Алекса Астън
Тиха, звездна нощ (1) (Коледата на Сент Клер)

Глава първа

Лондон, декември 1820

Стомахът на Луси се бунтуваше шумно, докато седеше на студения дървен под на пансиона. Джем седеше от лявата й страна. Момчето от дясната. Трите деца чакаха инструкциите си от Дрискъл. Или по-скоро от мисис Дрискъл. Макар че беше само на шест, не й отне много време, за да разбере, че тя бе тази, която управлява домакинството. Жената раздаваше заповеди и всички ги изпълняваха — от съпруга й до най-малките членове на бандата им от крадци. Мисис Дрискъл не беше по-мила дори с работещите в къщата момичета. Луси не разбираше какво точно правеха, но знаеше, че бе свързано с това да си свалят дрехите и да вдигат много шум.

Понякога можеше да ги чуе, че крещят. Също и мъжете, които се качваха горе с тях. Когато ходеше по коридора късно през нощта, детето можеше да чуе скърцането на пружините на креватите и се чудеше защо мъжете плащат на Мисис Дрискъл, за да скачат по тях с голите жени. Джем, който беше две години по-голям от Луси, й беше казал, че мъжете правят нещо повече от това да подскачат по леглата, но не искаше да й обясни какво точно се случва вътре. Веднъж беше чула мисис Дрискъл да обяснява, че една от жените яко са я опънали, но въпреки това пак нищо не разбра. Да попита Момчето нямаше смисъл. Беше на десет, но никога не бе продумал и дума. Никой не знаеше името му, заради което и го наричаха Момчето. Разбираше какво му се казва, но не можеше или не искаше да говори с тях. Джем беше споделил, че бащата на Момчето е отрязал езика му, но Луси не вярваше в това, защото го беше виждала да се плези, когато мисис Дрискъл му обърнеше гръб. Беше се смяла, нещо, което не можеше да си спомни от колко време не беше правила. Мисис Дрискъл я беше блъскала и удряла до безпаметност.

Вече дори и не си помисляше да се засмее.

Дрискъл се вмъкна вътре, с почервеняло или от студа, или от алкохола лице. Вероятно и от двете. Момиченцето знаеше всичко за алкохола, защото баща й беше консумирал силни напитки по цял ден чак до късно през нощта. Беше й казал, че го прави от мъка след смъртта на майка й и малкото й братче. Татко явно много ги е обичал, защото пиеше прекалено. Дрискъл миришеше точно като баща й, когато го правеше. Когато двамата мъже пиеха повече отколкото трябваше, преминаваха от щастие през тъга до откровена жестокост, а алкохолът се разливаше по дрехите им. Луси мразеше миризмата му и това как караше мъжете да действат.

Това я накара да се запита къде е баща й в този момент. Предполагаше, че му е било твърде болезнено да я обича и затова я бе продал на Дрискъл и съпругата му. Понякога Луси виждаше баща си да излиза от кръчмата, докато тя, Джем и Момчето вършеха работата си на улицата. Веднъж дори си помисли, че той я е видял, но бързо се обърна настрани и тя реши, че е сбъркала. Тогава, преди няколко седмици, го видя да лежи в началото на една алея. Очите му се взираха безизразно в небето и беше покрит с кръв. Избърза, без да казва на приятелите си, че това е баща й, който вече бе мъртъв. Не й липсваше, наистина. Мама също не й липсваше, защото не можеше да си я спомни. Това нямаше значение. Дрискъл й беше казал, че сега той е новият й баща, а Джем и Момчето й бяха братя. Това, което вършеха, им помагаше да останат семейство.

Макар Луси да разбираше, че е неправилно.

Когато тя пристигна, другите две деца вече живееха в пансиона. Момчето я поздрави с тъжна усмивка и прегръдка, след като Дрискъл я представи. Джем не беше толкова доверчив в началото, но с времето я прие и сега беше неин защитник. Именно той й каза, че бяха с друго момиче, Беки, но сега тя се трудеше горе за госпожата. Джем й беше обещал, че когато дойде денят семейството да поискат тя да работи горе, а не на улиците, ще избягат заедно. Беше й казал, че с момичетата се случват лоши неща и че не иска това да се случи и на нея. Тя беше попитала дали Момчето може да дойде с тях. Приятелят й беше отвърнал, че ще си помисли за това.

