Кати Райкс
Отдавна мъртви

1.

Не мислех за мъжа, който си бе пръснал черепа. Вече го бях правила. Сега се опитвах да го сглобя. Две части от черепа му лежаха пред мен, трета стърчеше от напълнена с пясък стоманена купа, а лепилото още съхнеше върху повторно събраните частици. Имаше достатъчно костен материал, за да се потвърди самоличността. Коронерът^[1] щеше да бъде доволен.

Беше късно следобед, четвъртък, 2 юни 1994 г. Докато лепилото съхнеше, се отнесох надалеч. Почукването, което щеше да ме изтръгне от мислите ми, да отклони живота ми от обичайния курс, да промени представата ми за границите на човешката извратеност, щеше да прозвучи след десет минути. Наслаждавах се на гледката към река Сен Лоран — единственото достойнство на претъпкания ми тесен кабинет. Незнайно защо, видът на водата винаги ме ободрява, особено когато тече ритмично.

Очаквах с удоволствие предстоящия уикенд. Бях си наумила едно пътуване до Квебек, но плановете ми бяха съвсем смътни. Канех се да посетя „Равнините на Ейбрахам“, да хапна миди и палачинки, да си накупя дрънкулки от уличните търговци. Бягство чрез туризъм. Живеех в Монреал вече от година, работех като съдебен антрополог на провинцията, но още не бях ходила в Квебек, така че това ми се струваше добра идея. Имах нужда от два-три дни без скелети, разложени тела или трупове, извадени от реката.

На мен лесно ми хрумват идеи, но трудно ги осъществявам. Обикновено оставям нещата да се развиват от само себе си. Може би това е път за бягство, моят начин да се измъкна безнаказано от доста намерения. Нерешителна в контактите си с хората, но отдадена на работата.

Усетих още преди да почука, че стои отвън. Въпреки че се движеше тихо за човек с неговото телосложение, мирисът на стар тютюн за лула го издаваше. Пиер Ламанш беше директор на Лабораторията по съдебна медицина от почти две десетилетия. Посещенията му в моя кабинет никога не бяха без конкретен повод и сега предположих, че не ми носи добри новини. Ламанш почука леко на вратата с кокалчетата на пръстите си.

— Темперанс? — Произнесено така, името ми се римуваше с Транс. Той не би използвал съкратената версия на името ми. Навярно за него то просто бе непреводимо^[2]. Беше единственият, който не ми викаше Темп.

— Да? — След месеци вече говорех френски автоматично. Бях пристигнала в Монреал с представата, че говоря перфектно езика, но не бях предвидила квебекското наречие. Овладявах го, обаче бавно.

— Току-що ми се обадиха. — Той погледна малкото розово листче, което държеше. Всичко във физиономията му бе вертикално — чертите и бръчките, спускащи се по лицето успоредно на носа и ушите му. Като цяло напомняше точно на басет^[3]. Това лице навярно бе изглеждало старо още в младостта му и бръчките само се задълбочаваха с времето. Не бих могла да отгатна възрастта му. — Двама работници от „Електроснабдяване“ са намерили някакви кости днес. — Взря се в лицето ми, което нямаше щастлив вид. Очите му отново се втренчиха в розовото листче. — Близо са до мястото, където миналото лято бяха намерени старите гробове — продължи на разбираем книжовен френски. Никога не бях го чувала да използва съкратена форма. Нито жаргон или диалект. — Ходила си там. Може би са от същия вид. Трябва ми някой, който да отиде, за да потвърди, че не е случай, подлежащ на разследване.

Когато вдигна глава от листчето, от променения ъгъл на светлината бръчките му ми се сториха още по-дълбоки.

— Мислиш, че са стари гробове? — опитах да се измъкна аз. Оглед и претърсване на терен не влизаха в плановете ми за предстоящия уикенд. За да потегля на следващия ден, трябваше днес да взема дрехите си от химическо чистене, да изпера, да се отбия в аптеката, да приготвя багажа си, да долея масло в колата и да обясня на Уинстън — пазача в блока, където живеех — как да се грижи за котката ми.

Той кимна.

— Добре. — Но не беше добре.

Подаде ми листчето.

— Искаш ли някоя от полицейските коли да те откара дотам?

— Не, днес дойдох с колата си. — Прочетох адреса. Беше близо до дома ми. — Ще го намеря.

Той си тръгна също така тихо, както беше влязъл. Пиер Ламанш харесваше обувките с гумени подметки, не слагаше нищо в джобовете си, за да не се чува дрънчене или шумолене от тях. Пристигаше и изчезваше като крокодил в река: без да издава никакви звукови сигнали. За някои от колегите това бе доста дразнещо.

Пъхнах в раницата си предпазна престилка и гумените си ботуши с надеждата, че въобще няма да ми се наложи да ги използвам, грабнах лаптопа, куфарчето и избродираната торбичка, която този сезон ми служеше за дамска чантичка. Все още си обещавах, че няма да се върна тук преди понеделник, но един глас в главата ми се обаждаше и твърдеше друго.

 

 

Когато лятото пристигне в Монреал, то се втурва като танцьор на румба — с ослепителнобяла риза с къдрички, лъскав клин и блеснала от пот кожа. Лятото тук е буйно, неприлично празненство, което трае от юни до септември.

Всички го посрещат с радост и му се наслаждават. Животът се пренася на открито. След дългата мрачна зима отново се появяват уличните кафенета, колоездачите и младежите с ролери, които се надпреварват по алеите, по улиците се редуват фестивал след фестивал и тълпите изпълват тротоарите с шумна гълчава.

Колко различно е лятото край Сен Лоран, сравнено с лятото в родната ми Северна Каролина, където спокойното излежаване по шезлонгите и верандите е най-характерната черта на сезона, а границите между пролетта, лятото и есента са трудно различими без календар. Това крещящо пролетно прераждане ме изненада през първата ми година на север дори повече от горчивата зима и прогони носталгията, която бях изпитвала през дългите студени дни.

Тези мисли се рееха в съзнанието ми, докато минавах под моста „Жак Картие“ и завивах на запад по „Виже“. Карах край пивоварната „Моулсън“, която се простираше край реката вляво от мен, после отминах и кръглата кула на Радио Канада и се замислих за хората, затворени вътре: обитателите на индустриалните пчелини, които несъмнено копнееха да излязат на свобода не по-малко от мен.

Отворих прозореца и пуснах радиото.

Старинни гробове. Всеки съдебен антрополог се сблъсква с такива случаи. Стари кости, изровени от кучета, от строителни работници, от пролетни наводнения, от иманяри. Коронерът следи причините за смъртта в провинция Квебек. Ако човек умре на неподходящо място, не под грижите на лекар, не в леглото си, коронерът трябва да провери защо. Ако смъртта на един заплашва да покоси и други, коронерът трябва да го научи навреме. Той търси обяснение за всяка насилствена, неочаквана, преждевременна смърт, но отдавна мъртвите не задържат вниманието му. Макар случаите на такава смърт някога да са викали с пълен глас за намеса на правосъдието, да са крещели предупреждения за надвиснала епидемия, техните тревожни гласове от дълго време са замлъкнали. Давността им се установява, намереното се предава на археолозите. По всичко изглеждаше, че това ще е такъв случай. Дано.

Проправих си път през задръстванията в центъра и за петнайсет минути стигнах до адреса, който Ламанш ми беше дал. Льо Тран Семинер. Останка от огромните имоти на Римокатолическата църква. Семинарията заема голям парцел земя в сърцето на Монреал. В Сентървил — централната част. Моят квартал. Малката градска цитадела е като зелен остров в морето от извисили се високо бетонни сгради и стои гордо — като нямо свидетелство за някогашната власт на институцията. Каменни стени с бойници ограждат мрачните сини замъци, грижливо поддържаните ливади и обраслите с гъста растителност пространства.

В славните дни на църквата семействата са изпращали синовете си тук — хиляди младежи, които са се обучавали за свещеници. По-големите сгради сега са дадени под наем и в тях се помещават светски училища и институции, в които Интернет и факсовете са заели мястото на Светото писание и теологичните спорове като работна парадигма. Може би това е добра метафора на съвременното общество. Ние сме прекалено погълнати от това да общуваме помежду си, за да се тревожим за всемогъщия архитект.

Спрях на малка уличка срещу двора на Семинарията и погледнах на изток по „Шербрук“ — към тази част от имота, която сега бе наета от колежа на Монреал. Нищо необичайно. Отпуснах лакът през прозореца и надникнах в противоположната посока. Горещият прашен метал изгори кожата ми, така че бързо прибрах ръката си.

Видях ги. Паркираната синьо-бяла полицейска кола контрастираше нелепо на фона на средновековната каменна кула и блокираше западния вход към двора. Точно пред нея бе спрян един сив камион на „Електроснабдяване“. Униформен полицай разговаряше до камиона с двама мъже в работно облекло.

Завих наляво и се включих в колоната автомобили, отправили се на запад, успокоена, че не се виждат никакви репортери. В Монреал всяка среща с пресата е двойно изпитание, тъй като се появяват репортери, пишещи на английски, и репортери, пишещи на френски. Аз не съм особено опитна, когато ме атакуват дори на един език, а под двойна атака направо ставам враждебна.

Ламанш беше прав. Бях идвала тук миналото лято. Спомнях си случая — кости, изровени по време на ремонта на главния водопровод. Църковна собственост. Старо гробище. Тела, погребани в ковчези. Обадих се на археолога. Случаят бе приключен. Надявах се в доклада ми този път да пише същото.

Докато маневрирах с маздата си пред камиона, за да паркирам, тримата мъже спряха да разговарят и погледнаха към мен. Щом слязох от колата, полицаят се поколеба, сякаш премисляше нещо, после тръгна към мен. Не се усмихваше. В 16,15 дежурството му сигурно вече бе приключило, така че нямаше желание да стои там. Е, нито пък аз.

— Ще се наложи да преместите колата, госпожо. Не можете да паркирате тук.

— Аз съм доктор Бренън — казах и затръшнах вратата на маздата. — От Лабораторията по съдебна медицина.

— Вие сте изпратена от коронера? — В сравнение с него и някой следовател от КГБ би прозвучал доверчиво.

— Да. Аз съм съдебен антрополог. — Произнесох го бавно, като учителка на второкласници. — Занимавам се с ексхумациите и намерените скелети. Доколкото разбирам, този случай покрива и двете неща.

Подадох му служебната си карта. Малък месингов правоъгълник над джоба на ризата му го идентифицираше като сержант Грулкс.

Той огледа снимката, после мен. Външният ми вид не му подейства убедително. Бях планирала да се занимавам с реконструкцията на черепа цял ден и бях облечена като за работа с лепило. Носех избелели кафяви дънки, дънкова риза с навити ръкави и маратонки без чорапи. Повечето от косата ми бе стегната в шнолата. След неуспешна битка с гравитацията останалата част от нея висеше свободно покрай лицето и врата ми. По мен имаше пръски от засъхнало лепило. Сигурно приличах повече на домакиня на средна възраст, която внезапно е била откъсната от лепенето на тапети, отколкото на съдебен антрополог.

Той дълго изучава служебната ми карта, после ми я върна без коментар. Очевидно не отговарях на очакванията му.

— Вие видяхте ли намереното? — попитах.

— Не, само осигурявам терена. — С леко, усъвършенствано движение на ръката той ми посочи двамата мъже, които ни гледаха мълчаливо. — Те са го намерили.

Кимнах, но той вече се бе обърнал. Работниците от „Електроснабдяване“ мълчаливо ме наблюдаваха, докато вървях към тях. И двамата бяха с големи слънчеви очила, върху които късното следобедно слънце хвърляше оранжеви отблясъци, когато някой от тях раздвижеше глава. И двамата имаха мустаци, извити по еднакъв начин край устните им.

Този вляво беше по-възрастен, слаб мургав мъж с физиономия на териер. Той се оглеждаше нервно, погледът му скачаше от предмет на предмет и от човек на човек — като пчела, която прехвръква от цвят на цвят. Очите му се стрелкаха към мен, после бързо се отместваха, сякаш се страхуваше, че ако срещне нечий поглед, ще бъде принуден да направи нещо, за което после да съжалява. Местеше тежестта си от крак на крак и ту се изгърбваше, ту се излъчваше.

Партньорът му бе много по-едър мъж с обветрено лице и коса, хваната на дълга тънка опашка. Той се усмихна, когато ги наближих, и в устата му зейнаха празнини там, където някога бе имало зъби. Предположих, че е по-приказливият.

— Добър ден. Как сте?

— Добре — кимнаха едновременно и двамата.

Представих се и ги попитах дали те са съобщили за намерените кости. Отново кимнаха.

— Разкажете ми какво стана. — Докато говорех, извадих малък бележник от раницата си, отворих го и щракнах химикалката си, готова да си водя записки. Усмихнах се насърчително.

Мъжът с опашката заговори нетърпеливо, думите му се втурнаха като деца, пуснати в междучасие. Явно се наслаждаваше на това приключение. Френският му бе със силен акцент, думите се сливаха и се губеха по типичния квебекски маниер. Трябваше да слушам много внимателно.

— Разчиствахме храсталаците, това е част от работата ни. — Посочи към жиците над главите ни, после махна широко с ръка. — Трябва нищо да не се допира до жиците.

Кимнах.

— Когато влязох в канала ей там… — Той се обърна и посочи гористия участък по дължината на целия двор. — … подуших нещо странно. — Спря, очите му се заковаха в дърветата, ръката му остана протегната, а показалецът му пробождаше въздуха.

— Странно?

Мъжът се обърна.

— Ами не точно странно. — Замълча и прехапа долната си устна, докато търсеше в речника си подходящата дума. — На умряло — каза той. — Нали знаете какво е на умряло?

Изчаках го да продължи.

— Нали се сещате? Като животно, което се вмъква някъде и умира. — Сви леко рамене, докато го казваше, после ме погледна за потвърждение. Знаех за какво говореше. Отлично познавам мириса на смърт. Отново кимнах. — Точно това си помислих. Че енот или някое куче е умряло. Така че започнах да ровя в храсталака с греблото си там, където миришеше най-силно. Отдолу се показа купчина кости. — Ново свиване на раменете.

— Аха. — Започваше да ме обзема някакво напрежение. Костите от стари гробове не миришат.

— Ето защо извиках Жил… — Той погледна към по-възрастния мъж за потвърждение. Жил се взираше в земята. — … и двамата започнахме да копаем наоколо и да изриваме листата. Това, което намерихме, не приличаше на куче или енот. — Като каза това, мъжът скръсти ръце на гърдите си, сведе брадичка и се залюля на пети.

— Защо решихте така?

— Костите бяха прекалено големи.

— Нещо друго?

— Какво имате предвид?

— Намерихте ли нещо друго, освен кости?

— Да, точно това ни се стори нередно. — Той разпери широко ръце, за да покаже размера на нещото. — Имаше голям найлонов чувал около всичко това и… — Сви рамене, обърна длани нагоре и остави изречението си недовършено.

— И? — Тревогата ми се засилваше.

— Един домакински вакуум. — Каза го бързо, едновременно смутен и развълнуван.

— Какво? — попитах аз, решила, че навярно съм разбрала погрешно думата.

— Един домакински вакуум. За отпушване на канали.

Втренчих се в него. Това не бе нормално. Довърших записките си и затворих бележника.

— Мокро ли е там? — Не държах да обувам ботушите и да си слагам предпазната престилка, освен ако наистина не се налагаше.

— Не — отвърна мъжът и погледна към Жил за потвърждение. Жил поклати глава, без да отделя поглед от прахоляка в краката си.

— Добре — казах аз. — Да вървим. — Надявах се да изглеждам по-спокойна, отколкото се чувствах.

Мъжът с опашката тръгна пръв през тревата и ни поведе навътре в гората. Постепенно се спуснахме в малка падина, а дърветата и храстите станаха по-гъсти, щом наближихме дъното й. Миришеше на мокра пръст, трева и гниещи листа. Слънчевите лъчи пробиваха тук — там короните на дърветата и земята бе осеяна с неравни светли петна. Край лицето ми гъмжеше от летящи насекоми, които бръмчаха в ушите ми, а други се впиваха в глезените ми.

В дъното на падината работникът спря, за да се ориентира, после сви вдясно. Последвах го, като размахвах длани, за да прогонвам комарите, отмествах клоните и присвивах очи, за да виждам през облака мушици, които се опитваха да влязат в тях. Над устните ми избиха капчици пот, косата ми се навлажни, непокорните кичури залепнаха за челото и врата ми.

На петнайсет метра от трупа вече нямах нужда да ме водят. Уханието на гората се смесваше с осезаемата миризма на смърт. Мирисът на разлагаща се плът не прилича на никой друг и аз го усетих в топлия следобеден въздух — слаб, но непогрешим. С всяка следваща стъпка задушливата воня ставаше все по-силна, докато накрая престанала се смесва с останалите миризми и надделя над всички.

Жил спря и остана дискретно на разстояние от мен. Мирисът му стигаше. Не искаше да вижда отново това, което ми предстоеше да зърна. На десет метра по-нататък по-младият мъж също спря, обърна се и безмълвно посочи към малка купчина, отчасти покрита с листа и клонки. Край нея обикаляха и бръмчаха пчели като бедни учени край шведска маса.

При тази гледка стомахът ми се сви, а гласът в главата ми се обади: „Казах ли ти!“ С нарастващ ужас оставих раницата си до дънера на едно дърво, извадих чифт хирургически ръкавици и внимателно си проправих път през гъсталака. Когато наближих могилата, видях къде мъжете бяха разровили листата. Гледката потвърди страховете ми.

Изпод листата и пръстта се подаваха ребра от гръден кош, краищата им се извиваха като рамка на старинен кораб. Наведох се да огледам по-добре. Мухите започнаха да жужат още по-силно в протест срещу появата ми, а слънчевите лъчи се отразяваха в искрящо зелените им телца. Когато разчистих още от изгнилите листа, видях, че ребрата се придържат от част от гръбначен стълб.

Поех си дълбоко дъх, свалих латексовите ръкавици и започнах да изривам с шепи гнилите листа и боровите иглички. Когато гръбнакът се разкри напълно, няколко стреснати бръмбара бързо избягаха. Червеи се развиваха и изпълзяваха навън, изчезвайки един след друг покрай гръбначните прешлени.

Без да обръщам внимание на буболечките, продължих да разривам с ръце. Бавно и внимателно разчистих участък от около един квадратен метър. След по-малко от десет минути видях добре какво бяха открили Жил и колегата му. Отместих косата от лицето си, седнах на пети и се взрях в оформилата се гледка.

Приличаше на частично оголен до скелета торс. Гръбначният стълб, гръдният кош и тазовата кост все още бяха свързани от изсъхнали мускули и сухожилия. Докато съединителната тъкан е упорита и отказва да пусне от хватката си ставите в продължение на месеци и години, мозъкът и вътрешните органи не са така издръжливи. С помощта на бактериите и насекомите те бързо се разлагат, понякога само за няколко седмици.

Виждах останки от кафява изсъхнала тъкан по костите от гръдната и коремната област. Докато стоях клекнала и мухите бръмчаха край мен в осеяната от слънчеви снопове гора, разбрах със сигурност две неща: торсът беше човешки и не бе престоял тук дълго.

Знаех, че появата му тук не е случайна. Жертвата бе убита и захвърлена. Останките от тялото лежаха върху найлонов чувал, съвсем обикновен, от тези, които се използват за събиране на боклук в кухнята. Сега бе разкъсан и зееше отворен, но предположих, че точно в него е бил пренесен трупът. Главата и крайниците липсваха и не се виждаха никакви лични вещи наоколо. Освен една.

Тазовите кости обграждаха вакуума за отпушване на канали. Дългата му дървена дръжка стърчеше нагоре като обърната дръжка на близалка, а червената гумена част бе притисната плътно към тазовия отвор. Положението подсказваше, че нарочно е поставена там. Колкото и зловещо да изглеждаше това, не вярвах да е случайно.

Изправих се и се огледах, а коленете ми изстенаха недоволно от внезапното движение. От опит знаех, че животните могат да изровят и завлекат части от трупове на голямо разстояние. Кучетата често ги крият сред ниски храсталаци, а риещите животни ги прибират в дупките си под земята. Разрових пръстта с ръце и огледах района в непосредствена близост за евентуални следи.

Мухите бръмчаха, а някъде много далече се чу автомобилен клаксон. В главата ми нахлуха спомени задруги гори, други гробове, друга кости — като накъсани образи от стари филми. Стоях абсолютно неподвижна, търсех, бях нащрек. Най-после по-скоро долових, отколкото видях, че нещо не е наред в околността.

По дяволите! Продължих да се оглеждам. Лек бриз раздвижи влажните къдрици край лицето ми и прошумоля в листата. Съсредоточих се с всяка клетка на тялото си върху светлината и сенките. Нищо.

После го забелязах. Вятърът подухваше леко над лъскавата повърхност, по която сякаш за миг се плъзваха малки вълнички. Нищо особено, но очите ми го доловиха. Приближих се, затаила дъх, и погледнах отблизо. Не се изненадах от видяното. Започва се, помислих си.

От една кухина в корените на висока жълта топола се подаваше ъгълче от друг найлонов чувал. Нацъфтели лютичета край дънера на тополата прикриваха чувала, а нежните им стръкчета се губеха сред избуялите плевели.

Приближих се до дървото. Клонки и листа се пречкаха в краката ми. Разчистих достатъчно от найлона, за да мога да го хвана здраво, и го подръпнах. Не се помести. Увих го около китката си, дръпнах по-силно и усетих, че чувалът поддава. Подозирах какво е съдържанието му. Насекомите отново зажужаха пред лицето ми. Струйки пот започнаха да се стичат по гърба ми. Сърцето ми заби като бас в хеви — метъл ритъм.

Още едно напрягане на мускулите и чувалът се показа. Придърпах го достатъчно, за да мога да погледна вътре. И бях права. Когато раз — мотах края му, мирисът на нещо гнило ме удари в ноздрите. Разтворих го и надникнах вътре.

Едно човешко лице се взря в мен. Изолирана от насекомите, които ускоряват разлагането, плътта не бе напълно изчезнала. Но жегата и влагата бяха променили чертите, превръщайки ги в смъртна маска, която съвсем бегло прилича на живия човек. Две очи, сбръчкани и свити, се подаваха изпод полузатворените клепачи. Носът бе изкривен настрана, ноздрите бяха свити и сплескани към едната хлътнала буза. Устните бяха извити назад — усмивка към вечността, разкриваща идеални зъби. Кожата бе съвсем бледа — избеляла и подгизнала обвивка, прилепнала плътно към костта под нея. Като рамка на всичко това се виждаше безжизнена червена коса, загубили блясъка си ситни къдрици, залепени за главата от тънка струйка изтекла мозъчна тъкан.

Разтърсена, затворих чувала. Сетих се за работниците и погледнах към мястото, където ги бях оставила. По-младият ме наблюдаваше внимателно. Колегата му стоеше по-назад, привел рамене и пъхнал ръце в джобовете на работния си панталон.

Свалих ръкавиците си, минах покрай тях и се отправих към края на горичката, където бе патрулната полицейска кола. Двамата мъже не казаха нищо, но чух, че ме последваха, шумолейки.

Сержант Грулкс се бе облегнал на колата. Забеляза, че вървя към него, но не промени позата си. Бях работила и с по-дружелюбни хора.

— Може ли да използвам радиостанцията ви? — Аз също умеех да се държа хладно.

Грулкс се изправи и заобиколи колата до шофьорското място. Наведе се през отворения прозорец, откачи микрофона и ме погледна въпросително.

— Убийство — съобщих аз.

Той ме погледна изненадано, съжали затова и осъществи връзката.

— Отдел „Убийства“ — съобщи на диспечера в централата. След обичайното бавене, прехвърляния и изчаквания се чу гласът на един от детективите.

— Клодел — прозвуча раздразнено по радиостанцията.

Сержант Грулкс ми подаде микрофона. Представих се и съобщих местонахождението си.

— Открих извършено убийство. Вероятно захвърляне на трупа. Вероятно жертва от женски пол. Вероятно обезглавена. Най-добре веднага изпратете подкрепление.

Последва дълга пауза. Никой не намираше това за добра новина.

— Моля?

Повторих думите си и помолих Клодел да предаде съобщение за Пиер Ламанш, когато се обажда в моргата за кола. Този път нямаше нищо за археолозите.

Върнах микрофона на Грулкс, който бе попил всяка моя дума. Напомних му да вземе пълни показания от двамата работници. Той придоби вид на човек, който току-що е бил осъден на десет години затвор. Вече знаеше, че още доста време няма да може да мръдне оттук. Не му съчувствах особено. Аз също нямаше да спя в Квебек този уикенд. Всъщност, докато изминавах краткото разстояние до апартамента си, предположих, че известно време никой няма да се наслади на достатъчно сън. Както се развиха нещата, оказах се права. Но това, което не бих могла да предположа тогава, бе мащабът на ужаса, с който щяхме да се сблъскаме.

2.

Следващият ден започна слънчев и топъл като предшественика си, факт, който обичайно успява да повдигне духа ми. Аз съм жена, чието настроение се влияе от времето — духът ми се повдига и пада заедно с барометъра. Но този ден времето не ме интересуваше. В девет сутринта вече бях в четвърта зала за аутопсии — най-малката в Лабораторията по съдебна медицина и най-добре оборудваната за допълнителна вентилация. Често работя тук, тъй като повечето от случаите, които поемам, определено не са добре съхранени. Ала вентилацията никога не е достатъчна. Вентилаторите и дезинфектантите никога не успяват да победят мириса на възцарила се смърт. Антисептичният блясък на неръждаема стомана така и не успява да изтрие образите на обезобразени мъртви тела.

Останките, намерени в района на Семинарията, определено отговаряха на изискванията на зала четири. След като хапнах набързо предната вечер, се върнах на мястото, където бе открит трупът, и взех участие в претърсването и обработването на терена. В девет и половина вечерта костите вече бяха в моргата. Сега лежаха в чувал за трупове на количката вдясно от мен. Случай номер 26704 бе обсъден на сутрешната оперативка. Според стандартната процедура всеки случай се възлагаше на един от петимата патолози в лабораторията. Тъй като трупът бе сведен почти до скелет и малкото останала мека тъкан бе прекалено разложена за стандартна аутопсия, се изискваше моят професионален опит.

Един от помощниците се бе обадил тази сутрин, че е болен, и така бяхме останали със съвсем малко хора. Лош момент за отсъствия. Изминалата нощ се бе оказала доста натоварена: самоубийство на тийнейджърка; двойка старци, намерени мъртви в дома си; овъглен до неузнаваемост човек, изгорял в запалил се автомобил. Четири аутопсии. Предложих да работя сама.

Бях облечена в зелена хирургическа престилка, с пластмасови предпазни очила и латексови ръкавици. Супер. Вече бях почистила и фотографирала главата. Тази сутрин щяха да й направят рентгенови снимки, после трябваше да се попари, за да се премахне разложената плът и мозъчната тъкан, така че да направя подробен оглед на особеностите на черепа.

Грижливо огледах косата, търсейки нишки или други следи. Докато разделях мокрите кичури, не можех да не си представя последния път, когато жертвата ги е разресвала, и се питах дали се е чувствала доволна, отчаяна или безразлична. Хубава коса. Грозна коса. Мъртва коса.

Потиснах тези мисли, поставих пробата в съответния плик и я изпратих на биолозите за микроскопски анализ. Вакуумът и найлоновите чували също бяха предадени на Лабораторията по криминология, където щяха да ги проверят за отпечатъци, остатъци от телесни течности и други микроскопични следи от убиеца или жертвата.

Въпреки че предната вечер три часа лазихме на колене из калта, ровихме из тревата и листата и преобърнахме всяко камъче и съчка, останахме с празни ръце. Никакви дрехи. Никакви обувки. Никакви бижута. Никакви лични вещи. Днес криминолозите щяха да се върнат, за да прекопаят и претърсят всичко още веднъж, но се съмнявах, че ще намерят нещо. Нямаше да разполагам с никакви етикети от дрехи, ципове, токи или бижута, с никакво оръжие, въжета или разкъсани дрехи, които да потвърдят находките ми. Тялото бе захвърлено — голо и обезобразено, лишено от всичко, свързващо го с живота.

Върнах се при чувала с трупа за остатъка от зловещото му съдържание, готова да започна предварителния оглед. По-късно крайниците и торсът щяха да бъдат почистени, за да направя подробен анализ на всички кости. Бяхме намерили почти целия скелет. Убиецът бе улеснил поне тази задача. Както с главата и торса, той или тя бе поставил ръцете и краката в отделни найлонови чували. Бяха общо четири. Съвсем прегледно. Вързани и изхвърлени като боклук от изминалата седмица. Пропъдих възмущението си и се принудих да се концентрирам.

Извадих отделните части и ги подредих в анатомичен ред върху стоманената маса за аутопсии в средата на стаята. Първо преместих торса и го поставих централно, с гърдите нагоре. Той бе запазил целостта си сравнително добре. За разлика от торбата с главата, чувалите с крайниците не бяха останали здраво завързани. Костите на торса се държаха от тънки ленти изсушени мускули и сухожилия. Забелязах, че горната част от гръбнака липсва, и се помолих да го намеря закрепен към главата. Вътрешните органи бяха изчезнали отдавна, като и от тях бяха останали само смътни следи.

