Застанал на югозападното летище на Флорида сред загорелите, въодушевени тълпи туристи, току-що отпразнували Коледа, Заека Енгстръм изведнъж изпитва странното чувство, че това, което е дошъл да посрещне, това, което се носи невидимо из въздуха и всеки момент ще кацне, не е синът му Нелсън и снаха му Пру, и двете им деца, а нещо много по-зловещо и лично негово — собствената му смърт, слабо наподобяваща формата на самолет. Чувството го смразява много повече от климатиците на терминала. Но пък и срещите с Нелсън вече трийсет години го правят неспокоен.

Летището е относително ново. За да стигнеш до него, трябва да се отклониш при Изход 21 на междущатската магистрала 75 и да караш няколко километра по магистрала, която въпреки хилавите, подредени в редици палми и прекалено зелените, добре поддържани плоски стръкчета трева, засадена покрай мантинелата, сякаш води до никъде. По пътя няма билбордове и реклами, нито пък онези ниски къщи с хладни бели керемиди, които непрекъснато строят по тия места. Струва ти се, че си се объркал. В огледалото за обратно виждане едно червено камаро кабрио нетърпеливо се притиска в него.

— Хари, няма нужда да бързаме. И без това сме подранили.

Дженис, жената на Заека, му беше казала това при влизането им в магистралата. Гложди го търпеливият, внимателен тон, който напоследък е възприела, като че ли е изкуфял преждевременно. Беше погледнал към нея и видя как отмята един упорит развяващ се кичур посивяла коса от загрубялото си, дребно, мургаво лице.

— Скъпа, притиснат съм — беше обяснил той и се беше прибрал в дясната лента. Остави стрелката на километража с трепване да падне под стоте. Камарото бързо го беше задминало. Зад волана седеше негърка с какаова на цвят кожа и сива филцова шапка на стюардеса, с издадени напред устни и брадичка, която дори не го удостои с поглед. Това също го глождеше. Гледано отзад, с така направения багажник и броня, камарото сякаш има уста — две дебели метални устни, разтворени, като че ли ще изсъска. Вероятно тогава се беше появило усещането за призрачност.

Когато най-накрая виждат терминала, той се оказва дълга бяла, ниска сграда, подобна на големите, сгрени от слънцето клиники — зъболекарски, ортопедични, за ревматични болести, кардиологични, правни, правно — медицински — които опасват булевардите на този щат, посветен на възрастните. Паркираш само на няколко крачки от плъзгаща се врата от кафяво стъкло и целият щат те заобикаля с грижи. Вътре, на горния етаж, където се посрещат пристигащите, залите са дълги и ниски, облицовани с фина сива филцова материя, като шапката на онази самонадеяна стюардеса. Навсякъде се носи музика, която чуваш само когато асансьорът спре или когато зъболекарят престане да дълбае зъба с бормашината. Подръпвани струни, без вокали, музика, свикнала да не бъде забелязвана, нещо като килим във въздуха, покриващ тишината, която би могла да ти напомня за смъртта. Тези дълги, ниски, оформени с вкус пространства, където, както по магистралата, липсват реклами, напомнят на Заека за нещо. Въздухопроводи на климатици, решава първоначално, и след това се сеща — гробници. Това са футуристични пространства като онези квадратни тунели по филмите, които камерата изкривява с помощта на трик и ни внушава илюзията, че летим в космоса от една звезда към друга. 2001. Ще бъде ли жив тогава? С надеждата да успокои внезапно обзелото го чувство за смърт, той докосва талията на застаналата до него Дженис и усеща мократа й от пот бяла памучна рокля. Талията й е по-дебела, извивката й е по-заоблена, превръща се в онзи тип жени, които към края на петдесетте заприличват на буре, с кльощави крака и отпуснати ръце, като че ли кожата им ще се отдели от костите като на преварено пиле. Над роклята си за тенис е облякла жълта плетена жилетка, за да се предпази от хладния въздух на климатиците. Жилетката не е закопчана и виси на раменете й. Той се гордее с нея. С тази рокля, почерняла от слънцето, и въпреки белите кръгове от слънчеви очила около очите, тя изглежда като онези американски баби, които могат да си позволят да бъдат тук, в земята на неизменното слънце и вечната младост.

— Изход А 5 — казва Дженис, като че ли докосването му е въпрос. — От Кливланд през Нюарк — допълва тя с онази експедитивност на бизнес дама, която възприе на средна възраст, особено след като майка й умря преди седем години, завещавайки й фирмата, Спрингър Моторс, едно от двете представителства на „Тойота“ в Брюър, щата Пенсилвания, и всички активи. Цялото семейство продължава да я нарича „фирмата“, тъй като първоначално представляваше фирма за продажба на коли втора употреба, собственост на Фред Спрингър, мъртвия Фред Спрингър, който според вдовицата му Беси и дъщеря му Дженис се беше преродил в Нелсън. И двамата бяха жилави хитри дребосъци. Точно затова Хари и Дженис прекарваха половината година във Флорида, за да може Нелсън да поуправлява малко фирмата. Хари, главен търговски представител от десет години, а заедно с него и Чарли Ставрос, който лавираше между тях, изобщо не беше споменат в завещанието на мама Спрингър, въпреки че живя с нея толкова години в голямата й мрачна къща на Джоузеф стрийт и я слушаше да бръщолеви какъв светец бил Фред и да се оплаква от подутите си глезени. Всичко отиде на Дженис, като че ли той беше някакъв неприличен инцидент в династията на Спрингър. Къщата на Джоузеф стрийт, в която Нелсън и семейството му живееха, за да покриват поддръжката и данъците, сигурно в момента струваше триста хиляди. Юпитата настъпваха през планината от Северен Брюър към Маунт Джъдж и това оскъпяваше имотите. Вилата в Поконос, където дори цените на колибите в гората бяха скочили, и самата земя около фирмата — четири акра покрай шосе 111 на запад от реката, можеше да докара около един милион от някоя от високотехнологичните компании, които през последните години превзеха Брюър, за да се възползват от празните фабрики и опитната, но депресирана работна ръка и старомодния, евтин начин на живот. Дженис е богата. Заека би искал да сподели с нея чувството за внезапно обзелия го студ, сянката на някакъв божествен самолет, но черупката, в която се е скрила, го отблъсква. Роклята на талията й е плътна и студена като влажна кожа. Той е сам с предчувствието си.

Тълпа посрещачи се е събрала в този вторник след Коледа на последната година от властта на Роналд Рейгън. Дребен човечец с типичната за евреите прегърбена стойка и странна ловкост се мотае около тях и се провиква към жена си зад него, като че ли Енгстръмови не съществуват.

— Хайде, Грейс!

Грейс, мисли си Хари. Странно име за еврейка. Може пък да не е. Имат библейски имена като Рейчъл и Естер, но невинаги. Някои са Барбра, Бети. Още не е свикнал с евреите тук, учи се от тях, опитва се да възприеме философията, която ги кара така жадно да се вкопчват в живота. Опитва се да свикне с хора като този прегърбен стар човечец с розова карирана риза и червени като червило панталони, който се затичва като че ли кацащият самолет е последният влак от Варшава. Когато Хари и Дженис обмисляха да се преместят тук, техните съветници по избора на Флорида, и най-вече Чарли Ставрос и Уеб Мъркет, им казаха, че частта откъм залива е християнска, а онази откъм Атлантика е еврейска, но Хари не забелязва разлика. Що се отнася до кръга му от познати, цялата Флорида е толкова еврейска, колкото Ню Йорк, Холивуд или Тел Авив. Всъщност в блока, където живеят, двамата с Дженис са нещо като всеобщи любимци, тъй като не са евреи, и всички ги смятат за мили. Дребният старец беше поне на седемдесет. Наблюдавайки го как се втурва и подскача на зигзаг между облицованите столове, за да стигне пръв на изхода, Хари със съжаление усеща тежестта си — според най-щадящия кантар 104 килограма, които на петдесет и пет годишна възраст го обгръщат като одеяло и които десетилетията трупат върху него един след друг. Тукашният лекар непрекъснато му казва да намали бирата и похапванията. Всяка нощ, след като си измие зъбите, той се зарича да го направи, но на следващия ден отново изпитва глад за нещо солено и лесно за дъвчене. Какво му беше казал старият му треньор Марти Тотеро в края на дните си? Нещо от сорта, че когато остарява, човек непрекъснато яде, и то все неподходящата храна. Понякога Заека изпитва усещането, че ще припадне от влаченето на това тяло. Малки пробождания дразнят ребрата му и се надигат към лявата му ръка. Има моменти, когато се задъхва и усеща гърдите си напълнени с нещо тайнствено, с някаква притискаща го субстанция. Когато беше малък и се стряскаше, че нещо го боли, възрастните около него с усмивка отхвърляха притесненията му. Сега вече той определено беше възрастен и трябваше сам да се присмива на страховете си.

Едно пъстроцветно осмоъгълно магазинче, в което се продаваха вестници и списания, бонбони, коралови сувенири и смешни тениски с надписи, гласящи какъв рай е Югозападна Флорида, смекчава суровата сивота на летището. Дженис се спира и казва:

— Би ли ме изчакал за минутка да видя дали новият брой на „Ел“ е излязъл? Май е най-добре да се върна и да ползвам тоалетната, докато все още имам възможност. Движението до дома ни може да е натоварено в това горещо време.

— Сега ли се сети? — пита той. — Ами давай тогава.

Косата й, която все още носи на бретон като на Мами Айзенхауер, е изтъняла от годините и се е накъдрила от влагата и солената вода, я прави в момента да изглежда свежа, упорита и привлекателна, въпреки бръчките от слънцето.

— Имаме още поне десет минути, не знам за какво се беше разбързал тоя тип.

— Просто обича живота — отговаря й Хари и послушно зачаква. Докато тя се бави в тоалетната, той не устоява и влиза в магазина да си купи нещо за хапване, хрупкав десерт с фъстъци на фирма „Плантър“ за четирийсет и пет цента. На опаковката пише: „Оригиналният фъстъчен десерт на Плантър“. Беше счупен на две явно по време на транспортирането и той се замисля дали да не остави едната половинка и да я предложи на внуците си, докато се возят в колата към къщи. Ще ги зарадва. Но десертът е толкова вкусен, че той изяжда и втората половина и дори изтръсква в ръката си сладките трохи от опаковката и ги облизва с език като мравояд. Замисля се дали да не се върне и да купи още един десерт, който да си разделят в колата — „Вижте какво ви е купил дядо!“, докато завиват по междущатската магистрала 75, — но не е сигурен, че няма да изяде и него, и си налага да се въздържи. Зазяпва се през прозореца. Това летище е построено с големи прозорци, гледащи към пистите, така че ако има катастрофа, всички да й се насладят. Кълбовидната мълния, корпусът, който бавно се завърта с плъзгащо движение, падащите криле. Опитва се да избута с език лепкавите остатъци от десерта, карамелизирана захар и царевично нишесте между зъбите си, които, слава богу, още си бяха негови, дори предните му не бяха облечени с коронки. Гледа втренчено през стъклото към широкия пуст следобед. Пистата се заостря в триъгълник; равната Флорида пожълтява като слама отвъд зелената хватка на напоителните системи. Сянката на зимата, която пада тук, още не е дошла. Температурата продължава да е 26 градуса. След четири зими във Флорида той знае как вятърът от Залива те пронизва на първата голф площадка, ако си почнал рано, и можеш да си свалиш пуловера чак когато слънцето се е изкачило високо в небето, но този декември, освен няколко студени дни в средата на месеца, времето е като ранна пролет в Пенсилвания. Топло е, само кестените променят цвета си и някаква отегчена сухота във въздуха и жуженето на цикадите напомнят, че лятото си е отишло.

Докато десертът сляга в стомаха му, чувството за смърт отново сграбчва сърцето му като че ли с малки зъбци, подобни на онези, които придържат диамантите на пръстените. Напоследък по вестниците пишат за много смъртни случаи. Макс Робинсън, първият и единствен чернокож говорител на нацията, Рой Орбисън, който винаги беше облечен в черно, носеше черни очила и пееше „Хубава жена“ с онзи писклив женски глас, и след това точно преди Коледа онзи самолет на Пан Ам, полет 103, който се разцепи като гнил пъпеш на пет мили над Шотландия и разпръсна тела и запалени останки над игрището за голф и улиците на някакво забравено от бога градче, май се казваше Локърби. Представяш ли си да си седиш унасян от бученето на ролс-ройсовите двигатели, докато стюардесите бутат подрънкващите колички с питиетата, доволен, че си хванал самолета, и сега няма какво друго да правиш, освен да се отпуснеш, и изведнъж с рев и невероятен раздиращ звук и откъслечни писъци целият този удобен свят да се разпадне и под теб да няма нищо, освен черно пространство, и гърдите ти да се стегнат от нечовешки студ, който не можеш да си представиш, че съществува, но понякога почти може да се усети в куфарите, съхранявани в нехерметизираното багажно, когато разопаковаш дрехите си, мръсното бельо и плажните кърпи, с безмилостната студенина на смъртта от външния космос, която витае наоколо. Тъкмо вчера един джет на път от Рочестър до Атланта получил пробойна на девет хиляди метра височина. Във вестника пишеше, че дупката била десетина сантиметра и всички извадили късмет, че успял да се приземи във Вирджиния. Всичко се разпада, самолети, мостове, осем години под управлението на Рейгън никой не се грижеше за страната, и правеха пари от нищо, правеха дългове, уповавайки се на Бог.

Хари е летял по разни места на конференции, а един път преди девет години си бяха прекарали чудесно на Карибите с две други двойки, но двамата с Дженис винаги ходят до Флорида с кола, за да могат да я карат там. Нелсън сигурно ще се муси, че колата е само една, въпреки че е камри комби, в която спокойно могат да седнат шест човека. Нелсън обича да върши разни неща и мистериозно изчезва с часове. Нелсън. Болезнено място. Езикът на Хари започва да го щипе и той престава да го пъха в един развален зъб с дупка, където се е завряло нащърбено парченце сладък карамел.

Освен това във вестника на Форт Майърс, Нюз прес, тази сутрин имаше статия за някаква бременна жена от Форт Лодърдейл, която била застреляна при опит за грабеж. Сигурно е била чернокожа, но във вестника не пишеше. Жената беше починала, но лекарите бяха успели да спасят бебето с цезарово сечение. А на предната страница имаше интервю с осъдения на смърт, който беше отвлякъл едно дванайсетгодишно момиче, принудил я да пуши дрога и я беше изнасилил и след това изгорил жива, а сега се оплакваше от хлебарките и плъховете в килията, където чакаше изпълнението на смъртната си присъда. Казваше на журналиста: „Винаги съм се опитвал да правя най-доброто, на което съм способен, но не съм ангел. Не съм и убиец“. Хари се беше засмял, това му напомняше нещо. Не съм ангел, но не съм и убиец. Не като онзи тип Бънди, който беше избил десетки жени в няколко щата и чиято екзекуция се отлагаше вече десет години в Талахаси. Хирохито също не се притеснява. Хари си спомня времето, когато пропагандата през войната показваше Хирохито редом до Хитлер и Мусолини.

Никога не беше забравял и това, че този юни ставаха трийсет години, откакто бебето им, Ребека, се удави, и как се беше върнал в апартамента сам, а ваната още беше пълна с хладката сива вода, която я беше убила. Господ не беше дръпнал запушалката. За него би било толкова лесно, та нали беше сложил звездите на небето. Можеше да върне времето обратно. Или да заличи от вселената онова, което е взривило онзи Боинг 747 на Пан Ам над Шотландия. Онези тела с разтуптени сърца, премятащи се в тъмнината. Какво ли са си мислели, докато са падали през гъстия като хладка вода въздух, равнодушен и сив като този терминал, през който хората минават и си отиват, като прашинки във въздухопровод. За авиокомпанията ние сме само цифри в компютъра, една повече или по-малко, кой го е грижа? Светеща точка на монитора, която после изгасва. Онези тела, падащи като мокри семки от пъпеш.

В синевата на дневното небе под перата на слоест облак се появи звезда, един самолет проблясва, снишавайки се, насочен право към тях. В това проблясване, мисли си той, се намират най-близките му същества. Синът му Нелсън, снахата му левичарка, която наричаха Пру, въпреки че беше кръстена Тереза, Джуди, осемгодишната му внучка, и Рой — четиригодишният му внук, който се роди същата есен, когато Хари и Дженис започнаха да прекарват половината година във Флорида. Всъщност момчето беше кръстено и на двамата си дядовци, Харолд Рой, но всички му викаха Рой. Хари се дразнеше, защото Рой Лубел беше навъсен безработен машинист от Акрън, който дори не беше дошъл на сватбата и никога не беше направил нищо за седемте си гладни деца. Пру, изглежда, още не беше забравила глада и с това тя припомня на Хари собственото му детство. Звездата се увеличава, прилича на летяща чиния, проблясваща на няколко места, крилата алуминиева машина, пламтяща и уголемяваща се над мрачната равна земя и набраздения от палми хоризонт. Представя си, че самолетът експлодира при докосването на земята, подпален от някой от проблясъците си, и се превръща в кълбо червени пламъци на черен фон, точно като по телевизията. Шокира се, че не се разстройва, докато си представя гледката, усеща само студена тръпка от това, че е свидетел, и мрачно възхищение от яростта на химикалите, както и облекчение, че самият той не е в самолета, а стои в безопасност от тази страна на стъклото, обзет от слабо, пробождащо чувство за смърт.

Дженис се появява до него задъхана и развълнувана.

— Побързай, Хари — казва. — Вече са тук, десет минути по-рано, сигурно от Нюарк е духал попътен вятър. Излязох от тоалетната и отидох до изхода, но не те намерих, къде беше?

— Никъде, просто седях тук до прозореца. — Значи самолетът, който беше взривил във въображението си, не беше техният.

С разтуптяно сърце и досадно задъхан, той крачи след дребната си женичка по сивия мокет. Плисираната й поличка за тенис трепка около почернелите й бедра, удобните й бели маратонки „Найк“ изглеждат неестествено големи на кльощавите й крака, като Мини Маус с онези огромни обувки. Дрехите на Дженис не са по-различни от тези на останалите посрещачи: мъже с побелели коси и банкерски подстрижки, с банкерски издължени непроницаеми лица, облечени в жълто-зелени пуловери и доматено червени колоездачни шорти или бермуди с шарки, наподобяващи пържени яйца, са дошли с накъдрените си жени с налети талии, облечени в онези нелепи цели спортни екипи, прилични на памучно бельо, само че в розово или синьо, бебешки цветове върху кукленски форми. Екипите им рекламират вечната младост, която са открили, подобно на скиорите, тенисистите и играчите на голф, появяващи се по телевизията, отрупани с реклами като ходещи билбордове. Прегърбеният дребен евреин, който толкова бързаше, вече е посрещнал любимото си същество. Висока, захилена жена, някоя Рейчъл или Естер, със ситно накъдрена коса и широк блед профил, метнала през ръка анорака си от Нюарк. Пълната й, трътлеста майка стои до нея, името й май че беше Грейс, докато старецът им разказва нещо и сърдито ръкомаха с насечени движения. Те слушат с половин ухо най-новото нещо, за което той толкова се вълнува. Заека с учудване забелязва, че тази пораснала дъщеря, по-висока от родителите си с цяла глава, изглежда, си няма приятел. Неестествено близо зад нея се влачи висок, изискан на вид чернокож мъж, облечен в сив костюм от три части. Той небрежно носи от онези огромни провиснали чанти, които умните пътници ползват и които заемат цялото пространство за ръчен багаж. Не може да им бъде роднина, сигурно просто се опитва да се размине с тях като онази чернокожа майка в червеното камаро след отбивката на магистрала 15. В днешно време всички се движат опасно близо.

Хари и Дженис стигат до изход 5. Хората слизат от самолетите на тумби. Някой надут суетен тип с три чанти или някоя изкуфяла стара дама с бастун винаги принуждават останалите да се скупчват зад тях. Човек започва да се чуди дали не прекаляваме с грижите за инвалидите.

— Ето ги — най-накрая казва Дженис и тихичко промърморва на Хари: — Нелсън изглежда изтощен.

Не толкова изтощен, мисли си Хари, колкото гузен. Синът му държи собствения си син в лявата ръка, а дясното му око се присвива и клепачът сякаш трепва, като че ли някой може да го удари от тази незащитена страна. Рой сигурно е заспал по време на полета, защото е облегнал главичката си на врата на баща си, търсейки възглавница, но очите му са отворени с онзи чист детински поглед. Пълните му устнички са безмълвни, по тях проблясва слюнка. Хари отива напред да поеме тежестта от сина си, но Нелсън сякаш не иска да му го даде, като че ли собственият дядо на детето е някакъв похитител. Рой също не се пуска. Хари раздразнено свива рамене и се отказва. Навежда се и целува гладката бузка на Рой, по-нежна от кадифе, още топла от съня, и стисва малката, студена и влажна ръка на сина си. През последните няколко години Нелсън си е пуснал мустак — туфесто кафяво петно, не по-широко от носа му. Нежните устни под него, изглежда, никога не се усмихват. Хари напразно се взира в това боязливо лице с кафяви очи, за да открие някаква следа от собственото си синеоко лице. Нелсън е наследил напрегнатите, добре оформени черти на Дженис, както и прозиращото в очите смущение, но обърканият поглед отива повече на жена, отколкото на мъж. Лошото е, че високото чело на Дженис и рядката й мека коса в Нелсън са се превърнали в напредваща плешивост. Между слепоочията му е останал прозрачен триъгълник коса, която скоро щеше да се превърне в островче, или кръпка, а на задната част на главата му, когато се обръща да целуне майка си, ивицата гола кожа се разширява. Решил е да пътува с износено синьо дънково яке, облечено върху официална риза на розови райета с бели маншети и якичка. Изглежда леко наперен, като женена рок звезда или гангстер през почивните дни. На едното му ухо проблясва малка златна обеца.

— Мммуа! — казва Дженис в края на целувката си. Научила се е да издава такива звуци тук, сред прекалено изразителните еврейки.

Хари внимателно поздравява Джудит и Пру. След по-малко от месец слабичкото момиченце ще стане на девет години. То е като скица на жена, но не в реални размери и не толкова оформена. Червенокоса като майка си. С красива кожа и поруменели под луничките бузи, чертите на лицето й — мигли, вежди, уши, нос, устни, които бързо разкриват зъбите й — са плашещо перфектни, прекалено лесно могат да бъдат разбити. Когато се навежда да я целуне, той вижда пред ухото й сиянието на незабележим детски мъх. Има ясните зелени очи на Пру и косата й с цвят на морков, но крехката й изправена фигурка и издълженото спокойно лице все още не са прекършени, както животът в един момент беше пречупил Пру, от което красотата й, дори когато беше на двайсет и четири, избледня, и сега тя изглеждаше леко непохватна, и сякаш отпусната. След девет години брак с Нелсън тя е още по-огорчена и тромава. Тя харесва Хари и той също я харесва, въпреки че така и не намериха начин да го изразят.

— Каква двойка красавици — казва сега той за майката и дъщерята.

Малката Джуди сбръчква носле и казва:

— Срамота, дядо пак е ял някакъв десерт. Усетих го, нещо с фъстъци, сигурна съм. Даже има малко залепнало по зъбите. Срамота.

Той се засмива на това обвинение, на точността му и на пенсилванско-холандския начин, по който момичето беше произнесло „срамота“. Местните диалекти вече бавно отмират, но децата имитират възрастните с абсолютна точност. Джуди сигурно е дочула как Нелсън и Пру, а вероятно и Дженис, обсъждат теглото му и провалените диети. Ако го обсъждат, значи здравословният му проблем е по-голям, отколкото смята. Явно, изглежда зле.

— Ужас — казва той засрамено. — Вече нищо не мога да скрия от вас. Пру, как се отнася светът с теб? — и той се навежда да я целуне по бузата.

Снаха му го изненадва, като го целува право в устата. Извитите й надолу устни сякаш са изпълнени с огорчение, но целувката й отеква в него топла, мека и пухкава като възглавница. Някогашната слаба, прегърбена фигура, бременната приятелка католичка на Нелсън от Охайо, секретарката в университета Кент на име Тереза Лубел се беше промъкнала в живота им и изведнъж се беше превърнала в преносителка на гените му във вечността. Пру е наедряла, без да изглежда дебела, от онова далечно лято, когато я видя за пръв път в сенчестата къща на мама Спрингър. Сякаш невидими лостове леко бяха раздалечили костите й и нов слой калций се беше вклинил в тях. Кожата нежно се беше разпънала, за да ги побере, и сега тя изглеждаше по-едра. Лицето й, някога тясно като на Джуди, сега на моменти прилича на сплескана маска. През годините, в които се бе превърнала в корава съпруга и майка, тя беше позволила да отрежат дългата й права коса и да я накъдрят на рунтави криле малко като прическата на Сфинкса. Беше си облякла лек кариран костюм, измачкан от трите часа път и грижи по децата. Под материята от триизмерни ромбове и квадратчета в черно, кафяво и бяло налетите й бедра и рамене изглеждаха още по-едри. През рамото й е преметната синя пътна чанта, а в ръцете си стиска сиво вълнено палто, две детски якета, няколко гланцирани детски книжки, илюстрирани по сутрешни телевизионни предавания, парцалена кукла с изпъкнало бежово лице и надут гумен динозавър. Ръцете й са големи, със зачервена, напукана кожа на кокалчетата. Ръцете на майка му бяха такива от пране и миене на чинии. Защо ръцете на Пру бяха станали такива във времето на технологиите? Той стои втренчен в нея, замаян от целувката й. Това, че имаше жена и деца, навремето скоро му беше писнало, но той не престана да се радва на факта, че имаше снаха. От плът и кръв.

Тя казва, за да прикрие първоначалното неудобство от срещата им:

— Добре изглеждаш, Хари. Слънчевият Юг ти се отразява добре.

Какво означаваше тази целувка по устата? Леката й настойчивост? Някакво тъжно съобщение. Двамата с Нелсън така и не си паснаха напълно.

— Май само ти мислиш така — отговаря той и хваща чантата на рамото й. — Дай да ти помогна с тоя багаж. Ще взема чантата — и започва да я дърпа.

Пру премества палтото и играчките, за да протегне ръка, и го пита:

— Мислиш ли, че е редно?

Хари се ядосва:

— Защо всички се държите с мен така, като че ли съм някакъв проклет инвалид? — все едно говори на въздуха. Дженис и Пру се прегръщат с фалшив ентусиазъм, а Нелсън крачи напред по дългия сив коридор със заспалия Рой на рамото. Хари с раздразнение забелязва, че Нелсън, явно, се е подстригал преди няколко дни, но бръснарят му е оставил от онези опашчици като опашка на плъх, която виси над яката му под уголемяващото се плешиво петно. На колко години си мисли, че е? На седемнайсет ли? Малката Джуди се мъчи да настигне баща си, но той не я изчаква и не поглежда назад. Момиченцето е достатъчно голямо, за да усети, че не трябва да жертва цялата си гордост и да хуква след него в хубавите си официални дрешки за из път. Облечена е с морскосиньо зимно палто над розова лятна рокличка, розовият й ръб се показва изпод палтото, а босите й крачета стърчат отдолу, по-дълги, отколкото си ги спомняше от ноември. Това, което го трогва обаче, е задната част на главичката й — лъскавата й морковеночервена коса е сплетена и вързана с ефектна колосана бяла панделка. В тази панделка има нещо от католическото възпитание на майка й, гиздейки девицата или малкия Исус, или който и да било за парада, сякаш отива на разходка из небето. Гладката косица на Джуди, подскачащата плитка, докато се опитва да не подтичва, послушният начин, по който носеше ефектната панделка, която майка й беше вързала, карат Хари да се усмихне. Ускорявайки крачка, той я настига, навежда се и казва:

— Хей, красавице. — Поема ръката, която тя му подава с детински рефлекс. Ръката й е влажна и той се изненадва както от целувката на майка й. Главата й с разделена на път коса стига малко над кръста му. Дженис му беше казала, че се оплаквала на майка си, защото е най-високото момиче в класа. Гадните момчета я дразнели.

— Как върви училището? — пита я.

— Мразя го — отговаря Джуди. — Пълно е с деца, които се мислят за големи клечки. Момичетата са най-гадни.

— А не смяташ ли, че ти си голяма клечка?

Тя се замисля над това:

— Някои от момчетата непрекъснато ме дразнят, но аз им казвам да отиват на майната си.

Той цъка с език:

— Това е доста грубичко за трети клас.

— Не е — отговаря му тя. — Дори учителката понякога казва „по дяволите“, когато я вбесим.

— Как я вбесявате?

Джуди се усмихва нагоре към него с бързата широка усмивка на майка си, но без гънките в ъгълчетата на устата.

— Понякога всички започваме да си тананикаме със затворена уста, за да не види кой си мърда устните. Преди няколко седмици ни беше накарала да пеем коледни песни и едно от онези момчета, дето се мислят за големи клечки, каза, че това е против религията на родителите му и че баща му е адвокат и ще я осъди.

— Той май е като таралеж в гащите — казва Заека.

— Дядо. Не говори мръсотии.

— Това не са мръсотии, просто казвам къде боде. Много по-мръсно щеше да е, ако бях казал, че е таралеж в задника. Хей, ето оттук си купих фъстъчения десерт, който подуши. Искаш ли един?

— Първо питай мама.

Хари се обръща и изчаква двете майки, които вървят рамо до рамо с наведени глави, да ги настигнат.

— Пру? — провиква се. — Нечии зъби ще се развалят ли, ако купя на Джуди захарна пръчка?

Тя разсеяно го поглежда, но не забравя да се усмихне:

— Предполагам, че от една няма да умре, въпреки че двамата с Нелсън се опитваме да не й даваме такива боклуци.

— Каквото и да й вземеш, Хари — добавя Дженис, — трябва да вземеш същото и за Рой.

— Но Рой спи и освен това е два пъти по-малък.

— Да, но ще разбере, че предпочиташ Джуди — казва Пру. — Тъкмо излиза изпод сянката й.

Малката Джуди да хвърля сянка? Той дали беше засенчвал Мим? Тя определено беше избягала доста далеч от Даймънд Каунти, ако това означаваше нещо. Беше минала в лентата за висока скорост към Лас Вегас и там беше и останала.

— И не се бавете — казва му Дженис. — Или ми дай ключовете да влезем в колата. Имат още две чанти, които са ги накарали да оставят в багажното в Нюарк. Нелсън сигурно вече е там.

— Сигурно, за какво се е разбързал така? На кого е сърдит?

— Най-вероятно на мен — казва Пру. — Вече съм се отказала да се чудя защо.

Хари бръква в джоба на карираните си панталони за голф и изважда няколко подставки за голфови топки и пластмасов маркер за топка с две букви В на него — Валхала Вилидж. После бръква в другия и напипва изпъкналите нащърбени ключове и ключодържателя. Подхвърля ги към Дженис:

— Дръж!

Ръцете й се стрелват нагоре в женска паника. Ключовете прелитат покрай тях и я удрят по корема. Това малко усилие, тършуването за ключовете и подхвърлянето, го изморява, като че ли ръцете му са от памук. Спонтанното удоволствие от купуването на сладкиш за внучката му беше изчезнало. Тя не си избира фъстъченото блокче „Плантърс“, както си бе представял, а „Скай бар“, което според него със сигурност беше вредно за зъбите с петте си вида лепкав пълнеж в петте изпъкнали отделни блокчета чист шоколад. Той рови в страничния джоб на панталона си, който е толкова стар, че карето е избледняло, а ръбовете на джобовете са потъмнели от години бъркане с потни ръце. Изважда портмонето и се застоява малко пред щанда с десерти, размишлявайки дали да не си купи още едно захаросано блокче слепени ядки. Този път може да извади късмет и да уцели някое, което да не е счупено в опаковката. После решава да не купува, и без това яде прекалено много боклуци, както казва Пру, а и тукашният му лекар, доктор Морис. В последната възможна секунда, когато чернокожата жена вече е застанала зад касата и брои рестото му за „Скай бар“-а, той решава в крайна сметка да си купи десертчето с карамелизирани фъстъци. Обожава не толкова дъвченето и поглъщането, колкото усещането на първото, нащърбеното ронливо парченце в устата си, първото правоъгълно блокче, което бавно се разтапя. За негова изненада и възмущение сега не само че не получава ресто от долара, който беше дал, ами дължи още пари на чернокожата жена зад касата, с кожа като неразредена черна матова боя, която рядко се среща в Щатите — сиво-черно, сигурно е хаитянка или доминиканка. Флорида е пълна с такива емигранти. Още няколко цента, за щатски данъци. Летищни цени, изнудват те, защото нямат конкуренция. А без конкуренция се стига до социализъм, където всеки се възползва, и икономика като в Куба и Хаити. Той поглежда към списанията на щанда. На горния рафт са подредени „голите“ списания, опаковани в прозрачно фолио, напечатани листове хартия, сред които се крият момичета с широко отворени уста, като че ли непрекъснато се чудят на собствените си материални придобивки — Хастлър, Галери, Клуб, Пентхаус, Уи, Лайв, Фокс. Той си представя как си купува някое, предизвиквайки неодобрението на хаитянката — всички от Карибите са евангелистки фундаменталисти, ходят в църкви с тенекиени покриви, където призовават света да свърши сега, — и как се промъква вкъщи със списанието и докато Дженис спи или готви, или е навън на някоя от сбирките си, разглежда до насита големите снимки на розови срамни устни и щръкнали цици, и надигнати дупета, снимани отзад така, че избръснатите путки да се виждат с тъжната си малка анатомия като стриди. С тъга си представя, че няма да се възбуди достатъчно, че ще бъде обзет от скука и ще се смути от цената. Тези дни списанията струват четири долара и двайсет и пет цента, обещавайки Секси сирени в сауната и Кара Лот се разгорещява, и Орален секс: гастрономически пътеводител. Колко сме отвратителни, като се замисли човек — месо за еднократна употреба, но настървени да получим удоволствие. — Хайде, дядо, какво се бавиш?

Те забързват след другите, които са изчезнали. Лъскавата, завързана с панделка главица на Джуди го изнервя, подскачайки първо от едната му страна и после от другата, като ключовете от колата, които трудно намери. Дженис непрекъснато му вика, че е непохватен и изкуфял, когато самата тя не можеше да хваща, нескопосана глупачка. Ако отвлекат внучката им докато е с него обаче, наистина ще се окаже изкуфял.

— Внимателно — казва той на Джуди на върха на ескалатора. — Избери си стъпало и застани на него. И внимавай да не стъпиш на процепа. — Когато стигат долния край, той й казва: — Добре, слизай, но не прекалено рано, не се притеснявай, ще стане. Добре, браво.

— Непрекъснато се возя на ескалатори по магазините — казва му тя, нацупвайки стиснатите си устни, с петънца разтопен шоколад в ъгълчетата.

— Къде, по дяволите, са другите? — пита той. Не среща нито едно познато лице сред загорелите от слънцето шумни пътници, които се блъскат на долния етаж на югозападното летище на Флорида. Металното усещане за смърт, което гложди корема му, отеква и в това пространство с високи тавани, което прилича по-малко на канал или гробница. Всички са му непознати, като че ли е слязъл в ада.

— Загубихме ли се, дядо?

— Не може да сме се загубили — отговаря й той.

В ненадейно сполетялото ги нещастие той отново осъзнава колко ценна му бе тя с шлифованите като бижута очи и мигли, пухкавия нежен мъх пред ушите и проблясването на всяка тънка нишка от тежката й, опъната в плитка коса, украсена с тази неестествена колосана бяла панделка. Чак сега забелязва, че в косата й симетрично са забодени две бели фибички с формата на пеперуди. Джуди поглежда нагоре към лицето му и се бори със сълзите, когато вижда изписаното на него съмнение.

— Много ми е топло с това палто — оплаква се тя.

— Дай да ти го нося — казва той и премята палтото през ръката си. Сега тя е като пеперуда в розовата си рокличка. В шумната сива аерогара, прилична на преддверието на ада, зелените й очи са се разширили под червено-кафявите й вежди. Едната вежда, близо до гладката издатина на малкия й, обсипан с лунички нос, е лизната и косъмчетата се обръщат в другата посока. Нелсън също е лизнат там, наследил го беше от Хари, който навремето си облизваше средния пръст и се опитваше да замаже косъмчетата пред огледалото в мъжката тоалетна на гимназията. Чудно, че нещо толкова дребно може да бъде предадено. Сигурно единственото постижимо безсмъртие е някаква генетична приумица, която се предава на поколенията като закодирано число в месечното ви банково извлечение. Призрачни празни очертания на хора, които не познава, се блъскат и минават покрай него. Те са като остров, заобиколен от шеги, шумни новини и прегръдки. Хора, почернели с онзи дълбок траен махагонов тен, който се постига само след месеци във Флорида, прегръщат бледи като лепило за тапети пристигащи. За да не изглежда скован, Хари казва на Джуди:

— Сигурно са при багажа.

Той поглежда нагоре и вижда над главите им табела с надпис БАГАЖ, поема малката й влажна ръка и я повежда към тълпата около лентата за багаж, която вече се върти. Но той не вижда нито Пру и Дженис, нито Нелсън и Рой. Нито едно лице не приема познатите очертания. Очите му, които никога не са му създавали проблем, му изневеряваха в това помещение с изкуствена светлина. Синята чанта за през рамо, която Пру му позволи да носи, е по-тежка, отколкото си мислеше, все едно я е натъпкала с тухли. Рамото и очите му горят.

— Предполагам — решава той, въпреки че не му звучи правдоподобно, — че вече са отишли при колата. Потупва джоба си за издутината от ключовете, не я напипва и в него се надига паника, след това си спомня как ги подхвърли на Дженис. Разбира се. Вече успокоен, той се приближава самоуверено до кафявите потъмнени стъкла на изходната врата, но я обърква с входната. Погрешната врата тръгва да се затваря, но когато тялото му попада под сензорите, тя се плъзга обратно. Погрешна, ако се отнася до него; Джуди го дърпаше в правилната посока, където струята топъл въздух бързо се увеличаваше. Слънцето беше пробило през млечните слоести облаци. То се отразяваше във восъчните листа на тропическите растения с неизвестни имена, които цъфтяха в краката му. Примигва, заслепен от морето движещи се коли, безмилостна река, втурнала се към платното за излизане. Стисва ръката на Джуди по-силно, да не би да реши да скочи от тротоара. Всички сме изпълнени с разни налудничави импулси. Пресичат до едно езеро от блещукащи коли, паркинга, където беше оставил колата. Къде точно беше? Осъзнава, че е забравил. Изобщо не може да се сети къде беше спрял колата — камри делукс комби, перленосив металик, с по-мощния 24 клапанов, V-6, 2,5 литра двигател. Тогава още беше ядосан на онова червено камаро и на Дженис, която критикуваше шофирането му, че изобщо не гледаше къде паркира. Спомняше си пешеходната пътека зебра и неголямата тревна площ в центъра на паркинга, където някакъв зажаднял за слънце студент се беше изтегнал, сложил глава на раницата си, за да попие малко слънчеви лъчи. Сещаше се за някакъв нервен старец, който си мислеше, че командва парада, и ръкомахаше накъде е изходът и къде е будката за плащане. Прекалено се вживяваше, като онзи евреин на летището, дето дърдореше на жена си, Грейс, като че ли беше луда, докато посрещаха накъдрената си, усмихната еврейска принцеса с дълги зъби, която беше по-висока и от двамата. Но не си спомня в коя редица беше паркирал. Все едно я беше паркирал в петно от мъртви, празни мозъчни клетки, в каквито ще се превърнат мозъците ни, когато умрем, освен ако вселената не ни е приготвила някаква наистина претенциозна изненада. В Нешънъл Инкуайърър, който Дженис понякога носи от Уин Дикси, непрекъснато пишат за хора, преживели собствената си смърт, но за Хари това беше твърде близко до малките зелени човечета и НЛО. Дори да съществуват, това не го успокоява. Ръката на Джуди се е изплъзнала от неговата, докато се чуди, застанал върху ивицата трева на края на паркинга, онази трева с широки стръкчета, която расте навсякъде, напоявана с пръскачки. Викат й Свети Августин. На него не му прилича на истинска трева, прекалено е гъста и широка, и някак си хрущи под краката като изтривалка. Гърдите започват да го болят. Потайна всеобхватна болка, нещо като силно обтегнат под кожата му обръч.

Гласчето на Джуди се носи към него като тънката нишка на живота:

— Какъв цвят е колата, дядо?

— Нали знаеш — отговаря й той с къси изречения, за да не възбуди болката. — Бледосива. Металик. Като половината коли по света. Не се притеснявай. Ще се сетя къде съм паркирал.

Бедното дете неуспешно се опитва да не се разплаче:

— Татко ще ни остави! — изтърсва тя.

— Да остави мене и тебе? Че защо ще го прави? Няма да ни остави, Джуди.

— Понякога направо побеснява, без никаква причина.

— Сигурно си има причина, която ти не знаеш. Ами ти, никога ли не си побеснявала?

— Не като татко. Мама казва, че трябва да отиде на лекар.

— Май всички трябва да ходим от време на време. — Усещането за смърт се процежда в стомаха на Заека като студена вода. Лекари. Личният му лекар въвежда сина си в практиката, така че ако умре, хлапето веднага ще поеме пациентите му, няма да пропусне нито една бланка по програмата „Медикеър“. Запълваш някаква празнина известно време и след това се преместваш, това е най-почтеното нещо, освобождаваш място. Той оглежда редовете проблясващ метал за ивица сиво, която да му се струва позната, и се чуди дали не бърка цвета — имал е толкова много коли, и е продал още повече. Казва на Джуди:

— Мисля, че я оставих от лявата страна. В третия ред. Всичко стана заради един старец, който ни сочеше накъде да караме, нали се сещаш, непрекъснато ръкомахаше, и ме разсея. Не те ли дразнят такива хора, които си мислят, че знаят всичко по-добре от теб?

Лъскавата червена главица на момичето безмълвно кима, прекалено притеснена, за да отговори.

Заека продължава да дърдори, за да я разсее:

— Всеки път, когато някой ми казва какво да правя, сякаш инстинктите ми подсказват да направя точно обратното. Това ми е докарало доста проблеми, но пък и много съм се забавлявал. Това старче ми разпореди да отида нанякъде и аз нарочно завих на другата страна и си намерих място за паркиране.

И за секунда, в нещо като прозорец между две пристягания на обръча в гърдите си, той вижда мястото: до някакъв ван в кремав цвят, форд бивак с онези воднисто сини регистрационни табели от Минесота, паркиран небрежно върху бялата линия, което беше още една причина да се подразни. Трябваше да се промъкне внимателно, за да остави достатъчно място Дженис да си отвори вратата надясно, без да я чукне в паркираното отляво галакси. В този момент той вижда в далечината, в трептящата мараня на Флорида, тясна, кремава ивица, издигаща се над останалите метални покриви. На третия ред, паркирана малко навътре. Той казва триумфиращо:

— Джуди, виждам я. Хайде.

Отново стиска ръката й да не би детската й перфектна красота да бъде смачкана от някой шофьор, който търси място за паркиране между редиците коли. Някои стари дребни шофьори едва виждаха над предните капаци на тези големи бели кадилаци и олдсита, сграбчили волана, превили сбръчканите си от остеопороза тела. Той още не я е пипнал, висок си е сто и деветдесет сантиметра, доколкото знае, поне панталоните не му се влачат по земята, но Дженис говори за нея, а и по телевизията непрекъснато показват онази реклама с двете жени. Засяга повече жените, отколкото мъжете, нали са с по-крехки кости. Тя пие калций на таблетки заедно с всички останали витамини, които си слага до чашата с портокалов сок на закуска. Господи, здрава е като бик. Ще живее вечно, напук на него.

Двамата с малката Джуди стигат по нагорещения асфалт до перленосивата му кола. Сигурен е, че е тя, по тенис ракетата на Дженис и калъфа, захвърлени отзад поотделно. Тъпа глупачка, за какво й е калъф, като не слага в него ракетата? Но там няма никой, колата е заключена, а Хари беше подхвърлил ключовете на Дженис. Малката се разплаква. Добре че има кърпичка в джоба на избелелите карирани панталони за голф. Оставя синята чанта на Пру с товара от тухли на асфалта и слага зимното палтенце на покрива на колата, като че ли да докаже, че е негова. Прикляква, за да обърше парченцата разтопен шоколад от устничките на Джуди и после сълзите от бузите й. И на него му се ще да се разплаче, докато клечи до нагорещения метал на колата. Отгоре на всичко го болят коленете, а топлият панически дъх на момичето увеличава жегата. В нещастието й изпъстреното й с лунички носле е протекло, а устата й е стисната като на Нелсън, когато е сърдит или изплашен.

— Можем да останем тук и да чакаме другите да ни намерят — обяснява Хари на внучката си, — или да се върнем и да ги потърсим. Май сме прекалено уморени и сгорещени, за да правим каквото и да било. Дай да останем, можем да изиграем някоя игра. Да видим колко регистрационни номера от различни щати ще открием.

Подсмърчанията се превръщат в малка влажна усмивка.

— Така пак ще се загубим. — Клепачите й са зачервени от сълзите. Малки искрици светлина блещукат в зелените й ириси като микроскопичните кристали, които придават лъскавина на металика.

— Виж — казва й той. — Ето Минесота с групичката борове. Десет хиляди езера, пише. Заплюй едно за дядо.

Този път Джуди само се усмихва, без да се засмее. Знае, че той се опитва да я накара да му прости за това, че загубиха другите.

— Не ние сме се загубили, ние си знаем къде сме — казва той. — Те са се загубили. — Той се надига до малкото докачливо момиченце, за да отпусне напрежението в коленете си и притискането в гърдите.

Тогава ги вижда. Точно пресичат пешеходната пътека, идвайки към тях, борейки се с куфарите. Вижда първо Нелсън, който носи Рой на раменете си и прилича на двуглав змей, след това червената коса на Пру, бухнала като на сфинкс, и бялата рокля на Дженис. Хари, който се показва от гърдите нагоре над покривите на колите, размахва ръце като отшелник на необитаем остров. Дженис му отвръща, леко махване с ръка, като че ли в момента не й е до него.

Но когато стигат до тях, Нелсън е бесен. Лицето му е бледо, а горната устна стисната. Мустакът му е наежен.

— Господи, татко, къде изчезнахте? Върнахме се горе до онзи глупав магазин с шоколади, когато не дойдохте при багажа.

— Бяхме там, нали Джуди? — казва Хари, чудейки се на увеличаващата се плешивина на сина си, изложена безмилостно на слънцето, което се процеждаше през оредяващите кичури коса, и на мустака му, неясно, случайно петно с миши цвят, подобно на валмата мъх, които се събират под мебелите. Беше забелязал тези промени още преди години, но те продължават да го удивляват заедно с бръчките около очите и дълбоките линии, издълбани от времето по лицето на детето му, обляно от слънчевата светлина. — Не сме се бавили повече от минутка в магазина и веднага слязохме с ескалатора до багажното — казва Заека, доволен, че си спомня всичко толкова добре, че може дори да си представи двата магазина за шоколад, монетата от пет цента, която трябваше да пусне в обърнатата нагоре, сребристо полирана длан на чернокожата жена на касата, порносписанията с момичета с отворени уста, разперените зъбци на стъпалата на ескалатора, притеснението му, че Джуди може да си заклещи крака.

— Сигурно сме се разминали — допълва той в опита си да е полезен и безвреден. Синът му го плаши.

Дженис отключва колата. Нагорещеният въздух отвътре обгръща лицата им като пуснат на свобода дух. Слагат куфарите в багажника. Пру вдига замаяното момче от раменете на Нелсън и го намества на сенчестата задна седалка. Палецът на Рой е пъхнат в устата му и невиждащите му очи се отварят за секунда. Вече със свободни ръце, Нелсън удря по покрива на колата и крещи, изпаднал в нервна агония.

— По дяволите, татко! Побъркахме се заради тебе! Решихме, че си я изгубил!

Когато е сърдит или уплашен, Нелсън добива изражение, което Хари свързва с думата „пребледнявам“ — някакво напрежение изсмукваше цвета от лицето на детето му и очите хлътваха в черепа му. Наследил го е от майка си, а Дженис от нейната, мургавата пълничка Беси, която, както обичаше да му повтаря, беше една сприхава Кьорнер.

