Вацлав Павел Боровичка
Именити разузнавачи (23)

6

Хитлер беше още жив, но не и неговият великогермански райх. В ранния здрач на последния априлски ден съветските части потеглиха за последния щурм във войната и два дни по-късно двама бойци с полева униформа се изкачиха на полуразрушения Райхстаг и единият от тях развя съветското знаме над Берлин. Междувременно Хитлер успя да се ожени и да се самоубие. Изведнъж войната мина в историята и всички вярваха, че бъдещето е на мира. Но на тихия фронт можеше да се говори най-много за примирие.

Отдавна преди това светът бе научил за Хитлеровите вълшебни ракети. Специалистите смятаха, че генералите на вермахта не са разчитали само на ФАУ, които паднаха върху Лондон. По някои съобщения можеше да се съди, че нацистките учени работят върху проект за атомно оръжие. Някои офицери разузнавачи дори бяха на мнение, че Хитлеровите изобретатели биха могли да направят голям скок напред в проучването на ядрените горива.

Америка също не бездействуваше. Наближаваше премиерата на проекта „Манхатън“, на сцената трябваше да се появи първата атомна бомба в света, историческият „малък Джон“, а с него и трагедията на Хирошима. Но нека не изпреварваме събитията. По онова време още не се знаеше какъв ще бъде резултатът от финала и стратезите непрекъснато си задаваха въпроса: ами ако надпреварата с времето не завърши според прогнозата на разузнавачите, ами ако нацистите все пак са постигнали предимство, което са успели да скрият до последния момент?

Трябваше да се отговори на жизненоважния въпрос, а да се отговори означаваше да се предвиди бъдещето. Ето защо заедно с първите части, които през онзи дългоочакван ден на Втората световна война дебаркираха на брега на Нормандия, слиза и специална команда от американската армия. Екипът не е многоброен. Може би двадесет или най-много двадесет и пет души. Едни от тях изглеждат като селяци, а други като професионални спортисти. Но нито един от тях не прилича на професор. В герба на това специално поделение стои буквата алфа със знака пречупена мълния и опознавателното наименование Алсос.

Без да бият на очи, мъжете се настаняват в парижкия хотел „Роаял Монсо“ и се залавят с разрешаването на полудетективската, полунаучната задача: да обобщят сведенията за хода на изследванията върху немската атомна бомба, доколкото съществува такава, да се доберат до писмените материали относно проекта, да открият и арестуват нацистките учени, които работят върху него.

Ходът на акцията е авантюристичен. А резултатът? В края на април 1945 година на малкия площад в Хайгерлох, недалеч от Хехинген, спира колата на полковник Паш. Слизат трима мъже и тръгват уверено. Впрочем тук нацистите са евакуирали най-ценните си сътрудници. Полковникът от американската армия Паш най-после разполага с ценната плячка — учените от такъв мащаб в атомната област като фон Вайцекер, фон Лауни и Хан.

Това не е единственото откритие. В Хайгерлох американците откриват огромни подземни помещения. Оказва се, че там е имало обект, подготвен за конструиране на атомен реактор, склад за запаси от тежка вода — една безкрайно необходима суровина за производството на атомна бомба — и огнеупорни каси с документация. Командата Алсос бе изпълнила задачата си.

Полковник Паш дава заповед: всичко да се натовари на камиони. Тежките съоръжения, суровинните запаси, лабораторните уреди, протоколите и папките с чертежите. Естествено и господа професорите. Колоната с най-голямото съкровище за онова време потегля по най-краткия път на запад. Нацистките учени се надяват да стигнат колкото се може по-скоро в Съединените щати.

На четвърти април 1945 година инженерите Хуцел и Тесман укриват четиринадесет тона секретни документи в дълга подземна галерия, недалеч от миньорското градче Дьорнтен в планината Харц. Тръшват бронираната врата и взривяват подготвения заряд. Заграждението затваря пътя към най-ценните архиви на Третия райх. Документите от сандъците можеха да помогнат да се открие тайната на така превъзнасяните от Хитлер вълшебни оръжия. Нацистките учени не успяха да ги конструират, а замиращата промишленост, все едно, не бе в състояние да ги произведе.

В деня, в който американските войски заемат Дьорнтен, Хуцел и Тесман заминават за Баварските Алпи. Там чукат токове и рапортуват на Вернер фон Браун:

— Заповедта е изпълнена!

Нацистките учени си знаеха цената. Знаеха, че резултатът от изследванията, който лежеше зашифрован в четиринадесетте тона документи, струваше на Третия райх три милиарда марки. И сега, когато войната вече бе завършила, те все още представляваха голяма военна сила, която би могла да предреши на чия страна ще се наклонят везните в следвоенния свят. А знаеха това не само те, но и разузнавателните организации на съюзниците. Следователно голямата игра на тихия фронт продължаваше.

Говори се, че в първия етап, непосредствено след поражението на нацистка Германия, в Съединените щати попадат сто и петнадесет учени, които можеха активно да повлияят върху паритета на съществуващите бойни средства. Освен това и други се готвели да заминат постепенно отвъд океана.

