Красимира Ненова
Майка

На моя син Начо, с любов

Какво ще остане след мене? — оглеждам си скромната стая

и погледът спира се чуждо на всеки предмет:

Прозорците гледат в дувара, а не към безкрая,

но някак си вътре се чувства уютно човек.

Висят по стените й нашите снимки,

отколе замръзнали чинно във мътни стъкла;

и няколко вехти картини в очукани рамки,

които дори слабо виждам сега.

Бюфетът, със вечната вазичка в ъгъла;

Витринката бляска кокетно с ненужен кристал;

и старата софа, отдавна изтъркана;

килимът — тъй дълго на пода лежал…

И виждам, че всичко е временно, кратко —

за мене единствено имат значение те.

Картините — в спомени плуввам за малко —

ги гледаме вече почти половин век!

А колко квартири смениха горките,

и как ги окачахме заедно с теб…

Ах, всеки предмет ми говори стаено

на някакъв свой си, за мене понятен език.

Понеча да хвърля, но просто не мога,

че случка изплува в ума ми за миг…

        Така е с нещата, така е и с нас…

Синът ни посяда до мен да ме види,

ръката ми гледа посърнал и плах;

ръката, която за него се е грижила

откак се е пръкнал на белия свят…

— „Е, сине, какво се замисли горчиво,

какво ли минава и през твойта глава,

когато ръката ми слаба трепери

във твоята млада и силна ръка?

Какво ти оставям? — Сал спомени? Нищо?

— Показах ти пътя към Вечния град;

от малък те учех да обичаш Истината;

с надежда и вяра да бъдеш богат…

Нима не разбираш, че хора и вещи

смъртта ги завлича и дните рушат?!

Хвани се за Господа, моля те, Той само е вечен!

Тези майчини думи нека в тебе звучат!“

 

        Какво ще остане след мене? —

                        И защо да остава?

        Животът след мен и пред мен —

                        продължава!

1993