— През цялото време бяхме заедно — спокойно му отговаря Заека. — И не ми удряй колата, ще вдлъбнеш ламарината. Достатъчно коли си изпотрошил през живота си.

— Да, а ти си провалил достатъчно живота през твоя. Сега пък отвличаш дъщеря ми!

— Не мога да повярвам… — започва Хари. Студена болка се стрелва под лявата му ръка и плъзва през подмишницата. Примигва. — Собствената ми внучка. — Успява да каже само това.

Дженис го поглежда и казва:

— Какво ти е, Хари?

— Нищо — отговаря й рязко той. — Това проклето дете. Нещо го тормози, но не ми се вярва да съм аз. — Някаква странна газообразна тежест, обгръщайки главата и гърдите му, го притиска след рязкото пробождане. Той се отпуска зад волана, чувствайки се леко дезориентиран, но решен да кара. Когато се пенсионираш, навлизаш в определена рутина и останалите хора, дори тъй наречените ти любими, се превръщат в тежест. Всички от другото семейство се настаняват зад него. Пру намества хубавия си широк задник в нейния триизмерен кариран костюм на задната седалка до спящия Рой, Нелсън се качва от другата страна, точно зад Хари, така че чувства дъха му по врата си. Той обръща глава назад и казва на Нелсън, виждайки го с ъгълчето на окото си:

— Не ми харесва думата „отвличам“.

— Ами не я харесвай. Но точно така ми се стори. Изведнъж се огледахме и видяхме, че ви няма.

Точно като самолета на Пан Ам 103 на монитора на радара.

— Ние си знаехме къде сме, нали Джуди? — провиква се Хари назад. Момичето се е плъзнало покрай родителите и брат си и е седнало в багажника при куфарите. Хари забелязва силуета й с плитката и триъгълната панделка в огледалото за задно виждане.

— Аз не знаех къде сме, но бях сигурна, че ти знаеш — отговаря тя лоялно, а тъничката нишка на гласчето й се носи напред.

Нелсън се опитва да се извини:

— Нямах намерение да се ядосвам толкова — казва, — но ако знаеш колко е трудно да имаш две деца, да пътуваш с тях цял ден и след това собственият ти баща да открадне едното.

— Не съм я откраднал, за бога! — казва Хари. — Просто й купих шоколад! — усеща как сърцето му препуска в галоп. Запалва колата и включва на първа, после натиска спирачки, когато тя подскача напред, и включва на задна, опитвайки се, докато излиза, да не ожули колата от Минесота, изпъкналото й огледало и страничната състезателна ивица, изрисувана в три тона на кафявото.

— Хари, искаш ли аз да карам? — пита Дженис.

— Не — отговаря той. — Защо?

Тя се колебае. Без да я поглежда, той вижда как малкият й остър език се стрелва и докосва горната й устна, както прави, когато се опитва да мисли. Познава я толкова добре, че разговорите с нея са като борба със самия него.

— Ами преди малко лицето ти беше… — казва тя, — изглеждаше някак…

— Пребледнял — допълва той.

— Да, нещо такова.

Старецът, който си мисли, че ръководи шоуто, ги насочва по изрисуваните на асфалта стрелки към будката. В колата пред тях, жълто-кафява хонда акорд с регистрационен номер от Ню Джърси, ЩАТ ГРАДИНА, се виждат тиловете на глави, които изглеждат познати на Заека. Това е онзи нервен дребосък, който прескачаше столовете в залата за чакащи, добрата стара Грейс седи до него, а на задната седалка е къдрокосата им дъщеря и още един пътник — главата му е дори по-висока от нейната, а косата още по-къдрава. Това е чернокожият мъж в бизнес костюма, който Хари предположи, че няма нищо общо с тях. Старецът дърдори и ръкомаха, а чернокожият кима точно като Хари, когато говореше с Фред Спрингър. Гадно е дори когато тъстът ти е със същия цвят на кожата. Хари така се заглежда, че едва не удря задницата на хондата.

— Скъпи, спри! — извиква Дженис. С ъгълчето на окото си я вижда като размазано бяло петно, което му подава петдесет цента за паркинг. Някакво китайче със запушени от слушалки на уокмен уши взима монетите с ръка, подскачаща в ритъма на музика, която само той чува, раираната бариера се вдига и те са свободни, свободни да си отидат у дома.

— Е — казва Хари, вече на магистралата, — ужасно е собственият ти син да те обвини в отвличане. Що се отнася до това колко е трудно да имаш две деца, надали е по-лошо, отколкото да имаш едно. И в двата случая си губиш свободата.

Всъщност, съзнателно или не, Нелсън беше докоснал болезнено място, защото Хари и Дженис имаха две деца. Мъртвото им дете живееше с тях като мълчалива спойка от вина и срам, неизлечима рана в основата на всичко. Освен това Заека се съмняваше, че има незаконна дъщеря, с три години по-млада от Нелсън, от жена на име Рут, която не пожела да потвърди съмненията му последния път, когато Хари се видя с нея.

Нелсън продължава да спори, безпомощен в хватката на обидата:

— Хващаш Джуди и изчезвате, а дори не си казал „здрасти“ на малкия Рой.

— Да му кажа „здрасти“ ли? Нали ще го събудя, през цялото време спи, като дрогиран е. И докога ще му разрешавате да си смуче палеца? Не трябваше ли вече да е надраснал този навик?

— Какво те интересува, че си смуче палеца? Нещо пречи ли ти?

— Ще му се изкривят зъбите.

— Татко, това са бабини деветини. Пру попита педиатъра ни и той каза, че човек не си смуче палеца със зъбите.

Пру казва тихичко:

— Но той наистина каза, че скоро трябва да го надрасне.

— Защо си толкова критичен, татко? — изхленчва Нелсън. Изглежда, не е в състояние да намери друг тон. Хлапето се дразни и гласът му стърже. — Навремето беше толкова спокоен човек, сега във всичко, което казваш, има някакъв негативизъм.

Заека изпитва желание да провокира момчето, за да види колко лош ще го изкара пред жените:

— Безкомпромисен — усмихнато се съгласява той. — Колкото повече остарява човек, толкова повече уляга, и става роб на навиците си. Никой във Валхала Вилидж не си смуче палеца. Даже може и да не е разрешено. Като къпането в басейн без плувна шапка. Или с обеци. Я ми кажи какво означава обецата, когато си женен с две деца?

Нелсън пренебрежително си замълчава и Хари излиза лошият.

Те се движат бързо между банкети с илюзорна трева, палмите профучават като телеграфни стълбове. Пру се обажда от задната седалка, за да смени темата:

— Така и не можах да свикна колко равна е Флорида.

— Навътре става по-хълмиста — казва й Заека. — Страната на фермите и портокаловите горички. Бедни бели земеделци и много мексиканци. Някой ден трябва да се разходим във вътрешността. Да видим истинската Флорида.

— Джуди и Рой нямат търпение да отидат в „Дисни уърлд“ — казва Нелсън, опитвайки се да се успокои.

— Много е далече — бързо отговаря баща му. — Все едно да караме до Питсбърг от Брюър. Щатът е голям, трябват ни резервации за нощувка, а по това време на годината няма да намерим места. Абсолютно невъзможно е.

Всички онемяват от този категоричен отказ. Над бръмченето на климатика и свистенето на гумите Хари вече за втори път за половин час чува, че е разплакал внучката си. Пру се обръща и й прошепва нещо. Хари се провиква назад:

— Има много други неща за правене. Можем пак да отидем в онзи музей на цирковото изкуство в Сарасота.

— Мразя този музей — чува той тихото гласче на Джуди.

— Не сме ходили в къщата на Едисон във Форт Майърс — обявява той, говорейки като патриарх, на всички в колата. — Съседите от блока казват, че е страхотна. Разбрах, че той е изобретил и телевизора.

— А и ще ходим на плаж, скъпа — нежно казва Пру. — Нали много обичаш плажа. — Тя казва на Дженис и Хари с не толкова майчински глас. — Джуди вече е отличен плувец.

— Ходенето до плажа на Джърси беше най-скучното нещо — казва Нелсън на родителите си, опитвайки се да изплува от лошото си настроение и да се настрои на семейна вълна, с желанието отново да е дете.

— Шофирането е досадно — авторитетно казва Заека, — но го правим. По-голямата част от американския живот минава в това да караш донякъде и обратно, чудейки се защо изобщо си ходил дотам.

— Хари, пак караш бързо — казва Дженис. По 75-а ли ще завиваш или ще тръгнеш по шосе 41?

От всички пътища, които Хари беше виждал през живота си, шосе 41, старият път за Тамиами, беше най-тягостен. Той е по-широк от останалите подобно на всички търговски северни магистрали с неограничен достъп. Конкуриращите се крайпътни заведения изглеждат някак си още по-зле под постоянното слънце, сякаш никога няма да изгният. Като найлоновите чували за боклук. Уин Дикси, Пабликс, Аптеката на Екерд, Кмарт, Уолмарт, Тако Бел Арк Плаза, Хранителни стоки Джой, Старвин Марвин. Сред множеството заведения, които продават бензин, храни, напитки и лекарства на едно място по онзи странен незаконен начин, който тукашните жители са възприели, ниски бледи сгради обслужват болни и възрастни: Център за рехабилитация, Осигуряване на медицински сестри, Център за сърдечно болни, Център за заболявания на гръбначния стълб и ставите, Правни кантори, Медикеър, слухови апарати и очни лещи, Център за ставни болести, протези, Национално общество за кремация. По телеграфните стълбове са накацали самотни ястреби и мишеловци вместо врабчетата и скорците, които човек може да види в Пенсилвания. Сградите на банките, големи постройки от опушено стъкло, се издигат над жиците с лъскавите си реклами: Първа федерална, Югоизточна, Барнетбанк с рекламата на новата си супер карта; C&S обявява, че извършва всякакви услуги, обслужвайки милионите и милиардите долари, които хората докарват тук заедно с грохналите си тела; парите, събирани от тях през целия им живот, заливат равната песъчлива низина и понасят тези огромни суперлайнери от опушено стъкло.

Покрай шосе 41, между банките, заведенията, магазините за домашни любимци и пръскачки, се простира дълга няколко километра редица от къщи с дебели бели керемиди, които държат хладно. Една или две пресечки по-навътре от магистралата, сред леката мъгла от изгорели газове, се разперват като баобаби високи розови жилищни блокове, прилични на испански замъци или на китайски пагоди. Хари е запленен от баобабите, от начина, по който се разпростират, ронейки семената си, които пускат корени. Приличат му на огромна дъвка, залепена за обувка. Аптека, Ню Вю, Амери — живот и здраве, Мотел Старлайт, Исус Христос е Господ. Семейството му, изпълнило колата, притихва и се одрямва, докато той поглъща километрите, като от време на време спира на светофарите, сигнализиращи за кръстовище или второстепенен път, водещ на запад към плажовете и оцелелите блата, и на изток към мръсната прерия, която разкрояват на огромни квадратни парцели за застрояване. Застрояване! Ще ни задушат от застрояване. Всяка пресечка на шосе 41 води някой до дома му, до малката му ниша в лабиринта, до собствения му гараж, до закупеното с труд място под слънцето. Слънцето вече се е спуснало ниско над Залива и е обагрило всичко в розово, червената светлина на светофарите едва се вижда. Пътят, по който завиват Енгстръмови, продължава две мили, пресечен от няколко улици, някои прави, други със завои, между редици еднофамилни къщи с полуумрели предни дворчета, украсени със стръкчета трева и цъфтящи храсти, занемарени по това време на сухия отпускарски сезон. Първоначално Дженис и Хари искаха да си купят една от онези бледи едноетажни къщи, скътани зад тропическите дървета и портокали, тъмни прохладни пещери, със скрити в задния двор басейни до гаражи с автоматични врати. Те обаче тъжно им напомняха за къщата им в Пен Вилас, която беше станала свидетел на толкова брачни нещастия и чудатости, преди да изгори половината от нея. Спряха се на апартамент с две спални, високо на четвъртия етаж, с изглед към игрище за голф от тясното балконче, засенчено от горните клони на норфолски борове. От всички адреси, на които беше живял Хари — Джексън Роуд 303; Батарея А, 66-та ФА Форт Ларсън, Тексас, Уилбър стрийт 447, апартамент №5; Съмър стрийт еди-кой си номер, където живя с Рут Леонард през онази далечна пролет; Виста Кресънт №26; Джоузеф стрийт №89, където прекара десет години благодарение на Мама Спрингър; Франклин Драйв №14,5 — това определено е най-големият номер: 59600, Пиндо Палм булевард, блок Б, №413. Не беше във възторг от цифрата 13, дори смяташе, че строителите не я използват, но явно хората вече не са толкова суеверни. Едно време, когато беше дете, имаше толкова много причини за притеснения, и то не особено забавни, свързани с черни котки, разсипана сол, отварянето на чадър вкъщи, ритането на кофи и минаването под стълби. Хората си мислеха, че въздухът има уши и очи и трябва да се предразполага.

ВАЛХАЛА ВИЛИДЖ: голям надпис върху цимент, двете думи извити около златен пръстен от истински месинг, вграден и след това покрит с епоксидна смола, за да обезкуражи вандали и крадци. Завивате при будката на охраната, пазачът ви разпознава, паркирате на едно от двете места с номера на апартамента ви, изписан направо на асфалта, отключвате си външната врата на блок Б, набирате кода на алармата, за да отворите вътрешната врата, взимате асансьора и свивате вляво. Коридорът е застлан с мокет с цвят на праскова и мирише на ароматизатор, за да разсее миризмата на плесен, която се промъква във всяко затворено пространство във Флорида. От фирмата за почистване идват три пъти седмично да чистят с прахосмукачка, а мокетът се пере и стените се почистват веднъж месечно. До всяка врата с номер са закачени изкуствени цветя в нещо като малък баскетболен кош, а срещу асансьора има огледало и една ваза с размазани зелени и златни шарки, поставена върху мраморна масичка с формата на луна. Въпреки всичко това не е мястото, където би ти се приискало да се забавиш.

Докато куфарите им се блъскат в сребристите стени и прасковения мокет, Дженис и Пру продължават весело да си дърдорят, а малкият Рой, който се е събудил и е накаран да върви сам, мрънка на всяка крачка, Хари има усещането, че нарушават някакво гробно спокойствие, въпреки че в действителност почти всички хора зад тези врати са измислили нещо за правене през деня — голф или тенис, или посещение в козметичния салон, или разходка с автобуса до Евърглейдс. Тук се живее като че ли апартаментът ти е само някаква база, нещо като климатизирано преддверие към слънчевото жилище на всички във външния свят. Останеш ли вътре, започваш да мухлясваш. Около пет и половина зловещата тишина на множество едновременни дремки се спуска над жилищата, но в четири часа е прекалено рано за това.

Вратата на номер 413 е с двойна брава, с два ключа, единият от които отключва и външната врата долу. Притиснат от нетърпеливата маса на цялото си семейство и куфарите, Хари опипва непохватно, ръката му се разтреперва както когато чувства тежест в гърдите, назъбеният ключ драска около тясната дупка на ключалката, изплъзва му се, но изведнъж се намества, пасва, прещраква, вратата се отваря и той си е вкъщи. Апартаментът би могъл да принадлежи на всеки един от милионите временно пребиваващи във Флорида, но всъщност е негов, негов и на Дженис. Влиза се в нещо като фоайе, вратата на килера е вляво, вдясно е секцията с полици, от лакирано дърво, която няма гръб, и през нея се вижда. Дженис е претъпкала рафтовете с птици и цветя от мидени черупки и раковини, изработени от самата нея в един курс, който посещаваше, когато все още се увличаше по такива неща. Увлечението по раковините не трая дълго, както и уроците по испански, на които ходеше, за да може да си говори с персонала. Това е просто етап, през който наивниците, новите преселници, трябва да преминат. Малките миди служат за перца и венчелистчета, или за човки на птици, по-големите вдлъбнати миди — за малки лодки. Секцията, върху която са подредени и част от джунджуриите на Мама Спрингър, включително едно голямо зелено стъклено яйце с мехурче въздух в него, отделя фоайето от кухнята, а трапезарията е зад нея. Направо е всекидневната с телевизора, удобните ракитови столове и ниската кръгла стъклена масичка, където често вечерят, когато гледат телевизия. От лявата страна има светъл разтегаем диван с квадратни подлакътници, а една плъзгаща се врата води до голямата спалня със самостоятелна баня и килер, където Дженис държи дъската за гладене, въпреки че никога не я използва, и велоергометър, който кара, когато реши, че е надебеляла, под звуците на старите, изоставени от Нелсън касети с Би Джийс. Отдясно на всекидневната се влиза в спалнята за гости, която също има самостоятелна баня. Канализацията й е свързана с кухненските тръби. Предишни години Нелсън и Пру се настаняваха в тази спалня и слагаха детско креватче за бебето, а Джудит спеше на разтегаемия диван, но Хари се чуди дали това разпределение още е подходящо. Децата са пораснали: сигурно Рой е прекалено голям и наблюдателен да спи в една стая с родителите си, а момичето вече е станало истинска дама и заслужава малко уединение. Той обяснява плана си:

— Мисля си тази година да сложим креватчето за Джуди в килера, така ще може да ползва нашата баня и после да си затваря вратата, а пък Рой да спи на дивана във всекидневната.

Момчето поглежда нагоре към дядо си и палецът му се промъква към устата. Устната му е мека и отпусната и напомня на Хари за семейство Любел. Нито Енгстръмови, нито Спрингър имат такива пухкави, сочни устни, като ред едри малини, но бащата на Тереза имаше. Поне доколкото Хари си спомняше от единствения път, когато той беше дошъл в Акрон, защото така или иначе отиваше на конференция в Кливланд. Но тогава беше с двудневна брада и цигарата не излизаше от устата му. Сякаш некадърният безотговорен баща на Пру беше предрешен като дете и пратен да ги шпионира. Момчето попива всичко и не казва нищо. Хари грубо го пита:

— Пречи ли ти нещо?

Палецът се плъзга още по-навътре и очите на детето, по-тъмни дори от тези на Нелсън и Дженис, проблясват с недоверие. Джуди се опитва да обясни:

— Страх го е да спи сам в стаята, горкото бебче.

Пру се опитва да помогне:

— Миличко, мама и тате ще са точно до теб, в стаята, където спяхме, преди да пораснеш.

Нелсън казва:

— Можеше първо да го обсъдиш с нас, татко, преди да променяш всичко.

— Да го обсъдя? Имам ли изобщо някаква възможност да обсъдя нещо с теб? Винаги когато се обадя във фирмата, теб те няма. Преди поне си говорех с Джейк и Руди, сега вечно попадам на ония приятелчета с медени гласчета, които си наел.

— Да, Лайл ми казва как го въртиш на шиш за всичко.

— Изобщо не го въртя на шиш, просто проявявам интерес. Все още имам интерес във фирмата, нищо че ти си мислиш, че я управляваш през половината година.

— Половината година! Цялата година, според приказките на мама.

Дженис се намесва:

— Според мама краката я болят от седенето в колата и според нея часът за коктейли ще бъде изместен напред, ако ще се държите така през тези пет дена. Нелсън, баща ти просто проявява загриженост. Двамата с него обсъдихме въпроса. Джуди, какво предпочиташ, дивана или килерчето?

— Старият начин си ми харесваше.

Малкият Рой се опитва да следи развоя на събитията и леко изважда палеца си, оформяйки с меките си устнички нещо, което Заека не разбира. Каквото и да казва, от това очите му се насълзяват. „Иияя“ е единственото нещо, което Хари успява да чуе в края на изречението.

Пру превежда:

— Казва, че тя си гледа телевизия.

— Отвратителен дребен клюкар — казва Джуди и бързо като водно конче, стрелкащо се над водата, се плъзва през мокета и цапардосва малкия си брат с отворена длан по кръглата глава. Пру го подстригва във формата на обърната с дъното нагоре купа. Точно както кранчето на чешмата зее празно за части от секундата, след като е отвъртяно, така и яростта на Рой не му позволява да издаде звук, въпреки че устата му е отворена. Когато най-накрая се отприщва, ревът му е пронизителен. Джуди снизходително обяснява на всички, надвиквайки го:

— Само Джони Карсън понякога, когато всички са заспали, и Сатърдей Найт Лив Шоу веднъж, доколкото си спомням.

Хари я пита:

— Значи предпочиташ да спиш тука със скапания телевизор, вместо да си имаш малка уютна стаичка?

— Там няма прозорци — казва тя срамежливо, за да не го обиди.

— Добре, добре — казва Хари. — Изобщо не ми пука кой къде ще спи. — И за да демонстрира безразличието си, той отива в собствената си спалня, заобикаля огромното легло, което си бяха купили с тапицирана табла от ватиран нефритенозелен сатен и същата на цвят покривка за легло, която се сгъва трудно като онези по хотелите, влиза в стаичката без прозорци и грабва сгъваемото креватче заедно с чаршафите и бебешко синьото одеялце. Влачи ги през вратата, блъскайки се в рамката и събаряйки един ракитов стол във всекидневната на път към спалнята за гости. Чувства се засрамен: беше решил, че Джуди е пораснала, и искаше да я закриля като принцеса, но явно, не познава малките момиченца. Единствената му дъщеря беше починала, а другата дъщеря не беше негова.

Дженис казва:

— Хари, лекарят каза да не се напрягаш.

— Лекарят каза — подиграва й се той. — Той преглежда само седемдесет и пет годишни старци и ми казва точно това, което казва и на тях.

Той обаче диша тежко и Пру забързва след него да му спести усилието от разгъването на прибрания крак, метална U-образна тръба, който се е откачил и подгънал под леглото, и след това изпъва чаршафите и одеялото. Когато се връща във всекидневната, Хари казва на Нелсън, който пак е взел малкия Рой на ръце:

— Сега доволни ли сте двамата с малкия?

Вместо отговор Нелсън се обръща към Дженис и казва:

— Господи, мамо, не знам дали ще издържа на това пет дена.

Но когато всички се настаняват — куфарите са разопаковани и багажът подреден по чекмеджетата, Джуди и Рой са нахранени с мляко и курабии, преоблечени в бански костюми, и майка им и Дженис са ги отвели при топлия басейн на Валхала Вилидж — Хари и Нелсън сядат с по една бира около кръглата стъклена масичка и се опитват да се държат като приятели.

— Е — казва Хари, — как е автомобилният бизнес?

— Много добре знаеш как е — отговаря му Нелсън. — Нали виждаш отчетите всеки месец. — Придобил е дразнещия нервен навик да гримасничи и да прегърбва раменете си така, сякаш някой отзад всеки момент ще го удари по главата. Пуши цигарата си като че ли се храни с тръбичка и непрекъснато си играе с пепелта по ръба на бялата раковина, която е взел от колекцията на Дженис.

— Харесва ли ти модел ʼ89? — пита Хари, решен да не отлага, след като така или иначе двамата са сами. — Не съм виждал коли, само брошурите. Какви красиви брошури. Колко милиона, мислиш, получават рекламните агенции за такива брошури? Разглеждах брошурата на королите, за да разбера дали наистина са закарали онзи седан и комбито в планината, или всичко е фалшива работа. Колите бяха снимани върху сняг, но никъде не се виждаха следи от гуми! Разгледай я някой път.

Нелсън не е толкова въодушевен. Той оформя пепелта в идеален конус и внезапно изгася цигарата, рязко завъртайки угарката. Ръцете му треперят повече отколкото би трябвало за такъв млад мъж. Отпива от бирата си, оставяйки мехурчета пяна по редкия си мустак, поглежда разумно баща си и казва:

— Питаш ме какво мисля за модела на 89-а ли? Същото, което мислех и за модел ʼ88. Слаб, татко, сандък. Продължават да ни пробутват икономични коли вече десет години, когато пазарът е преситен с гориво. Американците искат пак да се возят на коли с крила, на кабрио и лимузини, а японците продължават да се опитват да ни продават тия спретнати кутийки. А те изобщо не са евтини. И това е най-лошото. Въшливият долар срещу йената. Защо да плащат хората по седемнайсет хилядарки за една GTS, когато за същите пари могат да си купят мустанг или берета GT или дори мазда МХ-6?

— Селиката не струва седемнайсет хилядарки — казва Хари. — Моята струваше по-малко от петнайсет.

— С няколко екстри и става точно седемнайсет.

— Не пробутвай екстри на хората, ще ти излезе име, че ги товариш. Те идват с намерението да си купят базисен модел и твоята работа е да им ги продаваш, без да ги караш да се чувстват скъперници.

— Кажи го на Калифорния — отговаря Нелсън, — на практика всички искат да си купят модели с екстри. Автоматични гюруци, ол трак турбо. Ако поръчаш основен модел ST или GT, трябва да чакаш с месеци. Луксът е там, където е голямата печалба, тоест в Токио. А ние трябва да продаваме това, което ни пращат — единствената кола, която произвеждат, дето наистина се движи, е камрито, а ние не можем да измъкнем достатъчно бройки от копелетата. Държат се с нас като е боклуци, татко. Смятат ни за мекушави. Мекушави мързеливи американци от планините. След още десетина години и ще са купили цялата страна. В едно телевизионно шоу казаха, че са изкупили цял Хавай и половината Лос Анджелис, и Невада. Купуват хиляди декари пустиня в Невада! И какво ще я правят? Ще пускат японски атомни бомби ли?

— Не се настройвай така срещу японците, Нелсън. Досега я карахме доста добре с тях.

— Карахме я, добре го каза. Все едно да караш някой раздрънкан терсел. Говориш за тях с такова страхопочитание, като че ли са богове. Но те не са. Дизайнът на някои от моделите, като изключим евтината стабилна семейна кола, е пълна скръб. Ланд круизерът е като куче, изобщо не може да се мери с черокито, още по-малко моделът 4-ранър. Той пък изобщо нямаше мощност и се наложи да му слагат V-образен, 6-цилиндров двигател, който харчи гориво като змей. Пет литра за трийсет километра! Прочетох го в Консюмър рипортс. А онзи ван! Направо е смешен. Така, както са сложили двигателя между предните седалки, ако седиш отзад и искаш да се преместиш на предната седалка, трябва да заобиколиш цялата кола. А през зимата в Пенсилвания на хората това не им харесва. И много клиенти се оплакват. Онзи ден покарах един ван, за да се убедя, и въпреки че изобщо не съм великан, направо имах чувството, че съм натясно. Нито има място за краката, нито има къде да си подпреш лакътя. И изобщо не може да набира. Ако се включиш в скоростното платно на магистралата, някой веднага ще ти се лепне отзад. Вятърът ме носеше из цялото шосе 422, тъпата кола е толкова висока, че едва влязох в нея.

Наистина, мисли си Хари, изобщо не си великан. Нелсън му се струва странно точен, възмутен и възбуден, като скъп часовник, на който някое зъбче от зъбното колело се е счупило или смазката е клеясала. Хлапето непрекъснато подсмърча и си пали друга цигара, въпреки че изобщо не можа да се наслади на току-що изгасената. Непрекъснато си пипа носа, като че ли мустакът го боли.

— Е, вярно е — казва Хари спокойно, за да успокои сина си, — вярно е, че вановете никога не са вървели по мед и масло, и Тойота са наясно, че имат негодна кола. Смятат напълно да обновят асортимента до 91-ва година. Харесва ли ти новата кресида?

— Адски е тъпа, ако питаш мене. В нея няма нищо ново. Е, малко по-голяма е, двигателят е увеличен от 2,8 на 3,0 кубика и е с двайсет и четири клапана вместо с дванайсет, така че е по-мощна, но за основен модел човек очаква малко повече мощност, за бога. Таблото е пълна скръб. Панелът на климатика се плъзга като чекмедже и не ще да се помръдне, докато не запалиш двигателя, което е отвратително, това едно, и второ, от миналогодишния модел са запазили шантавата си идея за два панела за касетофона, така че в колата има копчета като в пилотска кабина. Струва колкото луксозна кола, татко, и може да се каже, че вози като луксозна кола, но отвътре изглежда адски евтина, а отвънка прилича на ауди. Откровено казано „Тойота“ имат въображение колкото мишка. Колите им не изразяват нищо. Добрите коли, класните коли — пакарда от трийсетте, малките ягуари с издължения капак и спици на джантите, колите с крила от петдесетте, дори фолксвагенът костенурка — те изразяваха нещо, правеха впечатление. Тойота не изразяват нищо, освен че играят на сигурно и крадат идеите на хората. Само им погледни пикапа. Пикапът им беше страхотен, но те допуснаха „Форд“ и GM отново да се наложат на пазара. Погледни модела MR-2. Никой не ще да го купува.

Хари се опитва да спори:

— Високите застраховки удрят всички с двуместни коли. „Тойота“ предлага доста солидна кола. Държат се добре на пътя и са стабилни, и хората знаят това и го уважават.

Нелсън го прекъсва:

— Освен това са такива диктатори — казват ти точно за колко да ги продаваш, какво да слагаш на витрините, с какво да са облечени продавачите ти, колко квадрата да е това и онова, трябва да сме достатъчно добри да им ближем задниците. Когато поех нещата, останах изненадан какви тъпотии е трябвало да преглъщате двамата с Чарли през всичките тези години. Те очакват да сме като роботи.

Сега вече Заека наистина се обижда:

— Добре дошъл в реалния свят, хлапе. Все трябва да си част от някоя организация в тоя живот. „Тойота“ са се държали добре с нас и с дядо ти и недей да забравяш това. Спомням си, че Фред Спрингър казваше, че се чувства като дете по Коледа, когато получи представителството на „Тойота“. — Жените в семейството непрекъснато повтаряха, че Нелсън приличал на дядо си, и Хари се надява, че ще вразуми хлапето, като спомене покойния Фред. Всичките тези ругатни срещу „Тойота“ почваха да го дразнят.

Нелсън обаче продължава:

— Дядо беше търговец, татко. Обожаваше да сключва сделки. Често ми разказваше как понякога е губел, а понякога се е измъквал като бандит и му е било забавно. Било е нещо като игра, можел е да прояви въображението си. Пробутването на употребяваните коли май вече е единственото нещо, в което можеш да проявиш въображение, а „Тойота“ ти казва, че не иска купчина грозни американски боклуци пред фирмата. Вече едва ли не трябва да ги продаваме тайно. При тях поне можеш да изкараш по някоя хилядарка отгоре, ако попаднеш на глупак. Продажбите на новите коли само си ги пишем в регистъра. На това не му викам продаване, просто си висим на касата.

— Не е зле за двайсет и пет хилядарки плюс бонуси. — Толкова печели годишно Нелсън. Хари и Дженис непрекъснато се карат за това; той казва, че е прекалено много, тя казва, че има семейство да издържа.

— Когато бях на твоята възраст — казва той на момчето, вероятно не за първи път, — едва изкарвах по 13 500 като линотипер и се прибирах мръсен всяка вечер. Непрекъснато ме болеше главата и си развалих очите. Едно време имах невероятно зрение.

— Това е било едно време, татко, говоря ти за сега. Ти си живял в работнически квартал, бил си работник, роб. Хората вече не получават пари на час, просто трябва да си намериш подходящата работа и парите си текат. Познавам хора, адвокати, агенти по недвижимо имущество, които правят по 200–300 хилядарки само от една сделка. Сигурно познаваш много богати пенсионери тук. Лесно е да си богат, нали за това става въпрос в тази държава.

— Сигурно точно те разпродават земите в Невада на японците дето толкова се притесняваше. И защо ламтиш толкова за пари? Не изплащате ипотека на къщата, която майка ти ви даде, така че сигурно спестявате доста. Като говорим за употребявани коли…

— Татко, съжалявам, че трябва да ти го кажа, но четирийсет хилядарки изобщо не са много пари, ако искаш да живееш стилно.

— Господи, колко стил ви е нужен на двамата с Пру? Къщата ви е без ипотека, само трябва да си плащате парното и данъците…

— Данъците на този хамбар вече станаха над четиристотин долара. Цените на имотите в Маунт Джъдж направо хвръкнаха с новото увеличение на раждаемостта. Дори къща близнак в бедняшкия квартал на Джексън Роуд, където си живял, вече струва шестцифрена сума. Освен това федералната данъчна реформа не засегна хората от моята категория. Само богатите се ползват от облагите. Лайл ми показваше баланса…

— Исках да те питам още нещо. Чия идея беше да назначиш тоя тип на мястото на Милдред Круст?

— Татко, тя работеше в „Спрингър Моторс“ от цяла вечност…

— Именно. Можеше да води счетоводството насън.

— Всъщност не можеше, въпреки че през повечето време наистина спеше. Първо, така и не можа да се оправи с компютрите. Вярно, че се опитваше, но при всяко малко объркване или съобщение за грешка, което се показваше на монитора, тя веднага винеше машината и се обаждаше на компанията, която ни ги достави, да пратят човек да я поправи. Той взима по сто и двайсет долара на час, а всъщност проблемът е, че тя не е прочела инструкциите и е натиснала грешния клавиш. Много е стара. Трябваше да я освободиш още когато стигна пенсионна възраст.

Външната врата бавно се открехва:

— Сама съм — долита гласът на Дженис. — Пру остана с децата на басейна и аз дойдох да приготвя вечерята. Смятам да доядем остатъците тая вечер, ще видя дали има супа. Вие продължавайте да си говорите. — Не им досажда; стъпките й се насочват към кухнята. Сигурно си мисли, че баща и син се сдобряват. В действителност Хари гледа сина си така, като че ли е компютър. Тук има някакво пренатоварване в електрическата мрежа, някаква тайна. Говори прекалено много и прекалено бързо. Нали беше доста необщителен и мрачен, а сега непрекъснато бръщолеви, говори повече, отколкото го питат. Нещо го форсира, нещо не е наред. Хари казва за Милдред Круст:

— Всъщност не беше толкова стара. Шейсет и осем? Шейсет и девет?

— Татко, беше на седемдесет и отгоре. Лайл върши цялата й работа, като идва само два-три дни в седмицата.

— Прави всичко по различен начин, нали виждам по балансовите отчети. Тъкмо исках да те питам за цифрите за употребяваните коли в ноемврийския отчет.

По някаква причина хлапето пак е пребледняло. Пъха цигарата си в бирената кутийка и после смачква кутийката с една ръка. Вече не е толкова трудно, кутийките са от тънък като хартия алуминий. Надига се от стола и тръгва към майка си, която трополи в кухнята.

— Дженис! — провиква се Хари, трудно обръщайки глава, вратът му се е вдървил от дебелина.

Тя застава на вратата на кухнята. Облечена е в мокър черен бански, над който е метнала лилава пола, за да може да ползва асансьора. Има вид на леко объркана: беше отворила бутилката Кампари, преди да отидат на басейна, и сигурно е бързала да пийне още една чашка. Рядката й коса е мокра и сплъстена.

— Какво? — пита тя, виновно откликвайки на настоятелния глас на Хари.

— Къде се дяна последната купчина документи от фирмата? Не бяха ли на бюрото?

Бяха купили едно евтино бюро в бързината да обзаведат апартамента. Беше в същия стил като масичките от двете страни на светлия разтегателен диван и скрина в спалнята им — боядисано в бяло дърво с крачета, които на равни интервали бяха насечени със златна боя като имитация на бамбукови възли. Бюрото има само три плитки чекмеджета, които лепнат от влагата, а отгоре — уютни вдлъбнатини, където поканите и сметките се изгубват. Плотът, изработен от гланцирана, подобна на мрамор повърхност като вкаменен сладолед ванилия с мед, обикновено е покрит от купища неотворени писма, банкови извлечения, съобщения от борсовите им посредници и фонда за управление на средствата им, картички с резултатите от голфа и фотокопирани обяви от Вилиджния Активен комитет, наречен ВАК, нали животът тук се смяташе за ВАКанция без край. Освен това Дженис имаше навика да изрязва статии от здравни списания, „Нешънъл Инкуайърър“ и „Нюз Прес“ на Форт Мейърс и след това да забравя на кого е възнамерявала да ги изпрати. Изглежда изплашена.

— Там ли бяха? — пита. — Може да съм ги изхвърлила. Ти, Хари, явно смяташ, че можеш да трупаш всичко отгоре и че след една година, когато ти дотрябва, то пак ще е там.

— Но тези неща пристигнаха миналата седмица. Бяха финансовите отчети за ноември.

Устата й се свива и лицето й сякаш се заключва, сляпо решена да се придържа към версията си, независимо от последствията, както правят жените.

— Не знам къде са. Най мразя картичките ти от голфа да ми се мотаят наоколо. Защо изобщо ги пазиш?

— Пиша си бележки на тях, какво съм научил от играта. Не сменяй темата, Дженис. Трябват ми тъпите финансови отчети.

Нелсън стои до майка си на вратата на кухнята със смачканата кутийка в ръка. Без дънковото яке ризата му изглежда още по-женствена с тънките розови райета и бели френски маншети и яка със заоблени връхчета. Двамата с Дженис са почти еднакво високи, с напрегнати дребни мрачни лица. И двамата изглеждат потайни.

— Голяма работа, тате — казва Нелсън с пресъхнала уста. — След няколко седмици ще получиш декемврийските отчети. — Когато се обръща към хладилника да си вземе още една бира, Заека зърва сърцераздирателната гледка на тила му — внимателно вързаната миша опашчица, извитото резенче на обицата му, разрастващото се плешиво петно.

Когато Пру и децата се връщат от басейна, всички с гумени джапанки и наметнати с хавлии, с прилепнали към черепите коси, а двете дечица весело треперят с посинели от студ устни и побелели и сбръчкани от водата миниатюрни пръстчета, Хари вижда Пру по нов начин — като най-тънката нишка в някаква конспирация срещу него. Онази мека целувка по устата на летището. Ханшът й, който в дълбоко изрязания й и все пак скромен бял бански, изглежда леко разширен от изминалите години.

Това е петата им зима тук, но Хари продължава да се събужда учуден, че наистина е във Флорида, до Мексиканския залив. Е, не точно до него, но го виждаше, или поне го виждаше преди новата редица шестетажни блокове с декоративни кулички и покриви с испански керемиди да закрият и последното далечно късче вода на хоризонта. Когато двамата с Дженис купиха това място през 1984 г. от балкона им все още можеха да се зърнат отрязъци от Залива, гладка повърхност към света, над покривите и между новите кули, назъбени като точките и тиретата на морзовата азбука. Те въодушевено си бяха купили телескоп и триножник от един морски магазин на пазара, надолу по булевард „Пиндо Палм“. В трепкащото кръгче на зрителното му поле през тази първа зима успяваха да уловят някоя платноходка с издуто раирано платно или луксозна яхта с високи бели бордове, която безмълвно пори вълните, или рибарски кораб с подобни на криле платформи за рибата, а още по-навътре, като отделен свят, ръждив сив петролен танкер, неподвижно устремен към Мобил или Ню Орлиънс или пък обратно към Панама и Венецуела. През годините гледката им към водата беше закрита, покрай брега се издигаха хотели небостъргачи и сгради с цвят на овесена каша или малинов крем или просто изцяло направени от стъкло, като вертикални дестилатори, студени и чисти, синьо-зелени като водата в Залива.

Преди на тяхно място имаше само пясък, мангрови мочурища и змиевидни поточета, които се промъкваха между гнездата от корени и се диплеха, когато се плъзнеше алигатор или водна змия. Имаше и няколко разпръснати, боядисани в бяло къщи и олющени бараки, които бегло наподобяваха Юга, около които хората отглеждаха малко памук и пасяха добитъка си по песъчливата почва, и по време на Гражданската война изпращаха на север тътрещи се стада говеда за гладуващите въстанически отряди. До тях се виждаха няколко построени близо една до друга къщи, някои от тухли и ковано желязо или от варовик и гранит, докаран с шлепове от каменоломните в Алабама. След това, в ерата на възстановяването, в този придатък на Юга се появи железницата и заприиждаха богатите, болни и обнадеждени аутсайдери и границите на населения район се разшириха в неочаквани посоки. Процъфтяването бе последвано от разоряване, но оптимизмът не секваше. Сега със самолетите и социалните помощи и националния култ към слънцето не успяват да го застрояват достатъчно бързо този град, наречен Делеон, на името на някакъв испански изследовател, убит въпреки лъскавата си черна броня от отровната стрела на Семинол през 1521 г. някъде наблизо. Местните произнасяха името Дилайън, като че ли ти предлагаха някаква сделка. Миналото проблясва като сън в съзнанието на Хари, когато се събужда; в полупенсионните си години той започна да чете история. Винаги се е интересувал от тази зловеща купчина тор, от която произлиза животът ни, преди самите ние да се превърнем в нея, деликатните кафяви гниещи пластове на предишна смърт, пластове, които ако се намират достатъчно дълбоко и се смачкат достатъчно силно, се превръщат във въглища като в Пенсилвания. През тихите вечери, докато Дженис седи на дивана и се налива до забрава пред някое тъпо телевизионно шоу, той лежи на леглото с книга в ръка, облегнат на облицованата сатенена табла за глава като в нефритенозелена къщичка високо в клоните на някое дърво, замаяно втренчен в миналото.

Звукът, който нахлува в сънищата му и ги пропъжда, е от работещата косачка в голф игрището, с която косят тревата, и след това не толкова механичния ридаещ крясък на чайките, които се събират по току-що полятата трева, където червеите излизат да пият. Таблата на леглото им е до голямата стъклена плъзгаща се врата. През отворената пролука влиза сутрешният хлад на малкото зимни месеци, когато климатикът е безполезен. Хладният солен въздух, подсладен с мириса на прясно окосена трева, погалва лицето му и му напомня къде се намира — в този серийно произведен Рай, в който парите на Дженис ги отведоха. Тя е станала, но топлината на тялото й посреща коляното му, когато се протяга към нейното място. Съобразявайки се с ръста му от 190 см, най-накрая бяха купили голяма спалня, така че за първи път в живота му краката му не висят от леглото и не се налага да спи по корем като носещ се по водата мъртвец. Трябваше му доста време, за да свикне, че ходилата му вече не се закачат за матрака, както преди, когато беше принуден да ги свива в глезена или да ги остави да стърчат отстрани. Краката му се схващат. Опитва се да спи на една страна, леко свит; така диша по-лесно, коремът му се разлива настрани и слабото му сърце не се притиска, както ако лежи с лице към дебелия матрак. Не може обаче да си намери място за ръцете. Ако сложи ръката си под главата, тя изтръпва и той се събужда като ударен от ток. Ако лежи по гръб, Дженис казва, че хърка. Вече и тя хърка, нали остаряват, но той се опитва да не я вини за това: бедната глупачка, не е виновна за това, което прави насън — хърка и понякога пърди толкова гадно, че той трябва да си зарови носа във възглавницата. Напомня си, че и тя е просто човек. Горките жени: имат много дупки там долу, телата им са сложно устроени. Чува я в кухнята, гласът й е неестествено писклив и висок, както когато говорим на деца.

Заека се заслушва за звънтенето на по-ниския, по-млад глас на майката на децата, но вместо това чува близо до главата си писукането на някакво птиче в норфолкския бор, чиито клони може да докосне от балкона. Още не може да свикне с тези борове, приличат му на изкуствени коледни елхи с разположени като ребра клони, всеки от тях украсен с пера точно като перушината на птиците, а цялото дърво беше с абсолютно правилна конусовидна форма. Писукането на птичето е като скрибуцането на две влажни пръчки, които ритмично се търкат една в друга. По-голямата част от природата във Флорида е като че ли изкуствено направена. Мокети, които покриват целия под, зелени килими върху циментовите пътечки отвън, скриптяща трева по пространствата между пътечките, всичко натрапено върху пясъка, мръсния сив пясък, който полепваше по обувките, когато удряш със стика.

Днес е сряда, има уговорка да играе голф. Редовната четворка на голф площадката в девет и четирийсет: самата мисъл му дава повод да се измъкне от леглото, вместо да лежи там завинаги, опитвайки се да си спомни съня. В съня си той се протягаше към нещо, което сънените му очи не позволяваха да види през клепачите, нещо обло, сенчесто и тъжно, бременно със смътното чувство за гибел, което се опитваше да потисне през деня.

Заека става и разглежда изкуствените на вид клони на бора, за да зърне шумната птичка. От самочувствието, с което се обажда, той очаква да види някой папагал, какаду или поне тукан, някаква крякаща тропическа птица с провесени дълги пера на опашката, но вижда само една кафява птичка, като тези, които постоянно се мяркат в Пенсилвания. Може пък наистина да е от Пенсилвания, преселник като него. Прелетна птичка.

Отива в банята, измива си зъбите и уринира. Странно, едно време шуртеше гърлено в тоалетната чиния, а сега несигурната му струя неохотно излиза. Понякога нощно време му се налага да става по един-два пъти и той сяда на тоалетната чиния като жена; кожичката на пениса му сънливо се надипля и не е сигурен накъде ще изпръска. Зле е като жена, и те не могат да се прицелват. Бръсне се и се претегля. Качил е половин кило. Ех, тези фъстъчени десертчета. Тръгва да излиза от спалнята, но осъзнава, че не може. Във Флорида започна да спи по бельо; пижамите се увиват около него и към два сутринта се събужда от горещина и от натиска в пикочния си мехур. Сега, когато Пру и децата са тук, не може просто да се появи в кухнята по бельо. Чува ги да трополят. Трябва да си облече панталоните за голф и някоя тениска или пък да си намери халата. Решава се за халата, бургундско червено със сиви ревери, защото е по-… коя беше онази дума, дето непрекъснато среща в средновековната история — феодален. Гостоприемен. Дядовски. Изразява нещо, както би казал Нелсън.

Когато Заека най-накрая отваря вратата, в кухнята е започнала първата кавга. Скъпоценната малка Джуди е нещастна; солени сълзи са зачервили ъгълчетата на очите й, въпреки че се опитва да не се разплаче, гласчето й трепери.

— Но половината деца от училището са ходили. Някои даже са ходили по два пъти, а дори нямат баби и дядовци във Флорида! — тя не може да отиде до Дисни уърлд.

Дженис й обяснява:

— Но това е като отделно пътуване, миличка. Трябва да отидете със самолет до Орландо, ако искаш да ходиш там. От тук е все едно…

— Да отидем до Питсбърг — завършва Хари вместо нея.

— Татко ни обеща! — протестира детето с такава ярост, че четиригодишният й брат, който стиска лъжицата си над купа с овесени ядки, които мачка, без да яде, се разхлипва от съчувствие. Две капки мляко капват от отпуснатата му долна устна.

— Освен това пътуването е скучно — продължава Хари. — По цялото шосе 27 има светофари. Понякога минаваме оттам, когато си идваме.

Пру казва:

— Татко не е имал предвид този път, а някой друг път, когато имаме повече дни.

— Той каза този път — настоява детето. — Винаги си нарушава обещанията.

— Татко е зает да печели пари, за да получавате всички неща, които искате — казва й Пру с онзи превзет тон, когато една жена изгуби търпение с друга. Тя също е облечена в къс ватиран халат на дребни грамофончета и листенца. Изпъстрените й с лунички бедра са широки и успокоително гладки, като брони на кола. Стъпалата й са издължени и кокалести, пръстите й са порозовели в ставите и побелели отгоре в червеното като червило сабо с коркови подметки. Лакът на ноктите й е олющен и на Заека това му се струва доста секси.

— Да, бе! — отговаря детето с яростно саркастично ударение, което Хари не разбира. Семейният живот, животът с деца е нещо от миналото му, което не съжалява, че е оставил зад себе си; за него той беше като храст в някой занемарен, обрасъл с плевели ъгъл в задния двор, люляков храст, около който се е увил плевел, листата им толкова си приличат и ластарите им така здраво са се сплели, че градинарят получава главоболие на слънцето, докато ги раздели. Както и да е, всъщност той беше останал само с едното дете, Нелсън, едно отвратително дете, въпреки че онзи ден прочете някъде, че мъжете произвеждат достатъчно сперма, за да населят не само планетата Земя, но и Марс, и Венера, ако там имаше живот. Потиска го самата мисъл, която беше прекалено планетарна, като онзи недостижим кръгъл предмет в съня му, че единствената цел на земното му съществуване е била да произведе малкия Нели Енгстръм, за да може той на свой ред да произведе Джуди и Рой, и така нататък, докато слънцето прегори.

