Дороти Бренър-Франсис
Съдбовният медальон (2)

Приземихме се по разписание. След като бяха уредени митническите формалности, един служител от летището повика такси и даде указания на шофьора да ме отведе до спирката на автобусите, обслужващи летището.

Шофьорът на таксито седна зад кормилото като шофьор на някое кралско величие, който кара принцеса на бал.

— Не се вълнувайте, госпожо — посъветва ме той невъзмутимо, тъй като аз се стрясках при всяка идваща насреща кола. — Бързо ще свикнете с движението.

— Мислите ли? Знаех, че в Англия карат от лявата страна, но между теоретичните знания и практиката има огромна разлика.

Шофьорът мълчеше замислен.

— Закарайте ме, ако обичате, до автобуса за „Бодреви вилидж“ — помолих аз.

— Дотам не ходи нито един от автобусите на летището — гласеше лаконичният отговор.

Какво да правя сега? Някъде далеч се чу звън на камбани. Веднага реших, че това сигурно е часовникът от сградата на Английския парламент, защото много бях чувала за него, и се заслушах благоговейно.

Когато камбаните замлъкнаха, шофьорът каза:

— Струва ми се, че ще е по-добре да ви откарам до спирката на автобуса за Корнуол, мис. — Той обърна таксито и пое в съвсем друга посока.

Камък ми падна от сърцето и сърдечно благодарих на любезния човек, който скоро ме закара до големия двуетажен автобус. Той прехвърли багажа ми и ми помогна да се кача.

Придружителят ми с неодобрение установи, че автобусът ще бъде каран от жена:

— Е, да… равноправие… — промърмори мъжът. — Но не се страхувайте, мис, тя ще се справи.

След това утешително уверение той ми благодари с усмивка за бакшиша, докосна с ръка шапката си и тръгна.

Грациозната руса шофьорка управляваше огромния автобус, като че ли караше спортна кола. След като напуснахме Лондон, се помъкнахме от село на село. Качваха се и слизаха домакини, занаятчии пътуваха от едно работно място към друго, деца се боричкаха шумно и весело, докато автобусът ги откарваше от училище към къщи.

Навън край нас пробягваше живописен пейзаж. Зелени храсти набраздяваха още по-зелени поля. Цяла Англия изглеждаше като разделена на смарагдовозелени четириъгълници.

Подремнах малко, събудих се, после пак продължих да дремя.

— Корнуол — извика накрая шофьорката. — Веднага след това идва „Бодреви вилидж“.

— Така си и помислих — казах аз и се изправих на седалката си, за да мога по-добре да разговарям с нея. — Този пейзаж тук е съвсем друг — не е така прелестен като предишния.

— Да, Корнуол е насечена местност — потвърди тя.

Бях единственият пътник, който слезе в „Бодреви вилидж“.

— Моля ви, бихте ли могли да ми кажете къде да намеря някого, който да съобщи за мен в имението Мъртън? — попитах аз шофьорката.

— Ще ви помогна — каза младата жена, слезе, взе плика, който й подадох, и се приближи до една група мъже, мотаещи се край спирката. Тя размени няколко думи с тях и накрая един тъмнокос мъж взе писмото ми и се приближи до мен.

— Очакват ли ви в Мъртън? — попита той.

Избягнах въпроса му и казах:

— Моля ви, предайте писмото лично на сър Хенри Мъртън. На никого другиго. Ако не е възможно, върнете ми го обратно.

Дадох на мъжа банкнота, която той с усмивка прибра. После се качи в стара, разкапана кола и потегли.

Седнах на една разклатена пейка близо до спирката. Беше късно следобед и откъм морето бавно започна да се промъква мъгла.

Край мен минаваха хора и крадешком ме наблюдаваха с крайчеца на окото си. Рибари, домакини, деца с кучета и котки. Любопитните им погледи ме караха да се чувствам неудобно.

Въздъхнах с облекчение, когато след известно време пред мен спря един „Остин“ и от него слезе хубав, млад мъж. Беше среден на ръст, облечен в тъмен костюм от туид с кожени парчета на лактите, обут в тежки гумени ботуши.

Приближи се към мен с твърда стъпка. Голямата му чувствена уста не се усмихваше, а очите му гледаха толкова мрачно, че реших да съм предпазлива с него.

— Марго Ландън?

Щом изрече името ми, той изведнъж стана бял като тебешир. Можех да преброя всяка отделна луничка по лицето му, защото те се открояваха върху бялата му кожа като трици, плуващи в млечна супа.

— Да, аз съм Марго Ландън. — Подадох му ръка.

— А аз — Дан Тейлдън, зет на сър Хенри, тоест твой чичо. — Той пое ръката ми, стисна я, сякаш искаше да я размаже, и изведнъж я пусна, като че ли го беше опарила.

— Пристигането ти е много неочаквано — каза той.

— Учудвам се, защото аз писах на сър Хенри, че ще дойда.

Очите на Дан се разшириха от искрено учудване. Той смени темата:

— Хайде сега бързо да качим багажа ти в колата, а след това ще отидем в някой ресторант, за да хапнем нещо. Сигурно си прималяла от глад.

— Не чак толкова. Но стомахът ми би могъл да понесе някоя и друга хапка.

Последвах го към колата му. Сигурно щеше да е по-лесно да се напъхат няколко слона в кутия от рибна консерва, отколкото да се поберат куфарите ми в малката таратайка, но накрая се справихме и потеглихме.

След задухата в автобуса ароматният морски въздух беше облекчително освежаващ, а шумът на вълните успокояваше нервите ми.

— Колко е хубаво тук! — възкликнах аз, щом след известно време Дан спря и ме поведе по стар паваж към входа на близкия ресторант. — Рибари, плетящи мрежите си, лодки със спуснати котви — всичко е толкова живописно!

— Ако изгледът ти харесва, добре го запомни, защото скоро ще бъде погълнат от вечерната мъгла.

Дан говореше тихо, но въпреки това гласът му звучеше плътно и мъжествено.

Влязохме в старата паянтова къща, която почти не се отличаваше от сградите в съседство. Над вратата висеше изкусно изрисувана табела с надпис „Пиратска пещера“.

— Тук допускат ли се въобще жени? Прочетох…

— Естествено. Не се притеснявай.

Свещи и слаби електрически крушки потапяха тясното продълговато помещение в мека светлина. Миризмата на горящ восък се смесваше с апетитните аромати от кухнята.

Щом влязохме, всички разговори замряха. Останалите гости на заведението ни гледаха втренчено. Седнахме на една от селските маси близо до вратата и след като Дан махна с ръка на седящите около камината мъже, сякаш ни приеха като свои. Пак започнаха да разговарят помежду си, пиеха бирата или уискито си и повече не се интересуваха от нас.

— Два чая и два сандвича с риба — поръча Дан на приближилата се до масата келнерка.

Наблюдавах Дан. Той беше толкова безсрамно хубав, че все по-ясно си давах сметка за своята невзрачност. Междувременно лицето му беше придобило нормалния си цвят, а от самия него се разнасяше мирис на кожа.

Поговорихме малко, а след като келнерката донесе сандвичите ни, пристъпих към същността на нещата:

— Разкажи ми нещо за Мъртън Манър. Майка ми малко ми е разказвала за родното си място. Щом си зет на сър Хенри, значи си женен за някоя от лелите ми.

— Да, за Анжела. Тя почина преди пет години.

— О, не знаех за това. — Хапката заседна в гърлото ми и трябваше да пийна чай, за да я преглътна.

— И аз не знаех нищо за майка ти, докато един адвокат не съобщи за смъртта й.

Дразнеше ме това, че Дан непрекъснато поглеждаше назад през рамо, докато накрая разбрах, че го прави по навик.

Проследих погледа му и огледах седящите зад него посетители, а възцарилото се между нас мълчание заплашваше да стане неловко.

— Кажи ми нещо за сър Хенри — помолих го аз. — Какъв човек е той?

Дан отпи глътка чай.

— Той е необикновена личност. Преди беше жилав като корен на хикъри, но сега старостта му създава големи неприятности. Висок е — почти метър и осемдесет. Косата му вече е сребристобяла, но веждите му все още са смолисточерни и затова малко прилича на мъдър бухал. Той е историк и писател и продължава да работи всеки ден, въпреки че е минал седемдесетте.

Тръпки ме побиха, като си спомних за човека от кошмарите ми. Дали нямах шесто чувство? Моят дядо ли се беше появил в съня ми? Бързо отхвърлих тази мисъл.

— А ти? Постоянно ли живееш в имението?

— Да. Секретар съм на леля ти Катрин. Сигурно си чула вече за известната си леля. Работя за нея, а същевременно отговарям за управлението на имота.

Бях смаяна.

— Но ти изобщо нямаш вид на секретар.

— А как изглеждат секретарите?

Почувствах, че се изчервявам. Не знаех как точно да отговоря на този въпрос.

— Питаш се: „Как е възможно да се задоволявам с това да пиша нечии писма? Нямам ли поне малко честолюбие?“

— Професията ти не ме засяга. Извинявай за любопитството. Всъщност намирам, че всяка професия, свързана с литературата, е интересна.

Отначало не исках да приема, но накрая трябваше да призная, че Дан излъчваше мъжественост, някаква първична привлекателност, на която смятах, че не може да се устои.

— Искаш ли да хапнеш още нещо? — Дан хвърли поглед към празната ми чиния.

— Не, благодаря. Нямам търпение да видя Мъртън Манър.

— Защо дойде тук? — Очите на Дан бяха с цвят на светъл кехлибар. Той ме гледаше като хваната в клопка лисица — отчаян и разярен.

— Искам да се запозная с дядо си. — Изведнъж ме обзе чувството, че медальонът пари върху кожата на шията ми.

Тръгнахме към колата на Дан. Той отвори първо на мен, а после седна зад кормилото и запали двигателя.

— Мъглата ще се сгъсти — отбеляза Дан.

Движехме се през някакво село, чиито къщи бяха опасани с огради, а градините цъфтяха с пищни багри. Всяка къща имаше име и за мое удоволствие видях табели с надписи като „Краят на дъгата“ или „Нашият рай“, или „Почивката на пътника“.

— Какви странни имена! — казах аз, усмихвайки се.

Дан сбърчи чело и настъпи педала на газта. Сега се намирахме на някакъв каменист път, който се виеше между стръмните скали. Освен два заека, които се гонеха в мочурището, не срещнахме никакво друго живо същество.

Тъй като Дан мълчеше, реших да направя и аз същото и да се откажа от по-нататъшни опити за разговор.

Горе на възвишението мъглата се кълбеше като гъста, мръсна сметана.

Отказах се от обета си за мълчание:

— Как, за Бога, въобще виждаш къде е пътят? Той е съвсем тесен и…

— Има някои знаци, по които човек може да се ориентира. — Той кимна надясно, където в пелената от мъгла се виждаше една черна колона.

— Какво е това?