След това поставих ръцете и краката встрани от торса. Крайниците не бяха стояли изложени на слънчева светлина и не бяха така изсъхнали, както гърдите и корема. По тях все още имаше сравнително големи участъци от разлагаща се мека тъкан. Опитах се да не обръщам внимание на кипящото бледожълто одеяло, което на вълни се отделяше от повърхността на всеки крайник, когато го вадех от чувала. Червеите напускат трупа, когато бъдат изложени на светлина. Те капеха от трупа на масата, а оттам — на пода, бавно, но постоянно — като ситен дъжд. Бледожълтите им тела се гънеха в краката ми. Стараех се да не ги настъпвам. Така и не бях свикнала с тази гледка.

Взех папката си и започнах да попълвам формуляра. Име: неизвестно. Дата на аутопсията: 3 юни 1994 г. Следователи: Люк Клодел, Мишел Шарбоно, отдел „Убийства“, Градска полиция на Монреал.

Добавих номера на полицейския доклад, номера от моргата и от Лабораторията по съдебна медицина и изпитах обичайния прилив на гняв срещу арогантното безразличие на системата. Насилствената смърт лишава от всякаква интимност. Тя удавя достойнството на човек със същата безапелационност, с която го лишава от живот. Тялото се третира, изучава, фотографира и на всяка стъпка се добавя нова серия от цифри. Жертвата става част от уликите, веществено доказателство, достъпно за полицаите, патолозите, съдебните медици, адвокатите и в крайна сметка за съдебните заседатели. Номерирай. Фотографирай. Вземи проба. Сложи етикетче. Въпреки че съм активен участник, изобщо не мога да приема бездушието на системата. Това е като плячкосване на най-интимно ниво. Поне щях да дам име на тази жертва. Безименната смърт нямаше да бъде прибавена към списъка със страданията й.

Отделих един от формулярите в папката. Щях да променя обичайната си последователност и да оставя пълното изброяване на елементите на скелета за по-късно. Засега детективите искаха само профил за идентифициране: пол, възраст, раса.

Можех да определя расата почти незабавно. Червена коса, останки от кожа, която изглежда светла. Разлагането на плътта обаче понякога причинява странни неща. Щях да проверя особеностите на скелета след почистването. Засега причисляването към бялата раса беше сравнително оправдано.

Вече предполагах, че жертвата е от женски пол. Чертите на лицето бяха деликатни, тялото като цяло бе дребно. Дългата коса не означаваше нищо.

Погледнах таза. Обърнах го настрани. Отбелязах, че браздата под бедрената кост е широка и куха. Преместих го така, че да видя лонните кости, там, където се срещат двете половини на таза. Извивката от долната им страна оформяше широка арка. Деликатни ръбове преминаваха по предната част на всяка от лонните кости и образуваха отчетливи триъгълници в долните ъгли. Типично женски черти. По-късно щях да направя измервания и да пусна дискриминативни функционални анализи на компютъра си, но вече не се съмнявах, че това са останки от жена.

Увивах лонните кости в мокра кърпа, когато ме стресна звънът на телефона. Не бях забелязала колко е тихо край мен. Или колко съм напрегната. Отидох до бюрото, криволичейки между червеите като дете, което играе на дама.

— Доктор Бренън — казах, като повдигнах очилата си нагоре и се отпуснах на стола. С химикалката си избутах един червей от бюрото.

— Клодел — заяви гласът отсреща. Един от двамата детективи от полицията, поели случая. Погледнах часовника на стената. Беше по-късно, отколкото предполагах. Детективът замълча. Очевидно смяташе, че името му е достатъчно.

— Още не съм приключила с нея — рекох аз. Чух някакво метално стържене. — Сигур…

— Нея? — прекъсна ме той. — Жена?

— Да. — Гледах как друг червей се изви на полумесец, после се сгъна на две и повтори маневрата си в противоположната посока. Добре се справяше.

— Бяла?

— Да.

— Възраст?

— Ще мога да дам приблизителната възраст до час.

Представих си го как поглежда часовника си.

— Добре. Ще дойда там, след като обядвам. — Щрак. Взех папката си и обърнах на следващата страница от формуляра. Възраст. Това бе труп на възрастен човек. Вече бях проверила устата. Мъдреците бяха напълно израснали.

Огледах ръцете там, където бяха отделени от торса при раменете. Краят и на двете раменни кости бе напълно оформен. Другият край на ръцете бе напълно безполезен в този момент: и двете бяха отрязани при китките. Тези части трябваше да намеря по-късно. Огледах краката. Главата на бедрената кост бе също напълно оформена и отляво, и отдясно.

Нещо в тези отрязани стави ме смущаваше. Чувството се различаваше от обичайната ми реакция спрямо подобна перверзност, но бе някак смътно и не напълно оформено. Когато оставих левия крак обратно на масата, стомахът ми се преобърна. Отново ме обви облакът от ужас, споходил ме за пръв път в гората. Отърсих се от него и се насилих да се фокусирам върху въпроса пред мен. Възраст. Определи възрастта. Правилната преценка на възрастта може да отведе до определено име. А нищо друго нямаше да има значение, докато не бъде установено името на жертвата.

Взех скалпела и обелих плътта около коленните и лакътните стави. Отдели се съвсем лесно. И тук дългите кости бяха напълно зрели. Щях да го проверя и с рентген, но по принцип това означаваше, че растежът на костите е бил завършен. В ставите не се виждаха артритни изменения. Не е била дете, но е била млада. Това отговаряше на липсата на износване, която бях забелязала при зъбите.

Исках да съм още по-точна. Клодел щеше да го очаква. Огледах ключиците там, където се срещаха с гръдната кост в основата на гърлото. Въпреки че дясната бе отделена, повърхността на ставата бе обвита в твърд възел от изсъхнали хрущяли и сухожилия. С ножица разчистих възможно най-много от кожестата тъкан, после обвих костта с друга мокра кърпа. Отново насочих вниманието си към таза.

Развих кърпата, с която го бях увила, и с помощта на скалпела започнах отново внимателно да разрязвам хрущяла, свързващ двете половини отпред. Намокрянето го бе направило по-податлив, по-лесен за рязане, но процесът си оставаше бавен и мъчителен. Не исках да рискувам да повредя вътрешните повърхности. Когато лонните кости най-после се отделиха, отрязах няколкото ивици от изсъхналите мускули, които съединяваха таза с долния край на гръбнака отзад, освободих го, отнесох го в мивката и накиснах дойната част във вода.

След това се върнах при тялото и отвих ключицата. Отново отделих възможно най-много от тъканта. После напълних пластмасов контейнер за проби с вода, подпрях го на гръдния кош и потопих края на ключицата в него.

Погледнах часовника на стената — 12,25. Отдалечих се от масата, свалих ръкавиците си и се изпънах бавно. Гърбът ми бе схванат и ме болеше. Напоследък гръбнакът доста ме болеше и стоенето по три часа над масата за аутопсии определено влошаваше положението. Отказвах да повярвам или да призная, че това е от възрастта. Наскоро откритата необходимост от очила за четене и трайното покачване на теглото ми от 51 на 54 килограма също не бяха свързани с възрастта ми. Нищо подобно.

Обърнах се и видях, че Даниел — един от помощниците в лабораторията, ме наблюдава откъм външния офис. Той имаше тик, от който напрягаше горната си устна и примигваше бързо. Раздвижи се рязко, прехвърли цялата си тежест върху единия крак и присви другия. Приличаше на чайка, кацнала на брега в очакване на следващата вълна.

— Кога искаш да направя радиографията? — попита ме. Очилата му се бяха смъкнали до върха на носа и той по-скоро надничаше над тях, вместо през тях.

— Очаквам да свърша до три — отвърнах и хвърлих ръкавиците си в кошчето за биологични отпадъци. Изведнъж осъзнах колко съм гладна. Сутрешното ми кафе си стоеше на работния плот, изстинало и недокоснато. Бях го забравила.

— Добре. — Той отскочи назад, завъртя се и изчезна от залата.

Метнах предпазните си очила на плота, извадих хартиен чаршаф от чекмеджето под страничния плот, разгънах го и покрих трупа. Измих ръцете си и се върнах в кабинета си на петия етаж, там се преоблякох и излязох да обядвам. Това не ми се случваше често, но днес имах нужда от малко слънце.

Клодел спази обещанието си. Когато се върнах в един и половина, вече ме чакаше в кабинета ми. Седеше срещу бюрото, втренчен в реконструирания череп върху работната ми маса. Когато ме чу, обърна глава, но не каза нищо. Закачих сакото отзад на вратата, минах край него и се настаних на стола си.

— Добър ден, господин Клодел. Как сте? — усмихнах му се мило.

— Добър ден. — Очевидно не се интересуваше как се чувствам аз.

На бюрото пред него лежеше една папка. Той постави ръка върху нея и ме погледна. Лицето му напомняше на папагал. Чертите му се извиваха в остър ъгъл от ушите до средата на лицето, където стърчеше подобният на клюн нос. По тази ос брадичката му, устата и върхът на носа сочеха надолу и образуваха поредица от V-та. Когато Клодел се усмихнеше, което бе голяма рядкост, V-то на устата му се изостряше и устните му се събираха, вместо да се раздалечават.

— Имам няколко имена — съобщи. — Вероятно жертвата е една от тях. Всички са изчезнали през последните шест месеца.

Вече бяхме обсъдили въпроса колко време е изминало от смъртта. Работата ми сутринта не бе променила мнението ми по този въпрос. Бях сигурна, че жертвата е мъртва от по-малко от три месеца. Това датираше убийството през март или по-късно. Зимите са много студени в Квебек — жестоки към живите и благотворни за умрелите. Замръзналите тела не се разлагат. Нито пък привличат буболечки. Ако трупът бе захвърлен миналата есен, преди началото на зимата, щеше да има следи от масовото нахлуване на насекоми. Наличието на ларви щеше да говори за прекъснато нашествие на червеи през есента. Такива нямаше. Като се вземеше предвид, че пролетта бе топла, изобилието от червеи и степента на разлагане потвърждаваха интервала от приблизително три месеца. Наличието на съединителна тъкан и пълното отсъствие на вътрешности и мозъчна тъкан също подсказваха, че смъртта е настъпила в края на зимата или в началото на пролетта.

Облегнах се назад и го погледнах в очакване. И аз можех да бъда потайна. Той отвори папката и запрелиства съдържанието й. Чаках.

Клодел отдели един формуляр и прочете:

— Мириам Уайдър. — Последва пауза, докато отсяваше информацията във формуляра. — Изчезнала на 4 април 1994 г. — Пауза. — Жена. Бяла. — Дълга пауза. — Дата на раждане 6.9.1948.

И двамата изчислихме наум — четирийсет и пет годишна.

— Възможно е — казах аз и го подканих с ръка да продължи.

Той остави формуляра на бюрото и зачете следващия:

— Соланж Леже. Съпругът й е съобщил за изчезването. — Замълча, докато се опитваше да разчете датата. — 2 май 1994. Жена. Бяла. Дата на раждане 17.8.1928.

— Не — поклатих глава. — Много е възрастна.

Клодел върна формуляра обратно в папката и извади друг.

— Изабел Ганьон. Видяна за последно на 1 април 1994. Жена. Бяла. Дата на раждане 15.1.1971.

— Двайсет и три години. Да — кимнах бавно. — Възможно е. — Формулярът се озова на бюрото.

— Сюзан Сен Пиер. Жена. Липсва от 9 март 1994. — Устните му се движеха, докато четеше. — Не се върнала от училище. — Замълча и изчисли наум. — Шестнайсетгодишна. Боже господи!

Отново поклатих глава:

— Много е млада. Жертвата не е дете.

Той се намръщи и извади последния формуляр.

— Евелин Фонтейн. Възраст трийсет и шест години. Видяна за последно в Сет Ил на 28 март. А, да. Била е индианка.

— Съмнително — казах аз. Не смятах, че трупът принадлежи на индианка.

— Това е. — На бюрото имаше два формуляра. Мириам Уайдър, четирийсет и пет годишна, и Изабел Ганьон, на двайсет и три. Може би една от тях лежеше долу в зала 4. Клодел ме погледна. Веждите му се повдигнаха в средата и образуваха още едно V, този път обърнато. — На колко години е била всъщност? — попита, като подчерта глагола и изстраданото си търпение.

— Да слезем долу да видим. — „Това ще поосвежи деня ти“, помислих си аз.

Беше дребнаво, но не се сдържах. Знаех, че Клодел е известен с това, че избягва залите за аутопсии, и исках да го смутя. За момент детективът придоби вид, сякаш е попаднал в капан. Насладих се на притеснението му. Грабнах престилката от куката на вратата и забързах по коридора. Отключих асансьора. Клодел мълчеше, докато се спускахме. Приличаше на мъж, тръгнал на преглед за простатата. Явно рядко се качваше на този асансьор, който спираше само на етажа на моргата.

Трупът лежеше необезпокояван. Сложих си ръкавици и махнах белия чаршаф. С ъгълчето на окото си забелязах, че Клодел стои на прага. Беше пристъпил само толкова, колкото да се каже, че е влязъл. Очите му обхождаха стоманените плотове, шкафчетата, пълни с чисти пластмасови контейнери, везните за теглене — всичко друго, само не и трупа. Бях виждала това и преди. Снимките не смущаваха. Кървищата бяха някъде другаде. На разстояние. Сцената на местопрестъплението бе клинично упражнение. Никакъв проблем. Анализирай, виж всеки детайл, реши пъзела. Но труп на масата за аутопсии е нещо съвсем различно. Клодел си бе придал невъзмутим вид с надеждата да изглежда спокоен.

Извадих тазовите кости от водата и внимателно ги раздвижих. Със специална шпатула остъргах повърхността на желатиновата обвивка, която покриваше дясната хълбочна кост. Постепенно тя се разхлаби и отдели. По долната кост имаше дълбоки бразди и ръбове, които опасваха хоризонтално повърхността й. Твърда издатина ограждаше отчасти външното поле и образуваше деликатния и незавършен гребен около повърхността на лонната кост. Повторих процедурата и с лявата половина. Беше идентична.

Клодел не бе помръднал от вратата. Отнесох тазовите кости до една флуоресцентна лампа, придърпах я и я включих. Светлината освети костите. През кръглата лупа се появиха детайли, невидими за невъоръжено око. Огледах най-горната извивка на всяка от хълбочните кости и видях това, което очаквах.

— Господин Клодел — казах, без да вдигам глава, — вижте това.

Той дойде зад мен и аз се отместих, за да може да погледне. Посочих му една неравност от горната страна на хълбочната кост. Гребенът е бил в процес на прикачване, когато е настъпила смъртта.

Оставих таза. Клодел продължи да го гледа, без да го докосва. Върнах се при трупа, за да огледам ключицата, но вече бях сигурна какво ще открия. Извадих от водата края, който се свързва с гръдната кост, и започнах да отделям тъканта. Когато ставната повърхност вече се виждаше, направих знак на Клодел да се приближи. Безмълвно му посочих края на костта. Повърхността беше издута също като на хълбочните кости. В центъра имаше малък костен диск, а краищата бяха отчетливи.

— Е? — Капчици пот бяха оросили челото му. Отчаяно прикриваше нервността си.

— Млада е. Вероятно под двайсет и пет.

Бих могла да му обясня как костите разкриват възрастта, но не мислех, че ще бъде добър слушател, така че просто изчаках. По ръкавиците ми бяха полепнали частици хрущял и затова държах ръцете си встрани от тялото, с дланите нагоре — като просяк. Клодел стоеше на разстояние от мен, както би спазвал дистанция от човек, заразен с вируса „Ебола“. Очите му не се отделяха от мен, но изглеждаха някак далечни, докато мислено прехвърляше данните и търсеше съответствие.

— Ганьон. — Беше изявление, а не въпрос.

Кимнах:

— Изабел Ганьон. Двайсет и три годишна.

— Ще помоля коронера да изиска картона от зъболекаря й — каза той.

Кимнах отново. Явно ме предизвикваше да го правя.

— Причина за смъртта? — попита Клодел.

— Нищо очевидно — отвърнах аз. — Може би ще знам повече, когато видя рентгеновите снимки. Или може да забележа нещо по костите, когато ги почистим.

После си тръгна. Без да каже довиждане. Не го и очаквах. Оттеглянето му бе взаимно оценено.

Свалих ръкавиците си и ги изхвърлих. На излизане надникнах в голямата зала за аутопсии и казах на Даниел, че съм приключила с този случай за деня. Помолих го да направи рентгенови снимки на цялото тяло и на черепа от всички страни. Горе се отбих в хистологичната лаборатория и съобщих на лаборанта, че трупът е готов за обработка, като го предупредих да бъде особено внимателен, тъй като имаме откъснати крайници и глава. Не беше необходимо. Никой не се справяше с тази задача по-добре от Денис. След два дни скелетът щеше да бъде готов, чист и невредим.

Прекарах остатъка от следобеда със залепения череп. Макар и с липсващи части, по него имаше достатъчно белези, потвърждаващи самоличността на собственика му. Той вече нямаше да кара цистерни с пропан.

Прибрах се вкъщи и отново ме завладя зловещото предчувствие, което бях изпитала в падината. Целия ден бях използвала работата си като стена, която да държи това чувство настрани. Бях прогонила тревогата, като се съсредоточих изцяло върху установяването на самоличността на жертвата и сглобяването на останките от мъртвия шофьор. На обяд гълъбите в парка ме поразсеяха. Разнищването на птичата им йерархия бе всепоглъщащо. Сивите бяха най-важни. След тях идваха кафявите. Тези с черните крака очевидно стояха на дъното на стълбицата.

Сега можех да се отпусна. Да помисля. Да се разтревожа. Това започна още като паркирах в гаража и изключих радиото в колата. Спрях музиката, пуснах безпокойството. Не, напомних си аз. По-късно. След вечеря.

Влязох в апартамента и чух успокоителния звън на алармената система. Оставих куфарчето си в антрето, затворих вратата и отидох до ливанския ресторант на ъгъла, където си поръчах шиш „Таук“ и шаварма^[4] за вкъщи. Това е едно от нещата, заради които ми харесва да живея в центъра: на една пресечка от апартамента ми има ресторанти от всички национални кухни по света. Да не би напълняването ми… Не.

Докато чаках поръчката си, огледах сготвените ястия на бара. Хамъс^[5]. Табуле^[6]. Лозови сарми. Бог да благослови глобалното село! Френски специалитети в ливански ресторант.

На лавица вляво от касата имаше бутилки червено вино. Моето предпочитано оръжие за самоунищожение. Докато ги оглеждах, за хиляден път почувствах копнежа. Спомних си вкуса, мириса, сухото, резливо усещане на виното върху езика ми. Спомних си топлината, която пламваше в стомаха ми и се разпръсваше нагоре и навън, проправяйки пътека през тялото ми и запалвайки огньове по пътя си. Фойерверките на самоконтрола. На енергията. На непобедимостта. Нямаше да ми дойде зле всичко това в настоящия момент. Точно така. Кого заблуждавах? Нямаше да спра дотам. Какви бяха етапите? Щях да премина направо към непробиваемостта, а после да стана невидима. Или беше обратното? Няма значение. Щях да отида прекалено далеч и после щеше да дойде крахът. Успокоението щеше да бъде кратко, цената — твърде висока. От шест години не бях пила.

Занесох храната вкъщи и я изядох с Бърди пред телевизора. Той спеше свит в скута ми, мъркайки тихо. Бейзболният отбор на Монреал загуби от „Къбс“. Никой не спомена за убийството и бях благодарна за това.

Киснах дълго в горещата вана и си легнах в десет и половина. Сама в тъмнината и тишината, вече не можех да потискам тревожната мисъл. Тя започнала нараства и набира сили и най-после надделя в съзнанието ми, настоявайки да й обърна внимание. Другото убийство. Другата млада жена, която бе пристигнала в моргата на парчета. Виждах подробностите съвсем живо, спомних си как се чувствах, докато се занимавах с костите й. Шантал Тротие. Шестнайсетгодишна. Удушена, пребита, обезглавена, с отрязани крайници. Беше пристигнала преди по-малко от година, гола и опакована в чували за боклук.

Наистина трябваше да сложа край на този ден, но мислите ми отказваха да го направят. Лежах будна безкрайно дълго. Най-после заспах, но една фраза продължи да рикошира в главата ми. Тя щеше да ме преследва през целия уикенд. Серийни убийства.

3.

Габи обявяваше моя полет. Имах огромен куфар и не можех да го помръдна по пътеката между седалките на самолета. Другите пътници се раздразниха, но никой не ми помогна. Виждах Кейти да ме гледа, навела се откъм предния ред седалки в първа класа. Беше облечена с роклята, която бяхме избрали за абитуриентския й бал. Тъмнозелена коприна. Но след като я купихме, ми бе казала, че не я харесва и съжалява за избора си. Предпочиташе да е с рокля на цветя. Защо я бе облякла сега? И какво правеше Габи на летището, след като би трябвало да е в университета? Гласът й по високоговорителите ставаше все по-силен и пронизителен.

Седнах в леглото. Беше седем и двайсет. През щорите на прозореца се процеждаше светлина.

Гласът на Габи продължаваше да звучи:

— … но знаех, че няма да те открия по-късно. Оказва се, че ставаш по-рано, отколкото съм предполагала. Както и да е, сега…

Грабнах слушалката на телефона.

— Ало — опитах се да прозвуча по-малко изтощена, отколкото се чувствах. Гласът спря насред изречението.

— Темп? Ти ли си?

Изхъмках.

— Събудих ли те?

— Да. — Още не бях готова за остроумни отговори.

— Извинявай. Да звънна ли по-късно?

— Не, не. Вече станах. — Не добавих, че бях станала, за да се обадя по телефона.

— Надигай се, скъпа. Рано пиле рано пее. Слушай, за довечера. Може ли да… — Прекъсна я висок остър звук.

— Чакай малко. Явно съм оставила телефонния секретар на автоматично включване. — Пуснах слушалката и отидох в дневната. Червената лампичка мигаше. Взех слушалката на безжичния телефон, върнах се в спалнята и поставих тази на стационарния на вилката. — Добре. — Вече бях напълно будна и копнеех за чаша кафе. Тръгнах към кухнята.

— Говорех за довечера. — Гласът й звучеше малко изнервено. Не можех да я виня. Опитваше да довърши изречението си вече пет минути.

— Извинявай, Габи. Целия уикенд четох дипломната работа на един студент и снощи стоях до късно. Наистина бях заспала много дълбоко. Дори не съм чула, че телефонът звъни. — Това бе необичайно дори за самата мен. — Какво става?

— За довечера. Може ли да се срещнем в седем и половина вместо в седем? Този проект, по който работя, ме е изправил на нокти.

— Разбира се. Няма проблем. Така май е по-удобно и за мен. — Затиснах телефона с рамото си и извадих буркана с кафе от шкафчето. Сипах три лъжици в кафемелачката.

— Искаш ли да мина да те взема? — попита тя.

— Както предпочиташ. Мога да дойда с моята кола. Къде ще ходим? — Зачудих се дали да включа кафемелачката, но размислих. Габи и бездруго вече звучеше леко засегната.

Мълчание. Представих си как си играе с халката наноса си, дока — то обмисля въпроса ми. Или днес бе с клипс. Отначало това ме смущаваше, беше ми трудно да се съсредоточа върху разговорите с нея. Постоянно зяпах халката й и се чудех колко ли боли да ти пробият носа. Сега вече не я забелязвах.

— Трябва да прекараме хубаво — каза тя. — Какво ще кажеш за някое място, където можем да хапнем на открито?

— Супер — отвърнах. — В такъв случай няма смисъл да идваш дотук. Ще дойда към вас около седем и половина. Измисли някой нов ресторант. Ходи ми се на някое екзотично място.

Въпреки че с Габи това криеше известни рискове, обикновено процедирахме така.

— Добре. До скоро.

— До скоро — отговорих й. Бях изненадана и леко облекчена. Обикновено ме държеше на телефона по цяла вечност.

Телефонът винаги е бил като спасително въже за двете ни. Свързвах мисълта за нея най-вече с телефона. Този модел се бе наложил още в началото на приятелството ни. Като студентки разговорите ни бяха странно облекчение от меланхолията, която ме обгръщаше в онези години. След като дъщеря ми Кейти бе нахранена, изкъпана и сложена в люлката, двете с Габи говорехме с часове по телефона, споделяхме въодушевлението си от някоя нова книга, обсъждахме преподавателите, студентите или просто си бъбрехме. Това бе единствената фриволност, която си позволявахме в период, когато животът ни не бе никак лекомислен.

Въпреки че сега разговаряме много по-рядко, отношенията ни почти не са се променили през изминалите десетилетия. Заедно или разделени, ние се подкрепяме една друга и в добри, и в трудни моменти. Точно Габи говореше с мен безкрайно дълго в периода, когато посещавах сбирките на „Анонимните алкохолици“ и когато нуждата от питие оцветяваше дните ми и ме будеше нощем, изпотена и разтреперана. Точно на мен се обаждаше Габи, щастлива и изпълнена с надежди, когато любовта се появеше в живота й, или самотна и отчаяна, когато тя отново си отидеше.

Щом кафето стана готово, занесох чашата си на стъклената маса в трапезарията. В главата ми бяха нахлули спомени, свързани с Габи. Винаги се усмихвам, когато си мисля за нея. Габи в университета. Габи на разкопки, вързала накриво червената си кърпа, къносаните й кичури се развяват, докато стърже пръстта с лопатката си. Висока метър и осемдесет и три, тя отдавна бе разбрала, че никога няма да бъде традиционна красавица. Не се опитваше да отслабне или да направи хубав тен. Не бръснеше краката и подмишниците си. Габи си беше Габи. Габриел Маколи от Троа Ривиер, Квебек. Майка французойка, баща англичанин.

Бяхме се сближили в университета. Тя мразеше физическата антропология и с мъка се бореше с дисциплините, които по принцип обожавах. От своя страна, аз се чувствах по същия начин в нейните часове по етнология. Когато завършихме Северозападния университет, аз отидох в Северна Каролина, а тя — в Квебек. Виждахме се рядко през годините, но телефонът запазваше близостта ни. Най-вече благодарение на Габи ми предложиха преподавателското място в „Макгил“ през 1990-а. През онази година започнах работа в лабораторията като външен консултант и продължих и след като се завърнах в Северна Каролина. Пътувах на север на всеки шест седмици, както го налагаше натовареността ми. Тази година си бях взела отпуск от университета в Северна Каролина и прекарвах цялото си време в Монреал. Срещите с Габи ми бяха липсвали и сега се радвах на подновеното ни приятелство.

Мигащата лампичка на телефонния секретар привлече вниманието ми. Явно някой се бе обадил преди Габи. Натиснах копчето за прослушване. Лентата се превъртя до началото. Мълчание, последвано от щракване. Прозвуча кратко бипване и след това гласът на Габи. Някой беше затворил. Добре. Отново пренавих касетата и отидох да се облека за работа.

Медико-съдебната лаборатория се намира в сградата на ППК — Полицията на провинция Квебек, или ССК — Служба сигурност на Квебек, както е френският вариант на наименованието. Лабораторията по съдебна медицина (ЛСМ) поделя петия етаж с Лабораторията по криминология — главната за провинцията. Заедно двете лаборатории образуват едно звено, известно като Дирекция за съдебни експертизи. На четвъртия етаж и на последните три етажа на сградата има затвор. Моргата и залите за аутопсия са в мазето. Полицията на провинция Квебек заема останалите осем етажа.

Това разположение си има своите преимущества. Всички сме на едно място. Ако ми трябва мнение за някакви влакна или доклад от изследването на проба от почва, една разходка до другия край на коридора ме отвежда директно до източника. Е, има си и своите недостатъци, тъй като сме леснодостъпни. Всеки следовател от полицията, който иска да донесе веществено доказателство или да получи някакъв доклад, трябва само да вземе асансьора до нашия етаж.

Например онази сутрин. Когато пристигнах, Клодел вече ме чакаше пред вратата на кабинета. Носеше малък кафяв плик и потупваше с него по дланта си. Да кажем, че изглеждаше нервен, би било, все едно да кажем за Ганди, че е изглеждал гладен.

— Нося картона от зъболекаря — каза той вместо поздрав. Размаха плика, сякаш се канеше да съобщи кой печели „Оскар“. — Сам ходих да го взема.

Прочете името, написано отвън:

— Доктор Нгуен. Има кабинет в Розмон. Щях да дойда още по-рано, но този човек си е наел някаква малоумна за секретарка.

— Кафе? — попитах аз. Въпреки че никога не бях срещала секретарката на доктор Нгуен, изпитах съчувствие към нея. Знаех, че сутринта й не е минала приятно.

Той отвори уста да приеме или откаже. Не знам точно кое. В този момент Марк Бержерон се появи иззад ъгъла. Видимо неподозиращ за присъствието ни, той крачеше край редицата лъскави черни врати на кабинетите и спря пред съседната на моята. Коленичи с крак напред и подпря куфарчето си на него. Сетих се за едно от движенията в „Карате Кид“. В тази поза отвори куфарчето си, порови из него и извади връзка ключове.

— Марк?

Стреснах го. Той рязко затвори куфарчето и го спусна надолу с едно движение.

— Приятна работа — казах аз, сдържайки усмивката си.

— Мерси. — Погледна към нас, хванал куфарчето в лявата си ръка, а ключовете — в дясната.