Нелсън се е събудил и врявата в кухнята го привлича. Сигурно е чул, че се говори за него, и пристига от спалнята за гости гол до кръста и небръснат, облечен в изпомачкано, опушено сиво долнище на пижама, което изглежда скъпичко. Чувство на безпокойство се прокрадва към корема на Хари, нещо, което се мъчи да си спомни за цифрите, нещо, което не може да достигне. Дженис беше казала, че хлапето изглежда изтощено, и той наистина е слаб, смътни сенки потрепват между ребрата му. В голите му гърди има някаква агресия, нещо настъпателно, превзето, като късия халат на Пру. Като в онзи мюзикъл с пижамите. Дорис Дей и кой беше другият, Джон Райт? Въпреки скъпата си пижама Нелсън изглежда измършавял, развлечен и зъл с небръснатите бакенбарди и редкия мустак като на покойния Фред Спрингър и оредяващата си коса, която стърчеше на влажни кичури. Заека си спомня колко дълбоко спеше Нелсън като дете и как възглавницата под скалпа му ставаше топла и влажна.

— Какви са тия приказки за обещания? — пита той ядосано, втренчен в пространството между Джуди и Пру. — Изобщо не съм обещавал да ходим до Орландо този път.

— Тате, в тази тъпа част на Флорида няма нищо интересно за правене. Онзи музей на цирковете миналата година беше ужасен, и после на връщане Рой повърна на паркинга на Кентъки Фрайд Чикън.

— Шосе 41 е доста гадничко — признава Хари.

— Има куп неща за правене — казва Нелсън. — Идете да плувате в басейна. Идете да играете шуфълборд^[1]. — Той незабавно млъква и панически поглежда към майка си.

Дженис казва на Джуди:

— В квартала има тенис кортове, където двете с теб можем да удряме топки.

— Рой ще трябва да дойде с нас, а той винаги разваля всичко — оплаква се малката и сълзите й потичат от самата представа за това.

— … освен това има плаж — продължава Дженис.

Джуди отговаря само за да противоречи:

— Учителката ни каза, че слънцето е вредно за кожата и колкото по-рано ти се увреди, толкова повече рак ще хванеш по-късно.

— Не ми се прави на толкова умна — казва й Нелсън. — Баба ти се опитва да бъде мила.

От забележката му сълзите на детето се изливат през извитите й мигли и потичат по бузите като сребристи бразди дъжд по прозорците.

— Не съм се правела… — опитва се да каже.

На нейната възраст това момиче би трябвало да е по-щастливо, мисли си Хари.

— Правеше се и още как — казва й той. — И защо не? Скучно е да ходиш някъде със семейството си, далеч от приятелите ти. Всички си спомняме какво е, нали влачехме баща ти до Джърси Шор и после го карахме да идва с нас в Покопос, където го хващаше сенна хрема сред тези ужасни мрачни борове. Мъка! Какво ли само не си причиняваме в името на забавлението! Добре. Ето моя план. Някой иска ли да чуе плана ми?

Момичето кима. Останалите, дори Рой, който внимателно оформя овесената си каша в нещо като пирамида с обратната страна на лъжицата си, го гледат като че ли е фокусник. Не е толкова трудно да си припомниш семейния живот. Просто трябва малко да излезеш от кожата си. Както при баскетбола едно време, първите две-три минути, когато сред блъскането и крясъците и топлите човешки тела, и шума на тълпата изведнъж осъзнаваш, че ще трябва да го направиш сам, и че никой няма да го направи вместо теб.

— Днес трябва да играя голф — започва той.

— Чудесно — казва Нелсън. — Голяма помощ. Няма да накараш Джуди да ти носи стиковете, ако това е планът ти. Ще й се изкриви гръбнакът.

— Нели, ставаш параноичен — казва му Хари. От онази случка с Джил преди двайсет години, момчето се опитва да предпази всички жени от баща си. Синът му е единственият човек в света, който го смята за опасен. Хари усеща първото пробождане в гърдите си за деня, малко игриво изгаряне като дете, което си играе със запалена клечка. — Не ми е това планът, но защо пък не понякога? Може да ми носи леката чанта, ще извадя два дървени стика и един от металните, и двамата можем да се разходим до няколко дупки някой следобед, когато играта е приключила. Мога да й покажа удара. Но когато играем четирима, караме електрокар. Аз лично предпочитам да се разхождам заради упражнението, но другите глупаци настояват. Всъщност те са много приятни хора, всички имат внуци, Джуди ще им хареса. Може да се вози на моето място. — Представя си как тя седи там като малка принцеса, а Бърни Дречсел кара електрокара с пура в уста.

Губи аудиторията си на фокусник, като мисли така на глас. Рой си изпуска лъжицата и Пру прикляква да я вдигне, късият й халат се разтваря над едното бедро. Късче лъскави черни дантелени бикини. Лъскав кръгъл белег от ваксина в горната част на бедрото. Нелсън простенва:

— Хайде казвай, татко. Трябва да отида до банята. — Издухва си носа в една хартиена кърпичка. Защо носът му непрекъснато тече? Хари беше чел някъде, май в списание „Пийпъл“ по повод смъртта на Рок Хъдсън, че това е един от първите симптоми на СПИН. Хари казва:

— Никакви циркови музеи повече. Всъщност те го затвориха за ремонт. — Беше видял някаква статия във вестника преди една-две седмици, озаглавена Циркът се завръща. Мрази тази дума, среща я навсякъде, а не знае как точно се произнася. Като арбитраж и перестройка. — Планът ми е следният. Днес трябва да играя голф, но довечера в ресторанта ще има бинго и мисля, че на децата ще им хареса, или поне на Джуди. На всички ще ни дойде добре една истинска вечеря за разнообразие. Утре можем да отидем до музея на раковините и влаковете Лайънъл, за който Джо Голд каза, че бил страхотен, или пък в другата посока, на юг, до къщата на Едисон. Винаги ми е било интересно да я видя, но може да е прекалено рано за децата, не знам. Сигурно изобретяването на телефона и телеграфа не е особено вълнуващо за деца, отглеждани с тези компютърни боклуци, дето ги има сега.

— Татко — казва Нелсън с измъчения си глас, подсмърчайки. — Това дори на мен не ми звучи вълнуващо. Няма ли някъде по шосе 41 място, където да отидат да играят видео игри? Или мини голф. Или да ходят на басейна или на плажа, за бога. Мислех, че сме дошли тука да си починем, а ти го превръщаш в някакво учебно изпитание. Престани, остави ни.

Заека се обижда:

— Да ви оставя? Просто се опитвах да направя някаква организация.

Пру се намесва в негова защита:

— Нелсън, децата не могат да седят по цял ден на басейна, ще поемат прекалено много ултравиолетови лъчи.

Дженис казва:

— Това горещо време със сигурност няма да продължи и ще се захлади по това време на годината. Много е променливо.

— Това е парниковият ефект — казва Нелсън, обръщайки се на път към банята, показвайки отвратителната си миша опашчица и проблясващата обеца. Колко ли ексцентрично е това хлапе? — Алчното потребителско общество е нарушило озоновия слой и всички ще се изпържим до 2000-ата година. Вижте! — Нелсън посочва вестник „Нюз Прес“ на Форт Майър, който някой е оставил на кухненската маса. Заглавието гласи: 1988 — суша на една карикатура напуканото слънце изстисква някакви облаци за капчица вода. Сигурно Дженис е внесла вестника от коридора, въпреки че чете само рубриката Лайфстайлс. Кой кого чука и кой с кого се развежда. Обикновено си лежи в леглото и чака съпругът й да донесе вестника от коридора. Поддържа Лайфстайл.

Пру връща лъжицата на Рой и му взима ужасната купичка с овесена каша, която се е втвърдила като кучешка храна, престояла цяла нощ.

— Искаш ли едно бананче? — пита тя с гукащ, ласкав секси глас. — Ще хапнеш ли едно бананче? Мама ще ти го обели и нареже.

Дженис признава:

— Тереза, не съм сигурна, че имаме банани. Всъщност сигурна съм, че нямаме. Хари мрази плодове, въпреки че трябва да яде, а аз смятах да направя един голям пазар по случай идването ви с Нелсън, но тенисът се проточи и изведнъж стана време да тръгваме за летището. — Тя се въодушевява, гласът й се извисява; опитва се да се превърне във фокусник. — Ето какво можем да правим тази сутрин, докато дядо играе голф! Можем всички да отидем във Виен Дикси и да направим един огромен пазар!

— Мен не ме бройте — провиква се Нелсън от банята. — Но бих искал да взема колата по някое време.

За какво му е кола на малката голяма клечка?

Сълзите на Джуди са пресъхнали и тя се е промъкнала във всекидневната, където по шоуто Тудей повтарят новините и прогнозата за времето. Уилард Скот, излъчван пряко от Ноум, Аляска, кара Браянт и Джейн да се превиват от смях.

Пру тършува из шкафовете и моли Рой:

— Искаш ли малко захаросани пуканки, миличко? Баба и дядо имат много захаросани пуканки. И бурканчета печени фъстъци и кашу. Хари, знаеш ли, че ядките са фрашкани с холестерол?

— Да, непрекъснато ми го повтарят. Но аз пък прочетох някъде, че човешкото тяло има нужда от холестерол и че цялата врява е дирижирана от пилешкото лоби.

Дженис, облечена в розова риза, имитираща кожа на алигатор и лилави спортни панталони, които жените тук носят, когато ходят на пазар, се е настанила на кухненската маса с „Нюз Прес“, отворено пакетче сухари и пластмасова кутийка сирене крема. Напоследък се е влюбила в тия сухари. И пушената сьомга. Извадила е рубриката Лайфстайлс от списанието и Хари, който все още разчита букви от всякакъв ъгъл от дългогодишната си работа като линотипер, вижда заглавието странично (използват удебелен шрифт и множество цветни графики в стил USA Today^[2]).

Назовават мъжете с най-много

И отгоре с главни букви ОГРОМНА ЗАГУБА и „РАБОТИ“ ПО ДРУГА СВАТБА. Накланя глава, за да погледне страницата както трябва и вижда, че имат предвид „Работещо момиче“ със звездата Мелани Грифит и оцелелите от арменската трагедия и „уникалната им скръб“. Странно как, когато жена ти чете вестника, всяка статия в него ти се струва интересна, а после, когато го разглеждаш сам, всичко се оказва тъпо. Кафе машината Браун с мътно хладко кафе до половината на каничката стои на края на плота зад Пру, която търси нещо за ядене за Рой. За да направи място на корема на Хари да се плъзне покрай нея, тя се надига на пръсти и с леко изсумтяване под носа си, притиска бедрата си плътно към ръба на плота. Цялата тази семейна близост е почти като в африканска колиба, където всички спят и се чукат пред очите на останалите. И какво, пита се Хари, е постигнал западният човек с цялото си безценно лично пространство? Ако съдим по историческите книги, нищо особено, освен оръжията и психоанализата.

Тук, във Флорида, хлябът и бисквитите трябва да се държат в чекмедже и в голяма консервена кутия, за да не ги нападнат мравките, въпреки че са на четвъртия етаж. Неудобно е да отваряш чекмеджето и после да повдигаш капака, но той го прави и намира няколко празни опаковки от бисквити, които децата са изяли. Там има само трохи и една изсъхнала поничка, която дори те не са посмели да изядат. Заека я взима заедно с пълната с мътно кафе чаша и пак се провира покрай Пру, съсредоточавайки се върху усещането в чатала си, когато късият й халат се отърква в него, докато някакъв злобен импулс го кара да бутне кухненската маса с бедро, от което чашата с кафе на Дженис се разклаща и разплисква.

— Хари! — извиква тя, повдигайки вестника. — По дяволите.

Звукът от течащия душ се процежда в кухнята:

— Защо Нелсън е толкова нервен, по дяволите?

Пру, която сигурно знае отговора, не го казва, и Дженис, след като попива разлятото кафе с хартиена салфетка, която й подава, казва:

— Под напрежение е. Светът на колите е много по-конкурентен, отколкото преди десет години, и Нелсън върши всичко сам. Няма си Чарли, зад когото да се крие като тебе.

— Можеше да задържи Чарли, но не пожела. Чарли искаше да остане на половин ден — казва той, но никой не му отговаря, освен Рой, който го поглежда и казва:

— Дядо изглежда нелепо.

— Добър речник — Хари поздравява Пру.

— Не знае какво точно означава, чува подобни думи по телевизията — отговаря му тя, отмятайки коса от челото си с мил жест с двете ръце, който е придобила заедно с прическата.

Кухнята е боядисана във воднисто морскосиньо, студен цвят, който изглеждаше по-изтънчен на каталога с цветовете, който двамата с Дженис разглеждаха преди четири години, когато пребоядисваха. Тогава се чудеше как ще изглежда, но Дженис смяташе, че ще бъде весело и леко предизвикателно като самото купуване на апартамент. Дори хладилникът и пластмасовите плотове са в този цвят и само като погледнеше цялата кухня с онези същества и цветя от миди, които Дженис беше натрупала по рафтовете към антрето, у него се надигаше паника и почваше да се задъхва. Един от кошмарите му е да сънува, че е под вода. Най-обикновено мръсно бяло като у семейство Голд отсреща не би било толкова потискащо. Той си взима чашата с кафе и поничката и останалата част от „Нюз Прес“ във всекидневната и се настанява на дивана до кръглата стъклена масичка, тъй като Джуди е седнала на ракитения стол пред телевизора. Снимките на първата страница са на Доналд Тръмп (мъжки зов: най-горещия на годината), карикатурата на гримасничещото слънце, което изстисква облаците (валежи 33% под средното, най-сухата година от 1927 насам) и кмета на Форт Майър, Уилбър Смит, който изглежда като дългокосо хлапе, по-младо дори от Нелсън. Цитирано е изказването му, че неотдавнашното арестуване на футболната звезда Дион Сандърс за обида и побой над полицейски служител може отчасти да се дължи на неуправляемата тълпа, която се била насъбрала да наблюдава инцидента. Има статия за годишния правителствен доклад за автомобилите, където бяха поместени и потребителски оплаквания: в сивото каре, където пише „Най-доброто“, под четирите категории — леки автомобили, седани, пикапи и миниванове, няма тойоти. Усеща малко болезнено мушване в стомаха.

— Хари, трябва да хапнеш нещо стабилно за закуска — провиква се Дженис, — щом ще играеш голф до обяд. Доктор Морис ти каза, че кафето на гладно е най-вредно за високото кръвно.

— Ако нещо ми вдига кръвното — провиква се той обратно, — то е, когато жените непрекъснато ми казват какво да ям. — Отхапва от застоялата поничка и захарта се посипва по хартията и полепва по тъмночервените ревери на феодалния му халат.

Дженис се обръща към Пру:

— Мислила ли си за диетата на Нелсън? Изглежда все едно не яде нищо.

— Никога не е ял много — отговаря Пру. — Сигурно Рой му е наследил капризния вкус.

Джуди е открила сред всички канали на кабелната телевизия някакъв стар филм за Ласи и Хари се премества в края на дивана, за да може да гледа. Колито побутна заспалото в купа сено момче и го отвежда у дома по един прашен път към лилавия шотландски залез. Музиката се надига като болка в гърлото; Хари глупаво се усмихва на Джуди през сълзи. Очите й, които се бяха изплакали по-рано, са сухи. Ласи не е част от детското й минало, изгубено завинаги.

Когато бучката в гърлото му изчезва, той й казва:

— Трябва да отида да играя голф, Джуди. Мислиш ли, че ще се справиш с тия откачени?

Тя го изучава сериозно, неуверена, че се шегува:

— Мисля, че да.

— Те са добри хора — казва той несигурно. — Искаш ли да ветроходстваме някой ден?

— Какво значи ветроходстване?

— Плаване с малка лодка. Ще тръгнем от някой хотелски плаж в Делион. Те са само за гости на хотела, но аз познавам човека, който ги дава под наем. Играя голф с баща му.

Очите й не помръдват от лицето му:

— Правил ли си го някога, дядо? Ветроходството?

— Естествено. Няколко пъти.

Всъщност само един, но пък беше блестящ урок. Със Синди Мъркет, облечена в черен бански, от който косъмчетата между краката й се подаваха. Гърдите й се полюшваха в малките черни чашки на сутиена. Вятърът ги теглеше, водата плискаше, слънцето мълчаливо жареше кожата им, двамата бяха сами и полуголи.

— Звучи страхотно — решава Джуди и добавя: — В курса по плуване получих награда за най-дълго стоене под вода.

Тя отново се заглежда в телевизора, бързо превключвайки каналите с дистанционното — децата му викат сърфиране.

Хари се опитва да си представи света, видян през ясните й зелени очи, всяко малко нещо е ярко и ясно, и ново, преизпълнено със същността си като сатенена възглавничка. Собственото му зрение е замъглено, независимо кои очила си слага — за четене или за далечно гледане. Последните си ги слага само когато ходи на кино или за нощно шофиране, и отказва да си купи бифокални. Очите почват да го болят, когато носи очила повече от час. А и стъклата винаги са прашни и всичко му изглежда уморено, прекалено често е виждал всичко това и преди. Някаква суша е налегнала света; той избледнява като стара цветна снимка. Дори онези, които си държат в чекмеджето, избледняват.

Освен, колко странно, окосената трева на игрището за голф, преди да направи първия си удар. Тази гледка е вечно свежа. Там, на купчинката пясък, върху която слага топката, обут в големите си бели обувки за голф и сини спортни чорапи, изваждайки дългия изтънен стоманен стик „Линкс“ от чантата, той отново се чувства висок. Висок, както се чувстваше, когато стоеше на дървения под на баскетболната площадка. Там след първите минути на смущение нарастващата му сила и удължаващи се отскоци смаляваха площадката до детски размери, до размерите на тенис корт; след това на маса за тенис, докато краката му несъзнателно гълтаха разстоянията, напред-назад, до коша с фината, прилична на пола мрежа, който висеше надолу, за да поема ударите. Така беше и при голфа — разстоянията, метрите, се разтваряха и превръщаха в няколко лесни удара, стига да успееш да откриеш вътрешната магия, ключа. Голфът за него винаги бе свързан с надеждата за съвършенство, за абсолютна безтегловност и пълно спокойствие, и понякога наистина постигаше това чувство, постигаше го в три измерения, удар след удар. Но тогава той пак ставаше човек и се опитваше да го предизвика, да го накара да се случи, да спечели допълнителни 10 ярда, да го направлява и чувството изчезваше; би могъл да го нарече благоволение, това чувство на сътрудничество, чувството да си по-голям, отколкото всъщност си. Когато застанеш до първата купчинка пясък, то е там, връща се от мястото, където живее през останалата част от живота ти, една безкрайна възможност за безупречен тур, тур без никакви грешки, без пропуснати дупки или криво летяща топка, без бутнати дръвчета или извадени колчета; първата затревена част е пред теб, палмовите дръвчета са отдясно, а водата отляво, гладка като на картичка. Трябва само да направиш един прост, чист удар и да пробиеш картичката по средата с топката, която се смалява и за секунда се превръща в главичка на карфица, миниатюрен тунел към безкрая. Това би било то.

Но когато изпробва удара си, усеща силно болезнено дръпване в гърдите и по някаква причина се сеща за Нелсън. Детето дразни в съзнанието му. Когато застава до топката, той се чувства притиснат, но е нетърпелив и я удря, натискайки прекалено силно с дясната ръка. Топката полита обещаващо, но после завива надясно все повече и повече и изчезва прекалено близо до брега на продълговатото, покрито с пяна езерце.

— Това май е територия на алигатори — казва Бърни тъжно. Бърни му партнира този тур.

— Мълиган^[3] ли? — пита Хари.

Следва пауза. Ед Силбърстайн пита Джо Голд:

— Какво ще кажеш?

Джо казва на Хари:

— Не съм забелязал ние да си пишем мълигани.

Хари му отговаря:

— Вие, двамата инвалиди, не запращате топката достатъчно далече и си нямате проблеми. Винаги си пишем мълигани на първата пясъчна купчинка. Това си е традиция.

Ед казва:

— Енгстръм, как ще почнеш да използваш потенциала си, ако непрекъснато те глезим с мълигани?

Джо казва:

— Колко потенциал мислиш, че има човек с такова шкембе? Май всичкият му потенциал е отишъл в дебелото му черво.

Докато го подкачат, Заека вади друга топка от джоба си, слага я за удар и с вдървен полузамах сигурно, но безславно я запраща надолу към лявата страна на затревената част. Всъщност като че ли не е било толкова сигурно, топката, явно, е ударила на нещо твърдо и продължава да подскача към едно палмово дърво.

— Извинявай, Бърни. Ще се отпусна.

— Изглеждам ли ти притеснен? — пита Бърни, натискайки педала на електрокара секунда преди Хари да е седнал на мястото до него. — С твоите мускули и моя акъл ще ги размажем, тия глупаци.

Бърни Дречсел, Ед Силбърстайн и Джо Голд са по-възрастни от Хари и по-ниски и обикновено го карат да се чувства добре. Викат му Енгстръм и с тях той е един едър швед, смешен сладък неверник, едър блед необрязан индивид от бяло американско тесто. На свой ред той цени истинската им същност, изглежда му по-мъжествена от неговата, по-тъжна и мъдра и не толкова разклатена. Дългата им история е прибрала всичкото страдание в джоба си и е продължила да крачи напред. Докато електрокарът минава по отъпканата, блещукаща трева към топките им, Хари пита Бърни:

— Какво мислиш за тая шумотевица около Дион Сандърс? Тази сутрин във вестника пишеше, че дори кметът на Форт Майърс се опитва да го оправдае.

Бърни леко премества пурата в устата си и казва:

— Много е жестоко, знаеш, да взимаш разни черни деца от нищото и да им предлагаш цялата тази публичност, и да ги превръщаш в милионери. Нищо чудно, че се побъркват.

— Във вестника пише, че тълпата е попречила на полицаите. Той изгубил самообладание с една продавачка, която го обвинила, че е откраднал някакви обеци. Дори й налетял на бой.

— Не знам за Сандърс — казва Бърни, — но голяма част употребяват дрога. Кокаин. Навсякъде е.

— Чудя се какво ли му харесват хората — казва Заека.

— Това, което харесват — казва Бърни, като спира електрокара и поставя пурата си на пластмасовата поличка за напитки и бирени кутийки, — е моментното щастие.

Той се подготвя за втория си удар и заема ужасната си голф поза. Краката му са прекалено близо, плешивата му глава се накланя надолу, измествайки центъра на тежестта му и удря топката с железен стик номер четири с целите си ръце и китките. Топката обаче полита в права линия и се спира на удобна позиция пред затревеното хълмче.

— До щастието има два пътя — продължава той, отново зад волана на електрокара. — Да работиш за него ден след ден, както правим аз и ти, или да тръгнеш по прекия химически път. Какъвто е станал светът в днешни дни, хлапетата поемат по краткия път. Дългият път им се струва прекалено дълъг.

— Така е, но той наистина е дълъг. И когато накрая го изминеш, къде е щастието?

— Зад теб — допуска другият мъж.

— Сандърс и хлапета като него са ми интересни — казва Заека, докато Бърни набира скорост по обляното от слънцето голф игрище, заобикаляйки паднали палмови листа и кокосови орехи — защото и аз навремето опитах от техния живот. Спорт. Всички ти се възхищават. Обичат те. Искат да са като теб.

— Знам, знам. Личи ти отвсякъде. Дори само по начина, по който размахваш стика. Страхувам се обаче, че уцели палмата. Стайми, приятелю.

Бърни спира електрокара прекалено близо до топката, за да е удобно на Хари.

— Мисля, че мога да я извъртя.

— Не се опитвай. Направи къс висок удар. Нали знаеш какво казва Томи Армър: в такива ситуации просто ударете топката и се целете на зелено следващия път. Не се опитвайте да правите чудеса.

— Е, значи точките са ни в кърпа вързани. Нека да опитам фалцов удар. — Палмовото дърво е от тези, чиито дънери приличат на огромна плитка. Диша над него с нежното си шумолене и с едва доловимия мирис на приветливо таванско помещение, пълно със стари изсъхнали ученически тетрадки и любовни писма. Във Флорида има много смърт, ако се огледаш. Палмите растат, като долните им клони увяхват и скапват. Горещото слънце ускорява циклите на живота. Хари заема позиция, тазът му почти докосва грапавия твърд дънер и стик номер пет и си представя извитата дъга на вълшебния удар и доволния поздравителен вик на Бърни.

Но близостта на дървото и вероятно на Бърни в количката задържа удара му и той запраща топката право наляво с извития стик, така че тя удря върха на следващата палма и пада право в неравната част на игрището. Тази част от игрището във Флорида обаче не е като на север; тя представлява пружинираща бледа трева, един-два сантиметра по-висока от затревената част на игрището. Нагаждат тези игрища за застаряващите и инвалидите. Тук всички те глезят.

Бърни въздиша:

— Инат — казва той, докато Хари се качва в количката. — Вие, момчета, си мислите, че само да свирнете, и светът ще падне в краката ви.

Хари знае, че за евреите „момчета“ е просто любезната форма на „неевреи“. Мисълта, че може да греши, че препятствията няма да паднат, ако им свирне, подновява онази тъпа вътрешна болка и чувство на гибел, които усещаше на летището. Докато се наглася за третия си удар със стик номер осем, неодобрението на Бърни тежи на ръцете му и го кара да удари малко по-плътно, достатъчно, за да отнеме от скоростта на топката, която спира на десетина ярда от дупката.

— Съжалявам, Бърни. Направи къса висока топка и ще вкараш.

Бърни обаче удря несполучливо — пак със стегнати китки и прекалено бързо — и двамата получават по шест точки, отстъпвайки дупката на Ед Силбърстайн. Ед е жилав пенсиониран счетоводител от Толедо с тъмна щръкнала коса и деликатна, издадена напред челюст, която го прави да изглежда така, сякаш всеки момент ще се засмее. Никога не успява да вдигне топката на повече от десет фута^[4] от земята, но неотклонно я придвижва към дупката.

— Момчета, приличахте на Дукакис с този удар — злорадства той. — Прецакахте се.

— Не обиждайте човека — казва Джо. — Той ни предложи честно правителство, за промяна. Бостънските политици не могат да му го простят.

Джо Голд притежава няколко магазина за алкохол в някакъв град в Масачузетс, наречен Фрамингам. Той е набит и русоляв и носи толкова дебели очила, че стрелкащите му се очи сякаш се опитват да избягат от два малки аквариума. С жена му Бю, Бю от Бюла, те са тихите им съседи, врата до врата. Човек се чуди какво ли правят през цялото време, че никога не вдигат шум.

Ед казва:

— Той се скри не навреме. А трябваше да се изправи и да заяви: „Естествено, че съм либерал, и се гордея с това“.

— Да бе, и как щяха да го изтълкуват на Юг и в Средния запад? — пита Джо. — Както и в Калифорния, и във Флорида, между другото, единственото, което ги интересува тия стари глупаци е „никакви данъци“.

— Гадна работа — признава Ед. — Но той така или иначе нямаше да спечели гласовете им. Единствената му надежда беше да предизвика вълнение сред бедните. Остави номер три, Енгстръм. И без това съм ви написал шестте точки.

— Имам нужда от упражнения — отговаря Хари и удря, наблюдавайки как топката отива наляво. Днес не беше неговият ден. Ще има ли някога пак такъв момент? На петдесет и пет и вече увяхваше. Собственият му син не можеше да стои в една стая с него. Рут веднъж го беше нарекла господин Смърт.

— Целеше се в онези Рейгънови демократи — продължава да обяснява Джо. — Само че Рейгънови демократи не съществуват, те са просто едни бедни бели земеделци от Юга. Сега, когато съм тук на юг, разбирам нещата много по-добре. Става въпрос за чернокожите. Сто и трийсет години след Ейб Линкълн и републиканците получиха антинегърски вот и той е много по-мащабен, отколкото който и да било кандидат за президент на демократите може да понесе, освен тежка депресия или груба грешка от сорта на Уотъргейт. Оли Норт не го прави. Рейгън, глупакът, не го направи. Погледни фактите в лицето: по-голямата част от нацията ни е изплашена до смърт от черните. Това ни е най-големият проблем.

След онзи епизод със Скийтър преди двайсет години Заека винаги е изпитвал противоречиви чувства към чернокожите и всеки път, когато се повдигне този въпрос, той си държи езика зад зъбите, за да не се издаде по един или друг начин.

— Ти какво мислиш, Бърни? — пита той, докато гледат как останалите двама удрят от втория маркер, 136 ярда за три удара над същото онова, покрито с пяна езерце. Смята, че Бърни е най-умен от тримата, най-флегматичен и бавно говорещ. Така и не се възстанови напълно след някаква открита сърдечна операция, която му правиха преди няколко години. Движи се тромаво, има емфизема и лека гърбица и отпуснатия вид на пълен човек, който е отслабнал, защото лекарят му е наредил. Цветът на лицето му е нездрав, а в профил долната му устна стои отпусната.

— Мисля — казва той, — че Дукакис се опита да говори интелигентно с американския народ, а ние не сме готови. Буш ни говори, сякаш сме тълпа малоумници, и ние го приехме с възторг. Можете ли да си представите, клетвата за вярност, вижте ми устните — можете ли да си представите подобни глупости в днешни дни? Ейлс и онези другите го превърнаха в реклама за бира — отправете се към планините. — Бърни изпява тази последна фраза, гласът му трепери, но е трогателно точен. Заека е впечатлен от тази способност на евреите да пеят и да танцуват, и да се отдадат на мига. Танцуват на празничната вечеря в първата вечер от Пасхата, знае, защото Бърни и Ферн ги бяха поканили на такава вечеря веднъж през април, точно преди да заминат на север. Пасха. Ангелът на смъртта бе подминал. Хари по-рано не бе осъзнавал значението на думата. Нека тази чаша ме подмине. Бърни заключава:

— Според мен има две възможности по отношение на Буш — вярвал е в това, което говори, или не е вярвал. Не знам коя от двете е по-ужасна. Той е това, което наричаме пишер.

— Дукакис винаги изглежда, все едно е сърдит за нещо — вметва Заека. С това стига най-близо до признанието, че единствен в тази четворка е гласувал за Буш.

Бърни може би го усеща. Казва:

— След осемте години с Рейгън си мислех, че повече хора ще са сърдити, отколкото се оказа. Ако някога успееш да накараш бедните да гласуват в тази държава, щяхме да имаме социализъм. Но хората искат да разсъждават като богаташи. Ето това е геният на капитализма: или си богат, или искаш да бъдеш, или смяташ, че ти се полага да бъдеш.

Хари харесваше Рейгън. Харесваше мънкащия му глас, усмивката, широките рамене, как главата му постоянно се поклащаше по време на дългите паузи, как се носеше над фактите, въпреки че бе наясно, че в управлението има и друго, освен факти, и как умееше да променя посоката, твърдейки, че върви право напред, а се изтегляше от Бейрут, сближаваше се с Горби, увеличаваше националния дълг. Странното бе, че освен безнадеждно мизерстващите, светът бе станал по-добро място заради него. Комунистите се разпаднаха, с изключение на Никарагуа, а дори и там ги бе поставил в отбрана. Човекът имаше вълшебна ръка. Той беше вълшебен. Хари се осмелява да каже:

— При Рейгън, знаеш ли, беше като в упоено състояние.

— Правили ли са ти операция някога? Истинска операция?

— Всъщност не. Сливиците, като бях малък. Апандисита, като бях в казармата. Махнаха го, в случай че ме изпратят в Корея. А после така и не ме изпратиха.

— Преди три години ми правиха четворен байпас.

— Зная, Бърн. Помня, че ми каза. Но сега изглеждаш чудесно.

— Когато излезеш от упойката, болката е адска. Не можеш да повярваш, че е възможно да се живее с подобна болка. За да се доберат до сърцето, ти отварят целия гръден кош. Разтварят те като кокосов орех. И изтеглят най-добрите вени от бедрото ти. Така че като излезеш от упойката, те болят и слабините, и гръдния кош.

— Иха — Хари се разсмива съвсем не на място, тъй като докато Бърни говореше с него в количката, Ед с тази негова надута, предвзета стойка полага ръце върху стика пръст по пръст, сякаш подрежда букет, а след това надзърта към дупката пет или шест пъти, преди да замахне, сякаш се опитва да изтръска закачени паяжини или кърлеж от яката си, поглежда нагоре по време на замахването и пернатата в горната част топка се стрелва във водата, подскачайки три пъти, преди да потъне, като оставя три разрастващи се, преплитащи се кръга. Храна за алигаторите.

— Шест часа бях върху масата — настойчиво нарежда в ухото му Бърни. — Събудих се и не можех да помръдна. Не можех дори да си отворя очите. Замразяват те, така че кръвообращението ти да спадне почти до нулата. Все едно че бях заключен в черен ковчег. Не. Все едно аз самият бях ковчег. И след това от тази чернота чух един странен глас с плътен индийски акцент, анестезиолога пакистанец.

Джо Голд, след като партньорът му вкара топката във водата, се опитва да удари твърде бързо, да вкара топката в играта, отмята стика назад с две резки движения, какъвто си му е стилът, а след това замахва ненужно силно, с онзи плосък замах, типичен за набитите играчи. Изкривява удара, така че топката се забива в пясъчния ров.

Бърни имитира пронизителен, накъсан пакистански акцент.

— Бър-ни, Бър-ни, твърди този глас, тъй че, честна дума, си мисля, че това, явно, е гласът на Бог, опера-цията е успеш-на!

Хари и преди е чувал историята, но въпреки това се разсмива. Историята си я бива, страшничка история за ръба на смъртта.

— Бър-ни, Бър-ни — повтаря Бърни, — гласът е точно като онзи, дето излязъл от облаците към Авраам, за да пререже гърлото на Исак.

Хари пита:

— Същият ред ли ще спазим? — Усеща, че се е изложил при предишната дупка.

— Давай ти пръв, Енгстръм. Мисля, че прекалено се вълнуваш, когато удряш последен. Давай. Покажи на тези нищожества как се прави.

Точно това се бе надявал да чуе Заека. Взима стик номер седем и се опитва да мисли за пет неща: да държи главата надолу, замахът му назад да не е прекалено дълъг, да нагласи таза си, докато стикът все още е отгоре, замахът надолу да е плавен и главата на стика да е насочена към топката в онази точка върху сферата, където стрелките сочат три и петнадесет. От свистящия, вълшебен начин, по който топката изчезва от центъра на сведеното му полезрение, разбира, че ударът му е бил прекрасен; всички заедно гледат как тъмната точка се издига, задържа се във въздуха за онзи кратък призрачен допълнителен миг, който дава дължина на удара, и след това пада право върху игрището, на косъм разстояние по-наляво, но успоредна на флагчето, и отскача надясно заради наклона на игрището.

— Красота — принуден е да признае Ед.

— Какво ще кажеш за един допълнителен удар — пита Джо. — Този път ние ще ти отпуснем един.

Бърни пита, измъквайки се от количката:

— Кой номер стик беше това?

— Седем.

— Ако ще удряш така, приятелче, трябва да използваш осмица.

— Мислиш, че съм подминал дупката?

— Много я подмина. Чак на задния ръб си.

Ама че партньор. Вечно е недоволен. Като Марти Тотеро преди почти четиридесет години. Ако направиш двадесет и пет точки в мач, Марти искаше тридесет и пет, и говореше за пропуснати позиции. Войникът в Хари, мазохистичният християнин, уважава такива хора. Именно безусловната, некритикуваща любов, каквато жените предлагат, те прави мекушав и те погубва.

— За мен смятам да ползвам ниско хваната шестица — казва Бърни.

Но в опита си да направи удара по-къс, той отнема твърде много от замаха и разстоянието се оказва недостатъчно, топката прехвърля водата, но пада на брега, където трудно ще успее да заеме нужната стойка.

— Оттам ще е труден късият — казва Хари, понеже не успява да устои на желанието леко да го жегне. Все още смята, че Бърни е виновен, задето бе паркирал количката прекалено близо при онзи опит за умишлено завъртане на топката.

Бърни приема жегването.

— Особено след последния ми скапан къс, нали? — казва той и вкарва окастреното си, смалено, прегърбено старо тяло в количката, а Хари се настанява на шофьорското място и усеща прилив на сили, ще ги разбият тези дебелаци. Плъзва се над водата по извито дървено мостче с червени гумени коловози върху дъските.

— Там, където е топката ти — казва му Бърни, докато излизат от количката, — игрището има наклон надолу. Ако удариш твърде силно, ще се търколи на мили по-надолу.

Еди, след като вкара топката си във водата, е извън играта. Стойката на Бърни върху стръмния бряг е толкова неудобна, че при първия удар въобще не уцелва топката, при следващия я удря не с главата, а там, където влиза дръжката на стика, и предава дупката. Но изравнилият резултата Джо Голд е в стихията си, разтърсва крака, за да стъпи по-стабилно, и успява да направи добър, мощен удар, вдигайки голямо количество пясък от малкия ров. Тъй като съветът на Бърни виси в съзнанието му и пречи на собствените му инстинкти, Хари подхожда колебливо към дългия си удар и топката пада на три метра от целта. Отбелязва мястото с флагче на Валхала Вилидж, докато Джо прави двата си удара заедно с допълнителния за дупката. Джо не бърза и оставя на Хари прекалено много време да изучава трите метра до дупката. Уж вижда нужната траектория, но след това му се губи. Опитвайки се да не перне ръба на дупката отляво както предния път, последния за тази дупка удар, съвсем постижим, минава на два сантиметра по-вдясно.

— Майната на всички майни — казва, а безсилието натиска зад очите му с такава сила, че за миг решава, че може да избухне в сълзи. — С още един щях да вкарам, но стават три шибани удара.

— Е, случва се — казва Ед, докато записва четворката с отработената педантичност на счетоводител. — Равен за тази дупка.

— Съжалявам, Бърн — казва Хари и се покатерва обратно в количката, този път на мястото до шофьора.

— Аз те прецаках — казва партньорът му. — Трябваше да си държа плювалника затворен, че игрището било наклонено надолу. — Той смъква целофана от нова пура и натискайки педала, се обляга удобно назад за поредния дълъг ден.

Лош ден за Хари. Флоридското слънце вече не е единична топка над главата му, а комплект прожектори, които те преследват навсякъде.

Слънцето те намира дори под клоните на палмовите дръвчета и в сянката на оградата от десетметрови борове. То зачервява върха на носа на Заека, изпичайки ръцете му от лакътя до китката и горната страна на ръката му, която е без ръкавица и която вече е осеяна с малки бели грапавини от кератозис. В чантата за голф си носи тубичка с масло против слънце и непрекъснато се маже с него, но ултравиолетовите лъчи проникват, превръщайки неговите люспещи се клетки в рак на кожата. Тримата мъже, с които играе, никога не се мажат с нищо и получават идеален тен, дори плешивото теме на Бърни, гладко като щраусово яйце, изпъстрено само с няколко лунички, които се виждат, когато се навежда да удари с онази ужасна обратна стойка със стиснати крака. Хари усеща постоянната му, механично повтаряща се несръчност — къси удари, ниски топки — и днес това му тежеше, не можеше да го понесе, и се чуди защо човек като Бърни, който излъчва такава мъдрост, никога не научава нищо за голфа и дори не се и опитва. Хари предполага, че за него това е просто една игра, начин да убие времето под слънцето на този етап от живота си. Бърни някога е бил момче и после е станал мъж, с пари и жена (фирма за килими в Куинс, две дъщери, омъжени за приятни стабилни мъже, и син, който отиде в Принстън и Уартън Скул във Филаделфия и после стана специалист по поглъщанията на Уолстрийт) и сега беше от другата страна на дъгата на живота и ето какво правеше: Бърни понасяше пенсионерските забавления във Флорида така, както беше понасял целия си живот, изсмуквайки от него същия парлив вкус на влажна пура. Той не вижда в играта това, което виждаше Хари — безкрайност, безкрайна възможност за усъвършенстване. Днес Заека също те я виждаше. На единайсетата дупка, където трябва да изкара пет точки, той се проваля, нанасяйки втория си удар със стик номер четири, така че топката излита и пада в страничния двор на някакъв блок между пластмасови кофи за боклук и бетонна плоча с ръждясали метални колове за простор, които стърчат от нея (една завързана за простора немска овчарка се разлайва и се втурва срещу него, така че опънатата тел звънти и Голд и Силбърстайн, които обикалят с електрокара, се кикотят, а Бърни захапва пурата по-навътре и се навъсва). Взима излязлата от очертанията топка и докато кучето не спира да лае, се опитва да я удари с трети номер толкова силно, че забива стика 6 инча в земята зад топката и посипва обувките и чорапите си с пясък, запращайки съседното метално колче в туфа от изсъхнали ронещи се азалии до дванайсетата дупка. Поставя топката за нов удар и я изстрелва над затревената част (тримата му партньори шокирано мълчат или пък сдържат радостта си). Топката се удря в ръба на дупката и от голямата скорост подскача обратно. Хваща отвратен греблото и дори се удря с него по коляното, след което изравнява пясъка и после го захвърля настрани. След тази дупка играта и целият ден го докарват до депресия. Тревата му изглежда груба и неестествена, палмите умират от сушата и твърдите им кафяви листа увисват, жилищните блоковете очертават всички пътища и стърчат като високи циментови клозети и дори небето, където обикновено очите могат да намерят покой, е прорязано от самолетни следи, които се разсейват, докато станат неразличими от божии облаци.

Часовете се нижат, настава пладне и си отива, ярката светлина намалява, но горещината става още по-непоносима. Свършват към три без петнайсет, Хари и Бърни с двайсет долара по-малко.

— Ще им го върнем следващия път — обещава Хари на партньора си, без да е убеден в думите си.

— Днес не беше много на себе си, приятел — признава Бърни. — Да нямаш проблеми с гаджето или нещо друго?

Вечно са възбудени, тези евреи. Веднъж беше чел някаква холивудска история за женкарството им. Хари Коен, Гручо Маркс, Уорнър Брадърс, побъркали са се от слънцето, басейните и всички фусти от Средния запад, които са готови на всичко, за да станат звезди — участват в оргии, правят свирки на големите клечки, докато говорят по телефона. Даже всичките му партньори по голф имат еднакви жени, между четирийсет-петдесет годишни, жени с буйни, боядисани коси, дебели гривни и пълни ръце, жени, които не могат да спрат да говорят, когато ги виждаш, издокарани за вечеря, докато Бърни, Ед и Джо седяха мълчаливо усмихнати до тях, като че ли всичкото това говорене на жените им е като правенето на секс. Сигурно е така — енергия, живот. Как го правят? Как носят живота си като готов костюм, който им приляга идеално.

— Не ти ли казах? — обръща се Хари към Бърни. — Синът ми и семейството му ни дойдоха на гости.

— Ето какъв ти е проблемът, Енгстръм: гузен си, че се мотаеш с нас. Трябваше да забавляваш близките си.

— Да бе, ще ги забавлявам. Пристигнаха вчера и вече се правят на отегчени. Ще им се да живеехме точно до Дисни уърлд.

— Заведи ги до Джангъл Гардънс^[5]. Нагоре в Сарасота, по шосе 41 при Ринглинг Мюзиъм^[6]. Двамата с Фърн ходим там три пъти годишно и никога не ни втръсва. Мога с часове да наблюдавам как онези фламинги спят. Как го правят? Как изобщо балансират на един крак, дълъг два фута и по-тънък от пръста ми. — Той показва пръста си, който изглежда дебел. — По-тънък от това, кълна се.

— Не знам, Бърни. Когато съм наоколо, собственото ми дете се държи така, като че ли не иска внуците ми да имат нещо общо с мен. Малкият, вече е на четири, направо ми е като непознат, но двамата с момичето се разбираме. Тя е почти на девет. Даже си мислех да я взема в електрокара и да я понауча да удря. Или пък да наемем някоя платноходка, Ед, ако синът ти може да ме запише като гост в Бейвю.

Четиримата пият бира и дъвчат безплатен чипс в Клуб Деветнайсет до спортния магазин, на приземния етаж на Блок А във Валхала Вилидж. Около кръглата бяла маса, под чадъри с надпис бира Куурс, сумракът — тъмни плотове и греди като в английска кръчма — се засилва от тропическата светлина отвън. От басейна между блок А и Б се чуват плясъците на водата в басейна и пулсирането на генератора от другата страна на стената, зад съблекалните и таблата за дартс и видео игрите. Понякога нощем Хари има чувството, че чува шума на генератора през апартаментите, които ги делят, през мокетите, климатиците, разговорите, матраците и тапетите с цвят на праскова в коридора. Шумът някак си заобикаля и се прилепва до стените, и се носи към него и големия плъзгащ се прозорец, промъквайки се през пролуката, оставена да пропуска въздуха от Залива.

— Няма проблеми — казва Ед, докато пресмята резултата. — Просто иди на рецепцията и потърси Грег Силвърс. Така иска да му викат, не ме питайте защо. Ще ти разрешат да минеш през фоайето и да слезеш в съблекалните. Не те съветвам да се мотаеш по бански във фоайето, не е разрешено. Имаш ли предвид някой определен ден, за да му кажа?

Хари остава с впечатлението, че това е по-сериозна услуга, отколкото смяташе, по-голяма сделка, отколкото струваше.

— Петък, ако изобщо стане — отговаря. — Грег задължително ли трябва да знае точен ден? Смятах утре да тръгнем към Сарасота.

— Джангъл Гардънс — настоява Бърни.

— Музеят на влаковете „Лайънъл“ — включва се Джо Голд.

— Освен това точно срещу „Ринглинг Мюзиъм“ е музеят за коли „Белмс“ и за музиката от вчера, май така му викаха. Има над хиляда музикални инструменти, представяш ли си? И антични коли от 1897, изобщо не предполагах, че тогава е имало коли. Ти си в бизнеса с коли, нали, Енгстръм? Заедно с момчето ти. И двамата ще се втрещите от изненада там.

— Не съм сигурен — казва Хари, търсейки подходящи думи да опише странния облак, който Нелсън носи със себе си и който попарва всеки опит за излет.

— Странна работа, Хари — казва Ед. — Даваме ви седем точки за онзи удар при единайсетата дупка и още шест по милост за шестнайсета, когато запрати две топки във водата, и въпреки това печелите цели деветдесет. Значи не си играл толкова лошо, колкото изглеждаше. Ако правиш по-малко плоски удари, ще изкарвате по осемдесет точки всеки път.

— Нещо не бях във форма, не можех да се освободя — отговаря му Хари. — Не се отпуснах.

Иска да зададе на тези трима евреи един невъзможен въпрос: какво мислите за смъртта? Вместо това ги пита:

— Какво мислите за онзи самолет на Пан Ам?

Следва мълчание:

— Сигурно е било бомба — казва Ед. — Когато има забити парчета стомана в кожените куфари и отломки, разпръснати на петдесет мили из Шотландия, значи става въпрос за бомба.

Бърни въздиша:

— Пак са те. Шиитите.

— Араби — казва Джо Голд. Патриотично ликуване просветва в шарещите му очи. — Щом го докажат, F 111 пак ще отлетят за Либия. Трябва просто да продължаваме да навлизаме в Ий-ран и да му го начукваме на дъртия Аятолах.

Езиците им обаче не са толкова бързи като обикновено; Хари ги затрудни с въпроса, който не допускаше да е толкова политически. За евреите всичко, което пишеха по вестниците, се въртеше около Израел.

— Просто питах — казва той. — Какво си мислите, че е усещането? Да си седиш там, когато самолетът избухва?

— Бас ловя, че ще те събуди — отговаря Ед.

— Не са почувствали нищо — намесва се Бърни загрижено, усетил притеснението на Хари. — Абсолютно нищо. Станало е много бързо.

Джо казва на Хари:

— Нали знаеш какво казват израелците? „Щом трябва да имаме врагове, то слава богу, че са араби.“

Хари е чувал това и преди, но се опитва да се засмее. Бърни казва:

— Мисля, че на Енгстръм му трябва нов партньор. Аз го потискам.

— Нямаш никаква вина, Бърни. Аз си дойдох потиснат.

В Клуб Деветнайсет предлагат чудесен асортимент от мезета в малки китайски купички, изрисувани с логото на Валхала Вилидж — две преплетени морскосини на цвят букви V. Не обикновените печени фъстъци, лешници и бадеми, а тънки солени пръчици, осолени тиквени семки, както и стегнати спирали, подобни на царевичен чипс, само че по-фини и люти в устата в онзи блажен момент, когато езикът ги докосваше, преди кътниците да ги схрускат. Другите си взимат по малко от тази солена салата само от време на време, но скоро купичката остава празна. Заека е изял осемдесет процента от съдържанието.