— Развалини от медна мина. Разрушила се е, след като са престанали да добиват от нея мед. По-рано тук е имало много рудници. И до днес земята е надупчена като швейцарско сирене.

Явно Дан предпочиташе да говори повече за околността, отколкото за семейство Мъртън.

— Била ли е собственост на Мъртън?

— Не, на предшествениците — семейство Ларинт. Онази къща горе е тяхна. В мъглата едва се вижда. Сега хората работят за сър Хенри.

В този момент „Остин“ започна силно да буксува, завъртя се веднъж около себе си, дясната задна гума се подхлъзна и попадна в една дупка, а колата заседна със задавен двигател.

— Гума ли се спука? — попитах аз, отворих вратата и исках да погледна.

— Затвори вратата и стой в колата! Изглежда, съм излязъл от пътя. Заседнали сме в някоя от проклетите дупки на тресавището! — ругаеше Дан.

Той включи двигателя, то резултатът беше само по-дълбоко загъване на гумата в калта.

Мислех за писмото на леля Катрин, в което тя говореше за опасност. Дали Дан нарочно беше отклонил колата в тресавището, за да ме изплаши?

Побиха ме студени тръпки.

— Тук има стотици такива дупки. Няма да можем да излезем, без някой да ни извади. Трябва ни помощ — констатира Дан.

Исках да сляза.

— Недей! Ще доведа някого и ще гледам да се върна възможно най-бързо. Ти ще чакаш тук. Достатъчно ясно ли се изразих? В никакъв случай не напускай колата!

— Щом смяташ… — промърморих аз, но все пак си мислех, че при никакви обстоятелства не бих искала да остана тук в тази ужасна мъгла. Но какво можех да направя? Защо не послушах Джулия и не си останах вкъщи?

Дан се отдалечи с джобното си фенерче. Слабата светлина скоро изчезна в мъглата. Беше ми тягостно, но наистина не се страхувах, докато отдалеч над тресавището не се разнесе ужасен вой.

Баскервилското куче ли беше това?

Заключих вратата на колата отвътре и се свих на кълбо в седалката.

Воят не преставаше. Влажната мъгла ставаше все по-гъста, а студът ме пронизваше до костите.

В светещия циферблат на часовника си видях, че междувременно е станало девет часът.

Един час по-късно не издържах повече.

Може би Дан наистина не е искал да ме изплаши, но нещо му се беше случило. Колкото повече мислех, толкова по-вероятно ми се струваше да е станало нещо неочаквано.

Излязох от колата. Накъде да тръгна? Спомних си за къщата, покрай която бяхме минали. Предпазливо местех краката си един след друг и се опитвах да намеря здрава почва. Трябваше да стигна до нея.

Сега воят се чуваше по-отдалеч. Значи кучето не представляваше непосредствена опасност.

— Дан! Дан! — виках аз през кратки интервали колкото можех по-високо.

Никакъв отговор.

Имах чувството, че се боря с паяжини. Непрекъснато се опитвах да отстраня от лицето си тези воали, като същевременно напредвах крачка по крачка.

Изведнъж хиляди нокти се впиха в краката ми.

— Иии… — изкрещях аз ужасена, изпаднала в панически страх, докато здравият човешки разум не ми подсказа, че просто бях стъпила в някакъв трънак.

Няколко мига по-късно попаднах в една дупка на блатото, опитвайки се да заобиколя бодливия храст. Извадих крака си от калта, но обувката ми остана вътре. Рових с две ръце във влажната и студена почва, докато успях да я извадя. От миризмата на разлагащите се растения стомахът ми се преобърна.

— Дан! Дан! — продължавах да вървя напред, като мислех, че повече няма да мога да помръдна краката си, защото междувременно по обувките ми беше полепнала кал с килограми.

Изведнъж мъглата се разкъса. На по-малко от десет метра от мен видях заможна селска къща.

— Хей! Хей! — удрях аз с юмруци по вратата. Чувствах се на сигурно място. Тук в градината едва ли имаше мочурливи дупки.

Вътре в къщата излая куче и веднага след това една дребна, съсухрена старица отвори вратата.

Като ме видя, тя вдигна ръце пред лицето си, сякаш искаше да се предпази, и изпъшка:

— Призрак! Господи, това е призрак!

След това припадна.

— Ема! Ема! — Един закръглен, плешив мъж й се притече на помощ.

— Моля, извинете, сър! — Изчервих се, защото на светлината, която идваше от къщата, видях каква ужасна гледка представлявах. Краката ми бяха издрани от тръните, а от главата до петите бях омазана с кал.

— Коя сте вие? — попита в този момент силен глас и един млад мъж ме покани да вляза.

— Аз съм Марго Ландън и съм гостенка на сър Хенри Мъртън.

Междувременно възрастният мъж беше занесъл жена си в стаята и я бе сложил на кушетката. Изглежда, започваше да се съвзема.

Сега той придърпа едно кресло до камината и каза:

— Елате! Добре дошли в нашата къща. Ние сме Ларинт.

— Да, но ще ви изцапам пода…

Младият мъж се засмя и каза:

— Хората, които живеят в тресавището, са свикнали на малко кал. Аз съм Чарлз Ларинт. Дайте ми обувките си. Ще ги поизчистя от мръсотията.

Приех любезната му покана и последвах възрастния мъж към стола до камината.

— Значи сте позната на сър Хенри? — попита мистър Ларинт. — Старецът много рядко посреща гости. Вие сигурно сте нещо особено.

— Призрак! Тя е призрак! — Мисис Ларинт беше приближила към нас до камината. Тя изобщо не се опитваше да прикрива враждебността си.

— Хайде, хайде, Ема. — Мистър Ларинт строго погледна жена си. — Съгласен съм, че има някаква прилика. Но това дете е много по-младо. Защо не ни направиш по един хубав чай? Не виждаш ли как трепери момичето?

После той се обърна към мен:

— Как се озовахте в тресавището в нощ като тази?

— Дан Тейлдън ме посрещна в селото. По пътя едно от колелата на колата му затъна в мочурлива дупка и той тръгна да търси помощ. И понеже не се върна, реших да го потърся.

— Тук не е идвал — промърмори мис Ларинт.

— Бихте ли могли да телефонирате в имението и да попитате дали е стигнал здрав и читав там?

— Нямаме телефон — поклати глава мистър Ларинт. — Но Чарлз би могъл да оседлае Блейз и да иде дотам. Така ще е най-добре.

— Но аз не бих могла да искам подобно нещо от вас — не и в такава нощ!

— Мис Ландън, тук всяка нощ е като тази — усмихна се мистър Ларинт. — Блейз ще намери пътя дори и без да гледа. Конете са по-умни от колите.

В този момент Чарлз се върна с почистените ми обувки. Аз му благодарих, изчервявайки се, преди отново да ги обуя.

— Ще оседлая Блейз и ще се опитам бързо да се върна.

Когато Чарлз излизаше от къщата, през вратата духна студен вятър.

— Пийнете още глътка чай, мис. — Мисис Ларинт прескочи лежащото пред камината куче.

— Много ви благодаря, мисис Ларинт. Чаят е чудесен.

Чак сега забелязах каква нужда имах да изпия нещо топло.

След като обърнах чашата така, че да не нараня устните си в отчупения ръб, отпих голяма глътка.

— Коя сте вие всъщност? — пожела да узнае мисис Ларинт.

— Марго Ландън, внучката на сър Хенри.

— Дъщерята на Уанда! — Мисис Ларинт радостно плесна с ръце. — И майка ви ли е тук? От много години не съм я виждала!

— Майка ми почина. — Казах това възможно най-спокойно. Защо Ларинт не знаеха нищо за това?

— Тъжна е вестта, която ни носите. — Мистър Ларинт още повече приближи към огъня обутите си в топли пантофи крака. — Сър Хенри не ни е казвал нищо за това. И сега сте дошли, за да останете при него ли?

— Не. Просто искам да го посетя.

Мистър Ларинт поглади плешивата си глава със загрубялата си ръка.

— Много приличате на Анжела.

— Леля Анжела — повторих аз думите му. — Жената на Дан. Тя сигурно е била по-малката сестра на майка ми.

Чаят ми едва не се разля, тъй като осъзнах, че Дан беше пребледнял заради голямата ми прилика с мъртвата му жена и че затова мисис Ларинт ме беше помислила за призрак.

— Кучето, чийто вой сте чули в тресавището, е Мълдун, ирландското куче на Анжела. — Мистър Ларинт въздъхна. — Вече пет години тъгува то за своята господарка. Не може да я забрави. И нищо чудно… кой би могъл да забрави такава красавица!

Мистър Ларинт тъжно поклати глава.

— Светът помръкна след смъртта на Анжела. Тя беше толкова жизнерадостна. Така яздеше жребеца си, сякаш дяволът я гонеше. Колко пъти е идвала при нас със зачервени бузи след езда в необуздан галоп и ни е донасяла пакет с лакомства.

— С усмивката и чара си Анжела разпръскваше слънчева светлина около себе си — добави мисис Ларинт замислено. — Е, имаше и хора, които я критикуваха, а след смъртта й някои вестници писаха лоши неща за нея. Но към нас тя винаги е била мила и добра. Ние не обърнахме внимание на тези слухове. Повечето от тях бяха злонамерени. Твърдяха, че Анжела се била самоубила. Но тя не го е направила. Смъртта й беше нещастен случай — злополука. Иначе ние никога не говорим за това.

— Мисля, че Анжела беше любимата дъщеря на сър Мъртън. След смъртта й той вече не е същият… не е със съвсем ясен разсъдък.

— Аз се възхищавам от леля Катрин, писателката — казах, за да сменя темата.

— Тогава идвате тъкмо навреме за партито — прояви мисис Ларинт усърден интерес към думите ми. — Всяка година Катрин урежда голям празник с музика и танци. Стотици гости идват от цяла Англия. Ние с мъжа ми винаги помагаме при подготовката.

— Ас какво се занимавате иначе, мистър Ларинт?

— Чарлз и аз обработваме мочурището за сър Хенри. Цялата земя наоколо е негова собственост. Отглеждаме овце и сеем по малко царевица и ечемик. Не е нищо особено, но живеем добре.

Преди да успея да кажа нещо по този повод, вратата се отвори и в стаята се втурна Чарлз, следван от един непознат.

— Марго Ландън, разрешете да ви запозная с чичо ви Гайлфорд Пийз!

Всички станаха и докато се разменяха обичайните любезности, имах възможност по-отблизо да разгледам мъжа, за когото реших, че е осиновеният син на сър Хенри.

Гайлфорд беше висок, но не особено мускулест. В омазаното си с блажна боя поло и закърпените дънки той беше по-скоро невзрачен. Падащите върху челото му кичури коса биха могли да придават младежки израз на светлото му, ъглесто лице, ако то не беше толкова сурово и мрачно.

— Добре дошли в Корнуол! — Дългите тънки пръсти на Гайлфорд стиснаха ръката ми в силна мъжка хватка. Гледаше ме така, сякаш искаше да запомни всяка черта от лицето ми. Устните му се усмихваха, но в очите му имаше израз на тъга, който още повече се усилваше от гъстите тъмни мигли.