Мистър и Мисис Дрискъл продължаваха да шептят и накрая жената каза:

— Добре. Просто се увери, че ще донесат повече от предната вечер.

Стомахът на Луси изкъркори шумно и жената я изгледа. Момичето се сви колкото се може повече, като се опитваше да стане незабележимо. Искаше да обясни, че не може да се спре. Беше гладна. Винаги беше гладна. Трите деца никога не получаваха достатъчно храна. Допълваха оскъдната си дажба, когато излизаха на улиците. Открадната ябълка от количка или сергия. Ровене в отпадъците, за да намерят нещо, подходящо за ядене, което е било изхвърлено. Ако не успееха да отмъкнат нещо, нямаше да оцелеят.

— Ще работим в нова част на града днес — каза Дрискъл, след като жена му изхвърча от стаята. — Вече ви разпознават. Време е да покрием нова територия.

Тогава Дрискъл им обясни какво се очакваше от тях. Имаха няколко истории, които ползваха, като разиграваха различни ситуации. Всички завършваха по един и същ начин — кражба от набелязания човек. Джем й беше казал, че ще следват Правилото на тримата, при което трима джебчии се скупчваха около една и съща цел. Луси не знаеше името на това, което правеха. Самата тя никога не крадеше. Нейната роля беше да разсейва човека, който водачът им избереше за тях. Той ги следваше по улиците и те вече бяха научили какво означава всеки сигнал, който им дава, и веднага разбираха към кого да се насочат и кой план на действие да използват. Понякога момиченцето се преструваше, че се е загубило и започваше да плаче. Или, че току-що е се е отделило от майка си и се опитва да я намери. Понякога Момчето играеше ролята на неин брат и се преструваше на ранен, докато Луси плачеше и молеше преминаващите непознати за помощ.

Джем вършеше истинската работа. Докато Луси и другото дете разсейваха жертвата, той бързо взимаше каквото намери в джоба на палтото на мъжа. Джем бъркаше в джобовете на хората и ги държеше отворени с широко с раздалечени пръсти, след което използваше палеца и показалеца си, за да извади онова, което бе ценно. Понякога вадеше целия портфейл. Или, ако целта им беше жена, това, което носеше в чантичката си. Дрискъл им беше казал, че това е игра и начин да изкарват прехраната си, но от самото начало Луси знаеше, че крадат. И че беше нередно. Тя бе само едно малко момиченце, което прилежно правеше това, което й се казва. В противен случай, семейството можеха отново да я продадат, така както татко го беше направил. Не искаше да се разделя с Джем или Момчето, затова правеше каквото й наредяха.

— Отивайте да се облечете — изкрещя по-възрастният мъж.

Тримата скочиха на крака и отидоха там, където Мисис Дрискъл държеше специалните им дрехи. Това бяха красиви облекла, с които децата се смесваха с тълпата и правеха набелязаните жертви по-склонни да им обърнат внимание. Ако Луси и братята й бяха облечени в обичайните си дрипи, се съмняваше, че някой добре облечен мъж или жена ще ги погледне, още по-малко да спре да им помогне.

Погледна настрани от момчетата и мисис Дрискъл, и свали износената дреха от тялото си. Можеше да усети как жената я оглежда, затова се облече набързо, слагайки хубавата рокля, чорапите и обувките и завърза връзките на синьото наметало около врата си. Мечтаеше да има ръкавици, защото зимата вече беше дошла в Лондон, донасяйки хапещ студ с ранния декемврийски въздух.

Децата напуснаха пансиона, като Дрискъл им обясни къде да отидат. Той ги следваше на дискретно разстояние от другата страна на улицата. Докато вървяха Джем, хвана ръката й и каза:

— Мисля, че ще трябва да си тръгнем скоро. Може би още тази вечер.

