Кърк Дъглас
Танц с дявола (20)

Глава осемнадесета

1988 г., Бевърли Хилс

След като Милт си отиде, Дани започна задъхано да ходи, олюлявайки се из стаята, като стискаше почти празната бутилка водка. Спъна се в един стол и се надвеси върху него, но се задържа. Докато пресушаваше бутилката, погледът му попадна върху аквариума. Последните четири риби плаваха мъртви на повърхността. Запрати бутилката към аквариума, надавайки животински вик. Стъклото се разби и водата рукна надолу. Гледаше как тя се стича върху старателно подвързаните сценарии на филмите, които бе направил. Милт му бе помагал за всеки от тях от самото начало. Милт бе най-добрият му приятел. Двамата се обичаха толкова много. Как можа да го обиди по такъв начин?

Стовари се в един стол. Мразеше се повече откогато и да било. Заровил лице в ръцете си, той зарида:

— Съжалявам, Милт… съжалявам.

Но не можеше да изтрие от съзнанието си образа на брадатото лице на приятеля си, по което се стичаше водка, втренчено в него с ужас през пукнатите очила.

Вдигна телефонната слушалка. Трябваше да помоли Милт за прошка.

Обади се Сара.

— Обажда се Дани. Там ли е Милт?

— Мислех, че е с… о, той точно влиза. Почакай.

Дани въздъхна с облекчение. Приятелят му щеше да му прости. Милти би разбрал. Щяха да оправят нещата.

— Дани… — беше гласът на Сара.

— Да.

— Милт казва, че не иска да говори с теб… никога — каза Сара и затвори телефона.

Дани остана с отворена уста.

„Аз съм виновен — помисли той. — Грешката е само моя.“

Чу звук — телефонната слушалка все още беше в ръката му. Затвори телефона. Вдигна се с усилие и влезе в банята. Чувстваше се кух отвътре, напълно сам. Взе една кърпа, за да изтрие лицето си, и се погледна в огледалото.

За първи път се видя ясно — мъж на средна възраст, който живее един живот — лъжа, евреин, който е превърнал в престъпление това да бъдеш евреин. Люба бе права — той е фалшив, напълно фалшив. Затова филмът му се бе провалил.

 

 

Лондон

Дани не й позвъни да й каже, че идва. Би могла да го спре точно когато се нуждаеше от нея най-много. Само тя му бе останала.

В Лондон валеше както обикновено. Взе едно такси. Когато пристигна в апартамента й, изведнъж се уплаши. Ами ако не го пусне да влезе? Дали трябва да задържи таксито? Плати на шофьора, приближи се до вратата и натисна звънеца за нейния апартамент.

Чу се гласът на Магда:

— Да?

— Дани.

Не последва отговор. Той почака. Електрическата брава се задейства. Дани се качи по стъпалата и вратата се отвори. Той стоеше с влажна коса, залепнала по челото му, с набола брада, с кървясали очи и тъмни сенки около тях. Първите думи на Магда бяха:

— Дани, изглеждаш ужасно.

Отбягвайки погледа й, той попита:

— Къде е Люба?

— Не зная — отвърна тя колебливо.

— Кога ще се върне?

— Не зная.

— Бих искал да почакам. Може ли да вляза?

Магда изглеждаше объркана, но отстъпи встрани и той влезе във всекидневната, която бе отрупана с картините на Люба. Някои бяха опаковани в картонени кутии, други бяха облегнати на стените.

— Изнасяте ли се? — попита той.

— Не, не… Люба слага картини в художествена галерия — каза Магда с усмивка. — На Маунт стрийт.

— Хм, това е престижна улица.

— Да, харесват работите на Люба.

— Аз също ги харесвам — каза Дани, вземайки картината, изобразяваща него като сатир.

Тишината в стаята се нарушаваше от капките дъжд, чукащи в стъклата на прозорците. Заваля пороен дъжд.

— Дани — чу той Магда да казва плахо, — моля те да не обидиш моята дъщеря.

— Магда, как бих могъл да обидя Люба? Тя се е държала чудесно с мен. Тя ми помогна. Никога не бих я обидил.

— Глупости! — чу се резкият глас на Люба, когато изхвърча от спалнята. — Мръсен егоист! Третираш ме като най-евтината проститутка и си отиваш. Кой, по дяволите, те е молил да се връщаш?!

Дани се стресна от нейната ярост.

— Искам да се сдобрим — каза той с помирителен тон.