По всички стандарти Марк Бержерон бе странен на вид. Беше някъде около шейсетте, с дълго и кокалесто тяло, неизменно приведено напред от кръста нагоре, сякаш очакваше удар в корема. Косата му започваше от средата на темето и образуваше корона от рошави бели кичури. С нея Марк ставаше висок почти метър и деветдесет. Очилата му с тънки метални рамки бяха винаги мазни и прашни и той често присвиваше очи, сякаш чете някакъв особено дребен шрифт. Приличаше повече на персонаж от филм на Тим Бъртън^[7], отколкото на съдебен стоматолог.

— Господин Клодел е донесъл зъболекарския картон на Ганьон — заявих аз и посочих детектива. Клодел вдигна плика като доказателство за думите ми.

Нищо не просветна зад замазаните очила. Бержерон ме гледаше неразбиращо. Приличаше на объркано високо глухарче с дългото си тънко тяло и бухналата си бяла коса. Осъзнах, че изобщо не е чувал за случая.

Марк бе един от външните консултанти в ЛСМ. Всеки от тях имаше различна специалност. Невропатология. Радиология. Микробиология. Одонтология. Бержерон обикновено идваше в лабораторията веднъж седмично. През останалото време имаше частна практика и приемаше пациенти. Не беше идвал от миналата седмица, така че му описах набързо случая:

— Миналия четвъртък работници намерили кости в двора на Семинарията. Пиер Ламанш реши, че става дума за изкопани кости от гроб, и изпрати мен. Оказа се, че не е така.

Марк пусна куфарчето и се заслуша внимателно.

— Намерих части от осакатено тяло, поставени в чували и захвърлени около преди два — три месеца. Жертвата е жена, бяла, вероятно 20 — 25 — годишна.

Клодел започнала тупа по-бързо с плика по дланта си. Спря за момент и демонстративно погледна часовника си.

Бержерон го изгледа, сетне отново се обърна към мен. Продължих:

— Господин Клодел и аз сведохме възможните жертви до едно име, за което вероятността е най-голяма. Господин Клодел лично е ходил да вземе картона от зъболекаря. Някой си доктор Нгуен в Розмон. Чувал ли си го?

Марк поклати глава и протегна издължената си кокалеста длан.

— Добре — каза той. — Дайте ми го. Ще го погледна. Денис направи ли вече рентгеновите снимки?

— Даниел ги подготви — отвърнах аз. — Сигурно са на бюрото ти.

Той отключи вратата на кабинета си. Клодел го последва. През отворената врата видях, че на бюрото лежи малък кафяв плик. Бержерон го вдигна и провери номера на случая. От мястото си наблюдавах как детективът оглежда стаята, сякаш се кани да я подпали.

— Можете да ми се обадите след един час, господин Клодел — заяви Марк.

Следователят спря насред огледа си. Понечи да каже нещо, после стисна устни, намести маншетите си и си тръгна. За втори път в рамките на няколко минути едва сдържах усмивката си. Бержерон не понасяше някой полицай да наднича през рамото му, докато работи. Клодел току-що го бе научил.

Изпитото лице на Марк се появи в рамката на вратата.

— Ще влезеш ли? — попита той.

— Разбира се — кимнах аз. — Кафе? — Не бях пила нито глътка, откакто пристигнах на работа. Често си носим кафе един на друг, като се редуваме кой да ходи до кухненския бокс в другото крило.

— Чудесна идея. — Той откри чашата си и ми я подаде. — А аз ще се заловя с това.

Взех и собствената си чаша и се отправих към другия край на коридора. Зарадвах се на поканата му. Често работехме по едни и същи случаи, разложени, изгорени, мумифицирани трупове или скелети, мъртъвци, които не могат да се идентифицират по обичайния начин. Смятах, че работим добре заедно. Той, изглежда, бе на същото мнение.

Когато се върнах, върху екрана за рентгенови снимки имаше две редици малки черни квадрати. Всяка рентгенова снимка показваше участък от челюстта, който се открояваше ярко на чисто черния фон. Познатите форми на коронките, корените и пулпата бяха осветени в различни степени на сиво и бяло.

Бержерон започна, като подреди снимките, взети от зъболекаря и направени преди смъртта, вдясно, а тези, направени след смъртта, вляво.

Той сравни двата комплекта за несъответствия. Всичко съвпадаше. И на двата комплекта снимки не се виждаха липсващи зъби. Всички корени бяха цели. Линиите и извивките отляво бяха огледално отражение на тези отдясно. Но най-забележими бяха яркобелите кръгчета, представляващи поправките по зъбите. Разнообразието от форми на предсмъртните снимки повтаряше в детайли тези, които Даниел бе направил.

След като изучава рентгеновите снимки сякаш безкрайно дълго, Бержерон отдели един от квадратите вдясно, постави го върху съответната рентгенова снимка след смъртта и я намести внимателно. Неравномерните форми на кътниците съвпадаха идеално. Той се завъртя на стола си и ме погледна.

— Отговорът е положителен — заяви, облегна се назад и опря лакът на масата. — Неофициално, разбира се, докато приключа писмения доклад. — Пресегна се за кафето си. Щеше да направи подробна съпоставка с написаното в картона, както и по-стриктно сравнение на рентгеновите снимки, но вече не хранеше съмнения. Това бе Изабел Ганьон.

Радвах се, че не аз ще трябва да съобщя на родителите й. На съпруга. На любовника. На сина. Бях присъствала на подобни срещи. Знаех какво изражение ще се появи на лицата. Как умоляващо ще гледат очите. Кажи ми, че това е грешка. Лош сън. Спри! Кажи, че не е вярно. После — осъзнаването. Една частица от секундата и светът се променя завинаги.

— Благодаря ти, че ги погледна веднага, Марк — казах аз. — Както и за предварителното заключение.

— Ех, защо всички не са толкова лесни. — Той отпи от кафето си, намръщи се и поклати глава.

— Искаш ли аз да се оправя с Клодел? — Опитах се да скрия нежеланието си. Очевидно не успях. Той се усмихна хитро.

— Не се съмнявам, че можеш да се оправиш с господин Клодел.

— Така е — рекох. — Точно от това има нужда той. Някой да се справи с него.

Чух го да се смее, докато се връщах в кабинета си.

Баба ми винаги казваше, че у всеки човек има нещо хубаво.

— Просто трябва да го потърсиш — изричаше тя с мекия си като кадифе глас — и ще го откриеш. Всеки си има добродетели. — Бабо, ти не си срещала Клодел.

Добродетелта на детектива беше точността му. Върна се наистина след петдесет минути и влезе в кабинета на Бержерон. Чувах гласовете им през стената. Името ми беше повторено няколко пъти, докато Марк го препращаше към мен. Забавянето на Клодел сигнализираше, че е раздразнен. Той искаше мнението на експерта, а ето че трябваше пак да се примири с мен. Появи се след няколко секунди с навъсено изражение.

Никой от двама ни не промълви никакъв поздрав. Мъжът остана на вратата.

— Отговорът е положителен — казах аз. — Ганьон.

Клодел се намръщи, но видях възбудата в очите му. Вече знаеше името на жертвата. Сега можеше да започне разследването. Запитах се дали изпитва нещо към мъртвата жена, или за него това бе просто едно упражнение. Намери лошия. Надхитри копелето. Бях чувала шегите, коментарите, майтапите над обезобразеното тяло на някоя жертва. За някои полицаи това бе просто начин да се справят с насилието, защитна бариера срещу ежедневната реалност на проливането на човешка кръв. Хумор от моргата. Скрий ужаса зад маската на мъжката напереност. За други нещата бяха много по-дълбоки. Подозирах, че Клодел е от тях.

Наблюдавах го няколко секунди. Някъде надолу по коридора иззвъня телефон. Въпреки че определено не харесвах този човек, принудена бях да си призная, че мнението му за мен ме интересува. Исках одобрението му. Исках да ме харесва. Исках всички да ме приемат, да ме допуснат в затворената си общност.

В съзнанието ми проблесна образът на доктор Ленц — психоложката, която сякаш изскочи от миналото, за да ми изнесе лекцията си.

— Темп — би казала тя, — ти си дете на баща алкохолик. Търсиш вниманието, от което той те е лишавал. Нуждаеш се от одобрението на баща си, така че се опитваш да се харесаш на всички.

Тя ме накарала осъзная тази своя склонност, но не можа да я коригира. Трябваше да се справя с нея сама. От време на време прекалявам в старанието и ставам наистина досадна. Но случаят с Клодел не бе такъв. Дадох си сметка, че през цялото време избягвах да се конфронтирам с него.

Поех си дълбоко дъх и заговорих, внимателно подбирайки думите си:

— Господин Клодел, обмисляли ли сте вероятността това убийство да е свързано с другите подобни през последните две години?

Чертите му се вкамениха, устните му се стегнаха около зъбите така, че станаха почти невидими. Облак червенина плъзна бавно от яката нагоре по врата и лицето му. Гласът му прозвуча ледено:

— Кои например? — Стоеше абсолютно неподвижен.

— Например Шантал Тротие — продължих аз. — Била е убита през октомври ’93-а. Обезглавена, с отрязани крайници и извадени вътрешности. Това, което бе останало от нея, бе намерено в найлонови чували за боклук.

Той вдигна длани на нивото на устата си, преплете пръсти и потупа по устните си. Идеално подбраните му златни копчета за ръкавели на идеално ушитата маркова риза издадоха тих звук. Впери поглед в мен.

— Госпожице Бренън — изрече натъртено той, — може би е добре да не излизате от сферата на професионалната си компетентност. Мисля, че бихме разпознали всяка евентуална връзка с други престъпления, извършени под нашата юрисдикция. Тези убийства нямат нищо общо.

Без да обръщам внимание на укора му, аз настоях:

— И двете жертви са жени. И двете са убити през миналата година. И двете тела показват следи от издевателство или… .

Внимателно издигнатата стена на самоконтрола му рухна и гневът му ме заля като мощна вълна.

— Стига толкова! — избухна той. — Да не би да…

Устните му се нацупиха презрително и той спря, преди да е казал нещо необмислено. Овладя се с видимо усилие.

— Винаги ли трябва да преувеличавате?

— Помислете по този въпрос! — сопнах му се аз. Треперех от ярост, когато станах да затворя вратата след него.

4.

Би трябвало да е приятно да седиш в сауната и да се потиш. Като броколи, варящи се на пара. Това бе намерението ми. Пет километра на бягащата пътечка, една серия на гладиатора, после потене. Както и останалата част от деня, фитнесзалата не отговори на очакванията ми. Натоварването на мускулите разсея част от гнева ми, но все още се чувствах напрегната. Знаех, че Клодел е гадняр. Представях си как го блъскам с юмруци в гърдите, докато тичах на пътечката. Гадняр. Тъпак. Идиот. Почувствах се малко по-добре. Физическото усилие ме разсея за известно време, но сега, след като се поуспокоих, не можах да прогоня мисълта за убийствата от главата си. Изабел Ганьон. Шантал Тротие. Въртеше се отново и отново в главата ми като грахово зърно в празна чиния.

Наместих хавлията си и оставих съзнанието си да обработи отново събитията от деня. След като Клодел си тръгна, се обадих на Денис да попитам кога ще бъде готов скелетът на Ганьон. Исках да проверя внимателно всеки сантиметър за следи от наранявания. Счупвания. Рани. Каквото и да е. Нещо в начина, по който бе нарязано тялото, ме смущаваше. Исках да огледам по-отблизо следите от разрезите. Оказа се, че има проблем с апарата за попарване. Костите щяха да бъдат готови чак утре.

След това отидох в централната картотека и извадих досието на Тротие. През остатъка от следобеда четох полицейските доклади, резултатите от аутопсията, от токсикологичните изследвания, разгледах снимките. Нещо се мотаеше из паметта ми, тормозеше ме, подсказваше ми, че двата случая са свързани. Някакъв спомен, до който не успявах да достигна, ми казваше, че не само отрязаните крайници и чувалите се повтарят в двата случая.

Отново наместих кърпата и изтрих потта от лицето си. Нямаше да стоя още дълго. Определено не бих могла да понеса горещината повече от двайсет минути, независимо от предполагаемите ползи. Още пет минутки.

Шантал Тротие бе убита преди по-малко от година, през първата ми есен на постоянен договор в лабораторията. Беше само на шестнайсет години. Следобед разпрострях снимките от аутопсията на бюрото си, но всъщност не се нуждаех от тях. Спомнях си този случай съвсем ярко, помнех съвсем отчетливо всяка подробност от деня, в който тя пристигна в моргата.

22 октомври, следобедът на скариденото парти. Беше петък и повечето от колегите бяха приключили работа по-рано, за да пийнат бира и хапнат скариди — по традиция това парти се провеждаше всяка есен.

Насред тълпата в заседателната зала забелязах Ламанш, който говореше по телефона. Притискаше с длан свободното си ухо, за да заглуши шума от партито. Гледах го. Когато затвори телефона, той бързо обиколи с поглед цялата зала. Щом ме забеляза, ми направи знак с ръка, че трябва да говорим в коридора. После откри Бержерон, привлече вниманието му и му направи същия знак. След пет минути в асансьора ни обясни защо. Току-що бяха докарали младо момиче. Тялото бе смазано от бой и с отрязани крайници. Било невъзможно да се направи визуално разпознаване. Искаше Бержерон да погледне зъбите й. Аз пък трябваше да огледам разрезите на костите.

Настроението в залата за аутопсии бе в рязък контраст с веселието на горния етаж. Двамата детективи от полицията стояха на разстояние, докато цивилен полицай правеше снимки за идентифицирането. Помощникът ми положи останките от трупа в пълно мълчание. Детективите не казаха нищо. Не се чуха шеги или остроумия. Обичайните майтапи липсваха. Единственият звук бе щракането на фотоапарата, който запечатваше чудовищната гледка върху масата за аутопсии.

Това, което бе останало от нея, бе подредено във формата на тяло. Шестте кървави парчета бяха поставени в правилен анатомичен ред, но ъглите бяха леко изместени и така тялото изглеждаше като голяма пластмасова кукла — от онези, чиито части могат да се извиват във всички посоки. Общият ефект бе страховит.

Главата бе отрязана доста високо на врата и отсечените мускули изглеждаха яркочервени. Бледата кожа леко се подвиваше при отрязаните краища, сякаш се отдръпваше от досега със суровото месо. Очите й бяха полуотворени и от дясната й ноздра се виеше тънка струйка засъхнала кръв. Косата и бе мокра и залепнала за главата. Беше дълга и руса.

Торсът й бе разделен на две в кръста.

Дясната й ръка бе частично отрязана и краищата на белите сухожилия стърчаха като изтръгнати електрически жици. Нападателят се бе справил по-успешно с лявата ръка. Помощникът ми я бе поставил до главата, където лежеше самотно, с присвити като краката на паяк пръсти.

Гръдният й кош бе отворен по дължина — от гърлото до корема — и гърдите висяха от двете му страни, а тежестта им дърпаше в противоположни посоки двете му половини. Долната част на торса се простираше от кръста до коленете. Краката й от коленете надолу лежаха един до друг, положени под мястото, където би трябвало да са свързани с бедрата. Освободени от колянната става, те лежаха с извъртени настрани ходила и с насочени навън пръсти.

Прониза ме болка, когато забелязах лакираните й в бледорозово нокти на краката. Интимността на подобно просто действие ми причини такава болка, че пожелах да я покрия, да се разкрещя на останалите да я оставят най-после на спокойствие. Вместо това стоях и гледах, чаках моя ред да нахлуя.

Все още можех да затворя очи и да видя назъбените краища на разкъсванията по скалпа й, свидетелство за многобройни удари с тъп предмет. Спомнях си до най-малката подробност синините по врата й. Можех да си представя кръвоизливите в очите й, миниатюрните петънца, предизвикани от пръсването на малки кръвоносни съдове. Причинени от огромното налягане на югуларните^[8] вени, те са класически признаци на удушаване.

Коремът ми се бе преобърнал, докато се питах какво още се бе случило на тази жена-дете, грижливо отгледана с фъстъчено масло, скаутски събрания, летни лагери и неделни училища. Скърбях за годините живот, от които бе лишена, за баловете, на които нямаше да отиде, за бирите, които нямаше да изпие.

Прогоних спомените за болезнената аутопсия, изтрих потта от лицето си и поклатих глава, разтърсвайки мократа си коса. Образите в съзнанието ми се размиваха и вече не можех да отделя спомените от миналото от видяното на снимките днес следобед. Точно като в живота. Отдавна подозирах, че много от спомените ми от детството са всъщност извлечени от стари снимки, че са производни на кадри, мозайка от целулоидни образи, превърнати в спомени от реалността. Може би беше по-добре миналото да се помни по този начин. Рядко правим снимки на тъжни събития.

Вдигнах кърпата си и се отправих към душа.

Бърди ме чакаше, когато се прибрах. Гледаше ме от другия край на антрето, бялото му тяло се отразяваше на фона на черния мраморен под. Изглеждаше раздразнен. Нима котките изпитват подобни емоции? Може би му приписвах своите чувства. Проверих купичката му и открих, че е полупразна. С чувство за вина все пак я напълних. Бърди бе понесъл преместването добре. Неговите нужди бяха съвсем прости. Аз, котешка храна „Фрискис“ и сън. Такива изисквания не срещат затруднения при преминаване на граници и при адаптация наново място.

Имах един час до срещата с Габи, така че се опънах на канапето. Упражненията и сауната бяха взели своето и сега се чувствах, сякаш основните ми мускулни групи са излезли от строя. Но изтощението има и своите положителни резултати. Усещах се физически, макар и не умствено, релаксирала. Както обикновено в такива моменти, ужасно ми се искаше да пийна нещо.

Късната следобедна светлина обливаше стаята, приглушена от избелелите муселинови завеси на прозорците. Точно това харесвам най-много в апартамента си. Слънчевата светлина се слива с бледите пастелни тонове и създава усещане за простор, което ми действа успокояващо.

Апартаментът е на първия етаж на П-образна сграда с вътрешен двор и заема почти изцяло едното крило. Така нямам съседи в непосредствена близост. От едната страна на дневната има френски прозорци, които водят към градината във вътрешния двор. Точно срещу тях си имам свой собствен малък двор. Това е рядкост в града — трева и цветя в центъра. Дори съм засадила няколко малки лехи с подправки.

Отначало се чудех дали ще ми хареса да живея сама. Никога преди не бях го правила. От къщи бях отишла в колежа, след това се омъжих, родих и отглеждах Кейти, никога не съм била господарка на собствения си дом. Напразно се бях тревожила. Животът сама много ми харесваше.

Носех се на границата между съня и будното състояние, когато телефонът ме изтръгна от унеса. Вдигнах слушалката с размътена от прекъснатата дрямка глава и бях възнаградена с механичен глас, който се опитваше да ми продаде парцел в гробищата.

— По дяволите! — Свалих крака на пода и станах от канапето. Това е един от недостатъците на самотния живот. Говоря си сама.

Другият недостатък е, че съм разделена с дъщеря си. Набрах номера й и тя вдигна след първото иззвъняване.

— О, мамо, радвам се, че се обаждаш! Как си? Не мога да говоря точно сега, чакат ме на другата линия. Може ли да ти звънна малко по-късно?

Усмихнах се. Кейти. Винаги задъхана и разпиляна в хиляда посоки.

— Разбира се, скъпа. Не е нещо важно, просто исках да те чуя. Ще ходя на вечеря с Габи. Да се чуем утре?

— Супер! Целуни я от мен. О, имам шестица по френски, ако си се канила да ме питаш.

— Не съм се и съмнявала — засмях се аз. — До утре.

Двайсет минути по-късно спрях пред блока на Габи. По някакво чудо имаше място за паркиране точно срещу входа й. Изгасих двигателя и слязох.

Габи живее на „Сен Луи“ — очарователно малко площадче, сгушено между улиците „Сен Лоран“ и „Сен Дьони“. Паркът е заобиколен от редица къщи на калкан с непредсказуеми форми, реликви от епоха на архитектурни приумици. Собствениците им ги бяха боядисали във всички цветове на дъгата и бяха напълнили дворовете им с летни цветя, от което къщите приличаха на сцена от анимационен филм на „Уолт Дисни“.

В парка цари някакво усещане за претенциозност, като се започне от централния фонтан, издигащ се като гигантско лале, и се стигне до малката ограда от ковано желязо, опасваща периметъра му. Високи до коляното, нейните закачливи линии и извивки отделят зеленината на обществения парк от натруфените къщички край него. Кой знае защо, тази гледка ми действа ободряващо — тихо успокоение, че в живота все още има хармония.

Погледнах към сградата на Габи. Тя е от северната страна на парка, третата по посока на улица „Анри Жюлиен“. Изглеждаше така, сякаш архитектът й не е могъл да спре, докато не е вложил всеки фантастичен детайл, за който се е сетил.

Сградата е от кафяв камък на три етажа, които имат големи издадени прозорци, а покривът изглежда като отрязана шестоъгълна куличка. Покрит е с овални керемиди, подредени като люспите по опашката на русалка. Кулата на върха е опасана от тясна тераса с парапет от ковано желязо. Прозорците са със сводест горен край с издадени арки. Всяка врата и прозорец има рамка от сложна дърворезба, боядисана в бледолилаво. Метална стълба се вие от приземното ниво до верандата на втория етаж, а сложните извивки на пречките на парапета повтарят металната ограда на парка. По прозорците има сандъчета с цъфнали цветя, а верандата е опасана от огромни саксии.

Явно ме бе очаквала. Преди да пресека улицата, дантеленото перде се раздвижи за секунда и входната врата се отвори. Тя ми махна, после заключи и провери, като разтърси силно дръжката на вратата.

Слезе по стръмната метална стълба, а дългата й пола се влачеше зад нея като платно. Чух я още докато се приближаваше. Габи обича неща, които лъщят или дрънчат. Тази вечер имаше гривна с малки сребърни камбанки на глезена си, която звънтеше на всяка крачка. Беше облечена като авангардна студентка. Винаги се носеше така.

— Как я караш?

— Добре — отвърнах.

Още докато го казвах, осъзнах, че не е истина. Но не исках да обсъждам убийствата, Клодел или пропуснатото пътуване до Квебек, нито проваления си брак или онова, което смущаваше спокойствието надуха ми напоследък.

— А ти?

— Добре.

Завъртя глава наляво — надясно и къдриците й се разлюляха. Добре. Много добре. Точно като едно време. Но не съвсем. Разпознавах собственото си поведение. Тя също премълчаваше нещо, искаше разговорът ни да остане безгрижен. Малко се натъжих от този факт, но подозирах, че е по моя вина, затова не казах нищо, а се включих в конспирацията на взаимното премълчаване.

— Е, къде ще хапнем?

Не може да се каже, че сменях темата, тъй като такава всъщност нямаше.

— Какво ти се яде?

Замислих се. Обикновено избирам, като си представям храната в чиния пред мен. Мозъкът ми определено е настроен да визуализира. Може да се каже, че когато става дума за храна, ме интересуват образите, а не менютата. Тази вечер си представях нещо червено и тежко.

— Италианска кухня?

— Добре. — Тя се замисли. — „Вивалди“ на „Пренс Артюр“? Може да седнем на открито.

— Идеално. Така ще използвам мястото за паркиране, което намерих тук.

Прекосихме площада, минахме под големите дървета, надвиснали над моравата. По пейките седяха старци, говореха си или гледаха минувачите. Двама патрулни полицаи обхождаха пътеките на парка. От време на време спираха, за да разменят поздрав с някого, да зададат въпрос или да отвърнат на нечие остроумие.

Подминахме циментовата тераса от западния край на площада. Забелязах думата Веспасиан и отново се запитах защо името на римския император е издълбано там.

След площада прекосихме улица „Лавал“ и минахме през бетонните колони на входа към улица „Пренс Артюр“. През цялото време не бяхме проговорили, а това бе странно. Габи никога не е била мълчалива или пасивна. Обикновено преливаше от планове и идеи. Тази вечер просто бе оставила говоренето на мен.

Погледнах я дискретно с крайчето на окото си. Оглеждаше лицата, с които се разминавахме, и дъвчеше нокътя на палеца си. Беше напрегната, сякаш търсеше някого по оживените тротоари.

Вечерта бе топла и влажна, а улицата — претъпкана. Хората се движеха във всички посоки. Ресторантите бяха разтворили вратите и прозорците си, масите бяха подредени безразборно отвън, сякаш някой се канеше по-късно да ги нареди както трябва. Мъже с памучни ризи и жени с голи рамене говореха и се смееха под яркоцветните чадъри. Някои чакаха на опашка да се освободят места. Застанах на опашката пред „Вивалди“, докато Габи отиде до магазинчето на ъгъла, за да купи бутилка вино. Когато най-после се настанихме, тя си поръча фетучини^[9] „Алфредо“, а аз — пикантно телешко с гарнитура от спагети. Въпреки че се изкушавах от доста специалитети, останах вярна на видението си за храна в червено. Докато чакахме салатите, отпивах от чашата си с минерална вода. Говорехме малко, движехме устни, произнасяхме думи, но не казвахме нищо. Просто седяхме. Това не бе уютното мълчание на стари приятелки, свикнали една с друга, а нервен диалог.

Познавах внезапните промени в настроението на Габи така добре, както собствените си менструални цикли. Усещах някакво напрежение у нея. Очите й не срещаха моите, а неспокойно бродеха и търсеха наоколо.

Познавах признаците. Пиеше прекалено много, опитвайки да притъпи безпокойството си. Алкохол — опиатът на тревожните. Знаех го, защото го бях изпитала. Ледът в чашата ми с „Перие“ бавно се топеше, а лимонът сякаш бе оживял. Падаше от едно кубче на друго с тих съскащ звук.

— Габи, какво става?

Въпросът я стресна.

— А?

Засмя се кратко и несигурно и отмести къдрица от челото си. Очите й бяха непроницаеми.

Разбрах намека й и преминах на неутрална тема. Щеше да ми каже, когато е готова. Цената на интимността е нейната загуба.

— Чувала ли си се с някого от Северозападния?

Бяхме се запознали там като студентки през седемдесетте. Вече бях омъжена и Кейти ходеше на градина. Тогава завиждах на Габи и на останалите за свободата им. Липсваха ми сплотяващите преживявания на купоните по цяла нощ и философските дискусии рано сутрин. Бях на тяхната възраст, но живеех по съвсем различен начин. Габи бе единствената студентка, с която се сближих. Никога не разбрах защо. Двете въобще не си приличахме. И тогава, и сега. Може би се дължеше на това, че Габи харесваше Пийт или поне се преструваше. Спомен: Пийт, по военному строг, заобиколен от деца-цветя, опиянени от изпушена трева и евтина бира. Той мразеше моите студентски купони и скриваше неудобството си зад надменно презрение. Само Габи бе направила усилие да се доближи до нас.

Не поддържах връзка с почти никого от състудентите ни. Бяха разпръснати из всички части на Щатите, повечето работеха в университети и музеи. През годините Габи много по-успешно кореспондираше с тях. Или просто другите я търсеха повече.

— Чувам се с Джо от време на време. Преподава в някакво тъпо градче в Айова. Или Айдахо. — Американската география никога не е била сред силните страни на Габи.

— И? — подканих я аз.

— А Върн работи в агенция за недвижими имоти в Лае Вегас. Беше тук на някаква конференция преди два-три месеца. Изоставил е антропологията и е щастлив като младенец.

Отпи от виното.

— Косата му си е все такава.

Този път смехът беше искрен. Или виното, или личното ми обаяние й действаха отпускащо.

— А, освен това получих съобщение по електронната поща от Джени. Обмисля дали да не се върне към научната работа. Нали знаеш, че се омъжи за някакъв хахо и се отказа от пост в „Рътгърс“, за да отиде в „Кийс“?

Габи обикновено не използваше смекчаващи изрази.

— Е, сега е получила възможност да се включи в някаква допълнителна програма и си скъсва задника от работа, за да спечели стипендия.

Нова глътка.

— Когато той й позволи. Какви са новините около Пийт?

Въпросът ме свари напълно неподготвена. До този момент бях подхождала крайно предпазливо към разговорите за проваления ми брак. Сякаш скоростите на речта ми блокираха, когато се стигнеше до тази тема, и ако ги освободях, щях по някакъв начин да затвърдя истината, пред която не бях готова да се изправя. Избягвах темата. Габи бе една от малкото, на които бях казала.

— Добре е. Чуваме се.

— Хората се променят.

— Да.

Салатите пристигнаха и в продължение на няколко минути се съсредоточихме върху заливките и подправките. Когато я погледнах, Габи седеше съвсем неподвижно, вдигнала във въздуха вилица с провесена от нея маруля. Отново се бе отдръпнала от мен, въпреки че, в момента сякаш изучаваше някакъв вътрешен свят, а не този наоколо.

Опитах с нова тактика:

— Кажи ми как върви проектът ти. — Набодох една маслина.

— Какво? А, проектът. Добре. Добре върви. Най-после спечелих доверието им и някои от тях наистина започват да се разкриват пред мен.

Лапна хапка от салатата си.

— Габи, знам, че си ми го обяснявала, но ще ми разкажеш ли отново? Нали знаеш, че съм добра във физическите науки. Каква точно е целта на проучването?

Тя се засмя на обичайната демаркационна линия между физическите дисциплини и културната антропология. Групата ни в университета бе малка, но с много разнообразни интереси: някои учеха етнология, друга лингвистика, археология и биологическа антропология. Знаех толкова малко за деконструктивизма, колкото и тя за митохондриалната ДНК.

