Нора Робъртс
Преследвана в смъртта (10)

Глава 10

Ив стоеше на мястото, където някога е била сцената на клуб „Номер дванайсет“. Където някога е имало звуци, светлина, движение. Сега тук цареше тишина — тъмнина и тишина. Тя усещаше праха и лекия мирис на химикалите, които бяха използвали чистачите за обработване на местопрестъплението. Усещаше и силния студ, който проникваше през тухлите и хоросана на старата сграда.

Е, сцената е готова, помисли си Ив. Ако предчувствието й я бе излъгало, тя щеше да прахоса много ведомствено време, човешки ресурси и пари. Но по-добре така, реши тя, отколкото да играе по правилата на сегашната медийна истерия, която твърдеше, че проклятието на „Номер дванайсет“ е все още в сила и води до смърт.

— Признай си, че тук е страшно. — Застаналата до нея Пийбоди огледа помещението на клуба. Миглите й бяха покрити със скреж. — От това място ме побиват тръпки.

— Стегни се! Всичко е готово. Аз отивам на моя пост.

— Не е нужно да отиваш там точно сега. — Ръката на Пийбоди се уви около китката на Ив като сноп проводници под напрежение. — Сериозно. Имаме достатъчно време до началото.

— Ако те е страх от тъмното, детектив, тогава по-добре да си беше донесла малко плюшено мече, за да се прегръщаш с него.

— Нямаше да е лошо — промърмори Пийбоди, освобождавайки ръката на Ив. — Ще останем в контакт, нали? Искам да кажа, връзката е отворена? Така поне ще знам, че си до мен.

Ив само поклати глава и се запъти към стълбите. С Пийбоди беше минала през врати, зад който ги очакваше смърт или със сигурност болка. Беше преплувала море от кръв с нея. А сега, обикновено смелата й партньорка, трепереше от страх при мисълта за призраци.

Стъпките й отекнаха по металните стъпала — е, това може би бе малко зловещо. Но тази вечер нямаше да се тревожат за скърцащи врати и безплътни стонове. А за хладнокръвния убиец, който трябваше да дойде за писмата на мъртвата.

Нямаше никакви писма, разбира се. Нито знаеше за такива, нямаше дори тайно скривалище. Но тя не се съмняваше, че надеждата да ги намери, ще привлече убиеца на Рад Хопкинс на „Номер дванайсет“.

Нямаше никакво съмнение, че убиецът е потомък на Брей и Хопкинс. Ако предчувствието й не се потвърдеше тази вечер, тогава утре щеше да бъде изправена пред медийна буря — която, така или иначе, ще се развихри, призна си тя. Но би предпочела да мине през това, знаейки, че случаят е приключен.

Странно е, че в „Минало“ имаше стари снимки на пустиня. Може би те бяха правени в Аризона, а може би не, но Ив беше готова да заложи всичките си пари, че на тях е запечатано именно това място. Там имаше и стари фотографии на Сан Франциско, преди голямото земетресение. Също и на Ню Йорк от този период, както и на Лос Анджелис. Всички места, където бе пребивавала Боби.

Съвпадение, може би. Но тя бе съгласна с един от детективите, от нейната команда, за наскоро приключен случай, свързан с подобна инсценировка.

Съвпадения — пълни глупости!

Тя прекоси вторият етаж и тръгна нагоре към старите апартаменти.

Ив не се съмняваше, че Рурк е изиграл своята роля, и то много добре. Със стръвта, която той бе пуснал, Ив бе готова да се обзаложи, че убиецът на Радклиф С. Хопкинс и кръвожаден потомък на Боби Брей, ще захапе бързо. И ще го направи още тази вечер.

Тя зае своята позиция, откъдето можеше да вижда прозореца, и се облегна на стената. Натисна бутона на комуникатора, свърза се с Пийбоди и каза:

— Бу!

— О, да, много смешно. Чак се превивам от смях.