— Глупости! — изкрещя Люба. — Имаш проблем и тичаш у дома при мама!

— Права си, Люба — отговори Дани, правейки плах опит да се усмихне.

Без да спира, Люба продължи:

— Ти измъкваш от мен всяка тайна, изстискваш ме като мокър парцал и ме хвърляш, когато не съм ти необходима.

— Необходима си ми, Люба. Винаги си ми била необходима.

— Ти си пълен с лъжа.

Люба се хвърли на кушетката.

Магда деликатно напусна стаята и отиде в кухнята.

— Съжалявам, Люба, но моите проблеми…

— Естествено! Всеки има проблеми. Всички Божи чада имат проблеми.

Магда се върна с димяща купа със зеленчукова супа. Постави я на масичката пред Дани.

— Свали си мокрото сако — каза тя.

Дани се подчини с благодарност. Не му се искаше да си тръгва.

Магда занесе сакото му в кухнята, за да се изсуши.

Супата бе вкусна. Люба почака, докато я свърши.

— По-добре ли се чувстваш? — попита тя с по-спокоен тон.

— Да — каза той, отмествайки купата.

— Добре, и аз също. Отдавна исках да ти се накарам. — Преди той да може да отговори, тя каза нещо на Магда на полски. След малко той чу шуртенето на водата от крана и джафкането на кучето. — Много си мръсен. Окъпи се и легни да спиш. Можеш да използваш леглото на Магда — каза тя и излезе от стаята.

Дани стана, извади портфейла си и пътническите чекове от джоба на сакото си и ги остави на масата. Люба се върна, носейки един халат.

— Ето. — Тя му го хвърли. — Поспи, преди да си паднал от умора.

Той посочи към масата.

— Вземи каквото ти е необходимо за наема…

— Не са ми необходими парите ти… никога не са ми трябвали.

— Зная, зная. — Той стоеше с наведена глава, играейки си с халата като някое от момчетата от сиропиталището, на което управителката се кара. Вдигна поглед. — Може да ги използваме за пътуване. Където пожелаеш. Нека да отидем някъде.

Люба не отговори. Магда излезе от спалнята с куп дрехи в ръце, следвана по петите от малкия пудел.

— Надявам се, че не те изхвърлям от стаята, Магда.

— Не, не. Люба права. Влизай вътре и почивай.

Дани потопи дългото си тяло в горещата вана. Когато се върна в спалнята, чантата му бе отворена и пижамата му лежеше на леглото. Той я облече и се пъхна под завивките. Беше уморен, уморен до смърт.

Люба влезе с чаша вода и едно хапче.

— Вземи това — необходимо ти е.

Дани направи каквото му каза. Тя стоеше изправена, гледайки надолу към него. Той протегна ръка към нея.

— Не, не — каза Люба. — Не искам да намеря труп върху себе си.

Дани долови нотка на хумор в гласа й. Потупа по леглото, канейки я да седне. Тя се съгласи.

— Но никакви приказки за приспиване.

Сега Дани видя, че тя се усмихва.

— Как мина „Евримен“? — попита тя.

Той не отговори. Люба почака търпеливо. После взе ръката му в своята.

Накрая Дани каза шепнешком.

— Те се смяха, смяха се над него.

Люба стисна ръката му.

— Те се смяха — каза той по-силно. — Смяха се на мен.

Затвори плътно очи, за да сдържи сълзите си.

Люба погали нежно ръката му, давайки му време да се успокои.

— Дани — каза тя, — нещата невинаги се развиват така, както искаме. Заспивай. Утре ще отидем някъде и ще говорим за това.

— Къде?

— Ще измисля някое място. Разчиташ ли на мен?

— Да — каза той със сънлив глас.

Хапчето бе започнало да действа. Люба го целуна нежно по устните. Докато заспиваше, му се стори, че я чу да казва:

— Радвам се, че си тук.

 

 

Дани бе спал цели десет часа. Казаха му, че е заспал в девет часа, а сега минаваше седем. Докато се бръснеше, усети миризмата на бекон и кафе, идваща от кухнята. Люба говореше на телефона.

Закусиха в кухнята. Това му хареса — беше уютно. Изяде всичко, което бе в чинията му. Чу се звънецът на вратата.

— Таксито е тук, да вървим — каза Люба.

— Такси? — попита Дани, поглеждайки към чантите до вратата. — Къде отиваме?

— Ще разбереш — отговори тя надуто.

Дани се изненада, че Магда идва с тях. И двете жени изглеждаха в радостно настроение.

