Жоржи Амаду
Двойната смърт на Кинкас Беро Дагуа (10)

X

В десет часа вечерта Леонардо стана от газовия сандък, приближи се до свещите и погледна часовника си. Събуди Едуардо, който спеше на стола неудобно, с отворена уста:

— Аз си отивам. В шест часа сутринта ще се върна, за да имаш време да си отидеш вкъщи и да смениш дрехите си.

Едуардо изпъна краката си и помисли за своя креват. Болеше го шията. В ъгъла на стаята Курио, Пе де Венто и сержант Мартим разговаряха на нисък глас, увлечени в страстен спор: кой от тях ще замести Кинкас в сърцето и в леглото на Китерия до Ольо Арегаладо? Сержант Мартим, проявявайки възмутителен егоизъм, не приемаше да бъде задраскан в списъка на наследниците, въпреки факта, че притежаваше сърцето и стройното тяло на негърката Кармела. Едуардо, след като ехото от стъпките на Леонардо се загуби из улицата, изгледа групата. Спорът спря, сержант Мартим се усмихна на търговеца. Той гледаше със завист към Черния Пастиня, който спеше блажено. Отново се настани на стола и сложи краката си на газовия сандък. Болеше го шията. Пе де Венто не устоя, извади жабчето от джоба си и го сложи на пода. То подскочи грациозно — изглеждаше като някакво видение, пуснато в стаята. Едуардо не успяваше да заспи. Погледна неподвижния мъртвец в ковчега. Той беше единственият, който лежеше удобно. За какъв дявол стоеше той там като някакъв часови? Не беше ли достатъчно да отиде на погребението, не плащаше ли част от разноските? Той изпълняваше своя братски дълг и то дори прекалено много, тъй като се отнасяше до брат като Кинкас — едно скандално неудобство в неговия живот.

Стана, раздвижи крака и ръце и разтвори уста в прозявка. Пе де Венто криеше в ръката си малкото, зелено жабче. Курио мислеше за Китерия до Ольо Арегаладо. Жена и половина?… Едуардо спря пред тях:

— Кажете ми едно нещо…

Сержант Мартим, психолог по призвание и необходимост, застана мирно.

— На вашите заповеди, началство!

Отгде да знае дали търговецът нямаше да изпрати да купят някакво питие, за да им помогне да прекарат дългата нощ?

— Вие ще останете ли цялата нощ?

— С него ли? Да, господине! Ние му бяхме приятели.

— Тогава аз ще си отида вкъщи, за да си почина малко — вмъкна ръка в джоба си и извади една банкнота. Очите на сержанта, на Курио и Пе де Венто следяха движенията му: — Ето това за вас да купите няколко сандвича. Но не го оставяйте самичък. Нито за минутка, нали?

— Можете да отидете да си отпочинете, ние ще му правим компания.

Черния Пастиня се събуди, щом усети аромата на ракия. Преди да започнат да пият, Курио и Пе де Венто запалиха цигари. Сержант Мартим запали една от ония пури от петдесет стотинки, черни и силни, които само истинските пушачи могат да ценят. Прекараха силния пушек под носа на негъра, но дори и това не го разбуди. Но едва отпушили бутилката (оспорваната първа бутилка, която, според фамилията, сержантът носел скрита под ризата си) и негърът отвори очи и поиска една глътка.

Първите глътки пробудиха в четиримата приятели едно подчертано критично настроение. Тези наперени роднини на Кинкас се оказаха толкова жалки и скъперници! Всичко правеха наполовина. Къде са столовете, за да седнат гостите? Къде са обичайните яденета и пиенета, които има дори и при бедните погребения? Сержант Мартим е присъствувал на много бдения при мъртъвци и никога не беше виждал друго бдение толкова лишено от оживление. Дори и най-бедните поднасяха поне по едно кафенце и по една глътка ракия. Кинкас не заслужаваше такова отношение. За какво си придаваха толкова важност, а оставяха умрелия при такова унижение, без нищо да предложат на приятелите му? Курио и Пе де Венто отидоха да търсят столове и нещо за хапване — сержант Мартим смяташе за необходимо да се организира бдението с поне едно минимално приличие. Седнал на стола, той даваше заповеди: сандъци и бутилки. Черния Пастиня, заел газовия сандък, одобряваше с глава.

Трябва да се признае, че по отношение на самия мъртвец фамилията се е държала добре: нови дрехи, нови обувки, цяла елегантност! И свещите хубави, от ония в черквата. Но въпреки това забравили бяха цветята. Къде се е виждало мъртвец без цветя?

— Той е цял господин — похвали го Черния Пастиня. — Един покоен господар!