— Тия боклуци са фрашкани с натрий — предупреждава го Бърни.

— Да, но са полезни за душата — отговаря му Хари с възможно най-религиозната шега, която се осмелява да направи. — Кой е готов за още една бира? Падналите черпят.

Започва да се отпуска: мрачното му настроение изтънява като струйка мастило в слаб спиртен разтворител. Той махва на сервитьора и му поръчва да донесе с четирите бири още една купичка солени мезета. Сервитьорът, приличащ на кентавър млад испанец с обеца, по-голяма от Нелсъновата, и златни верижки на китките, плахо кимва; Хари сигурно му изглежда огромен, застрашително бял и розов, подпухнал от задържане на вода заради натрия. Четиримата сигурно му се струват шумни и неконтролируеми: грозни застаряващи гринговци. Още една струйка мастило. Хари отново се усеща тежък. Добрите моменти във Флорида никога не са толкова приятни като онези пиянски следобеди в стария му голф клуб в Даймънд Каунти — „Летящия орел“, преди Бъди Ингълфингър да се ожени за онази луда дългунеста хипарка Валери и да се премести в Ройърсфорд, преди вълчанката на Телма Харисън да се влоши толкова, че да не смее да се покаже навън, поради което те се отказаха от членството си, и преди Синди Мъркет да надебелее и Уеб да се разведе с нея. Във Флорида хората бяха толкова предпазливи, като че ли можеха да паднат и да си счупят таза от две бири. Целият щат беше чуплив.

— Синът ти играе ли голф? — пита го Джо.

— Не. Никога не е имал желание. Нито пък време. — И, можеше да добави, никога не го беше канил.

— Какво прави за развлечение? — пита Ед.

Тези мъже, осъзнава Хари, се опитваха да бъдат любезни. Поръчвайки по още една бира, той беше довел приятелското отношение, установено при деветнайсетата дупка до точка, отвъд която вече беше лесно. Сексапилните застаряващи съпруги на тези мъже ги чакаха. Трябваше да наваксат с клюките. Да прочетат писмата от отговорните си, проспериращи деца. Трябваше да си изчислят лихвите. Да учат Мойсеевия закон.

— Представа си нямам — казва Хари. — Шляе се с някакви типове от Брюър, които май не са женени. Не съм го виждал да се забавлява много. Никога не си е падал по спорта.

— Така както ни го описваш — казва Бърни, — май той може да ти е баща, а ти негов син.

Хари ентусиазирано се съгласява; с малко помощ от втората бира, той почти си го представя.

— Да, и при това син, който не изпълнява дълга си. Точно така ме вижда той, като стар вдетинен човек, без задължения. Жена му изглежда нещастна.

Това пък откъде се взе? Вярно ли беше? Помогнете ми, приятели. Кажете ми как сте превъзмогнали мисълта за секса и Смъртта, така че вече да не ви тормози. Продължава:

— Цялото семейство, и двете хлапета също, изглеждат изнервени. Не знам какво става.

— А жена ти знае ли какво става?

Тази тъпачка. Хари отминава въпроса.

— Тъкмо снощи се опитах да поговоря най-приятелски с хлапето, а той през цялото време псуваше „Тойота“. Компанията, която ни храни, която направи хора от него и стареца му и дядо му мошеника, а той само се оплаква, че тойотите не били ламборгинита! Господи, тази бира ми влезе бързичко. Вътрешностите ми са като пустинята Гоби.

— Хари, не ти трябва още една бира.

— Трябва да се прибереш и да предложиш на близките си да отидете в Белмс. Б, Е, Л, М, С. Знам, че си мислите, че не мога да го кажа буква по буква. Всякакви стари коли, които можете да си представите. Още отпреди да измислят волана. Даже преди скоростите.

— Честно казано, никога не съм си падал особено по колите. Карам ги, продавам ги, но никога не съм ги разбирал тия проклети машини. За мен те всички са еднакви. Страхотни са, ако вървят, ужасни, когато се развалят. — Мъжете започват да стават.

— Утре следобед да си тук с малката. Научи я на основните неща. Главата приведена, бавно замахване.

Това беше Бърни. Ед Силбърстайн му казва:

— Упражнявай се да съкратиш замаха си назад, Хари. Не трябва да махаш чак над раменете. Ударът е точно тук, точно до члена ти. Това е най-добрият съвет, който съм получавал от професионалист: „Представи си, че удряш топката с члена си“.

Има чувството, че те са усетили мълчаливия му вик за помощ, за утеха, и стават още по-ревностни евреи заради него.

Бърни се е изправил и се надвесва над Хари. Кожата му е посивяла, по увисналата му гуша пробягват сенки:

— Ние имаме един израз, — казва той. — Тсурис^[7]. На мен ми се струва, приятелю, че имаш тсурис. Е, май още не е станал гехокет тсурис, но си е тсурис.

Приятно опиянен от алкохола, въпреки че гърдите слабо го наболяват, а върхът на носа му започва да пари от слънчевото изгаряне, Хари няма никакво желание да се помръдне, макар че светът около него е в движение. Двама млади перковци от колежа, които ги притискаха отзад през целия следобед, са приключили играта си и карат видео игрите до съблекалните да чуруликат, бръмчат, подсвирват и блеят. Анимационни образи в хиляди цветове се появяват на екрана и изчезват. Той вижда как белите му пръсти с големи луни на ноктите, разсеяно бърникат в купичката с мезета, като че ли се опитваше да хване преплетените букви V. Вредната храна е изядена. Не си спомня добре дали сервитьорът донесе друга купичка.

Джо Голд с пясъчноруса гъста коса и увеличени от квадратните му очила трепкащи очи се навежда леко, като че ли наглася крака пред някоя дупка, и казва:

— Ще ти кажа един еврейски виц: „Ейб среща Изи, след като не са се виждали дълго време, и го пита: «Колко деца имаш, Изи?». Изи отговаря: «Николко». А Ейб му вика: «Николко ли? А кой ти досажда?»“.

Смехът им изглежда забързан като действието в реклама на бира; неестественият унисон в присмеха им прилича на Хари на предупреждение, че е пропилял деня си и че сега трябва да бърза, да бърза, за да навакса, както когато закъсняваше за училище и тичаше с онова блудкаво стягане в стомаха. Тримата му партньори, които се прибираха в сигурните си домашни огнища, го тупат по гърба и дори пощипват врата му, като че ли да го изтръгнат от някакво духовно вцепенение. Във Флорида, мисли си той, дори приятелството имаше някакво чупливо, временно качество, тъй като хората всеки момент можеха да си купят друго жилище и да се преместят, или пък да се разболеят и умрат.

Стиковете и обувките се оставят в клуба. Заека си тръгва, обут в мокасини, които са толкова големи, че краката му не се протриват в кожата им; минава през паркинга по пешеходната пътека, разчертана на асфалта, през малко пешеходно островче, покрито със зелен външен мокет, и се насочва към входа на блок Б. Отключва си и набира кода на алармата в тясното пространство, където го следят две телевизионни камери, дърпа вратата — тя не жужи, а издава звук като на отдалечаваща се пожарна кола — и се качва с асансьора до четвъртия етаж. В апартамент 413, неговият дом далеч от дома, Дженис, Пру и децата играят на карти. Тоест тримата играят, а Рой държи няколко карти и майка му му казва коя да пусне и коя да изхвърли. Лицето му изглежда подпухнало, като че ли е прекарал следобед, изпълнен с неуспехи и разочарования. Всички посрещат Хари като че ли ще ги спаси да не умрат от скука, но той се чувства толкова изтощен, че единственото, което иска, е да си полегне и да остави тялото си да се потопи в нищото. Пита:

— Къде е Нелсън?

Въпросът не е много подходящ, особено пред децата. Дженис и Пру се споглеждат и Пру решава да отговори:

— Излезе с колата да свърши някаква работа.

Тук, във Флорида, имат само една кола, камрито. Бяха оставили селиката на Хари в Пен Парк. Една кола им върши работа, защото почти всичко, от което имат нужда — лекарства, списания, фризьор, бански, топки за тенис — може да се намери в комплекс Валхала. Магазинчето за хранителни стоки беше доста скъпо и Дженис обикновено правеше голям пазар веднъж седмично в Уин Дикси, на километър надолу по Пиндо Палм булевард. Пак веднъж седмично двамата ходеха до банката в центъра на Делион, на две пресечки от плажа. В банката винаги се носеше музика, даже отвън на площада; сигурно бяха скрили колони между клоните на дърветата. Един-два пъти месечно ходеха на кино в огромния търговски център на Палмето Палм булевард, на три километра от блока им. Но понякога минаваха по няколко дни, през които колата им просто си седеше на паркинга и събираше ръжда и бели птичи курешки.

— И каква работа има?

— Стига де, Хари — казва Дженис. — Хората имат нужда от разни неща. Той например не харесва бирата, която купуваш. Предпочита други конци за зъби. И освен това обича да шофира, иначе го хваща клаустрофобия.

— Всички ни хваща клаустрофобия — отговаря й той, — но повечето хора не крадат коли, за да се оправят.

— Изглеждаш изтощен. Изгуби ли?

— Как позна?

— Ти винаги губиш. Играе с трима евреи — обяснява тя на снаха си — и те винаги му измъкват по двайсет долара.

— Не бъди толкова предубедена, звучиш като майка си. И за твое сведение, печеля точно толкова често, колкото и губя.

— Не съм разбрала някога да си спечелил. Те непрекъснато ти говорят колко си добър и после ти взимат парите.

— Глупачка, нали един от тях изгуби двайсет долара заедно с мен, той ми беше партньор!

Тя казва спокойно, точно като майка си, без да се обръща към никого:

— Сигурно му ги връщат; наговорили са се.

Изведнъж му хрумва, че тя говори тези ужасни и абсурдни неща, за да му отвлече вниманието от невъзпитаното мистериозно отсъствие на Нелсън.

Джуди казва:

— Дядо, вземи картите на Рой и ела да играеш. Той дори не знае как да ги държи и е ужасно нервен.

Рой услужливо доказва мнението й, като хвърля картите върху кръглата стъклена масичка, точно както сутринта беше хвърлил лъжицата си.

— Мразя игрите — казва той изненадващо ясно, като онези старовремски кукли, които говореха, когато им дръпнеш една връвчица на гърба.

Джуди светкавично го плясва със свободната си ръка. Блъска го с юмрук по раменете и врата, а когато той изпищява, за да се защити, обяснява:

— Провали това раздаване и сега никой не може да играе. А аз щях да спечеля!

Пру внимателно слага на масата разперените си карти, обърнати надолу, и с другата си ръка, пухкава ръка с дълги нежни кости, придърпва ревящото момче към гърдите си. Виждайки това, Джуди пламва от ревност, очите й се зачервяват като на жена, решила да се разплаче, и се скрива в спалнята на Хари и Дженис.

Пру едва доловимо се засмива. Самата тя изглежда изтощена:

— Всички са уморени и изнервени — тя сякаш изпява над главата на Рой, така че Джуди да може да я чуе.

Дженис се изправя, залитайки леко. Блъска стъклената масичка с крак и чашата й с портокалов сок и кампари до изоставените й карти потреперва, аленият пръстен течност се разклаща, напомняйки му за езерцето, когато топката на Ед падна вътре. Пак си е облякла роклята за тенис. Засъхналите петна от пот под мишниците й приличат на континенти върху избледняла карта.

— Май ги преуморихме — обяснява тя на Хари. — Направихме един огромен пазар, ходихме да обядваме в Бъргър Кинг, после си дойдохме и Пру ги заведе на басейна за около два часа. След това двете с Джуди отидохме до тенис корта да поудряме малко топки.

— Как се справи?

Дженис се засмива, като че ли се изненадва:

— Всъщност, страхотно. Ще стане спортистка, точно като теб.

Заека отива в спалнята си. Ако с Дженис бяха сами, той щеше да си полегне на леглото, да прелисти няколко страници от историческата книга, която Дженис му подари за Коледа, да затвори очи на фона на пресипналото цвърчене на птичето на бора и да се отдаде на огромната тежест на съществуването. Но Джуди е легнала преди него на огромното легло с нефритено зелена покривка. Свила се е на кълбо, скрила лице. Той ляга близо до ръба и й позволява да опре колене в тялото му. Възхищава се на косата й, на удивителното й съвършенство, на дългите бледи кичури, които на слънце потъмняват до лъскаво оранжево.

— По-добре си почини за бингото довечера.

— Няма да идвам, ако Рой ходи — казва тя.

— Не се сърди на Рой — отговаря й той. — Той е добро момче.

— Не е. Щях да спечеля. Вече бях взела дама спатия, асо купа и валето бяха в мен, а той развали всичко и мама мисли, че е сладък. Откакто се е родил, получава всичко само защото е момче!

Той признава:

— Наистина е трудно. И аз съм бил на твоето място, само дето беше обратното. Имах сестра, а не брат.

— Не я ли мразеше? — Тя отмества лице от сплетените си ръце и го поглежда със зелените си очи, които явно е търкала.

Отговаря й:

— Не. Всъщност, честно казано, я обичах. Обичах Мим.

Тази истина го шокира: той осъзнава колко малко хора в живота си е обичал така сляпо, без следа от присмех, като жилавата малка Мим. Лицето й беше по-тясно и по-сурово от неговото. Имаше същата къса горна устна, само дето беше брюнетка, и момиче. Той самият беше проектиран в друга тоналност и въпреки това мелодията беше позната. Спомня си лепкавата й ръка в своята, когато майка му и баща му ги извеждаха на неделната им разходка нагоре в планината, до хотел Пинакъл, и после обратно, покрай каменоломната. Мим се вкопчваше в него и той изпитваше някакъв порив да я защити. Сигурно го беше изразходвал за други, за всички останали жени. Мим, неговата кръвна сестра, имаше някаква спонтанна власт над него, каквато никоя друга жена оттогава не бе успяла да наложи.

— Тя по-малка ли беше от теб?

— Да. По-малка от мен, както Рой е по-малък от теб. Но пък беше момиче, а момичетата не са толкова опаки, както момчетата. — Въпреки че по свой начин Мим също беше опака. — Когато стана на шестнайсет, направи живота на нашите истински ад.

— Дядо, какво значи „опак“?

— Ами, нали се сещаш. Подла. Инатлива. Непокорна.

— Като татко ли?

— Не мисля, че баща ти е опак, просто е, коя беше онази дума? Нервен. Хората го дразнят повече, отколкото дразнят останалите. Много е чувствителен. — От тези думи езикът му надебелява и съзнанието му се замъглява. — Джуди, хайде да си направим едно състезание. Ти легни ей там, а аз ще легна тук и да видим кой ще заспи пръв.

— А кой ще бъде съдия?

— Майка ти — казва той, оставяйки мокасините му да се изхлузят от краката му. Затваря очи за слънчевата светлина на Флорида, която е като от картичка, и в интимното червено пространство на съзнанието си си представя как се спуска с колелото надолу по Джексън стрийт и после по Потър авеню. Мим е седнала на кормилото на раздрънканото му синьо колело. Тя е на около шест, а той на дванайсет. Ако минат през някой камък или дупка, тя ще полети, а той и колелото ще паднат върху нея, притискайки я към асфалта, съсипвайки красивото й лице завинаги. Лицето на жената е нейна съдба. Но уверена в Хари, тя си пее. Той не си спомня песента, само усещането на откъслечните думи, които свистят покрай ушите му, докато дългата й черна коса го шиба през очите и устата, правейки карането още по-опасно. Беше въвличал Мим в опасност, но винаги я бе измъквал. Плодов пай. Това беше една от песничките, които пееше из къщата, ден след ден, докато не ги побъркаше. Плодов пай и старомоден ябълков щрудел карат очите ти да горят, а коремчето пита: „Как си?“. „Пудел!“ И след това така поглеждаше, че разсмиваше цялото семейство.

Усеща как Джуди се измъква от мястото до него и крадешком, като малко дете, се промъква покрай долната част на леглото и излиза от стаята. Вратата щраква, женски гласове шушукат. Шепотът им се смесва със съня му — някакво дълбоко пространство, амфитеатър с публика, пред която той изпълнява нещо, въпреки че в съня му няма друг човек, само това усещане за присъствие, за кънтящо, внушително, страшно значително присъствие. Събужда се изплашен, струйка слюнка е потекла от ъгълчето на устата му. Чувства се като барабан, който току-що е бил ударен. Сега осъзнава, че мястото, което сънуваше, е собственият му гръден кош; сякаш се бе превърнал в собственото си сърце, запъхтян, дишащ тежко, задъхан мъж по средата на баскетболната площадка, очакващ свирката и високия скок. Гърдите бяха започнали да го болят насън — стара, жалка болка, която свързва с крещящо лошото си представяне на голф игрището следобеда — не можа да се съсредоточи, нито да се отпусне. Чуди се колко време е спал. Картичката от слънчева светлина, върхове на палми и далечни сгради с червени покриви, залепена от външната страна на плъзгащия се прозорец, е потъмняла, очертанията й са размити, а звуците на голф, прицелните удари, редуващи се с напрегната тишина и несъзнателни викове на триумф или разочарование, са престанали. Във въздуха отвън, като трептящи гирлянди над паркинг с употребявани автомобили, птичките си чуруликат една на друга, разменяйки новини от деня. Тези час-два преди вечеря, когато играта — последни забивки в коша, закачен на гаража в двора — беше най-напрегната, сега са се превърнали във време за дрямка, през което той бавно потъва към земята с изхабените си мускули и увеличаваща се тлъстина. Трябва малко да поотслабне.

Джуди е сама във всекидневната и мълчаливо прехвърля каналите напред-назад. Различни лица, чернокожи в „Семейство Джеферсън“, бели в „Семейни връзки“, умолително се появяват и изчезват между кадри на бирени кутийки, хвърляни във водопади на забавен кадър; Джордж Буш влачи пушка из шубраците на Тексас, някакъв фермер от Флорида ръкомаха към изгорелите си ниви, детектив от Скотланд Ярд изнася малка лекция, сочейки скица на багажното отделение на самолет.

— Какво казва? — пита Хари, но образът изчезва, заменен с друг — на морска крава, на която някакъв ненормален еколог с конска опашка имплантира устройство за проследяване. Страстното нетърпение у това дете, ненаситността му за образи изтрива морската крава.

— Дай два канала назад — моли Хари. — За самолета на Пан Ам.

— Било е бомба, глупчо — отговаря му Джуди. — Няма какво друго да е.

Деца. Вярват, че което пишат по заглавията на вестниците, се случва само с други хора.

— За бога, успокой се с това дистанционно. Чакай да си взема една бира и ще те науча на една игра на карти. Къде са останалите?

— Баба отиде на някаква женска сбирка. Мама приспива Рой.

— А баща ти… — По средата на изречението се сеща, че не трябваше да повдига въпроса, но думите му вече са изскочили.

Джуди вдига рамене и довършва изречението му:

— Още не се е появил.

Оказва се, че тя знае да играе руми и дори го хваща с три еднакви карти, които изчакваше да хвърли, когато му дойдеше джин. Хванат е. Смехът им довежда Пру от спалнята, облечена в къси бели панталонки, които широките й бедра са изпънали на хоризонтални гънки. Лицето й се е набраздило от гънките на възглавницата и изглежда леко размазано и подпухнало от сън или от плач. Колко показателна е женската плът. Краката й са дълги и боси, олющеният й лак се вижда. Хари пита снаха си:

— Какво става?

Тя също вдига рамене.

— Освен да отидем да вечеряме, когато Дженис се върне. Ще дам на Рой малко ябълково пюре, за да издържи дотогава.

Хари и Джуди изиграват още една ръка руми, докато Пру тихо потропва в кухнята и след това гука на Рой. Вечерите тук идват без много да се церемонят; изведнъж въздухът отвъд балкона посивява като лека мъгла, мирисът на морето се носи през плъзгащите се врати, а звуците на птиците и голфа замират. Спокойствие. Дразни се, когато Дженис се връща с онази агресивна жар, която придобива от женските сбирки.

— О, Хари, вие, мъжете, сте толкова ужасни! Не само че са ни смятали за роби, но и всички тези патриархални религии са се опитвали да ни накарат да се чувстваме виновни, че имаме менструация. Твърдели са, че сме нечисти.

— Съжалявам — отговаря той. — Гадна работа.

— Професорката ни каза, че това е първородният грях на Ева — продължава Дженис, вече към Пру. — Имаше нещо общо с ябълката, която била червена като кръв, но не можах да разбера какво точно.

Хари я прекъсва:

— Случайно някоя от вас, Еви, да умира от глад като мен?

— Купихме ти доста здравословни неща за похапване — казва Пру. — Сушени кайсии без сяра, безсолен бананов чипс.

— Това ли има в онези найлонови пликчета? Реших, че са за китайска храна и че не трябва да ги пипам.

— Хайде наистина да отидем на вечеря — решава Дженис. — Ще оставим бележка на Нелсън. Пру, сложи си някаква стара рокля. Вечер не разрешават къси панталони и мъже без сака.

Мийд Хол, в блок Б над Клуб Деветнайсет, е комбинация между ресторант и тържествена зала. От една страна, има менюта с цени и сервитьорки в къси златисти униформи, които наподобяват логото с преплетените букви на Валхала Вилидж, изрисувано тук-таме из интериора, когато декораторът се е сетил, и дори има отделен сервитьор за вино с летен смокинг и синджирче на врата, приличащо на верига за заключване на колело. От друга страна, още с влизането се вижда информационно табло, отрупано с обяви, брошури и цветни листовки за тази или онази лекция, Концерт или танцова забава, или беседа, която можеш да посетиш, а докато се храниш, в сряда и събота вечер в отдалечения край на залата се играе бинго. То се излъчва от нещо като сцена с микрофон зад една огромна широка колона, която поддържа куполообразния, обсипан със звезди таван. Част от тавана всъщност е прозорец. Възможно ли е онова странно, дълбоко, лично пространство в съня му всъщност да е било тази зала, която бе изникнала във въображението му, защото беше гладен? Заека се чувства като Марти Тотеро, загледан така в менюто, изправен за хиляден път пред същия стар избор между бифтек и телешко, свинско и шунка, скариди и миди, риба меч по каджунски и филета от морски език с миди, гъби и артишок, нарязан на сърчица.

От двете широки страни на колоната има огромни зацапани керамични фрески, изобразяващи викинги: мечове с широки остриета, шлемове с рога и кораби с глави на дракони стърчат от емайлираната купчина в безброй хабени цветове, но мъжете, които притежават и носят, и плават в тези изпъкналости, са погълнати от налудничава плетеница от ръце, крака и мълнии, нещо като кървава кошница в чест на историята.

— Седемдесет и едно — монотонно напява мрачният мъжки глас иззад колоната. — Седем едно.

Трудно е да се разговаря, докато цифрите кънтят от тонколоните. Пру се грижи за Рой и го придумва да хапне печено картофче и една-единствена пържена скарида. Дженис убеждава Джуди да си поръча омар и след това й показва как да го разчупи, как да избута с пръст голямото извито парче бяло месо нагоре по сварения задник на бедното същество и как да изсмуче малките парченца от опашката, така, както смучем листата на артишока. Заека, който си е поръчал бифтек, едва издържа тази гледка. За него яденето на омар — множеството му меки крачета, очите върху стълбчета, изпечените му до червено антенки — прилича на кошмар, падение до гърчещото се, дращещо зараждане на живота. Раците и мидите също, гледа как старците из цяла Флорида се тъпчат с тези мръсни, лепкави, отвратителни неща, и на всичкото отгоре ти разправят, че са полезни, много по-полезни от бифтеците и хамбургерите, които обикновено си поръчва, въпреки че няма нищо против свински шишчета или телешка пържола, или резен шунка с пръстен ананас, или парченца печена ябълка, нарязани като луна, с гарнитура от мазни холандски пържени картофи, като разпадаща се купчина чипове за покер. Така поне сервираха шунката в Пенсилвания. Тук, във Флорида, човек не можеше да си поръча наденица, или поне не онази пикантна свинска наденица, с която беше израснал, или наденички, накиснати в кленов сироп, или ябълков пай с много канела и дори пай, плодов пай. Преди няколко години Дженис ходеше по разни сбирки за здравословно хранене и когато се върнеше, непрекъснато му повтаряше, че си задръства артериите с всичката тази мазнина и тесто. Известно време у тях имаше бум на салати, на нискокалорични спагети и риби, и птиче месо, но когато ходят в Мийд Хол, той може да си поръча каквото си поиска. Когато поръчваш бифтек, трябва да уточниш, че го искаш препечен, в противен случай ти го сервират суров, гумен. Отвратително. Всички неща, които задоволяват апетита на човек и изглеждат толкова красиви, ти се струват отвратителни, когато не си гладен. Месо за еднократна употреба.

Съвършените малки ръце на Джуди лъщят от омара. Тя пита майка си нещо и той вижда как устните на Пру мърдат в отговор, но божественият глас веднага заглушава думите им с тържественото си:

— Двайсет и седем. Две седем.

— Какво казваш, миличко? — пита той засрамено. Да не би слухът му да се влошава, или сега хората говорят различно? В телевизионните предавания с английски актьори има цели откъси, в които не разбира нито думичка, особено когато говорят с акцента на простолюдието. В някои филми също, най-вече в любовните сцени, когато звездите доказват своето охлаждане на чувствата пред тийнейджърската аудитория и само си подхвърлят реплики.

Пру му обяснява:

— Притеснява се, че баща й няма да има какво да яде. — Тя се насилва да се усмихне с кривата си усмивка. Да не би тази гримаса да е някакъв знак към него, вопъл, приканващ го да се съюзи с нея срещу Нелсън?

Искрящите зелени очи на Джуди се обръщат към дядо й, като че ли очаква той да направи някаква коравосърдечна забележка. Той обаче й казва:

— Не се притеснявай, Джуди. Тук сервират до девет часа, в Клуб Деветнайсет на долния етаж правят сандвичи до полунощ. И нали видя шосе 41: във Флорида има милиони заведения за бедния ти гладен татко.

Долната устна на момичето потреперва и тя изтърсва:

— Може да няма пари.

— Защо пък да няма пари?

Тя обяснява:

— Той често няма пари. Сметките пристигат и дори понякога вкъщи идват някакви мъже и мама не може да им плати. — Осъзнава, че е казала прекалено много, и очите й се преместват върху лицето на майка й.

Пру поглежда встрани и избърсва някаква трохичка от устата на Рой.

— Напоследък сме малко притеснени. Хари иска да продължи.

— Така ли? Не е възможно. Той изкарва по петдесет хилядарки годишно заедно с бонусите и премиите. Баща ми ни изхранваше с по-малко от две хиляди.

— Хари — намесва се Дженис с гласа на майка си, преди да умре, когато старата вдовица беше придобила навика да се разпорежда. — Сега хората имат нужда от повече неща, отколкото е имал баща ти. Тогава светът беше по-простичък. Много добре си спомням, нали и аз съм живяла по онова време. Как се забавлявахме, когато ходехме по срещи? Отивахме на кино за седемдесет и пет цента на човек или пък на мини голфа на шосе 422, който беше още по-евтин. После пиехме по една сода в Пенсюприйм и смятахме, че сме прекарали добре.

Повече от добре, спомня си той, особено ако после в колата след всичкото целуване и стискане на голите й цици, за да се възбуди, Дженис го допуснеше в себе си, в топлите си, влажни и леко хлъзгави като копринен пантоф местенца. Понякога, когато беше неразположена, или пък се правеше на целомъдрена, го хващаше в ръка, докато той правеше движенията и свършваше. Бяла като месо на омар течност. Шокиращо бяла и се бършеше трудно. Най-много му харесваше, когато Дженис сядаше върху него и задникът й беше в ръцете му, а циците в лицето му. И грижливо отнасяше спермата му със себе си. Все едно пускаш писмо в пощенска кутия.

Тя продължава, но мисълта й е поела съвсем различна посока от неговата:

— Нелсън е длъжен да има хубави костюми, за да изглежда подобаващо във фирмата, а днешните деца вече не се задоволяват само с площадка и топка, искат видеоигри…

— Господи, с петдесет хилядарки може да се купят доста видеоигри, ще му стигнат да отвори цяла видеотека, ако само за това ги харчи.

— Шегувай се, но онзи огромен хамбар на мама не спира да гълта пари, нали Пру?

Изтръгната от учтиво усмихнатия си унес, Пру се ухилва и признава:

— Наистина гълта доларите.

Крият нещо от него, чувства го. Невидимият мъж злокобно изрича:

— Петдесет и шест. Пет, шест.

Някакъв разтреперан старец, толкова обезумял от радост, че едва не се задавя, изграква:

— Бинго!

Еф сто и единайсет, беше казал Джо Голд. Пуснете ги да полетят до Либия.

Хари казва:

— Не знам какво, по дяволите, става тук.

Никой не му противоречи.

Рой се унася, тънка люспа от скарида проблясва по отпуснатата му долна устна. На Хари изведнъж му се дояжда орехов пай. Опитва се да придума Джуди да си поръча десерт, за да му прави компания:

— Лимонов пай — тихо напява той. — Можеш да го поръчаш само във Флорида. Единственият шанс в живота ти.

— И защо е толкова специален?

Не е много сигурен. Излъгва:

— Миниатюрни нежни зелени лимони, които растат само във Флорида. По другите места условията са прекалено сурови за тях, много е студено и ветровито.

Тя се съгласява, но после само човърка коричката, така че след като я е накарал да си го поръча, той се чувства длъжен да изяде и нейния пай, след ореховия си пай, гарниран с огромна топка сметанов орехов сладолед. С напредването на вечерта отсъствието на Нелсън се усеща още повече. Дженис и Пру пият безкофеиново кафе и зажаднели да си побъбрят, наблюдават как Хари дояжда десерта на Джуди. Всъщност лакомията е нещо като спортен подвиг, упражнение за разтягане. Коремчето пита: „Как си?“. Сервитьорката в златиста униформа най-накрая идва със сметката им и докато подписва чека, Хари се чувства като Бог, който пуска мълнии. Сумата ще се появи в месечния им отчет през следващата година, когато светът значително ще се е променил. Колко натъпкан се чувства, излизайки на нощния въздух! Един величествен мъж сред подчинените си. Хари носи Рой, който заспа по време на десерта. Дженис и Пру са хванали Джуди за ръце и понеже се е държала добре през цялата скучна вечеря, й разрешават да се люлее между тях. Тя се кикоти, докато двете пъшкат от усилие.

Няколко улични лампи между блок А и Б са мистериозно разбити на високите си, излъскани алуминиеви стълбове. Те са там някъде, престъпниците, наблюдават и чакат охраната да им даде знак да щурмуват крепостта със заспали пенсионери. В този тъмен участък звездите скачат отгоре им от топлото черно небе. Нощем Флорида възвръща част от субтропичната си същност, преди хората да култивират плодородните й равнини. Тук е възбуждащо като на палубата на кораб; въздухът има привкус на сол, на гниещи палмови листа и на блато. Звездите тук са по-ярки, по-многобройни. Просналата се като килим трева „Свети Августин“ има странна пореста матова текстура и всяко стръкче изглежда като тъмен металик, моравата плътно закрива кръглите глави на пръскачките. Кожата, която хората са натрапили на природата, е толкова тънка, че става на дупки, в които се навират броненосци. Трогателните, объркани същества се появяват на разсъмване по средата на Пиндо Палм булевард и стават жертва на ранното сутрешно движение на колите. Те дори не се сещат да се свият на кълбо, а скачат нагоре във въздуха. Докато дъхът на Рой навлажнява врата му, а детската му главичка тежи като камък на рамото му, Хари поглежда към звездното небе и си мисли: Няма милост. Ярките големи звезди го притискат и галактическата бездна за миг го кара да се почувства като увиснал с главата надолу. Входът на блок Б примамливо се мержелее, огрян в жълтеникава светлина. Петимата Енгстръмови се справят по свой начин с мъчителната болка в тях — тормозещото отсъствие на Нелсън. Те минават пипнешком през охранявания вход, влизат в асансьора, вървят по коридора в сребристо и прасковено, смутено отбягвайки погледите си.

Докато майка й завива Рой, Джуди се настанява пред телевизора и превключва от „Чудесни години“ на „Нощен съд“ и след това на някакъв френски филм с Жерар Депардийо, който участва във всички френски филми. Този път играе ролята на мъж, който пристига в някакво село и си присвоява самоличността на друг мъж, както и жена му. След кратко колебание младата вдовица, омърсена и самотна, го приема за неин съпруг и това опиянява Хари. Трябва да издадат закон да си сменяме самоличността и семействата на всеки десет години. Джуди обаче превключва канала и най-накрая Пру се развиква и й нарежда да се приготвя за лягане на дивана. Всички ще излязат от всекидневната заради нея, въпреки че не разбира защо не прие предложението на баба си и дядо си да спи сама в стаичката до спалнята им. Момичето избухва в сълзи, което действа успокоително на всички, тъй като им служи като отдушник на обхваналото ги чувство на изоставеност.

Дженис казва на Хари:

— Ти си лягай, скъпи. Изглеждаш изтощен. Аз съм прекалено напрегната от кафето, за да заспя. Двете с Пру ще поседнем в кухнята.

— Кафето не беше ли безкофеиново? — Беше се надявал да я има, да чувства дребното й, стегнато, загоряло тяло в леглото до себе си. С тези хора в дома им нямаха и секунда за себе си. Спомените му го бяха възбудили. На петдесет и две, и дупето й още беше стегнато. Не като на Телма, която накрая съвсем се отпусна.

— Такова си поръчах — отговаря Дженис, — но всъщност изобщо не им вярвам. Мисля, че в повечето случаи ти казват; че е безкофеиново, просто за да млъкнеш.

— Не стойте до късно. — Някакъв импулс го кара да добави, за да я успокои. — Хлапето е добре, трябва да изпусне парата.

Пру изненадано го поглежда, като че ли е казал повече, отколкото знае.

Чувства се длъжен да уточни:

— Явно, по някаква причина и „Тойота“, и аз му бъркаме в здравето.

Отново никой не оспорва думите му.

Фантазиите за Америка доведоха до две напълно противоположни мнения, които в крайна сметка достигнаха същата точка на инжектиране на определена доза предпазливост по отношение на златната мечта, чете той в леглото от историческата книга, която Дженис му подари за Коледа, за ролята на Холандия в Американската революция. До този момент не знаеше, че холандците са изиграли някаква роля. Според една школа Америка е прекалено голяма и прекалено разединена, за да стане някога една държава, комуникациите са прекалено разтеглени, за да може страната някога да се обедини. Самото изречение го кара да се чувства огромен, отпуснат, разтеглен. Хубавото на историята е, че веднага те приспива. Прехвърля страницата да препрочете нещо забавно, което беше срещнал предната вечер. Климатът в Новия свят според известен френски трактат, преведен на холандски през 1775, е направил хората равнодушни и мързеливи. Те могат да станат щастливи, но никога силни. Америка, твърдял този учен, „е създадена за щастие, но не и за империя“. Друг европейски учен заявява, че местните индианци „имат малки репродуктивни органи“ и „ниска сексуална мощ“.

Може би ако Нелсън беше по-висок, щеше да е по-щастлив. Но височината не те прави автоматично щастлив. Хари беше достатъчно висок, а пък като се гледа… Понякога големината на отражението му в някоя витрина или огледало в магазин за дрехи го стряска. Всъщност го ужасява: заема толкова много място на света. Продължава да чете: Очаквания за доходоносна търговия… морска битка… комплициран въпрос… нарастващо напрежение… неутрални позиции… Френска убедителност… дебати в провинциалните щати… неограничената охрана би се превърнала в друго изпитание на егото като повод за война. Той прочита последното изречение още веднъж и осъзнава, че няма никаква представа за какво става въпрос, мозъкът му прави късо съединение, както по време на сън. Гаси лампата. Под вратата се очертава тясна ивица светлина, прилична на фосфоресциращ предавател, издаващ звуци. Чува шепота на Дженис и Пру, подрънкване на чаши, стъпки и след това стърженето на звънеца, забързани стъпки, женски глас, нервно повишен както когато говорим по високоговорител, когато не сме сигурни, че работи, и след това, в някаква по-дълбока гънка от неспокойното му раздуто съзнание, отварянето на вратата, гласа на Нелсън, дълбок сред гласовете на жените, и вече заспивайки като на сън, смях, всички се смеят.

* * *

Виещ звук — някакви хлапета косят затревената част на голф игрището с онези отвратителни косачки с макари. Изплашените чайки крещят. Норфолкският бор с клони, разпределени правилно като преградите на парапета на балкона му. Странно. Още е във Флорида. Още е жив. Хладният, солен сутрешен въздух полъхва от залива през пролуката на плъзгащите се врати. Дженис спи до него. Топлината на тялото й е малко противна, а тъмните й сплъстени кичури са залепнали от пот по тила й. Косата й е побеляла най-малко там, на тила, като някакво тайно гнезденце от старата й, тъмна копринена същност. Спи по корем; далеч от него, и през хладните нощи дърпа завивката към себе си и го отвива, а когато е топло, я отмята върху него, и всичко това уж насън. Заека се измъква от огромното легло, отива в банята с розовата вана и душ кабинка и уринира в тоалетната чиния от същия розов порцелан. Сяда на чинията, защото така издава по-малко шум и опръсква предната й част. Измива зъбите си, но решава да не се бръсне; ако се забави, Дженис може да му се изплъзне и да се скрие сред другите, както прави напоследък. Той предпазливо се промъква в леглото с надеждата, че шумоленето на чаршафите и лекото надигане на матрака ще я събудят. Когато това не става, той я побутва по рамото:

— Дженис? — прошепва. — Спиш ли?

Гласът й е приглушен:

— Какво? Остави ме на мира.

— В колко часа си легна?

— Не посмях да погледна. Към един.

— Къде е бил Нелсън? Какво обяснение даде?

Тя не му отговаря. Прави се на заспала. Той чака. Нежно я погалва по рамото. Онзи френски филм снощи го беше възбудил с идеята си за напълно непозната жена, за това да се притиснеш до нея, до дребното, топло, загоряло от слънцето тяло. Съпругата може да е непозната колкото и една курва, точно в това е красотата на отношенията между мъж и жена. Тя казва, без да си обръща главата:

— Хари, ако ме докоснеш още веднъж, ще те убия.

Той обмисля това и решава да мине в контраатака.

— И къде, по дяволите, е бил?

Тя се обръща, предавайки се. Дъхът й мирише на цигари. Уж ги беше отказала, но всеки път, когато е около Нелсън с неговите Камел, и Пру с нейните Пал Мал, тя пак започва.

— Не знае къде точно е бил. Просто е карал колата. Казва, че е имал нужда да се поразходи, Флорида е толкова задушаваща.

Хлапето е право. Животът тук се ограничава до тесните пътеки, които си си направил. До Уин Дикси, до киното, до търговския център Палмето Палм, до лекаря, до спортния магазин и обратно. Между тези пътечки като че ли не съществува нищо, само множество еднакви палмови дръвчета и кактуси и жадна трева, и празна слънчева светлина, хотели, в които не отсядаш, и плажове, до които не те допускат, и във вътрешността — места, където няма смисъл да ходиш. В Пенсилвания, или поне в Даймънд Каунти, всичко е стабилно павирано със спомени и където и да отидеш, вече си бил там и преди.

Облизвайки устни с гримаса, като че ли гърлото я боли, Дженис продължава:

— Карал по шосе 42 почти до нещо, което звучи като Напълс, и като огладнял спрял в някакъв ресторант. Обадил ни се по телефона, но никой не му отговорил. По едно време се замислих дали да не го изчакаме, но ти каза, че си толкова гладен…

— Правилно. Аз съм виновен.

— Не си, скъпи. Не си виновен само ти. Децата също бяха нервни и притеснени и аз си казах, че животът трябва да продължи и че вечерята ще ни разсее. Но пък той казва, че ни се е обадил сигурно точно като сме излизали, и там, където е бил, от една бира минал на втора и след това се загубил на връщане. Нали знаеш как, ако пропуснеш отклонението при Пиндо Палм, много мили след нея всичко ти изглежда еднакво.

— Не мога да повярвам — казва Хари. Усеща как гневът кипи в гърдите му и сяда в леглото, за да отпусне напрежението. — Без да каже и думичка на някой, изчезва за колко? — осем часа. Той наистина полудява. Винаги си е бил на настроения, но това е налудничаво поведение. Хлапето има нужда от помощ.

Дженис казва:

— Беше абсолютно трезвен, когато се прибра, и донесе цял куп от онези малки, непотребни алигаторчета. Двете с Пру не можахме да не се разсмеем. По едно за децата и дори едно за теб, от ония със стойка на играч на голф и със стик в малките му крачета.

Тя отмята завивката от скута му и докосва задрямалия му пенис през отворената цепка на пижамата му.

— Как сме тук долу? Вече изобщо не се любим.

Но сега вече той не е в настроение. Плясва ръката й, покрива се със завивката и казва:

— Скоро правихме любов. Точно преди Коледа.

— Много преди Коледа — казва Дженис, без да помръдва глава, и за момент той е обхванат от безумната надежда, че тя пак ще отметне завивката и просто бързо ще поеме члена му в устата си, първото нещо, което правеше Телма, докато се срещаха тайно през последните десет години; но духането никога не е било в стила на Дженис. Трябва да е много пияна, но той никога не я е харесвал пияна. Някакъв хаос, който го плаши, се надига в нея и заплашва да погълне целия свят. Казва му:

— Добре, остава за теб, мой човек — за да подчертае, че той й е отказал, в случай че после я поиска, и става от леглото. Влажната й нощница се е навила около кръста й и преди да я дръпне надолу, той се възхищава на стегнатия бял задник над загорелите й бедра. Гузно я чува да пуска водата в тоалетната чиния в банята и после със сърдито трополене пуска силно душа. Представя си точно как изглежда, когато излиза от банята с прозрачна шапчица за баня върху косата, с порозовяло дупе и побеляла от капчиците вода путка, и съжалява, че трябва да живеят двамата с малката му мургава жена, упоритата му срамежлива глупачка от рода Спрингър, в свят на най-често пропуснати сигнали. Двамата бяха запратени тук, във Флорида, както никога досега не беше се случвало в живота им, и се справяха, като си обръщат гръб и ставаха все по-дебелокожи. Той играе голф три-четири пъти седмично, а тя ходи на тенис или на сбирките си и по разни ангажименти. Когато тя излиза от банята в хавлиената си роба, той е още в леглото и чете от книгата си за британската намеса срещу холандските търговски кораби, защото Франция възстановява западналата си флота с балтийски дървен материал, доставян с холандски кораби, в случай че Дженис реши отново да се пробва за секс, но от другия край на апартамента се чуват гласовете на децата и измъчения майчински глас на Пру, която им казва да пазят тишина.

Хари казва на Дженис:

— Дай да обръщаме повече внимание на Джуди и Рой днес. Изглеждат доста тъжни, не ти ли се струва?

Тя предпазливо замълчава. Приема забележката му като удар срещу родителските грижи на Нелсън. Може и така да е. Самият Нелсън има нужда от родителски грижи — винаги е имал нужда и така и не беше получил достатъчно. Заека беше чел някъде, че когато не получиш достатъчно от дадено нещо в точния биологичен момент, се стремиш към него, докато умреш. Пита:

— За какво толкова си говорите двете с Пру постоянно?

Тя отговаря със стиснати устни:

— О, женски работи. Ще ти се сторят скучни.

Дженис винаги придобива странно смръщено, напрегнато изражение, когато се облича. Дори да си облича само панталони и тениска, за да напазарува в Уин Дикси, тя хвърля един обвиняващ поглед към огледалото, готова да приеме смело най-лошото.

— Сигурно — съгласява се той, приключвайки разговора, защото знае, че така ще накара Дженис да му разкаже повече.

Точно така и става.

— Притеснява се за Нелсън — казва тя и подбира следващите си думи, връхчето на езика й се промъква навън и притиска горната й устна в усилието й да мисли.

Заека обаче рязко казва:

— Кой не би се притеснил? — обръща се с гръб да си обуе долните гащета.

Още носи боксерки. Рут се беше изненадала онази нощ преди толкова много години, и той винаги се сеща за това. Днес е решил да бъде примерен дядо и се опитва да се облече подобаващо. Дълги ленени панталони с цвят на яйчена черупка, с маншети, вместо мръсните му стари карирани, разкроени панталони за голф, и вместо плетено поло — истинска риза, сто процента памук, със сини райета и къси ръкави. Поглежда се в огледалото, напуснато от образа на Дженис, и дълбоко в себе си се шокира от размерите на това, което вижда — лицето му е подпухнало и прилича на луна с малкия му изгорял от слънцето нос и леденостудените очи, и саркастична малка уста, свита в центъра, над челюстта, челюст без кости, която е натрупала тлъстина дори пред ушите му, където Джуди има копринен мъх. А той се учудва на Нелсън — собствената коса на Хари, русият й цвят е зацапан и посивял, оредява зад слепоочията му. Въпреки че е висок, отпуснатият му корем под ризата си личи, цяла буца, която сигурно тежи колкото умиращо от глад етиопско дете. Трябва да намали храната. Има чувството, че при всяко негово движение тежестта придърпва сърцето му — парещо усещане, като че ли някакво дете в тялото му си играе със запалени кибритени клечки.

На първа страница на „Нюз Прес“, оставен на кухненската маса, има цветна снимка на хилаво бледо момиченце на една годинка, което починало предишната нощ поради липса на донор на черен дроб. Името й било Амбър. Имаше и заглавие, гласящо, че според Скотланд Ярд в самолета на Пан Ам, полет 103, със сигурност е имало бомба, точно както казваха Ед Силбърстайн и Джуди. Метални парчета. Багажно отделение. Пластичен експлозив, който може да приеме всякаква форма; вероятно от висококачествения чешки тип, който наричат Семтекс: Хари се ужасява само докато чете статията, мисълта за всички тези тела в пълно съзнание, които изведнъж се оказват заобиколени от нищото, замръзващи, и Локърби, неясен рояк от блещукащи звезди под тях, за секунда всичко се преобръща без пощада. Друга статия гласи, че кметът на Форт Майърс вече е на мнение, че полицията е действала правилно при арестуването на Дион Сандърс. Ново заглавие: Смъртоносно замърсяване на Лейк Окичоби, също така Разкъсана облачност.

— Днес е денят! — заявява той. — Дядо ще ви заведе на страхотни места!

Джуди и Рой го поглеждат със смесица от подозрение и надежда.

Дженис казва:

— Хари, изяж още един от тези черешови десерти, преди да се развалят. Купихме ги за децата, но и двамата казват, че не обичат зачервени полутечни неща.

— Защо искаш да ме умориш с въглехидрати? — пита той, но все пак изяжда десерта и обърсва сладките захарни трошици с върховете на пръстите си.

Извисила се над седналия Хари, с бедра на нивото на очите му, Пру колебливо пита:

— Вие двамата ще имате ли нещо против да отидете сами с децата на тази екскурзия? Нелсън не можа да заспи снощи и ме държа будна почти цяла нощ. Просто няма да издържа на пътуването.

Наистина изглежда бледа и изморена, хлапето наистина я бе държало будна с хленченето си и какво ли още не. Дори луничките й изглеждат бледи, а устните й, които на летището бяха толкова меки и топли, са примирено свити и изкривени на една страна.

Дженис казва:

— Разбира се, скъпа. Наспи се добре и после двамата с Нели може да направите нещо здравословно и забавно. Ако ползвате басейна във Валяла, напомни му, че трябва да си вземе душ преди и след басейна и да не скача от трамплина.

Джуди засмяно я прекъсва.

— Татко се пльосва по корем.

— Не се пльосва татко. Ти се пльосваш — казва Рой.

— За бога! — скастря ги Хари. — Не започвайте още оттук. Още не сме влезли в колата.

Качват се в колата в девет и половина, запасени с тройна опаковка бисквити и шест кутийки кока-кола, започвайки дългия ден, който години наред щеше да се споменава в семейните спомени като Деня, в който дядо изяде храната на папагала, въпреки че храната не беше точно за папагали и той не яде много от нея. Тръгват по шосе 41 към Форт Майърс и спират в зимната къща на Томас Алва Едисон, което почти ги довършва. Паркират камрито и минават под гигантски баобаб, който (според табелата) бил подарен на Едисон като крехка вейка от някакъв финансов магнат от онова време, Харви Файърстоун или Хенри Форд, и който се е превърнал в най-големия баобаб извън Индия, където едно-единствено дърво може да подслони цял ориенталски пазар. Баобабите растат, като разпростират корените си и изкарват филизи, които се превръщат в нови стволове и заприличват на нещо като патерици, докато клоните се разпростират и разпростират — тези зловещи дървета биха заели мили, ако никой не ги спре. Как ли умират, чуди се Хари.