Когато на територията на разгромена Германия, както и в други европейски страни се водят операции на тихия фронт, Григорий Лонов — Гордън Лонсдейл, следва право. Наслаждава се на мирния живот. Не тъй опасен, но и не тъй вълнуващ. Редовно взема изпитите си. Но един ден, когато е вече пред целта си и започва да се подготвя за дипломната работа, звънва телефонът. И като вълшебното звънче на магьосника от приказките променя изведнъж живота и плановете на Лонов. Отново след няколко години трябва да се кръстосат съдбите на двамата славни разузнавачи Рудолф Иванович Абел и Гордън Лонсдейл.

Алекс действува на територията на Съединените щати и иска да разшири разузнавателната мрежа. Спомня си за своя сътрудник от войната и помолва Центъра да му го изпрати. Едва ли е предполагал, че Григорий Лонов вече не работи в тази област.

Изглежда Лонов-Лонсдейл е изправен пред дилемата: да приеме предложението, да се раздели със семейството си, да замине за Съединените щати и да не завърши висшето си образование или да се откаже, да завърши и да продължи спокойния живот на обикновен човек.

Според присъдата на Нюрнбергския трибунал само десетина главни военни престъпници стигнаха до бесилката. Тези, които носеха най-голямата вина — Гьобелс, Хитлер и Гьоринг, сами си уредиха сметките с престъпната си съвест. Но хиляди, а може би и стотици хиляди малки или големи негодници останаха живи и на свобода. Като плъхове от потъващ кораб търсеха спасение в океана. Само че този път той бе като предпазна бариера между Европа и Америка.

С всички възможни средства достигаха до другия бряг, променяха имената и лицата си, научаваха чуждия език или мълчаха, а грандоманската надменност замениха с гешефтарско подмилкване. Така живя Айхман, така живеят, както неотдавна заяви неговият син, и другите нацистки главатари Мюлер, доктор Менгеле и майсторът в гангстерския занаят Скорцени. Те разполагат с огромни финансови средства, имат свои тайни организации, наемат стотици въоръжени телохранители, които трябва да им гарантират безопасност, да ги пазят от възмездието на справедливостта.

Нацистите никога не заявиха публично, че вярват в поражението на Хитлеровия хилядолетен райх, но се подготвяха за него. Най-малкото, разузнавателните служби на всички възможни ведомства знаеха рецептата за всички случаи. И когато немският вермахт се оказа натясно и всеки разумен човек можеше да предвиди близкото поражение и капитулация, нацистите си осигуриха бъдещето. Изпратиха в затворите и концлагерите някои свои първокласни агенти на абвера и службата за сигурност, с което им осигуриха отлично алиби. След освобождението най-опасните агенти можеха да бъдат освидетелствувани като благонадеждни антифашисти, които, видите ли, по времето на Хитлер били подложени на политически репресии.

Това бе далновиден трик, но почти излишна предпазливост. Наистина отначало американците изпратиха агентите на нацистката шпионска служба в специални лагери за интернирани, но скоро те им потрябваха. Западните разузнавателни служби проявяваха голям интерес към тези ловки господа. Впрочем почти всеки от тях имаше в запас някои интересни документи, които бе скрил за всеки случай, и смяташе след капитулацията да откупи с тях своята безнаказаност и свобода. Доказателство за това е онази част от архива на Главното управление на Имперската служба за сигурност, която водолазите от СВАЗАРМ^[1] едва през лятото на 1964 г. откриха в Черното езеро в Шумава.

Нацистките лидери бягаха отвъд океана, по-хитрите си бяха вече подготвили почвата там. Хитлеровият генерал Райнхард Гелен, отявлен враг на комунизма, вместо в затвора попадна в чудесно обзаведена вила. Оттук започна да организира нова западногерманска разузнавателна служба. Временно под американска фирма. Той също се откупи. В новата си длъжност направи голям влог. Петдесет сандъка секретни материали от отбрано качество и с изключителна стойност. По-късно нае над десет хиляди тайни агенти. С колко ли е започнал да работи отначало?

Победени нацисти се появяваха зад кулисите на политическия живот. Радиусът на действие на техните домогвания бе голям: Европа, Азия, Америка, Африка. Целта им? Преди всичко Латинска Америка. За мнозина Съединените щати бяха само транзитна гара. Рудолф Иванович Абел тръгва по следите им. Получава задачата да разкрива коварствата им, да изпраща сведения за тях и да предугажда плановете им. Имал нужда от опитен помощник. Лонсдейл бил пред завършване на университета, но решава незабавно да замине. Оставало вече само да се избере начинът, по който незабелязано да се озове в чужбина. В това отношение трябвало да му помогне неговият началник.

„Не след дълго се срещнахме и започнахме да анализираме възможностите за това, как най-добре да стигна до Съединените щати и как да се заселя там. Накрая решихме отново да започна да се представям за немец. Алтернативата ни се стори подходяща. Освен другите аргументи и заради това, че в Съединените щати трябваше да тръгна по следите на бившите нацисти. Естествено като немец имах далеч по-голямата надежда да попадна в немско-американско общество, известно със своята строга сплотеност. Затова се върнах отново към своя предишен живот. Още по време на войната се представях за фолксдойче.“

И тъй в един прекрасен ден на франкфуртското летище се появява добре облечен и старателно обръснат господин. С тъмното си облекло и бялата риза той изглежда като останалите добре облечени господа, държи се като тях, говори като тях, също като тях е самоуверен, защото в Западна Германия немецът може да си позволи да бъде такъв, какъвто си е.