— Добре заварили — опитах се да кажа аз весело. — Какво стана с Дан? Вкъщи ли си е? Видя ли го?

— Добре е. — Гласът на Гайлфорд беше дълбок и мелодичен. — Заблудил се е в тресавището и е доста изтощен — но утре сутринта всичко ще бъде наред.

Гайлфорд разговаряше непринудено, с лекота. След като още веднъж им благодарих за помощта, любезно се сбогувахме със семейство Ларинт.

Пред къщата беше паркиран един бял „Ем Джи“. Гайлфорд ми помогна да се кача. При вида на колата си помислих, че тя въобще не подхожда на Гайлфорд, но скоро трябваше да установя, че семплите линии и спортните седалки са тъкмо за неговия тип. Как съумяваше да изглежда едновременно и като обикновен, и като светски човек?

По пътя към замъка Гайлфорд говореше за какво ли не и аз почти нямах възможност да го прекъсна.

— Какво стана с колата? — попитах аз. — Имам предвид колата на Дан.

— Ще я приберем утре на светло.

Движехме се по един пълен със завои път, а когато мъглата за момент се разсейваше, отпред се виждаше замъкът. С дебелите си зидове, кули и зъбери той се издигаше сред скалите като дворец.

Щом се приближихме към предния вход, чиято тежка врата беше открехната, едно куче излая непоносимо силно.

— Това е поздравът на Мълдун към теб. — Гайлфорд кимна по посока на едно огромно куче вълча порода, което изтича срещу нас. Животното беше голямо почти колкото пони. Четинестата му кафеникава козина настръхна застрашително. Вдъхваше ми достатъчно респект и без да отваря толкова широко огромната си паст.

— Кучето на Анжела — казах аз.

— Откъде знаеш това?

— Ларинт ми разказаха.

— Дяволите да ги вземат! Кой знае какви глупости са ти надрънкали?

— Но това е кучето на Анжела, нали?

— Беше на Анжела. Сега е мое.

— Защо тогава не го накараш най-сетне да млъкне? Този вой не се издържа!

— Не съм в състояние, защото не мога да го хвана. — Сега в очите му вече не се четеше тъга. Те ме гледаха усмихнати.

Откровеният му отговор ми хареса. Сигурно след като се опознаехме малко по-отблизо с него, щяхме да се разбираме добре. Естествено не можех да очаквам от изпратения да посрещне нежелан гост в мъгливата нощ в тресавището мъж веднага да ме прегърне, изпълнен с радост.

Гайлфорд отвори вратата на колата от моята страна, но аз не смеех да сляза.

— Не се страхувай! — Той ме хвана за ръката и ми помогна да стана от неудобната седалка. — Мълдун е безобиден.

Явно казваше истината, защото, щом се приближихме към дългата тераса и дъбовите врати, кучето изчезна в нощта.

— Добре, че се отървахме от него — въздъхнах аз с облекчение.

Гайлфорд погледна още веднъж след Мълдун, след това отвори тежките резбовани врати на замъка.

— Влизай, Марго!

Той ме хвана за лакътя и ме поведе към един подобен на пещера, слабо осветен салон. Студеният полъх на вятъра ме накара да потръпна и трябваше да мине известно време, докато забележа жената, стояща горе на стръмната виеща се стълба.

Въпреки че жената на стълбите беше облечена в грозна спаначенозелена униформа и носеше ниски обувки, тя слизаше надолу самоуверено с изправена глава, сякаш е звездата от някой романтичен филм в голямата сцена със стълбите.

Ако е имала намерение да направи впечатление на Гайлфорд с появата си, то усилията и бяха напразни.

— Дай ми палтото си — каза Гайлфорд, пренебрегвайки жената.

— Не, предпочитам да го задържа. Роклята ми изглежда ужасно.

Стояхме в просторния салон, от който на всички страни се виждаха врати на стаи, които сега бяха затворени. Подът и стъпалата на стълбището бяха покрити с избелял килим, а полираното дърво на парапетите блестеше под слабата светлина на един кристален полилей. Къщата миришеше на застояло и дори прадедите от портретите в златни рамки изглеждаха така, сякаш незабавно имаха нужда от глътка чист въздух.

— Марго — каза Гайлфорд, когато жената най-после дойде при нас, — бих искал да те запозная с мисис Фостър. Тя от години работи тук и има доста важна позиция. Ще ти покаже стаята и ще се погрижи да имаш всичко необходимо.

— Радвам се да се запозная с вас, мисис Фостър.

Не знам защо, но тази жена ми беше антипатична още от първия момент. Изглеждаше така, сякаш току-що е пила оцетен концентрат. Дълбоки бръчки набраздяваха лицето й, а очите с увиснали под тях торбички ме гледаха враждебно.

Ако Мъртънови възнамеряваха да плашат неканените си гости, едва ли биха могли да намерят по-подходяща персона от нея.

— Мис Ландън е имала неприятности при пътуването — каза Гайлфорд, за да обясни защо роклята ми беше оплескана с кал. — Моля, вижте какво бихте могли да направите за облеклото й, а и дайте й нещо за през нощта. Куфарите й са още в колата на Дан.

Когато тръгнах с мисис Фостър нагоре по виещата се стълба, чувствах погледа на Гайлфорд в гърба си, но не се обърнах. Той знаеше, че се страхувам, и това ме караше да се чувствам още по-уязвима.

В тази огромна стара къща цареше призрачна атмосфера… Може би си въобразявах всичко това, защото всяка чужда къща въздейства в началото малко зловещо, особено ако е слабо осветена.

Мисис Фостър беше престанала да се държи като статуя и сега се движеше пред мен с такава бързина, че почти трябваше да тичам, за да съм наравно с нея. Явно искаше да се отърве от мен възможно най-бързо.

Стълбището завършваше с дълъг коридор, водещ в две посоки. Не можах да преброя вратите, покрай които минавахме, но успях да забележа, че на първия етаж на замъка имаше страшно много стаи. В края на коридора друга стълба водеше към втория и третия етаж. Може би там се намираха стаите на прислугата?

Мисис Фостър се спря пред една от вратите вдясно и каза с достойнство:

— За вас съм приготвила тези стаи. Преди принадлежаха на майка ви.

Тя ме въведе в един малък апартамент, състоящ се от две стаи и малка баня.

— Стаята на майка ми! — Мигах с очи, за да прогоня сълзите, защото в никакъв случай не исках да издавам слабостта си пред мисис Фостър.

— Тук е дневната. По-рано беше много елегантна.

— Намирам, че все още е очарователна.

Погалих с ръка избелялата розова тапицерия на креслото, което беше дръпнато пред камината, и с възхищение гледах френския диван, покрит с калъф с най-фина бродерия.

— Колко грациозно е това орехово писалище! А и малките месингови лампи са прелестни! Тук сигурно ще се чувствам чудесно!

Обувката ми се заплете в едно протрито място на килима и като тръгвах към втората стая, се спънах.

— Това е спалнята й. Приготвила съм ви вече нощница, пеньоар и пантофи. Какво друго бих могла да направя за вас, мис Ландън?

— Нищо. Всичко е чудесно. И, моля, наричайте ме Марго. Много ви благодаря, мис Фостър. — Трябваше малко да повиша тон, за да надвикам воя на Мълдун, който се беше разположил точно под прозореца ми.

Мисис Фостър сърдито сложи показалеца пред устните си и каза:

— Шт! Да не искате да разбудите цялата къща?

— Как може някой да спи, когато кучето вие толкова силно?

— Мис Катрин взема хапчета за сън, сър Хенри недочува, а Дан и Гайлфорд не са чувствителни към шумове. Детето спи като лалугер. Всъщност сега като си помисля, то пречи само на Тили и на мен — каза икономката, сбръчквайки чело.

— За чие дете говорите?

— За детето на Катрин. Ако повече нямате нужда от мен, аз се оттеглям.

Щом тя си тръгна, огледах ключалката на вратата и резето. Едва след като превъртях ключа и пуснах резето, се почувствах до известна степен на сигурно място.

Всъщност смешно беше да се страхуваш в къщата на собствения си дядо — но така си беше. Въпреки топлината, която излъчваше камината, на мен ми беше студено.

Бързо се съблякох. Преди да си легна, изсулих пантофите от краката си и чух, че единият от тях се удари в някакъв твърд предмет.

Под леглото имаше дървен сандък. Любопитно отворих капака, но бях доста разочарована, като намерих там едно съвсем обикновено въже, с което при пожар човек би могъл да се спусне през прозореца.

Чак когато се свих под одеялото, почувствах студения полъх. Станах и дръпнах дебелата завеса встрани. Средният прозорец беше широко отворен.

Нарочно ли го беше оставила така мисис Фостър? За да ме е страх още повече ли?

Преди да затворя прозореца, постоях за момент в тъмнината и се заслушах в монотонния плясък на вълните.

 

 

Въпреки дълбокото ми убеждение, че дори и минута няма да мога да мигна в тази ужасна къща до морето, на следващата сутрин ме събудиха падащите върху възглавницата ми слънчеви лъчи.

В първия момент чуждата обстановка ме смути. Но след това усетих нежния дъх на лавандула, който все още се разнасяше в стаята на майка ми, и се сетих, че съм в Мъртън Манър.

Силно почукване на вратата ме накара да скоча от леглото.

— Кой е? — извиках аз, докато бързо обличах пеньоара.

Пред вратата стоеше икономката с багажа ми.

— Каква приятна изненада! Откъде взехте куфарите ми?

— Мистър Дан ги докара с помощта на мистър Гайлфорд, разбира се.

Лицето на мисис Фостър се разтегна в нещо като усмивка.

— Закуската ще бъде сервирана след няколко минути. Всички вече ви очакват с нетърпение. Ще ви чакам долу, за да ви покажа пътя към столовата.

При появата ми всички престанаха да говорят. Гайлфорд и Дан учтиво станаха от столовете си, за да ме поздравят и да ме запознаят с другите присъстващи.

— Марго, това е леля ти Катрин.

Приближих се до жената, която искаше да попречи на идването ми тук, и почувствах, че се изчервявам. Тя ме гледаше с неодобрение — по-точно не мен, а медальона на майка ми. Аз инстинктивно посегнах към него и го мушнах под закопчаната си догоре блуза.

Катрин ме поздрави отвисоко. Не можех да си представя, че на някой може да му хрумне да нарича тази жена Кати.

— Изглеждаш доста по-различно, отколкото върху кориците на твоите книги, лельо Катрин.

Косата й беше маслиненочерна, а сините й очи гледаха ледено от триъгълното лице. Приличаше ми на котка и определено не се вписваше в тази стая, уютно ухаеща на яйца, шунка и кафе.

— Катрин, това новата ми братовчедка ли е? — Кими въпросително погледна майка си. Странно беше, че се обръща към нея с малкото й име.