Когато пристигнаха на летището, Люба купи три билета за Краков.

— Краков? — Дани бе удивен. — Но ти си избягала оттам. Не се ли страхуваш да се върнеш?

— Защо? Ние сме британски поданици — свободни да идваме и да си отиваме. Ти предложи да пътуваме някъде.

— Да… но Краков?

— Това е толкова романтично място, Дани. Ще видиш.

На борда на самолета на авиокомпанията ЛОТ Люба и Магда седнаха заедно пред Дани. Смееха се и си бърбореха на полски. Дани бе обзет от възбудата на пътуването и „Евримен“ сякаш започна да избледнява в мислите му. Само му се искаше да разбере какво си приказват.

 

 

Краков

Таксито мина по моста над река Висла. Магда и Люба гледаха с широко отворени очи местата, които познаваха — двореца Вавел на хълма над реката, златния купол на кралската катедрала, статуята на Косцюшко. Обиколиха Ринек и Магда посочи към пъстрите сергии за цветя близо до Дома за платове.

— Нищо не се е променило!

— Наистина! Продават същите цветя, които виждахме преди осем години — каза Люба. — Чакали са ни да се върнем.

Носталгичната им радост бе заразителна. Дани се замисли за тяхната радост — бяха рискували живота си, за да избягат от това място. Но разбра също, че Краков означаваше за тях и много щастие. Предпочитаха да си спомнят това, а не страданието.

— Спрете! — извика Люба на шофьора. Бяха на автобусната станция на Рондо, началната точка на тяхното преселване от Краков. Тя се обърна към Дани с игрива усмивка. — Оттук почна моят път, за да те намеря.

Отидоха в хотел Орбис, където Люба бе резервирала голям апартамент с хол, две спални и две бани. Дани зае по-малката спалня, а Магда и Люба — по-голямата.

— Да се измием и след това ще ти покажем града — каза Люба.

Магда добави нещо, с което Люба се съгласи ентусиазирано.

— Може да те изненада — каза Дани шеговито, — но аз не говоря полски.

— Магда предложи да вечеряме рано в „Морски кон“ — обясни Люба — Това е ресторантът, за който ти разказах. Спомняш ли си, Дани?

Наистина си спомняше. Това бе мястото, където Стас ги беше завел веднъж и където Люба за първи път бе опитала водка.

Магда веднага започна да разопакова багажа. Когато Дани влезе в стаята си, Люба го последва. Помогна му да се съблече, галейки тялото му с ръце.

— Никога не забравям обещанията си — каза тя.

Дани я погледна.

— Искаш да кажеш… Магда?

— Да… Магда е готова.

Дани разтвори широко очи.

— Сега?

— Скоро. Тя намигна. — Първо отиваме да ядем.

Дани се ухили. Разбира се — къде другаде би могла да се изпълни неговата фантазия, ако не в Краков? Погледна през прозореца на банята надолу към оживената улица. Това бе градът, за който Люба му беше разказвала толкова много. Там навън бяха улиците, по които Люба и Магда се бяха разхождали, кафенетата, в които са се срещали с приятели, полицията, която са се опитвали да отбягват.

Почувства се освежен. Очакваше с нетърпение да тръгне на Ринек с Люба и Магда. Сега имаше и двете, само за себе си. Всички бяха заедно в Краков. Щеше да се остави в ръцете на Люба.

Дани остана изненадан, когато и двете жени излязоха от своята спалня. Косата на Люба бе сплетена в две плитки отстрани. Носеше къса пола и надиплена блуза. Магда бе с по-дълга пола, пристегната с широк колан. Блузата й откриваше раменете и дълбоката цепнатина между гърдите й. Вече не представляваше една бледа, уморена жена. Беше си сложила тъмен грим и яркочервено червило на устните. Напомняше на нейния портрет, който бе виждал преди време. И двете изглеждаха много чувствени. Смееха се като ученички.

Приближиха се до Дани и го обхванаха с ръце.

— Трябва да те поделим — каза Люба.

— Така е — съгласи се Магда.

Дани почувства големите гърди на Магда от едната си страна и по-малките гърди на Люба от другата.

Спонтанно той целуна Люба, после Магда. Смеейки се, Магда изтри с пръста си остатъците от червилото по устните му.

— Хайде — каза Люба и те започнаха своето пътешествие из Краков. — Ние сме тримата мускетари.

Ринек, голям площад, покрит с калдъръм и без превозни средства, бе многолюден. Имаше естрада, обкичена с цветя, по чиито стени висяха картонени глави. От прозорците на околните здания се развяваха знамена.