Оказва се, че човек не може просто да се разходи из къщата и градината, а трябва да се присъедини към някоя група, и то за пет долара на човек. Джуди и Рой пощуряват, като чуват това. Представят си, че ще бъдат заобиколени от тълпи стари пенсионери с бейзболни шапки и слънчеви очила с повдигащи се стъкла, и онези бастуни, които се разтварят и се превръщат в еднокрако столче. Няколко инвалиди в колички се присъединяват към увеличаващата се групичка, която чака да започнат. Джуди, с преждевременно издължени крака в къси розови панталони и смешни червени петна руж по бузите, заявява:

— Изобщо не ме интересуват някакви си тъпи градини. Искам да видя машината, която прави електричество.

Рой с отпусната малка уста, изцапана с шоколад от бисквитите, гледа втренчено с влажните си кафяви очи, като че ли ще се разтопи от жегата.

Хари обяснява на Джуди:

— Не съм сигурен, че има машина, а само най-първата електрическа крушка, която са изобретили. — А на Рой казва: — Ако много се умориш, ще те понося.

По някакъв сигнал, който той пропуска, те остават последни. Всички, включително инвалидите в колички, излизат от навеса и се скупчват на едно място с прашна сива пръст, задушлив въздух и остри като нож сенки на листа. Екскурзоводката е възрастна предвзета дама със синя коса и фирмена шапка, която рецитира наизустените фрази. Първо им посочва kigelia pinnata, кренвиршовото дърво от Африка.

— Плодът прилича на кренвирш и оттам е дошло и името му. Той не се яде, но се използва като лекарство от африканците, които са изключително суеверни и го обожествяват заради лечебните му свойства. Отсреща е дървото, наречено пържено яйце, тъй като цветовете му приличат на яйца на очи с жълтъка отгоре. Засадено е там, в случай че обичате яйца с кренвирша си.

Групичката любезно се засмива. Някои от по-възрастните всъщност се смеят повече от любезно, като че ли това е най-забавното нещо, което са чували през дългия си живот. Кога ли сивите клетки започваха да изгасват масово? Кога ще започне да се случва и на него, чуди се Хари. Или вече беше почнало? Човек не знае това, което не знае. Бездна отвън, бездна отвътре. Екскурзоводката им, окуражена от добрата реакция на публиката си, им посочва още смешни дървета — динаметеното дърво, Hura crepitans, чиито плодове експлодират, когато узреят, и рядката южноамериканска Cecropia, ленивото дърво, което всъщност беше единствената възрастна Cecropia palmata в САЩ. Листата й бяха като велур и никога не се разлагаха. Хари се чуди защо ли на Господ му е трябвало да създава всичките тези трикове сам-самичък в амазонската джунгла?

— Те са шоколадовокафяви от едната страна и бели от другата и поради необикновената им форма и трайност, са много търсени за букети от сухи цветя. Можете да си купите такива листа от магазинчето ни за сувенири.

Значи го е създал, за да има какво да си купуват хората от магазинчетата за сувенири.

След това стигат до Enterolobium cyclocarpum, познато като дървото ухо.

— Семенниците — рецитира екскурзоводката, — наподобяват човешко ухо.

Групичката туристи, вече готови да се смеят на почти всяко абсурдно нещо, което Господ е създал, хихикат и екскурзоводката си позволява една самодоволна усмивчица. Толкова добре познава тези дървета, думите си и тези хрисими оглупели туристи.

Малка, нежна като велур ръка докосва Хари. Той се навежда към изящното, гримирано, зеленооко личице на Джуди. Забелязва, че Пру й е позволила да си сложи и малко червило. За да бъде този излет още по-важен. Разглеждане на забележителностите с дядо и баба. Ще го помниш завинаги. Когато те си отидат от този свят.

— Рой пита — прошепва Джуди тихичко, но гласът й се издига от безпокойство — кога ще свърши.

— Току-що започна — казва Хари.

Дженис започва да си шепне нещо с тях. Вниманието й може да бъде задържано, колкото и на децата.

— Няма ли да можем да си тръгнем, преди да ни поведат през улицата?

— Обиколката е еднопосочна — казва Хари. — Хайде, хора, да продължим.

Той вдига малкия Рой, чиято тежест се е удвоила от скука, и го понася през улицата, която някога е била коларски път и от двете страни на която „Мистър Едисон“, както екскурзоводката непрекъснато го нарича, като че ли е неин любовник с огромен член, решил да засади кралски палми.

— Подобни диворастящи кралски палми растат на стотина километра оттук, на границата на Евърглейдс, но през 1900 година е било много по-лесно да ги доставят от Куба с огромни кораби, отколкото да ги влачат с волски впрягове през практически непроходимите блата на Флорида.

Те се мъкнат по криволичещи пътечки, заобикаляйки инвалидните колички, като се опитват да не стъпват в малките лехи с кактуси и цветя покрай пътечките. Опитват се да доловят гласа на екскурзоводката, който заглъхва и отново се извисява. Опитват се да проявяват интерес към загадките, скрити в зеленината, която Едисон беше донесъл отдалеч по време на добре финансираното си търсене на заместител на каучука. Минават покрай дървото, което дава растителен пух и слива от Ява, дървото гюле от Тринидад и индийско манго, покрай дървото червило и храста птиче око, покрай орхидеята възлюбено сърце, която не е паразит както мислят мнозина, и покрай дървото личи, чиито плодове са много търсени от китайците. Краката на Хари го болят, както и кръстът, и онова подозрително място отляво под ребрата му, където от време на време го прещраква, но не може да свали Рой на земята, защото е заспал. Сигурно е най-спящото четиригодишно дете в света. Джуди и Дженис конспираторски са се отделили от групичката и са се отдалечили към къщата на Едисон, която беше донесена с четири шхуни от Мейн през 1886. Може да се каже, че беше първата сглобяема къща в света, къща без кухня, защото Едисон не е обичал миризмата на готвено. От четирите й страни имаше широка веранда, а зад нея беше първият модерен басейн във Флорида, направен от син цимент, армиран с бамбук, а не със стомана, който до ден-днешен нямаше никаква пукнатина. Чудеса! Толкова много усилия, изобретателност, чудатост и смелост е видяла историята: Хари едва издържа под тежестта им, която огъва костите му, разтапя съзнанието му, натиска като отвертка костите на черепа му и предизвиква странен сърбеж между лопатките му, където потта е засъхнала по ризата му от чист памук на сини райета. Настига Дженис с разтуптяно сърце и нежно я моли:

— Почеши ме. — Нежно, за да не се събуди детето.

— Къде? — тя премества цигарата си „Пал Мал“, която сигурно е взела от Пру в другата ръка, и започва да го чеше леко по гърба, нагоре-надолу, наляво-надясно, както й казва той, докато прогони дявола. Тази градина джунгла на стария Едисон е дяволско място. Дишането му е затруднено и той се опитва да не диша дълбоко. Раздвижването събужда Рой и той сънено обявява:

— Пишка ми се.

— Така си и мислех — отговаря му Хари. — Не можеш обаче да пишкаш зад някое дърво, всички са прекалено редки.

— Алената dombeya wallichi е позната като индийското розово дърво топка — напевно разказва екскурзоводката на по-послушните си туристи. — Издава тежък аромат. Мисис Едисон е обичала птиците и е гледала канарчета, и всякакви видове папагали. Тези птици живеят навън целогодишно и тук им е харесвало.

— Откъде знае, че им е харесвало? — пита Джуди баба си и дядо си на висок глас и няколко старчески глави се обръщат: — Да не би тя да е папагал?

— Може и да е — прошепва Хари.

— Пишка ми се — повтаря Рой.

— Добре де. Това, че ти се пишка, не е най-важното нещо на света — казва му Хари. Той съвсем е отвикнал от гледането на деца, а и никога не е бил особено добър.

Дженис предлага:

— Ще го заведа надолу по пътечката. В онази сграда, покрай която минахме на влизане, имаше тоалетни.

Джуди се притеснява, че Дженис и Рой се измъкват.

— Искам и аз да дойда! — извиква тя толкова силно, че екскурзоводката прекъсва рецитала си за момент. — Може и на мен да ми се допишка.

Хари сграбчва ръката й и я стисна жестоко.

— Може и да не ти се допишка — казва й. — Хайде, потърпи. Остави се на течението, за бога. Ще изпуснеш най-старата електрическа крушка на света, по дяволите.

Някаква жена в инвалидна количка, която, явно, не е толкова зле, щом си е изрусила косата и я е накъдрила на повече завъртулки от маймунски задник, го поглежда втренчено. Да знаеш кога да се откажеш, мисли си Хари. Никой не знае кога да се откаже. Повишавайки глас, екскурзоводката продължава:

— Ето дървото саподила от американските тропици. От сока на това дърво се извлича мастик, използван при производството на дъвка.

— Чу ли? — Пита Хари Джуди, задъхан от социалното напрежение на тази безкрайна обиколка, и съжаляващ, че бе стиснал ръката на Джуди. — Това е дървото, от което правят мастик.

— Какво значи мастик? — пита Джуди, поглеждайки нагоре към него с някакво току-що появило се присвиване на ясните си зелени очи. Леко му е обидена и като че ли се страхува от него. Измамил е невинността й. Възможно ли е никога да не е чувала за мастик? Наистина ли бонбоните за по един цент и захаросаните понички, които получаваха по малките червени купони по време на войната, са безвъзвратно изчезнали? Хари си спомня всичко толкова ясно, като че ли се е случило вчера. Много ясно.

— Мистър Едисон е засадил дървото дъвка за децата си — продължава екскурзоводката. — Той е обожавал децата и внуците си и е прекарвал много време с тях, въпреки че поради глухотата си е говорил най-вече той.

Чува се тих смях и тя се надува, изпъвайки шия и присвивайки устни, като че ли не го е очаквала, въпреки че сигурно го е очаквала. Повтаряла е тази история толкова често, че може да предвиди реакциите им до най-лекото подсмихване. Повежда стадото си старчоци в ярки туристически дрехи, които се тътрят и кимат сериозно, към една ограда и следващата фаза на петдоларовото им поклонение. Предстои им да пресекат улицата, от двете страни на която растат неестествено прави палми с бетонно сиви стъбла, които Едисон, този изключителен, велик американец, беше докарал от Куба още в зараждането на века. Екскурзоводката обаче не им позволява да пресекат, преди да ги залее с информация за още едно чудато растение.

— Храстът с дългите червени коси е растението с кадифените шнурове от Бисмаркските острови. Ясно може да видите откъде идва името му.

— Ъъгх, гъсеници — малката Джуди се притиска в Хари и той приема това като женски опит да скъси разстоянието между тях. Чувства се още по-ужасно, че бе стиснал ръката й толкова жестоко. Чуди се защо го бе направил, защо има склонност да прави подобни злобни неща, и то най-вече на жени. Като че ли ги винеше за състоянието на света, пълен с растения гъсеници и лишен от милост. Чувства се слаб, направо отвратителен. Онова проклето дете в гръдния му кош продължава да си играе със запалени клечки кибрит.

Екскурзоводката съобщава:

— Сега ще пресечем улицата към лабораторията, където мистър Едисон е правил последните си опити.

Най-накрая пресичат улицата и в старата прохладна лаборатория на Едисон, сред прашните стъкленици, мензури и колби, към тях се присъединяват Дженис и Рой. Екскурзоводката им посочва канапето, където Едисон е взимал десетминутните си дремки, след които едрата му оглушала глава можела с часове да мечтае, и късчето каучук от златник, отгледан тук, във Форт Майърс, което след всичките тези години още беше меко. Най-накрая екскурзоводката им разрешава да побродят, да се повъзхищават и да избягат. На път към къщи Хари пита останалите трима:

— Е, какво ви хареса най-много?

— Ходенето до тоалетната — отговаря Рой.

— Ти си глупак — казва му Джуди и за да докаже, че тя самата не е такава, обяснява: — На мен най-много ми хареса фонографът, на чиято дървена рамка, за да чува по-добре, нали е бил глух, е подпирал зъбите си и сега се виждат отпечатъците от зъбите му. Беше много интересно.

— На мен пък ми беше интересно — казва Хари — колко неуспехи е имал, докато изобрети акумулаторната батерия. Никога не бих предположил, че е било толкова трудно. Колко каза екскурзоводката — девет хиляди експеримента?

Шосе 41 монотонно се ниже покрай тях. Банки. Бензиностанции и ресторанти. Клиники за артритно болни. Дженис изглежда замислена.

— А пък на мен — казва тя с желанието да се включи в разговора — старите филмови апарати. А, и тостерът, и формичката за печене на вафли. Не знаех, че той ги е изобретил. Изобщо не съм се замисляла, че някой е трябвало да ги изобретява. Представяте ли си колко различен би бил светът, ако този човек не беше живял. Един-единствен човек.

Хари и Дженис седят като кукли на предните седалки, над които се показват само главите им. Баба и дядо играят пред малката публика на задната седалка. Хари авторитетно казва:

— Едва ли. Всичко е съществувало в техническата наука и е чакало да бъде извадено. Ако не го беше направил той, щяха да са швейцарците или някой друг. Някъде четох, че единственото модерно откритие, което не било неизбежно, е ципът.

— Ципът! — изпищява Джуди, която като че ли е решила да се забавлява, след като тази екскурзия с баба й и дядо й няма изгледи да свърши скоро.

— Точно така, всъщност той е доста сложен — обяснява й Хари. — Всички тези вдлъбнатини и издутини, които трябва да си паснат. Направен е на принципа на клина, наклонена плоскост, както са построени пирамидите. — Усещайки, че може би е отишъл твърде далеч, навлизайки рисково в ужасното празно пространство, в което бяха построени пирамидите, той заявява: — Освен това Едисон е имал стабилен гръб. Само погледнете кои са му били приятели. Форд. Файърстоун. Огромни тлъсти котараци. Продавал им е идеите си. Направо ми ставаше смешно от всичките тези приказки за любовта му към човечеството.

— А, да — казва Дженис, — хареса ми също и старата кола с гуми от каучук от жълт нарцис.

— Каучук от златец — поправя я той. — Не нарцис. — Точно това исках да кажа.

— Предпочитам да е от нарцис — казва Джуди от задната седалка. — Дядо, какво ще кажеш за екскурзоводката ни, как само говореше, като че ли имаше горещ картоф в устата?

— На мен ми се стори доста секси — отговаря й Хари.

— Секси! — изсмива се Джуди.

— Гладен съм — казва Рой.

— И аз, Рой — казва Дженис. — Благодаря ти, че го спомена.

Спират да хапнат в един Макдоналдс, където, както им казва нелюбезната касиерка, когато я питат, вратата към детската площадка е затворена заради някакви законови разпоредби. Децата не могат да се пързалят на спираловидната пързалка и да играят с чаровния пластмасов палячо във формата на хамбургер, с глава по-голяма дори от тази на Едисон. Рой се разревава при вида на заключената врата и подсмърча през целия обяд. Обича да изсипва солта от солницата на купчинка, в която след това си топва пържените картофчета едно по едно. Пържените картофи и половин кило сол са единственото нещо, което изяжда. Хари дояжда сандвича му Биг Мак, въпреки че не харесва особено как Макдоналдс оцветява всичко, което предлага — чисти химикали. Какво стана със стария обикновен хамбургер? Отишъл е там, където и едноцентовите бонбончета. В ъгъла играят бинго. Трябва да минеш точно оттам, за да отидеш в тоалетната. Възрастните хора в кабинките са наведени над картите си, докато млада чернокожа девойка в кафява униформа на Макдоналдс носово произнася числата.

— Двайсът и сседъм, четирийсът и едноо.

Обратно в горещата кола, Хари крадешком поглежда часовника си. Едва обяд. Не може да повярва. Има чувството, че е четири следобед. Костите го болят дълбоко под кожата.

— И така — обявява той, — имаме няколко варианта. — И той разгръща картата, която носи в жабката. Изясни си къде отиваш, преди да отидеш там. Бяха му го казали преди много време. — Нагоре към Сарасота се намира „Ринглинг Мюзиъм“, но той е затворен. Има и нещо, което се нарича „Колите от вчера“, но май се нагледахме на стари коли в къщата на Едисон, както и „Джангъл Гардънс“, което е любимото място на един от партньорите ми по голф.

Джуди изпъшква, а малкият Рой долавя сигнала й и долната му устничка веднага започва да потрепва.

— Моля те, дядо — казва тя, почти майчински. — Стига повече дървета гъсеници!

— Там няма само растения, растенията са най-малкото нещо. Там има леопарди и всякакви шашави птици. Истински леопарди, Рой, които биха ти извадили очите, ако им позволиш, и фламинги, които заспиват, стоейки на един крак. Бърни, партньорът ми, не може да се начуди как заспиват така на един тънък крак. — И той показва пръста си, за да изобрази това чудо. Колко грозни и странни са пръстите — бръчките по кожата върху кокалчетата, спираловидните извивки на възглавничките, почти безполезният нокът. И двете деца на задната седалка изглеждат зачервени, подобно на Нелсън като малък, преди да се разболее — и гледат с някакъв затаен, ужасен поглед. — Или пък — продължава Заека — да отидем до руините на замъка Брадън. Вие двамата харесвате ли руини?

Много добре знае отговора и затова предлага:

— Или пък може да се върнем в апартамента и да си поспим.

Беше научил този трик при продаването на коли — предложи на клиента нещо, което не иска, за да направиш това, за което се колебае, да му се стори по-примамливо. Поглежда към Дженис, малко сърдит заради нейната незаинтересованост. Защо го оставя да се оправя сам? В крайна сметка беше баба.

— Не можем да се върнем толкова рано. Сигурно още ще си почиват.

— Или нещо друго — отговаря й той. Карат се. Чукат се. Около Нелсън и Пру витае нещо нажежено и катастрофално, което плаши останалите. Младите двойки излъчват подобна горещина, нали още са по средата на най-важната работа на света — да правят бебета. Дългогодишните двойки като него и Дженис излъчват миризмата на плесен на мъртви цветя, гниещи във вазата.

Джуди предлага:

— Да отидем на кино.

— Да, на кино — казва Рой, имитирайки доста добре гласа на възрастен, и Хари има чувството, че са качили някой стопаджия на задната седалка.

— Хайде да се споразумеем — предлага Хари. — Ще отидем нагоре към „Джангъл Гардънс“ и ако има обиколка с екскурзовод или пък мислите, че няма да ви хареса, веднага си тръгваме и забравяме за това място. В противен случай ще разгледаме фламингите и ще си купим вестник, за да видим какво дават по кината. Рой, ти можеш ли да издържиш седнал цял филм? — Той запалва двигателя и включва на скорост.

Джуди му отговаря:

— Той плака толкова силно на „Дъмбо“, че мама трябваше да го изведе.

— Майката на Дъмбо… — почва да обяснява Рой и избухва в сълзи.

— Наистина филмът е доста тъжен — казва му Хари, завивайки отново по шосе 41, като повишава глас, за да го чуват отзад, продължавайки ролята си на дядо. — Тежко е да си в онази малка затворническа кола. И онази работа с хоботите им. Трябваше да останеш до края, Рой, на края всичко се оправя. Ако не останеш до края, тъгата остава в теб.

— Той се превръща в звезда — злобно казва Джуди на брат си. — И замерва с фъстъци всички лоши. Изпусна всичко това.

— Този Дисни — казва Хари, полу на Дженис, полу на малката си публика — направи голям удар. Трябва да си израснал по време на Депресията, за да понесеш всичко това. Дори баща ви Нелсън не хареса новата версия на „Снежанка“.

— Татко не харесва нищо — споделя Джуди. — Само тъпите си приятели.

— Кои приятели? — пита Заека.

— Ами, не им знам имената. Слим или нещо такова. Мама ги мрази и не иска да излиза повече.

— Не иска ли?

— Казва, че я е страх.

— Страх ли? От какво?

— Хари — промърморва до него Дженис. — Не притискай децата.

— Страх я е от Слим — казва Рой, за да изпробва звученето.

Джуди го блъска.

— Тате не се страхува от Слим, глупако, а от другите мъже.

— Какви други мъже? — пита Хари.

— Хари! — повтаря Дженис.

— Забравете, че съм ви питал — провиква се той назад, но думите му се изгубват сред крясъците на Джуди, чиято коса Рой силно дърпа. Докато Дженис се протяга да ги разтърве, някакъв шев на блузата й се сцепва. Хари чува звука на късащи се конци, въпреки че точно в този момент го изпреварва огромен камион с осемнайсет колела, чийто потреперващо бял борд казва МЕЙФЛАУЪР ОЗНАЧАВА ДВИЖЕНИЕ. Камионът предизвиква такъв въздушен вакуум, че засмуква колата им и Хари с мъка овладява камрито. Японците наистина не успяват да отговорят на всички американски условия. Нелсън се оказа прав. Все пак, човек трябваше да продава нещо в живота си. Не може просто да си седиш и да намираш кусури. Не можем да продаваме ламбурджинита.

„Джангъл Гардънс“ се оказва много по-приятно преживяване, отколкото се бяха надявали. Огромен магазин, отрупан с раковини и сантиментални ръчно изработени предмети, като джунджуриите на Дженис в апартамента, води до миниатюрна градина. Оттам може да се тръгне в едната посока към терариума и градините на Христос, или в другата, към птичето шоу. Те се насочват към шоуто на птиците и гледат как някакви проскубани, раздразнителни папагали карат колела, режат с триони и се провират през обръчи. След това минават по извита циментова пътечка, покорно се тътрят покрай покрити с мъх корени и камъни, по които се процежда вода, и при всеки завой се натъкват на някакво ново чудо — тройка маймуни с дълги космати ръце и малки притеснени лица, клетка със сипки, които скачат нагоре-надолу от прът на прът като неуморното движение на сложен часовник, и след това голямо смокиново дърво, като това, под което бил озарен Буда. Заека се чуди как ли се чувства Далай Лама след цялото това изгнаничество. Продължава ли човек да вярва в Бог, когато хората непрекъснато му повтарят, че самият той е Бог?

Четиримата Енгстръмовци стигат до Огледалното езеро, където плават мълчаливи лебеди, и после до Лагуната на фламингото, където, както им беше обещал Бърни Дречсел, цели ята фламинго в неестествен оранжево-розов цвят спят прави. Приличат на големи пухкави топки захарен памук на клечка, всяко тяло е топка, свободният крак, шията и главата им са някак си преплетени в тази топка и те балансират на един тънък като молив крак, завършващ с широко, особено, кожено стъпало. Някои, почти също толкова изумителни, са будни и енергично и грациозно се разхождат.

— Погледнете как пият — казва Хари на внуците си, снишавайки глас, като че ли говори в присъствието на нещо свещено. — Надолу с главата, клюновете им са като черпаци, обърнати с дъното нагоре.

И тези четири човешки същества се възхищават, като че ли пространството между далечните планети се е стопило, толкова различни от тях им се струват тези живи твари. Земята всъщност е различни планети, които се пресичат само в определени моменти. Дори между хората се промъкват различия, въпреки че говорят на един и същ език, нямат пера и пият както трябва.

След фламингите пътечката ги отвежда до снекбар в едно павилионче, където има изложба на раковини и пеперуди, и езерце със златни рибки. До него е клетката с черни леопарди, точно както Хари беше обещал на Рой. Черноокото дете гледа как животното безшумно пристъпва, като че ли е в центъра на вихрушка, която всеки момент ще го засмуче. Малък автомат като тези, които в детството на Хари пускаха шепа фъстъци и шамфъстък почти на всяка бензиностанция или бакалия, е закрепен на стълб до павилиона, близо до едно оградено пространство, където няколко пауна неспокойно влачат в прахта екстравагантните си пера. Тук той извършва историческия си гаф. Докато тримата му роднини вървят напред, той вади от джоба си една монета, пуска я в автомата, получава шепа сухи кафяви топчета и започва да ги яде. Не са точно фъстъци, може би някакви деликатеси от Флорида, и са толкова сухи и стари, че чак му нагарчат. Кой знае колко дълго чакат тези автомати за някой клиент? Когато обаче предлага на Джуди да си вземе, тя ги поглежда, помирисва ги и се вглежда в лицето му с искрена почуда.

— Дядо! — извиква тя. — Това е храна за птици! Бабо! Дядо яде птича храна! Някакви малки кафяви топчици, като заешки лайна!

Дженис и Рой притичват да видят и Хари разтваря длан да покаже срамното доказателство.

— Нямах представа — тихо казва той. — Там няма никаква табела, нищо. — Обзема го странно чувство: чувства се леко скован и му се гади, но извън него, извън топлината под кожата на едрото му тяло, всичко напълно се обезценява. За един миг той вижда живота си като нещо глупаво, което с облекчение може да бъде захвърлено.

Всъщност смее се само Джуди. Смехът й излиза пресилено от малкото й лице с изящни черти и идеални зъби. Дженис и Рой изглеждат тъжни и леко озадачени.

Джуди му казва:

— Дядо, това е най-тъпото нещо, което съм виждала да прави някой!

Той се усмихва и се навежда над нея. Задъхва се, а в гърдите му пулсира болка. В устата му се надига кисел вкус. Обръща ръката си, отеклата си, обсипана с петна ръка с дълги пръсти, с които може да хване баскетболната топка отгоре, и хвърля топчетата на пауните. Един мръсен бял паун, влачещ рядката си опашка по прахта, оглежда приличната на лайна храна, но не я кълве. Може пък все пак да е било човешка храна. Дори да е така, денят му е съсипан, и докато се движат по пътечката, само Джуди е весела. Дърдоренето й заглушава неочаквано яростно крякане на пауните зад тях.

Изморени от „Джангъл Гардънс“, те продължават по пътечката, която минава покрай още едно езерце и клетка, в която дреме самотен оцелот, кактусова градина и черен басейн, рекламиращ воден монитор, в който не виждат нищо, може би защото не знаят какво е воден монитор; и клетки с папагали и ара, чиито ярки пера и натруфени клюнове сякаш ги теглят с тежестта си надолу. Истински ад е да бъдеш създание. Затворен си в самия себе си, в генетичния си код, много по-здраво, отколкото в клетка. В последната клетка рошаво високо ему и един щраус печално почукват по телената ограда с нежните си човки. Огромните им очи с дълги мигли гледат втренчено през ромбовете на оградата. Чук-чук-чук, безполезно и тъжно потрепват настоятелните им човки. Да не би пък да кълват някакви насекоми, които не могат да се видят с човешко око? Или пък са в делириум като стар пияница?

Хари усеща вкуса на киселите топчета, на жълто-червения смесен сос, който слагат върху хамбургерите в Макдоналдс, и на резенчето омекнала кисела краставичка, и си пожелава да можеше да спре да яде. Дженис идва до него и докосва горната страна на отпуснатата му ръка с нейната.

— Беше напълно естествена грешка — казва.

— Такива ги правя аз — казва й той. — Напълно естествени грешки.

— Хари, не се натъжавай.

— Тъжен ли ти изглеждам?

— Непрекъснато мислиш за Нелсън — казва му. Значи ето какво я тормози. Нея, не него.

— Мислех си за емуто — признава той.

— Хайде да видим дали децата искат нещо от магазина за сувенири и после да си купим вестник. Умирам да отида на някое място с климатик.

В магазина за сувенири купуват на Джуди прелестна, полирана отгоре черупка на мида, а на Рой шокираща черно-бяла раковина на коремоного с твърди шипове, който той веднага започва да жули по всички гладки повърхности и боядисания парапет, водещ до паркинга. Кани се да продължи и по камрито, но Хари се протяга и сграбчва малкия глупак за малката му безкостна ръка. Хари мрази раковини. Всеки път, когато ги види, не може да се сдържи да не си представи топчестите гладни, лигави същества, които живеят в тях, със сърца и уста и ануси, и пипала, и слабовати очи, на дъното на морето, в онзи мрачен студен свят на половината път от смъртта. Не може да понася мисълта за подводния свят, за съществата, които го обитават, изяждайки се едно друго, пробивайки черупките, изсмуквайки лепкавите си вътрешности.

По време на отсъствието им въздухът в колата се е нажежил.

Слънцето над Флорида е изгорило тънките като следи от самолет облаци и над палмите и испанските керемиди се виждат късчета ясно, синьо небе. Жегата и напрежението на семейния живот са замаяли децата и те дори не молят да им се купи нещо, когато спират пред една бензиностанция за вестника на Сарасота „Сентинел“. Решават да гледат „Работещо момиче“ в някакъв „парк“, който се оказва на мили далеч, мили през равната Флорида, по стоящите на слънцето пътища, задръстени с огромните бели, блудкаво сантиментални американски коли, смело карани от разни старчоци, които толкова са се сбръчкали и смалили, че трудно виждат над предния капак. Всеки път, когато стигнеш донякъде без челна катастрофа, трябва да благодариш на гериатричната медицина в тази част на света, на енергийните таблетки, инжекциите с витамини и разредителите на кръвта.

Въпреки че Джуди се кълне, че Рой е бил на кино и преди, той явно не схваща, че в салона не се говори, като че ли си в собствената си стая. Непрекъснато задава въпроси с жална интонация. „Защо си сваля дрехите?“ „Защо се сърди на този мъж?“ На Хари му харесва, когато във филма Мелани Грифит остава по еротично бельо и заоблените й форми ясно се виждат, не като повечето холивудски кльощи, особено онази сцена, когато нахълтва в стаята и вижда приятеля си с някакво абсолютно голо момиче, което като нея уж беше италианка, но за разлика от нея нямаше амбиции да бъде дилър на Уолстрийт. Момичето го беше яхнало, дългото й голо бедро беше гладко като вътрешната страна на мидена черупка, а гърдите й с тъмни зърна останаха на екрана цели пет секунди. Има чувството обаче, че е гледал сюжета и целия фарс на историята на героя и героинята, търпеливо приближаващи се към сватбата, в някой филм преди четирийсет години с Кари Грант или Гари Купър и Ирен Дън или Джийн Артур. Когато Рой пита с висок глас: „Защо не си тръгваме?“ той с удоволствие излиза във фоайето с него, за да могат Дженис и Джуди да си догледат филма на спокойствие.

Двамата с Рой си поделят кутия пуканки и се опитват да играят някаква видеоигра, наречена Унищожителят. Винаги беше смятал, че има добри рефлекси, но не можа да уцели нито едно космическо чудовище, докато се движат насам-натам на екрана. Рой, който Хари трябваше да повдигне, за да вижда екрана, докато раменете не го заболяват от потръпващата му, извиваща се тежест, не се справя по-добре.

— Е, Рой — заключава той, когато поуспокоява дишането си — ако зависеше само от нас, светът щеше да е превзет от космически чудовища.

Момчето, вече посвиквало с дядо си, се притиска в него, дъхът му мирише на масло от пуканките, от което на Хари му се повдига: тънката струйка детски дъх му напомня за малкия вентилационен отвор над седалките в самолетите.

Когато тълпата излиза от салон 3, Дженис обявява:

— Мисля, че имам нужда от работа. Няма ли да ме харесваш повече, Хари, ако бях работещо момиче?

— В кой щат би работила?

— В Пенсилвания, естествено. Флорида е за почивка.

Идеята не му харесва. Има нещо съмнително и неудобно; като купчината отчети за ноември от „Спрингър Моторс“.

— Какво би искала да работиш?

— Не знам. Във всеки случай не във фирмата, Нелсън мрази да му се пречкаме. Да продавам нещо, най-вероятно. Баща ми беше търговец, синът ми е търговец, защо да не стана и аз?

Заека не се сеща какво да отговори. След всичките тези години, през които неохотно беше останал с нея, сега не може да си представи да я моли тя да остане с него, въпреки че точно това му се иска да направи. Сменя темата.

— Джуди, как свърши филма?

— Добре, мъжът от сватбата повярва на нейната версия и тя получи собствен кабинет с прозорец, а противната й шефка си счупи крака и загуби мъжа, който и двете искаха.

— Бедната Сигорни — казва Хари. — Трябваше да си остане при горилите.

Той се извисява над малкото си стадо във фоайето на киното, където разпоредителите се движат напред-назад със зелени торби за боклук и червени кадифени въжета, приготвяйки се за прожекцията в пет часа.

— И така, мили мои, какво да правим сега? Какво ще кажете за един мини голф? Или пък да отидем до Сейнт Питърсбърг по фантастичния им дълъг нов мост?

Долната устничка на Рой започва да трепери и му е толкова трудно да произнесе думите си, че Джуди му превежда:

— Казва, че иска да се връщаме вкъщи.

— Кой ли не иска? — съгласява се Дженис. — Дядо само се шегуваше. Още ли не си разбрал, че дядо е ужасен шегаджия, Рой?

Така ли? Хари никога не се беше възприемал като такъв. Понякога пуска шеги само за да види реакцията, импровизира, за да поотпусне обстановката.

Джуди съучастнически се усмихва:

— Той само се преструва на лош — казва тя.

— Гррр — казва дядото.

Четирийсет минути шофиране в пиковия час на трафика на Югозападна Флорида ги довеждат до изхода на Делион и Пиндо Палм булевард и добре охранявания вход на Валхала Вилидж. В апартамент 413 Пру и Нелсън изглеждат изкъпани и освежени и се държат като че ли нищо не се е случило. Изслушват разказа на пътешествениците и най-вече невероятната история за дядо, който изяде замърсената храна на птиците, и Пру започва да приготвя вечерята, предлагайки на Дженис да си вдигне краката, за да й отпочинат. Нелсън се настанява на дивана пред вечерните новини с по едно дете на всяко коляно, предизвиквайки у Хари чувство за несправедливост и леко бодване на ревност. Намусения му син цял ден клати едрата си червенокоса жена, а после досадните му хлапета, които Хари беше забавлявал през цялото време, се държат с него като с герой.

Заека сяда на стола срещу дивана и внимателно предизвиква сина си.

— Навакса ли си съня най-накрая? — пита.

Нелсън схваща намека и го поглежда с тъмните си, приближени очи, леко смръщил вежди като сърдита котка.

— Просто снощи отидох да хапна на едно място и останах на бара малко по-дълго — казва той на баща си.

— Често ли ти се случва?

С извъртане на очите Нелсън му посочва главите на децата под лицето си, които уж гледат телевизия, но всъщност чуват всичко.

— Нее — измънква. — Само когато съм напрегнат. Така се разпускам понякога. Пру ме разбира. Нищо не се случва.

Заека великодушно вдига и протяга ръка.

— Не е моя работа, нали? Вече си пълнолетен. Просто можеше да се обадиш. Искам да кажа, всеки внимателен човек би се обадил. Никой не можа да се наслади на вечерята, защото се притеснявахме за тебе. Почти не можахме да ядем.

— Опитах се да ви се обадя, татко, но не ви помня телефона наизуст, а някой мръсник беше откраднал телефонния указател в онзи ресторант.

— Това ли ти е извинението сега? Защото сутринта майка ти ми каза, че си се обаждал тук, но вече сме били излезли.

— Точно така е. Звъннах ви от един телефон по магистралата и после в ресторанта нямаше телефонен указател.

— И къде е този ресторант? Мислиш ли, че го знам?

— Нямам представа — казва Нелсън и на просветването от телевизора Хари вижда, че се усмихва. — Винаги се губя тук, все едно съм в командировка. Едно нещо й е хубаво на Флорида — в сравнение с нея Пенсилвания изглежда направо девствена.

Местният телевизионен говорител предава последните новини за морските крави.

— Цели стада морски крави продължават да обитават както топлите, богати на храна води, така и традиционните си зимни убежища поради хубавото време и високите температури. Напомняме на всички, които ще излязат с яхти и лодки, да намалят скоростта. През почивните дни е възможно да се натъкнете на морски крави на различни места в Югозападна Флорида.

— Непрекъснато повтарят това — казва Заека, — но аз никога не съм срещал морски крави.

— Защото никога не си във водата — казва Нелсън. — Тъпо е да живеете тука и да нямате собствена лодка.

— И за какво ми е лодка? Мразя водата.

— Ще я заобичаш. Можеш да ловиш риба из целия Залив. Нямаш достатъчно работа, татко.

— На кой цивилизован човек му трябва да лови риба? Провесваш мъртво парче месо пред някакво безмозъчно същество и после го издърпваш с кукичка, забита в устата? Най-жестокото нещо, което правят хората, е ловенето на риба.

Русият телевизионен говорител със зализана коса, която изглежда като перука, казва:

— Възрастна морска крава с малкото си са забелязани в сряда по обяд да се насочват към залива по канала Бимини на Кейп Корал, на около половин миля от басейна на Бимини. Подобни срещи показват, че макар по-голямата част от стадото Калусахатчи да се е преместило в откритите води на реката и заливите, все още има вероятност да се натъкнете на някои животни в и близо до закътаните водни канали. За да съобщите за умрели или ранени морски крави, моля обадете се на 1-800-342-1821.

Телефонният номер минава върху кадри на семейство морски крави, които лениво се обръщат във водата.

— И — завършва той с онзи високопарен тон, който телевизионните говорители възприемат, когато рекламите всеки момент ще започнат — за да съобщите за забелязани морски крави, обадете се на горещата линия 333–3092.

За да поддържа разбирателството си с Джуди, Заека се провиква:

— Представяш ли си да имаше един-единствен огромен зъб като майка морска крава?

Момичето явно не го чува. Светлото й лице, озарено от телевизора, е приковано в някаква реклама на калифорнийски стафиди, които танцуват и пеят като чернокожи. Подредени в редица като старите мускетари. Къде ли са те сега? Превърнали са се в родители на средна възраст. Джими умря преди години, беше го прочел някъде. Умря млад. Случва се. Рой си смуче палеца и главата му клюма към рамото на Нелсън. Нелсън още е облечен в ризата на розови райета с бяла яка, с която пристигна, като че ли не притежава нищо друго, освен глупавата риза с къс ръкав.

— Утре — Заека обещава на висок глас, без да знае на кого точно — ще излезем в морето. Двамата с Джуди ще наемем рибарска лодка. Уговорил съм всичко със сина на Ед Силбърстайн в хотел Бейвю.

— Абе, не съм сигурен — казва Нелсън. — Колко са безопасни тези неща?

Заека се обижда:

— Те са като играчки, за бога. Ако се преобърнат, просто заставаш върху кила и те се връщат в нормално положение. Хлапета по на десет-единайсет години по цял ден се състезават из залива.

— Да, но Джуди ще навърши девет чак след две седмици. А и без да се обиждаш, татко, доста си надебелял. И освен това не си никакъв плувец, както сам каза.

— Добре тогава, направи ти нещо с децата си утре, забавлявай ги ти. Аз правих това цял ден и се изръсих осемдесет долара.

Нелсън му казва:

— Ти би трябвало да искаш да правиш това. Нали си милият им стар дядо, помниш ли? — Той малко омеква. — Плаването с лодка е добра идея. Просто я накарай да си сложи спасителната жилетка.

— А защо не дойдете всички? Ти, Пру, Спящата красавица. Плажът е страхотен. Поддържат го чист.

— Може и да дойдем, ако успея. Чакам едно-две обаждания.

— От фирмата ли? Не могат ли да се оправят сами няколко дена?

Нелсън се изплъзва, като се прави, че е погълнат от телевизора. Дават рекламата на новата тойота с онази чернокожа продавачка на коли. В края двамата с купувача скачат във въздуха и застиват.

— Не — казва Нелсън толкова тихо, че Заека едва го чува. — Един контакт, който направих тук.

— Контакт? За какво става въпрос?

Нелсън слага пръст на устните си, показвайки, че ще събудят Рой.

Заека отново го бодва.

— Като си говорим така, опитвам се да си спомня какво ми се стори странно в баланса за ноември. Май това, че продажбите на употребявани коли са намалели за това време от годината. Обикновено се увеличават паралелно с новите коли.

— Парите са кът сега, когато Рейгън си отива — отговаря Нелсън още по тихо. — Освен това Лайл е въвел нова счетоводна система, сигурно продажбите ще бъдат отразени в декемврийския отчет. Не се притеснявай, татко. Наслаждавайте се на Флорида. Работил си упорито цял живот. Имаш нужда от почивка.

И хлапето, за да не звучи иронично, целува малката Джуди по лъскавата, гладка, морковена на цвят коса. Синкавата светлина от телевизора се промъква през оредяващата коса на триъгълника между слепоочията на Нелсън. Неговият заложник на съдбата. Тъжно е да виждаш как собствените ти деца губят битката с времето.

— Вечерята е готова, момчета и момичета — провиква се Пру от кухнята на Дженис.

Вечерята й е много по-засукана, отколкото ястията на Дженис някога са били. Ароматна гъста супа от зеленчуци и фиде за начало, салата в отделна чиния за всеки и прясна бяла риба, изпечена на скарата на фурната, която Дженис никога не се затрудняваше да използва. Дженис се беше превърнала в специалист по притоплянето на остатъци в микровълновата фурна и на купувач на замразени меса, пълнени чушки и морски дарове от Уин Дикси в малки алуминиеви тавички, които можеха да се изхвърлят мръсни в кофата за боклук. Никога не е била добра домакиня и сега новите технологии й предлагаха чудесно оправдание. Зеленчуците, които Пру им сервира с ориз и крехки грахови зърна и малки лукчета, имат леко пикантен вкус, който Хари предусеща, че е специално за него — лично съобщение, което останалите консумират, без да съзнават.

— Много вкусно — казва той на Пру.

Дженис му обяснява:

— Пру влезе в онова тясно рибарско магазинче зад Екердс, където никога не бих се сетила да отида. Нашето поколение — обяснява тя на Пру — не ядеше толкова много риба. Спомням си само, че татко понякога си купуваше килограм белени стриди, за да се поглези.

Пру казва на Хари с предназначения лично за него, леко; дрезгав глас.

— Тлъстите дълбоководни риби, и особено лефера, имат много антиоксиданти в мазнината си. Това са нещо като киселини, които разреждат кръвта и понижават нивото на триглицерида.

Тя би се грижила за мен, мисли си Хари и доволно се оплаква:

— Защо всички непрекъснато се притесняват за холестерола ми? Явно, изглеждам ужасно.

— Ти си едър мъж — казва Пру и оценката й го пробожда като любовна стрела, — а с годините мазнините в тялото ни се увеличават. Нивото на нискомолекулните липопротеини, тоест лошите мазнини, се повишава, а на добрите остава същото и така съотношението се нарушава, а с него и риска от атеросклеротични плаки по артериите. Вече не се движим, както едно време, когато всички са имали ферми, и не изгаряме достатъчно мазнини.

— Тереза, знаеш толкова много — казва Дженис. Чувства се пренебрегната и използва кръщелното име на Пру като лек намек, за да я постави на място.

Другата жена свежда поглед и снишава глас:

— Нали си спомняш, че ходих на курс в Брюър. Мислих, че, когато Рой тръгне на училище по цял ден, ще имам с какво да се занимавам, може би нещо с диетология или правилно хранене…

— Аз също искам да почна работа — казва Дженис, вбесявайки Хари, защото прекъсва сериозната лекция за, както смяташе, собствените му затлъстели вътрешности. — Филмът, който гледахме днес, с всичките тези жени, работещи в небостъргачите на Ню Йорк, предизвика у мен истинска завист. — Дженис нямаше навик да драматизира. Откакто майка й умря и двамата купиха този апартамент, самочувствието й дразнещо растеше, а с него и някаква самонадеяност, че светът е нейната сцена и че тя се представя доста добре. Тя е една от най-младите жени във Валхала Вилидж и е член на няколко комитета. Когато отидоха да празнуват Седер у семейство Дречсел, се оказа, че е най-младата, и трябваше да зададе четирите въпроса^[8].

Хари ревниво пита Пру:

— Нелсън облагодетелства ли се от всичкото това здравословно хранене?

Пру му отговаря:

— Всъщност той няма нужда — почти не яде и хаби всичката си енергия от нерви. Малко липиди биха му се отразили добре. Децата обаче — казват, че в днешно време децата над две годинки имат прекалено високо ниво на холестерол. Когато правили аутопсия на млади мъже, убити в Корейската война, се оказало, че три четвърти от тях са имали прекалено много мазнини в сърдечните артерии.

Гърдите на Хари започват да го стягат, да го болят. Има чувството, че вътрешностите му са като морето — тъмни, мокри и изпълнени със същества, за които не иска да мисли.

Нелсън, явно, няма намерение да поддържа разговора и само от време на време подсмърча. Носът му непрекъснато тече, а ивицата гола кожа над мишия му мустак изглежда протрита. Той отблъсква полуизядената си порция риба и недоволно заявява:

— Излиза, че ако едно нещо не те убие, ще те убие нещо друго.

Въпреки че дланите му са опрени на ръба на масата, ръцете му треперят, нервите му са опънати.

— Не се притесняваме от какво ще умрем, а кога — казва баща му.

Дженис изглежда разтревожена, очите й сноват от единия на другия.

— Хайде, по-весело — казва тя.

За десерт Пру им сервира замразено кисело мляко — много по-здравословно е от сладоледа, в него няма никакъв холестерол. Когато приключват с вечерята, Хари се мотае из кухнята достатъчно дълго, за да потършува из кухненското чекмедже и бързо да напъха в устата си три ванилови бисквити и една счупена курабия. Тук, във Флорида, нямат такова разнообразие от курабии, както в Брюър, само „Съншайн“ предлага едни дебели, в кутия, които не са много безвкусни. Изпитва внезапно желание да помогне на Дженис с чиниите, но бързо го потиска: тя трябваш само да ги сложи в миялната, и без това не беше помогнала за вечерята. Краката го болят от цялото това ходене; два от пръстите на краката му са се изкривили с годините и ако не си изрязва ноктите редовно, му се забиват в съседните пръсти. Пру, Рой и Нелсън се оттеглят в стаята си и той сяда до Джуди, която с дистанционно в ръка превключва от „Шоуто на Косби“ и някакъв сензационен документален филм за изкупуването на американски фирми от чужденци на „Наздраве“ и после на някаква драма, в която спасяват едно четиринайсетгодишно момиче да не стане проститутка като майка си. Толкова много критични моменти, мисли си Хари, толкова много консервиран смях, толкова много актьорски сълзи, цялото това усилие да сме щастливи, да сме смели, да сме обичани, цялото това напразно усилие. Неуморната енергия на телевизора го тормози. Въздиша и тежко се изправя. Тялото му виси около сърцето като палатка около прът. Казва на Джуди:

— Най-добре си лягай, мило. Утре ни чака още един голям ден: ще ходим на плажа и ще плаваме.

Гласът му обаче излиза някак апатично и това като че ли е най-тъжната загуба, която времето ни носи — намаляващото въодушевление. Четиримата им гости го напрягат, с нетърпение чака да си тръгнат през последния ден на 1988 година.

Джуди продължава да гледа екрана втренчено и да работи усърдно с дистанционното.

— Само първата част на „Законът на Лос Анджелис“ — обещава тя, но превключва на някаква рубрика по канал Ей Би Си за „Американските деца — опасната им диета“.

В спалнята им Дженис чете списание „Ел“ и разглежда снимките на суперкльощави модели с вид на дрогирани.

— Дженис — казва той, — искам да те питам нещо.

— Какво? Само не ме разсънвай, тъкмо се унасям.

— Ами днес — казва той — сред онази тълпа в къщата на Едисон. Мислиш ли, че се сливах с тях?

Отнема й известно време да превключи, но после осъзнава какво иска той.

— Разбира се, че не, Хари. Ти изглеждаше много по-млад от другите мъже. Можеш да им бъдеш син.

Решава, че това успокоение му е достатъчно.

— Поне — съгласява се той — не бях в инвалидна количка.