— Защо? — попита Луси, чудейки се какво го е накарало да вземе толкова важно решение.

Брат й се намръщи.

— Заради начина, по който той се взира в теб, Луси. Не го правеше в началото, когато дойде миналата година. — Настъпи пауза. — По същия начин гледаше Беки. Преди мисис Дрискъл да я качи да работи горе.

Тя сви рамене, защото не разбираше ситуацията, единствено осъзнавайки, че явно е много лоша, щом Джем заговори за бягство толкова скоро.

— Може ли и Момчето да дойде? — попита тя и се обърна към другия си брат, който ходеше до нея с поглед, вперен в пътя пред тях.

Джем сви рамене.

— Ако иска.

Луси погледна към Момчето.

— Ще дойдеш, нали? Моля те.

Детето се усмихна мило и кимна. Тя се успокои, знаейки, че тримата ще бъдат заедно.

— Ще си тръгнем още тази вечер — обясни Джем. — Запазил съм няколко монети.

Тя ахна.

— Нали не си. Не може да бъде! Той ще те убие.

— Това, което той не знае…

— Той знае всичко! — настоя Луси. Дори докато вървяха, тя усещаше парализиращ страх. — Уплашена съм — призна му.

— Просто си свърши работата днес — каза Джем. — Не показвай, че има нещо различно, особено когато приключим.

Луси кимна, имайки пълно доверие в брат си. Той беше смел, а тя не. Очакваше Джем да се грижи за тях и в бъдеще. Това, че Момчето щеше да се присъедини към тях, също щеше да помогне. Малкото семейство щеше да остане заедно.

Тесните лондонски улици бяха пълни с хора и превозни средства. Децата се промъкваха край продавачите, които блокираха с количките си големи части от тротоарите. Пътят на каретите и каруците беше пресичан, често много опасно, от водачите на екипажи. Стотици пешеходци изпълваха улиците, движеха се напред-назад, изскачаха на пътя, когато превозните средства спираха. Луси стисна силно Джем за ръката, тъй като снегът, навалял предишната нощ, беше започнал да се топи, което правеше тротоарите хлъзгави. Поне този следобед нямаше мъгла. Не харесваше мъглата. Плашеше се от нея.

Децата вървяха, хората викаха:

— Внимавайте! Гледайте напред! — докато се опитваха да избегнат идващия трафик.

Тя стъпваше върху всичко — от счупени парчета стъкло, до купчинки пепел, които бяха изхвърлени на тротоарите и улиците. Дрискъл винаги ги караше да гледат къде ходят, уточнявайки, че едно ранено дете е безполезно дете, защото не може да си изкарва прехраната.

Стигнаха до уреченото място, някакъв ъгъл, на който натовареният трафик се събираше и пешеходците оставаха отляво и отдясно. Джем се беше отделил от тях по-рано, изоставайки една пресечка назад, за да не го видят с Луси или Момчето. Момичето забеляза как спретнато облечен мъж се блъсна в друг, извини се и всичко това, докато измъкваше портфейла му. Беше се учила с гледане и беше виждала, че най-добрите джебчии обикновено са най-добре облечените. Хората не подозираха, че някой, носещ същите дрехи, като тях, може да ги обере. Луси погледна крадеца в очите, а той й намигна, преди да продължи развеселен по пътя си.

Огледа се и видя, че трафикът се е забавил заради няколко каруци, които бяха спрели, за да разтоварват стоката си в близките магазини. Разбирайки, че моментът да изпълни задачата си е настъпил, Луси погледна през улицата и получи инструкциите на Дрискъл, който с няколко жеста й показа какво да прави. Пусна ръката на Момчето и позволи на тъгата да я обземе. Очите й започнаха да лютят от събралите се сълзи, които тя остави да потекат по страните й. Започна да плаче, докато се въртеше в кръг.

— Мамо! Мамо! Къде си?

Продължи на вика несъществуващия си, липсващ родител и един добре облечен господин с красив бастун от слонова кост и абанос, спря пред нея.