— Спомняш ли си етнографските трудове, която Рей ни караше да четем? Е, общо взето, идеята е същата. Опитваме се да опишем света на проститутката чрез наблюдения отблизо и чрез интервюта с източници на информация. Полева работа. Строго поверително и лично. — Тя отново хапна от салатата си. — Кои са те? Откъде са? Как са се заловили с проституция? Какво правят всеки ден? Какви мрежи за взаимопомощ имат? Как се вместват в законната икономика? Как възприемат сами себе си? Къде…

— Ясно.

Може би виното оказваше своя ефект или бях напипала тема, която наистина я вълнуваше. Ставаше все по-оживена. Въпреки че вече се бе стъмнило, забелязал руменина по лицето й.

Кимнах и двете хапнахме от салатите си.

— Повечето хора мислят, че момичетата стават проститутки, след като са били насилвани, по принуда или нещо подобно. В действителност много от тях го правят просто заради парите. Те оценяват, че имат ограничени способности, с които никога не биха могли да припечелят за сносно съществуване на законния пазар на труда. Решават да проституират няколко години, защото е най-печелившото, с което могат да се захванат. Да продаваш тялото си е по-доходоносно от това да продаваш хамбургери.

Още салата.

— И както всяка друга група, те имат своя собствена субкултура. Интересувам се от мрежите, които създават, от връзките и системите за подкрепа и взаимопомощ, на които разчитат, такива работи.

Сервитьорът донесе поръчаните ястия.

— Ами мъжете, които ги наемат?

— Какво? — Въпросът сякаш я смути.

— А мъжете, които отиват при тях и ги избират? Те би трябвало да са важен елемент от цялостната картина. Разговаряш ли с тях? — Навих спагети на вилицата си.

— Аз… Да, с някои — заекна тя, видимо смутена. След кратка пауза заяви: — Стига сме говорили за мен, Темп. Кажи ми по какво работиш ти. Някакви интересни случаи? — Очите й бяха вперени в чинията.

Промяната на темата бе така внезапна, че ме свари неподготвена. Отвърнах почти без да се замислям:

— Тези убийства доста ме натоварват. — И веднага съжалих за казаното.

— Какви убийства? — Гласът й бе станал по-плътен, а думите — закръглени и меки.

— Миналия четвъртък изникна едно особено отвратително. — Не продължих. Габи никога не е искала да слуша за моята работа.

— Така ли? — Взе си още хляб. Просто проявяваше любезност. Беше ми разказала за работата си, сега искаше да чуе за моята.

— Да. Изненадващото е, че пресата не надуши нищо. Трупът бе намерен в Шербрук миналата седмица. Постъпи с неизвестна самоличност. Оказа се, че е убита през април.

— Прилича на другите ти случаи. Какво те тормози?

Облегнах се назад и я погледнах. Питах се дали наистина иска да чуе това. Може би щеше да бъде по-добре да й разкажа. По-добре за кого? За мен?

— Жертвата е била жестоко малтретирана. После тялото е било нарязано на парчета и изхвърлено в една падина.

Габи ме погледна безмълвно.

— Мисля, че начинът на действие на убиеца е сходен с този от едно друго убийство, по което съм работила.

— Тоест?

— Виждам един и същи — потърсих правилната дума — почерк и в двете.

— Например? — Тя се пресегна за чашата си.

— Зверско малтретиране, разчленяване на тялото.

— Но това е доста често срещано, когато жертвите са жени, нали? Смазват главите ни, удушават ни и после ни накълцват. Основна мъжка фантазия.

— Да — признах аз. — А и не знам причината за смъртта в този случай, тъй като тялото бе много разложено.

Габи видимо се притесни от чутото. Може би сгреших, че го казах.

— И какво още? — Държеше в ръка виното си, но не отпи.

— Отрязаните крайници. Разчленяването на тялото. Отделянето на части. Или… — Замълчах, защото се сетих за вакуума за отпушване на канали. Все още не бях сигурна какво означаваше той.

— Значи мислиш, че един и същ изрод е убил и двете?

— Да. Но не мога да убедя в това идиота, който води разследването. Дори не иска да погледне другия случай.

— Убийствата може да са дело на някой от онези перверзници, които се възбуждат, като убиват жени.

— Да — съгласих се, без да вдигам глава.

Гласът й отново звучеше рязко, кадифените нюанси бяха изчезнали. Оставих вилицата си и я погледнах. Наблюдаваше ме втренчено, с леко наведена напред глава и пръсти, стиснали здраво столчето на чашата. Чашата трепереше, а виното се поклащаше.

— Габи, съжалявам. Не трябваше да ти разказвам това. Добре ли си?

Тя изпъна гърба си и остави внимателно чашата на масата. Продължи да се взира в мен. Махнах на сервитьора.

— Искаш ли кафе?

Отговори ми само с кимване.

Довършихме вечерята си, като се насладихме на десерта и капучиното. Габи като че ли възвърна чувството си за хумор и двете се посмяхме на спомени от студентските години в хипарската епоха, когато ходехме с дълги прави коси, ръчно боядисани ризи и дънки с ниска талия и широки крачоли — едно поколение, бягащо с всички сили от конформизма. Минаваше полунощ, когато си тръгнахме от ресторанта.

Докато вървяхме по „Пренс Артюр“, тя се върна на темата за убийствата:

— Що за човек ще направи такова нещо?

Въпросът ме изненада.

— Искам да кажа, дали е някой луд? Или нормален? Би ли го различила сред множеството?

Объркването ми я раздразни.

— Можеш ли да го познаеш на църковен пикник примерно?

— Убиеца?

— Да.

— Не знам.

Тя настоя:

— Дали може да се преструва на нормален?

— Мисля, че да. Ако един и същи човек е убил и двете жени, а не съм сигурна в това, той е много организиран. Планира действията си. Много серийни убийци успяват дълго да заблуждават околните, преди да бъдат заловени. Но аз не съм психолог. Това са просто мои разсъждения.

Стигнахме до колата ми и я отключих. Внезапно тя се протегна и сграбчи ръката ми.

— Ела да ти го покажа.

Не я разбрах. Неочакваната промяна на темата ме остави недоумяваща.

— Ъъъ…

— Квартала с червените фенери. Моя проект. Само ще минем с колата през него и ще ти покажа момичетата.

Погледнах я точно в момента, когато фаровете на една задаваща се кола я осветиха. Лицето й изглеждаше странно под сиянието на движещите се светлини. Настойчивостта й бе убедителна.

— Добре. — Всъщност идеята изобщо не бе подходяща. Утре ме чакаше тежък ден. Но тя изглеждаше толкова настоятелна, че сърце не ми даваше да й откажа.

Габи се преви, за да седне в колата, и веднага избута седалката си възможно най-назад. Така освободи малко, но недостатъчно пространство за краката си.

Пътувахме мълчаливо няколко минути. Следвах указанията й и след шест пресечки завих наляво по улица „Сент Катрин“. Зад мен лежеше сърцето на Монреал. В огледалото за обратно виждане стърчаха високите силуети на комплекс „Дежарден“ и Двореца на изкуствата, съперничещи си от срещуположните ъгли, на които се намираха. Зад тях бе разположен комплексът „Ги Фавро“ и Конгресната палата.

В Монреал величието на архитектурата в центъра бързо отстъпва място на нищетата в източните квартали. Улица „Сент Катрин“ е свидетел и на двете. Родена в изобилието на Уестмон, тя прекосява Сентървил, достига на изток до булевард „Сей Лоран“ и Мейн — разделителната линия между източната и западната част на града. На „Сент Катрин“ се намират Форум, Ийтънс и Спектрум. В центъра от двете й страни се извисяват скъпи жилищни сгради и хотели, театри и търговски центрове. Но при „Сен Лоран“ улицата изоставя офиссградите и скъпите жилища, конгресните центрове и бутиците, ресторантите и баровете. Оттук нататък е царството на проститутките и травеститите. Техният район се простира на изток до квартала на гейовете. Обитават го заедно с пласьорите на дрога и групите от скинхедс. Туристите и жителите на града идват тук само като случайни посетители, дошли да позяпат, но без да срещат ничий поглед. Те виждат другата страна на живота и утвърждават собствената си изолираност от нея. Не се заседават дълго.

Почти бяхме стигнали до „Сен Лоран“, когато Габи ми посочи да спра вдясно. Открих празно място пред някакъв секс бутик и изгасих двигателя. От другата страна на улицата група жени се бяха струпали пред хотел „Дранада“. Той предлагаше стаи за туристи, но се съмнявах някакви туристи да ги посещават.

— Ето — посочи тя. — Това е Моник.

Моник носеше червени винилови ботуши до средата на бедрата и опъната до крайност черна ластична поличка, която едва покриваше дупето й. Под нея се очертаваха бикините й и ръбът на запасаната бяла блузка от полиестер. Пластмасовите обици стигаха до раменете й, бузите й бяха намазани с яркорозов руж, който остро контрастираше с гарвановочерната коса. Приличаше на карикатура на проститутка.

— А онова е Канди.

Габи посочи млада жена с къси жълти панталонки и каубойски ботуши. В сравнение с нейния грим всеки клоун в цирка би изглеждал невзрачен. Беше болезнено млада.

— Истинските си имена ли използват? — попитах тихо.

— Не знам. А ти би ли го използвала?

Посочи ми едно момиче с черни маратонки и шорти.

— Поарет.

— На колко години е? — Бях отвратена.

— Казва, че е на осемнайсет. Сигурно е на петнайсет.

Облегнах се назад и отпуснах ръце върху волана. Докато ми ги посочваше една по една, не можех да не направя асоциация с гибоните. Точно като малките маймуни тези жени се бяха разположили през равни интервали, разделяйки терена на мозайка от прецизно измерени територии. Всяка работеше в своя район, не позволяваше други от същия пол да попаднат в него и се стараеше да подмами някой мъжкар. Съблазнителните пози, закачките и усмивките бяха просто ритуал на ухажване. При тези маневри обаче целта не беше възпроизводството на вида.

Осъзнах, че Габи е спряла да говори. Беше свършила с изброяването. Завъртях глава и я погледнах. Беше с лице към мен, но очите й бяха заковани върху нещо извън прозореца ми. Може би извън моя свят.

— Да тръгваме.

Каза го толкова тихо, че едва я чух.

— Как…

— Тръгвай!

Резкият й тон ме порази. Понечих да кажа нещо, но погледът й ме накара да замълча.

Отново потеглихме мълчаливо. Габи изглеждаше потънала в мислите си, сякаш се бе пренесла на друга планета. Но когато спрях пред апартамента й, ме атакува изненадващо с нов въпрос:

— Били ли са изнасилени?

— Кои? — попитах.

— Онези жени.

Проститутките? Убитите?

— Кои жени?

Няколко секунди не ми отговори.

— Толкова ми е писнала тази гадост!

Слезе от колата и пое по стълбите, преди да успея да реагирам. Буйният й изблик ми подейства като шамар по лицето.

5.

През следващите две-три седмици не се чух с Габи. Не присъствах и в тефтерчето с телефонни номера на Клодел. Беше ме забравил напълно. Научих подробности за Изабел Ганьон от Пиер Ламанш.

Живяла с брат си и любовника му в „Сент Едуар“ — работнически квартал североизточно от Сентървил. Работела в малък бутик на „Сен Дьони“ за унисекс дрехи и аксесоари, наречен „Отрязък от живота“. Брат й, който бе пекар, измислил това име. Иронията на ситуацията бе много потискаща.

Изабел изчезнала в петък, на 1 април. Според брат си тя редовно посещавала няколко бара на „Сен Дьони“ и предишната нощ се прибрала доста късно. Чул я като че ли да влиза някъде към два през нощта, но не проверил. Двамата мъже излезли за работа рано сутринта. Някакъв съсед я видял към един часа следобед. Изабел трябвало да отиде в бутика към четири. Така и не се появила. Останките от трупа й бяха намерени девет седмици по-късно в двора на Семинарията. Била на двайсет и три.

Ламанш се появи в кабинета ми късно следобед, за да провери дали съм завършила анализа си.

— Има множество фрактури на черепа — казах аз. — Доста време ми отне да го реконструирам.

— Да.

Взех черепа от корковата подложка.

— Била е ударена поне три пъти. Тук е бил първият удар.

Посочих малък, подобен на чинийка кратер.

— Първият удар не е бил достатъчно силен, за да разбие черепа. Само е причинил депресионна фрактура на външната повърхност. После я е ударил тук.

Посочих центъра на плетеница от линии. Лъчите и кръговете образуваха паяжина от наранявания.

— Този удар е бил много по-силен и е причинил масивна фрактура с раздробяване. Черепът е бил разбит.

Бях работила дълги часове, за да сглобя наново парченцата. По краищата им се виждаха следи от лепило.

Ламанш ме слушаше съсредоточено, местейки поглед от черепа към лицето ми и обратно.

— После я е ударил тук. Този удар е бил нанесен по-късно. Съществуващите фрактури блокират новите, но тъй като новите линии не пресичат старите, този би трябвало да е последният.

— Ясно.

— Ударите вероятно са били нанасяни отзад и леко отдясно.

— Ясно.

Често постъпваше така с мен. Отсъствието на коментар не бе признак на незаинтересованост. Или на неразбиране. Нищо не убягваше от вниманието на Пиер Ламанш. Съмнявам се някога да е имало нужда от повторно обяснение на нещо. Кратките му отговори бяха неговият начин да те принуди да организираш мислите си. Продължих по-нататък:

— Когато черепът бъде ударен, той действа като балон. За частица от секундата костта хлътва в точката на въздействие и се издува от противоположната страна. Така че нараняването не се ограничава до мястото, където е нанесен ударът.

Вдигнах глава, за да проверя дали ме слуша. Слушаше.

— Заради структурата на черепа ефектът от внезапен удар се разпространява по определени траектории. Костта поддава или се счупва на общо взето предсказуеми места.

Посочих челото.

— Например удар тук може да доведе до нараняване на очните ябълки или на лицето.

Посочих тилната част на черепа.

— А удар тук често причинява странични фрактури в основата на черепа.

Той кимна.

— В нашия случай има две фрактури с раздробяване и една депресионна фрактура върху задната дясна половина. Има няколко линейни, които започват от противоположната страна на черепа и достигат до фрактурата на дясната половина. Това подсказва, че е удряно отзад и отдясно на жертвата.

— Три пъти — каза той.

— Три пъти — потвърдих.

— Убил ли я е? — Знаеше какъв ще бъде отговорът ми.

— Би могъл. Не мога да твърдя със сигурност.

— Има ли други следи от евентуалната причина за смъртта?

— Няма следи от куршуми, от пронизване с нож, няма други фрактури. Има някакви стари рани около гръбнака, но не съм сигурна какво означават те.

— Може би са от разчленяването.

Поклатих глава:

— Не мисля. Не са на правилното място.

Върнах черепа на подложката.

— Разчленяването е било извършено много умело. Той не просто е отрязал крайниците. Отделил ги е точно в ставите. Спомняш ли си случая Ган? Или Валенсия!

Той се замисли за минута. Наклони глава надясно, после наляво дори подобно раздвижване бе рядкост за него.

— Докараха ни Ган преди около две години — подсказах му аз. — Беше омотан в няколко слоя одеяла, пристегнати с тиксо. Краката му бяха отрязани с трион и пакетирани отделно.

Тогава се бях сетила за древните египтяни. Преди мумифицирането те вадели вътрешните органи и ги съхранявали отделно. Вътрешностите се увивали отделно и се поставяли редом с тялото. Убийците на Ган бяха направили същото с краката му.

— А, да. Спомням си случая.

— Краката на Ган бяха отрязани с трион под коленете. Същото беше и при Валенсия. Ръцете и краката му бяха отрязани на десетина сантиметра над или под ставите.

Валенсия се беше полакомил за някаква сделка с наркотици. Пристигна при нас в сак за хокей.

— И в двата случая крайниците бяха отрязани на най-удобното място. В този случай убиецът просто е прекъснал ставите. Виж.

Показах му една диаграма. Бях използвала стандартна схема на аутопсия, за да отбележа местата, където тялото бе разчленено. Една линия минаваше през гърлото. Други отделяха раменете, бедрата и коленните стави.

— Отрязал е главата на нивото на шестия шиен прешлен. Отстранил е ръцете в раменните стави, а краката — в тазобедрените. Долната част на краката е отделена точно в коленните стави.

Вдигнах лявата лопатка.

— Виждаш ли как разрезът заобикаля ставната ямка?

Той огледа следите — група успоредни бразди, обкръжаващи повърхността на ставата.

— Същото е и при крака. — Смених лопатката с тазовата кост. — Виж ацетабулума на тазовата кост. Влязъл е право в ставната капсула.

Ламанш огледа дълбоката гаванковидна яма, в която се намества главата на бедрената кост. По стените й имаше множество срезове. Мълчаливо взех тазовата кост и му подадох бедрената. Шийката й бе опасана от двойки успоредни разрези.

Той дълго оглежда костта, после я остави на масата.

— Единственото място, където се е отклонил, са ръцете. Там е рязал точно през костта.

Показах му едната лъчева кост.

— Странно.

— Да.

— Кое е по-типично? Това или другите?

— Другите. Обикновено искаш да нарежеш едно тяло, за да се отървеш от него по-лесно, така че го правиш по възможно най-бързия начин. Вземаш трион и го накълцваш. Този човек не е бързал.

— Хм. Какво значи това?

Доста бях мислила по този въпрос.

— Не знам.

И двамата мълчахме известно време.

— Семейството иска тялото, за да го погребе. Ще забавя предаването, доколкото мога, но искам да си подсигуриш достатъчно добри снимки и всичко, което ще ти трябва, ако се стигне до съд.

— Планирам да направя още снимки на някои от следите от разрези. Ще ги огледам под микроскоп, за да се помъча да определя с какво е рязано.

Внимателно подбрах следващите си думи и вперих поглед в него, очаквайки реакцията му.

— Ако снимките се получат добре, ще опитам да ги сравня със снимките от един друг случай.

Ъгълчетата на устата му се раздвижиха почти недоловимо. Не можах да определя дали е развеселен или раздразнен.

След кратка пауза той промълви:

— Да, господин Клодел спомена нещо такова. — Погледна ме право в очите. — Кажи ми защо смяташ, че тези случаи са свързани.

Изброих му приликите, които бях открила между Тротие и Ганьон. Удари с тежък предмет. Нарязване на тялото след смъртта. Използване на найлонови торби за боклук. Изхвърляне на трупа в изолиран район.

— И двата случая ли се разследват от Градската полиция?

— Само Ганьон. Тротие е била намерена в Сен Жером.

В Монреал, както и в много други градове, въпросите в чия юрисдикция попада даден район са много деликатни. Градът е разположен върху остров посред река Сен Лоран. Градската полиция на Монреал поема убийствата, извършени на самия остров. Тези извън острова се поемат от местните полицейски управления или от Квебекското управление по сигурността. Координацията между тях невинаги е особено добра.

След известна пауза Ламанш каза:

— Господин Клодел понякога е… — Поколеба се. — … доста труден. Направи сравнението. Съобщи ми, ако имаш нужда от помощ.

По-късно същата седмица фотографирах следите от разрезите с фотомикроскоп под различни ъгли, увеличения и интензитет на светлината. Надявах се да открия подробности от вътрешната им структура. Освен това бях взела малки сегменти костна тъкан от няколко стави. Планирах да ги изследвам със сканиращ електронен микроскоп. Но през следващите две седмици се оказах затънала до гуша в кости.

Един частично облечен скелет, открит от деца в някакъв парк в провинцията. Друго доста разложено тяло, изхвърлено на брега на езерото Сен Луи. Докато разчиствало мазето в новозакупения си дом, някакво семейство открило куфар, пълен с черепи, покрити с восък, кръв и пера. Всички тези трупове попаднаха при мен.

Този от езерото Сен Луи бе по всяка вероятност на един господин, умрял при корабокрушение с лодка предната есен, когато негов конкурент се намесил в свободната му практика като контрабандист на цигари. Тъкмо реконструирах черепа му, когато пристигна обаждането.

Бях го очаквала, но не толкова скоро. Докато слушах, сърцето ми се разтуптя трескаво. Цялата пламнах.

— Мъртва е от по-малко от шест часа — обясняваше ми Ламанш. — Мисля, че трябва да хвърлиш един поглед.

6.

Двайсет и четири годишната Маргарет Адкинс бе живяла със законния си съпруг и шестгодишния си син в квартал, сгушен в сянката на Олимпийския стадион. Трябвало да се срещне със сестра си в десет и половина, за да пообиколят магазините и да обядват заедно. Не се появила. Нито приела някакви телефонни обаждания, след като говорила със съпруга си в десет часа. Не е могла. Била е убита някъде между неговото обаждане и обяд, когато сестра й открила тялото, т.е. преди четири часа. Не знаехме нищо повече.

Клодел все още бе на местопрестъплението. Партньорът му — Мишел Шарбоно, седеше на един от пластмасовите столове, опасващи далечната стена на голямата зала за аутопсии. Ламанш се беше върнал от мястото на убийството преди по-малко отчае, само няколко минути след като докараха трупа. Когато се появих, аутопсията вече течеше. Веднага разбрах, че ще се наложи да работим извънредно тази нощ.

Тя лежеше по очи, с ръце, опънати край тялото, с обърнати нагоре длани и присвити пръсти. Хартиените торбички, поставени върху тях преди вдигането на трупа от местопрестъплението, вече бяха махнати. Ноктите бяха огледани много внимателно и всичко под тях бе изстъргано. Жертвата беше гола и кожата й изглеждаше като восъчна на фона на полираната неръждаема стомана. По целия й гръб имаше малки кръгчета — следи от отворите за отцеждане по масата. Тук — там някой отделен косъм се бе залепил за врата й, завинаги отделен от заплетените къдрици на главата й.

Тилът й бе деформиран, формата му бе леко променена — като кипната фигура в детска рисунка. От косата й капеше кръв и се смесваше с водата, с която бяха почистили трупа, после се събираше под тялото в яркочервена локва. Анцугът, сутиенът, бикините, обувките и чорапите бяха разстлани и подредени на съседната маса за аутопсии. Бяха пропити с кръв и лепкавият сладникав мирис се носеше задушливо във въздуха. В найлонова торбичка до дрехите имаше ластичен колан и дамска превръзка.

Даниел правеше моментални снимки с „Полароид“. Готовите лежаха на бюрото до Шарбоно, а образите върху тях бяха с различна степен на яснота. Шарбоно ги оглеждаше една по една, после внимателно ги оставяше по местата им. Докато правеше това, замислено дъвчеше долната си устна.

Униформен полицай от отдела за идентифициране снимаше с „Никон“ и светкавица. Докато обикаляше масата, Лиза — най-новата от служителите в моргата — постави старомоден параван зад тялото. Боядисаната метална рамка с бял плат принадлежеше на епоха, когато подобни вещи са се използвали в болниците, за да се прикриват пациентите по време на по-деликатни процедури. Иронията бе доста смразяваща. Запитах се чие право на уединение се опитваха да защитят тук. На Маргарет Адкинс вече не й пукаше.

След няколко кадъра фотографът слезе от столчето, на което бе стъпил, и погледна въпросително Ламанш. Патологът пристъпи към тялото и посочи драскотина отзад на лявото рамо.

— Засне ли това?

Лиза постави правоъгълна карта вляво от ожуленото място. На нея бяха изписани номерата от Лабораторията по съдебна медицина и от моргата заедно с датата: 23 юни 1994 г. И Даниел, и фотографът направиха снимки в едър план.

Следвайки указанията на Ламанш, Лиза обръсна косата около раните на главата, като на няколко пъти навлажни скалпа. Имаше пет рани. Всяка притежаваше назъбените краища, типични за травми, причинени от тъп инструмент. Пиер ги измери и ги отрази в диаграми. Фотоапаратите ги запечатаха в едър план.

Най-после Ламанш каза:

— Това е достатъчно от този ъгъл. Моля, завъртете я отново по гръб.

Лиза пристъпи напред и за момент ми препречи гледката. Плъзна тялото към лявата страна на масата, леко го превъртя назад и пъхна лявата ръка под корема. После двамата с Даниел обърнаха трупа по гръб. Чух леко тупване, когато главата се отпусна върху стоманената маса. Лиза я повдигна, постави гумена подложка под врата и се отдръпна назад.

Това, което видях, накара сърцето ми да затупти още по-бързо, а кръвта ми закипя като гейзер, заплашващ да изригне.

Маргарет Адкинс бе разпорена от гръдната до лонната кост. Назъбената пролука разкриваше цветовете и тъканите на обезобразените вътрешности. В най-дълбоките точки, където органите бяха извадени, се виждаше лъскавата обвивка около гръбначния стълб.

Вдигнах очи нагоре, за да отместя погледа си от ужасната гледка, но и там не намерих облекчение. Главата бе леко завъртяна и разкриваше дребно лице с чип нос и деликатно вирната брадичка, високи скули и осеяни с лунички страни. В смъртта миниатюрните кафяви петънца се открояваха в рязък контраст със заобикалящата белота, сред която бяха разпръснати. Приличаше на Пили Дългото чорапче с къса кестенява коса. Но малката уста не се усмихваше. Устните бяха широко разтеглени и от тях се подаваше отрязаната й лява гърда, а зърното лежеше точно върху деликатната долна устна.

Вдигнах глава и срещнах погледа на Ламанш. Бръчките около очите му изглеждаха по-дълбоки от обикновено. Долните клепачи бяха някак напрегнати и отпуснатата кожа под тях леко потрепваше. Видях тъга, а може би и още нещо.

Пиер не каза нищо и продължи аутопсията, местейки поглед от тялото към папката си и обратно. Записваше всеки чудовищен детайл, отбелязваше положението и резултатите от измерванията. Описваше всеки белег и нараняване. Докато работеше, тялото бе фотографирано и отпред. Ние чакахме. Шарбоно пушеше.

Стори ми се, че минаха часове, докато Ламанш завърши външния оглед.

— Добре. Закарайте я на рентгена.

Лиза и Даниел избутаха стоманената носилка до масата за аутопсии. С професионална ловкост и невъзмутимост преместиха тялото и го подкараха към рентгена.

Мълчаливо отидох и седнах на стола до Шарбоно. Той леко се надигна, кимна ми и се усмихна, дръпна продължително от цигарата си и я изгаси.

— Доктор Бренън, как сте?

Шарбоно винаги говореше с мен на английски, горд от това колко добре владее езика. Речта му бе странна смесица от квебекски и южняшки жаргон, резултат от детство, прекарано в Чикутими, доразвита от две години в нефтените полета на Източен Тексас.

— Добре. А вие?

— Не се оплаквам. — Той сви рамене по начин, типичен за френскоговорящите — с повдигнати рамене и обърнати нагоре длани.

Шарбоно имаше широко дружелюбно лице и прошарена коса, която винаги ми напомняше за анемона. Беше едър мъж с непропорционално широк врат, заради който яките на ризите му винаги изглеждаха тесни. Сякаш за да компенсират това, вратовръзките му обикновено бяха усукани и изкривени на една страна или увиснали доста под нивото на първото копче на ризата му. Той често разхлабваше връзката си още от сутринта, като вероятно се надяваше да представи небрежния си вид като преднамерен. Или просто искаше да се чувства удобно. За разлика от повечето детективи от полицията, Шарбоно не държеше да изглежда като манекен.

— Видяхте ли снимките от местопрестъплението? — попита той и вдигна един кафяв плик от бюрото.

— Още не.

Извади купчина моментални снимки и ми ги подаде.

— Това са работните фотоси, които дойдоха с тялото.

Кимнах и започнах да ги разглеждам. Детективът ме наблюдаваше внимателно. Може би очакваше да се смутя от кръвта, за да каже на Клодел, че съм примигала. Или искрено се интересуваше от реакцията ми.

Снимките бяха в хронологичен ред и пресъздаваха сцената на местопрестъплението с тази последователност, в която е била открита. На първата снимка се виждаше тясна улица със стари, но добре поддържани триетажни сгради от двете страни. По тротоарите имаше дървета, чиито дънери се губеха сред малките квадрати пръст, оградени от циментовата настилка. Пред сградите имаше миниатюрни дворчета, всяко с тясна алея, водеща към стръмна метална стълба. Тук-там край пътеките се виждаше по някое детско колело.

Следващите няколко снимки се фокусираха върху фасадата на една от тухлените сгради. Разни детайли привлякоха вниманието ми. На табелките на две врати на втория етаж бяха изписани номерата 1407 и 1409. Някой бе засадил цветя под един прозорец на първия етаж. Различих три повехнали невена, сгушени един до друг. На ръждясалата желязна ограда, която опасваше миниатюрния двор, бе подпряно колело. Ръждясала табела бе забита доста ниско в тревата, сякаш се опитваше да прикрие надписа си: „ПРОДАВА СЕ“.

Въпреки опитите да й се придаде индивидуален дух, сградата изглеждаше като всички други по улицата! Запитах се: Защо точно тази къща? Защо трагедията е споходила точно това място? Защо не 1405? Или някоя къща от другата страна на улицата? Или някоя сграда по-надолу?

Една по една снимките ме доближаваха, все едно гледах през микроскоп, който все повече увеличава образа. Следващата серия снимки показваше вътрешността на апартамента. Отново се почувствах погълната от подробностите. Малки стаи. Евтини мебели. Неизбежният телевизор. Дневна. Трапезария. Момчешка стая, облепена с плакати на хокеисти. Книга, оставена върху единично легло: Какво движи света. Болката отново ме прониза. Усъмних се, че книгата отговаря на този въпрос.

