всеки ден играех на зарове. Правех по-големи залози, но продължавах да печеля. Животът в затвора ставаше все по-хубав. Един ден ми наредиха да не излизам на двора. Двама агенти от ФБР ми бяха дошли на свиждане. Зададоха ми няколко въпроса, после единият каза:
— Разследвахме твоя случай. Няма да има дело. Ще те прехвърлят към наборната комисия. Ако армията те иска, влизаш там. Ако те отхвърлят, пак ставаш цивилен.
— На мен почти ми харесва тук — отвърнах аз.
— Да, изглежда, ти се отразява добре.
— Няма напрежение — обясних аз. — Няма наеми, сметки, караници с приятелки, данъци, бюрокрация, разходи, махмурлуци…
— Ако продължаваш така, ще те уредим да останеш до живот.
— Мамка му — казах аз. — Шегувам се. Представете си, че съм Боб Хоуп.
— Боб Хоуп е добър американски гражданин.
— Ако имах толкова пари, и аз щях да бъда добър американски гражданин.
— Пошегувай се пак. Ще видим кой ще се смее.
Замълчах. Единият от двамата носеше куфарче. Той се изправи пръв. Другият го последва.
Един ден ни раздадоха суха храна и ни натовариха в камион. Бяхме двайсет или двайсет и петима. Закуската беше час и половина по-рано, но всички отвориха сухата храна. Беше супер: сандвич със салам, сандвич с фъстъчено масло и по един гнил банан. Аз отстъпих храната си на другите. Всички мълчаха. Никой не пускаше майтапи. Всички гледаха право пред себе си. Повечето бяха черни или кафяви. И всички бяха едри. Минах физическия преглед и отидох при психиатъра.
— Хенри Чинаски?
— Да.
— Седни.
Седнах.
— Вярваш ли в тази война?
— Не.
— Искаш ли да отидеш на война?
— Да.
Психиатърът ме погледна. Аз си гледах обувките. Той се зачете в някакви документи. Минаха няколко минути. Четири, пет, шест, седем минути. После психиатърът каза:
— Слушай, следващата сряда ще правя купон вкъщи. Поканил съм лекари, адвокати, художници, писатели, актьори, всякакви. Виждам, че си интелигентен човек. Искам да те поканя. Ще дойдеш ли?
— Не.
Той започна да пише нещо. Писа много дълго време. Почудих се откъде знае толкова много за мен. Дори аз не знаех толкова много за себе си.
Оставих го да си пише. Беше ми все тая. Сега, след като не можех да участвам във войната, изведнъж почти ми се прииска. В същото време се радвах, че нямам нищо общо с нея. Докторът най-сетне свърши. Успях да ги излъжа. Аз не бях против войната, защото щеше да се наложи да убия някого или някой щеше да ме убие, това почти нямаше значение. Бях против войната, защото ми отнемаше правото да седя в някоя стаичка, да умирам от глад, да пия евтино вино и да полудявам така, както и когато искам аз.
Не исках да ме буди някакъв тип с тръба. Не исках да спя в казарма заедно с американските момчета, които до един бяха здрави, луди за секс фенове на футбола, охранени шегаджии, чекиджии, симпатяги, бъзльовци, розовобузи пръдльовци, предани на майките си, скромни и баскетболисти. Не исках да се сприятеляваме и да се напивам с тях в градски отпуск, да лежа и да слушам десетките им тъпи мръсни вицове. Не исках да ме сърби от техните одеяла, техните униформи и техния характер. Не исках да сера на същото място и да пикая на същото място като другите или да еба същата курва. Не исках да им гледам ноктите на краката или да чета писмата от роднините им. Не исках да гледам как задниците им подскачат пред мен, докато маршируваме, не исках да си създавам приятели и врагове, просто не исках нито тях, нито войната, нито нищо. Почти нямаше значение дали ще убивам, или ще ме убият.
След като чаках два часа на една твърда пейка в един коридор, кафяв като отходна яма, където отнякъде духаше студено, накрая ме пуснаха и аз си тръгнах. Спрях да си купя цигари, после влязох в първия бар, седнах, поръчах си скоч със сода, обелих целофана на цигарите, извадих една, запалих, хванах чашата, изпих половината на един дъх, дръпнах от цигарата и погледнах красивото си лице в огледалото зад бара. Беше ми странно, че съм навън. Беше ми странно, че мога да отида където си искам.
Станах и отидох до тоалетната, защото можех да ходя където си искам. Изпиках се. Беше поредната отвратителна тоалетна в бар. Едва не повърнах от вонята. Излязох, пуснах монета в джубокса, седнах и изслушах последните хитове. Не бяха нищо особено. Имаха ритъм, но нямаха душа. Моцарт, Бах и Бетовен все още ги биеха. Затворът щеше да ми липсва — с играта на зарове и вкусната храна. Поръчах си още едно. Огледах се. В бара имаше петима мъже и нито една жена. Добре дошъл на улицата в Америка.