Чете няколко страници от историческата книга за битката между „Ричард“ и „Серапис“ и как между кървавите експлозии главният му артилерист изкрещял: „Милост! Пощада! За Бога!“. Джон Пол Джоунс запратил един пистолет към човека, удряйки го. Но викът му бил чут от Пиърсън, командира на „Серапис“, и той се провикнал: „Молите за милост?“. Сред грохота на битката, изстрелите и пращенето на огъня до него долетял историческият отговор: „Още не съм започнал да се бия!“. Победителят американски кораб бил толкова повреден, че потънал на следващия ден и Джоунс взел пленения „Серапис“ със счупена мачта и се върнал в Холандия, изостряйки вече съществуващото негодувание към британците. Всичката тази ярост и смелост му се струват още по-безсмислени. Заека има чувството, че човешката раса е пъстроцветен парад от блъскащи се, наежени хора, сред които той куцука и изостава. Оставя книгата на нощното шкафче и гаси лампата. Ивицата светлина под вратата препраща далечни крясъци и викове от някакво телевизионно шоу, от което и да е телевизионно шоу. Заспива неочаквано бързо, едва положил глава на възглавницата. Ръцете му, които обикновено му пречат, се скръстват на гърдите му като одеяло. В съня си той се приближава към една врата със заоблен свод и я бута. Като стъклената врата в Макдоналдс, само че през онази се вижда главата на хамбургера. В съня си знае, че от другата страна на вратата има някакво присъствие, което го ужасява, гладно и неподвижно, но въпреки това бута вратата и ужасът се увеличава с натиска толкова много, че той се събужда. Ужасно му се ходи до тоалетната. Вече не може да изкара цяла нощ, без да пикае. Простатата му или пикочният му мехур губят еластичността си като каучук. Не трябваше да пие онази бира, докато Джуди сърфираше с дистанционното. Не може да заспи отново толкова лесно, тъкмо се отпуска и съзнанието му се замъглява, и дълбокото дишане на Дженис преминава в стържещо хъркане. Светлата ивица под вратата е изчезнала и на нейно място се е появила някаква лилава светлина, светлината, на която совите и други нощни животни ловуват и която очертава мебелите и едрите предмети в спалнята. Върху квадратното бюро стои стъклената рамка със снимката на Нелсън от дипломирането му, върху едната облегалка на тумбест светъл стол са захвърлени ленените панталони на Хари, чиито гънки приличат на череп с празните дупки на очите, разтеглен като дъвка. Въздухът, процеждащ се през гънките на спуснатите завеси, бръсва лицето му. Един трик за бързо заспиване е да легнеш по гръб и да опиташ да си спомниш съня си. Безпокойството го сграбчва сякаш с люспестите крака на папагал и отново го обръща по корем. Следващото нещо, което чува, са косачките по голф игрището и плачът на разтревожените чайки.

За фоайето на „Омни Бейвю“ се минава под широката изолирана козирка и се влиза през плъзгащи се стъклени врати, затъмнени като стъклата на лимузина. Мястото буквално те шокира, заслепява с величието и светлината си, с огромния полилей с формата на призма, с пръскащия фонтан и висока стена в отдалечения край, направена от дебело стъкло, залято от гледката към залива Делеон: на преден план се вижда плажът, а зад него е морето, искрящо като синьо-зелена завеса, спусната от линията на хоризонта между два клина суша — островите на богаташите.

— Еха! — въздиша Джуди от едната страна на Хари. Зад тях Пру и Рой не казват нищо, но шляпането на сандалите им затихва. Чувстват се като четирима нарушители. Жената зад черния мраморен плот на рецепцията е с екзотичен цвят на кожата, смесица от негърска и индийска или ориенталска кръв. Кожата й е опъната над скулите и носа, клепачите й са гримирани в металнозелено, а ушите й са украсени с ръбести златни миди.

Хари така се впечатлява, че сбърква вълшебното име, което ще им отвори вратите към това място, казвайки: „Силбърстайн“.

Жената мига с чудните си метални клепачи и благосклонно му казва:

— Сигурно имате предвид мистър Силвърс. Той е отговорник за плажа тази сутрин.

И с милостиво пренебрежение тя им посочва другия край на фоайето с жест като на танцьорка от Бали, без да изпуска тънката златна писалка от накичената си с гривни ръка. Той повежда малката си групичка през огромното климатизирано помещение по черния мраморен под с вградени радиално около алуминиев фонтан месингови ивици, които греят като слънчеви лъчи от фонтана, напомнящ орган. От високия таван висят позлатени метални правоъгълници, подобни на лъскавите ленти, с които фермерите плашат птиците. На стълбището, водещо надолу, има табела с надпис КЪМ БАСЕЙНА И ПЛАЖА. Буквите са претенциозни като на фасада на поща. След като объркват пътя по покритите с млечнозелена мозайка коридори на приземния етаж и стигат до врата, на която пише ПЕРСОНАЛ, Хари и групичката му откриват сина на Ед Грег, в едно отделено със стъкла сламеножълто пространство на път към басейна на хотела. Басейните на хотела, тъй като Хари вижда три, са разположени като частите на пъзел — един за неумеещи да плуват, един за гмуркане и един — разделен на коридори. Ед е къдрокос мъж, почернял като арабин от стоенето на слънце по цял ден. Облечен с черни еластични бански и тениска с качулка с петоъгълното лого на „Омни“, той е по-нисък от баща си, а острата счетоводителска брадичка, която е наследил от него, е смекчена от гените на майка му и работата му да се грижи за почиващите. Той се усмихва, разкривайки зъби, бели като на Ед, но по-заоблени: зъбите на Ед бяха толкова квадратни, че приличаха на фалшиви, въпреки че Хари никога не беше виждал да му падат. Когато Грег заговаря, гласът му звучи младежки за възрастта му — в къдрите му има сребърни нишки, а от усмивката му загорялото му лице се набръчква. Не би трябвало още да лудува из плажовете.

— Баща ми ме предупреди, че ще дойдете. Това мисис Енгстръм ли е?

Има предвид Пру, дошла вместо Дженис, която след цялото това ходене вчера днес пожела да си остане вкъщи и да си изпълни задълженията, да отиде на аеробика и на бридж и да прекара малко време с Нелсън, преди да си тръгнат. Хари се учудва, че синът на Ед прави тази грешка, но после се сеща, че сигурно през цялото време вижда мъже в напреднала възраст с по-млади съпруги. А и Пру вече не е чак толкова млада. Висока и светла като него, спокойно би минала за жена му.

— Благодаря за комплимента, Грег — отговаря му Хари любезно, — но това е снаха ми, Тереза.

Тереза, Пру — прилича на него дори в това, че има две имена, вътрешно и външно.

— А тези двамата са красивите ми внуци Джуди и Рой.

Грег казва на Джуди:

— Значи ти си момичето, което иска да стане моряк.

Когато вдига поглед към Грег, в очите й се разлива небесносиньото отражение от водата на басейна, която отмива зеления им цвят и прави зениците й малки като връхчето на молив.

— Ами, нещо такова.

Разговаряйки спокойно, като че ли може да посвети целия си ден само на тях, синът на Ед ги повежда обратно по коридорите с мозайката и взима ключове за гардеробчета от едно момче на рецепцията. Момчето е млад чернокож с онази нова, грозна прическа, която си правеха сега — обръснат отстрани, с коса само отгоре, която стоеше като кифла на главата му. Грег ги отвежда до вратата на съблекалнята и им обяснява как да излязат точно на плажа, където ще ги чака и ще уреди наема на лодките.

— Колко ти дължа за всичко това? — пита Хари, почти очаквайки, че ще е безплатно, че Ед ще го е уредил като компенсация за двайсетачката, която Хари му даде за голфа в сряда.

Грег обаче сваля маската на любезността си и казва:

— Лодките могат да се ползват само от гости на хотела и са включени в цената на престоя им, но мисля, че сто и двайсет долара ще стигнат за четиримата. Съблекалните, достъп до плажа и две лодки за по час.

Пру се намесва:

— Не искаме две, ще ме е страх.

Той я оглежда от главата до петите и казва с нова нотка, малко приятелско окуражаване от човек, който среща много жени в работата си.

— Няма от какво да се страхуваш, Тереза. Не могат да потънат, а спасителните жилетки са задължителни. В най-лошия случай, като усетиш, че губиш контрол, просто пусни платното и ще дойдем при теб със спасителната лодка.

— Благодаря, но не, благодаря — отговаря му Пру, малко закачливо според Хари, но пък в крайна сметка двамата с него са почти на една възраст. На възрастта да правят бебета. Рокендрол, дрога. Фитнес. Чакай само да разберат, че и двамата са от Охайо.

Грег Силвърс се обръща към него и казва:

— В такъв случай, деветдесет ще стигнат.

Сумата сякаш е покана да му остави десет долара бакшиш, но Хари се чуди дали това няма да го обиди, нали е нещо като семеен приятел и затова изчаква Грег да му донесе рестото от момчето с кифлата на главата на рецепцията. Когато двамата с Рой остават сами в съблекалнята, Заека казва на момчето:

— Господи, хлапе! Това направо изпразни портфейла на дядо ти!

Рой го поглежда с изплашени мастиленочерни очи:

— Ще ни вкарат ли в затвора? — пита той високо с ясен като камбанен звън глас.

Хари се засмива:

— Откъде ти дойде тази идея?

— Татко мрази затвора.

— Кой ли пък го обича! — казва Хари, замисляйки се дали хлапето е добре с акъла. Рой не се сеща да разхлаби връзката на банския си, за да го сложи, и докато се мъчи, малкият му пенис стърчи право напред, ни по-дълъг от дебелината му, хубавичък като млада, още неразтворена гъбка. Обрязан е. Хари се чуди какъв щеше да бъде собственият му живот, ако беше обрязан. Във вестниците от време на време повдигат този въпрос. Някои твърдят, че кожичката е като клепач и че без нея окото губи чувствителността си, тоест кожата загрубява от постоянното триене в плата. Веднъж беше чел едно писмо в някакво порносписание, в което читателят описваше как се е обрязал на средна възраст и как сексуалността му толкова намаляла, че животът му вече не струвал. Ако Хари не беше толкова впечатлителен, може би щеше да е по-надежден човек. Когато пенисът ти се вдърви, усещаш как кожичката нежно се отдръпва, както замръзналият каймак повдигаше хартиените капачки на едновремешните бутилки мляко. Ако съди по надървената пишка на Рой, той ще бъде едър гражданин. Дядо му му подава ръка да го изведе на плажа.

Хари и Дженис след първите една-две години във Флорида, когато развълнувани от факта, че са тук, си бяха купили телескоп за балкона и три-четири пъти седмично пропътуваха четирите километра до обществения плаж на Делеон да се поразходят и да вечерят на открито, а понякога дори да поплуват, постепенно бяха престанали да ходят в Залива. Затова сега тази гледка му се струва като нещо ново и неочаквано, тази необятност на вода и въздух, на повърхност в постоянно движение на милиони трептящи трапчинки. Суровото великолепие на всичко за момент заглушава измъчващите го тревоги и болежките в гърдите и той потъва в самозабрава. Никога не е виждал подобно, озарено от светлина гладко величие в пейзажа на Пенсилвания, затворен от гори и хълмове и покриви, земя, мръсна от векове употреба, където дори пустошта, каменоломните и порасналите отново гори и напуснати фабрики и мини са били експлоатирани и изоставени от хората. Тук всичко изглежда девствено, въпреки че също има история, на индианци и конквистадори, и на босоноги пощенски раздавачи, които са обслужвали нападнатите от комари крайбрежни селища. Отляво и дясно на хоризонта са островите, където милионерите са пристигали с частни железопътни вагони за риболова на херинга през април. Навремето сред тези острови са се крили испански и френски пирати. По плажовете им още има заровено злато. Островите са плоски и изглеждат далечни от мястото на плажа, където стоят Хари и Рой. Всичко е толкова светло и открито, че светът изглежда като току-що създаден от изкуствени елементи. Платноходки, платна на сърфове, онези джетове, които бръмчат по повърхността, пластмасови водни колела и надути дюшеци изпъстрят водата в плиткото с крещящите цветове на супермаркетите. Малко по-надолу по плажа, пред друг хотел, някой е пуснал хвърчило — две квадратни, завързани едно за друго хвърчила, които се спускат и гмуркат и после отново се изкачват в единство, влачейки зад себе си проблясващи оранжеви опашки. Накъдето и да погледнеше по плажа, на разстояние от миля, се събираше блестяща маса загоряла плът и пъстроцветни дрехи — подобни на песъчинки живи тела лягаха на плажа.

Пру и Джуди излизат от хотела и се присъединяват към тях и всички слизат по бетонните стъпала. Вече минава десет часа и зад тях фасадата на петнайсететажния хотел, построен във формата на буквата S, всеки етаж украсен с балони като острите зъби на червен гребен, все още крие фасадата си в сянка, макар че сянката му се е отдръпнала назад до най-вътрешния басейн. Под краката им пясъкът е току-що почистен и изравнен: вчерашните стъпки, пластмасови чашки и празни тубички от лосион са изхвърлени и дървените шезлонги са наредени на купчина. Днешните летовници се разполагат заедно с екипировката си от хавлиени кърпи и детективски романчета (навремето Рут четеше такива и той още не можеше да разбере какво й харесваше в тях), и шарени тубички с крем против изгаряне. Двойките се мажеха един друг. Стари плешивци с вече почерняла кожа втриваха масло в плешивите си глави, а космите по гърдите им бяха чисто бели. Аромата на лосион се надига и се смесва с мириса на солен въздух, на умрели раци и на водорасли. Докато води групичката си по плажа, Хари усеща как няколко глави се надигат и множество очи се плъзгат зад слънчевите очила — чувства се странно горд с тази много по-млада жена и две малки деца. Второто му семейство. Или третото му, или четвъртото. Животът минава през нас семейство след семейство.

По плискащия се, съскащ, пенлив край на водата тичат бекаси, спират рязко да клъвнат нещо, и продължават нататък. Движенията на краката и главите им са толкова бързи, че изглеждат автоматични. Рой не може да ги хване, въпреки че му приличат на играчки. Когато Хари събува отвързаните си маратонки найк, пясъкът ухапва босите му крака с неочакван хлад — под горния, огрян от слънцето слой песъчинки пясъкът е още студен от нощния прилив. Горната част на ходилата му е изпъстрена с подобни на червейчета сини вени, а кожата на пищялите му е бледа и напукана, като че ли стои на коленете си на тази възраст. Краката му се разтреперват от страх. Морето, слънцето са толкова огромни: космически валяци, които могат да го смелят. Играе си с огъня.

Грег ги чака до една барака от гофриран стъклопласт на плажа, далеч от водата, до няколко палми, чиито корени се показват. Вади от бараката рул, подвижен кил и две спасителни жилетки от черен порест каучук. Заека не харесва нито цвета им, нито материята, предпочита старомодния растителен пух, извличан от дървото, дето го имаше в къщата на Томас Едисон. Грег го пита:

— Качвал ли си се преди?

— Естествено.

Нещо в гласа на Хари кара Грег да го инструктира:

— Дръж румпела далеч от платното. Наблюдавай гребените на вълните за посоката на вятъра. Когато вятърът задуха зад теб, отпусни шкота.

— Разбира се, добре — казва Хари, въпреки че не го беше слушал внимателно, защото възмутено си мислеше за резултата, който Ед Силбърстайн трябваше да постигне на първата дупка вчера. Точките бяха достатъчно, за да спечели, а така цялата игра се провали.

Грег се обръща към Пру:

— Малката може ли да плува?

— Естествено — отговаря му тя, подемайки небрежния тон на Хари. — Стана шампион на отбора по плуване на летния лагер.

— Мамо — признава си момичето, — станах втора.

Грег поглежда към Джуди, слънцето зад гърба му е толкова ярко, че сянката на лицето му изглежда синкава.

— Това си е почти шампион. — Изпитвайки нужда да си говори с Пру, Грег казва: — Не ви съветвам да пускате малкия: Има леко течение откъм плажа, тук на завет от хотела не се усеща, но може да ви завлече навътре доста бързо. А и лодката няма кабина и малкият може лесно да се плъзне във водата.

Тя дарява Грег с изкривената си принудена усмивка и леко се отмества, като че ли близостта на този мъж на нейна възраст я кара да се чувства неудобно от това, че е полугола. Завързала е кафява хавайска риза над целия си бял бански костюм, изрязан отстрани толкова високо, че показва краката й чак до хълбока. Кройката на банския й предполага да си избръсне срамните косми от двете страни. На какво ли само не се подлагат жените. Има дори някакъв восък, който ти маха космите трайно. Ами ако модата на банските се смени? Заека предпочиташе онези модели преди Рейгън, от две части, при които долнището представляваше оскъдно парче плат, стигащ до пъпа, като банския, с който Синди Мъркет се плискаше наоколо. Но пък този нов модел хубаво издължаваше и без това дългите крака на Пру и прикриваше наедряващата й талия.

— Той ще остане с мен на плажа — казва тя на Грег Силвърс и за да подчертае думите си, се навежда, червената й коса пада напред и придърпва ризата, разкривайки презрамките на банския и широките й бели рамене, обсипани с бледи лунички.

— Колко време мога да я ползвам? — чувствайки се пренебрегнат, пита Хари сина на Ед. Тези тесни европейски бански определено подчертават издутината на члена му.

— Един час, сър. — Думичката „сър“ несъзнателно изскача и младежът се опитва да се върне към приятелска любезност. — Няма проблем, ако не я докарате на секундата. Днес няма много движение, хората не обичат да излизат при такъв вятър. Вземете номер деветнайсет, ето там, накрая.

Тръгвайки, Хари чува Грег да пита Пру:

— От кой край на север са вашите?

— Пенсилвания. Всъщност аз съм от Акрон, Охайо.

— Така ли? Никога няма да познаеш къде съм израснал аз — Толедо!

Лодките са подредени в редица върху сухия пясък, редом до други големи водни играчки — онези джетове и квадратни водни колела. Хари отвързва найлоновото въже от предната част на лодката, корпусът е по-тежък, отколкото предполага. Докато я влачи четирийсет фута по пясъка до водата, дишането му става плитко и онази досадна стягаща болка започва да го свива от лявата страна под ребрата. Бута лодката още веднъж и сяда на пясъка до Пру, която се настанява на един шезлонг, донесен й от Грег. Друг клиент веднага го беше повикал.

— Харесват ли ти тези шезлонги? — изрича задъхано Хари. — Не предпочиташ ли да чувстваш пясъка под твоето — нали се сещаш, като гнездо?

Отговаря му:

— Влиза ми под банския, Хари. Влиза ми навсякъде.

Ненужното подчертаване, когато вече е схванал картината, възбужда Хари на тази смущаваща светлина. Смътно си спомня някакъв стар виц от училище, че жените можели да правят перли. Путки като стриди от Чезапийк. Хитрият стар Фред. Казва на Джуди:

— Дай ми секунда да си поема въздух, нали миличка? Иди да поплуваш малко, за да не ти се стори студена водата, като влезем. Идвам при теб след минутка.

Трябва да опита да поговори с Пру за Нелсън. Там има нещо гнило. Рой вече копае пясъка с пластмасова лопатка, която Дженис предвидливо му беше купила от Уин Дикси. Начумерено, детето изсипва пясъка в кофичка с формата на обърнат с главата надолу котарак Гарфийлд. Пру казва, тъй като Хари явно няма смелост да започне:

— Много мило от твоя страна да уредиш всичко това. Изненадах се каква висока такса ни поиска.

— Ами — отговаря той, вече по-добре, докато босите му крака поемат топлината от горния слой пясък — човек става дядо веднъж. Или два пъти, в моя случай. Двамата с Нелсън планирате ли още? — Звучи дръзко, но не толкова, колкото когато тя каза, че пясъкът й се завирал навсякъде.

— О, боже, не — прекалено бързо отговаря тя в тишината, настъпила, след като една дълга ниска вълна, следвана от друга, се разбива в пенест, искрящ гребен на плажа и разгонва механично подтичващите бекаси. — Не сме готови за други деца.

— Не сте готови… — повтаря той, несигурен накъде да продължи.

Тя му помага, гласът й звучи в ушите му, докато гледа втренчено към Залива. Не смее да обърне глава и да погледне босите й ходила, порозовелите им кокалчета и обелен лак, и дългите й крака, повдигнати на шезлонга, разкривайки контрастиращи бели участъци от еластичния бански на чатала и нежна плът отдолу. Тези нови бански костюми не скриват особено задниците на жените. Тя признава на Хари:

— Не смятам, че се грижим достатъчно добре за двете деца, които имаме, в състоянието на Нелсън.

— Наистина, как е той? Изглежда много нервен и разсеян.

— Точно така — прекалено ентусиазирано се съгласява тя. Това е всичко, което казва. Една вълна се разбива на пясъка. Затворила се е в себе си. Изчаква го да отгатне причината.

— Мрази представителството на „Тойота“ — предполага той.

— О, той би се оплаквал и ако продаваше ягуари — отговаря Пру. — Нищо не може да го задоволи в неговото състояние.

В неговото състояние. Явно тайната се крие в тази фраза. Да не би горкото хлапе с този блед вид да умираше от нещо, от левкемия, като онова момиче в „Любовна история“? Или от СПИН, с който се беше заразил някак си — на Хари не му се мислеше как, — като непрекъснато се мотаеше с компанията на онзи педал Слим и новия му счетоводител Лайл. Всичко това обаче му се струва далечно като онези острови, където пиратите са криели златото си, а богаташите са ловели херинга, просто едно удебеляване на хоризонта от неговия ъгъл, около метър над нивото на морето. Не може да се съсредоточи с това силно слънце над главата. Май трябваше да си вземе шапка, да предпази бледата си шведска кожа на лицето, но винаги беше смятал, че шапките му стоят смешно, и без това главата му беше прекалено голяма. Рой е напълнил кофичката и внимателно, като се има предвид, че беше само на четири, я обръща надолу и я повдига. Очаква да види един пясъчен Гарфийлд, но формата му е прекалено сложна и фигурката се разпада от едната страна. Лоша идея са тези сложни форми. Придържай се към простите замъци и остави децата да проявят въображението си. Хари се престрашава, говорейки на въздуха, без да смее да обърне глава към чатала на Пру и онези безименни местенца, разкриващи се от начина, по който си е вдигнала краката.

— Никога не е бил особено щастлив като дете. Явно, двамата с Джен сме виновни за това.

— Той определено е готов да ви хвърли вината — признава Пру с равния си охайски акцент. — Но не смятам, че трябва да го окуражавате, като се самообвинявате.

Думите й, както когато обясняваше за холестерола онази вечер, му се струват неприятно специфични, като козината на животно, която е по-груба и остра, отколкото си си представял.

— Аз лично не бих позволила — твърдо казва тя — на мое дете да ме обвинява.

— Не знам — колебае се Хари. — Подложихме го на доста безумни сцени в края на шейсетте.

— Краят на шейсетте бяха такива за всички — безумни — казва Пру и отново започва онази сурова полумедицинска лекция. — Като продължавате да приемате вината, която ви приписва, двамата с Дженис му пречите да порасне. Не е ли редно всеки на трийсет години сам да бъде отговорен за живота си?

— Знам ли? — отговаря той. — Така и не разбрах кой е отговорен за моя.

И той се отблъсква от вдлъбнатината, оформена от тялото му в топлия пясък, но не преди да хвърли един поглед към онази ивица опънат плат, от двете страни на който се вижда нежната кожа на Пру, която никога не е била излагана достатъчно на слънце, за да се покрие с лунички. Малката Джуди се е върнала от плуването, червената й коса е слепена към черепа й и морскосиният й бански е прилепнал към малките й като карфички зърна.

— Обеща ми да дойдеш след една минута — подсеща го тя, докато водата се стича по лицето й и застива върху миглите й като сълзи.

— Вярно — съгласява се той. — Хайде да плаваме!

Той се изправя и флоридският бриз изпълва всяка гънка от кожата му, като че ли е онова хвърчило на плажа. Усеща се висок под далечното синьо небе, елементите се сипят около него — вода и пясък, и въздух, и огъня на слънцето, субстанции, щедро изсипани в огромни количества, и въпреки това не могат да запълнят безграничното пространство — и разбуждат у него някакво старо животинско безразсъдство. Кожата му, сърцето му не могат да се наситят.

— Сложи си спасителната жилетка — казва той на внучката си.

— С нея се чувствам дебела — спори тя. — Не ми трябва, мога да плувам с километри, честно. В лагера преплувахме цялото езеро и обратно. Когато се умориш, просто се обръщаш и се отпускаш по гръб. В солена вода е още по-лесно.

— Сложи си я, миличка — повтаря той спокойно, доволен, че неговата кръв се е научила да се освобождава от нервния елемент, който винаги го е плашел. Слага си жилетката и самият той се чувства брониран и женствен и, както казва детето, дебел. Краката и ръцете му не са надебелели много, натрупал е само в лицето и таза. Когато се бръсне сутрин, сякаш маха цели декари пяна, а когато зърва отражението си в профил в някоя огледална повърхност в Делеон, направо се изненадва от този висок блед мъж, натъпкан с пух.

— Наблюдавай ни — казва той на Пру, която е станала, за да придаде тържественост на отплаването им. Въпреки че е полугола, тя му помага да издърпа корпуса към плискащите се в брега вълни. Усмирява плющящото платно, което иска да завърти гика, докато той избира въжетата, които бяха по-заплетени, доколкото си спомняше от онзи път преди години, когато плава в Карибско море със Синди Мъркет в черен бански, и наглася руля. Повдига Джуди да се качи. Малкият Рой вижда, че сестра му се кани да ходи някъде без него, и се разплаква. Нагазва в морето, но една вълна го събаря. Пру го вдига и го подпира на хълбока си. Въздухът е толкова прозрачен, че всичко изглежда като изрязано, с онзи виолетов ореол, който се вижда по филмите, където пейзажът е фалшив. Хари навлиза до кръста, за да избута лодката навътре, и се повдига върху нея, ожулвайки прасеца си в кнехта, и се хваща за въжето, вързано за алуминиевия гик. Как беше казала Синди, че се казва това найлоново въже? Шкот. Сладката Синди, каква кукличка беше навремето. Той изправя руля и опъва платното. Лодката се спуска и пори вълните една по една, докато лекият бриз откъм сушата, в неестествената тишина, която вятърът носи, отдалечава лодката от твърдостта на земята, от плажа, от Пру с изрязания си бял бански, която още държи на хълбока си ревящия Рой.

Джуди се е разположила от неговата страна на мачтата, готова да бутне кила в процепа. Хари седи неудобно върху мокрия стъклопласт с подвити крака, едната му ръка е зад него върху румпела, а другата стиска шкота. В съзнанието му започва да се оформя картина от указателни стрелки, блестящият вятър издува гънките на високо вдигнатото платно. Някаква възбуда се спуска в ръцете му и се разперва като ветрило към хоризонта и зенита. Като ножица, беше казала Синди, и в него се надига чувство на невидима канализирана сила.

— Кила долу — командва той, най-накрая капитан, на крехката възраст от петдесет и пет години. Ожуленият му пищял го щипе, а задникът му в тънкия мокър бански се жули в голия стъклопласт. Той е толкова по-тежък от Джуди, че носът на кухия корпус на лодката се надига. Вълните стават по-големи, подръпването на платното по-грубо, а водата по-мръсно зелена, отколкото в живите му спомени за онова карибско приключение в самото начало на това десетилетие.

Въпреки това спътницата му е щастлива, лицето й е напръскано с капчици вода. Тънките й ръчички стърчат от матовочерната спасителна жилетка, кожата й е настръхнала и цялото й тяло тръпне, погълнато от движението, от новото, от стихията на природата. Заека поглежда назад към сушата. Сгряна от слънцето, Пру е само един раздвоен силует на фона на ярката светлина на плажа. След минута няма да може да различи фигурата й от останалите преплетени фигури по пясъка, неясно отпечатана азбука от силуети. Дори хотелът се е смалил в увеличаващото се разстояние, висока плоча сред много други хотели и блокове, докъдето му стигат очите, в която и да е посока по протежение на тази част от крайбрежието на Флорида. Силата, която открива в ръцете си да променя перспективата, тежи в гърдите и стомаха му. Гледката на малките триъгълни платна навътре в морето, докато двамата с Дженис шофираха по крайбрежието или ходеха до банката в Делеон, не го беше подготвила за необятността на перспективата, както гледката на мъже по покривите или върху някое скеле не беше достатъчна, за да предаде сграбчващия страх и омекването на коленете от ходенето по греда на такава височина.

— Слушай, Джуди — казва той, опитвайки се да скрие всеки нюанс на страх в гласа си, и в същото време да говори високо, да не би заслепяващият простор да погълне целия смисъл на думите му, — не можем да плаваме все в тази посока, защото ще стигнем до Мексико. Това, което ще се опитам да направя, се нарича смяна на посоката. Когато ти кажа — знам, че звучи глупаво, — но когато ти кажа „Променяме посоката, към подветрената страна“, навеждаш глава и се държиш здраво, за да не се плъзнеш зад борда, когато лодката се наклони. Готова ли си? Променяме посоката, към подветрената страна.

Не успява да отблъсне от себе си румпела достатъчно решително и след няколко дълги секунди, докато Джуди се е свила на малко акробатично кълбо, въпреки че тикът вече е минал над главата й, те неуверено се насочват срещу вятъра, в някаква тишина, в която лениво звучи плискането на водата, и той има чувството, че се носят назад. Точно тогава някаква инерция, която не е успял да обере с плахото си движение, залюлява лодката отвъд линията на вятъра и платното нетърпеливо престава да плющи и мудно се издува по посока на хоризонта, докато се изпъва. Джуди вече не изглежда притеснена и се засмива, когато усеща как лодката пак дръпва напред по развълнуваните мътни води на залива. Лодката плава под прав ъгъл спрямо вятъра, успоредно на пъстроцветния плаж. В моментната им неподвижна пустота около тях ги беше приковала като че ли със стрели от всяко празно блещукащо ъгълче на въздуха и морето, но те избягват, тръгвайки напред и обръщайки пространството в своя полза: Заливът, лодката, вятърът, слънцето, което гори връхчетата на ушите им и изсушава пръските вода по настръхналите бледи косъмчета на ръцете им, създават малък затворен климат, някаква дупка с абсолютно точни условия, към които Хари постепенно се приспособява. Вече може да определи посоката на вятъра, без да примигва към избелелия ветропоказател на върха на мачтата, и инстинктивно усеща силата, която ръцете му контролират, точно както някога в баскетбола по време на кратко прекъсване след непозволено отнемане на топката или рикошет той виждаше действията си, без да мисли за околните, съотборниците му имаха грижата за тях, и топката отскачаше от таблото и влизаше в коша. Вече по-уверен, той отново сменя посоката и се насочва към далечно зелено островче с розова къща, сигурно беше голямо представително жилище, но отдалеч приличаше на ниска колиба, и дръпва платното, без да трепне, когато лодката се килва в новата посока.

Като примерен дядо, той обяснява действията си на Джуди, докато плават навътре, на теория и на практика, и двамата се изпълват с увереност от лекотата, с която тази играчка, на която се носят, може да бъде накарана да следва криволичеща линия напред и назад, предизвиквайки вятъра и водата, открадвайки частица от огромната им, проблясваща величина.

Джуди заявява:

— Искам аз да карам.

— Не се кара, миличка, както караш колело. Не можеш просто да я насочиш натам, накъдето искаш да отидеш. Трябва да се съобразяваш с вятъра, с посоката, от която духа. Но, добре, давай, пропълзи заднишком към мен и хвани румпела. Дръж лодката насочена към онова малко островче с розовата къща. Точно така. Браво. Сега леко се отклоняваш. Дръпни го малко към тебе, за да тръгне наляво. Това се казва ляв борд. Наляво се казва ляв борд, а надясно — десен борд. Сега малко ще поотпусна платното и когато кажа „Готови“, бутай румпела към мен колкото сили имаш и го задръж. Не се страхувай, реагира веднага. Готова ли си? Готова ли си, Джуди? Добре. Готови! Към подветрената страна!

Помага й да натисне румпела до края, ръчичката й не стига толкова далеч. Платното се отпуска и плющи. Гика нервно се люлее напред-назад. Алуминиевата мачта проскърцва в гнездото си от стъклопласт. В далечината някакъв товарен кораб лежи на хоризонта като монета върху висок барплот. Чайка с извити криле виси неподвижно срещу вятъра и накланя глава, за да ги огледа, като че ли иска да попита какво правят толкова далеч от своята стихия. И тогава платното се издува, Хари го подръпва, сложил ръка върху ръчичката на Джуди, и извърта румпела за нова маневра. Тежестта им върху кърмата надига предната част и лодката започва леко да се подмята. Плискането на вълните по корпуса се е запечатало в ушите му като някакъв вид глухота. Джуди лавира още няколко пъти, но като вижда, че няма нищо интересно, се отегчава. Детинската й прозявка е като цвете от безупречно бели зъбки (от химикалите, които вече слагат в пастите за зъби, тези хлапета никога няма да изпитат агонията, която беше преживял по зъболекарските кабинети) и извит в дъга плюшен език. Някой ден някой мъж ще се възползва от този език.

— Тук направо можеш да изгубиш представа за времето — казва Хари. — Но като гледам къде е слънцето, сигурно е около обяд. Трябва да се връщаме. Ще ни отнеме малко време, защото вятърът духа точно срещу нас. Нали не искаме майка ти да се притесни.

— Нали онзи мъж каза, че ще изпрати моторница.

Хари се засмива, за да отпусне напрежението от нежността, която изпитва към това съвършено момиче, рижо и светло и все още непомрачено.

— Това е само в случай на злополука. Единствената злополука, която ни се случва, е, че носовете ни изгарят на слънцето. Трябва да прибираме платната, казва се „лавиране срещу вятъра“ — държиш курс колкото се може по-близо до посоката на вятъра. Дай, аз ще прибера платното, а ти се опитай да държиш лодката насочена към онзи хотел. Не този най-отдясно, а другия, до него, дето прилича на пирамида.

От разстоянието сливащите се тела по плажа са загубили цвета си, нюансите на банските си, и приличат на дълга сива ивица, вибрираща с мили по залива. Водата тук навътре е по-грозна на цвят — бледозелена над мътно жлъчно зелено — отколкото изглежда от брега.

— Дядо, студено ли ти е?

— Започва да ми става — признава той, — сега като го каза. Хладничко е тук на открито.

— Меко казано. Спасителната жилетка не те ли топли?

— Много е гадна и хлъзгава. Искам да я сваля.

— Недей.

Времето минава, вълните лениво се плискат, любопитната чайка ги наблюдава, но брегът сякаш не се приближава, и мястото, където Рой и Пру ги чакат, изглежда далеч зад тях.

— Хайде да сменим посоката — казва той и този път с растящото отегчение на детето и собственото си желание да се прибере и да сложи край на това приключение, се опитва да се обърне според посоката на вятъра прекалено остро. Внезапен полъх долита от неочаквана посока, откъм ниските пиратски острови вместо направо откъм брега, и вместо платноходката да застане под остър ъгъл спрямо посоката, която държаха, тя се накланя и не иска да спре да се накланя, докато не изгубва стабилността си във водата и в синия въздух. Мачтата минава определена точка под слънцето и неумолимо, като че ли бутната от зла гигантска ръка, се прекатурва странично в залива. Заека усеща огромното си тяло и малкото жилаво телце на Джуди да падат надолу с краката във водната бездна. Той все още стиска въжето в юмрук и ожулва още веднъж пищяла си в някакъв ръб. Смъртоносно плътна и студена стихия обгръща главата му в зелена тъмнина, в която той не може да си поеме въздух и която притиска устата му и очите му и след това избледнява и го пуска на въздуха, към слънцето и зловещата тишина на прекъснатото движение.

Мозъкът му проумява случилото се. Спомня си, че тогава Синди беше застанала на кила и платноходката се беше изправила, запращайки с мачтата си дъги от капчици към небето. Значи няма проблем. Обаче има нещо странно, ужасяващо странно. Джуди. Къде е?

— Джуди — провиква се с глас, който не прилича на неговия, тук между тези хоризонти, без твърда почва под краката му и с вълните, които се плискаха в лицето му с игрива злоба. Корпусът на платноходката се беше преобърнал на една страна и хвърляше тясна сянка, а раираното платно се беше разпростряло над водата като разноцветна нечиста пяна.

— Джуди! — Сега гласът му принадлежи изцяло на празния въздух, на висините на ужаса; той извиква толкова силно, че нагълтва вода, потопеното му тяло не му предлага платформа, от която да се провикне; горчиво разтопено олово се излива в гърлото му вместо въздух, а туптенето на сърцето му се слива с притеглянето и надигането на морето. Кашля, докато от очите му не потичат сълзи. Няма я. Вижда само мръснозелените вълни, разлюляната вода, нефритенозелена, където слънчевите лъчи се процеждат пред жлъчно зеления горен слой. И тънки, насочени на запад облаци, показващи промяна във времето. И кухия безмълвен корпус на платноходката, която се надига до него. Ужасно му се пикае и като че ли го прави.

От другата страна. Сигурно е там. Той и лодката, и платното заемат само няколко квадратни ярда, но това разстояние му се струва огромно и създадено специално срещу него. Трябва да се гмурне под корпуса, бързо. Всяка секунда нещо потъва. Спасителната жилетка го държи над водата, но и му пречи. Подводните течения се носят срещу него. Никога не е бил добър плувец. Въздухът, светлината, водата, тишината, всичко се блъска в главата му с унищожителна безпощадност. Дори в този момент на тежко осъзнаване има място за доживотното му, животинското му отвращение да потопи главата си под водата, което бе изпитвал през целия си живот, и за мисълта, че то не прави нищо още една секунда, нещата чудодейно ще се оправят и усмихнатото личице на момичето ще се покаже с искрящи капчици солена вода по миглите. Но обедното слънце му казва сега или никога, и нещо свещено в него му вика, че всичко може да бъде спасено. Той отваря уста и панически си поема въздух през ситото на болката в гърдите му, и се опитва да се гмурне в непрогледния мрак, където не вижда нищо и не може да диша. Главата му опира в нещо твърдо, докато ръцете му бавно опипват за закачено телце, но не намират дори изпъкналост, на която то би могло да се закачи. Опитва се да изплува. Стъклопластът притиска гърба му като кожа на акула, а клатещият се румпел одрасква лицето му.

— Джуди! — Когато извиква името й за трети път, вече се задавя, глътките вода извикват пред очите му кръгове като на дъга след дъжд, когато поглежда право към слънцето. В този момент лодката бавно се завърта, променя положението си спрямо слънцето, и сянката, която хвърля във водата, се измества.

Под платното. Сигурно е под платното. Изглежда огромно във водата, дълъг найлонов покров с диагонални ръбове, зашит номер и силует на риба. Трябва да го направи. Вътрешностите му изгарят от разяждаща вина, отново се насилва да се гмурне в мръснозелената глина, където изпуснатите от него мехурчета въздух са като бижута. Опитва се да се провре напред въпреки лепкавия плат върху гърба си. В този тунел той напипва змия, гъвкав отпуснат крайник, който изпада в паника от допира му и се опитва да го задуши и да го повлече надолу на по-надълбоко. Одрасква ухото му, главата му се надига под платното и в очите му нахлува бяла филтрирана светлина. Усеща тайнствен влажен найлонов мирис, но няма как да си поеме въздух. Тялото му конвулсивно се опитва да се освободи от този гроб; той рита със затворени очи, ръба на платното най-накрая се отърква покрай давещото му се лице и той е издърпал Джуди към светлината.

Медночервената й коса блести на няколко сантиметра от очите му, вижда лицето й като размазано петно, но тя е жива. Непрекъснато се извива и се опитва да се покатери върху него, и сключва ръцете си около главата му. Тялото й е топло под хлъзгавата ледена кожа. Тъмна вода постоянно влиза в очите и устата му, като че ли внезапно появил се паяк се провира между него и слънцето. Протяга се и сграбчва алуминиевата мачта с дългата си бяла ръка и въпреки че тя потъва още повече от допълнителната им тежест, платното и кухият корпус не й позволяват да потъне напълно. Хари си поема въздух и с два тласъка достига горния край на мачтата, който не е потопен във водата. Радостта, че Джуди е жива, притиска сърцето му, ликуване, което пристяга и ритмично го пробожда, като ръка, която прави упражнения, стискайки и отпускайки топка за тенис. Пространството в тялото му се е смалило и докато се държи така, той трябва да поема глътки въздух в болезнен наплив на кръв. Джуди продължава да виси на врата му и да кашля, изкашляйки вода и страх. Грубото движение на телцето й изтръгва силна болка от слабите му, изтормозени гърди, където нещо живо пърха и го пробожда. Има чувството, че сред всичката тази морска вода гърдите му са като стъкленица, съдържаща обезпокоена сепия.

Сигурно е минала минута от падането им. След още една минута тя си поема достатъчно дъх, за да се опита да се усмихне. Бялото на очите й е червено от сълзите, които излязоха, докато кашляше. Издълженото й личице блести като напръскано с блестящ прах. Точно тогава лодката бавно се завърта и главите им се оказват в тясната студена ивица сянка, която корпусът хвърля. В очите му, пребледняла от страх и останала без дъх, тя прилича по-малко на Пру, отколкото на Нелсън, с нежни кости и бяла гушка, със сенки под очите, като че ли е прекарала безсънна нощ.

Въпреки че под водата гърдите продължават да го болят, той успява да говори:

— Хей — казва й. — Ох, какво точно се случи?

— Не знам, дядо — любезно му отговаря Джуди. При тези думи тя получава нов пристъп на кашлица. — Когато изплувах, над главата ми беше това нещо и когато се опитах да плувам, нищо не ставаше, не можех да изляза изпод него.

Той осъзнава, че страхът й има граници; тя си мисли, че тук навътре не може да я сполети нищо по-драстично от известно неудобство. Тя притежава детинско чувство за безсмъртие и той е неговият пазител.

— Е, оправихме се — тежко диша той, — нищо ни няма.

Освен болката, която не стихва и се спуска към ръката, сграбчила мачтата, за дишането му има предел, и някъде по-надолу усеща позив за повръщане, може би от морска болест, и всичкото това обгърнато от някаква слабост, от дълбока нужда да си почине.

— Вятърът си промени посоката — обяснява той на Джуди. — Тези лодки се преобръщат доста лесно.

Сега огромната необичайност на положението им, на стотици ярда от брега и стотици фута над дъното на морето, започва да я плаши. Очите й, със съвършените им мигли се разширяват и нежните й тънки устни се отпускат и губят очертанията си. Гласът й е разтреперан.

— Как ще я изправим?

— Лесно — отговаря й. — Ще ти покажа един номер.

Спомняше ли си го? Синди го беше направила толкова бързо, гмуркайки се точно под лодката в онези прозрачни като стъкло карибски води. Някакво въже, сигурно беше дръпнала някакво въже.

— Стой наблизо, но недей да висиш на мен, миличко. Спасителната жилетка ще те държи над водата.

— Да, но преди не ме задържа.

— Разбира се, че те е задържала, но ти беше под платното.

Гласовете им звучат слабо тук, в Залива, излитат в пространството, без да увисват във въздуха като думите, изречени в стая. Плуването изправен го оставя без дъх. Не трябва да припада. Не трябва да позволи слънчевият ден да изчезне, потопявайки главата му в мрак. Мисли си, че ако някога се измъкне от това, ще полегне върху твърда ивица трева — дори може да си я представи, зелените стръкчета, участъците отъпкана земя като на старото игрище в Маунт Джъдж — и няма да се помръдне. Той леко пуска мачтата и плувайки внимателно, кучешката, опитвайки се да не разтърсва онова нещо, което го болеше в гърдите, хваща двете найлонови въжета, носещи се над водата, отблъсква се с усилие, потапя лицето си под водата и ги прехвърля от другата страна. Вълните са доста големи и Джуди сграбчва рамото му, въпреки че я беше помолил да не го прави. Обяснява й:

— Добре, сега ще доплуваме кучешката до другата страна на лодката.

— Може този мъж, дето хареса мама, да дойде да ни спаси с моторницата.

— Може, но няма ли да те е срам да те спасяват, докато Рой те гледа?

Джуди е прекалено притеснена, за да се усмихне или да отговори. Те плуват покрай румпела, грозният дървен предмет, който беше одрал лицето му. Чайката е изчезнала от небето, но носещите се кафяви водорасли, приличащи на бърсалки или перуки на клоуни, са доказателство за друг живот. Покритият със слуз бял корпус лежи на една страна във водата като труп, който той никога не ще може да съживи.

— Отдръпни се малко — казва той на прегърналото го дете. — Не съм сигурен как ще стане обръщането.

Докато е във водата, поне не тежи много, но когато хваща въжето, промушено през горната част на алуминиевата мачта, и се мъчи да прехвърли тежестта си върху кила, първо с ръцете и после с краката си, той има чувството, че е смачкан от собствената си отпусната маса увиснали мускули, тлъстини и вътрешности. Болката в гърдите му се усилва до такъв яркочервен вътрешен пожар, че той стиска очи, за да я изключи, и слепешком усеща как платното се освобождава от водата и килът под него потъва във вертикално положение. При изправянето си лодката го отблъсква назад и отпуснатото мокро платно разлюлява гика напред-назад, усуквайки заплетените въжета. Останал е без дъх и изпитва непреодолимо желание да се отпусне във водата, във водата, която го мрази, и въпреки това го иска.

Но детето с него ликува:

— Ура! Ти успя, дядо! Дядо, добре ли си?

— Страхотно съм. Можеш ли да се качиш първа, миличка? Аз ще задържам лодката да не се клати.

След няколко неуспешни отскока Джуди се пльосва по корем върху извития дек, синьо-черната, долна част на банския й костюм блести в две дъги. Тя долазва до мачтата и се свива до нея.

— Сега — обявява той, — ето го и кита.

Изчиствайки съзнанието си от пронизващото, пулсиращо присвиване в гръдния си кош, той се надига от водата достатъчно, за да се задържи върху наклонения корпус с долната част на корема си. Сграбчва кнехта. Изкуствената зърнеста повърхност на стъклопласта се отпечатва като фина мрежа по бузата му. Гладната вода продължава да засмуква краката му, но той я изритва и разтреперано се настанява на мястото до румпела. Казва на Джуди:

— Успяхме, млада госпожице.

— Добре ли си, дядо? Говориш странно.

— Не мога да дишам много добре. По някаква причина. Може и да повърна. Чакай да си почина малко. И да помисля. Не бихме искали. Пак да обърнем тая тъпа лодка. — Болката вече се разпростира надолу по ръцете му и нагоре към челюстта му. Веднъж Заека беше казал на един човек, на един любопитен пастор, някъде зад всичко това има нещо, което иска да го открия. Каквото и да беше то, сега то го беше намерило и се опитваше да го довърши.

— Боли ли те нещо?

— Естествено. Ухото ми, дето ми го дърпаше. И крака, дето си го ожулих. — Иска да я разсмее, но тя го изучава с грейналите си като звезди очи, с ненамаляваща сериозност. Колко странни са децата, мисли си Заека с неестествено прояснено от болката съзнание: оформени като нас, туловище и крака, и уши, и всичко останало, но в техен собствен размер — малки хора, създадени за една по-добра, но и по-малка планета! Джуди го гледа несигурно, не знае дали й говори сериозно, като вчера, когато изяде фалшивите фъстъци.

— Стой там, където си — казва й той. — Не клати лодката. Както казват.

Румпелът е странно голям в ръцете му, найлоновото въже неестествено грубо и дебело. Трябва да се справи. Лодката се носи неуправлявана по вятъра. Какво беше казала Синди за това? В окови. Той е в окови. Размърдва румпела по-грубо на едната страна и по-лекичко на другата, за да усети вятъра, и плахо издърпва платното, страхувайки се, че гигантската ръка пак ще ги преобърне. С изненада вижда, че в залива има и други платноходки, и двама младежи на водни ски, свирепо скачащи по вълните на такова разстояние, че виковете им и пляскането по водата достигат до ушите му със закъснение. Слънцето е минало зенита и грее във фасадите на високите хотели. Прозорците им проблясват, приличните им на гребени балкони изпъкват, тълпата по плажа трепка, друго хвърчило се е присъединило към първото. Водната повърхност между тях и брега искри под ударите на косите лъчи на слънцето, искри. Заека усеща хлад по съхнещата си кожа. Чувства се изпълнен със сива тревога, която иска да просмуче отрова през порите му. Изпъва крака пред себе си и се обляга на лакът в полулегнало положение. Ако не беше на това място, щеше да се отдаде на съня, но трябваше да достави това дете обратно на света, невредимо.