— Правилно, Кими — отговори Гайлфорд вместо Катрин. — Марго е твоя братовчедка. Марго, позволи ми да те запозная с Кими. Тя броеше всяка минута до идването ти на закуска.

— Здравей, Кими. — Веднага разбрах, че Кими ме хареса. — Ще се радвам, ако след закуска ми покажеш Мъртън Манър. Имаш ли време?

— О, Катрин, може ли? Може ли? — Сините очи на Кими умолително гледаха към майка й, която даде съгласието си с милостиво кимане на глава, разгъвайки една салфетка върху коленете си.

После застанах пред дядо ми.

— Марго, това е сър Хенри.

Със сър Хенри се гледахме втренчено. Той беше човекът от моите кошмари. С усилие успях да потисна обземащата ме паника.

Въпреки че сър Хенри седеше в едно високо кресло начело на масата, почувствах, че не той, а Катрин се разпорежда тук. Той все още беше висок и строен. Имаше гъста сребриста коса като мъжа от моите кошмари. Никога досега не бях виждала човек с такива черни като смола вежди. Едната му ръка беше подпряна върху изкусно изработен орехов бастун. Напомняше ми на величествен орел върху грубите, твърди корнуолски скали.

— Дядо, радвам се да се запозная с теб. — За мое учудване се чух да го поздравявам съвсем спокойно.

— Не говори глупости, Анжела. Да не ме мислиш за идиот, който не може да познае собственото си дете?

В този момент от кухнята дойде червенобузесто момиче. То носеше върху таблата една-единствена чаша, която тупна на масата пред сър Хенри с думите:

— Сокът ви от червени боровинки, сър!

— Благодаря, Тили — каза старият господар, — добре, че все още някой в тази къща зачита желанията ми.

При мисълта за сок от червени боровинки устните ми се свиха. Но сър Хенри изпи чашата с наслада.

След това той ме погледна.

— Ти сигурно си Марго, внучката ми. Защо още не са ни запознали?

— Тъкмо исках да го направя — усмихна се Гайлфорд и повтори представянето.

Този път отговорът ми беше искрено сърдечен:

— Добро утро, дядо! Чудесно е, че съм при теб!

Изведнъж престанах да се страхувам от него. Той беше един болен човек, към когото изпитвах само състрадание и симпатия.

Тили и мисис Фостър сервираха великолепна закуска. По време на храненето всички разговаряха оживено и за първи път от пристигането си насам бях радостна, че съм дошла в Мъртън Манър. При следващия удобен случай щях да предам на дядо си медальона на майка ми, а после — завинаги освободена от кошмара — щях да се върна в Америка. Защо си бях втълпила, че в Мъртън Манър ме грози опасност?

— Имаш чудесна къща, дядо! Прилича на стар замък.

— Наистина е много стара. Крал Хенри II я е подарил на един от моите прадеди — каза сър Хенри, мачкайки препечената филия хляб между пръстите си, трохите от която сложи в джоба на жилетката си. — Имал е късмет!

— Кой — кралят ли?

— Не, прадядо ми. — Сър Хенри се разсмя и тропна с бастуна по пода. — В следващата си книга ще опиша как се е стигнало до този подарък. Работя над едно произведение с легенди от Корнуол. Естествено няма да е бестселър като романите на Катрин, но ще съдържа информация, която трябва да бъде предадена на поколенията.

— Разкажи ми една легенда, дядо! — молеше се Кими. — Много обичам да слушам твоите разкази!

Сър Хенри погали детето по главата. Останалите членове на семейството си хвърляха многозначителни погледи. Предполагах, че те вече много пъти бяха слушали тези истории.

Сър Хенри започна:

— В онези времена кралете често били отравяни от противниците си. За да се предпази от това, крал Хенри II назначил дегустатор. Този човек трябвало да опитва ястията, преди кралят да яде от тях.

— И ако останел жив, тогава кралят можел спокойно да яде — каза Кими.

— Правилно. — Сър Хенри се усмихна. — Дегустаторът трябвало да бъде смел човек. Арчибалд Мъртън, родоначалникът на нашия род, дълги години служил на краля, излагайки живота си на опасност, и за награда получил този, имот с къщата. Оттогава Мъртънови живеят тук.

Междувременно всички присъстващи бяха привършили със закуската си.

Сър Хенри, изглежда, не забеляза това, защото продължи:

— Това ми напомня за легендата…

— За тази сутрин беше достатъчно — нетърпеливо прекъсна Катрин баща си. — В края на краищата работа ни чака.

— Сега ще покажа на Марго къщата — обясни Кими на дядо си.

— Ще дойда с вас — каза дядо. — Тримата ще разгледаме имението.

Кими ме дърпаше за ръката, но като видя, че се старая да вървя заедно със сър Хенри, заподскача напред.

— Имението Мъртън е много по-голямо, отколкото изглежда на пръв поглед — констатирах аз.

— Преди това е било крепост, която е можело да бъде нападната само откъм морето. Сега стените са се срутили, а от соления въздух изсъхват дори дърветата. — Дядо посочи боровете, които растяха от едната страна на къщата. — Тревата между камъните на терасата също не се задържа дълго.

— Хайде да отидем при конете! — извика Кими.

Като стигнахме до конюшните, сър Хенри бутна с бастуна си дървената врата.

Вътре беше тъмно. Дядо запали газената лампа, която висеше на една греда на тавана. Сладкият дъх на сено се смесваше с острия мирис на конски тор. Жребецът и кобилата, които бяха тук, радостно изцвилиха при нашето приближаване.

— Един червен и един вран кон! — извиках аз.

Двата коня бяха добре гледани, но тъй като все още сменяха зимната си козина, изглеждаха малко мърляви.

— Кой се грижи за животните?

— Дан. Анжела яздеше черния кон, Диаболо. Единствено тя можеше да се справи с него. Сега той малко поостаря и стана по-спокоен. Понякога Дан го язди.

Докато галех конете, Кими вече беше изтичала навън. Тя скачаше от едно място на друго като скакалец.

Последвах я до скалите, които се спускаха почти сто метра стръмно надолу, и видях как приливът се пени по брега.

Кими ме хвана за ръката и ме поведе към сър Хенри, който ровеше с върха на бастуна си в един кух дънер.

— Ква-ква. Ква-ква. — Старият човек произнасяше тези звуци напевно и се ослушваше с наведена глава.

— Те молят за закуската си. Чуваш ли ги, Анжела? Тук живеят любимите ми жаби.

Той извади от джоба на жилетката си натрошената филия и се наведе над дънера, за да нахрани жабите.

— Никога досега не съм чувала жаби да говорят, но понякога се преструвам, че е така, защото това доставя радост на дядо — прошепна ми Кими на ухото.

В никакъв случай не биваше да му давам медальона днес. Трябваше да изчакам такъв момент, когато той е с ясно съзнание и разбира, че аз не съм Анжела, а Марго, дъщерята на Уанда.

Докато дядо изсипваше трохите, аз хвърлих поглед към къщата и видях, че Катрин ни наблюдава от един горен прозорец. Изведнъж ми стана студено. Закопчах жилетката си. Когато след това пак погледнах нагоре, Катрин, разбира се, беше изчезнала, но аз чувствах, че очите й ни преследват.

По обратния път срещнахме мистър и мисис Ларинт, на които аз още веднъж сърдечно благодарих за гостоприемството им предишната вечер.

— Винаги сте добре дошли — каза мистър Ларинт, покланяйки се пред сър Хенри.

— Анжела отново е тук — сияеше дядо, — толкова е хубаво, че отново е тук… почти както преди.

Двамата старци не отговориха нищо, но му се усмихнаха любезно. Бързо го хванах за ръка, за да го отведа вкъщи.

Мисис Фостър вече чакаше на вратата. Тя се спусна към дядо и го пое с думите:

— Време е да подремнете, сър.

Изведнъж много ми домъчня за него. На закуска го командваше Катрин, а сега следваше мисис Фостър като послушен шпаньол.

— Искаш ли да видиш къщата? — стресна ме гласът на Катрин, която тихо и незабелязано се беше приближила до мен. Тя дръпна от цигарата си и изтръска пепелта върху износения килим.

— Естествено, с удоволствие. Но не искам да те отклонявам от работата ти.

— О, тази седмица е партито ми. То е доста значително нещо. При тази бъркотия, която цари в къщата около подготовката, изобщо не се опитвам да пиша сериозно. Интересуваш ли се от мода?

Тя ми показа една скица, която държеше в ръка.

— Виж, ще бъда с такава рокля. Гайлфорд измисли модела за мен, а една парижка модна къща ще я ушие.

Погледнах рисунката и се учудих на таланта на Гайлфорд. А толкова дълбоко деколте можеше да си позволи само жена като Катрин. Цепките от двете страни на тясната като молив пола щяха да й дадат възможност да показва и да привлича вниманието върху хубавите си дълги крака.

— С нея ще бъдеш неотразима. По случай рождения си ден ли организираш партито?

— Мила моя — изчурулика Катрин, — отдавна не празнувам рождения си ден. Но всяка година, след като излезе поредната ми книга, каня литературния свят на Англия в Мъртън Манър. Ще имаш възможност да видиш и да се запознаеш с писатели, издатели, критици… почти с цялата тайфа.

В този момент от дъното на коридора се чу сърдито ръмжене и в следващата секунда Мълдун се втурна срещу Катрин с оголени зъби. Тя извика и скочи върху един от столовете наблизо с бързина, на която никога не бих повярвала, че е способна. Без да се замислям, хванах огромното животно за нашийника, но нямаше да мога да устоя на силата му, ако изведнъж не се беше появил Гайлфорд.

Той успокои кучето и го заведе в кухнята.

— Опасно ли е? — Още треперех, когато Катрин слезе от стола с възможно най-голямо достойнство.

— Мълдун и аз не сме особено добри приятели — каза задъхано тя. — Обикновено не го пускаме в къщата — най-много в кухнята.

— Защо не си дала писмото ми на сър Хенри? — Изстрелях въпроса си към нея, докато все още беше под влияние на шока, причинен й от атаката на Мълдун.

Но, изглежда, той не направи никакво впечатление на Катрин.

— Исках да спестя вълнението на болния човек.

— Но и другите не знаеха нищо за писмото.

— Защо дойде?

Тя беше последният човек, който трябваше да узнае нещо за моя медальон.

— Исках да се запозная със семейството на майка ми.

Катрин не сметна за необходимо да ми отговори. Тя ме заведе в една по-малка стая, близо до хола.

— Мисля, че би искала да видиш някой портрет на Анжела?

От картини тапетът на стената почти не се виждаше. Въпреки това веднага познах Анжела.

Дъхът ми спря. Нищо чудно, че мисис Ларинт извика, като ме видя, и нищо чудно, че Дан пребледня като мъртвец! Имах чувството, че гледах собственото си лице.

Наистина мисис Ларинт каза, че Анжела е била хубава, но това не беше вярно. На картината тя приличаше на мен. Може би е притежавала излъчването на красива жена, но въпреки стройната фигура и сините очи големият гърбав нос и острата брадичка не можеха да останат незабелязани.