— Когато приключиш с твоето веселие, ще направим проверка. Фийни, записваш ли?

— Записваме картина, звук, както и данните от температурните сензори. Няма движение.

— Поничка ли ядеш?

— За какво ти трябват тогава електронни очи и уши, щом оттам можеш да видиш, че ям поничка? — Чу се сърбане, когато Фийни отпи от кафето, за да прекара залъка си. — Рурк купи на екипа малко храна, за да ни държи будни.

— Да, той винаги купува нещо. — Искаше й се и за нея да има проклета поничка. Или още по-добре — кафе.

— Трябваше да си сложиш перлите, лейтенант — чу се гласът на Рурк. — Мисля, че на Боби ще й хареса.

— Да, само това ми трябва. Дрънкулки и перли. Мога да ги използвам за…

— Засякох нещо — прекъсна я Фийни.

— Чувам го. — Ив притихна, и след като се съсредоточи, разбра, че звукът — подобен на жужене — прилича на мелодия, веднага след това долови мириса на женски парфюм. Бързо извади оръжието си.

— Провери всички входове и изходи — прошепна тя на Фийни.

— Няма проникване — каза той в ухото й. — Никакво движение, никакви образи, топлинните сензори не отчитат нищо, освен теб и Пийбоди.

Значи беше с таймер, реши Ив. Електронна програма, която момчетата от Електронния отдел бяха пропуснали.

— Далас? — Гласът на Пийбоди беше пълен с ужас. — Засече ли я? Виждам…

Жуженето в слушалката, напомняше на рояк пчели. Въздухът наоколо изведнъж стана леден.

По гърба на Ив плъзнаха студени тръпки, но никой не трябваше да знае за това. Щеше да наругае повредата в комуникациите и наблюдението, ако не беше твърде заета да се взира в призрачната фигура, която се носеше към нея.

Боби Брей беше облечена в дънки с ниска талия, разкроени от коляното надолу и с цветя отстрани. Ефирната й бяла блуза сякаш плуваше във въздуха. В непокорните й къдрици блестяха диамантените клипсове. Докато приближаваше, тананикайки си някаква мелодия, тя вдигна цигара към устните си и дръпна силно. За миг острата миризма на тютюн изпълни въздуха.

От начина, по който изображението се движеше, Ив реши, че тютюнът, не беше единственото нещо, което пушеше. Когато привидението я отмина, тя разбра, че е дрогирано.

— Мислиш, че ще се вържа на това ли?

Ив се отблъсна от стената. Когато тръгна след него, нещо я удари по лицето. По-късно щеше да реши, че е било като удар с леден къс. Но продължи да следва фигурата към това, което някога е било спалнята на апартамента.

Фигурата се спря, сякаш се уплаши.

— Не знаех, че си тук. За какво става дума? Казах ти, че вече се регистрирах. Затова опаковам багажа. Не се нуждая повече от тези гадости, Хоп. — Фигурата продължи да се движи и да говори, по жестовете й беше видно, че тя налива нещо в една чаша и отпива. Гласът й беше уморен и хриплив, вероятно от наркотиците. — Защото съм уморена и болна. Ужасно съм объркана! Цялата тази работа се провали и аз не искам да го правя повече. Не ми пука за моята кариера. Беше заради теб. Винаги е било заради теб. — Тя се обърна, едва стоеше на краката си, но се изпъчи предизвикателно. — Да? Е, може би по-рано вярвах безрезервно, но сега ми се повръща от всичко това. За бога, Хоп, погледни ме. Погледни и себе си. Ние сме или пияни или дрогирани. Имаме дете. Не ми казвай да млъкна. Уморена съм от себе си, и от теб, също. Този път ще приключа с всичко. — Образът замахна с ръка, сякаш хвърляше чашата към стената. — Не спя с друг! Не съм подписвала договор с друга звукозаписна компания. Приключих. Не разбираш ли? Приключих с това, приключих и с теб. Ти си шибан откачалник, Хоп! Нуждаеш се от помощ повече от мен. Остави това! — Изображението вдигна ръце и се запрепъва назад. — Трябва да се успокоиш! Трябва да го приемеш! Ще поговорим за това, нали? Няма да ходя никъде. Не лъжа. Наистина. О, Господи! Не го прави! Не! Исусе, Хоп! Недей!