— Какво става? Марди Гра?^[1]

— Имаме късмет. Довечера се открива фестивалът Лайконик — каза Люба. — Краков празнува победата си над татарите.

— Изглежда, че ще бъде много весело.

— Целият град полудява — каза Люба и изведнъж им направи знак да мълчат. Дочу се циркова музика. Тя послуша за момент с блажено изражение на лицето. После се усмихна. — Да тръгваме към „Морски кон“.

Дани имаше чувството, че е бил тук и преди. Беше точно както му го описваше Люба. Таваните бяха обкичени с рибарски мрежи и имаше стар махагонов бар, боядисани в бяло стени, часовник със знаците на зодиака. Беше все още рано за вечеря и ресторантът бе почти празен.

Магда поръча голяма чиния с речен шаран за тримата.

Не бяха яли много, откакто напуснаха Лондон. Едва тази сутрин ли бе това?

— Вижте — каза Люба — същият музикант.

Влезе един мъж в цигански костюм с мандолина. Магда стана и се приближи до него. Люба намигна на Дани.

— Радваш ли се, че си тук?

— Радвам се — каза Дани, отвръщайки на дяволитата й усмивка.

— Още повече ще се зарадваш. Знаеш какво искам да кажа.

Трудно бе да се повярва, че нещата стават толкова лесно и гладко. Трябваше да направи усилие да сдържи нетърпението си. Сервитьорът им донесе кафе и още водка.

Магда се върна, пляскайки с ръце като ученичка.

— Той ще изсвири любимата ми песен „Мое сърце“.

Мелодията беше хубава. Магда започна да приглася. Имаше приятен глас и пееше с дълбоко чувство. Дани взе ръката на Люба.

— Кажи ми думите.

— „Когато за първи път влезе в живота ми, аз ти отдадох сърцето си“ — Люба зашепна. — „Сега те няма, а знаеш много добре, че нямам сърце за друг…“

Тя го целуна по ухото.

— Сто години! — отправи Магда наздравица към музикантите, когато песента свърши.

Люба сръга Дани и тримата вдигнаха чашите си:

— Сто години!

Магда се захили и посочи към Дани.

— Виж, той приказва полски.

Алкохолът им подейства приятно. Излязоха от ресторанта, Магда и Люба заспориха какво да правят, като всяка дърпаше Дани в различна посока. Накрая, след изблик на смях, те го поведоха през многолюдния площад, където фестивалът бе в разгара си. Мъже, облечени в татарски костюми, представяха битка, възседнали изрисувани картонени коне.

В суматохата, блъскайки се сред празнуващите, Дани загуби от погледа си Люба и Магда. Той се обърна бързо викайки:

— Люба! Магда!

Побърза напред, проправяйки си път през навалицата. Приближи се до една весела група и се опита да ги попита дали са виждали двете жени, но те само се разсмяха и казаха нещо на полски. Започна да си пробива път с лакти през ликуващата тълпа, оглеждайки се наляво и надясно.

— Люба! Магда! — извика той.

Някои го загледаха. Започна да изпада в паника, когато усети, че го хващат от двете страни.

— Не можеш да избягаш от нас!

Бяха Магда и Люба, които го задърпаха към едно претъпкано кафене в Дома за платове. Имаше маси и на площада. Един оркестър свиреше полка и хората танцуваха.

Управителката на кафенето, силна едра жена, целуна и прегърна Магда. Познаваха се отпреди години. Тя донесе бутилка водка на масата и тупна Дани по гърба.

— Американец… добре дошъл… заповядай!

Магда напълни чашите.

— Още една чаша и ще заведем Дани вкъщи.

Пиха и тримата. Край масата им се спираха мъже, правейки забележки, които Люба и Магда намираха за много смешни. Канеха ги на танц. Магда ги отпрати, напълвайки чашите отново.

— Още една чаша и ще сложим Дани да си легне, нали?

Тримата се разсмяха и пресушиха чашите си.

Един млад моряк с кепе в ръка се поклони на Магда и й предложи червен карамфил!

— Хайде, Магда, това си заслужава поне един танц — каза Дани.

Магда втъкна карамфила зад ухото си, докато морякът я отвеждаше, танцувайки с нея.

— Толкова се радвам да видя майка си да се весели така.

— Да, изглежда много свежа и млада.