Маргарет Адкинс бе харесвала синьото. Тялото лежеше в миниатюрна стая вляво от входа. От нея две врати водеха към втора спалня и към кухнята. През вратата на кухнята се виждаше ламинирана маса, на която бяха поставени индивидуални пластмасови подложки. В тясната стая, където бе умряла Адкинс, имаше само телевизор, канапе и бюфет. Тялото бе проснато в средата.

Тя лежеше по гръб с широко разтворени крака. Беше напълно облечена, но горнището на анцуга й бе вдигнато нагоре и прикриваше лицето. Китките й бяха вързани над главата и ръцете висяха безжизнено. Трета позиция — като неопитна балерина на първото си представление.

Разрезът на гърдите бе зловещ и кървав, прикрит само отчасти от потъмняващия слой кръв, който обграждаше тялото и сякаш покриваше всичко. Ален квадрат маркираше мястото, където се бе намирала лявата гърда. Краищата му образуваха застъпващи се срезове, дълги перпендикулярни разрези, пресичащи се под ъгъл от деветдесет градуса. Раната ми напомни за трепанациите, които бях виждала по черепите на древните маи. Но това осакатяване не бе направено, за да се облекчи болката на жертвата или за да се освободят въображаемите демони от тялото й. Тук не бе освободен някакъв пленен дух. Маргарет Адкинс бе използвана като врата, през която бе преминала нечия измъчена и деформирана душа, търсеща облекчение.

Долнището на анцуга бе смъкнато, а коланът бе опънат между разтворените крака. Оттам изтичаше кръв и се събираше в локва под тялото. Беше умряла, обута с чорапи и маратонки.

Мълчаливо върнах снимките в плика и го подадох на Шарбоно.

— Отвратителна история, а? — Той махна някаква трохичка от долната си устна, огледа я и я изхвърли.

— Да.

— Копелето се мисли за шибан хирург. Каубоят с червеното острие. — Поклати глава.

Даниел се върна с рентгеновите снимки и започна да ги подрежда върху осветения екран на стената.

Огледахме ги последователно, погледите ни едновременно се местеха отляво надясно, от главата към краката. Фронталните и латералните снимки на черепа показваха множество фрактури. Раменете, ръцете и гръдният кош изглеждаха нормални. Не видяхме нищо необичайно, докато не стигнахме до снимката на коремната и тазовата област. Всички веднага го забелязаха.

— Боже господи! — възкликна Шарбоно.

— Исусе!

В корема на Маргарет Адкинс се очертаваше малък предмет. Всички се взряхме в него мълчаливо. Имаше само едно обяснение. Предметът бе напъхан през вагината високо навътре в матката с достатъчна сила, за да се скрие напълно от външен поглед. Когато го видях, се почувствах, сякаш горещ ръжен прониза утробата ми. Неволно, притиснах ръка към корема си, а сърцето ми заби лудешки. Вгледах се в снимката и видях статуя.

Ограден от широките тазови кости, силуетът се открояваше в рязък контраст с органите, сред които се намираше. Заобиколена от сивеещите на снимката вътрешности, яркобялата фигура стоеше с повдигнат напред крак и протегнати ръце. Приличаше на религиозна статуя. Главата й бе сведена като на праисторическа Венера.

В стаята цареше пълна тишина.

— Виждал съм такава — каза накрая Даниел. С рязко движение избута очилата си нагоре. Тикът деформира чертите на лицето му, сякаш бе гумена играчка. — Това е Дева Мария.

— Този кучи син е истински изрод — заяви Шарбоно, за момент забравил прагматичната невъзмутимост на детектив, разследващ всекидневно убийства.

Емоционалният му изблик ме изненада. Не бях сигурна дали чудовищната гледка бе събудила някакви чувства у него, или реакцията му се дължеше на религиозния характер на предмета, с който бе извършена гаврата. Както при повечето жители на Квебек, детството на Шарбоно несъмнено бе пропито от традиционния католицизъм и ритъмът на ежедневието му бе неоспоримо ръководен от църковната догма. Въпреки че мнозина от нас отхвърлят външната показност, почитта към символите често остава непокътната. Човек може да откаже да носи расо, но не би го изгорил.

Отново последва продължително мълчание. Накрая Ламанш проговори, внимателно подбирайки думите си. Не можех да определя дали осъзнава пълния смисъл на това, което виждахме. Не бях сигурна, че и аз го осъзнавам. Въпреки че говореше с по-мек тон, отколкото бих избрала аз, той съвършено точно изказа на глас собствените ми мисли:

— Господин Шарбоно, мисля, че вие и вашият партньор трябвала се срещнете с доктор Бренън и мен. Както несъмнено знаете, има някои смущаващи аспекти в този случай и в няколко други.

Той замълча, докато Шарбоно осмисли казаното, и в същото време явно пресметна нещо наум.

— Ще имам резултатите от аутопсията по-късно тази вечер. Утре е почивен ден. Удобно ли е да се срещнем в понеделник сутринта?

Детективът го погледна, после насочи очи и към мен. Лицето му бе невъзмутимо. Не можех да отгатна дали е разбрал намека на Пиер, или наистина не подозираше за другите случаи. Нямаше да се изненадам, ако Клодел бе подминал моите коментари, без да ги сподели с партньора си. Ако бе така, Шарбоно не можеше да признае неинформираността си.

— Да. Добре. Ще видя какво мога да направя.

Ламанш задържа тъжния си поглед върху Шарбоно в очакване.

— Добре, добре. Ще дойдем. А сега трябвала се връщам на улицата и да се залавям да търся това копеле. Ако Клодел се появи тук, кажете му, че ще го чакам в управлението към осем.

Беше потресен. Бе пропуснал да превключи на френски, когато се обърна към Пиер. Съзнаваше, че му предстои дълъг разговор с партньора му.

Ламанш поднови аутопсията още преди Шарбоно да затвори вратата след себе си. Останалата част от нея бе съвсем рутинна. Гръдният кош бе отворен с Y-образен разрез. Органите бяха извадени, претеглени, разрязани и изследвани. Положението на статуята бе определено, вътрешните наранявания бяха преценени и описани. Даниел сряза със скалпел кожата отгоре на главата, обели лицето напред и скалпа назад и отстрани част от черепа с електрически трион. Отдръпнах се крачка назад и затаих дъх, когато въздухът се изпълни с режещия звук на триона и мириса на изгорена кост. Мозъкът бе структурно нормален. Тук — там по повърхността имаше желеподобни бучки — като черни желирани рибки върху лъскав сив глобус. Субдурални хематоми от ударите по главата.

Знаех какво ще представлява докладът на Ламанш по същество. Жертвата бе здрава млада жена без малформации и следи от заболявания. Днес някой я бе ударил по главата достатъчно силно, за да причини фрактура на черепа и мозъчни кръвоизливи. Поне пет пъти. После убиецът бе напъхал статуя във вагината й, беше извадил част от вътрешностите й и отрязал едната й гърда.

Разтреперих се, докато осмислях страданието й. Раните във вагината бяха много показателни. Разкъсаната плът бе кървила продължително и обилно. Статуята е била пъхната, докато сърцето й още е биело. Докато е била жива.

— … кажи на Даниел от какво имаш нужда, Темперанс.

Изобщо не бях чула за какво се говори. Гласът на Пиер ме върна в реалността. Той бе завършил и предлагаше да взема проби от костите. Гръдната кост и ребрата бяха отделени още в началото на аутопсията, така че казах на Даниел да ги изпрати горе за накисване и почистване.

Доближих се до тялото и надникнах в гръдната кухина. Многобройни малки разрези криволичеха по гръбначните прешлени откъм страната на корема. Приличаха на пътека от бледи цепнатини в твърдата обвивка на гръбнака.

— Искам гръбначния стълб оттук дотук. Също и ребрата. — Посочих участъка с разрезите. — Изпрати ги горе на Денис. Кажи му да ги накисне, без да ги попарва. И внимавай много, като ги отделяш. Не ги докосвай с остриета.

Той слушаше, разперил ръцете си встрани от тялото. Носът и горната му устна се раздвижиха, докато наместваше очилата си. Постоянно кимаше.

Когато замълчах, той погледна Ламанш.

— После да я затворим ли?

— Да, след това я затворете — отвърна Пиер.

Даниел се залови за работа. Щеше да извади костните сегменти, после да върне органите на местата им и да затвори коремната област. Накрая щеше да постави на място и отрязаната част от черепа, да намести лицето и да зашие скалпа. Като се изключеше Y-образният шев отпред, Маргарет Адкинс щеше да изглежда недокосната. Щеше да бъде готова за погребението си.

Върнах се в кабинета си, решена да премисля нещата, преди да се отправя към дома си. Петият етаж беше съвсем безлюден. Завъртях се на стола си, вдигнах крака върху перваза на прозореца и погледнах към реката.

Сградата бе абсолютно тиха, но това необичайно спокойствие не ми помогна да се отпусна. Мислите ми бяха черни като реката. Запитах се за момент дали някой не ме гледа откъм циментовата фабрика, някой също така самотен като мен, също така притеснен от тишината на празните офиси.

Напоследък имах проблеми със съня, днес бях на крак от шест и половина сутринта. Би трябвало да се чувствам изморена. Вместо това бях напрегната и изплашена. Улових се, че разсеяно си играя с дясната вежда — нервен жест, с който изключително дразнех съпруга си. Критиките му през всичките години на брака ни не бяха успели да изкоренят този мой навик. Раздялата си има и своите добри страни. Сега мога да си нервнича колкото ми душа иска.

Пийт. Последната ни година заедно. Лицето на Кейти, когато й казахме, че се разделяме. Не би трябвало да й подейства много травмиращо — казвахме си, — нали вече е в колежа. Колко сме грешали. Сълзите й едва не ме накараха да променя решението си. Маргарет Адкинс, ръцете й, извити в смъртта. Беше боядисала вратите на къщата си в синьо със същите тези ръце. Беше закачила плакатите на сина си. Убиецът. Някъде там ли бе в момента? Дали се наслаждаваше на спомена за стореното днес?

Телефонът иззвъня и разцепи тишината. Изтръгна ме от убежището, в което се бях оттеглила. Стреснах се така силно, че подскочих и съборих с лакът чашата с моливи и химикалки. Маркери и химикалки се разлетяха във всички посоки.

— Доктор Брен…

— Темп. Слава богу! Търсих те у вас, но те нямаше. Очевидно. — Смехът й бе превъзбуден и напрегнат. — Реших да набера този номер просто за всеки случай. Всъщност не очаквах да те намеря.

Познах гласа й, макар че звучеше по начин, който не бях чувала преди. Беше напрегнат от страх. Тонът бе приповдигнат, ритъмът — накъсан. Думите препускаха към мен, задъхани и настойчиви, като шепот при рязко издишване. Стомахът отново ме присви.

— Габи, не съм те чувала от три седмици. Защо не се…

— Не можех. Бях… заета… с нещо. Темп, нуждая се от помощ.

По линията прозвуча тихо пращене, докато тя наместваше слушалката. Като фон се чуваше глухият тътен на някакво оживено място. От време на време се долавяха приглушени гласове и дрънчене на метал. Представих си я как стои пред някой обществен телефон, оглежда всичко край себе си, а очите й се стрелкат неспокойно.

— Къде си? — Взех химикалка от купчината на бюрото и я запре — мятах в ръката си.

— В един ресторант. „Ла Бел Прованс“. На ъгъла на „Сан Катрин“ и „Сен Лоран“. Ела да ме вземеш, Темп.

Страхът й стана още по-осезаем. Звучеше все по-изплашено.

— Габи, имах много тежък ден. Ти си само на няколко пресечки от дома си. Не можеш…

— Той ще ме убие! Вече не мога да държа нещата под контрол. Мислех, че мога, но съм грешала. Не мога вече да го прикривам. Трябва да пазя себе си. Той не е прав. Той е… напълно превъртял.

Гласът й звучеше все по-силно и трескаво и вече почти достигаше точката на истерията. Спря внезапно и паузата изпъкна още по-отчетливо от това, че бе заговорила на френски. Спрях да си играя с химикалката и погледнах часовника си — 21,15. По дяволите!

— Добре. Ще бъда там след петнайсет минути. Оглеждай се за мен.

Сърцето ми биеше до пръсване и ръцете ми трепереха. Заключих кабинета си и буквално пробягах разстоянието до колата си.

7.

Докато карах към посоченото място, емоциите ми извършваха сложни акробатични изпълнения. Беше се стъмнило, но градът бе напълно осветен. Хората седяха по балкони и веранди, изнесли столовете си, за да се порадват на лятото. Говореха и пиеха изстудени напитки, а непоносимата следобедна жега вече отстъпваше на освежителната хладина на вечерта.

Копнеех за такъв спокоен семеен живот, мечтаех само да се прибера у дома, да си разделя сандвич с риба-тон с Бърда и да заспя. Исках с Габи всичко да е наред, но предпочитах тя да си бе взела такси до дома. Ужасявах се от това, че трябва да се сблъскам с истерията й. Чувствах облекчение, че ми се е обадила. Страх за безопасността й. Раздразнение, че трябва да ходя в Мейн. Изобщо немного добра комбинация от чувства.

Поех по „Рене Левек“ към „Сен Лоран“ и продължих вдясно, обърнала гръб на Чайнатаун.

Мейн се разпростря пред мен: на север стигаше до Чайнатаун по булевард „Сен Лоран“. Мейн е доста претъпкан квартал с малки магазинчета, бистра и евтини кафенета, а „Сен Лоран“ е главната му търговска артерия. Оттам той се превръща в мрежа от тесни задни улички с евтини претъпкани къщи. Въпреки френския му дух, Мейн винаги е бил мозайка от множество култури, зона, в която езиците и етническите принадлежности съществуват рамо до рамо, но не се смесват, както характерните ухания, които се носят от десетките магазини и пекарни. Италианци, португалци, гърци, поляци и китайци са струпани в отделни ниши по „Сен Лоран“, изкачващ се от пристанището до планината.

Някога Мейн е бил главната разпределителна станция за имигранти в Монреал. Новодошлите били привличани от евтините жилища и удобната близост на други сънародници. Те се установявали тук, за да опознаят живота в Канада, поддържали връзките помежду си, за да преодолеят трудната ориентация и да изградят увереността си в лицето на чуждата култура. Някои научавали френски и английски, забогатявали и се местели другаде. Други оставали или защото предпочитали сигурността на познатата среда, или защото им липсвала възможността да се измъкнат. Днес това ядро от консервативно мислещи и неудачници е обогатено от множество изпаднали в беда и хищници, цял легион от безпомощни, отхвърлени от обществото и тези, които са ги превърнали в своя плячка. Хората от другите части на града идват в Мейн по различни причини: търсят изгодни цени, евтини ресторанти, наркотици, алкохол и секс. Идват, за да купуват, да зяпат, да се забавляват, но не остават тук.

„Сент Катрин“ оформя южната граница на Мейн. Завих надясно и паркирах до тротоара, почти на същото място, където бяхме спрели двете с Габи преди три седмици. Сега беше по-рано и проститутките тъкмо започваха да заемат местата си.

Габи явно се бе оглеждала за мен. Когато погледнах в огледалото за обратно виждане, тя вече пресичаше улицата, притиснала куфарчето си към гърдите. Не тичаше с всичка сила като човек, ужасен до краен предел, но страхът й бе очевиден. Бягаше като повечето възрастни, които не са тичали от деца, дългите й крака леко се огъваха, главата бе сведена, а чантата на рамото се люлееше в ритъм със спънатата походка.

Заобиколи колата, качи се задъхана и седна със затворени очи. Очевидно опитваше да се овладее и стискаше ръцете си с всичка сила, за да ги накара да спрат треперенето си. Не бях я виждала никога в подобно състояние и това ме изплаши. Габи винаги е имала склонност към известен драматизъм, когато преминава през непрекъснатите кризи в живота си — и истински, и въображаеми, но нищо не я бе разстройвало до такава степен.

Няколко минути не казах нищо. Въпреки че вечерта бе топла, усещах някакъв хлад и дишането ми се учести. Навън, на улицата, свиреха клаксони, някаква проститутка подхвърляше подканващи реплики към минаваща кола. Гласът й се извисяваше в лятната вечер като детско самолетче, което описва спирали и лупинга.

— Да тръгваме.

Каза го толкова тихо, че едва я чух. Deja vu.

8.

— Ще ми кажеш ли какво става? — попитах аз.

Тя вдигна ръка, сякаш да спре упреците ми, и после я притисна към гърдите си. Усещах страха й. Тялото й миришеше на сандалово дърво и пот.

— Ще ти кажа. Ще ти кажа! Само ми дай малко време.

— Не ме занасяй, Габи — рекох по-рязко, отколкото възнамерявах.

— Извинявай! Само да се махнем оттук. — Зарови лице в дланите си.

Добре, да следваме нейния сценарий. Щеше да се наложи да се успокои и да ми обясни какво става. Но несъмнено щеше да ми каже.

— У вас ли? — попитах я.

Тя кимна, без да вдига глава от дланите си. Запалих колата и поех към площад „Сен Луи“. Когато стигнахме до блока й, Габи още не бе проговорила. Въпреки че дишането й се бе успокоило, ръцете й още трепереха. Ту сплиташе пръсти и ги стискаше силно, ту ги разделяше в странната последователност на паниката.

Паркирах и изгасих двигателя, обзета от неприятно чувство за това, което щеше да последва. Бях успокоявала Габи, когато изпадаше в паника заради проблеми със здравето, конфликти с родителите или колегите си, заради кризи във вярата, самоуважението, любовта. Винаги ми е действало изтощително. Неизменно при следващата ни среща тя бе весела и невъзмутима, напълно забравила преживяната катастрофа. Не че не желаех да проявявам съчувствие, но вече го бях преживявала безброй пъти. Спомнях си за бременността, която се оказа несъществуваща. За откраднатия портфейл, който се намери зад възглавницата на канапето. Все пак, силата на нейната реакция ме разтревожи.

— Искаш ли да спиш при мен тази вечер?

Тя не отговори. От другата страна на площада един старец наместваше вързоп парцали под главата си и се настаняваше да прекара нощта на пейката.

Мълчанието се проточи толкова дълго, че за момент се зачудих дали ме бе чула. Обърнах се към нея с намерението да повторя поканата си и видях, че гледа право към мен. Нервните накъсани движения отпреди няколко минути бяха престанали. Сега седеше абсолютно неподвижна. Гърбът й бе изпънат, горната половина на тялото — наведена леко напред, така че почти не се докосваше до облегалката. Едната й ръка лежеше в скута, а другата бе свита в юмрук, притиснат силно към устните й. Очите й бяха присвити, а клепачите потреперваха почти недоловимо. Сякаш преценяваше нещо наум, обмисляше вариантите и евентуалните резултати. Внезапната промяна в настроението й бе изнервяща.

— Сигурно ме мислиш за луда. — Беше напълно спокойна, а гласът й — плътен и овладян.

— Объркана съм. — Не й казах какво мисля наистина.

— Да. Това е мек начин да се определи ситуацията.

Каза го и се засмя горчиво, после бавно поклати глава. Къдриците й се раздвижиха.

— Май наистина превъртях там.

Чаках я да продължи. Някъде наоколо се чу затръшване на автомобилна врата. Ниският меланхоличен звук на саксофон се понесе откъм парка. В далечината прозвуча вой на линейка.

По-скоро усетих, отколкото видях, че в тъмнината Габи е отместила погледа си. Сякаш се бе движила по пътя към мен и в последния момент бе свила встрани. Като обектив на автоматичен фотоапарат, очите й се насочиха някъде зад мен и тя отново се отнесе. Пак премина към вглъбено общуване със себе си, прехвърляше вариантите и решаваше кой да избере.

— Ще се оправя сама — каза тя, взе куфарчето и чантата си и посегна към дръжката на вратата. — Благодаря ти много, че дойде.

Беше решила да избегне обясненията.

Е, може би си казваше думата умората или стресът от последните няколко дни. Без значение. Просто си изпуснах нервите.

— Чакай малко! — избухнах аз. — Искам да знам какво става! Преди час ми разправяше, че някой иска да те убие! Пробягваш разстоянието от ресторанта до колата с всички сили, идваш задъхана и разтреперана, сякаш те гони Джак Изкормвача! Не можеш да дишаш нормално, ръцете ти се мятат трескаво, сякаш по тях тече ток, а сега се каниш да се измъкнеш най-спокойно само с едно „Благодаря, че ме докара“ и без никакво обяснение?

Никога не се бях чувствала толкова вбесена от нея. Бях повишила глас и дъхът ми излизаше на пресекулки.

Моят гняв я закова на място. Започнала се оглежда уплашено като кошута, попаднала пред фаровете на кола. По улицата мина автомобил и лицето на Габи стана за миг бяло, после червено и това подчерта странното й изражение.

Застина неподвижно, като вцепенена. След малко сякаш се отприщи някакъв клапан и напрежението започна да се изцежда от тялото й. Пусна дръжката на вратата, остави куфарчето на пода и се облегна на седалката. Отново се затвори в себе си и запремисля.

Накрая си пое дълбоко дъх и изпъна леко рамене. Беше избрала как да действа. Веднага щом заговори, разбрах какво е решила да прави. Щеше да ме допусне до себе си, но не напълно.

— Работих с някои… необичайни… хора напоследък.

Реших, че това е доста слабо казано, но замълчах.

— Не, не. Знам, че звучи банално. Нямам предвид обикновените хора от улицата. С тях знам как да се оправям.

Начинът, по който подбираше думите си, доста ме изнервяше.

— Ако познаваш играчите, ако знаеш правилата и жаргона им, нямаш проблеми. Трябва да спазваш техния етикет и да не дразниш никого. Много е просто: Не навлизай в чужда територия, не прецаквай никого, не говори с ченгета. Не е трудно да се работи там, освен във вечерните часове. Пък и момичетата вече ме познават. Знаят, че не съм заплаха за тях.

Тя млъкна. Не знаех дали пак се изолира от мен, или продължава сортирането на информацията. Реших да я подканя:

— Някоя от тях ли те заплашва?

Етиката винаги е била много важна за Габи и предположих, че се опитва да прикрие някоя от проститутките, които интервюира за проекта си.

— От момичетата ли? Не. Не! Те не създават никакви проблеми. Мисля, че всъщност харесват компанията ми. И аз мога да бъда похотлива като тях.

Добре. Знаем кое не е проблемът. Продължих да разпитвам:

— Как избягваш да не те вземат за една от тях?

— О, не се опитвам да го правя. Просто се смесвам с тях. Иначе ще навредя на собствените си цели. Момичетата разбраха, че не правя номера, така че… ами не знам, някак приеха положението.

Не попитах очевидното.

— Ако някой мъж ме задява, просто казвам, че в момента не работя. Повечето се разкарват, като чуят това.

Последва нова пауза, докато тя продължи мисленото си пресяване какво да ми каже, какво да запази за себе си и какво да замете на купчина и да го спомене само ако се наложи. Засуети се със закопчалката на куфарчето си. На площада излая куче. Бях сигурна, че прикрива някого или нещо, но този път не я притиснах.

— Повечето — продължи тя, — освен един мъж напоследък.

Пауза.

— Кой е той?

Пауза.

— Не знам, но адски ме плаши. Не е сводник, но обича да се мотае край проститутките. Момичетата не му обръщат внимание. Но той знае много за улицата и прояви готовност да говори с мен, така че го интервюирах.

Пауза.

— Напоследък ме преследва. Отначало не бях разбрала, но започнах да го забелязвам на странни места. Зървам го в метрото, когато се прибирам вкъщи, или тук, на площада. Веднъж го мярнах на „Конкордия“, пред библиотеката, където е офисът ми. Или пък го виждам зад мен, по тротоара, да върви в същата посока. Миналата седмица бях на „Сен Лоран“, когато го забелязах. Исках да се убедя, че не си въобразявам, така че го попитах. Щом забавех ход, и той правеше същото. Щом тръгнех бързо, и той ускоряваше крачка.

— Сигурна ли си, че винаги е един и същ човек?

— Абсолютно.

Последва дълго напрегнато мълчание. Чаках търпеливо.

— Това не е всичко.

Тя се втренчи в ръцете си, отново вкопчени една в друга.

— Напоследък започна да разправя разни много шантави работи. Опитах се да го избягвам, но тази вечер се появи в ресторанта. Сякаш има радар. Както и да е, той започнала прави същото, започнала ми задава най-различни перверзни въпроси.

Пак се потопи в мислите си. След малко се обърна към мен, сякаш бе открила отговора, който досега й е убягвал. Гласът й прозвуча леко развълнувано:

— Всичко е заради очите му, Темп. Очите му са адски странни! Черни и жестоки като на пепелянка, а бялото им е розово и кръвясало. Не знам дали е болен, или постоянно има махмурлук. Никога досега не съм виждала такива очи. Темп, направо се побърках! Сигурно съм си мислела за последния ни разговор и за онзи откачен, чиито жертви идват при теб.

Не знаех какво да кажа. Не можех да видя добре лицето й в мрака, но тялото й говореше с езика на страха. Бе напрегната, а ръцете притискаха куфарчето като щит към гърдите й.

— Какво още знаеш за този човек?

— Почти нищо.

— Момичетата какво мислят за него?

— Не му обръщат внимание.

— Някога отправял ли е заплахи?

— Не. Не и директно.

— Някога случвало ли се е да губи контрол или да упражнява насилие?

— Не.

— Взема ли наркотици?

— Не знам.

— Знаеш ли кой е и къде живее?

— Не. Има неща, за които не се пита. Това е неписано правило, нещо като негласно споразумение.

Отново последва дълго мълчание, докато и двете преценявахме думите й. Загледах се в един велосипедист, който премина по тротоара, въртейки спокойно педалите.

Мислех за казаното от Габи. Питах се дали аз съм виновна за състоянието й. Дали не бях събудила страховете й, като й разказах за своите, или тя наистина бе попаднала на психопат? Дали преувеличаваше няколко безобидни съвпадения, или наистина бе в опасност? Да оставя ли нещата така? Или да направя нещо? Трябваше ли да се обърнем към полицията? Мислите ми се понесоха по познатата утъпкана пътека.

Известно време седяхме заслушани в звуците от парка, вдишвахме уханието на лятната нощ, всяка потънала в мислите си. Тази тиха интерлюдия имаше успокоителен ефект. Накрая Габи поклати глава, пусна куфарчето в скута си и се облегна назад. Когато заговори, гласът й бе по-силен и не така разтреперан:

— Знам, че може би преувеличавам опасността. Той е просто някакъв безобиден откачен, който иска да ме изплаши. И аз се хващам на въдицата му. Позволявам на този психар да ме изкара от релсите.

— Не смяташ ли, че попадаш на доста откачени типове?

— Да, повечето хора, които интервюирам, не са от най-нормалните. — Тя се засмя кратко и горчиво.

— Какво те кара да мислиш, че този е различен?

Замисли се и загриза нокътя на палеца си.

— Трудно е да го формулирам с думи. Просто има една граница, която разделя откачените от истинските хищници. Трудно е да се дефинира, но усещаш кога тази граница е премината. Може би е някакъв инстинкт, който съм си изградила с времето, прекарано там. В проституцията, ако една жена се почувства застрашена от даден клиент, тя просто не тръгва с него. Всяка си има свои критерии, но съществува някаква линия, която не пресичат. Може да е нещо в погледа или някакво странно желание. Елен например не тръгва с никой, който е обут с каубойски ботуши.

Габи отново замълча, размишлявайки.

— Мисля, че просто ми повлияха разказите за серийни убийци и психопати.

Отново замисляне. Опитах се да погледна крадешком часовника си.

— Единственото, което този човек се опитва да направи, е да ме шокира.

Нова пауза. Опитваше се да убеди сама себе си.

— Копеле такова!

Гласът й ставаше все по-гневен с всяка изминала минута.

— По дяволите, Темп! Няма да позволя на този гадняр да съсипе живота ми. Ще му кажа да се разкара веднъж завинаги. Много съжалявам, че те накарах да дойдеш чак дотук. Голяма съм досадница! Ще ми простиш ли?

Гледах я мълчаливо. Рязката промяна в емоционалното й състояние отново успя да ме изненада. Как можеше да е толкова ужасена, аналитична, гневна и смирена само в рамките на трийсет минути? Бях прекалено изморена, за да търся отговора.

— Габи, късно е. Хайде да поговорим за това утре. Не ти се сърдя естествено. Радвам се, че не ти се е случило нещо. Наистина нямах нищо против да спиш у нас Винаги си добре дошла.

Тя се наведе и ме прегърна.

— Благодаря, но ще се оправя и сама. Ще ти се обадя. Обещавам!

Изпратих я с поглед, докато изкачваше стъпалата към апартамента си. Полата й се вееше феерично около нея. В следващия миг тя изчезна зад лилавата врата, оставяйки пространството помежду ни празно и застинало. Седях сама, заобиколена от тъмнината и лекото ухание на сандалово дърво. Въпреки че нищо не помръдваше, за миг усетих някакъв хлад да пронизва сърцето ми. Като мимолетна сянка той потрепна и изчезна.

По целия път до дома мислите ми препускаха трескаво. Дали това бе поредната мелодрама на Габи? Имаше ли неща, които не ми каза? Дали този мъж не бе наистина опасен? Дали параноята й не се подхранваше от моя разказ за убиеца?

