Красимира Ненова
Щастливи?

Сменихме си квартирата с надежда,

на ново място да започнем нови дни.

Започнахме отново като младоженци:

Отново само двама — аз и ти.

Наоколо ни беше чуждо, мрачно:

стени, прозорци, гледката отвън,

и като деца от забавачката

се вкопчихме един във друг.

Но в бързината бяхме взели по погрешка

неща ненужни — мебели от стария живот,

от старите проблеми и болежки —

и се оказахме пак в стария хомот.

Отвънка уж се бяхме променили,

уж „нови мехове за новото вино̀“.

Но не успяхме с малкото си сили

да стигнем по-добро ниво.

„Ех, докога ще е така със мене?

Не ще ли нявга да се променя?“

На кой не му се иска без усилия

да стане истинската, мъдрата жена?

 

„Какво е в твоето сърце, не зная,

но чувствам, че и аз не съм щастлив.“

Дали да продължим да си играем

на младоженци с този тон фалшив?

— Ще ни помогнеш ли да почнем, Боже,

живот по Твоя план, напълно чист и нов?

Да се преместим пак на ново място — можем,

но нека вземем само Твоята любов.

Залцбург, 4.12.1997