Нора Робъртс
Преследвана в смъртта (4)

Глава 4

Рурк беше пристигнал преди Ив, и сега млада, красива червенокоска в лъскав черен костюм му сервираше кафе и се умилкваше около него.

Ив не можеше да я вини. Рурк беше безумно красив и стига да пожелае, можеше да разпръсква чар като феромони. Изглежда сега точно това правеше, тъй като червенокоската се беше зачервила, трепереше и се суетеше около него, докато му поднасяше сладки с кафето.

Ив реши, че и тя може да се възползва от чара на съпруга си, защото на нея никой не й предлагаше сладки по време на работа.

— А, ето и лейтенанта. Лейтенант Далас, Мейв Бюканън, нашата домакиня и дъщеря на собственика.

— А собственикът тук ли е?

— Моята съпруга. Веднага на въпроса. Не губи време. Кафе, скъпа?

— Разбира се. Забележително място.

— И ние го харесваме — съгласи се Мейв.

Беше красиво, ярко — като домакинята — и очарователно организирано. Съвсем не приличаше на разхвърляна купчина боклуци, която Ив бе очаквала да види.

На стените имаше картини и плакати, но разположени така, както някой би ги окачил в собствения си дом, ако бе достатъчно луд да харесва подобни неща.

И още, по маси, витрини и лъскави рафтове бяха подредени сувенири по начин, по който се избягваше хаотичния претъпкан стил, на който много магазини от този вид бяха жертва. Из помещението се разнасяше дискретна музика — нещо инструментално и определено не от този век. Това правеше общуването лесно.

— Моля, седнете — покани я Мейв. — Или разгледайте, ако искате. Баща ми е отзад в офиса. Има разговор с Лондон.

— Там е късно за бизнес — коментира Ив.

— Да. Частен колекционер. Голяма част от бизнеса ни е свързан с частни колекционери. — Мейв отметна кичур червена коса от лицето си. — Има ли нещо, което мога да направя за вас междувременно?

— Последните месеци сте купили няколко предмета от Радклиф С. Хопкинс.

— Господин Хопкинс, разбира се. Основно 1960 до осемдесета. Купихме множество предмети от него. Има ли някакъв проблем?

— За Хопкинс има. Бил е убит снощи.

— О! — Жизнерадостната й любезна усмивка се смени с шок. — Убит? О, Боже мой!

— Медиите, през целия ден, само за това говорят.

— Аз… аз не съм чула. — Ръцете на Мейв бяха притиснати към бузите й, а големите й сини очи — широко отворени. — Отворихме в десет. В магазина нямаме телевизионен екран или радио. Разваля… атмосферата на отминалите времена. Баща ми ще бъде толкова разстроен.

— Те бяха ли приятели?

— Имаха приятелски отношения, със сигурност. Не знам какво да кажа. Той беше тук само преди няколко седмици. Как е умрял?

— Подробностите са поверителни. — За момента, помисли си Ив. Винаги имаше изтичане на информация и медиите никога не пропускаха възможността да се докопат и до най-дребния детайл. — Мога да кажа, че е бил убит.

Мейв имаше характерния за червенокосите светъл тен, а сега и, без това бледата й кожа, бе придобила цвят на слонова кост.

— Убит? Това е ужасно! Това е… — Тя се обърна, когато вратата зад нея се отвори.

Мъжът, който излезе, беше висок и слаб, с червена коса — която бе наследила и дъщеря му — изпъстрена със сребърна нишки. Той имаше светлозелени очи и приветлива усмивка. Тя се стопи, когато видя лицето на дъщеря си.

— Мейв? Какво става? Има ли някакъв проблем?

— Татко. Господин Хопкинс…, той е бил убит.

Възрастният човек стисна ръката на дъщеря си и светлозелените му очи пробягаха и прескочиха бързо от Ив на Рурк и обратно.

— Рад Хопкинс?

— Точно така. — Ив протегна значката си. — Лейтенант Далас. Вие и господин Хопкинс сте имали делови отношения?

— Да. Да. Боже мой, това е такъв шок! Обир ли е било?

— Защо питате?

— Неговата колекция. Той имаше много богата колекция от антично изкуство.

— Вие сте купили голяма част от тази колекция.

— Различни малки предмети. Превъзходни неща. — Той прокара ръка по рамото на дъщеря си и я привлече надолу към облегалката на креслото, в което седна. Жестът изглежда помогна и на двамата да дойдат на себе си. — Надявах се, в крайна сметка, да се направи пълна оценка и да му дам оферта за колекцията като цяло. Но той беше… — Мъжът приглади косата си назад и се усмихна. — Той беше хитър. Всеки път отлагаше и възбуждаше апетита ми с дребни неща.