Разнесе се остър пукот, фигурата залитна назад, после падна. От дупката в средата на челото й потече кръв.

— Страхотно шоу! — каза Ив, гласът й прозвуча дрезгаво, дори за собствените й уши. — Блестящо изпълнение.

Тя чу слабо изскърцване зад гърба си, бързо се обърна. Мейв влезе в стаята, сълзи се стичаха по бузите й. В ръката й проблесна нож.

— Той ме застреля. По-добре мъртва, отколкото да си отидеш — така каза.

Не беше Джон Мейси, осъзна Ив. Наследството на Брей/Хопкинс се беше прехвърлило на следващото поколение.

— Изглеждаш ми жива, Мейв.

— Боби — поправи я тя. — Тя е в мен. Тя говори чрез мен. Тя — това съм аз.

Ив въздъхна, но не прибра оръжието.

— О, стига толкова! Призраците не са много забавни, сега ние трябва да мине във владение.

— Той ме уби — продължи да говори тихо Мейв. — Отне ми живота. Каза, че съм нищо без него, наркоманка и курва с хубав глас.

— Жестоко — съгласи се Ив. — Разбирам те. Но всичко това се е случило преди да се родиш. И двамата участници са отдавна мъртви. Защо уби Хопкинс?

— Той ме зазида в стената. — В очите й блестяха сълзи, ярост и безумие. — Той плати на ченгетата и те не направиха нищо.

— Не, не той. Дядо му го е направил.

— Няма разлика — Продължавайки да говори, тя бавно се завъртя в кръг, с вдигнати напред ръце. — Той беше. Аз бях. Той е. Аз съм. — След това се обърна и посочи към Ив с върха на ножа. — И ти не си по-различна от ченгетата, които позволиха да гния тук. Ти си просто още една свиня.

— Никой не може да ме купи. Аз завършвам това, което започвам, и нека ти кажа нещо: това спира тук и сега.

— Никога няма да спре. Аз не мога да изляза от тук, не разбираш ли? — Мейв закри с ръка устата си, сякаш да спре бълбукащия си смях, превърнал се накрая в ридание. — Всеки ден, всяка нощ, все едно и също. Не мога да избягам от тук, и обикалям, обикалям, обикалям, точно както той иска.

— Е, аз ще ти помогна да се измъкнеш от тук. И ти ще можеш да прекараш всеки ден и всяка нощ от останалата част на естествения си живот в килия. Може да е добре изолирана в твоя случай.

Сега Мейв се усмихна.

— Не можеш да го спреш. Не можеш да ме спреш, не можеш да спреш това. „Ти никога няма да ме напуснеш“. Това каза той, когато ме зазида в стената. Каза, че той ме е създал и аз няма да ходя никъде. Никога. Шибаното копеле ме уби, прокле ме и ме зазида. Какво, по дяволите, смяташ да направиш?

— Край на играта. Мейв Бюканън, вие сте арестувана за убийството на Радклиф Хопкинс. Имате право да мълчите…

— Ще си платиш затова, че ме остави тук! — Мейв се спусна напред с ножа, който държеше, но пропусна с няколко сантиметра.

— Исусе, биеш се като момиче. — Ив закръжи заедно с нея, гледайки Мейв право в очите. — Аз не съм мазен, надут глупак, а и ти нямаш пистолет този път. Така че бъди внимателна. Електрошок срещу нож. Електрошокът винаги печели. Искаш ли разтърсване, Мейв?

— Ти не можеш да ме нараниш. Не и на това място. Не мога да пострадам тук.