Говори бързо и ясно между пробожданията, за да не се налага да повтаря:

— Джуди. Ще се опитаме по най-внимателния начин да сменим посоката на два пъти и да стигнем до брега. Може да не е точно на мястото, където ни чака майка ти, но важното е да стигнем сушата. Чувствам се ужасно изморен и ме боли, и ако заспя, веднага ме събуди.

— Да те събудя ли?

— Не се притеснявай толкова. Това е забавно приключение. Всъщност ще ти възложа една весела задачка.

— Каква? — Гласът й се е изострил, вече усеща, че това не е забавно.

— Попей ми. — Когато пристяга платното, сякаш пристяга нещо вътре в себе си, болката се стрелва нагоре по меката вътрешна част на ръката му до лакътя.

— Да ти попея ли? Не знам никакви песни, дядо.

— Всеки знае някоя песен. Какво ще кажеш за „Греби, греби на твоята лодка“?

Той импулсивно затваря очи, подчинявайки се на животинския инстинкт да пропълзи в някоя пещера с болката си, а тънкото й гласче над плискането на вълните и проскърцването на мачтата колебливо подхваща думите на песента, която пееше във втори клас, по времето на късите панталони от рипсено кадифе и вързаната на опашка коса на Маргарет Шулкопф, и на целите обувки с копчета. Съзнанието му се включва, но не може да задвижи гласните му струни. Надолу по реката, весело, весело, весело…

— Животът е една мечта — завършва Джуди.

— Браво — казва й той. — Ами „Мери имала малко агънце“? Учите ли я още в училище? Какво, по дяволите, ви учат сега в училище? — унижението е развързало езика му, както примитивната му нужда да псува и скритото му политическо възмущение. Продължава, за да не изглежда разтревожен пред внучката си и за да докаже, че е в добро настроение и жив. — Знам, че в науките сме последната дупка на кавала, нали във вестниците непрекъснато го пишат. Да благодарим на Бога за азиатците. Без ония китайски и виетнамски бегълци щяхме да сме нация от пълни идиоти.

Джуди знае „Мери имала малко агънце“ и „Три слепи мишлета“, и текста на „Фермера от долчинката“ до това място, където жена му взима една крава, но по-нататък и двамата не помнят думите.

— Хайде да изпеем „Три слепи мишлета“ още веднъж — заповядва й той. — Виж как бягат. Мишката гони жената на фермера…

Тя не подема стихчето и гласът му замира. Курсът им е право на север, към Сарасота и Тампа и островите на богаташите, където навремето са се криели пирати, но хората по плажа вече не приличат толкова на сива ивица, цветовете на банските им проблясват малко по-близо и той различава измъчения полет на хвърлена волейболна топка. Напрежението в гърдите му се е увеличило и към гаденето се е прибавило и непреодолимо желание да отиде по нужда. Опитвайки се да си представи своя истински живот, живота с прости удобства и скромни предизвикателства, който беше изоставил, когато краката му се отделиха от пясъка, в съзнанието му на преден план изниква розовата порцеланова клозетна чиния в апартамента им с подхождаща на цвета дъска и малката купчинка „Консюмър Репортс“ и „Таймс“, чакащи на долния рафт на боядисаната в бяло бамбукова масичка, върху която Дженис си държеше козметиката, точно до розовата мивка. Сега му се струваха като късче от рая.

— Дядо, не мога да се сетя за други песни. — В зелените очи на детето, по-зелени от тези на Пру, се прокрадва паника.

— Не спирай — изръмжава той, опитвайки се да се сдържи. — Ти караш лодката.

— Не е вярно — успява да изкара една крива усмивка тя. — Вятърът я кара да се движи.

— В шибана грешна посока — отговаря й той.

— Грешна ли е? — изплашена пита тя бързо.

— Не, шегувам се. — Както когато жестоко й стисна ръката вчера. Трябва да престане. Когато около тебе растат деца, трябва да се държиш на положение. — Добре сме си. Хайде да сменим посоката, готова ли си? Наведи глава, миличка.

Повече никакъв моряшки жаргон. Той дръпва силно румпела, лодката се залюлява, платното се отпуска, слънцето грее през пролуката от тишина, удряйки водата така, че тя искри. Предната част се насочва по някаква въображаема линия, платното отначало колебливо и след това решително се издува и те поемат в друга посока, на юг към най-отдалечения стъклен хотел и Неапол и друга група богаташки острови. Усилието и тревогата от маневрата изтръгват такава болка от гърдите му, че очите му се насълзяват. Въпреки това, дълбоко в себе си, се чувства добре. Доволен е, че небесният му враг най-накрая го е открил. Усещането за гибел, обзело го през последните няколко дни, се е кондензирало в действителност, както облаците се кондензират в дълго чакан дъжд. С нещастието идва и някаква светлина, някакво облекчение: огромни части от живота ти са отрязани, внезапно игнорирани. Тялото ти се превръща просто в багаж, който трябва да бъде предаден в други ръце. Изпънат върху дека, той е като прикован към основите на действителността. Усещането за натиск, за непоносима тежест в тялото му вече е придобило определен ритъм, чудати тласъци, като че ли маховик се е откъснал от буталото си. Болка, над която за момент можеш да надигнеш глава. Притеснява го повече дишането му, както и чувството, че достъпът му до въздуха е през малка цепнатина, която може да бъде запушена от частица слуз. По-притеснително дори от дишането, което ако забравиш за момент, като че ли става по-лесно, е бъркотията в корема му, мазното сиво гадене и желанието да повърне и да се изходи; усилието да се сдържа, и лепкавата пот, вледеняваща кожата му на вятъра, която слънцето бързо изсушава.

— „Пляс, пляс, къпя се аз“ — пее Джуди със слабо гласче и думите отлитат, леки като перца — „в съботен захлас…“ — Минала е от детски песнички на телевизионни реклами, но знае само първите им няколко думи.

— „Страхотния вкус на Макдоналдс…“, „Мечтая аз да бъда кренвирш Оскар Майер, кренвирш ако бях, обичан бих бил, ах.“ После пее песничката на тоалетната хартия и онази „Стой до мен“ на стафидите от рекламата, после минава на „Мак камата“ на Рей Чарлз като човека на луната и после го уверява, че това, което искате, ние го имаме „Тойота, кой би искал нещо повече?“.

Все едно сменя каналите с дистанционното, тънкото й гласче се извисява и вятърът го носи назад към лицето му, очите му са затворени, докато съзнанието му крадешком надзърва в тъмнината на мъчителната, галопираща, несиметрично разположена болка в гърдите му и после отново ги отваря, за да види къде се намират и да провери платното, да опита илюзията на синьото небе и на твърдата му вяра, че гласът й носи платноходката към брега.

— „Кока-кола е това“ — пее Джуди — „най-свежият вкус на света.“

Трябва да смени посоката още два пъти, а междувременно внучката му е открила в себе си цяло богатство от песнички от видеофилмчета, които е гледала десетки пъти, класика за деца, които Заека беше гледал още в първоначалния им вариант в онези стари киносалони с арабски декори и дърпащи се плюшени завеси и огромни огледала във фоайетата. Песни за сбогом, „Потегляме да видим магьосника, вълшебния магьосник от Оз“ и „Раз, два, три, на работа иди“, после тъжни песни за разни неща в небето, които да отвлекат вниманието ни от Депресията, „Някъде отвъд дъгата“ и „Падаща звезда“. Представя си малкия Джими Крикет с бомбе и свит чадър на сгряния от лупата перваз на прозореца. Този Дисни, наистина направи голям удар.

— Браво, Джуди — измърморва той. — Страхотна си. Наистина се вживяваш.

— Забавно е, както сам каза. Виж, ето я мама!

Хари пуска шкота и румпела. Платноходката подскача върху разбиващите се вълни в плитката вода, Джуди изважда кила и скача във водата, която стига до лъскавите й бедра, и дърпа лодката като шлеп през последните няколко метра, докато предната част не одрасква пясъка.

— Преобърнахме се и на дядо му стана лошо — провиква се тя.

Посрещат ги не само Пру и Рой, но и Грег Силвърс. Пристигнали са на един дълъг удар със стик с железен край разстояние от мястото, от което тръгнаха. Прекалено почернялото лице на Грег трепва, когато вижда, че Хари продължава да лежи изпънат до безполезния румпел и виждайки вероятно още нещо, което Хари не може, може би цвета на лицето му. Колко ли е зле? Поглежда дланите си, те са зацапани с жълто и синьо. Грег бързо взима въжето от Джуди и пита Хари:

— Искаш ли да полежиш още?

Хари изчаква, докато пробождането отмине и отговаря:

— Слизам от това шибано корито, ако ще да умра.

Но от усилието да се изправи, да слезе от поклащащата се лодка и да прегази няколкото метра във водата, разместените му вътрешности го заболяват още повече. Има чувството, че във въздуха крачи като във вода, по плътния пясък срещу някаква явна съпротива. Ляга на пясъка до краката на Пру, дългите й боси крака с олющен червен лак и порозовели кокалчета като на пръстите на майка му от прекалено много пране и миене. Лежи с лицето нагоре, втренчен в белия плат на чатала й. Малкият Рой решава, че Хари си играе, щапука до него и застава над главата на дядо си, сипейки пясък в ушите му, в стиснатата уста, в отворените очи, които се присвиват.

Небето е абсолютна червенина, от която се спуска загриженият глас на Пру.

— Видяхме, че се преобърнахте, но Грег каза, че се случва непрекъснато. След това ни се стори, че се бавите прекалено дълго и той тъкмо щеше да праща моторницата.

Червенината пулсира с болка, разделена като ребра, ивици болка с интервали милостива празнота между тях. Високо горе бавно минава самолет, влачещ шума зад себе си.

— Джуди падна под платното — чува собствения си глас той. — Много ме изплаши.

Лежи на пясъка като медуза, изхвърлена на плажа, издута, потрепваща от желание да се върне в изгубената си стихия. Някакво сложно топло същество с пръсти опипва китката му, търсейки пулса. Оказването на първа помощ сигурно е част от обучението на Грег. За да го улесни в поставянето на диагнозата, Хари казва:

— Съжалявам, че съм се отпуснал така. Навътре в морето имах огромно желание да си полегна.

— Лежете си спокойно, мистър Енгстръм — казва Грег, а гласът му внезапно е станал силен и решителен, и малко властен, като този на баща му, когато пресмяташе резултатите на голфа. — Ще ви закараме в болница.

В заслепяващата червенина, която го обгръща, тези думи му действат толкова успокояващо, че той отваря очи. Вижда Джуди, която изглежда огромна, надвесена над него, в разбърканата й влажна коса проблясват цветни пламъчета. Заека се опитва да се усмихне насърчително и казва:

— Сигурно е от храната за птици, която изядох.

— В единайсет часа Нелсън още спеше, но Дженис не бързаше с разговора. Поседя малко на балкона, след като Хари, Пру и децата излязоха, и после на два пъти се връщаха да си вземат нещо, което бяха забравили, но въпреки това забравиха плавниците и тубичка крем против слънце. Откри едно местенце, на сантиметри вляво от норфолкския бор, който закриваше гледката им, откъдето можеше да види малка кръпка, квадратно петънце синьо-зелена вода между декоративната купичка на една сграда и покрив с испански керемиди. Заливът. Не виждаше платноходки; от това разстояние можеше да различи само голяма яхта, като онази, с която миналия септември отплуваха от Сан Диего, когато американците изпревариха с катамарана си новозеландците с огромната им красива, но безнадеждна лодка. Гледката от балкона винаги я натъжава, извиква нещо дълбоко погребано в нея, гледката от прозорците в апартамента им на Уилбър стрийт към целия град, към невинните и оживени полегати улици на Маунт Джъдж. И тогава, както сега, Хари си беше тръгнал и тя беше останала сама с Нелсън.

Когато най-накрая Нелсън излиза от стаята си, облечен в скъпата си тъмносива пижама, той се изненадва и ядосва от присъствието й, въпреки че се опитва да го прикрие.

— Мислех, че си тръгнала с останалите. Вдигнаха такъв шум, докато се приготвяха.

— Не, реших да остана — казва тя на сина си. — И без това се пека достатъчно и исках да прекарам малко време с теб, преди да хукнете обратно.

— Това е чудесно — казва той и се връща в стаята, и след малко излиза, облечен с халат. Вероятно от притеснение, предполага тя, от собствената си майка. Като си помисли човек за всичките пъти, когато им сменяме пелените и ги къпем, а един ден те просто спират да ни допускат до себе си. Халатът му е летен, от бледолилав мек плат с индийски десен и й напомня за халатите на богаташите от филмите, когато беше млада. Официални наметки, смокинги, цилиндри и бели вратовръзки, тежко падащи бели рокли, ако си Джинджър Роджърс, обгърната от главата до петите в щраусови пера, или май беше бяла лисица? В днешно време младите нямаха такъв пример, към който да се стремят, сега рок звездите носеха мръсни дънки и дори бейзболистите, беше забелязала, когато понякога хвърля по един поглед над рамото на Хари по телевизията, не се бръснеха и приличаха на арабски терористи. Когато беше малка, никой нямаше пари, но всички имаха мечти.

Предлага да направи на Нелсън пържени филийки — навремето това беше любимата му закуска. През онези години на „Виста Кресънт“, преди всичките така да объркат живота си, всяка неделя тя приготвяше специална закуска с пържени филийки, преди Нелсън да тръгне за неделното училище. Той беше такова доверчиво дете. И изобщо не беше капризен, просто си седеше, с лизнатата вежда, а кафявите му очи се стрелкаха тревожно между нея и Хари.

Казва:

— Не, благодаря ти, мамо. Дай ми малко кафе и не ме насилвай да ям. Само от мисълта за пържен хляб със сироп ми се повдига.

— Напоследък нямаш много апетит.

— Ти к’во искаш, да стана дебел като баща ми ли? Трябва да свали поне двайсет кила, иначе ще пукне.

— Много обича да си похапва разни неща и затова надебеля. Солта задържа течности.

В кафеварката е останало малко утаило се кафе, достатъчно за половин чашка. Дженис си спомня как бяха купили кафеварката от К Март на шосе 41, когато двамата с Хари още бяха новодомци там. Тя си беше харесала кафеварка „Круп“ за десет кафета, но Хари, който тогава още ревностно четеше „Кънсюмър Рипортс“ я убеди, че марката „Браун“ за дванайсет кафета е по-добра. Сега Нелсън прави онази физиономия, която правеше като дете при вида на рибеното масло, и излива единайсетата чаша и половина в мивката. Смръква продължително и взима „Нюз Прес“ от плота под прозореца. Прочита на глас: „Общината намалява обвинението срещу футболна звезда. Запазването на езерото Окичоби може да се окаже голям залък“, но и на двамата им е ясно, че наистина трябва да си поговорят.

Дженис казва:

— Седни в хола и почети малко вестник, докато направя още кафе. Искаш ли последната от онези датски кифли, дето ги купихме? Ако не я изядеш, баща ти ще го направи.

— Не, мамо, нали ти казах. Не искам да ям боклуци. Докато водата в кафеварката завира, той се разсмива, седнал сам в хола.

— Чуй това — провиква се и прочита на глас: „Възхваляваният шеф на полицейския отдел за борба с наркотиците в Кейп Корал ще бъде уволнен заради разследване, което сочи, че е извършил злоупотреба с кокаин на стойност почти хиляда долара, взет от полицейското управление в Санибел. Според полицията конфискуваният кокаин липсва в хранилището на отдела и е заменен с шепа хлебна сода“. — Нелсън добавя, сякаш тя е твърде тъпа, за да схване: — Тук всеки смърка и краде, даже шефът на отдела за наркотици.

— А ти? — пита Дженис.

Той решава, че пита за кафето, и казва:

— Става — и протяга чашата си, без да вдига очи от вестника. — Пише, че вчера Югозападна Флорида е била най-горещото място в страната.

Дженис донася каната и я поставя върху стъклената маса и част от вестника, който сгъва няколко пъти като изолираща подложка. Изпитва суеверен страх да не пукне стъклото от горещото, въпреки че Хари й се присмива, и казва, че не би могла да го пукне даже и с горелка. Мъжете все се смеят за такива неща и за електричеството, но невинаги са наясно. Случват се и злополуки, и тогава мъжете се преструват, че нищо не се е случило или че вината е на някой друг. Тя се настанява решително върху разтегаемия диван до ракитовия фотьойл, в който седи Нелсън, и разтваря бедра, за да изглежда скутът й по-широк, както често бе виждала майка си да прави, когато бе решила да се държи твърдо, и казва:

— Не, имах пред вид теб и кокаина. Какво точно става, миличък?

Когато поглежда към нея, тя си спомня колко уплашен и потаен изглеждаше през онова лято, когато бе на дванайсет. Едно от нещата, за които никога няма да си прости, е как идваше с колелото си до Айзенхауер авеню, и стоеше пред апартамента на Чарли, надявайки се да я зърне, неговата майка, избягала с друг мъж. Той пита:

— Кой казва, че става нещо?

— Съпругата ти го казва, Нелсън. Казва, че си пристрастен и че пилееш купища пари, с които не разполагаш.

— Тази откачена лъжлива кучка. Знаеш, че би казала всичко, за да направи драма. Кога успя да ти наговори тия глупости?

— Не използвай такива вулгарни думи. Човек от пръв поглед може да разбере, че нещата не са наред. Тереза се изпусна миналата вечер, когато ти се прибра вкъщи чак след полунощ, а след това вчера имахме повече възможност да поговорим, докато баща ти вървеше напред с децата.

— Аха, а той какво всъщност се опитва да постигне с тази демонстрация на великия голям обичлив дядо, дето я прави на децата ми? С мен никога не се е държал така.

— Недей непрекъснато да сменяш темата. Може би с тях се опитва да компенсира някои от грешките си с теб. Както и да е, не баща ти е този, който ме притеснява напоследък. Когато бяхме по-млади, му беше трудно да се откаже от свободата си, но сега, изглежда, е намерил покой. Но не мога да кажа същото за теб. Ти си неспокоен и груб и вниманието ти не се задържа на нищо, което е в тази стая или което има нещо общо със семейството ти. Постоянно мислиш за нещо друго и единственото, което мога да предположа от това, което чета и гледам по телевизията, е, че става въпрос за наркотици. Пру казва, че е кокаин, а вече може би и крек, смята, че стоиш настрана от кокаина, въпреки че очевидно двамата сте се хванали с нещо, наречено спийдболинг.

— Това се инжектира, мамо, а аз никога не бих припарил до игла. На това можеш да разчиташ. Исусе, та така можеш да хванеш СПИН.

— Да, нали, и СПИН. Вече си имаме и това да ни тревожи.

Тя затваря очи и безмълвно се замисля за всичките нещастия, които сексът е донесъл на света, компенсирани с твърде малко удоволствие. Нелсън може да си има своите слабости, но доколкото усеща, никога не е бил луд по секса като баща си — неговото поколение бе получило достатъчно, и то достатъчно рано, за да се загуби магията. Бедният Хари, докато не започна да губи скорост, скачаше в леглото всяка нощ, очаквайки чудеса. А може би и тя също в определен момент от живота си бе проявила глупост. Онзи път, когато бе решила, че по този начин е върнала Чарли от гроба. Само с любов. За жената това е власт, единствената власт, която до скоро й се позволяваше.

Нелсън се възползва от мълчанието й, за да премине в нападение.

— Е, и какво толкова, ако смъркам по малко през почивните дни? Не е по-лошо от твоето пийване. Откакто се помня, до теб винаги е имало чашка, в кухнята или където и да било. Знаеш ли, мамо, в крайна сметка алкохолът убива. Има научни изследвания, които показват, че коката е много по-безвредна за тялото, отколкото пиенето.

— Е — казва тя и подръпва късата си кафеникава пола, за да покрие бедрата си, — може и да е по-безвредна, но изглежда, че е много по-скъпа.

— Това е, защото идиотските закони са я обявили за незаконна.

— Да, именно — каквото и лошо да кажеш за пиенето, поне е законно. Когато дядо ти Спрингър е бил млад, не е било законно, и той така и не се научил да го харесва, иначе може би нямаше да постигне толкова много в живота си, че всички ние да се радваме. — Вижда, че отваря уста да я прекъсне, и повишава глас, за да продължи: — А ти приличаш на него в много отношения, Нелсън. Имаш неговата неспокойна енергичност, вечно трябва да обмисляш нещо, вечно, и ми е неприятно да виждам как си пилееш енергията за нещо толкова саморазрушително. — Вижда, че се опитва да се намеси, и приключва: — Сега искам да ми разкажеш за кокаина, Нелсън. Трябва да помогнеш на една възрастна жена да го разбере! Защо си струва? Пру казва, че неплатените ви сметки са се натрупали до небето, така че, явно, е много скъп.

От раздразнение Нелсън рязко се тръшва обратно във фотьойла, така че ракитата изскърцва; тя чува как нещо изпуква.

— Мамо. Не желая да говоря за личния си живот. На тридесет и две години съм, за бога.

— И на осемдесет и две пак ще си мой син — казва му тя.

Той отговаря:

— Опитваш се да се държиш и да говориш като майка си, но и двамата знаем, че не си толкова проницателна, не си толкова твърда. — Думите му го карат да се чувства толкова виновен, че извръща поглед към яркия свеж флоридски ден отвъд балкона, към писукането на птичките и приглушените звуци от игра на голф. Вече наближава обяд, а температурата е почти 30 градуса, най-топлото местенце в цялата страна. Майка му задържа поглед върху лицето му. На ярката светлина кожата му изглежда прозрачна, нездраво бледа от противоестествена пристрастеност. От смущение той попипва обецата си и последователно приглажда с показалец двете половини на малкия си мустак с кален цвят.

— Действа ми успокояващо — казва накрая.

Дженис изчаква да продължи и го насърчава:

— Не ми изглеждаш особено спокоен. Винаги си бил напрегнато дете, Нелсън. Приемаше всичко много сериозно.

Той бързо отговаря:

— А как иначе да го приемам? Като голям майтап, както татко, все едно целият шибан свят не е нищо друго, освен любовно писмо към неговата личност?

— Хайде да се опитаме да говорим за теб, а не за баща ти. Както казваш, аз съм наивна жена. Не съм проницателна, не съм твърда. За много неща съм ужасно невежа. Не знам абсолютно нищо за кокаина, колко е нужен, колко струва. Дори не знам как го взимаш — през носа или го пушиш, нито пък в какво го слагаш, за да го пушиш, изобщо нищо. Единственото, което знам, е това от Маями Вайс и шоу програмите, а там не обясняват кой знае колко. Просто никога не съм смятала, че ще се окаже от значение в живота ми.

Вижда, че смущението му нараства, както когато беше на шест и беше болен, а тя го разпитваше за стомашното му разстройство. Или пък веднъж, когато беше на четиринайсет, и тя бе споменала за петната по чаршафите му. Но също така вижда, че му се иска да говори за тези подробности, да демонстрира знанията, придобити от неговата възмъжалост. Той въздиша и предавайки се, затваря очи и казва:

— Трудно е да се опише. Нали знаеш онзи израз за пияниците, че не усещат болка? След като съм смъркал, не чувствам болка. Това май означава, че през останалото време изпитвам болка. Всичко става от черно-бяло на цветно. Всичко е по-наситено и по-обещаващо. Виждаш света такъв, какъвто би трябвало да бъде. Чувстваш се могъщ. — Тази последна тайна е толкова интимна, че момчето примигва — миглите му са дълги като на момиче — и се изчервява.

Дженис усеща леко гадене при тази близост до онова неутрално и неясно нещо в сексуалната природа на сина й — нещо, което го плаши — и свива крака под себе си върху дивана, късата й пола се вдига над коленете. На петдесет и две краката й са все още стегнати и стройни. Бяха най-хубавото у нея още като момиче и сега, като жена. Косата й винаги е била рядка, гърдите малки, а лицето й мъчно определимо. Тук, във Флорида, особено харесва краката си, защото имат загар, а сравнението с краката на другите жени е в нейна полза, жени, които са се запуснали или пък никога не са имали кой знае какви форми. Повечето еврейки имаха крака като на пиано и смъкнат ханш. Позволявайки на сина си да се наслаждава на невежеството й, Дженис пита:

— Колко такива смръквания наведнъж са ти нужни, за да усетиш ярките цветове?

Той се изсмива високомерно.

— Наричат се линии, мамо, ако ги смъркаш. Намачкваш праха с бръснарско ножче обикновено върху огледало и го оформяш в линии, широки около три милиметра, и дълги четири-пет сантиметра. Вдишваш ги през носа със сламка или със стъклена тръбичка, която си купуваш от разни места в центъра на Брюър, близо до моста. Някои от момчетата използват навита банкнота; например, ако банкнотата е от сто долара, се смята за много изтънчено. — Той се усмихва, припомняйки си тези освежаващи, бляскави процедури сред приятели, в техните общежития и апартаменти в крайната североизточна част на Брюър, почти до Маунт Джъдж.

Майка му пита:

— И Пру ли го прави с теб?

Лицето му помръква:

— Преди да, но после спря, когато беше бременна с Рой, и след това не започна наново. Станала е доста предубедена. Казва, че съсипва хората.

— Права ли е?

— Някои хора. Всъщност не. Тези хора все пред нещо биха поддали. Както ти казах, по-добър е за здравето, отколкото алкохолът. Можеш да смръкнеш набързо една линия в тоалетната в работата и никой няма да разбере, само дето ще се чувстваш като супермен. А и ще продаваш като супермен. Когато се чувстваш неустоим, трудно ти устояват. — Той отново се разсмива и показва ситните си като нейните, сивкави зъби. Лицето му е дребно като нейното, сякаш не иска да разкрива твърде много, за да не може светът да го нарани. А Хари на стари години се е подул, лицето му е като луна над едрото му тяло. Хората тук, тези хитри евреи, обичат да се шегуват с него и да го мамят, като онези тримата от четворката за голф.

Тя докосва с език горната си устна, вече не е сигурна накъде да насочи този разпит. Наясно е, че скоро няма да може да накара Нелсън да се разкрие така. Утре следобед ще лети обратно, за да организира новогодишен купон. Пита го:

— И крек ли взимаш?

Той става по-предпазлив. Запалва една цигара „Кемъл“ и отмята глава назад, за да изпие последната глътка кафе. Някакъв нерв на слепоочието му потрепва под сивкавата прозрачна кожа.

— Крекът е просто пречистен кокаин — малки зърна, наричат ги камъчета. Обикновено ги пушиш през нещо като лула. — Той прави жест с ръката; димът се извива около лицето му. — Хваща те силно и бързо, по-бързо, отколкото при смъркането. Но след това те отпуска по-бързо. Трябва ти още. Попадаш в затворен кръг.

— Правиш го значи. Пушиш крек.

— От време на време. Каква е разликата? Лесно се намира, през последните две-три години го има навсякъде по улиците, евтино е колкото си искаш с тази конкуренция между бандите. Петнайсет, даже десет долара за камъчето. Наричат ги бонбончета. Мамо, не е кой знае каква работа. Хората на твоята възраст са суеверни по отношение на наркотиците, но това е просто начин да се отпуснеш, да си направиш удоволствието. Хората още от пещерите са имали нужда да си правят удоволствието. Опиум, бира, хероин, трева — има ги открай време. Коката е най-чиста и всички, които я ползват, са супер преуспели. Всъщност точно тя ги прави преуспели. Прави ги проницателни.

Ръката й се е отпуснала върху босото й стъпало, положено върху възглавницата на дивана. Тя свива леко пръстите на крака си и ги разперва, за да усети въздуха между тях.

— Ето, виждаш ли колко съм глупава — казва. — Мислех, че е само в бедняшките квартали и е причината за повечето престъпления според вестниците.

— Вестниците преувеличават. Преувеличават всичко, само и само да си продават тиража. Правителството преувеличава, за да нямаме време да осъзнаем какви малоумници са.

Тя кима мрачно. Татко ненавиждаше хората да обвиняват правителството. Тя разгъва първо единия си крак, обляга петата върху кръглата стъклена маса, и след това изправя другия успоредно, така че голите прасци се опират един в друг; извива мургавите си, жилести стъпала, сякаш приканва към възхищение. Краката й все още изглеждат млади, а лицето й никога не е било младо. Свива крака надолу и полага стъпала върху килимчето, отново делова.

— Дай да притопля кафето. Не искаш ли да си разделим кифлата? Само и само да не отиде в корема на баща ти?

— Изяж я цялата — казва й. — Пру не ми дава да ям такива боклуци.

Дженис възприема думите му като грубост. Тя му е майка, не Пру. Докато стои в кухнята и чака кафето да се стопли, Нелсън се провиква, успокоен, намерил друга тема:

— Тук някакъв заместник-началник на пожарната с включена лампа и сирена в извънработно време ударил мотоциклетист, сигурно е бил друсан. И смятат, че в Ню Йорк ще вали.

— Нужен ни е дъжд — казва Дженис и се връща с каната и кифлата, разрязана наполовина в една чиния. — Обичам да е топло, но този декември беше направо нереален.

— Обърна ли внимание в кухнята колко е часът?

— Наближава пладне, защо?

— Мислех си каква идиотщина е, че имаме само една кола тук. Ако никой няма нищо против, когато се върнат; мога да си свърша някоя работа.

— За каква работа става въпрос?

— Е, нали знаеш. Разни неща от дрогерията определено ще ми свършат работа, например малко Соминекс^[9]. Рой се е обринал от стоене с мокър бански от всичкия този хлор; няма ли някакъв мехлем, който да му взема?

— А дали няма да се върнеш при хората, с които беше в рибния ресторант предната вечер? Хора, които могат да ти продадат няколко линии, или камъчета, или както там им викате?

— Хайде, мамо, не се прави на детектив. Не можеш да ме подлагаш на разпити, аз съм голям човек. Съжалявам и за половината от това, дето ти казах.

— Не ми каза това, което наистина ме интересува, а именно колко ти струва този навик.

— Не е много честно. Знаеш ли, компютрите и кокаинът са кажи-речи единствените стоки в икономиката, чиито цени падат? Навремето е струвал цяло състояние, само поп музикантите можели да си го позволяват, а сега можеш да си вземеш цял грам за някакви въшливи седемдесет и пет долара. Естествено няма как да знаеш колко е чист, докато не си намериш дилър, на когото да имаш доверие.

— Тази сутрин взе ли? Преди да излезеш от спалнята и да се изправиш пред мен?

— Ей, я ме остави на мира. Опитвам се да съм откровен, но това е нелепо.

— Мисля, че си взел — казва тя упорито.

Той я разочарова, като не отрича дори това. Деца. Защо се страхуват от нас?

— Може да съм смръкнал каквото беше останало в плика, да ми даде малко енергия. Не ми харесва идеята татко да качва Джуди на платноходка — той съвсем не може да управлява, а и без това напоследък ми изглежда нещо отнесен. Изглежда потиснат, не си ли забелязала?

— Не мога да забелязвам всичко едновременно. Това, което забелязвам в теб, Нелсън, е, че въобще не си на себе си. Направо си извън себе си, както казваше майка ми. Този дилър, на когото толкова му имаш доверие, дължиш ли му пари? И колко?

— Мамо, това влиза ли ти изобщо в работата?

С тъга осъзнава, че този разговор всъщност му е приятен; доволен е, че е изчоплила нещата от него, че е стоварил срамния си товар върху нея. Облекчението му си личи дори само от начина, по който става по-разговорлив, по който раменете му се отпускат в луксозния му халат на индийски мотиви. Казва му:

— Парите ти идват от фирмата, а тя все още не е твоя; моя е, моя и на баща ти.

— Да бе, точно на него е.

— Колко пари, Нелсън?

— Добре де, взел съм един кредит.

— Защо не можеш да си плащаш сметките? Получаваш четирийсет и пет хиляди годишно, плюс къщата.

— Знам, че по твоите представи това са много мангизи, но ти мислиш в прединфлационни долари.

— Казваш, че този кокаин е седемдесет и пет за грам или десет долара камъчето. Колко грама или камъчета взимаш на ден? Кажи ми, миличък, защото искам да ти помогна.

— Така ли? И как ще ми помогнеш?

— Не мога да кажа, без да зная в какви неприятности си се забъркал.

Той се поколебава, след това заявява:

— Дължа около дванайсет бона.

— О, боже — Дженис усеща някаква бездна под краката си; бе си представяла, че този разговор ще съдържа признание, разкаяние, и накрая нейното щедро, спасително предложение от една-две хилядарки. Лекотата, с която бе изрекъл толкова голяма сума, придаваше съвсем друго измерение на нещата. — Как можа да го направиш, Нелсън? — пита го неуверено, уморено, от страх цялата добродетелна твърдост на Беси Спрингър се е изпарила.

Бледото дребно лице на Нелсън, усетил шока й, започва да порозовява. Той се паникьосва:

— Какво толкова? Дванайсет бона е по-малко от най-елементарното камри. Ти колко мислиш, че харчиш годишно за пиене?

— Далеч по-малко от това. Баща ти никога не е пиел особено, въпреки че навремето, когато се виждахме с Мъркетови, опитваше.

— Това виждане с Мъркетови — знаеш каква е била целта му, нали? Да свали гащите на Синди Мъркет, само това го е интересувало.

Дженис зяпва и за малко да се разсмее. Колко е млад, колко отдавна беше това и колко различно от представите на Нелсън. Чувства как в нея се разпростира някаква празнота. Приисква й се да имаше нещо за сръбване, малка чаша за сок с кървавочервено кампари, неразредено със сода, както жените тук предпочитат питиетата си към обяда или навън край басейна. Нейната половина от пълната с черешово сладко кифла натежава в стомаха й, а сега от нервност не може да спре да чопли захарната глазура върху Нелсъновата половина. Отказът му да се храни — това, че проявява такава надменност към леките отрови, които тя и Хари обичат — е най-дразнещото в него. Казва му твърдо:

— Какъвто и да е дългът ти, ще го платим. Имаме парите и можем да си го позволим. — Тя протяга ръка към него и размахва два пръста. — Може ли да си изпрося една цигара?

— Ти не пушиш — казва й той.

— Не пуша, освен когато съм с теб и жена ти.

Той вдига рамене, взима пакета Кемъл от масата и го подхвърля към нея. Съучастничеството им вече е пълно. Цялата тази лекота — лекотата на самата цигара, сухото щипене в ноздрите й, когато издиша — връща нещата в измерение, с което може да се справи. Тя пита:

— Какво правят тези мъже, тези дилъри, когато не си платиш?

Едва не прехапа езика си. Не биваше да избързва — навлязла е в неговата територия, където той е невинна жертва.

— О — отговаря той, приятно му е да демонстрира небрежна смелост, ровейки в пепелта от цигарата си на ръба на една прекрасна бяла раковина, която използва като пепелник — предимно заплашват. Казват, че ще ти счупят краката. Заплашват, че ще отвлекат децата ти. Може би затова съм толкова притеснен за Джуди и Рой. Ако обаче те заплашват достатъчно често, накрая ще се принудят да направят нещо. Но пък не биха искали да загубят добър клиент. Както при банките. Когато дължиш достатъчно, искат да те задържат в бизнеса.

Дженис казва:

— Нелсън. Ако ти дам дванайсет хиляди, ще се откажеш ли от наркотиците завинаги? — Мъчи се да срещне погледа му.

Очаква поне с готовност да обещае, за да пипне подаръка й, но момчето има дързостта, безсрамието да си седи и да каже, без дори да я погледне:

— Бих могъл да опитам, но не мога да обещая. Опитвал съм и друг път, заради Пру. Обичам коката, мамо. И тя ме обича. Не мога да го обясня. Добре ми действа. Кара ме да се чувствам добре, както нищо друго не успява. Както при банките. Ако им дължиш достатъчно, искат да те задържат в бизнеса.

Тя осъзнава, че плаче, без хлипане, само с дращещата болка в гърлото и мокротата по бузите, сякаш съпругът й спокойно признава любовта си към друга жена. Когато успява да възвърне гласа си и да проговори, казва достатъчно ясно:

— Е, тогава ще е глупаво от моя страна да ти помагам да се унищожаваш.

Той обръща глава и я поглежда право в лицето.

— Ще спра, естествено. Просто разсъждавах на глас.

— Но миличък, ще можеш ли?

— Лесна работа. Често карам по цели дни, без да се друсам. Няма абстиненция, това е едно от хубавите неща — няма повръщане, няма треперене, нищо. Въпросът е просто твърдо да решиш.

— Но ти решил ли си? Някак не мога да го усетя.

— Разбира се. Както казваш, не мога да си го позволя. Ти и татко притежавате представителството и аз съм вашият слуга на заплата.

— Това е единият поглед върху нещата. Другият е, че сме направили и невъзможното да ти осигурим свястна работа, да те оставим да движиш нещата, без да ти се месим. Баща ти ужасно скучае тук. Дори и аз малко скучая.

Нелсън рязко сменя курса.

— Пру никак не ми помага, да знаеш — казва той.

— Така ли?

— Смята, че съм мухльо. Винаги го е смятала. Аз бях начинът да се измъкне от Акрън, но сега вече се е измъкнала. Не получавам нищо от това, което се предполага, че един мъж получава от жена си.

— И кои са тези неща? — Дженис е искрено заинтригувана; никога не е чувала мъж да го каже достатъчно ясно.

Той прави сърдита, уклончива физиономия.

— Много добре знаеш — не се прави на наивна. Увереност. Обич. Да накара мъжа да се почувства велик дори и да не е.

— Може и да съм наивна, Нелсън, но не е ли вярно, че някои неща можем да направим за себе си само ние самите? Жените трябва да поддържат собственото си его, имат си собствени проблеми. — Ненапразно е посещавала женска група за дискусии тук, във Флорида. Чувства се достатъчно възмутена, достатъчно независима, че да стане, решително да отиде в кухнята и да отвори вратичките на бюфета и да извади бутилката с кампари и чаша за сок. Синьо-зеленият емайлиран часовник на печката показва 12:25. Телефонът на стената до нея иззвънява и така я стряска, че чашата подскача в ръката й и малко кампари се излива, воднисто червено, върху пластмасовия плот, като разредена кръв.

— Да… да… о, божичко…

Нелсън, седнал в ракитения фотьойл, планира следващия си ход и се чуди дали дванайсет бона не са твърде малко, по дяволите, със сигурност са по-малко, отколкото дължи, чува как майка му изрича думите със свито сърце, задъхано, и вижда по лицето й, когато затваря и се втурва към него, че нещата са се променили; че настъпва нов ред. Флоридският тен върху лицето на майка му е изчезнал и то е зеленикаво сиво.

— Нелсън — казва тя компетентно, като водещ по новините — Пру беше. Баща ти е получил инфаркт. Закарали са го в болницата. Връщат се директно, за да мога да взема колата. Няма смисъл да идваш и ти, не му разрешават други посетители, освен мен, и то само за по пет минути на час. В интензивното е.

Общинската болница на Делеон представлява няколко модерни ниски бели сгради, добавени към кремав център, построен през трийсетте години, с покрив от испански плочи и извити решетки на прозорците. Комплексът изпълва две пресечки от южната страна на Тамаринд авеню, което върви успоредно на Пиндо Палм булевард в продължение на един-два километра в северна посока. Дженис прекара по-голямата част от вчерашния ден тук, така че знае как да влезе в паркинга и кои от нарисуваните върху асфалта стрелки да следва, за да излезе от него, през остъкления мост за пешеходци на нивото на втория етаж, който ги отвежда над будките за билети за паркинга, над ивица изпълнен с хора асфалт и вътрешен двор, настлан с шестоъгълни плочи, с арки жив плет от олеандър, и оздравяващи пациенти в лъскави стоманени инвалидни колички, а после половин етаж надолу по едни стълби до фоайето, където посетители от най-различни раси дремят до спретнато стегнатите вързопи и найлонови торби за боклук, съдържащи цялото им имущество. Фоайето мирише на олеандър, урина и освежител за въздух.

Дженис, облечена в мек анцуг с цвят на сьомга, с нежно сини ръкави и същите ивици по долнището върви напред, а Нелсън, Рой, Пру и Джуди, всичките в дрехите си за самолета, я следват, и бързат, за да вървят в крачка. Само за един ден Дженис е придобила енергичността на вдовица, пъргавината, присъща на жена без съпруг, който да задава темпото. Освен това останките от някаква стара любов — някакъв стар животински магнетизъм, пробудил се в тази претъпкана административна среда, не много различна от коридорите на гимназията, където за първи път осъзна съществуването на Заека Енгстръм, той — известен ученик от горните курсове, висок и рус, а тя дребничка деветокласничка, тъмна и безлична — я тегли към нейния мъж, сега, когато животинската му крехкост наново извиква в нея усещането на тялото му. Неговото, и нейното собствено. Откакто той се срина, тя с гордост, непрекъснато е със съзнанието за жилавото си здраво тяло, неговата предизвикателна изправност, упоритото чудо на функционирането му.

Децата са уплашени. Рой и Джуди не знаят какво ще видят при това посещение. Може би дядо им е чудовищно превърнат като от зла вещица в приказка в жаба или димяща локва. А може би всъщност досега е бил чудовище зад дружелюбната добронамерена поза и високия ласкав глас, като вълка, облечен в дрехите на бабата, който искал да изяде Червената шапчица. Сладникавите миризми на антисептици, множеството асансьори, затворени врати и указателни табели, и хора в бели престилки и бели чорапи, и обувки, и пластмасови значки, кухият целеустремен звук, издаван от собствените им крака върху покрития с линолеум под, старателно изтъркан и след това лъснат до такъв блясък, че лъщи на движещи се вълни като вода, задълбочава зловещото усещане в детските им стомахчета, подозрението им за лабиринт, от който не може да се избяга, за скъп лъскав капан, чиито врати и изходи се отварят само в едната посока. Светът, който градят възрастните, им се струва толкова ексцентричен, че като нищо мотивът му може да е злото. Палмите и следите от самолети и висналите жици, и синьото небе, които се виждат през прозорците, изглеждат като част от стъклата, част от капана.

В сводестото фоайе има два стенописа: в единия край щастливи хора с различни цветове на кожата работят в портокалова горичка под слънце, което изглежда като кръгъл портокал, а на другия — брадати испанци в брони вдървено разменят неясни дарове с почти голи индианци, единият от които е приклекнал с лък и стрела зад бодлив див храст. Този индианец се е смръщил злонамерено. Пътешественикът ще бъде убит.

Кльощава строга жена на рецепцията се консултира с компютърна разпечатка, дава им номера на етажа и ги упътва към правилния асансьор. Петимата се наблъскват в него до мъж с букет, който постоянно се прокашля, момче от испански произход, носещо табла с подрънкващи шишенца, и жена на средна възраст с едра челюст и бухнала коса, която бута в инвалидна количка древната версия на самата себе си, само дето косата не е толкова гъста, нито толкова ярко боядисана. Тя издърпва майка си от асансьора, за да пропусне слизащите и качващите се, и след това набутва количката обратно. Джуди върти ясните си зелени очи нагоре от възмущение колко отвратителни и непохватни са възрастните.

Техният етаж е четвъртият, най-горният. Дженис е впечатлена колко по-непретенциозна е стаята на сестрите тук, отколкото в интензивното отделение за сърдечноболни. Там униформените жени седят барикадирани зад дълго ограждение от монитори за сърдечната дейност, всеки отчитащ с потръпваща оранжева линия дефектния ритъм, идващ от редицата самостоятелни стаи със стъклени стени отпред. Някои врати са отворени, така че можеш да видиш някой замаян пациент, седнал в леглото под своите маркучи като спагети, други врати са затворени, но завесите не са прибрани, така че можеш да видиш две тъмни ноздри и триъгълна умираща уста на изгубилата съзнание глава, а при някои завесите злокобно са дръпнати, за да прикрият извършването на някаква отчаяна медицинска процедура. Тя е родила две деца и изпратила и двамата си родители в гроба, така че болниците не са й напълно чужди. Тук, на четвъртия етаж, има само един-единствен висок плот и няколко бюра, чакалня с твърда дървена пейка и масичка за кафе със списания, озаглавени „Модерно здраве“ и „Денят на жената“, „Наблюдателна кула“ и „Ежемесечен спасител“. Едра чернокожа жена с лъскави като восък, стегнато сплетени плитчици, навити под бялата шапчица, спира притесненото стадо Енгстръмови с усмивка:

— Само по двама посетители наведнъж в стаята, моля. Господин Енгстръм излезе от интензивното кардиологично отделение едва тази сутрин и все още не е готов за много вълнения.

Нещо в широкото й лъскаво лице и сложно сплетена коса хипнотизира малкия Рой; внезапно под напрежението от натрупалите се необичайни обстоятелства той започва да плаче. Мастилените му очи се разширяват и след това здраво се затварят; гумените му устни се разтварят сякаш от някакъв отвратителен вкус в устата. При първото му изхлипване няколко глави се извръщат от коридора, където групичка сестри и лекари са се заели със задачите на ранния следобед.

Пру го взима от ръцете на Нелсън и притиска лицето му към врата си. Казва на съпруга си:

— Защо не влезеш ти с Джуди?

Лицето на Нелсън по същия начин недоволно и стреснато се разтяга.

— Не искам аз да съм първи. Може да не е на себе си или нещо такова. Мамо, трябва ти да влезеш първа.

— За бога — казва тя, сякаш раздразнението, което Хари изпитва към единственото им живо дете, се е прехвърлило върху нея. — Говорих с него два часа по телефона и беше напълно нормален. — Но все пак хваща малкото момиченце за ръка и двете тръгват по лъскавия, вълнист коридор, търсейки номера на стаята, 326. Този номер напомня нещо на Дженис. Някога по-рано, къде ли? В кой живот?

Пру сяда върху твърдата пейка — нетапицирана, вероятно за да обезкуражи безделниците — и се опитва с шепнене и подрусване да успокои Рой. След пет минути с подобно на хълцане изхлипване той заспива, облегнал се тежко върху нея. Топлото му тяло мачка и прави неудобен карирания й костюм, облечен за кацането в зимата на Севера. Климатикът като че ли е изключен; температурата вън отново се е покачила до 30 градуса, десет градуса по-топло от обичайното за това време на годината. Донесли са на Хари тазсутрешния „Нюз Прес“ като подарък и докато чакат на пейката, Нелсън започва да го чете. Рейгън, Буш получават призовки, чете Пру над рамото му. Регионалните убийства намаляват през 1988 г. Собственикът на отбора ще заплати погребението на Амбър. За разлика от брюърския „Стандарт“ по страниците на този винаги има нещо цветно, а днешният е поставил на видно място зелена карта на Великобритания с обозначено местоположението на Локърби и снимки на куфар и взривен самолет. Доклад описва усъвършенствана бомба.

— Нелсън — прошепва Пру, за да не събуди Рой и да не я чуят сестрите. — Нещо ме тревожи.

— Така ли? Е, както всички нас.

— Този път нямам предвид теб и мен. Мислиш ли, че е възможно…? Не мога дори да го изрека!

— Какво да изречеш?

— Шшт, по-тихо.

— По дяволите, опитвам се да чета. Смятат, че знаят точно каква бомба е взривила онзи самолет на Пан Ам.

— Веднага ми мина през ум, но се опитвах да не мисля за това, а после снощи ти заспа, преди да можем да поговорим.

— Скапан бях. Това беше първото ми хубаво наспиване от седмици насам.

— Знаеш защо, нали? Вчера за първи път от години изкара без кокаин.

— Това няма нищо общо. Тялото ми и дрогата чудесно се погаждат. Почувствах се уморен, защото татко внезапно за малко да умре и това е ужасно потискащо. Искам да кажа, ако той си замине, кой идва след него? Прекалено съм млад, за да остана без баща.

— Почувства се уморен, защото поне веднъж онзи химикал липсваше в организма ти. Непрекъснато си под ужасно нервно напрежение и точно дрогата ти го причинява.

— Целият ми шибан нервен живот ми го причинява, и то откакто аз и ти се събрахме; заради това, че имам света вода ненапита за жена със сексуалната страст на замразено кисело мляко, щом получи желаните бебета.

Когато се ядоса, устата на Пру се напряга така, че горната й устна се събира във вертикални бръчици почти като мустак. Забелязва се, че действително има блед мъхест мустак; започнала е да се окосмява. Когато е обидена, лицето й се превръща в нещо като щит, който го притиска, тънката кожа под очите й става мъртвешки бяла като пътя в косата й, шепотът й е гневен и отработен в износената си монотонност. Чувал е тези думи и по-рано.