Въздъхнах.

— В действителност тя не е била хубава, нали? — Все още втренчено гледах портрета.

— Не. Никога не съм я смятала за красавица. — Катрин се усмихна самодоволно.

— Обядът е сервиран! — извика в този момент мисис Фостър, а аз бях доволна, че повече нямаше да гледам портрета.

— Има задушено — оповести Тили, обслужвайки първо сър Хенри. След това даде на всеки от нас порция ухаещо рагу.

Кими разказа за конете и жабите, а Гайлфорд разговаряше с нея, сякаш между тях нямаше никаква възрастова разлика. Защо всъщност отначало го бях сметнала за невзрачен?

Естествено, той не беше така неотразимо хубав като Дан, който както обикновено седеше на масата, потънал в дълбоко мълчание, и ме караше да гадая. Щеше ли най-сетне да каже нещо, да поговори с мен, та да мога да преценя характера му. Не знаех почти нищо за него.

Гайлфорд тъкмо казваше, че след обяда трябвало да посети една клиентка в Ексетър, за да й показва тапети.

— Ти пък какво общо имаш с тапетите? Казаха ми, че си човек на изкуството — изненадах се аз. — Мислех, че рисуваш и продаваш картините си.

— Но той също и рисува — изгука Кими. — Той рисува картини за мен, нали, чичо Гайл?

— Рисувам за удоволствие, по професия съм декоратор. — Гайлфорд разтегна лице в полуусмивка. — От десет години работя за фирма „Антверп и Дъган“.

— Но кантората ти е тук, вкъщи?

— Да. Разбира се, често трябва да посещавам клиенти и се случва по няколко дни да съм на път — но през повечето време мога да работя тук, а това ми харесва. Щом имам собствен бизнес…

Катрин го прекъсна:

— Марго, разкажи ни за живота си в Америка. С какво се занимаваш там? Как живееш?

— Живея в малка селска къща в едно предградие на Ню Йорк и доскоро учех — гимназия, малко в университета. След това се озовах в едно издателство като сътрудник.

— Явно Мъртън имат литературни заложби! — Гласът на сър Хенри беше изпълнен с гордост. — А пишеш ли?

— Опитвам се. — Изведнъж ме досрамя да говоря за писателските си опити. Но не можех да устоя на изкушението да задам на леля Кагрин въпроса, който най-много ме вълнуваше.

— Лельо Катрин, би ли ми дала интервю, преди да напусна Мъртън Манър? Знам, че по принцип не го правиш, но това много ще ми помогне от професионална гледна точка — да се върна със статия за известната Катрин Мъртън.

По-добре да не бях казвала нищо. Всички присъстващи се втренчиха в чиниите си в неловко мълчание — всички, освен Дан. — Той така настойчиво гледаше Катрин, че беше дори неучтиво.

— Съжалявам — засмя се Катрин, — не може. Това е част от имиджа ми, никой нищо да не знае за мен. Хората обичат тайнствеността. Щом се задоволи любопитството им, бързо губят интерес. Мисля, че ще разбереш това. Едно интервю би навредило на кариерата ми.

— Естествено, разбирам те.

Кими разсея неприятната ситуация, като се смъкна от стола и каза:

— Дядо, ела! Време е да нахраним жабите!

— А след това е време за следобедния сън — добави мисис Фостър.

Кими и сър Хенри излязоха, но ние останахме на масата. След няколко минути те се върнаха. Дядо се качи горе сам, а икономката искаше да сложи Кими да спи. Тя я хвана за ръката, но детето се отскубна, пристъпи към мисис Фостър и закрещя:

— Не искам. Не искам!

Фактът, че Кими не обича тази жена, ни най-малко не ме изненада. Споделях антипатията й и можех да разбера пристъпа й на яд.

Катрин продължи да седи на масата безучастно, като правеше кръгчета с цигарата си. Чак когато Гайлфорд тръгна към племенницата си, тя каза рязко:

— Ти само повече ще я разглезиш, Гайлфорд. Не се меси, мисис Фостър сама ще се оправи.

Но мисис Фостър не можа да се справи. Кими диво се въртеше около нея и се изплъзваше от ръцете й като змиорка.

— Марго! Марго ще ме заведе горе! Нали ти ще ме заведеш, Марго? — крещеше тя.

— Не! — Катрин със замах загаси цигарата си.

Гайлфорд не й обърна внимание и каза с тон, на който не можеше да се противоречи:

— Ако Марго иска да я заведе горе, не виждам защо трябва да се противопоставяте, мисис Фостър. Междувременно вие ще помогнете на Тили в кухнята.

— Хайде, Кими! — казах аз и я хванах за ръка. — Ще ти разкажа нещо за Америка.

Кими охотно се съгласи да я заведа да си легне. Като седнах до нея на ръба на леглото, тя замислено ме погледна и попита:

— Марго… хората в Америка щипят ли децата?

— Какво имаш предвид?

— Мисис Фостър ме щипе. Хората в Америка правят ли това?

— Мисис Фостър сигурно не е искала нарочно да те ощипе — казах аз неубедително. — Ти не се държа добре с нея.

— Но с теб се държа добре, Марго. Нали сме приятелки! Ще ми разкажеш ли сега нещо?

Преди още да свърша разказа си, Кими вече дълбоко спеше. Тихо се измъкнах от стаята и тръгнах към моя апартамент, за да напиша писмо на Джулия.

Още с влизането си усетих, че нещо не е наред. Толкова ли бяха разбъркани куфарите ми? В никакъв случай! Някой беше ровил из нещата ми! Какво, за Бога, беше търсил?

Потиснах безпокойството си и се съсредоточих върху писмото до братовчедка ми. Като го написах, слязох долу и го сложих при другите писма, които по-късно щяха да бъдат отнесени в пощата.

В салона срещнах икономката.

— Не бих ли могла да ви помогна при подготовката на партито? Кажете какво да направя?

— Но вие сте ни гостенка!

Тя неодобрително поклати глава, като че ли я бях обидила с предложението си.

Е, може би щях да бъда полезна някъде другаде. Мотаех се из кухнята, където Тили все още се суетеше със съдовете. Тя изненадано вдигна поглед. В следващия миг смъкна от ушите си чифт украсени с камъни обеци и ги мушна в джоба на престилката си.

— Защо не ги оставите, Тили. Добре ви стоят.

— Мислите ли, мис Марго? — Тили се изчерви от радост. — Бях обещала никога да не ги нося по време на работа. И почти никога не го правя — но ми е много трудно да удържа на обещанието.

Усмихнах се и се опитах да си представя приятеля на Тили. Дали се виждаха често? Носеше ли обеците винаги, когато беше с него?

Смених темата.

— Бисквитеният сладкиш, който ядохме за десерт, беше просто великолепен, Тили. Тайна ли е рецептата?

Широка усмивка озари лицето на Тили.

— Хареса ли ви?

— Дали ми е харесал! Знаете ли, Тили, аз също обичам да готвя. Готвенето е моето хоби.

Не бях забелязала кучето вълча порода, спящо кротко под масата, докато Тили не го настъпи по невнимание. Когато огромното животно стана, аз отскочих назад ужасена. Но тогава видях, че Мълдун ме поздравява, въртейки приятелски опашка, и ме досмеша.

— Нима е възможно? — извика Тили. — Мълдун ви обича!

— Тогава имам късмет. — Вероятно тя не забеляза моето облекчение.

— Трябва да се чувствате поласкана, мис.

Тили взе една готварска книга от полицата и ми показа рецептата за бисквитения сладкиш.

— Мълдун е много придирчив по отношение на приятелите си. Допуска до себе си само мистър Гайлфорд и мен. Мисис Фостър и мис Катрин той мрази. Знаете ли — то беше НЕЙНО куче. Може би ви обича, защото много приличате на нея.

Преписах си рецептата и попитах Тили дали е правила някога испански захарни сладки.

— Не — поклати Тили глава. — Ще ми покажете ли как се правят?

Преди да успея да й отговоря, тя каза:

— Не, разбира се. Кухненската работа е за хора като мен, а не за фини дами.

— Но, Тили, с удоволствие ще ви покажа.

Запретнах ръкави и заедно направихме испанските сладки. Когато Кими се събуди, се присъедини към нас и въодушевено се втурна към топлите сладкиши.

Вечерта семейството се събра на тържествена вечеря.

Този път сър Хенри не пожела да хапне нищо.

Той скоро стана и мисис Фостър го заведе в стаята му.

— Но той трябва да яде нещо! — запротестирах аз. — Не бива да отслабва още повече.

— Нищо чудно — каза Кагрин. — Той говори прекалено много по време на хранене. От приказки не му остава време да яде.

Станах и взех чинията на дядо, която той не беше докоснал.

— Ако нямате нищо против, ще отида горе и ще се опитам да го убедя да яде, вероятно посещението ми го е развълнувало твърде много. Може би ние двамата трябва да се опознаем малко по-добре.

Нещо проблесна в очите на Катрин. Тя поклати глава и отвори уста, за да възрази, но Гайлфорд я изпревари:

— Нека да отиде, Катрин. Сър Хенри има нужда от нормално хранене.

Дядо седеше в леглото си, облегнат на възглавници. Стаята миришеше на камфор и други лекарства.

— Анжела! — Гласът му беше изпълнен с нежност. — Ти дойде. Какво ги интересува другите, че ще умра от глад. Но ти се грижиш за мен. Седни тук, да мога да виждам как светлината блести в косите ти.

Седнах на края на леглото му и започнах да го храня. Той ядеше мълчаливо и аз не бях сигурна дали изобщо съзнава, че съм при него. Сега бяхме сами и въпреки това не можех да му дам медальона. Той не разбираше, че съм неговата внучка!

След като се нахрани, очите на дядо се затвориха от умора. Взех почти празната чиния, занесох я в кухнята, а след това тръгнах към стаята си.

Мина много време, докато успея да заспя, и тъкмо бях задрямала, когато ме стресна същият ужасен кошмар, който ме беше преследвал в Ню Йорк. Този път не изкрещях, като се събудих. Пък и каква полза? Тук нямаше кой да дойде и да ме успокои.

Въртях се неспокойно в леглото си и не можех да заспя. В такива случаи Джулия винаги ми правеше чай. Защо да не отида в кухнята и сама да си го сваря?

Промъквах се на пръсти по коридора, докато стигнах до една стая, чиято врата беше широко отворена. Поспрях се колебливо. Досега никой не ми беше показвал тази стая. Наистина доброто ми възпитание не ми позволяваше да влизам в чужди покои без покана, но любопитството ми надделя.

Вмъкнах се през отворената врата в празния апартамент. Тъй като явно той беше със същото разпределение като моя, реших да не светвам лампата. Достатъчна ми беше идващата от коридора светлина.

Тихо минах от дневната в спалнята, дръпнах завесите и отворих прозореца. Откъм морето полъхваше хладен бриз и в стаята нахлу мирис на солена вода и влажен въздух.