Добре облеченият господин се качва в автобуса, слиза в центъра на града, после върви пеш, бавно изминава Кайзер щрасе, сякаш не бърза за никъде и се разхожда ей тъй, за собствено удоволствие. Не ускорява крачка дори когато завива в страничната уличка. Държи се спокойно и когато натиска звънеца на вратата на втория етаж.

— Добър ден, уважаема госпожо. Мога ли да говоря с вашия съпруг?

— За кого да съобщя? — пита около четиридесетгодишната жена.

— Пристигнах от Кьолн. Хайнрих ме помоли да се отбия тук за някаква книга.

— Заповядайте, моля.

За Лонсдейл срещата с довереното лице на съветското разузнаване е само някакво междинно кацане. „Ролф“ му е осигурил не само подслон, но, както изглежда, и необходимите връзки. Целта на Лонсдейл е не да се загуби отлично преоблечен сред немците като един от тях, а да стигне колкото се може по-бързо в Съединените щати, където го очаква полковник Абел.

Следвоенна Германия е борса на несбъднати мечти. Хората копнеят за добър живот, но нито има какво да ядат, нито къде да живеят, девойките бленуват за хубави рокли, но се обличат във военновременен американ. Всеки, който има макар и малка надежда за успех, се опитва да се отдалечи колкото се може повече от разрушените от бомбардировките градове, напомнящи на всяка крачка за изгубената война. Мечтата на мнозина е Америка, която само е чувала за ужасите на нацизма, а на победените немци гледа с розовите очила на победител, който не може да бъде застрашен от нищо в света.

Желаещият да се изсели трябва да има сума удостоверения, но преди всичко близки, които да гарантират за него и да имат доста пари, за да го хранят в случай на нужда. Едва тогава може да тръгне да чука от врата на врата. Гордън Лонсдейл знае точно кой в тогавашна Западна Германия има думата пред американските власти. Ето защо измъква на бял свят миналото си, открива няколко стари познати, с които е служил в окупираната територия на Съветския съюз, а те се погрижват за колегата, оказал се в беда. Та нали е бил и той като тях, трябва да му помогнат да си намери препоръки. Но Гордън Лонсдейл казва, че не само неговите бивши колеги, но и „значителната сума, която получил един от висшите чиновници на американското Бюро за преселници, помага“ за бързото издаване на разрешението за изселване.

Изглежда, сполучил. Записал се в списъка за пътуване с кораб, чакал по реда на номерата за свободно място, приготвил двата си куфара и минал по люлеещата се стълба на кораба. Последвал безкрайният океан, а някъде отвъд него — другият бряг. Разказва, че умишлено избрал дългото пътуване с кораб. Искал да се аклиматизира сред американците, които били мнозинство на палубата. Смятал контакта с тях за упражнения в съответната среда. Искал след изтеклите години отново да навлезе в стария коловоз на разузнавателния занаят и полека-лека да свикне с новата си роля, чийто текст научил наизуст.

Американският публицист Грамонт, който също се е занимавал със случая на тъй наречената Портландска група, а и други публицисти смятат, че Лонсдейл бил тръгнал на Запад чак през 1954 година. Тогава се бил появил в Канада. Навярно бил пристигнал със съветски товарен кораб и слязъл на канадския бряг вече под името Гордън Лонсдейл.

Погрешно мнение се появи и в някои английски вестници в хода на лондонския процес. Как журналистите стигнаха до такива заключения? Лонсдейл даде пояснение по-късно.

След арестуването на Хаутън, Бънти Джий и Лонсдейл главният инспектор Смит изпратил подробна информация на канадската полиция и поискал да се проверят всички данни за пребиваването на Гордън Лонсдейл на канадска земя. Всъщност подозирал съветския разузнавач, че името му не е Лонсдейл, че не се е родил там, където посочва, че просто симулира съществуването на трето лице, за да скрие зад чуждия живот своята истинска същност.

Канадската полиция обаче разочаровала инспектор Смит. Установила, че Лонсдейл казва истината, потвърдила датата, когато се е появил във Ванкувър и същевременно констатирала случайния факт — същия ден в пристанището бил пуснал котва полският параход, на който е трябвало да бъде натоварено жито. За някои журналисти двете неща — полски кораб и съветски разузнавач — са задача от типа едно и едно прави две и стигат до сензационното откритие: през 1954 година Лонсдейл е пристигнал нелегално от Европа в Канада с полски параход.

Някои привидно дребни факти от задкулисието на секретните служби не се публикуват дори след много години. Така че и днес не знаем името, под което е слязъл на нюйоркското пристанище дребният набит мъж на средна възраст, тръгнал по пътя, сякаш познавал всяка улица тук, и изчезнал в каменния мравуняк, където в някое от милионите жилища го очаквал полковник Абел.