Дани беше изненадан от грациозността на Магда. Приятно му бе да наблюдава нейното просто душно щастие. Как е могла да стане проститутка? Как е могла Рахел? Знаеше отговора. Правиш това, което трябва, за да оцелееш, ако имаш смелостта. Щеше ли Магда да бъде различна, ако мъжът й не я бе изоставил? Може би щеше да си остане домакиня и да остане в Бродки до края на живота си. Но не и Люба. Той се обърна, за да я погледне. Тя движеше тялото си в такт с музиката и пляскаше с ръце. Така или иначе Люба щеше да замине.

Когато Магда се приближи с моряка към масата, танцувайки, хвърли червения карамфил на Люба. Дани вдигна наздравица за Магда. Тя бе добра майка. Би направила всичко, за да достави удоволствие на дъщеря си. Обзе го неприятно чувство.

— Хайде, Дани, ще ти покажа някои стъпки от полски танц — каза Люба, дърпайки го за ръката.

— Не, не — Дани се усмихна и взе ръцете й в своите — ти танцувай. Мисля да се върна в хотела.

— Добре, ще дойдем с теб.

— Остани с Магда. Уморен съм. Бих искал да си легна.

Усмивката й изчезна.

— Но аз ти обещах.

— Да, наистина, Люба, и съм ти благодарен за това. Но ми кажи защо чакаше? Защо забави изпълнението на това обещание толкова дълго?

— Не исках да те загубя — каза тя, търсейки погледа му. — Мислех, че това е, което трябва да правя, за да продължиш да се връщаш.

— Не, Люба. Върнах се, защото си ми необходима. Разбрах нещо…

Тя го погледна въпросително.

Дани протегна ръце и обхвана лицето й в шепите си.

— Люба, някои фантазии не бива никога да се изпълняват.

Той стана от масата.

— Не искаш ли да дойда с теб? Ще се загубиш.

— Ще намеря пътя.

 

 

Дани отвори очи. Лежеше до спящата Люба. На спокойното й лице имаше едва доловима усмивка. Дали сънуваше за това, което се случи, когато тихо се вмъкна в леглото му и го разбуди с докосването на голото си тяло? Никой от тях не каза нито дума, докато правеха нежно любов, а след това бавно се унесоха в сън.

В далечината той чу звуците на цирковата музика. Представи си как въртележката бавно спира. Виждаше във въображението си ярко изрисуваните коне. Част от боята бе олющена. Част от дървото бе нащърбено. Бе се уморил от въртенето. Искаше да слезе. Имаше да свърши някои неща.

Стана внимателно от леглото. Взе един душ и се облече. Чувстваше се много стар и същевременно млад. Странно усещане. Не знаеше какво е то, но очакваше нещо да се случи. Чувстваше, че е пред нещо много важно.

Вдигна телефона в хотела и тихо помоли служителя в хотела да потвърди резервацията за самолета, която бе направил предишната вечер. После събра багажа си.

Люба се събуди и се прозя.

— Мислех, че ще си в нокаут — каза тя с усмивка.

— Аз съм ранобудник — отговори Дани.

Тогава тя забеляза чантата му.

— Къде отиваш?

— В Швейцария, трябва да отида в Лозана.

— Дани, ела тук.

Той седна на леглото до нея.

— В кафенето ти каза, че си научил нещо, но аз също научих нещо — каза тя, усмихвайки се.

— Така ли? — каза Дани. — Какво?

Тя го погледна право в очите.

— Снощи се забавлявах. Беше както по онова време с майка ми. Но сега зная, че никога повече няма да бъда проститутка. — После се засмя. — Бих могла да стана известна художничка.

— Надявам се. — Той взе ръката й. — Харесваш ми, Люба. Ти си честна. Идвам от място, където хората не са честни… Аз също не съм бил честен.

Дани се изправи и взе чантата си.

— Не заминавай, Дани. — В гласа й прозвуча нотка на страх. Тя скочи от леглото и го последва в хола. Застана пред него гола, уязвима. — Имам нужда от теб.

— Аз също имам нужда от теб, Люба. Благодарен съм ти.

— Ще те видя ли някога отново?

По бузата й се стичаше сълза. За първи път я виждаше да плаче.

На вратата той каза:

— Да, обещавам. — Усмихна се. — Ще се върна в Лондон следващата седмица.

Тя изтича към него и обви с ръце врата му. Дани я притисна в прегръдките си и разбра колко е лесно да кажеш нещо, което наистина чувстваше.

— Обичам те, Люба. Много те обичам.

После я пусна.