Не позволих на загрижеността си за Габи да ме обсеби. Когато се прибрах, изпълних един ритуал от детството си, който винаги ми помага, когато съм напрегната или разтревожена: напълних си гореща вана с билкови соли. Пуснах високо компактдиска на Крис Риа и когато се потопих във водата, той ми запя за пътя към ада. Съседите трябваше да ме изтърпят. След като излязох от ваната, опитах да се обадя на Кейти, но отново попаднах на телефонния й секретар. После си поделих млякото и бисквитите с Бърди, който предпочете млякото. Оставих чиниите в кухнята и се пъхнах в леглото.

Тревогата не ме бе изоставила напълно. Сънят не дойде лесно и известно време лежах, гледах сенките по тавана и се борех с импулса да се обадя на Пийт. Мразех се, че изпитвам нужда от него в такива моменти, че копнеех за силата му винаги когато се чувствах разстроена. Това бе един от ритуалите, които се бях заклела да изоставя.

Най-после сънят ме понесе като вихрушка и прогони мислите за Пийт, Кейти, Габи и убийствата от съзнанието ми. Това бе добре, тъй като ми помогна да преживея следващия ден.

9.

Спах дълбоко до девет и петнайсет на следващата сутрин. Обикновено се будя по-рано, но днес беше петък, 24 юни. Денят на свети Йоан Кръстител — официален празник на Квебек, и аз се наслаждавах на празничното безделие, позволено в такива дни. Тъй като празникът на свети Йоан Кръстител е най-важният за провинцията, почти всичко е затворено. Пред вратата ми нямаше да има вестник, така че си направих кафе и отидох до ъгъла да потърся някое издание, което излизаше и в празник.

Денят бе слънчев и красив, светът се представяше в най-привлекателния си вид. Предметите и техните сенки се открояваха в рязък контраст, цветовете на тухлите и дървото, на метала и боите, на тревата и цветята заявяваха гръмогласно своето място в цветния спектър. Небето бе ослепително, без нито едно облаче и синьо като великденските яйца по картичките от детството ми — същият дързък нюанс.

Утринният въздух бе топъл и мек, изпълнен с уханието на петунии от сандъчетата по прозорците. Температурите се бяха покачвали бавно, но неотменно през последната седмица и всеки ден надвишаваха предходните. Прогнозата за днес: трийсет и два градуса. Родена на юг, аз обожавах такова време.

Купих си Льо Журнал дьо Монреал. Заглавието на първа страница бе изписано с осемсантиметрови букви в небесносин цвят: „ВЕСЕЛ ПРАЗНИК, КВЕБЕК!“.

Пристигнах вкъщи, сипах си кафе, приготвих си мюсли и разгърнах вестника на масата в трапезарията. Аз съм пристрастена към четенето на новини. Макар че мога да прекарам няколко дни без вестник, като се задоволявам само с новините по телевизията в единайсет вечерта, не след дълго закопнявам за писаното слово. Когато пътувам някъде, първо намирам канала със Си Ен Ен на телевизора в хотелската стая, а после разопаковам багажа си.

Не мога да пия, мразя цигарения дим, тази година и сексът нещо ми убягва, така че съботните сутрини са посветени на вестниците. Позволявам си да прекарам часове наред, поглъщайки и най-малките подробности. Не че в новините има нещо ново. Няма. Знам това. Те са като топките в бингото. Едни и същи събития се повтарят отново и отново. Земетресения. Преврати. Търговски войни. Заложници. Просто съм пристрастена да науча кои топки са изтеглени през всеки един ден.

Льо Журнал си пада по кратките статии и изобилието от снимки. Макар че не е Крисчън Сайънс Монитър, все пак става. Бърди беше наясно какво ще последва, така че се намести на съседния стол. Винаги се чудя дали го привлича моята компания или надеждата, че ще му оставя от мюслито си.

Намерих го на втора страница, между репортаж за удушен свещеник и отразяването на световното първенство по футбол.

ЖЕНА НАМЕРЕНА УБИТА И ОСАКАТЕНА

Двайсет и четири годишна жена е била намерена убита и зверски обезобразена в дома си в Ийст енд вчера следобед. Жертвата, идентифицирана като Маргарет Адкинс, е била домакиня и майка на шестгодишно момче. Госпожа Адкинс е била за последно доказано жива в 10 часа сутринта, когато е говорила по телефона със съпруга си. Брутално пребитото й и осакатено тяло е било открито от сестра й около обяд.

Според полицията няма следи от насилствено влизане и остава неясно как нападателят е проникнал в дома. Аутопсията е била извършена в Лабораторията по съдебна медицина от д-р Пиер Ламанш. Американката д-р Темперанс Бренън, съдебен антрополог и специалист по скелетни травми, изследва костите на жертвата за следи от разрези с нож…

Историята продължаваше със смесица от догадки и размишления за последните действия на жертвата, кратко описание на живота й и обещание, че полицията ще направи всичко възможно, за да залови убиеца.

Към статията имаше няколко снимки, представящи зловещата драма и героите й. В различни оттенъци на сиво се виждаха апартаментът и стълбите към него, полицията, екипът от моргата, който бута носилката с опакования в найлонов чувал труп. Виждаха се и съседите, струпани на тротоара, възпирани от полицейската лента. Любопитството им бе запечатано на черно-бялата снимка. Сред фигурите от вътрешната страна на полицейската лента разпознах Клодел, вдигнал дясната си ръка като диригент на училищен оркестър. На малка кръгла снимка се виждаше лицето на Маргарет Адкинс, леко замазано, но по-щастливо от това, което бях видяла на масата за аутопсии.

Втората снимка беше на възрастна жена с изрусена накъдрена коса и малко момче по шорти и тениска. Мъж с брада и очила с дебели рамки бе преметнал покровителствено ръце през раменете им. И тримата гледаха от фотоса с мъка и недоумение — изражение, типично за споходените от внезапно нещастие, поглед, който познавах прекалено добре. Надписът под снимката ги представяше като майката, сина и съпруга на жертвата.

Бях неприятно изненадана от третата снимка: видях себе си до един изкоп. Познавах тази фотография. Направена през 1992-а и запазена в архивите, тя често бе изравяна и препечатвана. Както обикновено, ме представяха като американка антроположка.

— По дяволите!

Бърди размърда опашката си и ме погледна неодобрително. Не ми пукаше. Решението мида прогоня убийствата от мислите си за целия уикенд се провали твърде бързо. Трябваше да очаквам историята да се появи в днешния вестник. Допих остатъка от изстиналото вече кафе и набрах номера на Габи. Никой не вдигна. Въпреки че за това можеше да има милион обяснения, все пак ме побиха тръпки.

Отидох в спалнята да се облека за тай-чи. Групата обикновено се събира всеки вторник вечер, но тъй като днес беше почивен ден за всички, решихме да проведем извънредна тренировка. Не бях сигурна дали искам да отида, но статията и неуспешното телефонно обаждане ме накараха да се реша. Поне щях да се разсея за час-два.

Отново се оказа, че греша. Деветдесет минути „галене на птица“, „размахване на ръце като облак“ и „игла на дъното на морето“ не успяха по никакъв начин да ме настроят празнично. Бях толкова разсеяна, че по време на цялата тренировка не бях в синхрон с останалите и си тръгнах по-угрижена, отколкото бях дошла.

Докато карах към дома си, включих радиото, решена да направлявам мислите си, както овчарят води стадото, да насърчавам безгрижните и да прогонвам тъжните.

— … е била убита вчера около обяд. Госпожа Адкинс е имала уговорка със сестра си, но не се появила на срещата. Трупът й е бил открит в Дежарден № 1327. Полицаите не са намерили следи от насилствено влизане в дома и подозират, че госпожа Адкинс е познавала нападателя си.

Знаех, че трябва да сменя станцията. Но вместо това, оставих гласът да ме завладее. Той разбуди тлеещото на дъното на съзнанието ми, извади тревогите ми на повърхността и окончателно унищожи възможността за безгрижен уикенд.

— … резултатите от аутопсията още не са обявени. Полицията претърсва Източен Монреал, разпитва всички познати на убитата. Това е двайсет и шестото убийство за тази година в града. Полицията на Монреал умолява всеки, разполагащ с някаква информация, да се обади в отдел „Убийства“ на телефон 555–2052.

Без да го решавам съзнателно, свих рязко и се отправих към лабораторията. Ръцете ми въртяха кормилото, а краката ми натискаха педалите. За двайсет минути стигнах, решена да свърша нещо, макар да не бях сигурна точно какво.

Сградата беше тиха, изоставена от всички, с изключение на малцината, извадили лошия късмет да работят на празника.

Крилото на ЛСМ също бе пусто. Празните кабинети и лаборатории сякаш бяха заспали, за да натрупат сили за това, което щеше да последва след дългия горещ уикенд. Кабинетът ми изглеждаше така, както го бях оставила, химикалките и моливите още лежаха разпилени върху бюрото. Докато ги събирах, се огледах из стаята, мярнах недовършените доклади, диапозитивите, които не бях подредила в каталога, един недовършен проект върху челюстните сутури.

Все още не знаех защо бях там и какво смятах да правя. Чувствах се напрегната и не на себе си. Отново се сетих за д-р Ленц. Тя ми бе помогнала да призная пристрастеността си към алкохола и да се изправя лице в лице с нарастващото отчуждение между мен и Пийт. Внимателно, но неумолимо думите й бяха отместили бариерите, прикриващи чувствата ми.

— Темп — казваше тя. — Трябва ли винаги да държиш нещата под контрол? Не можеш ли да се довериш на някого?

Може би беше права. Вероятно се опитвах да избягам от вината, която ме преследваше винаги, когато не можех да разреша някакъв проблем. Или просто избягвах бездействието, което я съпътстваше. Казах си, че разследването на престъплението не е моя работа, че това е задължение на детективите от отдел „Убийства“ и че моята работа е да им помагам с изчерпателна и точна техническа информация. Казах си, че съм в лабораторията, защото не съм получила покана за нито едно парти. Но това не свърши работа.

Въпреки че разпознавах логиката на собствените си аргументи, когато свърших със събирането на моливите, все още не можех да избягам от чувството, че има нещо, което трябва да свърша. То ме гризеше отвътре, както хамстер гризе морков. Не можех да се отърся от смущаващото усещане, че пропускам някакъв детайл, важен за тези случаи по начин, който още не разбирам. Трябваше да направя нещо.

Извадих папка от класьора, в който държах докладите от стари случаи, още една от купчината с текущи случаи и ги поставих редом с досието на Адкинс. Три жълти папки. Три жени, изтръгнати от средата си и убити от изпълнен със злоба психопат. Тротие. Ганьон. Адкинс. Жертвите живееха на доста километри една от друга и бяха с различен произход, възраст, физически характеристики, но някак не можех да се отърся от убеждението, че една и съща ръка е убила и трите. Клодел виждаше само различията. Аз трябваше да намеря връзката, която да го убеди в противното.

Откъснах кариран лист хартия и начертах набързо таблица, като озаглавих колоните с категориите, за които сметнах, че може да се окажат важни. Възраст. Раса. Цвят и дължина на косата. Цвят на очите. Височина. Тегло. Дрехи. Семейно положение. Език. Етническа принадлежност и вероизповедание. Местоживеене. Месторабота. Причина за смъртта. Дата и час на смъртта. Въздействие върху тялото постмортем^[10]. Местоположение на трупа.

Започнах с Шантал Тротие, но скоро осъзнах, че моите папки не съдържат цялата информация, която ми трябваше. Исках да видя подробните полицейски доклади и снимки от местата, където бяха открити труповете. Погледнах часовника си — 13,45. По случая Тротие работеше местната полиция, така че реших да сляза до първия етаж. Съмнявах се в отдел „Убийства“ да кипи някаква работа и предположих, че моментът е подходящ да поискам това, което ми трябваше.

Оказах се права. Огромната зала бе почти празна, а колонията от сиви метални бюра бе почти необитаема. В далечния ъгъл на стаята се бяха събрали трима мъже. Двама седяха на съседни бюра, обърнати едно срещу друго, и се гледаха над купчините папки.

Висок кокалест мъж с хлътнали страни и русолява коса седеше, наклонил стола си назад и вдигнал крака върху бюрото. Казваше се Андрю Райън. Говореше с твърдия равен френски на англоговорящ и размахваше химикалката си във въздуха.

Партньорът му го гледаше от отсрещната страна на бюрото, наклонил глава настрана като канарче, което оглежда лице, доближило се до клетката. Беше нисък и мускулест мъж, въпреки че тялото му бе започнало да наедрява на места, както при повечето хора на средна възраст. Имаше неравномерния тен на човек, посещаващ солариум, и гъстата му черна коса бе грижливо подстригана и вчесана. Приличаше на актьор, явяващ се на кастинг. Предположих, че дори мустаците му са оформени от професионален коафьор. На дървената табелка на бюрото пишеше Жан Бертран.

Третият мъж бе приседнал на ръба на бюрото на Бертран, слушаше бъбренето и оглеждаше скъпите си италиански мокасини. Когато го видях, настроението ми се сгромоляса.

— ….като мръсна пепел.

Засмяха се едновременно, с гърленото боботене на мъже, които си разправят вицове за жени. Клодел погледна часовника си.

Хваща те параноята, Бренън, смъмрих се аз. Вземи се в ръце. Прокашлях се и започнах да си пробивам път през лабиринта от бюра. Триото млъкна и погледна към мен. Когато ме познаха, двамата детективи станаха от бюрата си. Клодел не помръдна. Без да направи никакъв опит да прикрие неодобрението си, той продължи да се взира в мокасините си и отмести очи единствено за да погледне часовника си.

— Доктор Бренън, как сте? — попита Райън, като премина на английски и ми протегна ръка. — Ходили ли сте си скоро у дома?

— Не през последните няколко месеца. — Ръкостискането му бе доста енергично.

— Канех се да ви питам дали си носите по един АК-47, когато тръгвате натам.

— Не, автоматите ги пазим за домашна употреба. Заредени.

Бях свикнала с шегите им по повод насилието в Америка.

— А направиха ли ви вече вътрешни тоалетни? — попита Бертран. Той пък си избра темата за изостаналостта на Юга.

— В някои от по-големите хотели — отвърнах аз.

От тримата само Райън изглеждаше притеснен.

Андрю Райън не бе типичен кандидат за детектив от отдел „Убийства“. Роден в Нова Скотия, единствен син на родители ирландци — и двамата лекари, получили образованието си в Англия и пристигнат в Канада, владеещи единствено английски. Те бяха очаквали синът им да ги наследи в професията и осъзнали ограничеността на това да владееш само един език, бяха се погрижили синът им да говори перфектно и френски.

През първата му година в медицинския колеж обаче нещата тръгнали на зле. Подмамен от живота на ръба, Райън се забъркал в неприятности заради алкохол и хапчета. Накрая прекарвал все по-малко време в колежа за сметка на мрачните и опушени кръчми. Станал познайник на местната полиция, запоите му често свършвали на пода на килията. Една нощ се озовал в болницата „Света Марта“ със забита във врата игла и почти разкъсана сънна артерия.

Както при преоткрил вярата християнин, промяната у него била бърза и пълна. Все още привлечен от живота в подземния свят, Райън просто преминал на другата страна. Завършил криминология в колежа, кандидатствал за работа в квебекската полиция и го приели. В крайна сметка се бе издигнал до детектив — лейтенант.

Опитът му от времето, прекарано на улицата, му вършеше добра работа. Въпреки че обикновено бе учтив и мек, Райън имаше репутацията на скандалджия, който знае как да разговаря с престъпниците на техния собствен език и да не се хваща на номерата им. Никога не бях работила с него. Бях научила цялата тази информация от колеги. Никога не бях чувала негативен коментар за Андрю Райън.

— Какво правите тук днес? — попита той. Махна с дългата си ръка по посока на прозореца. — Защо не се веселите на празника?

Забелязах тънък белег, който се подаваше от яката му и минаваше нагоре по врата.

— Май нещо съм занемарила социалния си живот. А не знам какво друго да правя, като са затворени магазините.

Докато го казвах, отметнах кичурите коса от челото си. Спомних си, че съм облечена като за тренировка, и се почувствах малко засрамена заради безупречния вид на колегите. И тримата изглеждаха като излезли от реклами в списание за мъжка мода.

Бертран заобиколи бюрото си и ми протегна усмихнат ръка. Здрависах се с него. Клодел продължи да не ме поглежда. Радвах се на присъствието му тук колкото на вирусна инфекция.

— Чудех се дали мога да видя едно досие от миналата година. Шантал Тротие. Беше убита през октомври ’93 — а. Трупът й бе открит в Сен Жером.

Бертран щракна с пръсти и насочи показалеца си към мен.

— Да, спомням си този случай. Захвърленото момиче. Още не сме открили негодника, който го е направил.

С ъгълчето на окото си видях как Клодел поглежда към Райън. Въпреки че движението бе недоловимо, то събуди любопитството ми. Съмнявах се Клодел да е наминал през участъка, за да си побъбри с колегите, бях сигурна, че са говорили за вчерашното убийство. Зачудих се дали са обсъждали Тротие и Ганьон.

— Разбира се — каза Райън с усмихнато, но невъзмутимо лице. — Ще ви дадем всичко, което ви трябва. Мислите, че там има нещо, което ни е убягнало?

Той се пресегна за цигарите си и извади една от пакета. Пъхна я в устата си и протегна пакета към мен. Поклатих глава.

— Не, не, нищо подобно — отвърнах аз. — Имам горе два случая, по които работя, и те ми напомнят по нещо за Тротие. Не съм сигурна какво точно търся. Просто искам да погледна снимките от местопрестъплението и евентуално полицейските доклади.

— Да, познато ми е това чувство — кимна Райън и издуха кълбо дим. Дори и да знаеше, че по някои от моите случаи работи и Клодел, не се издаде. — Понякога човек трябва да се довери на предчувствието си. Какво ви е хрумнало?

— Тя смята, че зад всички убийства стои един и същи психопат.

Гласът на Клодел бе съвсем равен. Забелязах, че отново е забил поглед в мокасините си. Устните му почти не помръдваха, докато говореше. Очевидно не се опитваше да прикрие презрението си. Не му обърнах внимание.

Райън се усмихна на Клодел:

— Хайде, Люк. Не се впрягай! Няма да навреди още един човек да хвърли поглед. И бездруго не сме поставили рекорд по бързо залавяне на този престъпник.

Клодел изсумтя и поклати глава. Отново погледна часовника си.

После вдигна очи към мен:

— Какво сте открили?

Преди да успея да отговоря, вратата рязко се отвори и Мишел Шарбоно нахлу в залата. Хукна към нас между бюрата, размахвайки лист хартия с лявата си ръка.

— Пипнахме го — възкликна той. — Пипнахме кучия син! — Беше зачервен и задъхан.

— Тъкмо навреме — заяви Клодел. — Да видим. — Говореше на колегата си като на куриер, донесъл пратка. Нетърпението му изместваше всякакво подобие на любезност.

Шарбоно сбърчи вежди, но подаде листа на партньора си. Тримата мъже се скупчиха и сведоха глави над листа. Шарбоно обясни на гърбовете им:

— Гадният копелдак използвал кредитната й карта час след като я убил. Очевидно забавлението не му е било достатъчно, така че отишъл в магазина на ъгъла да изтегли пари. Само че там се навъртат доста съмнителни типове, затова имат инсталирана видеокамера, насочена точно срещу банкомата. Образът му е запечатан на лентата и — хоп! — ето я физиономията му.

Той кимна към фотокопието.

— Голям красавец, нали? Ходих със снимката там сутринта, но човекът от нощната смяна не знаеше името му. Мислеше, че може би го е виждал. Предложи ни да говорим с продавача, който идва в девет. Смята, че нашият човек е редовен посетител.

— По дяволите! — възкликна Бертран.

Райън се взря в снимката. Дългото му слабо тяло бе приведено над доста по-ниския Бертран.

— Значи това е шибанякът — заключи Клодел и огледа образа в ръката си. — Хайде да го приберем.

— Бих искала да дойда с вас.

Бяха забравили за присъствието ми. Сега и четиримата се обърнаха към мен. Райън и Бертран гледаха развеселени и любопитни какво ще последва.

— Това е невъзможно — изрече Клодел, единственият от тях, който държеше да говори на френски. Мускулите на челюстта му изпъкнаха и лицето му се напрегна. В очите му нямаше и следа от веселие.

Представление.

— Сержант — детектив Клодел — започнах аз също на френски, като внимателно подбирах думите си. — Смятам, че има значителни прилики между жертвите на няколко убийства, които са ми били възлагани за патологичен анализ. Ако съм права, възможно е един и същи човек, психопат, както го наричате, да стои зад всички тези убийства. Може да съм права, може и да греша. Наистина ли искате да поемете отговорността, че сте пренебрегнали тази възможност, и да рискувате живота на други невинни жертви?

Бях учтива, но твърда. Освен това не ми беше никак весело.

— О, по дяволите, Люк, нека дойде с нас — предложи Шарбоно. — Просто отиваме да поразпитаме тук-там.

— Хайде, този ни е в кърпа вързан, независимо дали тя ще дойде или не — добави Райън.

Клодел не каза нищо. Само извади ключовете си, пъхна снимката в джоба си и мина покрай мен на път към вратата.

— Да действаме — подкани Шарбоно.

Имах предчувствието, че пак ще бъда до късно на работа.

10.

Оказа се, че не е лесно да се стигне дотам. Докато Шарбоно си проправяше път на запад по „Дьо Мезонньов“, седях отзад и гледах през прозореца. Следобедът бе зноен и горещ. Докато пъплехме бавно напред, виждах как жегата се надига на вълни от тротоара.

Монреал кипеше от патриотичен възторг. Кралските лилии бяха навсякъде, висяха от прозорци и балкони, грееха върху тениски, шапки и боксерки, бяха изрисувани върху лица, вееха се от знамена и плакати. От централната част на изток до Мейн потни гуляйджии бяха завзели улиците и задръстваха движението като тромб в артерия. Въпреки че привидно тълпата се движеше без определена посока, все пак напредваше бавно на север, към Шербрук и парада, в който пънкари крачеха редом с майки, тикащи бебешки колички. Хората и платформите от парада, които бяха потеглили от „Сент Юрбен“ в два на обед и се движеха на изток и нагоре към Шербрук, в момента се намираха точно над нас.

Шарбоно се обърна към Клодел:

— Дай да видя снимката за момент.

Люк я извади от джоба си. Мишел я погледна, като за миг отмести очи от колите пред нас.

— Не е нищо особено — каза, без да се обръща конкретно към някого. Безмълвно се протегна и ми подаде снимката.

Хванах черно-бялата отпечатана на принтер снимка, уголемено изображение на кадър, направен отгоре и отдясно на обекта. Виждаше се размазана фигура на мъж с извърнато лице, зает с това да вкара или изтегли картата от банкомата.

Косата му бе къса и изтъняла отпред, с причесан върху челото бретон. Темето бе почти плешиво, покрито от дълги кичури, зализани от ляво на дясно в опит да се прикрие плешивината.

Очите му бяха засенчени от гъсти вежди, а ушите стърчаха като венчелистчета на маргаритка. Кожата му изглеждаше смъртнобледа. Носеше карирана риза и нещо като работни панталони. Зърнестият образ и лошият ъгъл размиваха останалите подробности. Трябваше да се съглася с Шарбоно. Мъжът не бе нищо особено. Би могъл да е всеки. Без да казвам нищо, върнах снимката.

Въпросният магазин бе една от типичните квартални бакалии в Квебек. Има ги навсякъде, където може да се съберат няколко рафта и хладилник. Разпръснати из целия град, те оцеляват, като предлагат хранителни стоки, мляко, цигари и основните видове алкохол, а останалото зависи от предпочитанията на квартала. Не са лъскави, нямат и паркинги. По-модерните понякога имат банкомат. Точно към един такъв пътувахме в момента.

— По „Берже“ ли? — попита Шарбоно Клодел.

— Да. Намира се на юг от „Сент Катрин“.

Шарбоно зави наляво и запълзя на юг. В нетърпението си постоянно натискаше газта и спирачките, при което шевролетът подскачаше като люлеещо се виенско колело. Леко ми прилоша и затова се съсредоточих върху гледката на бутиците, бистрата и модерните тухлени сгради в района край университета на Квебек, който граничеше със „Сен Дьони“.

— Тъпанар — изръмжа Шарбоно, когато един тъмнозелен микробус „Тойота“ го засече. — Копеле! — добави той, докато натискаше спирачката, после се изстреля напред и се залепи за бронята на микробуса. — Виж го този мазен ненормалник.

Клодел не му обърна внимание, очевидно свикнал с нервното шофиране на партньора си. Ужасно ми се гадеше, но стисках езика зад зъбите си.

Най-после стигнахме „Сент Катрин“, така че отново се озовах в Мейн, само на една пресечка разстояние от момичетата на Габи. „Берже“ е една от страничните улички, натъпкани между „Сен Лоран“ и „Сен Дьони“. В момента се намираше право пред нас.

Шарбоно зави на ъгъла и спря до тротоара пред бакалията. Зацапана табела над вратата обещаваше „бира и вино“. Избелели от слънцето реклами на „Моулсън“ и „Лабат“ покриваха прозорците. Редици умрели мухи бяха осеяли перваза. Железни решетки предпазваха стъклото. Двама старци седяха на кухненски столове пред вратата.

— Търсим човек на име Халеви — каза Шарбоно, като провери в бележника си. — Сигурно няма да е особено словоохотлив.

— Както обикновено. Паметта му може да се освежи, ако малко го поизпотим — заяви Клодел и затръшна вратата си.

Старците ни гледаха мълчаливо.

Наниз месингови камбанки прозвъня, когато влязохме. Вътре бе горещо и миришеше на прах, подправки и стар картон. Две редици рафтове опасваха дължината на магазина и образуваха една централна и две странични пътеки. По прашните полици бяха подредени най-различни консервирани и пакетирани храни.

В далечния десен ъгъл имаше хоризонтален хладилник, в чиито отделения бяха подредени ядки, варива, сушен грах и брашно. В края му бяха сложени и известно количество повехнали зеленчуци. Останка от друга епоха, хладилникът вече не замразяваше.

По лявата стена бяха подредени вертикални хладилни витрини с бира и вино. Вдясно от него, в най-далечния ъгъл, бе банкоматът. С изключение на него, магазинът имаше вид, сякаш не е ремонтиран от времето, когато Аляска още не е била американски щат.

Тезгяхът бе вляво от вратата. Господин Халеви седеше зад него и говореше разгорещено по клетъчен телефон. Постоянно прокарваше длан по голата си глава — явно жест, който му бе останал от младини, когато е имал коса. На касата имаше лепенка: „УСМИХНИ СЕ. БОГ ТЕ ОБИЧА“. Халеви не следваше този съвет. Лицето му бе зачервено и видимо ядосано. Останах на място да гледам.

Клодел застана точно пред касата и се прокашля. Халеви вдигна дланта си и му кимна да изчака. Клодел извади полицейската си значка и поклати глава. За момент Халеви го погледна объркано, каза бързо нещо на хинди и затвори телефона. Очите му станаха огромни зад дебелите стъкла на очилата и започнаха да се стрелкат от Клодел към Шарбоно и обратно.

— Да? — изрече въпросително той.

— Вие ли сте Бипин Халеви? — попита Шарбоно на английски.

— Да.

Детективът постави снимката върху тезгяха.

— Познавате ли този човек?

Халеви завъртя снимката към себе си и се наведе, а разтрепераните му пръсти пригладиха краищата. Беше нервен и се стараеше да угоди на полицаите или поне да създаде впечатлението, че го прави. В много подобни бакалии се продават контрабандни цигари или други стоки от черния пазар и посещенията на полицията са толкова желани, колкото и данъчните ревизии.

— Никой не би могъл да разпознае човек по тази снимка. Това от видеокасетата ли е? Вече идваха едни хора. Какво е направил този човек?

Говореше английски с напевния акцент на Северна Индия.

— Имаш ли някаква представа кой е той? — настоя Шарбоно, без да обръща внимание на въпроса.

Халеви сви рамене:

— Не се сещам да е от моите клиенти. Пък и снимката е много неясна. Лицето е извърнато.

Той се намести на стола си. Започваше да се успокоява, осъзнал, че полицията не търси него и че всичко е свързано с касетата от охранителната камера, която полицаите бяха конфискували.

— Местен ли е? — попита Клодел.

— Казвам ви, не знам.

— Поне малко не ти ли напомня за някого, който идва тук?

Халеви се загледа в снимката.

— Може би. Може би да. Но снимката е много неясна. Бих искал да ви помогна. Аз… Може и да е един мъж, когото съм виждал.

Шарбоно го изгледа навъсено, навярно мислейки си това, което си мислех и аз. Дали Халеви се опитваше да им угоди, или наистина човекът му изглеждаше познат?

— Кой е той?

— Н-не знам. Просто един клиент.

— Някаква повторяемост в действията му?

Мъжът погледна неразбиращо.

— Питам дали този човек идва по едно и също време на деня? Дали идва от една и съща посока? Дали купува едни и същи неща? Дали има татуировка? — Клодел бе видимо раздразнен.

— Казах ви. Никога не задавам въпроси. Не оглеждам. Продавам си стоката. Вечер си отивам вкъщи. Това лице е като много други.

— До колко часа е отворен магазинът?

— До два.

— Този мъж идвал ли е през нощта?

— Може би.

Шарбоно си водеше записки в кожения бележник. Засега не бе записал много.

— Вчера следобед беше ли на работа?

Халеви кимна:

— Беше много натоварено — денят преди празник, нали знаете. Може би хората са си мислели, че днес няма да работим.

— Видя ли този мъж да влиза?