— Искаш ли да се обзаложим? — каза Ив, и удари Мейв със слаб заряд на тока, когато червенокосата замахна отново.

Ножът се изплъзна от ръката на Мейв и тя тупна силно по задник. Последва нова, силна вълна от студ, този път ледените нокти одраскаха бузата на Ив. Без да обръща внимание на това, тя извади белезниците и закопча ръцете на Мейв зад гърба.

Мейв се бореше, тялото й се извиваше, а устата й сипеше проклятия. А студът, шибащ като зловещ вятър, проникваше чак до костите.

— Това спира тук и сега — повтори Ив, дъхът й заседна в гърлото, когато нещо, подобно на ледени юмруци, заудряха по гърба й. — Радклиф С. Хопкинс ще бъде посмъртно обвинен в предумишлено убийство на Боби Брей. Имаш думата ми. Точка. Сега ме остави, по дяволите, за да мога да си свърша работата.

Ив издърпа Мейв на крака, когато вятърът започна да утихва.

— Мисля, че ще добавим взлом, незаконно проникване и нападение на офицер, само за да стане по-забавно.

— Името ми е Боби Брей, и ти не можеш да ми направиш нищо. Аз съм Боби Брей, чуваш ли ме? Аз съм Боби Брей.

— Да, чувам те. — Точно както чу внезапния неистов крясък на гласове в ухото си и грохота на стъпки по стълбите.

 

 

— Не можех да стигна до стълбите — каза й Пийбоди. — Изведнъж мястото се изпълни с хора и музика. Ужас. Предавателят ми спря да работи, а аз се опитвах да мина през тази стена от тела. Живи тела — или не живи. Не знам. Всичко е толкова объркано.

— Веднага се втурнахме към вратата, щом връзката изчезна — добави Фийни. — Но не можахме да я отворим. Дори твоя човек с вълшебните пръсти не успя. И тогава изведнъж, хоп, всичко си беше както преди, вратата се отвори и ние влязохме. Дяволско място. — Стоейки на тротоара, той се вгледа в „Номер дванайсет“. — Трябва да бъде изравнено със земята, ако питате мен. Разруши го до основи и го забрави.

— Мейв Бюканън е нагласила всичко, това е. Ще разберем как. — Това си беше неин случай, каза си Ив, и тя щеше да продължи да се занимава с него. — Аз поемам случая, сега ще я заведем за разпит. Все още е замаяна от електрошока и може да не се обади веднага на адвокат.

— А аз може ли да получа превоз?

Ив се обърна към Рурк.

— Да, може. Аз ще те закарам. Униформените ще транспортират заподозряната до Централата. Пийбоди, искаш ли да ръководиш транспорта?

— Разбира се. Ще бъда щастлива да се махна, колкото се може по-скоро, от това проклето място.

 

 

Когато се настани в колата до Ив, Рурк само каза:

— Разкажи ми.

— Мейв, най-вероятно, вече е била вътре в сградата. Просто сме я пропуснали по време на проверката. Имала е у себе си електронен заглушител и скрита някъде програма.

Тя въздъхна дълбоко и изруга под нос.

— Ако искаш мистика или каквото и да е там още, то аз имах разговор с мъртва жена.

И Ив му разказа всичко, като се стараеше да се придържа само към фактите.

— Значи не е била Мейв тази, която ти е насинила и одраскала лицето?

— Не знам какво беше, но знам със сигурност едно, че всичко ще приключи, и то още тази вечер. Бюканън ще бъде призован веднага. Ще разберем, дали и той е бил свързан с това или Мейв е действала сама. Но съм абсолютно убедена, че тя е тази, която е стреляла. Тя е тази, която е примамила Хопкинс там. Той е имал слабост към млади жени. Никога не би се почувствал заплашен от нея. Най-спокойно е влязъл в сградата, сам, без оръжие.

— Ако продължава да твърди, че е Боби Брей, тя може да свърши в психиатрично заведение, вместо в затвор.