Като приклекна, той я попита:

— Какво има, малко момиченце! Майка си ли загуби?

Луси позволи на долната й устна да потрепери, както я беше учил Дрискъл, и кимна.

— Тя беше тук и после я нямаше. Трябваше да се държа за полата й, но ни разделиха.

Докато говореше, видя как Джем минава покрай тях първо напред и после обратно, като едва се докосна до мъжа. Знаейки, че пъргавите му пръсти вече са изпълнили мисията си, тя извика:

— Мама! Ето я там! — и лицето й засия щастливо.

Луси бързо избяга от мъжа и се смеси с тълпата, където благодарение на ръста й беше неоткриваема. Усети, че Момчето я следва и сви зад ъгъла, където се събра с братята си. Както винаги, й беше ясно, че Дрискъл е наблизо и ги наблюдава от разстояние.

Обикаляха улиците няколко часа, вършейки работата си и тогава се срещнаха с господаря си, който извади торба. Джем изсипа следобедната плячка, но Луси забеляза издаденост в джоба му и разбра, че е скрил един портфейла от Дрискъл. Погледна в краката си, за да не издаде какво знае. Не беше необходимо. Тя чу заплахата в гласа на мъжа, когато попита:

— Това ли е всичко?

— Това е всичко, което имам. Повече от вчера, а сме били навън само няколко часа — отвърна уверено Джем. — С операта тази вечер ще изкараме доста днес.

— Криеш нещо, момче — каза Дрискъл с леден тон.

Луси го видя как посяга към брат й, който се отдръпна и побягна. Мъжът го подгони. Подхлъзна се на леда и се стовари на земята, а от устата му се изсипаха порой ругатни. Джем продължи да бяга. Тя не можеше да не се засмее на победата, знаейки, че той ще се измъкне.

Тогава се случи немислимото.

Луси го видя като на забавен каданс. Наемната карета се приближаваше прекалено бързо. Количката, бутана от продавач. Джем, който бягаше, поглеждайки през рамо, без да вижда накъде тича. Тогава той попадна на заледено място и краката му се огънаха под него. Сблъска се с количката, стоката се разпиля по земята — ябълки и круши навсякъде. Екипажът се вряза в нея.

И Джем изпищя.

Опита се да изтича до него, но усети някаква ръка, която здраво стискаше нейната. Погледна и видя, че Момчето я държи, клатейки тъжно глава, докато конете цвилеха и буйстваха, стъпвайки брат й. Луси се откъсна от Момчето и изтича към Джем, минавайки покрай Дрискъл, който се изправяше бавно, изтупвайки се. Стигна до мястото на инцидента и чу зловещ стон. Идваше от Джем. Погледите им се срещнаха, очите му бяха пълни с агония, а от устните му се стичаше кръв.

— Бягай — изграчи той и животът напусна очите му.

Луси изкрещя, докато се изправяше. Започна да тича, без да мисли за посоката, в която е поела. Видя, че и Момчето бяга, тръгвайки наляво, докато тя пое надясно. Продължи да се движи, а болката я изпълваше отвътре.

Джем беше мъртъв.

Никога нямаше да избягат. Щеше да си остане джебчийка, а после да прави това, което Беки и другите момичета правеха.

Не, нямаше. Дължеше на Джем да се измъкне. Луси спря на пътя и се огледа диво наоколо си. Вече не виждаше Момчето и се надяваше, че се е измъкнал. Но видя Дрискъл, който тичаше към нея с убийствен блясък в очите си. Нямаше да му позволи да я залови. Никога нямаше да се върне в дома му. По-скоро щеше да умре, просейки по улиците, отколкото да остане с него и жена му, да стане това, което решат да направят от нея.

С тази мисъл, отново започна да тича. Тича и тича, лавирайки между хората. Под количките. През алеите. Тича, докато дробовете й започнаха да горят, краката я заболяха, а сълзите замръзнаха на бузите й.

Дори и тогава Луси продължи да тича.