Халеви отново огледа внимателно снимката, прокара и двете си длани до тила, после енергично почеса главата си. Изпухтя шумно и вдигна безпомощно ръце.

Шарбоно пъхна снимката в тефтера си и го затвори рязко. Постави визитната си картичка върху тезгяха.

— Ако се сетите за още нещо, господин Халеви, обадете ни се. Благодарим ви за отделеното време.

— Разбира се, разбира се. — Лицето му се оживи за пръв път, откакто бе видял полицейската значка. — Ще се обадя.

— Разбира се, разбира се — изсумтя Клодел, когато излязохме. — Това влечуго ще ни се обади, когато Майка Тереза се изчука със Саддам Хюсеин.

— Той работи в бакалия. Има чили вместо мозък — отвърна Шарбоно.

Докато вървяхме към колата, погледнах през рамо. Двамата старци още седяха пред входа. Приличаха на постоянен атрибут, като каменни кучета пред входа на будистки храм.

— Дай ми снимката за малко — казах на Шарбоно.

Той ме погледна изненадано, но я извади. Клодел отвори вратата на колата и нагорещеният въздух лъхна отвътре като от пещ. Подпря се с ръка на вратата, вдигна крака си на рамката и ме погледна. Докато пресичах повторно улицата, той измърмори нещо на партньора си. За щастие не го чух.

Отидох до стареца, който седеше вдясно. Носеше избелели червени шорти, потник, чорапи на дупки и кожени еспадрили. Кокалестите му крака бяха осеяни с възелчета от разширени вени и изглеждаха, сякаш бялата му кожа бе опъната върху кълба от спагети. Устата му бе хлътнала навътре и издаваше липсата на зъби. От единия ъгъл на устните му висеше цигара. Старецът ме изгледа с нескрито любопитство.

— Добър ден — поздравих на френски.

— Здрасти — каза той и се наведе да отлепи потния си гръб от облегалката на очукания пластмасов стол. Или ни беше чул да си говорим, или бе доловил акцента ми.

— Горещ ден.

— Виждал съм и по-горещи. — Цигарата подскачаше в устата му, докато говореше.

— Наблизо ли живеете?

Той махна с ръка по посока на „Сей Лоран“.

— Може ли да ви попитам нещо?

Дядото кръстоса крака и кимна.

Подадох му снимката.

— Виждали ли сте този мъж?

Той задържа снимката с опъната ръка, а с другата засенчи очите си от слънцето. Димът се носеше пред лицето му. Толкова дълго изучава образа, че се запитах дали не е задрямал.

Вторият мъж сложи ръце на коленете си и се надигна с тихо пъшка — не. Кожата му някога е била светла, но сега изглеждаше, сякаш старецът седеше на слънце от сто и двайсет години. Той намести тирантите си, после и колана, който придържаше сивия му работен панталон, и се приближило нас. Наведе козирката на шапката си на нивото на рамото на другия старец и присви очи към снимката. Накрая мъжът с разширените вени ми я подаде.

— И собствената му майка не би могла да го познае от това. Снимката не струва.

Вторият старец бе по-полезен.

— Живее там някъде — изфъфли той и посочи с пожълтелия си пръст надолу по улицата към западнал тухлен блок. Говореше на толкова силен диалект, че едва разбрах думите му. И той нямаше зъби, нито изкуствено чене и докато говореше, брадичката почти стигаше до носа му. Когато замълча, посочих снимката, а после тухления блок. Той кимна.

— Често ли идва? — попитах аз.

— Хмм, да — отвърна той, повдигна вежди и рамене и издаде напред долната си устна. После размаха длан нагоре — надолу. — Често. Горе-долу.

Другият старец поклати глава и изсумтя възмутено.

Повиках с ръка Шарбоно и Клодел да дойдат при мен и им обясних какво ми бе казал старецът. Клодел ме погледна, сякаш бях бръмчаща оса, нещо досадно, с което трябва да се справи. Пресрещнах погледа му и се опитах да го предизвикам да каже нещо. Той знаеше, че би трябвало двамата с партньора му да разпитат старците.

Без никакъв коментар Шарбоно обърна гръб и се съсредоточи върху двойката. Ние с Клодел стояхме малко по-назад и слушахме. Говореха на френски толкова бързо и задавено, че не разбрах почти нищо от репликите, крито си разменяха. Но жестовете и сигналите бяха пределно ясни. Старецът с тирантите каза, че мъжът от снимката живее на същата улица. Другият старец възрази.

Най-после Шарбоно се обърна към нас. Кимна към колата и ни направи знак да го последваме. Докато пресичахме улицата, усетих два чифта сълзящи очи да изгарят тила ми.

Шарбоно се облегна на колата, изтръска цигара от пакета и я запали. Изглеждаше напрегнат като опъната пружина. Известно време мълча, сякаш обмисляше казаното от двамата старци. Накрая заговори почти без да помръдва устни.

— Какво мислите? — попита той.

— По всичко изглежда, че прекарват доста време тук — обадих се аз. Под тениската струйки пот се стичаха по гърба ми.

— Може да са напълно изкуфели — отбеляза Клодел.

— Или може наистина да са виждали онзи негодник — каза Шарбоно. Дръпна продължително от цигарата си, после я изтръска.

— Не бяха особено убедителни като свидетели — настоя Клодел.

— Да — кимна Шарбоно. — Но всички се съгласихме, че в тази физиономия няма нищо забележително. А и изроди като него обикновено се стараят да не се набиват на очи.

— Вторият дядо изглеждаше сигурен, че го е виждал — добавих аз.

Клодел изсумтя:

— Тези двамата не могат да бъдат сигурни в нищо, освен къде се намират магазинът за алкохол и кръвната банка. Вероятно помнят само тези две неща.

Шарбоно си дръпна за последно от цигарата, хвърли фаса и го смачка с крак.

— Може да не открием нищо, но може и нашият човек наистина да е там. Аз предпочитам да не гадая. Предлагам да отидем да поогледа — ме, а ако го намерим, ще му сритаме задника.

Клодел отново сви рамене.

— Добре, обаче аз няма да се пъхам в устата на лъва. Ще извикам подкрепление.

Той премести поглед от мен към партньора си и обратно с повдигнати вежди.

— Тя не ми пречи — заяви Шарбоно.

Клодел поклати глава, заобиколи колата и седна на мястото до шофьора. През предното стъкло го видях как взема слушалката на радиостанцията.

Мишел се обърна към мен:

— Стой нащрек. Ако нещо се обърка, залегни.

Мислено му благодарих, че не ми каза да не пипам нищо. След по-малко от минута главата на Клодел се подаде през прозореца.

— Да тръгваме.

Седнах отзад, а двамата детективи се наместиха отпред. Шарбоно запали колата и бавно потеглихме по улицата. Клодел се обърна към мен:

— Не пипайте нищо. Ако това е нашият човек, не искаме нещо да провали обвинението.

— Ще се постарая — насилих се да потисна сарказма в гласа си.

Шарбоно спря до тротоара някъде по средата на разстоянието, за да огледаме сградата. Беше заобиколена от празни парцели. Напуканият цимент и чакълът бяха обрасли с бурени и осеяни със счупени бутилки, стари гуми и други боклуци, които обикновено се натрупват в изоставените градски пространства. Някой бе изрисувал стената, гледаща към празния паркинг от нашата страна на сградата. Стенописът изобразяваше коза с по един автомат, провесен от двете уши. В устата й имаше човешки скелет. Запитах се дали смисълът на рисунката е ясен на някого, освен на художника.

— Старецът каза, че не го е виждал днес — спомена Шарбоно и забарабани с пръсти по волана.

— Кога застават на пост пред магазина? — попита Клодел.

— В десет — отвърна Мишел. Погледна часовника си и ние с Клодел последвахме примера му. Павлов би се гордял с нас — беше три и десет. — Може би обича да си поспивало късно — предположи Шарбоно. — Или пък е изморен от малкото си пътешествие вчера.

— А може би изобщо не е тук и тези старци се канят добре да се посмеят за наша сметка.

— Възможно е.

Видях група момичета да пресичат празното пространство зад сградата, хванали се за ръце, както често правят приятелките на тази възраст. Докато ги гледах как се смеят и побутват в лятната горещина, се замислих колко лесно подобно юношеско безгрижие може да бъде изтрито завинаги от действията на някой луд. Заля ме вълна от гняв. Възможно ли бе да седим само на метри от подобно чудовище?

В този момент синьо-бяла полицейска кола спря безшумно зад нас. Шарбоно слезе и отиде да поговори с полицаите. Върна се след минута.

— Те ще ни прикриват — обясни той и кимна към патрулната кола. Гласът му бе рязък, изоставил напълно всякакъв сарказъм. — Да действаме!

Когато отворих вратата си, Клодел понечи да каже нещо, но после размисли и тръгна към блока. Последвах го заедно с Шарбоно. Забелязах, че е разкопчал сакото си и дясната му ръка стои напрегната и леко извита. За него бе рефлекс да е готов. За какво? — запитах се аз.

Червената тухлена сграда изглеждаше самотна, съседите й отдавна бяха съборени. Наоколо беше задръстено с боклуци. Ръждясала и провиснала телена ограда минаваше от южната й страна. Нарисуваната коза гледаше на север.

Три овехтели бели врати, наредени една до друга, водеха в сградата от нивото на улицата. Пространството пред тях беше асфалтирано до края на тротоара.

На прозореца на третия етаж, под провисналото и посивяло дантелено перде, бе пъхната написана на ръка табела: Стаи под наем. Клодел стъпи с крак на стъпалото й натисна по-високия от двата звънеца до вратата. Никакъв отговор. Позвъни отново, после, след кратка пауза, заблъска по вратата.

— Престанете! — изпищя глас право в ухото ми. Пронизителният квебекски акцент накара сърцето ми да се качи в гърлото.

Обърнах се и видях, че гласът идва от прозорец на първия етаж, на около два метра вляво от мен. Нечие лице ни се мръщеше през мрежата с неприкрито раздразнение.

— Какво си мислите, че правите? Само да счупиш вратата, задник такъв, и ще я плащаш!

— Полиция! — извика Клодел, без да обърне внимание на забележката.

— Тъй ли? Покажете ми документ!

Детективът вдигна служебната си карта до мрежата на прозореца. Лицето се наведе напред и видях, че е на жена. Беше зачервено и пълно, оградено от тънък зелен шал, завързан с голям възел отгоре на главата. Краищата на шала стърчаха нагоре като уши от шифон. Ако не се броеше липсата на оръжията и четирийсетте кила в повече, жената осезателно приличаше на козата от рисунката.

— Е? — Краищата на шала се развяха, докато тя местеше поглед от Клодел към Шарбоно и мен. Като реши, че изглеждам най-малко заплашителна, се обърна към мен.

— Бихме искали да ви зададем няколко въпроса — казах аз. Звучеше като доста изтъркано клише и на френски, и на английски. Поне не добавих „госпожо“ на края.

— Заради Жан Марк ли сте тук?

— Не би трябвало да обсъждаме това на улицата — отвърнах, чудейки се кой е Жан Марк.

Лицето се поколеба и после изчезна. След минута чухме щракане на ключалки и вратата се отвори от огромна жена, облечена в жълт полиестерен пеньоар. Под мишниците и на корема й имаше тъмни петна от пот, а по гънките на врата й потта бе смесена с мръсотия. Жената задържа вратата да влезем, после се обърна и тръгна с поклащане по тесния коридор, преди да изчезне през една врата вляво. Последвахме я един по един: Клодел начело, а аз — най-отзад. В коридора миришеше на зеле и гранясала мазнина. Вътре бе поне трийсет градуса.

В миниатюрния апартамент вонеше на котешки изпражнения и бе претъпкано с тъмни тежки мебели, произвеждани масово през двайсетте и трийсетте години. Съмнявах се някога да са били претапицирани. Една синтетична пътека пресичаше диагонално килима в дневната. Не се виждаше никакво празно пространство.

Жената се замъкна до тапициран стол край прозореца и се отпусна тежко на него. Металната масичка на телевизора вдясно от нея се разклати и една кутийка диетично пепси се разтресе. Жената се намести и хвърли разтревожен поглед през прозореца. Зачудих се дали очаква някого, или просто мрази някой да смущава навика й да шпионира околността.

Подадох й снимката. Тя я погледна и очите й придобиха формата на ларви, свити между дебелите клепачи. Вдигна поглед към нас тримата и осъзна — твърде късно, — че се е поставила в неизгодна позиция. Ние стояхме прави и имахме преимуществото да я гледаме отвисоко. Тя ни изгледа продължително, местейки ларвите от един на друг. Настроението й сякаш се промени от войнствено на предпазливо.

— Вие сте… — започна Клодел.

— Мари-Ив Рошон. За какво е всичко това? Жан Марк да не се е забъркал в нещо?

— Вие ли сте портиерка на сградата?

— Само събирам наема вместо собственика — отвърна тя.

— Познавате ли го? — Клодел й посочи снимката.

— Да и не. Живее тук, но не го познавам.

— Къде?

— В номер шест. Първия вход, стаята на партера — каза тя и махна с ръка в неопределена посока. Отпуснатата плът се разтресе като пудинг.

— Как се казва?

Тя се замисли за момент, подръпвайки разсеяно края на шала си. Видях как капка пот изби и се плъзна надолу по лицето й.

— Сен Жак. Разбира се, обикновено не използват истинските си имена.

Шарбоно си водеше бележки.

— От колко време живее тук?

— Може би от година. Това е доста дълго като за тук. Повечето не се задържат. Разбира се, не го виждам често. Може би идва от време на време. Не обръщам внимание. — Тя сведе очи и присви устни заради очевидната си лъжа. — Не питам.

— Идват ли хора при него?

— Казах ви, не го виждам често. — Известно време мълча. От подръпването шалът й се бе изместил надясно и сега стърчащите краища вече не бяха в центъра на главата. — Май е все сам.

Шарбоно се огледа.

— Другите апартаменти същите като този ли са?

— Моят е най-голям. — Устните й се стегнаха и последва едва доловимо вирване на брадичката. Дори и в нищетата имаше място за гордост. — Другите са разделени. Някои са само от по една стая.

— Той тук ли е сега?

Жената сви рамене.

Шарбоно затвори бележника си.

— Трябвала поговорим с него. Да вървим.

Тя го погледна изненадано:

— И аз ли?

— Може да се наложи да влезем насилствено в апартамента му.

Мари-Ив се наведе напред, без да става, и изтри длани в бедрата си. Очите й се уголемиха и ноздрите се разшириха.

— Не мога да направя такова нещо. Това ще е нарушение на неприкосновеността наличния му живот. Трябвала имате заповед за обиск.

Шарбоно я изгледа продължително, без да каже нищо.

— Добре, добре, но идеята е ваша.

Местейки тежестта си от бут на бут, тя се изтегли напред на тласъци като платноходка, която прави поредица от кратки маневри. Пеньоарът й се надигаше все повече и разкриваше огромни части от мраморната й плът. Когато най-после премести центъра на тежестта си до ръба на стола, тя постави ръце на облегалките и се избута да стане.

Отиде до бюрото в другия край на стаята и затършува в чекмеджето. След малко извади един ключ и провери картончето, което висеше на него. Увери се, че е търсеният, и го подаде на Шарбоно.

— Благодаря ви, госпожо. Ще се радваме да проверим имота за нередности.

Докато се обръщахме към вратата, любопитството й надделя:

— Хей, какво е направил този?

— Ще върнем ключа, като си тръгваме — каза Клодел. Тръгнахме си, а тя ни изпрати, забила поглед в гърбовете ни.

Коридорът в първия вход бе същият като този, от който току — що бяхме излезли. Имаше врати отляво и отдясно, а в дъното стръмна стълба водеше към горния етаж. Номер 6 бе първата врата вляво. В сградата бе задушно и зловещо тихо.

Шарбоно застана отляво на вратата. Клодел и аз — отдясно. И двамата бяха разкопчали саката си и Клодел бе поставил ръка върху своя магнум 357. Почука на вратата. Никакъв отговор. Почука отново. Пак нищо.

Двамата детективи си размениха погледи и Клодел кимна. Ъгълчетата на устата му бяха хлътнали още повече и лицето му изглеждаше по-изострено от обикновено. Шарбоно пъхна ключа в ключалката и отвори вратата със замах. Изчакахме, напрегнати и заслушани. Нищо.

— Сен Жак?

Тишина.

— Господин Сен Жак?

Пак никакъв отговор.

Шарбоно вдигна длан срещу мен. Постоях, докато детективите влязоха, после ги последвах с разтуптяно сърце.

В стаята имаше малко мебели. В далечния ляв ъгъл висеше найлонова завеса, закачена на ръждясали куки върху закръглена релса, така че се образуваше нещо като баня. Под завесата се виждаше основата на шкаф и две тръби, които навярно водеха към чешма. Тръбите бяха ръждясали и край тях бе плъзнал странен зелен мъх. Вдясно от завесата, на задната стена, имаше плот с котлон. Няколко пластмасови чаши и разнородна колекция от чинии и тенджери заемаха останалото място върху него.

Пред завесата, по дължината на лявата стена, имаше неоправено легло. Отдясно бе подпряна маса, направена от голямо парче шперплат. За основа й служеха две магарета за рязане на дърва — и двете с печати, че са собственост на Общината. Масата бе отрупана с книги и вестници. Стената над нея бе покрита с карти, снимки и статии от вестници, образуващи колаж с дължината на масата. Имаше метален сгъваем стол. Единственият прозорец в стаята се намираше вдясно от вратата и бе съвсем същият като в апартамента на госпожа Рошон. Две голи крушки висяха от дупка на тавана.

— Хубаво място — отбеляза Шарбоно.

— Да. Истинска красота. Красиво като херпес или като перуката на Бърт Рейнолдс.

Клодел отиде до импровизираната баня, извади химикалка от джоба си и внимателно дръпна завесата с нея.

— От министерството на отбраната може да поискат да вземат проби оттук. Има доста материал за потенциално биологично оръжие. — Пусна завесата и се доближи до масата.

— Копелето дори не е тук — отбеляза Шарбоно и отметна края на одеялото върху леглото с върха на обувката си.

Оглеждах кухненските прибори върху плота. Две халби за бира. Стар тиган с остатъци от загоряло ядене, което приличаше на спагети. Недоядено парче кашкавал в синя керамична купа. Чаша от „Бъргър Кинг“. Няколко пакетчета солени бисквити.

Нещо ми просветна, когато се наведох над котлона. Топлината му смрази кръвта ми и аз се обърнах рязко към Шарбоно:

— Той е тук!

Думите ми прозвучаха в същия момент, когато в десния ъгъл на стаята една врата рязко се отвори и блъсна Клодел, който загуби равновесие. Дясната му ръка и рамото останаха затиснати между вратата и стената. Една фигура се хвърли през стаята с приведено тяло и хукна към отворената входна врата. Чух дрезгавото му дишане.

Само за секунда в стремителния си бяг през стаята беглецът вдигна глава и две тъмни очи срещнаха моите изпод оранжевата козирка на шапката. В този миг разпознах погледа на ужасено животно. Нищо повече. В следващия момент вече го нямаше.

Клодел възстанови равновесието си, извади пистолета си и изскочи през вратата. Шарбоно го последва моментално. Без да се замислям, аз се включих в гонитбата.

11.

Когато се изстрелях на улицата, слънчевата светлина ме заслепи. Присвих очи, опитвайки се да открия детективите. Парадът беше завършил и множество хора прииждаха откъм Шербрук. Забелязах Клодел, който си пробиваше път през тълпата, лицето му бе почервеняло и ядосано, докато крещеше на хората да му направят път. Шарбоно бе на крачка — две зад него. Държеше полицейската си значка вдигната пред себе си и си пробиваше път с нея.

Тълпата се веселеше, без да подозира, че става нещо необичайно. Една пълна блондинка се люлееше на раменете на приятеля си, отметнала глава назад и вдигнала високо ръце, размахвайки бутилка бира. Пиян мъж, увесил знамето на Квебек като наметало на раменете си, се бе покатерил на стълба на една улична лампа. При вида му тълпата започна да скандира: Квебек на квебекчани! Забелязах, че хорът е по-пронизителен от преди.

Огледах празния паркинг, качих се на бетонно блокче и се надигнах на пръсти, за да огледам тълпата. Сен Жак, ако това бе той, не се виждаше никъде. Беглецът имаше преимуществото, че познава добре района, и се бе възползвал от него, за да се отдалечи максимално от нас.

Съзрях полицай от екипа, който осигуряваше подкреплението. Тъкмо прибираше портативната си радиостанция, за да се включи в преследването. Беше извикал помощ, но се съмнявах някоя патрулна кола да успее да премине през тълпата. И той, и партньорът му си запроправяха с лакти път през тълпата към „Берже“ и „Сент Катрин“, доста назад от Клодел и Шарбоно.

В този момент забелязах оранжевата бейзболна шапка. Беше пред Шарбоно, който вече бе завил на изток по „Сент Катрин“, но не можеше да я види заради множеството тела. Сен Жак се отправяше на запад. Веднага щом го забелязах, той отново изчезна. Размахах ръце да привлека внимание, но не успях. Бях загубила Клодел от погледа си и никой от патрулните полицаи не ме виждаше.

Без да се замислям, скочих от бетонното блокче и се втурнах през тълпата. От телата наоколо се носеше мирис на пот, плажно мляко и изветряла бира и образуваше нещо като човешки смог. Сведох глава и си запробивах път в посоката, в която бях видяла Сен Жак. Нямах полицейска значка, с която да извиня грубия начин, по който разбутвах хората, така че просто блъсках и ръгах, без да поглеждам никого в очите.

Опитах се да видя Сен Жак през стотиците глави наоколо, но беше невъзможно. Насочих се към мястото, където го бях забелязала, промъквайки се през телата като ледоразбивач в Северно море.

Почти успях. Бях близо до „Сент Катрин“, когато някой ме сграбчи грубо изотзад. Нечия длан с размера на тенис ракета се обви около гърлото ми и рязко дръпна опашката ми назад. Брадичката ми се изстреля нагоре и усетих или по-скоро чух как нещо изпука във врата ми. Ръката ме дръпна назад и ме притисна към гърдите на някакъв гигант в работни дрехи. Някакво лице се доближи до ухото ми и ме лъхна воня на кисело вино, цигарен дим и гранясал чипс.

— Хей, малката, какво, по дяволите, си се забутала така?

Не можех да отговоря даже и да исках. Това сякаш го ядоса още повече и той пусна косата и врата ми, постави длани върху раменете ми и ме блъсна силно. Главата ми се изстреля напред като от катапулт, така че връхлетях върху някаква жена с къси панталонки и високи токчета. Тя изпищя и хората край нас леко се отдръпнаха. Размахах ръце, опитвайки да възстановя равновесието си, но беше прекалено късно. Вече бях на земята, като се стоварих върху нечие коляно.

При сблъсъка с паважа ожулих бузата и челото си и вдигнах ръце над главата си в инстинктивен опит да се предпазя. Кръвта пулсираше в ушите ми. Усещах чакъла, който дращеше дясната ми буза, и разбрах, че съм я одрала силно. Докато опитвах да се надигна, нечия обувка се стовари тежко върху пръстите ми и ги смаза. Не виждах нищо, освен колене, крака и обувки. Тълпата продължаваше да ме тъпче, сякаш не ме забелязваше до последния момент, в който вече се препъваше в мен.

Претърколих се настрана и се опитах да коленича. Неволните ритници и бутане с крака продължаваха да ми пречат да се изправя. Никой не спря да ме защити или да ми помогне да стана.

После чух нечий сърдит глас и тълпата леко се отдръпна. Около мен се образува малка празнина и една ръка се появи пред лицето ми, мърдайки нервно с пръсти. Вкопчих се в нея и се изправих, като по чудо отново получих достъп до слънчева светлина и кислород.

Ръката се оказа част от Клодел. Той държеше тълпата настрана с другата, докато с мъка се изправях на крака. Виждах, че устните му се движат, но не разбирах какво ми казва. Както обикновено, изглеждаше раздразнен. Въпреки това никога досега не бях се радвала толкова да го видя. Той млъкна и ме огледа от глава до пети. Забеляза раната на коляното ми, охлузените лакти. Очите му се спряха върху дясната ми буза. Беше ожулена и кървеше, а дясното ми око започваше да отича.

Клодел пусна ръката ми, извади кърпа от джоба си и ми я подаде, като посочи лицето ми. Когато посегнах да я взема, ръката ми трепереше. Почистих кръвта и праха, сгънах кърпата и я притиснах към бузата си. Той се наведе и извика в ухото ми:

— Не се отделяйте!

Кимнах.

Детективът си проправи път към западната страна на „Берже“, където тълпата не бе така многобройна. Следвах го с отмалели крака. После смени посоката и тръгна към колата. Втурнах се и сграбчих ръката му.

— Сен Жак е там! — извиках аз и посочих в противоположната посока. — Видях го!

Клодел свъси вежди.

— Вие отивате в колата — заяви той.

— Видях го на „Сент Катрин“! — повторих аз, като помислих, че може би не ме е чул. — Пред „Ле Фуфун Електрик“! Вървеше към „Сен Лоран“. — Гласът ми звучеше малко истерично дори и на самата мен, но привлякох вниманието му. Той се поколеба за миг, оценявайки колко сериозни са раните ми.

— Добре ли сте?

— Да.

— И ще отидете в колата?

— Да! — Той се обърна. — Чакайте! — Повдигнах краката си и прекрачих ръждясалия метален кабел, който ограждаше площада. Отидох до едно бетонно блокче и се качих на него с разтреперани крака. Огледах морето от глави в търсене на оранжевата шапка. Нищо. Клодел нетърпеливо чакаше, докато оглеждах тълпата, като постоянно местеше поглед от мен към кръстовището и обратно. Напомняше ми на ловджийско куче, което очаква началния изстрел.

Накрая поклатих глава и вдигнах ръце:

— Вървете. Аз ще продължа да се оглеждам.

Той си запробива път с лакти в посоката, която му бях посочила. Тълпата по „Сент Катрин“ бе по-огромна от всякога и след няколко: минути главата на Клодел изчезна сред нея. Множеството сякаш го погълна.

Взирах се, докато очите ми се замъглиха, но колкото и да се напрягах, не можах да видя Шарбоно или Сен Жак. Отвъд „Сент Юрбен“ забелязах патрулна кола, която пъплеше в началото на тълпата, с пуснати сигнални светлини. Хората обаче не обръщаха внимание на настойчивия вой на сирената й. За миг зърнах нещо оранжево, но се оказа, че това е жена, преоблечена като тигър. След няколко минути мина покрай мен, като носеше в ръка главата от костюма си и пиеше кола.

Слънцето приличаше и главата ми бучеше. Усещах как коричката засъхва на изранената ми буза. Продължавах да се взирам и да обхождам с поглед тълпата. Не исках да се откажа, преди Клодел или Шарбоно да се върнат. Но знаех, че е напразно. Парадът бе осуетил преследването и Сен Жак ни се бе изплъзнал.

Един час по-късно се събрахме край колата. И двамата детективи бяха свалили саката и вратовръзките си и ги хвърлиха на задната седалка. Капчици пот блестяха по лицата им и се стичаха към яките на ризите им. Имаха мокри петна под мишниците и по гърбовете, а лицето на Шарбоно бе с цвят на ягодово желе. Косата му отпред бе щръкнала, така че приличаше на лошо подстриган шнауцер^[11]. Тениската ми бе подгизнала, а ластичният ми клин бе мокър, сякаш го бях облякла направо от пералнята. Дишането ни се бе поуспокоило и всички изругаха поне по десет пъти.

— По дяволите! — продължи Клодел в същия дух.

Шарбоно се пресегна към вътрешността на колата и извади пакет цигари от джоба на сакото си. Облегна се на бронята, запали цигарата си и издуха дима през ъгълчето на устата си.

— Копелето се промъкна през тълпата като хлебарка.

— Той познава района — казах аз, устоявайки на желанието да огледам раните по бузата си. — Това му помогна.

Шарбоно запуши мълчаливо.

— Мислите ли, че беше нашият човек от банкомата?

— По дяволите, не знам — въздъхнах аз. — Не видях лицето му.

Клодел изсумтя, после извади носна кърпа от джоба си и започна да трие потта от врата си. Хвърлих поглед към него.

— Вие успяхте ли да го зърнете?

Ново изсумтяване.

Видях го как клати глава и намерението ми да не коментирам се изпари.

— Третирате ме, сякаш съм малоумна, господин Клодел, и от това започвала ми писва.

Детективът произведе поредното си изсумтяване.

— Как е лицето ви? — попита той.

— Прекрасно! — отвърнах му през зъби. — На моята възраст това си е като безплатна ексфолиация^[12].

— Следващия път, когато решите да се впуснете в преследване на някой престъпник, не очаквайте да ви вдигам от земята.

— Следващия път се постарайте да подсигурите по-добре мястото, където ще извършвате арест, и на мен няма да ми се налага да преследвам престъпника. — Кръвта пулсираше в слепоочията ми и стисках юмруци толкова силно, че ноктите ми се забиваха в кожата на дланите.

— Добре. Спрете с тези глупости — намеси се Шарбоно и хвърли цигарата си. — Да претърсим апартамента.

Той се обърна към патрулните полицаи:

— Извикайте екип от лабораторията.

— Дадено — кимна по-високият полицай и тръгна към патрулната кола.

Останалите безмълвно последвахме Шарбоно към тухлената сграда и влязохме отново в коридора. Вторият полицай остана на пост отвън.