— Какво знаете за „Номер дванайсет“?

— „Номер дванайсет“? — За миг погледът му стана празен, после той поклати глава. — За съжаление, чувствам се объркан от всичко това. Градска легенда. Обитавана от духове. Някои казват, че това е призракът на Хоп Хопкинс, други — на Боби Брей. А трети пък твърдят, че и на двамата, или на няколко известни личности от онази епоха. Сграда с лош късмет, въпреки че трябва да призная, аз винаги много внимателно се отнасям към нещата от нейния разцвет, чиято истинност може да бъде удостоверена. Рад успя да придобие сградата преди няколко месеца, върна я отново в семейството си.

— Знаете ли как е била взета от семейството му?

— А, Рад ми беше споменал, че е била продадена, когато още е бил дете. Баща му я наследил, след като дядо му умрял. Трагично, от свръхдоза. Рад имаше намерение да върне предишната й слава.

— Той говореше за това през цялото време — добави Мейв. — Всеки път, когато дойдеше. А сега никога няма… Толкова е тъжно.

— Честно казано — продължи Бюканън, — мисля, че малко се надцени. Начинанието е огромно, което е и причината — по мое мнение — той да продаде част от произведенията на изкуството и паметните вещи. И тъй като, някои мои контакти в бизнеса можеха да ни бъдат полезни след приключването на ремонта в клуба, затова сътрудничеството ни с него беше добро и взаимно изгодно. Съжалявам за случилото се.

— Кога за последно сте разговаряли с него?

— Миналата седмица. Покани ме да пием по едно питие. Това беше… — Той затвори за миг очи, вдигна пръст. — В сряда. Сряда вечерта, миналата седмица. Знаех, че ще опита да ме убеди да инвестирам в неговия клуб. Това не е едно от нещата, с които се занимавам, но той беше добър клиент, а и бяхме в приятелски отношения. — Когато възрастният мъж въздъхна, Мейв покри с длан ръката му. — Така че ние се срещнахме. Той беше толкова развълнуван. Каза ми, че е готов да започне ремонта отново, този път сериозно. Беше планирал откриването следващото лято.

— Но вие сте му отказали инвестиране.

— Да, но той го прие добре. И, за да бъда откровен, аз направих малко проучване, когато той се свърза за първи път с мен преди няколко месеца. Нито един проект, свързан с тази сграда, не е бил успешен. Собствениците и инвеститорите завършват с фалит или още по-лошо. Не мислех, че този път ще бъде по-различно.

— Наистина е така — потвърди Рурк. — Собствениците, преди Хопкинс, са имали планове да я превърнат в малък, първокласен спа център с ресторант и магазинчета. Единият от купувачите, докато оглеждали с архитекта, паднал и си счупил и двата крака. Неговият брат и другия собственик бяха жестоко пребити точно пред сградата. След това счетоводителят избягал с жената на единия от собствениците, отмъквайки голяма част от парите му.

— Понякога на хората не им върви. Лош късмет — заяви категорично Ив. — Може ли да ми кажете, къде бяхте снощи между полунощ и три?

— Заподозрени ли сме? — Очите на Мейв се разшириха. — О, Боже мой!

— Това е само за информация. Колкото повече знам, толкова по-добре.

— Бях навън, имах среща, до около единайсет.

— Единайсет и петнайсет — уточни Бюканън. — Чух те, когато влезе.

— Татко… — Мейв завъртя очи. — Той чака, докато се прибера. Аз съм на двайсет и четири, а той продължава да ме чака.

— Четях в леглото. — Баща й се усмихна малко смутено. — Мейв си дойде, и аз… ами… — Той отново погледна към дъщеря си. — Слязох около полунощ и проверих охранителната система. Знам, знам — побърза да каже, преди Мейв да успее да произнесе дори и дума. — Ти винаги я включваш, ако се прибереш, след като съм си легнал, но аз се чувствам по-спокоен, правейки тази последна обиколка. След това си легнах. Мейв беше вече в стаята си. Тази сутрин закусихме заедно около осем, а в девет и половина бяхме вече тук. Отваряме в десет.

— Благодаря. Имате ли нещо против, ако разгледаме наоколо.

— Съвсем не. Моля. Ако имате някакви въпроси, ако има нещо, което можем да направим… — Бюканън вдигна ръце. — Никога не съм се сблъсквал с нещо подобно, така че не съм сигурен, какво можем или трябва да направим.

— Просто останете на разположение — каза му Ив. — И ако нещо си спомните, свържете се с мен в Централното управление. А сега, може ли да ме насочите към това, което имате на Боби Брей.