— Килията си е килия — а това, къде ще бъде, не е моя работа.

 

 

В Централата, Ив остави Мейв да се поти още известно време, докато чакаше да дойде Майра, която трябваше да присъства на разпита от стаята за наблюдение. Затова първо се зае с Бюканън.

Когато Ив влезе в зала за разпит Б, той се тресеше целия, лицето му бе пребледняло, очите му бяха пълни с болка.

— Казаха… казаха, че сте арестували дъщеря ми. Не разбирам. Тя ще има нужда от адвокат. Искам да й наема адвокат.

— Тя е възрастен човек, господин Бюканън. Ако иска адвокат, може сама да се обади.

— Тя няма да може да разсъждава трезво. Ще е много разстроена.

— Тя не мисли трезво от известно време, нали така?

— Тя… тя е много ранима.

— Ето. — Пийбоди постави чаша вода пред него. — Пийнете. След това ни помогнете да спасим дъщеря ви.

— Тя се нуждае от помощ — добави Ив. — Знаете ли, тя твърди, че е Боби Брей?

— О, Господи! О, Господи! — Той покри лицето си с ръце. — Това е по моя вина. Всичко е по моя вина.

— Вие сте Джон Мейси, внук на Боби Брей и Радклиф Хопкинс?

— Избягах от всичко това. Трябваше да се измъкна. Той съсипа живота на майка ми. А аз не можах да направя нищо против това.

— Така че по време на Градските войни, вие сте видял своя шанс. Хвърлили сте документа си за самоличност на мястото на експлозията. Там е имало предимно части от тела. Било е пълна бъркотия. И вие сте изчезнал.

— Не можех да понеса всичките тези убийства. И не можех да се върна у дома. Исках спокойствие. Просто исках малко спокойствие. Изградих си добър живот. Ожених се, роди ни се дете. Когато жена ми умря, аз се посветих изцяло на Мейв. Тя е моето съкровище.

— И тогава й казахте кои са нейните предци, кои са роднините й.

Той поклати глава.

— Не. Тя ми каза. Не знам как е узнала, но издирила Рад Хопкинс. Каза, че е само бизнес и аз исках да й вярвам. Но се страхувах, че е повече. Тогава, един ден, ми каза, че била на „Номер дванайсет“ и разбрала всичко. Каза, че щяла да се погрижи за нещата, но никога не съм мислил, че е имала предвид… Това сега ще съсипе ли живота й?

— Знаели сте, че тя се е върнала отново там в нощта, когато беше убит Хопкинс — каза Ив. — Знаели сте какво е направила. Тя ви е казала и вие сте я покрили. Това ви прави съучастник.

— Не. — В очите му блесна отчаяние, погледът му се стрелна неспокойно из стаята. — Тя беше у дома през цялата нощ. Всичко това е ужасна грешка. Тя е разстроена и объркана. Това е всичко.

Те го оставиха да седи в стаята и излязоха в коридора.

— Впечатленията ти, Пийбоди?

— Не мисля, че е взел активно участие в убийството. Но е знаел — може да е заровил глава в пясъка заради това, но е знаел. Можем да го обвиним в съучастничество. Той ще се пречупи, след като и тя го направи.

— Съгласна съм. Да вървим да пречупим Мейв тогава.

 

 

Мейв седеше съвсем кротко. Косата й отново бе сресана, изражението й беше спокойно.

— Лейтенант, детектив.

— Запис. — Ив прочете данните й за протокола и изрецитира съкратената версия на правата. — Разбирате ли вашите права и задължения, госпожо Бюканън?

— Разбира се.

— И така, Мейв — Ив седна на масата срещу нея. — Откога познавате Хопкинс?

Самодоволна усмивка изви устните й.

— Кой от тях?

— Този, когото простреляхте девет пъти в „Номер дванайсет“.

— О, този Хопкинс. Запознах се с него веднага, след като купи сградата. Четох за това, и си помислих, че е време да разрешим някои въпроси.