Потръпнах от студ и затворих прозореца. Крайно време беше да пийна нещо топло.

Защо в стаята изведнъж стана тъмно? Защо през вратата повече не проникваше светлина откъм коридора? Нали току-що беше отворена?

Хванах дръжката на бравата. Косата ми настръхна. Вратата беше заключена.

Вятърът е затръшнал вратата, мислех си аз.

Но вятърът не може да превърти ключа отвън!

С протегнати напред ръце търсех в тъмнината ключа на лампата. Ето! Почувствах с върха на пръстите си старомодното метално копче и го завъртях. Не светна. Лампиони… тук имаше лампиони. Те имаха собствени бутони.

В растящата си паника се спънах в един диван и вдигнах такъв шум, че сигурно бях събудила цялата къща. Чаках. Нищо не помръдна.

Усещах биенето на сърцето си чак в гърлото, въпреки че изобщо не знаех от какво ме е страх. С несигурни крачки се придвижвах от един лампион към друг. Никой от тях не светна! Започнах да удрям с юмруци по вратата.

— Хей — виках аз, — помогнете ми! Заключих се! Помощ!

Никакъв отговор.

Цялото ми тяло трепереше. Пред вратата като че ли се чу шум. Мълдун.

— Мълдун! — шепнех аз тихо на вратата, като че ли ирландското куче разбираше английски. — Мълдун, иди и доведи помощ! Моля те, Мълдун, помогни ми! — Сигурно кучето можеше да събуди някого.

Той направи точно това, но не така, както очаквах. Застана пред вратата и започна страшно да вие.

Дори и отвън лаят му беше достатъчно неприятен — а тук вътре кънтеше така, сякаш в Мъртън Манър се бяха събрали всички клетници, за да изплачат болката си пред света.

Продължавах да удрям по вратата, докато ключът се превъртя в ключалката и вратата се отвори със скърцане.

Погледнах към оскъдно осветения коридор, където междувременно се бяха събрали обитателите на къщата. Струваше ми се, че всички тези чифтове очи се опитваха да ме приковат към пода.

— Наред ли е всичко? — Гайлфорд беше хванал Мълдун за нашийника и пристъпи към мен. Дан и сър Хенри останаха отзад.

— Разбира се, че всичко е наред! — Катрин завързваше колана на синия си пеньоар и отговори вместо мен, преди аз да успея да кажа и дума. Мълдун застрашително изръмжа и оголи зъби, но Гайлфорд го успокои.

— Можеш ли да ми обясниш как попадна в тази стая? — попита леля ми.

— Може би в полусънно състояние, мис Марго? — опита се да ми помогне Ти ли и да ме защити, а аз й се усмихнах с благодарност.

— Страшно съжалявам, че ви събудих. Не можех да заспя и без особена причина влязох в тази стая, по-точно влязох, защото вратата беше широко отворена — искам да кажа, че беше отворена до момента, когато исках да изляза.

Катрин въздъхна и демонстративно погледна към скъпия си ръчен часовник.

— Надявам се сега да успееш да заспиш — каза тя и си тръгна.

Избягах в стаята си с пламнало лице. Опитах се да свържа различните събития, когато някой тихо почука на вратата ми.

Открехнах малко вратата. Отвън стоеше Гайлфорд.

— Знаех, че си още будна. След този стрес ти трябва малко бренди. Слез долу.

Без колебание го последвах в дневната, където той придърпа две кресла до камината. След това донесе бутилка кайсиево бренди и напълни две чаши.

Не бях привикнала към алкохола и имах чувството, че напитката ще изгори устата ми. Но тя стопли стомаха ми и ми помогна да се отпусна.

— Някой се опита да ме изплаши — казах аз. — Катрин иска да ме изгони, Гайлфорд.

— Не прави прибързани заключения. — Лицето на Гайлфорд беше сериозно.

— Не са прибързани. Тя ми писа да не идвам!

— И защо въпреки това дойде?

— Исках да посетя дядо. Щом го опозная добре, веднага ще си замина. Но няма да позволя да ме прогонят, като ме плашат!

— Защо мислиш, че някой иска да те плаши?

— Ами какво друго да си мисля? Вратата не се е заключила сама?

— Знаеш ли, по-рано това беше апартаментът на Анжела — каза той между другото.

— Стаята на Анжела! Трябваше да се сетя. Някой не е искал да разглеждам стаята й!

— Най-вероятно е Дан да е заключил вратата. Той не обича апартаментът на Анжела да стои отворен. Може би е завъртял ключа, без да знае, че има някой вътре. Или пък е сър Хенри.

— Сър Хенри ли? Защо дядо ми ще иска да ме плаши?

— Знаеш, че понякога той не е с всичкия си. Ти му приличаш на Анжела. По-рано се опитваше да я наказва, като я заключваше в стаята й.

— Той се е опитвал да наказва Анжела?

— Да, но не му се удаваше. Ти не я познаваш. Адски смело беше това момиче! Просто вземаше спасителното въже и изчезваше през прозореца!

— От втория етаж?

— Да, от втория етаж. — Гайлфорд разклати брендито в чашата си. — Така че някой може да е заключил вратата по съвсем безобидна причина.

— Сигурно имаш право. Но въпреки това знам, че Катрин предпочита да си замина още днес.

— Катрин е свикнала всичко да става по нейна воля. А ти обърка плановете й.

— Объркала ли съм ги? Как така?

— Ами много просто. След като Анжела умря, а майка ти беше лишена от наследство, Катрин и аз останахме единствените наследници. А сър Хенри е стар човек. Сега, когато ти се появи тук, изведнъж се появява опасността сладкишът да бъде разделен на три.

— Дори и не съм подозирала за това. Досега още не бях свикнала с мисълта, че сър Хенри е мой дядо. Не съм и мислила за дял от наследството. И изобщо не съм дошла за пари. А защо всъщност тя толкова се вълнува? Известната писателка Катрин Мъртън, всеки знае това, има повече пари, отколкото може да похарчи.

— На нея никога нищо не й е достатъчно — Гайлфорд се опита да имитира високомерния й носов говор, но това не му се удаде.

Тъй като не бях свикнала да пия алкохол, брендито ми даде смелост.

— Как умря Анжела? Всъщност… ако не ти е приятно да говориш за това…

— То не е тайна. — Тънките пръсти на Гайлфорд обгърнаха чашата с бренди. Той замислено наблюдаваше златистата течност, а дългите му мигли се вдигнаха като черни сенки от очите му. Имах чувството, че съм го познавала цял живот.

— Анжела обичаше слънцето. — Гайлфорд ме погледна право в лицето. — Тя седеше на слънце, сякаш то я привличаше с магическа сила, или плуваше в морето винаги когато имаше възможност. Всяка вечер, след като се беше насладила и на последния слънчев лъч, тя сядаше на един люлеещ се камък и наблюдаваше как се спуска мъглата.

— Люлеещ се камък ли? Какво е това?

— Това са плоски, разположени един върху друг скални късове, които така са подкопани от вятъра и дъжда, че съвсем свободно стоят върху ръба на скалата. — Гайлфорд разрови огъня, докато лумнаха пламъци. — Един от тези люлеещи се камъни се намираше отвъд конюшните. Анжела често седеше там и се люлееше. И един ден това се случи. Камъкът изгуби равновесие и се сгромоляса в пропастта. Анжела умря на място.

— Колко ужасно! Колко тъжно за всички! — Сега разбирах замисленото мълчание на Дан. Почувствах голямо състрадание към него.

Някъде в къщата удари камбаната на часовник. Аз подскочих.

— Два часът! Гайлфорд! Нямах представа, че е толкова късно. Много ти благодаря, че ме разсея. Наистина, не исках да те задържам толкова дълго.

— С удоволствие останах. Аз много те обичам, Марго. Сигурно знаеш, че аз само по име съм ти чичо.

Изчервих се.

— Казаха ми, че си осиновеният син на сър Хенри. Кои са били родителите ти?

— Майка ми е била готвачка при баба ти и дядо ти. Като се разболяла, баба ти се отнасяла много мило с нея и на смъртния й одър й обещала да се грижи за мен. Тя ме е гледала като свой син. Осиновила ме е и съм получил същото възпитание като собствените й дъщери. Бил съм много по-малък от нейните деца и днес разбирам, че тя много ме е глезила.

Очите ми се насълзиха. Чувствах баба си много близка. И тя беше изпълнила обещанието, което беше дала на една умираща.

— Радвам се, че ми разказа за себе си, Гайлфорд — казах аз тихо.

Като се качвахме нагоре, той ме хвана за ръка и ми беше много приятно да чувствам топлината от неговото докосване. Бях леко пийнала и много доволна.

На следващата сутрин се появих в трапезарията чак когато другите вече бяха приключили със закуската.

— Добро утро, Тили. Съжалявам, че закъснях. Къде са другите?

Тили избърса ръцете си в престилката и ми наля чаша портокалов сок.

— Мис Катрин контролира подготовката за партито, сър Хенри не се чувства добре. Той е в стаята си. Мистър Дан работи, а мистър Гайлфорд замина за Лондон. Кими и мисис Фостър се карат заради вечерната рокля на малката.

Докато сядах, Тили сложи на масата една купа с овесена каша.

Засмях се.

— Вие наистина сте по следите на всички, Тили!

След закуска се качих горе и отдалеч чух плача на Кими.

— Е, Кими — казах аз, като влязох в детската стая. — Какво ти е? Какво чак толкова е станало?

— Ще ви кажа, мис. Палавницата иска да има същата рокля като тази на майка си. Ушила съм й синя памучна рокличка, но като искам да й я пробвам, тя крещи и се дърпа.

Мисис Фостър явно беше обидена, затова се опитах да не обръщам внимание на наглия й тон. Като погледнах въпросната рокля, разбрах, че тя е сръчна шивачка и има добър вкус. Хрумна ми една идея.

— И аз бих искала да имам такава хубава рокля.

— Наистина ли, Марго? Наистина ли?

— Мисис Фостър, може ли да направите и на мен такава вечерна рокля?

Мисис Фостър въздъхна.

— Едно нещо трябва и завистниците да ви признаят: умеете да се справяте с детето. Да, имам достатъчно плат. Може да се направи нещо.

— О, Марго, толкова хубаво ще бъде! Всички веднага ще забележат, че сме братовчедки.

Сълзите на Кими пресъхнаха в миг. Сега нямаше търпение да пробва роклята. След това радостно изтича навън, за да нахрани жабите.

И аз реших да се поразходя. Като минах покрай конюшните, Мълдун ме последва.

Тръгнах по една пътека зад постройката, която водеше към едно малко гробище. Мълдун тичаше напред.

— Върни се, Мълдун!

Мълдун не ми обърна внимание. Най-напред колебливо спрях, но след това любопитството ми надделя. Минавах от гроб на гроб и четях надписите върху надгробните плочи. На една от тях беше изписано името на дядо ми. Побиха ме студени тръпки. По-късно, когато щяха да го положат тук за вечен покой, трябваше да се гравира само датата на смъртта му.