— О, имаме доста добра колекция. Всъщност, един от любимите ми експонати е портрет, който купихме от Рад преди няколко месеца. Насам, моля. — Бюканън се обърна и ги поведе през главната зала. — Нарисуван е по снимка, направена за обложката на първия й албум. Хоп — първия Хопкинс — трябва да го е нарисувал и окачил в апартамента си над клуба. „Номер дванайсет“. Носят се слухове, че той е водил дълги разговори с него, след като тя изчезва. Разбира се, той е вземал всякакви халюциногени. Ето го. Великолепен е, нали?

Портретът беше, може би, четиридесет и пет на петдесет сантиметра, в хоризонтална поза — Боби излегнала се върху легло с ярко розова завивка и купчина бели възглавници.

Ив видя жена с буйна, дълга руса коса. В къдриците й блестяха два искрящи диамантени клипса. Очите й бяха зелени като първите пролетни листа, и една-единствена сълза — ярка като диамантите, се стичаше по бузата й. Това бе лицето на един обречен ангел. По-скоро миловидно, отколкото красиво, изпълнено с трагедия и патос.

Беше облечена в прозрачна, бяла дреха, а между гърдите й имаше тъмночервено петно, наподобяващо формата на сърце.

— Албумът е Кървящо сърце, наречен на едноименната песен. Тя спечели три награди Грами за него.

— Била е на двайсет и две — добави Мейв. — Две години по-млада от мен. А две години по-късно изчезва без следа.

Има следа, помисли си Ив. Винаги има, дори ако след почти един век излиза наяве.

 

 

Излязла навън, Ив мушна ръце в джобовете си. Небето беше престанало да сипе гадния снеговалеж, но вятърът се бе усилил. Сигурна беше, че е оставила плетената шапка в кабинета си.

— Всеки има алиби, никой няма мотив. Все още. Мисля да се върна на местопрестъплението и да огледам още един път.

— Тогава, по пътя, ще можеш да ми разкажеш за всички подробности, които пропусна. Изпратих колата си у дома — продължи Рурк, когато тя се намръщи, — така че да мога да се повозя с прекрасната си съпруга.

— Просто си се надявал да разгледаш „Номер дванайсет“.

— И продължавам да се надявам. Искаш ли аз да карам?

Щом се плъзна зад волана, Ив забарабани с пръсти по него.

— Нещо такова, като тази картина, колко може да струва на свободния пазар?

— За истинския колекционер? Няма граница. Но бих казал, че един милион е добра цена.

— Един милион? За рисунка на мъртва жена? Какво им става на хората? Най-големия превод в сметката на жертвата от магазин „Минало“ е една четвърт от това. Защо Хопкинс е продавал толкова евтино?

— Събирал е капитал. По-добре стотачки в ръката, отколкото картина на стената.

— Да, и това го има. Бюканън би трябвало да знае, че купува на безценица.

— Тогава, защо да убива златната гъска?

— Точно така. Но ми се струва много странно, че никой от тях все още не бе чул, че Хопкинс е бил убит в „Номер дванайсет“. Закусвали са в осем? Нима ти не слушаш новините, докато избираш менюто на автоготвача или обуваш панталоните си?

— Не всички слушат новини.

— Може би не. И никой не се е появил днес, който да спомене за това? Никой не е казал: „Хей! Чухте ли за този тип Хопкинс? «Номер дванайсет» взе още една жертва“. Нещо тук не се връзва. — Тя сви рамене и подкара колата. — От лабораторията ще трябва да побързат с резултатите. Със същия пистолет, с който е бил убит Хопкинс е убита и жена, чийто останки бяха намерени зад една от стените в клуба.

— Много интересно.

— Оръжието е било зазидано заедно с нея. Убиецът трябва да е открил най-напред нея и после пистолета. Почистил го е. Видя ли бижутата за коса, които носеше на картината? Намерихме ги на местопрестъплението, също чисти и блестящи. Едното лежеше до прозореца, през който убиецът вероятно е избягал, а другото беше до костите.

— Някой е искал да бъде сигурен, че останките ще бъдат идентифицирани. Съмняваш се, че е тя?

— Не, не се съмнявам. Нямам нито капка съмнение, че Хоп Хопкинс й е пуснал куршум в главата, а след това я е зазидал в стената. Не знам защо. Не знам защо някой е използвал същия пистолет и за внука на Хоп осемдесет и пет години по-късно.

— Но ти смяташ, че има връзка. Нещо лично.

— Трябва да презаредиш, за да изстреляш куршум в главата. Изисква се голямо хладнокръвие. Човекът е мъртъв или всеки момент ще умре. Но ти презареждаш, преобръщаш тялото, притискаш цевта толкова силно, че остава отпечатък и кожата обгаря, и произвеждаш един последен изстрел. Дяволски хладнокръвно.