— Какви въпроси?

— Той ме уби.

— Не изглеждате мъртва.

— Той ме застреля, за да не мога да го напусна; за да не нося печалба на друг. Тогава покри всички следи. Скри ме. Чаках дълго време, за да го накарам да плати за това.

— Значи му изпратихте съобщение да дойде в „Номер дванайсет“? Тогава го убихте.

— Да, но преди това се срещахме често. Трябваше да изкопаем останките от предишния ми живот.

— Останките на Боби Брей.

— Да. Тя е в мен. Аз съм Боби. — Мейв говореше спокойно, сякаш отново седяха в елегантната дневна, в каменната къща на Бюканън. — Върнах се за справедливост. Никой не ми я даде преди това.

— Как разбрахте къде са останките?

— Кой може да знае по-добре от мен? Знаете ли, какво искаше да направи той? Искаше да вкара медиите там, да натрупа отново състояние от мен. Беше планирал всичко. Щеше да събере медиите вътре, да изложи на екран клетите ми кости, да дава интервюта — срещу солидно заплащане, разбира се. Искаше да ме използва отново, както винаги го е правил. Не и този път.

— Вярвате, че Рад Хопкинс е прероденият Хоп Хопкинс? — попита Пийбоди.

— Разбира се. Това е очевидно. Само че този път аз го изиграх. Казах му, че баща ми е готов да плати огромна сума за писмата, които бях написала. Показах му къде трябва да копаем в стената. Той не повярва на това, но твърде много му се искаше да влезе под полата ми. — Тя сбърчи нос, за да покаже лекото си отвращение. — Можех да го накарам да направи това, което искам. Работихме в продължение на часове, докато разбием тухлената стена. Тогава той повярва.

— Вие взехте клипсовете за коса и пистолета.

— По-късно. Те останаха да лежат там, докато той работеше по плана си. Макар че, в общи линии, той сам изкопа собствения си гроб. Аз ги почистих. Наистина много обичах тези фиби. О, имаше също и пълнители с патрони. Взех и тях. Аз бях там. — Изражението й се промени, стана ожесточено, гласът й стана груб, дрезгав. — Бях там, в сградата. Толкова тъжно, толкова студено, толкова самотно. Пеех, пеех всяка вечер. Защо трябва да пея за него? Копелето ме уби. Родих му дете, а той не го поиска.

— А вие? — попита я Ив.

— Бях замаяна. Той ме направи зависима — наркотиците, живота, пиенето, нали разбирате? Първокласна стока, винаги първокласна стока за Хоп. Но аз възнамерявах да се оправя, да се откажа от това, и да се върна за детето си. Бях готова да го направя, дори опаковах багажа си. Писах на майка ми, исках да напусна Хоп. Но той не искаше. Скъп предмет — това бях аз. Той никога не е искал детето. Само мен, само това, с което можех да му донеса печалба. Пеене и пеене.

— Изпратили сте съобщение на Рад, за да го извикате на „Номер дванайсет“.

— Разбира се. Обадих му се от уличен телефон, така е лесно и бързо. Казах му да дойде и кога да дойде. Харесваше му, когато използвах гласа на Боби — взет от старите записи — в съобщенията, които му пращах. Мислеше, че това е секси. Кретен. Той стоеше там, усмихваше ми се. Донесох го, каза той.

— Какво е донесъл?

— Часовникът му. Часовникът, който носеше през нощта, когато ме застреля. Този, който му купих, когато албумът ми бе признат за най-добър. Той го носеше на китката си и ми се усмихваше. Стрелях в него, и продължих да стрелям, докато пълнителят се изпразни. После обърнах гадното копеле по гръб, притиснах дулото на пистолета право в челото му и го застрелях отново. Точно както той направи с мен. — Мейв се облегна назад и леко се усмихна. — Сега може да обикаля в онова проклето място нощ след нощ. Да видим как ще му хареса.