Като се обърнах, погледът ми попадна върху един сравнително нов мраморен надгробен паметник. Отидох до него и намерих там Мълдун, който явно беше дотичал направо тук. Надписът върху камъка потвърди предположението ми. Тук беше погребана Анжела Алейн Мъртън, починала преди пет години, на 25-годишна възраст.

— Добро утро!

Стреснах се, когато внезапно чух зад себе си гласа на Дан, и се почувствах като нежелана натрапница. Той носеше букет от розови и кремави цветя, който сложи в една ваза на гроба на жена си.

— Колко са хубави! — Това беше всичко, което можах да кажа. Просто не знаех какво да говоря.

Дан мълчеше.

— Реших да направя една малка разходка — опитвах се да обясня аз. — Тили ми каза, че си щял да работиш.

— Аз работих, но за тази сутрин ми стига. Сега отивам да яздя Диаболо. Би ли желала да ме придружиш?

— Ездата ми не е на кой знае каква висота. Но щом искаш, ще дойда с удоволствие.

Надявах се съгласието ми да не е прозвучало прекалено въодушевено. Този хубав мъж с мрачен поглед не биваше да знае, че ме привлича.

Напуснахме гробището и влязохме в конюшнята. Дан не се нуждаеше от много време, за да оседлае конете.

— Можеш ли да се качиш? — попита той.

— Ако тук има нещо, на което бих могла да се покатеря… — Огледах се безпомощно. — Свикнала съм с каубойски седла. По тези английски модели няма дръжки, за които да се хвана.

Дан се засмя и ми помогна да се кача.

— Не се притеснявай, Марго — каза той. — Ще яздим заедно, докато свикнеш с кобилата.

Както се бяхме уговорили, тръгнахме бавно през мочурището. Постепенно започнах да се чувствам по-сигурна и се понесохме в галоп към брега. На Джиния, кобилата, изглежда, й харесваше, също както и на мен. Тя без усилие се движеше наравно с черния кон, който сега препускаше към скалите. Долу идващите от Атлантика вълни се разбиваха разпенени в брега.

Не ми се искаше да яздим толкова плътно до ръба на скалите, но Дан пришпорваше коня си, а Джиния вървеше наравно с жребеца. След няколко мига се озовахме пред пропастта. Няколко крачки напред, и можехме да полетим към смъртта. С всички сили се опитвах да я обуздая и когато накрая кобилата разтреперана спря, Дан се приближи с Диаболо толкова плътно до мен, че краката ни се допираха. След това се наведе към мен, взе юздите от ръцете ми и ме целуна.

Усещах как пулсът ми бие в слепоочието и виждах Дан като през червен воал. Ядосано дръпнах юздите си от ръцете му и пришпорих Джиния в галоп по пътя към конюшните. В този момент мразех мъртвата си леля, защото знаех, че Дан ме беше целунал заради приликата ми с нея.

До конюшнята успях някак си да се задържа на седлото. Дан ме следваше в същото темпо и преди да успея да се противопоставя, той ми помогна да сляза.

Силните му ръце бяха обгърнали талията ми, когато случайно забелязах, че Катрин ни наблюдава от прозореца.

Тръгнах към къщата, и се направих, че не съм я видяла.

По време на обяда тя изобщо не се опитваше да скрие лошото си настроение.

— Достави ли ти удоволствие ездата? — Тя мъркаше като котка, но очите й горяха от гняв.

— Да — отговорих аз, — пейзажът тук е изключително прелестен, може би тъкмо защото е толкова див.

— А ти, Дан — обърна се Катрин към зет си.

— Както винаги.

— Тъй като явно добре си си отпочинал, сигурно сега отново ще бъдеш в състояние да работиш. Издателят ми иска да види уводната глава на следващата ми книга.

Гласът на Кагрин звучеше арогантно и повелително. Почувствах, че аз съм причината за гнева й. Да не би да си мислеше, че съм подмамила Дан.

— Вероятно аз също бих могла да помогна — предложих услужливо. — Мога да пиша на машина. Ако двамата с Дан работим върху ръкописа, работата ще върви два пъти по-бързо.

— Не е необходимо — отхвърли Катрин предложението ми. За моя радост в този момент се намеси сър Хенри с един от пословичните си разкази. Така вниманието на Катрин беше отклонено от мен.

— Миризмата на риба в тази стая ми напомня за историята на Сейнт Ив — каза сър Хенри и започна да човърка рибата си. — Разказвал ли съм ви я вече?

Град Сейнт Ив — започна сър Хенри — имал един много особен проблем. — Той предварително започна да се смее и зачука с бастуна си по килима. — Това място винаги миришело на риба. О, невинаги! Само когато вятърът и приливът идвали от една определена посока. И това не е никаква легенда! Пастор Франсис Килвърт пише през 1870 година в дневника си как викарият му бил разказал, че миризмата понякога била толкова силна, че църковните камбани преставали да звънят.

Сър Хенри пляскаше с ръце по коленете си, като се заливаше от смях, и аз също започнах да се смея с него. Да можехме сега да говорим насаме! Той беше в добро настроение и с ясно съзнание…

— За днес стига с твоите приказки — каза Катрин.

Сър Хенри направи сърдита физиономия, но Кими спаси положението.

— Ще дойдеш ли следобед с мен на плажа, Марго? — попита тя. — Достатъчно топло е, за да поцапаме във водата, а и слънцето грее.

— Разрешаваш ли? — погледнах аз Катрин. — С удоволствие бих отишла с нея.

— Сега тя трябва да ляга да спи. — Гласът на мисис Фостър заличи радостта от лицето на Кими.

— Пусни детето на плажа! — Сър Хенри заповеднически тропна с бастуна си по пода. — Ще спи, като се умори. Трябва да се наслаждаваме на слънцето, докато грее.

Кими гледаше дядо си сияеща и ме хвана за ръката.

— Ела, Марго, ще ти покажа пътя!

— Има и по-кратка пътека — каза Катрин. — Знаеш ли я, Кими? Гайлфорд е спуснал въже по склона. Спестява се четвърт час.

— Пътят не е ли опасен за Кими?

— Тя го познава добре. Няма страшно.

Отидох горе и бързо си обух шорти и облякох една блуза. Кими ме чакаше вън и от нетърпение пристъпяше от крак на крак.

— Хайде, Марго! Побързай!

Тя тичаше напред към препоръчания от Катрин пряк път.

— Но пътят води почти отвесно надолу, Кими! — извиках аз ужасена. Долу под нас се разбиваха зелени вълни и пелени от пяна се виеха по пясъка.

— Не гледай надолу и няма да ти се завие свят. — Кими сръчно се спускаше надолу по пътеката.

Не можех да се оставя на едно дете да ме засрами и я последвах, като здраво се хванах за въжето, което Гайлфорд беше опънал. Не знам как успях да стигна долу, без да падна.

Пристигането ни подплаши чайките и гларусите, които излетяха с крясък.

— Тъй като току-що сме яли, ще бъде по-добре, ако се поразходим още малко, преди да влезем във водата — предложих аз.

Кими се съгласи.

— Обичам да се разхождам. Събирам миди и хубави камъни, а си имам и тайно скривалище!

— А толкова ли е тайно, че никога да не ми го покажеш?

Малката ме хвана за ръка и тръгнахме към едно място, където в морето се издигаха сиви, прорязани от цепнатини скални отломъци.

— Тук — каза тя и посочи към един отвор между камъните, — погледни вътре! Това е моята пещера.

Наведох се напред и взех в ръка едно от съкровищата на Кими.

— Колко са хубави, Кими — казах аз и докато разглеждах мидите и шарените камъни, които тя беше събрала там, се опитвах възможно най-дискретно да залича с крак следите в пясъка, които показваха, че това място не е чак толкова тайно, колкото си мислеше Кими. Нека да вярва, че то принадлежи само на нея.

— Ще влезем ли сега във водата? — попита тя.

Кимнах. Хукнахме към морето, цапахме из плитчините и играехме в прибоя. Облизах солената пяна по устните си и усещах как солената вода щипе краката ми. Кими цвърчеше от удоволствие — беше на седмото небе от радост.

— Марго, ти трябва завинаги да останеш тук — каза тя изведнъж.

— Не може, малката ми. Налага се да се връщам в Америка.

— Моля те, Марго! Не се връщай! Остани тук!

— Някой ден може би ще ми дойдеш на гости.

— Казваш ми това просто така. Искам да останеш тук. Никой не излиза да се разхожда с мен — само ти. Е, да, и чичо Гайл — понякога.

— Не преувеличавай. Доста често си идвала в скривалището си.

— Шт! За това никой не бива да знае. Сама идвам тук. Моля те, не ме издавай!

Не й обещах нищо. Ставаше ми неприятно от мисълта, че Кими е идвала сама на плажа. Все пак трябваше да говоря с някого за това. С Гайлфорд? Защо Катрин не се грижеше малко повече за дъщеря си?

Щом стана време да се връщаме, Кими както винаги изтича напред.

— Който стигне пръв горе, е победител — извика тя и се хвана за въжето. Предложението беше неспортсменско, защото за въжето можеше да се хване само един човек. Но в бързината тя не беше помислила за това.

Изчаках я да се качи горе. Оттам тя извика:

— Победих! Победих! — преди още аз да започна да се катеря.

Бях изминала почти половината път, когато въжето се скъса. Чух как някой извика, а после всичко около мен потъна в мрак.

Първото нещо, което почувствах, беше гадене. Опитах се да извикам, но не можах да издам нито един звук. Усетих нещо влажно на бузата си. Как се беше озовал Мълдун тук? Той ближеше лицето ми и скимтеше тихо.

— Добро куче!

Вдигнах ръка да го погаля. Тя ме болеше и кървеше. Уплашена, опипах десния си крак, в който усещах адски болки, и установих, че доста се е подул в глезена. Стиснах зъби и се опитах да раздвижа пръстите на крака си, защото някъде бях чела, че ако човек може да движи пръстите на краката и ръцете си, гръбнакът му не е счупен. Изглежда, с него всичко беше наред.

С мъка се изправих, колкото да облегна гръб на една скала, а в резултат Мълдун веднага престана да скимти и с радостно махане на опашката извести колко се радва на малкия напредък.

— Мълдун! Доведи помощ, Мълдун!

Той не мърдаше от мястото си. Все нещо трябва да стане, мислех си аз и се опитвах да се изправя, но веднага отново падах върху пясъка.

Сега кучето започна да вие.

— Тихо, Мълдун! Моля те, млъкни!

О, Господи, само този вой ми липсваше.

Междувременно от морето към брега се приближаваха гъсти ивици мъгла и изведнъж въздухът стана влажен и студен. Прииждащият прилив вече беше в доста опасна близост до мен, пяната от разбиващите се вълни ме заливаше и Мълдун все по-нетърпеливо дърпаше ръкавите ми, като че ли искаше да каже: „Хайде, тръгвай най-сетне!“

— За съжаление, не мога, приятелю!