— Защо да си рискувам живота, като спя с теб, наркоман такъв, да не мислиш, че искам да пипна СПИН от мръсните ти спринцовки, с които се бодеш, или от евтините кокаинови курви, дето чукаш, когато се прибираш в два сутринта?

Рой проскимтява във врата й и две младички сестри зад една маса в канцеларската част демонстративно шумолят с някакви листа, сякаш за да заглушат подслушването.

— Проклета тъпа кучка — казва Нелсън с тих глас, леко усмихнат, сякаш казва нещо приятно. — Не се боцкам и не чукам кокаинови курви. Нямам представа какво е кокаинова курва, нито пък ти.

— Наричай ги както си искаш, просто не ми лепвай техните болести.

Гласът му остава тих, почти гальовен:

— Как пък стана толкова дяволски високомерна, ето това бих искал да разбера. Кога стана толкова шибано непорочна? Не беше толкоз непорочна, че да забременееш, когато ти изнасяше. А после да пратиш Мелани в Брюър с мен да ми върти задник, да не би някак да ти избягам. Ето това беше най-коравосърдечното в цялата работа, да сводничиш на собствената си приятелка.

Нелсън намира някаква тайна утеха в светлото лице на жена си, поналяло се с времето, с подобните на мустак ядовити бръчици и набраздено от гнева чело, което го притиска и смалява. То не пропуска нищо, което носи заплаха. Тя казва, неуверено, сякаш осъзнава, че се опитва да я обърка:

— Това сме го обсъждали един милион пъти, Нелсън Енгстръм, и нямах никаква представа, че ще скочиш в леглото на Мелани. Бях достатъчно глупава да си мисля, че си влюбен в мен, и се опитваш да уредиш нещата с родителите ти. — Този кръг от оплаквания е вехт и омразен и все пак е нещо познато, в което той може да се сгуши. Нощно време, когато и двамата спят, тя е тази, която премята ръка, дълга и мъхеста, върху потните му гърди, а той се свива като зародиш, притискайки гръб в окосмения й скут.

— Така беше — казва той, вече действително, за да я дразни. — Наистина уредих нещата. Та какво се канеше да кажеш?

— За кое?

— Каквото смяташе да ми кажеш, но не си могла, защото съм заспал, защото според теб не съм бил друсан, както обикновено. — Той подпира глава върху облегалката на пейката и въздиша в тази нова умора с чистата си кръв. Когато излезеш от действието на наркотика, осъзнаваш колко силно ти влияе през останалото време. — Господи — казва. — Няма да е зле да се върна обратно в реалния свят. Донякъде си права за вчера, бях в капан, нали мама грабна колата веднага щом се прибрахте. Единственото, което можеш да си намериш във Валхала Вилидж, е Геритол.

Гласът й омеква от съпружеско съчувствие.

— Харесвам те такъв — признава му. — Когато си ти самият без примеси. — С чистия си, изопнат профил, съсредоточен в собствените си уморени мисли, с поразредилата се на слепоочията коса, балансирана от щръкналите малки мустаци, той й се струва почти красив. Няколкото сиви косми в косата му с мишата опашка я трогват, сякаш са там по нейна вина.

В опрощаващия тон на Пру той уморено долавя, че все още не е готова да се откаже от този брак. Все още би изтърпяла много от него.

— Винаги съм си един и същ — не се съгласява той. — Мога да се друсам, мога и да не се друсам. Вчера, може би си права, от уважение към стареца или нещо такова. Просто реших да мина без. Май никой не разбира, че човек не се пристрастява към него.

— Прекрасно — казва Пру, мекотата в гласа й се надига. — Съпругът ми е изключението, което доказва правилото.

— Нямаме ли друга тема за разговор?

— Тази история — решава се да започне тя, — дето Джуди попаднала под платното. Платната не са ли ужасно малки? Нали знаеш колко добре плува. Мислиш ли, че е възможно…

— Какво да е възможно?

— Просто да се е преструвала, да се е криела от баща ти, един вид на игра, и след това нещата са излезли извън контрол?

— Тоест тя за малко да го убие? Ама че мисъл. Горкият татко. — Профилът на Нелсън се усмихва; мустаците му се повдигат към малкия му прав, възпален нос. — Не вярвам — казва. — Не би могла да запази такова хладнокръвие. Помисли си колко далече от брега са били, сигурно си е представяла, че са заобиколени от акули. Не би играла игрички.

— Всъщност не знаем какво е станало в действителност, нито пък колко секунди е продължило всичко. Детското съзнание не работи точно като нашето, а и баща ти как се държи с нея, вечно я закача, виж как говори с нея. Може да не го е направила от жестокост, а просто, нали знаеш, такава е била детската й представа да отвърне на шегата.

Усмивката му разкрива ситните му, обърнати навътре зъби, които винаги изглеждат леко сивкави, независимо колко усърдно ги мие и чисти с конец и въпреки честото използване на онези гумени зъбочистки, когато си облече пижамата.

— Знаех си, че не е добра идея да излиза с нея в морето, след като и понятие си няма от лодки. — Казваш, че бил горд, че й спасил живота?

— На плажа, преди да дойдат от бърза помощ — стори ми се, че се забавиха цяла вечност, но казаха, че било само седем минути — изглеждаше щастлив, някак облекчен, въпреки че ужасно го болеше и не можеше да диша. Непрекъснато се опитваше да си прави шеги и да ни разсмива. Каза ми, че трябва да си лакирам наново ноктите на краката.

Очите на Нелсън са отворени и той се е втренчил не в отсрещната стена, където се кипри маслен портрет на починал дарител, а гледа с невиждащ поглед в миналото.

— Аз имах сестричка, нали знаеш — казва, — дето се удави.

— Знам. Нима някой от нас би могъл да забрави?

Той продължава да гледа с празен поглед и казва:

— Може би е бил щастлив, че е успял да спаси нея.

И действително за Хари, легнал по гръб, упоен и овързан с маркучи и кабели в лишеното от хоризонт бяло поле, гледката на малката Джуди, жива и съвършена с всеки свой червеникавокафяв косъм и луничка, с дългите й мигли, разпределени сякаш с линотип на разстояние от два интервала, му носи чиста радост. Тя се бе срещнала със злото и бе оцеляла. Ще се измъкне от Флорида, любимия щат на смъртта, жива.

В колапса му преди двайсет и шест часа действително имаше определен елемент на блаженство: усещането, което се бе зародило още докато лежеше безпомощен и отпуснат като медуза под червеното небе, че е в ръцете на други, че е слепият, наранен център на свят, изпълнен с грижа и вещина, в определен смисъл бе като завръщане вкъщи след цял живот неразумни пътувания. Докато потъваше, чувстваше света около себе си газообразен и надигащ се, сериозните и нежни лица на служители, лекари и сестри се носеха като облак празнични балони, пуснати от неговия спешен случай. Многото притискащи го тежести са вдигнати и отнесени в тази облята от светлина болница, в този делови голям универсален магазин, в който чудесата са обичайни, нищо, че не са евтини. За негово облекчение са махнали катетъра и единственият му проблем е честата потребност да уринира — всичките тия течности, които вкарват в него на капки — странично, в подлога, за да не разхлабва маркучите на системата и кабелите към сърдечния монитор и кислородните тръбички в носа си.

Друг дребен проблем е мъглата: един от футболните мачове, които с нетърпение чакаше да види, преиграването на мача от първенството на Националната футболна лига между Ийгълс и Беърс на стадиона „Солджър Фийлд“ в Чикаго след предишния им равен резултат, се излъчва по телевизора, който стърчи върху емайлирана жълто-кафява метална поставка на по-малко от два фута от лицето му, но играта, която започна в дванайсет и половина, става все по-неясна, погълната от невиждана досега мъгла, носеща се от езерото Мичиган. Телевизионното отразяване е ограничено до страничните камери; хората по пейките и коментаторите в своите кабини виждат дори по-малко, отколкото Заека, излегнал се упоен върху леглото си. „Страхотно хващане от някой“ — казва някакъв цветнокож коментатор, в действителност Тери Брадшоу, всъщност същият Брадшоу, когото онзи късметлия Сталуърт бе избавил от затруднение със зрелищното си хващане в първенството Супер Боул в началото на десетилетието. Публиката, високо горе в мъглата, тропа и стене без всякакъв синхрон с играта по телевизора, опитвайки се да я следи от резултата на електронното табло. Говорителите — чернокож с изпъкнали жабешки очи, може би същият тип, който се ожени за телевизионната съпруга на Бил Косби, и един бял с пъпчиво лице — явно са дълбоко възмутени, че на Бог му е хрумнало да стори това, да обърка плановете на Си Би Ес и да замъгли телевизионно шоу, за което спонсорите плащат милиони долари на минута и което се гледа от милиони зрители. Непрекъснато се чудят на глас защо не отменят мача. Според Хари мъглата е милостива, защото се бе спуснала, преди Ийгълс да започнат да стават жалки, след като два напълно съвършени тъчдауна на Кънингам бяха отменени заради глупашките наказателни удари на Антъни Тоуни, а след това онзи новак Джексън изпусна подаване, когато беше открит на миля в крайната зона. Играта, която се мержелее в мъглата, опакованите с подплънки играчи, които тромаво изскачат от нищото и отново изчезват в него, притежава специфична красота за Заека в новото му положение в спокойния център на един нов свят. Говорителите само повтарят, че не са виждали подобно нещо.

Първоначално му е трудно да схване, че трябва да забавлява посетителите си, че не е достатъчно просто да си лежи и да приема появата им като поредния телевизионен канал. По време на рекламата, онази за Милър, в която едрият чернокож мъж повдига билярдната маса, така че всички топки уж се търкулват в дупките, той свежда очи към нетърпеливото личице на Джуди, светло и фино, часовников механизъм, чист от прах и ръжда, и й казва:

— Научихме се, нали Джуди? Научихме се как да завиваме.

— Като ножици — казва момичето, показвайки с ръце. — Буташ към платното.

— Точно така — казва той. А дали не беше в обратната посока?

Мисълта му е замъглена. Гласът му, носов и дрезгав, звучи чуждо; гърлото му сякаш е издрано. Направили са му нещо, след като го докараха в болницата, нещо свързано с кислород. Беше почти в безсъзнание, а след това съвсем в безсъзнание, благодарение на нещо, което са му дали в суматохата.

— Хари, какво казват лекарите за теб? — пита Дженис. — Какво става? — Седнала е на един стол до леглото му, някакъв нов вид тапицирана с винил инвалидна количка, като усъвършенствана версия на любимия кожен диван на Фред Спрингър. Придобила е онова притеснено изражение със сбръчкано чело, а устата й представлява глуповат процеп. В двуцветния си анцуг и големи маратонки „Адидас“ прилича на шампионка по боулинг от гимназиалната лига, лицето й е загрубяло от прекомерно излагане на слънце, с две малки бучки като кантове над скулите й. Нежната кожа под веждите й е започнала да се набръчква. Колкото повече остаряваме, с толкова повече хлътнатини и издутини се сдобиваме.

— Един от лекарите ми каза, че имам сърце на спортист. Твърде голямо. Тоест отвън твърде голямо, а отвътре твърде тясно. Мускулът е прекалено плътен. Оказва се, че сърцето не е като на картичките за Св. Валентин, както си мисли човек, а е мускул. Изпомпва с едно такова засукано движение, ето така. — Той показва на оскъдната си публика със свиване и отпускане на юмрука; удар, пауза, удар, пауза. Лицето на Джуди е хипнотизирано от екрана на сърдечния монитор, който той не вижда; но предполага, че усилието от тази малка демонстрация си личи на показваната там кардиограма. Дженис също я гледа, четирите очи лъскаво отразяват електронния зигзаг, а устата им отворени в идентични процепи тъмнина. Никога преди не е забелязвал някакъв признак на наследствена връзка между тях. Той продължава: — Искат да вкарат някаква боя в сърцето ми, като вкарат дълъг маркуч в някаква артерия долу на бедрото ми, така че да могат да видят какво точно става, но по принцип смятат, че поне една от коронарните артерии е запушена. Твърде много свински ребърца наред с всичкото блъскане по игрището, когато бях хлапе. Обаче няма проблеми. Могат да направят всякакъв байпас, вече ги правят всеки ден, просто е като да подмениш пластмасова тръба. Казват ми, че е удивително какви неща са се научили да правят през последните десет години.

— Ще ти правят открита операция на сърцето? — пита Дженис уплашено.

Юмрукът, онагледяващ сърцето, изведнъж натежава и размива контури; той бавно го сваля върху чаршафа до тялото си и за миг затваря очи, за да си спести гледката на притеснената си съпруга.

— Засега нищо. Може би по-късно. Просто като вариант. Друг вариант е някакъв катетър с балон в него, който някак си надуват, когато влезе в запушената артерия. Разбива плаката. Така го наричат, плака. Аз мислех, че плака е значката, която ти дават като спечелиш шампионата. — Заека постоянно потиска желанието си да се разсмее на неспособността си да сподели с Дженис възстановения от лекарствата покой в гръдния му кош, усещането, че най-после е достигнал спокойния център. Болкоуспокоителни, разредители на кръвта, транквилизатори, лекарства, разширяващи кръвоносните съдове, и диуретици навлизат на капки в организма му от системата над него, обагряйки болничния свят в розовите оттенъци на доброжелателство и весело настроение. Допада му постоянната суетня, посещенията за вземане на кръв и измерване на кръвното налягане, и проверката на апаратурата и системите, и шествието от лишени от мирис млади жени със стегнати тела в колосани памучни дрехи и цвят на кожата от всички континенти, които се грижат за безпомощната му плът с еротична смесица от благоговение и брутално снизхождение, с онова заучено изражение върху хубавите им лица като актриси или гейши. Както е замаян, малката му стаичка с бели стени му се струва като сцена, в която непрекъснато и най-изненадващо влизат и излизат актьори. Тъй като е полусамостоятелна, има си дори завеси, които закриват съседа му по легло, който тази сутрин мърмореше и повръщаше, и пъшкаше, но оттогава е потънал в мълчание, което би могло да е смърт. Но за Хари пиесата продължава и както си му е редът, влиза още един актьор.

— Ето ти лекар — обявява той на Дженис. — Питай го каквото искаш да знаеш. Аз ще гледам мача, а Джуди ще гледа сърдечния монитор. Кажи ми, ако спре, Джуди.

— Дядо, не се шегувай — скарва му се детето.

Кардиологът е едър червендалест имигрант австралиец с името д-р Олман. Има орлов розов нос, блестящи бели зъби и безцветна провиснала коса. Годините охолен живот във Флорида са напластили насечения му роден акцент с южняшко провлачване. Хваща малката, тясна кафява длан на Дженис със своята месеста червена ръка и се превръщат в очите на Заека в неговите сърдечни родители — притеснена дребничка мургава майка и привидно спокоен и трезв баща.

— Беше доста болен — казва й доктор Олман — и трябва да го научим как да се грижи по-добре за себе си.

— Какво точно не е наред със сърцето му? — пита Дженис.

— Обичайната история, госпожо. Уморено и нееластично, пълно с боклуци. Типично американско сърце за неговата възраст и икономическо положение и така нататък.

По телевизията пускат онази странно екзалтирана и леко смущаваща реклама на вино „Гало“, където един тип си е уговорил среща с непозната, а тя се оказва точно същата продавачка от магазина за алкохол, която го е посъветвала какво вино да занесе като подарък на момичето.

— Доколкото можем да кажем без сърдечна катетеризация — продължава доктор Олман, — основното стеснение е стандартното, лявата предна артерия — товарният кон на организма. За щастие, явно, има доста добре развити спомагателни артерии, които са му дали възможност да живее. Виждате ли, госпожо, когато сърцето изпитва глад за кислород, то се опитва да си създаде алтернативни пътища, по които да доведе кръв до мускула. Освен това от шума, който долавяме, вероятно има доста сериозно стеснение около клапата на аортата. Картинката не е от най-приятните, но в никакъв случай не е най-лошото, което сме виждали.

Дженис поглежда съпруга си почти с чувство на гордост.

— О, Хари! Ти все споменаваше за разни леки болки и проблеми с дишането, а аз никога не го приемах на сериозно. Не се оплакваше достатъчно.

— Беше страхотно — казва с въздишка момичето от рекламата в края на срещата, ентусиазирана и разнежена. Личи си, че ще се чукат, ако не на тази среща, то на следващата, и ще се оженят, и ще си живеят щастливо, и всичкото това заради „Гало“.

Доктор Олман е оценил Дженис като податлива на обучение и пуска тежката артилерия.

— Сега, ако продължава да има такъв късмет и поражението не е засегнало разклонението, и няма силно калциране, много лекари биха ви посъветвали да се подходи по-умерено, с ангиопластика, и да се изчака и да се види. По мое лично мнение обаче трябва да уравновесите относителното отсъствие на травма и разходите — не можем да подминем разходите, нали така, след като Медикеър^[10] вири рога, а този симпатичен човек няма да плаща нови данъци — трябва да уравновесим тези психологически плюсове с главния минус, вероятността от повторна стеноза и вероятността да се наложи да направим всичко наново, а шансовете това да стане, ако трябва да сме честни, неприятно надвишават петдесетте процента. Ако зависеше от мен, да си го кажем направо, артериалният байпас е това, което ще свърши работата. Как казвате тук, в Щатите, никога не пращай момче, щом можеш да изпратиш мъж? Сега, госпожо, какво бихте искали да научите за сърцето?

— Всичко — отговаря Дженис, възхитена от този мъж, готов да й обяснява разни неща, езикът й се показва, докато се подготвя да се съсредоточи.

— Давайте, тогава — бодро казва доктор Олман и свива едната ръка в едър юмрук, а с пръстите на другата започва да й показва как са разположени коронарните артерии върху повърхността на сърцето, как разклоненията им проникват в трудолюбивия мускул. Хари днес вече е гледал тази демонстрация и прави знак на Джуди да се приближи до леглото. Тя е облечена с розовата официална рокличка, с която бе слязла от самолета, и колосана бяла панделка на плитката си. Слънцето от вчерашното приключение в морето е изгорило носа й и лицето точно под ясните зелени очи, там, където луничките й са най-нарядко. Тя постоянно зяпа сърдечния му монитор.

— Какво виждаш? — пита я дрезгаво.

— Като малък гърчещ се червей, който само пълзи и пълзи.

— Това е животът — казва й. — Това е дядо ти.

Джуди се поддава на някакъв импулс: облягайки се на леглото, тя се опитва да прегърне възрастния мъж, като разбърква и опъва маркучите и жиците, прикачени към горната част на тялото му.

— О, дядо — признава тя — аз съм виновна!

Дъхът й пари врата му. Той я прегръща, доколкото може, с онази ръка, която не е прободена от системата.

— Не бъди глупава. За какво си виновна?

— За вчера. Дето те уплаших.

— Не си ме уплашила, миличка. Мексиканският залив ме уплаши. Ти не се ли уплаши?

Тя разплакано клати глава, не. Това му се струва поредното чудо.

— Защо? — пита я.

Гладкото й малко личице придобива онова притворено изражение, което у зрялата жена говори, че се кани да излъже. Тя казва леко превзето:

— Нали беше с мен, дядо. А и имаше много други лодки наблизо.

Той подновява полупрегръдката си. Крехкото й малко телце е податливо, нещо го е напуснало; чувства дразнене в гърлото си, може би от вчерашното нагълтване със солена вода. Очите му се замъгляват от парещото облекчение на сълзите. По телевизията мъже с широки рамене и тесен ханш се разхождат като богове от Олимп сред облаците. Вече даже не може да се разбере кой е бял и кой е черен. Въпреки че не виждат, водещите продължават да крещят с напрегнати, развълнувани гласове. Рекламен клип показва как едно субару се друса, изкачвайки планина от шасита на изпочупени коли.

— Искаш ли да сменим канала? — пита той Джуди и отмества ръката й от бинтованата си китка, която го боли, и я слага върху дистанционното на телевизора на металната бежова поставка. Обляга се назад и изпитва усещането, че белите стени се разтеглят около него, както океанът вчера, а леглото му се превръща в сал. Джуди прехвърля каналите: състезание по борба, някакво шествие, някаква антиреклама, в която Карл Малден излайва, че с пътническите чекове на Америкън Експрес не могат да те оберат, мъж и жена, облечени в черно, карат кънки върху бляскав лед, комичен филм на ужасите за това, какво е да си подрастващ върколак в Лондон, и друг някакъв филм, който се казва, както научават в паузата „Юмруците на Брус Лий“. Кунгфу насилието е достатъчно интересно, че да задържи вниманието на Джуди за няколко минути. Откъслеци от думите, които доктор Олман уж поверително и все пак с типичния жив австралийски маниер съвсем отчетливо нарежда на Дженис, се сливат със сцените на екрана — убийствени ритници, които режисьорът е показал в забавен кадър, изящно размазани ориенталски цветове.

— … предварителни тестове… белодробна конгестия, типична след инфаркт на миокарда… задържане на кръв… изтичане в белодробната тъкан… хидралазин… възпаление на перикарда… Дилантин… обриви, диария, косопад… не искам да стигаме до пейсмейкър за човек на неговата възраст…

Брус Лий нанася ритник, втори, трети и трима елегантно облечени главорези бавно политат към ъглите на стаята, натрошавайки мебелите сякаш са бисквитки с късметчета. Внезапно Джуди отново сменя канала, попада на онази реклама, която Хари обожава, за някакъв овлажняващ лосион за тяло, чието име така и не може да запомни, но не може да забрави изражението върху лицето на модела, как се усмихва над голото си рамо, докато се промъква зад вратата на банята, а след това отново излиза с доволен лукав израз, мократа й коса увита в тюрбан с голяма мека хавлиена кърпа, гърдите й се виждат до цепката, но зърната й са извън екрана, ако само екранът беше малко по-широк, ако само можеше да забави кадъра, както във филма с кунгфуто, може би за част от секундата щеше да мерне зърно; и как се отпуска в син плюшен диван, сякаш е напълно задоволена, прекрасните й очи с мазни клепачи се притварят, веждите й са малко плътни, като на Синди Мъркет, а после идва онзи кадър, в който тя е облечена за излизане, цялото й тяло все още влажно от лосиона под златистото ламе.

— Не, чакай, миличка — той предусеща, че Джуди се кани да смени канала, и протяга ръка да я спре, но не успява, връщат се на върколака, лицето на момчето обраства с козина, както се е свило в някаква телефонна будка, а после кънкьорите, жената се плъзга към зрителите, а късата й поличка се е отметнала нагоре; а след това горната част на китката го засмъдява от придърпването на системата и игривият призрак на вчерашната болка започва да танцува в гърдите му. Явно, ефектът от демерола започва да отслабва. Бяха му дали малко кафяво шишенце нитроглицерин върху нощното шкафче, до телефона и чашата застояла вода, и той с трепереща ръка изтръсква едно хапче и го слага под езика си, както му бяха казали. Пари под езика, а след това, смешна работа, минута-две по-късно, усеща гъделичкане в ануса.

— Какви количества нездравословна храна приема? — пита доктор Олман в този момент.

— О — отговаря ентусиазирано Дженис — той е страстен любител. — На Хари му хрумва, че жена му е канал, който не може да изключи. Същото прекалено високо чело, същият глуповат, упорит процеп на устата, ден след ден, по едно и също време, на една и съща честота. Вдигнала е поглед към едрото червендалесто лице на лекаря сякаш към поучително красив залез. Двамата представляват дует, който си го поделя. Единият взима вътрешното, другият външното.

Сега някакво тюркоазено субару се плъзга в поредния стръмен, назъбен западноамерикански пейзаж, обожаван от всички производители на реклами на автомобили. Лъскава манекенка, кльощава като върлина, с трапчинки и квадратна челюст, по-висока версия на Одри Хепбърн от времето на „Закуска в Тифани“, излиза от колата с лукава усмивка и яйцевиден шлем на пилот състезател, а роклята й сякаш е направена от снопчета блещукаща светлина. Може би Нелсън е прав. „Тойота“ е скучна фирма. Рекламите й показват хора, които подскачат във въздуха от радост, че са спестили петаче. На екрана отново се появява Фиеста Боул Парейд. Младежи, цветя и гигантската котка Гарфийлд, която се поклаща величествено. Във вътрешностите на Хари, просмукани от лекарства и подложени на въздействието им, сякаш преминава буря, като петната по слънцето или онези далечни урагани на Юпитер. Наред с историята Хари изпитва суеверен интерес към астрономията. Отче наш, ти, който си на небето…

— … тонове мазнини през организма му — нарежда доктор Олман — цели реки, все някаква част задължително ще се залепи някъде. Тлъсти меса, свински кренвирши, лебервурст, телешка саздърма, хотдог, фъстъчено масло, солени ядки…

— Той обожава всички тези неща, непрекъснато похапва — приглася Дженис, нетърпелива да се хареса, мъчи се да го спечели, предава съпруга си. — Обожава ядки.

— Това е най-вредното за него, най-вредното — отговаря доктор Олман, гласът му набира скорост, губи провлачването — пълни са с мазнини, да не говорим за натрия, а кашуто, то е най-вредно от орехите, „макадамия“, но всичките са вредни, вредни. — От въодушевление той е започнал да се привежда над нея, сякаш ще извършва сложен удар със стика за голф. — Всичко се прави с растителни хидрирани мазнини, с кокосово масло, палмово масло, краве масло, мас, яйчен жълтък, пълномаслено мляко, сладолед, пълномаслено сирене, извара, дреболии, всичките замразени полуфабрикати, тестени изделия, почти всичко, което се купува в кутия или в книжна кесия, всичко това, госпожо, е отрова, проклета отрова. Ще ви дам един списък да си занесете вкъщи.

— Може, но снаха ми изучава хранене. Вече имаме доста списъци. — Пру се появява точно навреме и колебливо изпълва рамката на вратата с женствено закръгленото си тяло в пътнически костюм на триизмерни карета. Без да я вижда, Дженис продължава да отрупва с ласкателства доктор Олман. — От години говори на Хари всичко това, което казахте, но той просто отказва да чуе. Смята, че е над всичко това, смята, че още е тийнейджър.

Лекарят изсумтява презрително.

— Дори и тийнейджърите с техния свръхактивен метаболизъм не могат да изгорят мазнините и захарите, които хранителната индустрия в тази държава напомпва в тях. Имаме случаи на сърдечни удари сред подрастващите навред — гласът му отново омеква до южняшко произношение — в зеленото Божие творение.

Пру пристъпва в своето тройно измерение.

— Дженис, извинявай — казва, все още й е неловко да използва първото име на свекърва си — знам, че не бива да има толкова много посетители, но Нелсън отвън е в паника, страхува се да не изпуснем полета.

Дженис се изправя толкова рязко, че инвалидната количка отхвръква под нея. Залита, но успява да запази равновесие.

— Аз ще изляза. Ти се виж с него и вземи Джуди, като излизаш. Хари, ще намина на връщане, след като ги изпратя. Довечера във Вилидж обаче има демонстрация на оригами, която не искам да изпусна. Човекът е дошъл чак от Япония. — Тя излиза, а Джуди изключва телевизора точно по средата на особено забавна фарс реклама на шумозаглушителите на Мидас, и излиза с нея.

Доктор Олман бурно се здрависва с Пру и й казва, оголвайки белите си като на акула зъби:

— Госпожо, научете този упорит нещастник как да се храни. — Извръща се и удря Хари с отпуснат юмрук по рамото. — В продължение на половин век, приятелю — казва той, — си насипвал боклуци в корема си.

След това и той излиза.

Двамата с Пру, внезапно останали насаме, се чувстват неловко.

— Този тип — казва Хари — непрекъснато напада Америка. Ако не му харесва храната тук, защо не се върне, откъдето е дошъл, да си яде кенгурута?

Високата му снаха суче дългите си почервенели ръце, върти венчалната си халка, но все пак пристъпва напред, към долната част на леглото.

— Хари — казва тя. — Слушай. Сломени сме от това, което ти се случи.

— Ти и кой друг? — пита той, твърдо решен да се държи на ниво — Боги на летището в Казабланка, Флип при Литъл Биг Хорн, Джордж Сандърс в рухващия храм на Дагон, когато Виктор Матюр е бутнал колоните^[11].

— Нелсън, естествено. Май въобще не мигна миналата нощ, само за теб мислеше. Не може да го изрече, но те обича.

Хари се разсмива лекичко, да не скъса онази валентинка вътре в него.

— Между хлапето и мен определено има нещо. Но не съм убеден, че може да се нарече обич.

Тя се поколебава, преди да му отговори, гледайки го втренчено със зеленикавите си очи с кални пръски, от които са дестилирани по-бистрите, по-бледи очи на Джуди, и той продължава:

— Аз определено го обичам, но може би обичам нещо, което отдавна е изчезнало. Малко дребничко момченце, което те гледа с възхищение, докато ти го изоставяш в критичен момент — това не се забравя.

— Всичко това все още е там, под другото — уверява го Пру, без да казва какво има предвид с „всичко това“. На ярката болнична светлина Хари забелязва, че косата й с прическа като сфинкс е леко разчорлена — около главата й стърчат отделни безцветни косми. Усеща, че иска да каже много неща, но не смее. Спомня си как се бе появила и надвесила над него, когато лежеше останал без дъх на плажа, в белия си бански, притеснена и женствена. Лицето й бе в сянка, невъзможно бе да го види, а точно над него като буреносен облак се извисяваше синът на Ед Силбърстайн с втвърдени от солта черни къдрици, маслинената кожа, пенисът му издуваше тесния му черен бански точно до петоъгълното лого на Омни — лицемер, пробиващ си път, богатеещ. Голяма работа. Да живее Силвърс.

— Разкажи ми за себе си, Пру — казва Заека, а думите се плъзгат през разраненото му гърло сякаш фактът, че е на легло и се е отпуснал от лекарствата, е придал на отношенията им нова интимност. — Как се справяш ти с хлапето? С Нелсън?

Хората, колкото и да е учудващо, действително реагират на директния подход, сякаш всички само чакаме да извадят заровените си тайни на бял свят. Без колебание тя казва:

— Прекрасен баща на децата е. Това мога да го заявя най-чистосърдечно. Закриля ги, грижи се за тях и се занимава с тях. Когато успее да се концентрира.

— Защо невинаги успява да се концентрира?

Сега вече тя се поколебава, несъзнателно върти пръстена на пръста си.

Като че ли цяла Флорида е съставена от взаимозаменяеми части, пред болничния му прозорец се извисява норфолкски бор и крие невидима птичка, която издава звука на скърцащо мокро дърво. Беше го чул сутринта, чува го и сега. Гръдният му кош сякаш откликва с внезапно пробождане. За всеки случай взима още един нитроглицерин.

Пру внезапно започва да говори:

— Мисля, че бизнесът го притеснява. Продажбите паднаха през последните години заради слабия долар и така нататък, и заради скучните модели, както той твърди, и мисля, че се бои да не би „Тойота“ да се откаже да я представяме.

— За такова нещо ще е нужна бомба. Добре сме работили за „Тойота“ през годините. Когато Фред Спрингър получи онзи франчайз, японските стоки все още се приемаха за шега.

— Само че това беше отдавна. Нещата се променят — казва Пру. — На Нелсън му е трудно да е търпелив, а и да си кажа честно, мисля, че го е страх, сега, когато няма никой от старите край него. Първо Чарли си отиде, после Мани, а сега и Милдред, въпреки че самият той я уволни, а и ти си тук половината година, а Джейк се премести във Волво-Олдс, близо до новия универсален магазин в Ориол. Руди си отвори собствено представителство на „Тойота“ — „Мазда“ на шосе 422. Чувства се изоставен и единствената му компания са онези ексцентрични типове от Северен Брюър.

При мисълта за „онези ексцентрични типове“ от косата й щръкват нови косми, блестящи на флуоресцентната флоридска светлина като нажежени жички. Опитва се да му каже нещо. Нещо му се изплъзва, но как би могъл човек на легло, овързан и безпомощен, да успее да проследи мисълта й? Заека трябва да се грижи за сърцето си. Въпросът е на живот и смърт. Ефектът от лекарствата, явно, отминава. Смъртният ужас на положението му започва да се надига в гърлото му, пари като стомашни киселини. Анусът го сърби, точно по план. В него има нещо пагубно и слабо, което може всеки миг да го предаде в ледената чернота, за която говореше Бърни.

Пру вдига широките си рамене в закъснял отговор на въпроса му как се справя.

— Какво се очаква от живота? Не ти се дава друг, че да правиш сравнения. Харесва ми голямата къща и Пенсилвания. В Акрън живеехме само в апартаменти и вечно закъснявахме с наема, и ми се струваше, че тоалетните чинии постоянно течаха.

Заека се опитва да се издигне до нейното ниво, да се измъкне от тайния си страх от тъмнината, от вкуса й на повръщано.

— Права си — казва. — Би трябвало да сме благодарни. Но е трудна работа това, благодарността. Струва ти се, че още от самото начало са те насадили в някакво безизходно положение, гладен и уплашен, и се оказва, че единственият изход също не върши работа. Ей, чуй. Чуй ме. Ти си още млада. Красива си. Усмихни се. Усмихни ми се, Тереза.

Пру се усмихва, заобикаля леглото и се навежда да го целуне, този път не по устата, както на летището, а по бузата, без да докосва маркучите, които вкарват кислород в носа му. Близкото й присъствие му се струва огромно, карирано, влакнесто, като облак, който го е похлупил, като сянката от корпуса на лодката, полегнал настрани там, в Залива, където бе едновременно студено и горещо. Гади му се; реалността на положението му непрекъснато се опитва да се надигне в гърлото му, прогаря го, почти го дави.

— Ти си мил човек, Хари.

— Аха, разбира се. Ще се видим горе напролет.

— Струва ми се ужасно да си тръгнем така, но има някакъв купон в Брюър довечера, на който Нелсън е твърдо решил да ходи, а и без това е невъзможно да сменим самолетната резервация, по това време на годината всичко е запълнено, даже и към Нюарк.

— Че какво бихте могли да направите? — пита я. — Аз ще се оправя. Може да е за добро. Ще набие малко здрав разум в старата ми глава. Ще ме накара да поотслабна. Да ходя на разходки, да не ям толкова много боклуци. Лекарят казва, че трябва да стана нов човек.

— А аз ще си лакирам ноктите на краката — казва Пру, изправяйки се отново в пълен ръст, с равен нисък глас, който като че ли не е чувал по-рано, насочен право към него като към мъж. — Не се променяй твърде много, Хари. — След това добавя: — Ще кажа на Нелсън да влезе.

— Ако хлапето изгаря от нетърпение да заминава, кажи му, че можете просто да тръгвате. Ще се видим по-късно, горе.

Едното ъгълче на устата й се свива и изкривява надолу, лицето й леко се вцепенява от неуместното му предложение.

— Той трябва да се види с баща си — казва.

Пру излиза; белият чист свят около Хари се разширява. Когато всички си тръгнат, ще си позволи лукса да позвъни на сестрата и да поиска още демерол. И да види как се справят Ийгълс в мъглата. И да затвори очи за една благословена минута.

Нелсън влиза с малкия Рой на ръце, въпреки че уж не се допускат посетители под шестгодишна възраст. Хлапето носи детето като защитна броня: щом носи свое собствено дете, какво можеш да кажеш срещу него? Рой възмутено се втренчва в Хари, сякаш фактът, че дядо му лежи в леглото завързан за един куп машини, е някакъв заплашителен трик. Когато Хари се опитва да му се усмихне и намигне, Рой скрива лице във врата на баща си с рязко извъртане на главата. Нелсън също изглежда шокиран; очите му непрекъснато се вдигат към монитора с неговите оранжеви потръпващи знаци за живот, а след това боязливо се връщат към лицето на баща му.

Неудобно хванал натежалото, втренчено дете, Нелсън пристъпва към леглото и поставя сгънат брой на „Нюз прес“ върху обрамчената с хром масичка, върху която вече стоят чашата с вода и телефонът, и малкото кафяво шишенце нитроглицерин.

— Ето ти вестника, ако ти се прииска да почетеш. Пише много за онази катастрофа на Пан Ам, от която толкова се интересуваш. Смятат, че са наясно точно каква е била бомбата — имало някаква с барометричен механизъм, който активира взривателя, когато се достигне определена височина.

Нагоре, нагоре; въздухът се разрежда, барометърът отчита разликата, часовникът започва да тиктака, докато уютният самолет се носи през тъмнината, а пилотът бъбри по радиото, докато лампите в пилотската кабина светят и примигват около него, а пътниците клюмат над питиетата си в отредените им пастелни синтетични кресла. Образът, като семенце във влажна почва, което най-после пробива обвивката си, кара Хари да осъзнае, че дори сега, докато лежи тук в тази антисептична бяла мъгла, оплетен в маркучи и кръвни връзки, и брак, той е точно като онези, към които бе изпитал такова съчувствие, падащи от взривения самолет: той също пада, безпомощно пропада към смъртта. Съдбата, която го очаква зад това було от медицински грижи е точно толкова категорична, колкото онази, посрещнала телата, падащи тежко върху мочурливата шотландска земя като чували за боклук, пълни с вода. Пляс, шляп. Тела, които се пръсват върху голф игрищата и обраслите с пирен пътеки на Локърби, просмукани с нощна тъма. Това, което ги е посрещнало, не се различава от това, което чака него. Реалността е връхлетяла върху тези пътници, докато са си седели и са режели пилето от самолетното меню, загърнато в сребристото фолио, или са дремели, докато от телевизора в ушите им е пеел Бари Манилоу. Същата тази ледена черна реалност връхлита и него; смъртта не е питомният любимец на живота, а звяр, който бе погълнал бебето Амбър, и бебето Беки, и всички онези студенти от Сиракуза, и завръщащите се войници, и ще погълне и него. Тя действително е там, под него, огромна като планета през нощта, гигантска и само негова. Неговата смърт. Единствено негова. Паренето в израненото му гърло се засилва и той се чувства почти задушен от ужас.

— Благодаря — дрезгаво казва на сина си. — Ще го прочета, когато тръгнете. Тия проклети араби. Притеснявам се да не изпуснете вашия самолет.

— Не се притеснявай. Все още имаме много време. Даже и мама не би се изгубила по пътя, нали?

— Карайте на изток оттук до шосе 75, а после на юг до отбивка 21. Шосето сякаш отива наникъде, но след четири-пет километра ще видите летището. — Хари си припомня собственото си пътуване по тъй странна магистрала, липсата на указателни табели, стъблата на палмите, тънки като струйка потекла боя, шоколадовата мацка с шапчица на стюардеса в червеното камаро с подвижен покрив, която караше опасно близо зад него, а след това дори не го погледна, с чипото си носле и издадените устни, и то му се струва нереално, облято във фалшива слънчева светлина като емайл, като онази жълта слънчева светлина, дето я правят с прожектори по телевизионните шоута. Тогава нямаше абсолютно никакви грижи. Намираше се в рая, а не го осъзнаваше. Усеща как тялото му се изпотява от страх, надушва собствената си пот, лепкава като тинята на дъното на кладенец, и вижда Нелсън, изправен там, окъпан в изкуствената светлина на света, който все още не се е сринал в смъртта, спретнат и напрегнат в белезникавия костюм, с който е облечен, вместо с дънковото яке, което носеше при полета за насам. Яката на ризата му пак е разтворена, така че прилича на комарджия, прекарал цяла нощ в залагания и свалил вратовръзката си в разгара на играта на покер. Беше тук близо седмица, а почти не бе видял слънце. Малкото петно на мустаците му дразни Хари, а хлапето постоянно привлича вниманието му върху него, като подсмърча и попипва долната част на носа си, сякаш надушва лепкавия страх на баща си. Той казва:

— Освен това, татко, забелязах, че случаят на Дейон Сандърс е избутан назад в спортните страници, а някъде в раздел Б има една статия за борбата с тлъстините, която определено ще те разсмее.

— Даа, тлъстините. Имам тлъстини даже и отвътре.

Това сякаш бе сигнал синът му да добие загрижен вид и да попита:

— Как си ти всъщност? — Лицето на хлапето леко побелява около устните, сякаш се бои, че баща му действително ще му разкаже. Прическата му също го дразни — къса отгоре и твърде дълга отзад, с тази жалка опашка. И малката обичка.

— Доста добре, като се има предвид положението.

— Чудесно. Този едър месест лекар със странния акцент излезе навън и говори с нас, и каза, че обикновено след първия инфаркт голяма част от хората не оживяват, а в твоя случай, поне за известно време, е просто въпрос на известна промяна в стила на живот.

— Този тип има нещо против чипса и хотдозите. Ако Бог не е искал да ядем сол и мазнини, защо ги е направил толкова вкусни?

Очите на Нелсън потъмняват и помътняват, както става всеки път, когато баща му споменава Бог. Разговорът постоянно заяжда, не може да потръгне, Хари непрекъснато си мисли как пропада, хлапето е като тежест върху гърдите му. Хайде, казва си, опитай. Само веднъж се живее.

— Пру ми каза, че цяла нощ не си спал от притеснение.

— Ами, да. Е, малко преувеличава. Не знам защо не мога да спя тук. Всичко ми се струва фалшиво, а и има разни неща в Брюър, за които трябва да се погрижа.

— Като представителството ли? Обикновено седмицата между празници е слаба. Всички се чувстват разорени след Коледа.

— Ами, да, и други неща. Непрекъснато се чувствам изтормозен.

— Такъв е животът, Нелсън. Тормоз.

— Предполагам, че е така.

Хари казва:

— Мислех си за нашия разговор, че тойотите са скучни. Трябва да им признаеш, опитват се да направят линията по-секси. Следващата есен ще вкарат луксозен лексус седан. Даже с осемцилиндров V-образен двигател.

— Да, ама няма да позволят на нас, обикновените представителства, да го продаваме. Разработват си цяла нова мрежа за продажби на дребно. Нека, и без това ще пропадне. Японците не са италианци. Луксът не им се удава.

— Забравих за отделните представителства за Лексус. Казвам ти, Нелсън, не съм съвсем в час. В пълна мъгла съм.

— Като всички нас — казва Нелсън.

— А, да, и отчетите. Мислех си за тях. Трудно ли ти е да продаваш употребяваните? Не бъди алчен. Не бива да очакваш повече от десет процента надбавка, струва си да намалиш печалбата просто за да се движи стоката.

— Окей, татко. Щом казваш. Ще пробвам.

Разговорът отново заяжда. Рой се извива в ръцете на баща си. Хари пропада, светлината е просто обвивката на тъмнината, по-тънка от обшивката на самолет, по-тънка от алуминиева кутийка бира. Да се хване за нещо, каквото и да е.

— Тя се оказа доста свястна жена. Пру — неочаквано заявява на сина си.

Момчето изглежда изненадано.

— Да, не е лоша. — И също толкова неочаквано, заявява: — Трябва да се опитам да съм по-мил с нея.

— Как?

— Ами — нали знаеш. Да се стегна. Да се опитам да бъда по-зрял.

— На мен винаги си ми изглеждал доста зрял. Може би прекалено, твърде рано. Може би не съм ти дал кой знае какъв пример по зрялост.

— Затова е още по-важно. За мен, искам да кажа.

Дали Хари си въобразява, или зад завесата до него, в леглото, което не вижда, нещо помръдва, дочува се тихо, сухо покашляне? Неговият невидим съсед е жив. Казва:

— Наистина започвам да се притеснявам дали ще стигнете навреме за самолета.

— Между другото, извинявай за това. Кофти ми е, че така тръгваме. С Пру си говорихме снощи дали не трябва да останем още няколко дни, но знам ли, човек си прави планове, а после всичко се проваля.

— На мен ли го казваш. Какво можете да помогнете, ако останете? Твоят старец е добре, в чудесни ръце е. Просто трябва да се науча да живея с не особено здраво сърце. Дефектен часовник. Чарли го прави от двайсет години, и аз ще мога. — Но след това Заека добавя, заплашвайки да изпадне в сълзливост, в сантименталност, в елегичност. — Но пък той е жилав дребен грък, а аз съм едър дебел швед.

Нелсън вече е доста напрегнат. Излъчва нервното желание да се намира някъде другаде.

— Добре, татко. Прав си, по-добре да тръгваме. Дай целувка на дядо — казва той на Рой.

Навежда извиващото се момче, сякаш пуска футболна топка, за да целуне бузата на дядо си. Но Рой, вместо да връчи целувката, сграбчва двойната бебешко синя тръбичка с кислород, захранваща носа на Хари, и я изтръгва.

— Исусе! — казва Нелсън, най-после проявявайки емоция. — Добре ли си? Заболя ли те? — Той плясва сина си по дупето, и го слага да стъпи на пода.

Наистина го заболя леко от внезапното и бързо посегателство, но Хари трябва да се засмее.

— Няма проблеми — казва. — Сложили са ми я за всеки случай. Кислородът всъщност не ми трябва, това е просто за допълнително ободряване.

Краката на Рой са омекнали от ярост и той се свлича на лъскавия под до леглото. Той се извива и задъхано скимти. Нелсън се навежда и отново го удря.

— Не бий хлапето — казва му Хари не особено категорично. — Той просто искаше да ми направи услуга. — Доколкото може със свободната си ръка, той наглася двата бледосини маркуча по един над всяко ухо, спускащи се от бутилката с кислород, закачен на стената зад него, и отново поставя щипката с тихото й подхранващо шептене върху преградката между ноздрите си. — Може би се е опитвал да ми издуха носа.

— Ти, малко лайно такова, можеше да убиеш собствения си дядо — обяснява Нелсън на гърчещото се дете, след като се бе наложило да го издърпа, ритащо, изпод леглото.

— Я виж кой преувеличава — казва Хари. — Не е толкова лесно да ме убият. — И започва да си вярва.

Рой, побелял около устата точно като баща си, възвръща гласа си и надава крясък, опитвайки да се изтръгне от хватката на Нелсън. По коридора към тях се чуват стъпките на забързаните сестри. Невидимият съсед внезапно простенва иззад бялата си завеса с бълбукащ стон, говорещ за дълбоко белодробно възпаление. Рой рита като уловена риба и уцелва Нелсън в корема; Хари неволно се подсмихва, странно е какво направи детето. С един замах, ловък е. Може би с четиригодишното си съзнание е помислил, че тръбичките са змии, лакомо впити в лицето на дядо му; може пък просто да е решил, че е твърде грозен, за да го гледа така.

Въпреки че ръцете му са заети, Нелсън успява да се наведе покрай мрежата от животоподдържащи системи и да целуне бузата на Хари с онази кратка целувка, която бе очаквал от Рой. Топло докосване на мустак. Бодване от морски таралеж. Водното чудовище зад завесата изпуска ново бълбукане, изхвърлено от дълбините стенание. Стреснати сестри влизат в стаята; бузите им са зачервени. Главната сестра се изправя над него със сплетените си восъчни къдрици като пълна купа с черни макарони или пакетчета миниатюрни фишеци.

— А, да — Хари се сеща да добави, докато Нелсън бърза да изведе своя врещящ, гърчещ се товар надолу по коридора, към Пенсилвания. — Честита 1989 година!

Бележки

[1] Вид игра, при която се оттласкат шайби по гладка повърхност към номерирани квадратчета. — Б.р. ↑

[2] САЩ днес. — Б.р. ↑

[3] Мълиган — обикновено лош удар в голфа от пясъчната купчина, който не се смята при изчисляване на резултата при неофициални турнири. — Б.р. ↑

[4] 1 фут — 30,48 см. — Б.р. ↑

[5] Джангъл Гардънс — Зоологическа градина в Сарасота. — Б.пр. ↑

[6] Ринглинг Мюзиъм — Щатски музей за изящни изкуства в Сарасота. — Б.пр. ↑

[7] Тсурис — проблем. — Б.пр. ↑

[8] Според традицията на еврейския Великден — Пасха — най-младият присъстващ задава четири въпроса: 1. Защо ядем само медзох на Пасха? 2. Защо ядем горчиви билки на Пасха?! 3. Защо топваме храните си два пъти на Пасха? 4. Защо се облягаме на възглавници на Пасха? — Б.пр. ↑

[9] Соминекс — приспивателно лекарство. — Б.пр. ↑

[10] Медикеър — системата за здравно осигуряване на САЩ. — Б.пр. ↑

[11] В Холивудската продукция от 1943 година Самсон и Далила. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Джон Ъпдайк Заека се укроти (1)

Метаданни

Данни

Заека се укроти

Информация

История

Сваляне / Връзки

I.Флорида

Джон Ъпдайк
Заека се укроти (1)

I.
Флорида