Кинкас се усмихна на възхвалата и негърът отвърна на усмивката му:

— Бащице!… — каза той развълнувано и го погъделичка по ребрата, както имаше обичай да прави това, като чуеше някоя добра шега на Кинкас.

Курио и Пе де Венто се завърнаха със сандъци, едно парче салам и няколко пълни бутилки. Образуваха полукръг около мъртвеца и тогава Курио предложи да се помолят заедно с „Отче наш“. С едно изненадващо усилие на паметта си той успя да си припомни почти изцяло молитвата. Останалите се съгласиха без особена охота. Това не им се струваше така лесно. Черния Пастиня знаеше най-различни припеви за Очум и Очала^[1], но от това по-далече не отиваше неговата религиозна култура. Пе де Венто не беше се молил от близо тридесет години. Сержант Мартим смяташе молитвите и черквите за слабости, малко хармониращи с войнишкия живот. Но въпреки това те се опитаха: Курио се напъваше с молитвата и другите подемаха, както най-добре можеха. Накрая Курио (който беше застанал на колене и беше навел тъжно глава) се ядоса:

— Сбирщина магарета…

— Липса на тренировка… — каза сержантът. — Но все нещо излезе. Останалото ще стори утре кюрето.

Кинкас изглеждаше равнодушен към молитвата, навярно беше му горещо, навлечен в тия топли дрехи. Черния Пастиня разгледа внимателно приятеля си. Нужно беше да сторят за него нещо, тъй като молитвата не беше дала резултат. Може би, ако изпеят някое парче от кандомбле… Нещо трябваше да направят. Той каза на Пе де Венто:

— Къде е жабата? Дай му я…

— Жаба не е, а жабче. Сега за какво може да му послужи?

— Може би ще му се хареса.

— Пе де Венто извади внимателно жабчето и го сложи на кръстосаните ръце на Кинкас. Животинчето подскочи и се скри в дъното на ковчега. Когато колебливата светлина на свещите се хлъзгаше по ковчега, по тялото на покойника преминаваха зелени отблясъци.

Между сержант Мартим и Курио се възобнови спора относно Китерия до Ольо Арегаладо. С ракията Курио ставаше по-войнствен и повишаваше гласа си в защита на своите интереси. Черния Пастиня протестираше:

— Нямате ли срам да си оспорвате жена му в негово присъствие? Той е още топъл, а вие като някакви орли на мърша…

— Той е, който може да реши… — каза Пе де Венто. Имаше надежда да бъде избран от Кинкас, за да наследи Китерия — неговата единствена радост. Не беше ли му подарил едно зелено жабче, най-красивото от всички, които беше уловил?

— Хъм! — каза мъртвецът.

— Видяхте ли? — Нему не харесва този разговор — разсърди се негърът.

— Да дадем и нему една глътка… — предложи сержантът, жадуващ за благоволението на умрелия.

Отвориха му устата и разляха ракията, която намокри яката на дрехата и ризата на гърдите.

— Ама аз никога не съм виждал някого да пие легнал…

— По-добре е да го изправим да седне. Така може да ни гледа направо…

Изправиха Кинкас да седне и главата му започна да се поклаща на една и на друга страна. След глътката ракия усмивката му се разшири.

— Хубава дреха… — Сержант Мартим разгледа внимателно плата. — Глупост е да се хвърлят нови дрехи на умрял… Умрял и се свърши — отива под земята. Нови дрехи, за да ги ядат червеите, а толкова хора има, които се нуждаят от тях…

Думи, изпълнени с истина — помислиха си всички. Дадоха още една глътка на умрелия. Кинкас поклати глава — той беше човек, способен да даде право на всеки, който е прав, и видимо беше съгласен с разсъжденията на Мартим.

— Той поврежда дрехите си.

— По-добре е да му свалим сакото, за да не го съсипе.

Кинкас изглеждаше облекчен, когато му свалиха черното, тежко и много топло сако. Но тъй като продължаваше да плюе ракията, свалиха му също и ризата. Курио се беше влюбил в лъскавите обувки, неговите бяха на парцали. Защо му трябват на умрелия нови обувки, нали така, Кинкас?

— Те са точно за моите крака.

Черния Пастиня събра от ъгъла на стаята старите дрехи на приятеля им, облякоха го и тогава си казаха:

— Ето, сега той е старият Кинкас.

Почувствуваха се радостни, Кинкас също изглеждаше по-доволен, освободен от онова неудобно облекло. Той беше особено благодарен на Курио, тъй като го стискаха обувките. Но той, глупакът, се възползва да приближи устата си до ушите на Кинкас и да му пошепне нещо за Китерия. Защо стори това? Черния Пастиня добре казваше, че този разговор относно момичето дразни Кинкас. Той се разяри и изплю една голяма глътка ракия в окото на Курио. Другите се разтрепериха уплашено.