Тогава някой извика името ми. Кими! Тя стоеше с Гайлфорд горе на ръба на скалата и показваше надолу към мен.

— Марго! — извика Гайлфорд, като отдръпна детето назад. — Марго, стой спокойно! Слизам веднага!

Като че ли часове минаха, докато Гайлфорд коленичи до мен. Така ми олекна от близостта му, че се разплаках. Тогава Гайлфорд се наведе над мен и ме целуна по устните.

— Не се движи — предупреди ме той загрижено, — може да имаш нещо счупено.

— Нищо не е счупено — само ми се вие свят — хлипах аз.

— Може би от загубата на кръв — каза Гайлфорд, гледайки ръката ми.

— Какво правиш всъщност тук? Мислех, че си в Лондон!

— Бях забравил нещо и за щастие тъкмо се бях върнал, когато Кими вдигна тревога.

Междувременно до ръба на скалата се бяха събрали и останалите членове на семейството. Те възбудено жестикулираха и говореха един през друг и за първи път бях благодарна на мъглата, защото ми беше страшно неудобно да ме гледат в такова окаяно състояние.

— Можеш ли да станеш? — попита Гайл.

Заради него събрах всичките си сили и опитах още веднъж. Но отново ми притъмня пред очите и мислех, че трябва да се предам.

Гайлфорд ме хвана, вдигна ме на ръце без особени усилия и започна да се изкачва. Със здравата си ръка го прегърнах, облегнах глава на рамото му и се учудвах, че слабият мирис на терпентин от пуловера му ми даваше толкова силно чувство на сигурност.

Под краката на Гайлфорд се къртеха камъни, удряха се няколко пъти в скалата и с трясък се приземяваха в бездната. За мой ужас той веднъж падна на колене. Но страхът ми, че можем да се сгромолясаме и двамата, беше напразен. Той ме държеше здраво и веднага успя да се изправи. Най-сетне стигнахме горе.

Невъзможно бе да изразя с думи колко бях благодарна на Гайлфорд. Само му се усмихвах и се надявах, че ще ме разбере.

Сър Хенри пръв дойде при нас.

— Как можа да се случи това? — извика той, приближавайки, като се подпираше на бастуна си и на ръката на Тили, която загрижено попита:

— Ранена ли сте?

— Ръката ти кърви, Марго! — извика Кими и започна да плаче.

— Как може така да плашите детето — възмути се мисис Фостър, като че ли нарочно се бях ударила. Тя енергично дръпна Кими към себе си и я поведе към къщата.

— Марго, дете, кажи как се случи това? — повтори сър Хенри. Опитах се да мисля трезво и да сглобя разбитите си на парчета спомени.

— Въжето — казах аз. — Въжето се скъса, като се държах за него.

Катрин наблюдаваше сцената от подобаващо разстояние и нервно дръпна от цигарата си, а Дан приближаваше забързан, за да помогне на Гайлфорд. Сплетоха ръцете си на столче и заедно ме занесоха до стаята ми, където ме оставиха под покровителството на Катрин и мисис Фостър.

Когато жените се опитаха предпазливо да съблекат блузата ми, медальонът се закачи за пръстена на Катрин, синджирчето се скъса и той падна на пода.

За момент забравих болките. Бързо се наведох от леглото. Но Катрин беше реагирала по-бързо. Преди да успея да го докосна, тя вече триумфално държеше бижуто в ръка.

— Върни ми го! — Аз самата се изненадах от твърдостта в гласа си.

Очите на Катрин се присвиха и трябваше да минат няколко секунди преди тя неохотно да сложи медальона в джоба на блузата ми, оставена върху леглото пред мен.

— Ръцете ти са изподрани и наранени. Мисис Фостър няма да може да се погрижи за тях, ако държиш нещо в ръка — предупреди тя.

Когато икономката сложи йод върху раните ми, в очите ми се появиха сълзи, а като превързваше глезена ми, изпитах желание да крещя.

След като всички рани бяха почистени, Катрин се приближи до леглото ми с чиста рокля и каза:

— Ела, ще ти помогна да се облечеш.

— Благодаря, ще се справя сама.

Катрин кимна с безразличие.

— Добре, тогава ще сложа мръсните неща в пералнята.

Тя взе блузата и искаше да излезе от стаята.

— Спри! — Успях да я хвана за ръката и да я задържа, а като извадих медальона от джоба на блузата, тя приличаше на котка, на която мишката току-що и се е изплъзнала. Без съмнение, Катрин беше хвърлила око на медальона. Но защо? Въздъхнах с облекчение, когато двете жени излязоха от стаята ми, и тогава явно съм задрямала.

Тили чукаше на вратата.

— Донесох ви чаша хубав чай и зеленчукова супа, мис Марго — каза тя. — Сега трябва да хапнете нещо, за да оздравеете по-бързо.

Не ми беше толкова до ядене, но за да не разочаровам Тили, която толкова се грижеше за мен, си взех малко от супата.

Тя беше много вкусна и чак сега забелязах колко съм гладна.

— Вие сте чудесна готвачка, Тили — похвалих я аз. — Тази супа и мъртвец може да съживи.

— Много ви благодаря, мис Марго. — Тили се изчерви от радост и смутено приглади престилката си с ръце.

— Тили… Как мислите, защо мис Катрин и мисис Фостър не могат да ме понасят? — попитах аз, като привършвах с яденето. — Те наистина не могат да ме търпят. Сигурна съм. Само не знам защо. Какво съм й направила?

— Абсолютно нищо — каза Тили тихо, а като вдигнах поглед, забелязах, че тя бърше очите си.

— Но, Тили, какво има? Защо плачете?

Тя се приближи до мен и ми прошепна на ухото:

— За Бога, бъдете предпазлива, мис. Мисля, че ви заплашва голяма опасност. Смъртна опасност!

— Мен ли? Какво имате предвид?

— Да… знаете ли… Казват, че всъщност мис Анжела е била убита… Моля ви, бъдете предпазлива!

— Но за убийство досега никой не ми е споменавал, Тили. Мистър Гайлфорд ми разказа, че леля Анжела е паднала от скалата, защото един от люлеещите се камъни се е преобърнал.

— Това е вярно, мис Марго — бързо кимна Тили в знак на съгласие. — Полицията беше тук и разследва случая. Казаха, че смъртта на мис Анжела е нещастен случай. А и аз не съм ви казала нито дума.

— За какво не сте ми казали, Тили?

— Мис Марго… Аз ви обичам. Никой от семейство Мъртън не е идвал при мен в кухнята да готвим или да ми дава рецепти. Никой не е така мил като вас и ще ви кажа какво видях със собствените си очи. Но моля ви, не издавайте на никого! Трябва да остане между нас!

Кимнах.

— Полицията смята, че никой не е забелязал как е станало нещастието. Но това не е вярно. Видях от прозореца какво се случи. Както всяка вечер мис Анжела седеше върху нейния камък и се люлееше напред-назад. След известно време мистър Дан излезе от къщата и отиде да я извика. Не мога да кажа дали мис Анжела го е чула или не. Но във всеки случай тя не се огледа настрани. Тогава изведнъж стана нещо странно. Не вярвах на очите си. Когато Анжела отново се залюля напред, камъкът бавно се наклони надолу, съвсем бавно, като на забавен кадър все по-надолу и по-надолу, докато накрая с трясък полетя към пропастта.

Тя изхлипа и ужасена затаи дъх. Едва след известно време бях в състояние да изговоря въпроса, парещ устните ми.

— Дан ли я блъсна?

Тили се разхлипа още по-силно.

— Не знам. Той беше достатъчно близо. Би могъл да го направи. Но беше с гръб към мен и не можех да виждам движенията му. О, мис Марго… не знам, наистина не знам.

— Защо не си казала на никого за това, защо си го запазила в тайна?

— Полицията не попита за подобно нещо. А мистър Дан не каза, че е бил при нея. Тогава той избяга, сякаш дяволът го гонеше, и се скри в къщата. Когато по-късно дойде рибарят, за да ни съобщи ужасната новина, той се направи на изненадан като другите. Защо трябваше да му причинявам затруднения? Никога нищо лошо не ми е направил. А и аз не знам как всъщност стана това. Разказах ви го само за да сте предпазлива. Много ви моля, внимавайте!

Тя още веднъж избърса очите си, взе подноса и излезе от стаята ми.

Закрих лицето си с ръце. О, Господи! Тили ме предупреждаваше да се пазя от мъжа, който вчера ме беше целунал! Беше ли Дан убиец? Прилошаваше ми, като си спомнях колко близо бяхме стояли с конете до пропастта. Изведнъж ме обзе чувството, че въздухът в стаята не ми достига. Исках да изляза навън, да дишам дълбоко!

Като отворих вратата, почти се сблъсках с Гайлфорд.

— Исках само да видя дали си по-добре. Позвъних на лекаря в селото, но в момента той има спешен случай.

— Вече съм по-добре. Няма причина за безпокойство! Като поспя добре една нощ, всичко отново ще е наред.

— Да, да се надяваме. Все пак лекарят трябва да прегледа ръката ти. — Той говореше много сериозно. — Ела, седни за момент, трябва да ти кажа нещо.

Погледнах го въпросително.

— Мисля, че някой нарочно е прерязал въжето.

— Но, Гайлфорд…

— Почакай! И аз самият още не съм съвсем убеден. Засега е само подозрение. Утре ще огледам въжето. За съжаление, сега е прекалено рисковано да се излиза навън — тъмно е и е много мъгливо.

— Чуй, Гайлфорд! Вчера ти почти ми се присмя, като казах, че са ме заключили в стаята, а сега твърдиш, че някой се е опитал да ме убие!

— Просто две случайности в разстояние на два дни са прекалено много. И внимавай! Оставям Мълдун при теб и едва ли някой ще се осмели да се приближи. Заключи вратата зад мен, тогава нищо няма да се случи. Във всеки случай няма да ти навреди, ако си предпазлива.

Легнах си разтревожена. Мълдун продължи да тича още известно време наоколо, като че ли искаше да инспектира стаята ми, а след това се сви на кълбо до леглото ми.

Погалих го по главата и въздъхнах. Защо да се безпокоя напразно? И утре е ден. Гайлфорд сигурно щеше да установи, че подозрението му е било неоснователно.

Едно беше сигурно: някой в Мъртън Манър беше враждебно настроен към мен. Но кой?

Бях попаднала в ситуация, от която трябваше да изляза колкото може по-бързо. Нямах намерение прибързано да се влюбвам в осиновения си чичо или в Дан, който беше заподозрян в убийство.

Реших при първия удобен случай да дам медальона на дядо си и веднага след партито да си замина под някакъв предлог. Искаше ми се да остана поне дотогава, защото в никакъв случай не исках да изпусна запознанството с многото известни гости на леля ми. Вероятно бих могла да напиша статия за тези хора…

Заспах с тази утешителна мисъл.