— Той се разсърди!

— Аз не ви ли казах?

Пе де Венто обуваше новите панталони. Сержант Мартим си остана със сакото. Ризата Черния Пастиня щеше да замени в една позната кръчма срещу бутилка ракия. Съжаляваха само за липсата на гащи. С право сержант Мартим каза на Кинкас:

— Не е работа да се говори лошо, но тези от твоята фамилия са малко нещо икономисти. Намирам, че зет ти е отмъкнал гащите…

— Скъперници… — уточни Кинкас.

— Тъй като ти сам го казваш, то е самата истина. Ние не искахме да ги оскърбяваме, защото в крайна сметка са твои роднини. Но какви стиснати хора, какви скръндзи… Пиенето за наша сметка — къде се е виждало бдение по тоя начин?

— Нито едно цвете… — съгласи се Пастиня. — Аз предпочитам да нямам роднини от тоя сорт.

— Мъжете са някакви животинчета, а жените — усойници! — определи ясно Кинкас.

— Слушай, бащице, оная дебеличката си струва няколко въргаляния… Има един задник… кеф!…

— Един чувал с газове.

— Не казвай това, бащице! Тя е малко поомесена, но не е за пренебрегване. Аз съм виждал и по-лоши неща.

— Негър магаре! Дори не знае какво е хубава жена.

Пе де Венто без никакъв повод в случая каза:

— Хубава е Китерия, нали, старче? А какво ще прави тя сега? Аз дори…

— Затвори си устата, нещастнико! Не виждаш ли, че той се сърди?

Кинкас обаче не чуваше. Той отхвърли главата си към сержант Мартим, който в същата минутка се опита да му отнеме една глътка при разпределението на питието. За малко не събори бутилката с главата си.

— Дай ракия на бащицата! — настоя Черния Пастиня.

— Но той я разпилява — обясни сержантът.

— Да пие както си иска. Това е негово право.

Сержант Мартим насочи бутилката към отворените уста на Кинкас:

— Спокойствие, приятелю! Не исках да те ощетя. Ето ти, пий колко ти е воля. Празникът всъщност е твой…

Бяха изоставили спора за Китерия. Което си е право, Кинкас не приемаше дори да се спомене за това.

— Добра ракия! — похвали я Курио.

— За голтаци! — поправи го Кинкас като познавач.

— Но пък и за цената…

Жабчето подскочи към гърдите на Кинкас. Той му се порадва и не закъсня да го сложи в джоба на старото си, мръсно сако.

Луната се издигна над града и морето, луната на Байя, с нейното щедро пилеене на сребърен блясък, влезе през прозореца. С нея дойде и морският ветрец, загаси свещите и вече не се виждаше ковчегът. Китари разнасяха една мелодия по хълма, женски глас пееше за любовна мъка. Сержант Мартим също започна да пее.

— Той обожава да му се пее някоя песенчица.

Запяха четиримата, басовият глас на Черния Пастиня се губеше далече зад хълма по пътищата на платноходките. Пиеха и пееха. Кинкас не пропускаше нито една глътка, нито един тон — той обичаше песните.

Когато вече се преситиха от толкова пеене, Курио запита:

— Не беше ли днес нощта за рибена чорба на капитан Мануел?

— Точно днес. Рибена чорба от калкан — подчерта Пе де Венто.

— Никой не прави рибена чорба като Мария Клара — потвърди сержантът.

Кинкас млясна с език. Черния Пастиня се изсмя:

— Луд е за рибена чорба.

— А защо да не отидем? Капитан Мануел дори е способен да ни се обиди.

Спогледаха се. Те вече бяха малко закъснели, тъй като тепърва трябваше да отидат да вземат жените Курио изложи своите колебания:

— Ние обещахме да не го оставяме сам.

— Сам ли? Защо? Той ще дойде с нас.

— Гладен съм — каза Черния Пастиня.

Допитаха се до Кинкас:

— Ти искаш ли да дойдеш?

— Да не би да съм сакат нещо, та да остана тука?

Пиха по глътка, за да изпразнят бутилката. Кинкас изправиха на крака. Черния Пастиня каза:

— Толкова си пиян, че не можеш да се държиш на краката си. С годините започна да губиш сила за ракията. Да вървим, бащице!

Курио и Пе де Венто излязоха напред. Кинкас, доволен от живота, вървеше с танцови стъпки между Черния Пастиня и сержант Мартим, които го водеха под ръка.