В наше отсъствие някой бе затворил външната врата, но тази на номер 6 все още зееше широко отворена. Влязохме в стаята и се разпръснахме във всички посоки, както преди.

Тръгнах към дъното на стаята. Котлонът вече бе студен, а спагетите изглеждаха още по-ужасно. Една муха танцуваше около ръба на тигана и ми напомни задруги, по-зловещи отпадъци, които обитателят би могъл да остави. Нямаше никакви други промени.

Отидох до вратата в десния ъгъл на стаята. По пода имаше изронена мазилка — последица от силното й блъсване в стената. Беше открехната и през нея се виждаше дървено стълбище, което водеше надолу. То стигаше до малка площадка, правеше завой на деветдесет градуса надясно и изчезваше в мрака. Площадката бе осеяна с метални кутийки от бира и безалкохолни. На нивото на очите от дървото стърчаха ръждясали куки. Видях ключ за осветление на стената вляво. Пластмасовата му част липсваше и голите жици стърчаха, извити като червеи.

Шарбоно дойде до мен и бутна вратата назад с химикалката си. Посочих му ключа и той го натисна отново с нея. Някъде горе светна крушка и долните стъпала се очертаха в сенчест сумрак. Ослушахме се. Тишина. Клодел се появи зад нас.

Шарбоно пристъпи на площадката, спря, после бавно заслиза. Последвах го. Всяко стъпало изскърцваше леко. Изранените ми крака трепереха, сякаш бях бягала в маратон, но устоях на изкушението да се подпра на стената. Стълбището беше тясно и пред мен виждах единствено раменете на детектива.

В дъното въздухът бе влажен и миришеше на мухъл. Бузата ми гореше и тази хладина бе добре дошло облекчение. Огледах се. Беше обикновено мазе, приблизително наполовина на ширината на сградата. Задната стена бе от груби блокчета сгурия и вероятно бе добавена по-късно, за да се раздели допълнително помещението. Вдясно имаше метална мивка с прикрепен към нея дълъг дървен работен плот. Розовата боя на плота се лющеше. Под него имаше разни четки за почистване, пожълтели и потънали в паяжини. На стената бе закачен грижливо навит градински маркуч.

Пространството вдясно се заемаше от огромна пещ. Кръглите й метални тръби се разклоняваха и издигаха нагоре като клони на дъб. Край основата имаше купчини боклук. В сумрака различих счупени рамки за картини, колела от велосипед, разкривени градински столове, празни кутии от боя и един скрин. Парчетиите приличаха на вещи за жертвоприношение пред някакво извънземно божество.

В средата на стаята висеше гола крушка, чиято светлина едва ли бе повече от един ват. Останалата част от мазето беше празна.

— Кучият син сигурно е дебнел от горното стъпало — заяви Шарбоно, като вдигна глава към стълбите и сложи ръце на кръста си.

— Госпожа Дебело туловище можеше да ни спомене за това малко скривалище — каза Клодел, побутвайки купчината боклуци с обувката си. — Тук прилича на описание от Салман Рущди.

Впечатлих се от литературните му познания, но се бях върнала към първоначалния си план да бъда неутрален наблюдател, затова не казах нищо. Краката започваха да ме болят и нещо не бе наред с врата ми.

— Негодникът е можел да ни нападне иззад тази врата.

Двамата с Шарбоно мълчахме. Мислехме си едно и също.

Мишел отпусна ръце, отиде до стълбите и тръгна нагоре. Последвах го. Когато се озовах в стаята, горещината ме обгърна непоносимо. Отидох до скованата маса и започнах да разглеждам колажа на стената над нея.

По средата имаше карта на Монреал, заобиколена с изрезки от вестници и списания. Тези отдясно бяха типични порнографски снимки. Млади жени, заели странни пози, с липсващи или разхвърляни наоколо дрехи. Някои се цупеха, други се усмихваха подканващо, трети имитираха чувствено блаженство. Не изглеждаха убедителни. Човекът, подбирал изрезките, бе еклектичен по отношение на вкуса си. Не проявяваше предпочитания към тип телосложение, раса или цвят на косата. Забелязах, че краищата на всички снимки бяха внимателно изрязани. Фотосите бяха закачени наравно разстояние един от друг.

Вляво от картата имаше изрезки от вестници. Въпреки че някои от тях бяха на английски, повечето бяха от френската преса. Направи ми впечатление, че написаните на английски бяха неизменно придружавани от снимки. Наведох се напред и прочетох няколко изречения за тържественото откриване на някаква църква в Дръмондвил. Преминах на статия на френски за отвличане в Сенвил. Погледът ми попадна на реклама на „Видеодроум“ — фирма, твърдяща, че е най-големият дистрибутор на порнофилми в Канада. Имаше статия за някакъв бар с голи танцьорки. На снимката се виждаше момиче с кожени жартиери и провесени вериги. Имаше и репортаж за влизане с взлом в Сен Пол дю Нор, при което крадецът извадил нощницата на жертвата си, намушкал я многократно и я оставил на леглото. И тогава забелязах нещо, от което кръвта ми се вледени.

В колекцията си Сен Жак грижливо бе разположил една до друга три статии. Във всяка се говореше за сериен убиец. За разлика от останалите, тези бяха фотокопия. Първата бе посветена на Леополд Дион — „Чудовището от Пон Руж“. През пролетта на 1963 г. полицията го открила в дома му с труповете на четирима млади мъже. Всички били удушени.

Втората статия описваше подвизите на Уейн Клифърд Боден, който удушавал и изнасилвал жени в Монреал и Калгари от 1969 до 1971 г., когато бил арестуван. Жертвите му били четири на брой. В полето някой бе написал „Бил Удушвача“.

Третата отразяваше кариерата на Уилям Дийн Кристенсен, известен още като Бил Изкормвача от Монреал. Той убил, обезглавил и разчленил две жени в началото на 80 — те години.

— Вижте това — изрекох аз. Въпреки жегата в стаята, ме побиваха ледени тръпки.

Шарбоно се доближи.

— О, боже, о, боже! — възкликна тихо той, докато очите му обхождаха подреденото вдясно от картата. Любов в едър план.

— Погледни тук — посочих му статиите.

Клодел също дойде и двамата детективи мълчаливо ги прегледаха. Усещах мириса на пот, изпран памук и афтършейв. Отвън някаква жена викаше: Софи — и за момент се запитах дали това е дете или куче.

— По дяволите! — изръмжа Мишел, когато осъзна темата на статиите.

— Това не значи, че той е Чарли Менсън — изсумтя Клодел.

— Не. Сигурно това е темата на дипломната му работа.

За пръв път ми се стори, че долавям нотка на раздразнение в гласа на Шарбоно.

— Може нашият човек да страда от мания за величие — продължи Клодел. — Може да е гледал братя Менендес и да е решил, че са готини. Може да се мисли за Доблестния Дъдли и да иска да се бори със злото. Може да упражнява френския си и това да му е по-интересно от историите в читанката. Откъде да знам, по дяволите? Но това не значи, че е Джак Изкормвача. — Той погледна към вратата. — Къде са криминолозите, мътните ги взели?

Кучи син! — казах си мислено, но не промълвих нищо на глас.

Двамата с Шарбоно насочихме вниманието си към плота. До стената имаше купчина страници и изрезки от вестници. Като ги повдигаше с химикалката си, Мишел ги прегледа набързо. В купчината имаше само обяви, най-вече от „Ла прес“ и „Газет“.

— Може червеят да си е търсел работа — отбеляза хапливо Клодел. — И да е мислел, че може да се позове на Боден за препоръки.

— Какво беше това отдолу? — Мярнах нещо жълто в дъното на купчината.

Шарбоно пъхна химикалката под последния вестник и го повдигна. Отдолу имаше жълт бележник. Мишел остави вестниците да паднат на мястото си, пъхна химикалката си зад купчината и избута бележника напред, така че да го огледаме.

Беше с жълти листи с редове — от типа, по който си падат адвокатите. Видяхме, че горната страница е частично изписана. Като задържа купчината вестници с опакото на дланта си, Шарбоно избута бележника още по-напред. Сега го виждахме целия.

Ефектът от статиите за серийните убийци бе нищо в сравнение с чувството, което изпитах, когато прочетох написаното. Страхът, който бях потискала през цялото време, изскочи и ме завладя с пълна сила.

Изабел Ганьон. Маргарет Адкинс. Имената им изскочиха пред мен. Бяха част от списък със седем имена, образуващ колона в левия край на страницата. До имената имаше няколко колони, отделени с вертикални линии. Приличаше на таблица с лични данни за всяко от имената в списъка. Почти като моята собствена таблица с жертвите, само че останалите пет имена ми бяха непознати.

В първата колона се изброяваха адреси, във втората — телефонни номера. Следващата съдържаше кратки бележки за жилището.

Ап. с външ. вход, жил. сграда, 1 — и етаж, къща с двор.

В следващата колона имаше поредица от букви за някои от имената, задруги нямаше нищо. Погледнах какво пише срещу Адкинс. Сп. Сн. Затворих очи и запрехвърлях възможни думи.

— Това са хората, с които живеят — заявих аз. — Вижте Адкинс. Съпруг. Син.

— Да. За Ганьон са Бр. и Пр. Брат и приятел — съгласи се Шарбоно.

— Истинска гадина — обади се Клодел. — А какво е Ст.? — попита той за съкращението в последната колона. Сен Жак го бе написал срещу някои имена, а срещу други не.

Никой не можа да отговори.

Шарбоно обърна на следващата страница и всички замълчахме, до — като четяхме новата група бележки. Страницата бе разделена наполовина, като отгоре бе написано едно име, а в средата на страницата още едно. Под всяко име имаше по три колони. Лявата бе озаглавена Дата, следващите две — Прибиране и Излизане. Надолу колоните бяха пълни с дати и часове.

— Боже господи, той ги е наблюдавал! Следял ги е като шибана сянка! — избухна Мишел.

Клодел не каза нищо.

— Този побъркан кучи син е преследвал жените — повтори Шарбоно, сякаш като перифразираше думите си, щеше да прозвучи по-убедително. Или по-малко убедително.

— Задълбочено проучване — изрекох тихо. — И още не го е приключил.

— Какво? — възкликна Клодел.

— Адкинс и Ганьон са мъртви. А тези дати са скорошни. Кои са другите?

— По дяволите!

— Къде са криминолозите, мамка му? — Клодел тръгна към вратата и изчезна в коридора. Чух го как ругае патрулния полицай.

Погледнах картата, търсейки нещо, което да отвлече мислите ми. Картата беше много голяма и подробно отразяваше острова, реката и множеството общини в Монреал и околностите му. Розовите квартали бяха пресечени от бели улици, свързани с червени на цвят пътища и сини магистрали. Бяха осеяни със зелени петна, означаващи паркове, игрища за голф и гробища, оранжеви петна за различни институции, лилави — за търговски центрове, и сиви — за индустриалните зони.

Намерих Сентървил и се наведох напред, за да открия собствената си малка уличка. Беше дълга само една пресечка и докато я търсех, започнах да си обяснявам защо такситата, които поръчвах по телефона, я намираха толкова трудно. Обещах си в бъдеще да проявявам повече търпение. Или поне да обяснявам по-подробно. И тогава изпитах третия си шок за деня.

Пръстът ми се движеше над Атуотър, точно извън оранжевия парцел на Семинарията. Погледът ми попадна на малък символ, надраскан с химикалка в югозападния ъгъл — една оградена с кръгче буква „Х“. Намираше се близо до мястото, където бе открито тялото на Изабел Ганьон. С разтуптяно сърце се опитах да открия Олимпийския стадион на изток.

— Господин Шарбоно, вижте това — казах аз с напрегнат глас.

Той се приближи.

— Къде е стадионът?

Посочи го с химикалка и ме погледна.

— Къде е къщата на Маргарет Адкинс?

Поколеба се за миг, наведе се и се пресегна да посочи една улица, която тръгваше на юг от парка Мезонньов. Химикалката му обаче застина във въздуха, защото и двамата видяхме миниатюрния знак. Оградено в кръгче „Х“.

— Къде е живяла Шантал Тротие?

— Сент Ан де Белвю. Много далече.

И двамата погледнахме картата.

— Да я претърсим систематично, сектор по сектор — предложих тихо. — Аз ще започна от горния ляв ъгъл надолу, вие започнете от долния десен ъгъл и се движете нагоре.

Той го намери пръв. Третото оградено „Х“. На южния бряг, до Сен Ламбер. Не знаехме за убийства в този район. Клодел също не бе чувал. Търсихме още десет минути, но не намерихме друго „Х“.

Тъкмо започвахме повторно търсене, когато микробусът на Лабораторията по криминология спря отпред.

— Къде, по дяволите, се бавите? — попита Клодел, когато колегите влязоха с металните си куфарчета.

— Тук е невъзможно да се мине с кола — обясни Пиер Жилбер. Кръглото му лице бе оградено от къдрава брада и още по-къдрава коса и така ми напомняше на римски бог. Все не можех да се сетя точно на кой. — Какво е положението?

— Убийството в Дежарден. Шибанякът, който е използвал кредитната карта на убитата, смята тази дупка за свой дом — обясни Клодел. — Евентуално. — Посочи стаята с размах на ръката. — Доста неща ни е оставил тук.

— Е, ние ще ги съберем — усмихна се Жилбер. Влажни къдрици бяха залепнали по челото му. — Да потърсим отпечатъци.

— Има и мазе.

— Добре. Клод, ти започни долу. Марси, поеми онзи плот.

Марси отиде в дъното на стаята, извади метална кутия от куфарчето си и започна да посипва ламинирания плот с черен прах за търсене на отпечатъци. Другият специалист слезе в мазето. Пиер си сложи латексови ръкавици и започна да взема вестниците от плота до стената и да ги поставя в голяма найлонова торба. Тогава ме споходи последният шок за деня.

— Какво е това? — попита той, като вдигна изрезка, която бе някъде по средата на купчината, и се взря в нея продължително. — Това ти ли си?

Изненадах се, когато погледна към мен.

Без да кажа нищо, отидох до него и се взрях в листа, който държеше. Потресена, видях собствените си познати дънки, тениска и слънчеви очила. Ръката в ръкавицата стискаше моята снимка, публикувана в Льо Журнал същата сутрин.

За втори път този ден се видях на кадъра, направен след една ексхумация преди две години. Снимката бе изрязана също така грижливо, както и закачените на стената. Тялото ми бе оградено с химикалка и на гърдите ми бе изписано голямо „Х“.

12.

Спах през по-голямата част от уикенда. В събота сутрин направих неособено успешен опит да стана. Краката ми трепереха и когато помръднех глава, остра болка прорязваше врата и основата на черепа ми. Лицето ми бе охлузено и дясното ми око приличаше на развалена синя слива. По време на тези почивни дни царстваха супата, аспиринът и антисептичните средства.

В понеделник пневматичният чук в главата ми престана да кънти. Можех да вървя сковано и да извръщам леко главата си. Станах рано, взех си душ и в осем и половина вече бях в кабинета си.

На бюрото ме чакаха три искания. Не им обърнах внимание. Набрах номера на Габи, но попаднах на телефонния й секретар. Направих си чаша нескафе и зачетох листчетата със съобщения, оставени за мен по телефона. Едното беше от детектив във Вердюн, друго — от Андрю Райън, трето — от някакъв репортер. Изхвърлих последното в кошчето и оставих другите край телефона. Нито Шарбоно, нито Кло — дел бяха се обаждали. Нито пък Габи.

Набрах оперативната зала в Градската полиция и потърсих Шарбоно. След кратка пауза научих, че го няма. И Клодел го нямаше. Оставих съобщение, чудейки се дали вече са в движение, или започваха работа по-късно.

Набрах номера на Андрю Райън, но линията даваше заето. Тъй като явно не успявах да свърша нищо по телефона, реших да отида на място. Може би Райън щеше да се съгласи да поговорим за Тротие.

Взех асансьора до първия етаж и си проправих път към залата на детективите. Тя бе много по-оживена, отколкото при предишното ми идване. Докато вървях към бюрото на Андрю, усещах погледите върху лицето си, което малко ме притесни. Очевидно вече бяха научили за станалото в петък.

— Доктор Бренън. — Райън се надигна от стола си и ми подаде ръка. На продълговатото му лице се появи усмивка, когато видя коричката на дясната ми буза. — Да не пробваш нов руж?

— Точно така. Алено циментово. Видях съобщението, че сте се обаждали.

За момент ме погледна озадачено.

— А, да. Получих досието на Тротие. Можеш да го разгледаш, ако искаш.

Той се наведе и запрехвърля някакви папки по бюрото си, като ги струпа на ветрилообразна купчина. Отдели една и ми я подаде точно когато партньорът му влезе в залата. Бертран бе облечен в бледосиво спортно сако и тъмносив панталон, черна риза и черно — бяла вратовръзка. Изглеждаше като образ от черно — бял телевизор.

— Доктор Бренън, как сте?

— Страхотно.

— Уха, добре изглеждате.

— Среща с паважа — обясних аз и се огледах за място, където да разгърна папката. — Може ли?… — Посочих едно празно бюро.

Седнах и започнах да преглеждам съдържанието на папката. Прелистих докладите от местопрестъплението, разпитите на свидетели, после се насочих към снимките. Шантал Тротие. Почувствах се, сякаш ходех боса по нагорещен асфалт. Болката ме връхлетя отново, като че убийството се бе случило вчера.

На шестнайсети октомври 1993 година едно шестнайсетгодишно момиче станало с неохота, изгладило блузата си и после цял час си мило косата и се обличало. Отказало закуската, предложена от майка му, и излязло от дома си в предградията, за да вземе заедно с приятелите си метрото до училище. Девойката носела униформа с карирано сако и чорапи до коленете. Учебниците и тетрадките били в раница на гърба й. Бъбрела и се кикотела, след часа по математика изяла обяда си. В края на деня изчезнала. Трийсет часа по-късно накълцаното й тяло било намерено в найлонови торби за боклук на почти седемдесет километра от дома й.

Върху бюрото падна сянка и ме принуди да вдигна глава. Бертран държеше две големи чаши с кафе. На тази, която ми подаде, пишеше: „От понеделник съм на диета.“ Приех я с благодарност.

— Нещо интересно?

— Не много. — Отпих. — Била е на шестнайсет. Трупът е намерен в Сен Жером.

— Аха.

— Ганьон е била на двайсет и три. Намерена в Сентървил. Също в найлонов чувал за боклук. — Разсъждавах на глас.

Той кимна.

— Адкинс е била на двайсет и четири. Намерена в дома й, близо до стадиона.

— Тя не е била разчленена.

— Не, но е била обезобразена с нож. Може нещо да е смутило убиеца и да си е тръгнал прибързано.

Бертран пиеше кафето, като сърбаше шумно. Когато свали чашата си, по мустака му бяха останали кафеникави капчици.

— И Ганьон, и Адкинс бяха в списъка на Сен Жак. — Предположих, че тази новина вече се е разпространила. Оказах се права.

— Да, но медиите много шумяха за тези случаи. Сен Жак е имал изрезки със статии и за двете. Материалите са били илюстрирани със снимки. Може да е просто някакъв перверзник, който си пада по подобни гнусотии.

— Възможно е. — Отново отпих от кафето. Всъщност не вярвах на тази теория.

— Нали е имал цяла купчина такива изрезки?

— Да — обади се Райън някъде зад нас. — Събирал си е статии за всякакви откачени престъпления. Франкьор, ти не разследваше ли някои от онези случаи с нощниците, докато беше в отдел „Кражби“? — Говореше на един нисък дебел мъж с лъскава кафява коса, който ядеше сникърс, седнал през четири бюра.

Франкьор остави десерта, облиза пръстите си и кимна. Стъклата на очилата му проблеснаха, докато движеше глава нагоре — надолу.

— Ъъъ. Ъхъ. Два. — Облизване. — Шибана работа. — Облизвано. Този плъх се промъква в някой апартамент, претърсва спалнята, вади някоя нощница или пижама, която принадлежи на стопанката на дома. Натъпква я с дрехи, за да заприлича на манекен, облича й бельо, слага я на леглото и я намушква с нож. Сигурно това яко го надървя. После се изнася оттам. Без изобщо да вземе нещо.

— Сперма?

— Не. Сигурно вярва в безопасния секс.

— И какво използва?

— Може би нож, но никога не сме го намирали. Вероятно си го носи.

Франкьор отново отхапа от сникърса.

— Как влиза?

— През прозореца на спалнята — каза с уста, пълна с карамел и фъстъци.

— Кога?

— Обикновено нощем.

— И къде е изнасял това представление?

Една-две минути Франкьор дъвчеше мълчаливо, после избута с нокътя на палеца си парченце фъстък, заседнало между зъбите му. Огледа го и отново го лапна.

— Веднъж в Сен Каликст, веднъж в Сент Юбер, ако си спомням правилно. А преди две-три седмици бе нарязал една нощница в Сен Пол дю Нор. Май един случай попадна при Градската полиция. Спомням си някакво обаждане преди около година от някого там.

Мълчание.

— Ще го пипнат. Обаче не им е първа грижа. Не наранява никого и не взема нищо. Само дето представата му за любовна среща е малко откачена.

— Чух, че загрижените граждани на Сен Пол дю Нор не са подали оплакване.

— Да — кимна Райън, — случаи като този са почти толкова приятни, колкото надничане в чужд гардероб.

— Нашият човек сигурно си е изрязал статии за тази история, защото се възбужда, като чете как някой е проникнал в спалнята на непознати. Беше си изрязал и историята с момичето в Сенвил, а пък там се оказа, че през цялото време бащата е криел трупа. — Франкьор се облегна назад на стола си. — Може би просто се идентифицира с всички перверзници.

Слушах разговора, без да гледам участниците. Погледът ми попадна на голяма карта на града зад главата на Франкьор. Приличаше на онази в апартамента на „Берже“, но бе в по-голям мащаб и по този начин включваше далечните източни и западни предградия на Монреал.

В разговора се включиха и други хора от залата и започнаха да си разменят анекдоти за разни воайори и сексуални перверзници. Докато останалите обсъждаха темата, станах и отидох да огледам картата отблизо, като повторих упражнението, което двамата с Шарбоно бяхме направили в петък, и мислено възстанових местата, отбелязани с „Х“. Гласът на Райън ме стресна.

— Какво си мислиш? — попита той.

Взех кутийка с цветни кабарчета от полицата под картата. Избрах едно с червена главичка и го поставих в югозападния ъгъл на Семинарията.

— Ганьон — казах.

После забодох едно под Олимпийския стадион.

— Адкинс.

Третото се озова в горния ляв ъгъл, близо до разширение на реката, наречено Лак де Дьо Монтан.

— Тротие.

Остров Монреал има формата на ходило — с глезен, който стърчи на северозапад, пета, сочеща на юг, и пръсти, насочени на североизток. Две от кабарчетата се намираха по края на ходилото точно над подметката: едно на петата, при Сентървил, и другото — на изток, по средата на пръстите. Третото беше върху глезена, в далечния западен край на острова. Нямаше очевидна закономерност в разположението им.

— Сен Жак беше отбелязал това и това — казах аз и посочих кабарчето от долната страна и второто в източния край.

Претърсих южния бряг, като проследих моста „Виктория“, който водеше до Сен Ламбер, после се спуснах на юг. Открих улиците, които бях видяла в петък, и забодох четвърто кабарче в далечния край до реката, точно под извивката на ходилото. Сега разположението изглеждаше още по-безразборно. Райън ме погледна въпросително.

— Тук беше третото „Х“.

— Какво има там?

— Кой знае?

— По дяволите, може там да е мъртвото му куче. — Той погледна часовника си. — Виж, трябва да…

— Не мислиш ли, че няма да е излишно да проверим?

Той дълго ме гледа, без да отговори. Очите му бяха искрящо сини и малко се изненадах, че не бях го забелязала досега. Райън поклати глава:

— Просто не ми се струва редно. Не е достатъчно. Точно сега твоята идея за серийния убиец има повече дупки от магистралата. Запълни ги. Открий още нещо или накарай Клодел да подаде искане за претърсване на района. Той е под юрисдикцията на Управлението за сигурност. Просто засега нямаме право да действаме.

Бертран му правеше някакви знаци, като сочеше часовника си и вратата. Райън погледна партньора си, после отново впери неоновия си поглед в мен.

— Трябва да тръгвам. Просто остави папката на бюрото ми, когато свършиш.

— Добре.

— И… не падай духом.

— Какво?

— Чух какво си намерила там. Този негодник може да не е безобиден. — Бръкна в джоба си, извади една визитка и написа нещо на нея. — Можеш да ме откриеш на този номер почти винаги.

Десет минути по-късно вече седях на бюрото си, отчаяна и нервна. Опитвах да се концентрирам върху други неща, но почти не успявах. Всеки път, щом някой телефон звъннеше в околните кабинети или надолу по коридора, грабвах слушалката с надеждата, че се обаждат Клодел или Шарбоно. В десет и петнайсет позвъних отново.

Казаха ми:

— Изчакайте, моля. — После:

— Клодел.

— Обажда се доктор Бренън.

Последва гробно мълчание.

— Да?

— Предадоха ли ви съобщението ми?

— Да.

Усетих, че ще е разговорлив колкото контрабандист пред митничар.

— Чудех се какво сте научили за Сен Жак.

Той изсумтя:

— Да, Сен Жак. Аха.

Въпреки че ми се искаше да се пресегна през телефона и да му изтръгна езика, прецених, че ситуацията изисква такт — правило номер едно в отношенията с арогантни детективи.

— Мислите, че това не е истинското му име?

— Ако това е истинското му име, аз съм Маргарет Тачър.

— Е, докъде стигнахте?

Нова пауза. Представих си го как поглежда към тавана, чудейки се как да се отърве от мен.

— Ще ви кажа докъде сме. Доникъде. Не намерихме нищо. Никакви окървавени ножове. Никакви записи от видеокамера. Никакви уличаващи бележки. Никакви части от тела, запазени като сувенир. Нищо.

— Отпечатъци?

— Нито един използваем.

— Лични вещи?

— Вкусът на този човек клони към оскъдното. Никаква украса. Никакви лични снимки или вещи. А, да. Едно горнище на анцуг и стара гумена ръкавица. Едно мръсно одеяло. Това е всичко.

— За какво му е била ръкавица?

— Може да се е тревожел за маникюра си.

— Какво намерихте все пак?

— Вие видяхте. Колекцията от порноснимки, картата, вестниците, изрезките, списъка. А, и малко спагети.

— Нищо друго?

— Нищо.

— Никакви тоалетни принадлежности? Лекарства?

— Нищо.

Обмислих чутото.

— Май не живее там на практика.

— Ако живее там, е най-нечистоплътният кучи син на света. Не се бръсне и не си мие зъбите. Не използва сапун, нито шампоан.

Помислих върху този факт.

— Какво е вашето мнение?

— Може би просто използва тази дупка като скривалище за престъпните си и перверзни хобита. Може жена му да не си пада точно по този род изкуство. Може да не му дава да си бие чекии вкъщи. Откъде да знам!

— Ами списъкът?

— Проверяваме имената и адресите.

— Има ли някое в Сен Ламбер?

Нова пауза.

— Не.

— Някакви предположения как се е сдобил с картата на Маргарет Адкинс?

Този път паузата бе още по-дълга и осезаемо враждебна.

— Доктор Бренън, защо не си гледате вашата работа и не ни оставите ние да ловим убийците?

— Той такъв ли е? — не се сдържах да попитам.

— Какъв?

— Убиец.

Телефонът вече даваше свободно.

Останалата част от сутринта се опитвах да определя възрастта, пола и височината на човек, съдейки по една — единствена лакътна кост. Костта беше намерена от деца, които си играели край Поенто Транбъл, и вероятно бе изровена от някой стар гроб.

В дванайсет и петнайсет се качих горе да си взема диетична кола. Занесох я в кабинета си, затворих вратата и извадих сандвича и прасковата, които си носех. Завъртях се с лице към реката и оставих мислите си да блуждаят. Те не пожелаха. Като ракета „Пейтриът“ си останаха насочени право към Клодел.

Той все още отхвърляше идеята за серийния убиец. Възможно ли беше да е прав? Можеше ли приликите да са само съвпадение? Дали Сен Жак бе просто човек с прекомерен интерес към насилието? Разбира се. Филмовите продуценти и издателите на книги печелят милиони от експлоатирането на тази тема. Може би той не бе убиец, може би просто анализираше убийствата или играеше някаква воайорска игра на проследяване. Може би бе намерил картата на Маргарет Адкинс. Може би я бе откраднал от нея преди смъртта й и тя не бе открила липсата й. Може би. Може би. Може би…

Не. Не се връзваше. Ако не беше Сен Жак, имаше някой друг, отговорен за убийствата. Поне някои от убийствата бяха свързани. Не исках да чакам при мен да пристигне още някое накълцано тяло, за да докаже правотата ми.

Как можех да убедя Клодел, че не съм някаква малоумна с развинтено въображение? Детективът се възмущаваше от това, че навлизам в неговата територия, и мислеше, че превишавам правомощията си. Беше ми казал да си гледам работата. И Райън. Какво беше казал той? Дупки. Това не е достатъчно. Намери по-убедително доказателство за връзката между случаите.

— Добре, Клодел, кучи син такъв, точно това ще получиш!

Казах го на глас, изтраках със стола си и изхвърлих костилката от прасковата в кошчето.

Така.

Какво правя аз?

Изравям тела. Разглеждам кости.

13.

В хистологичната лаборатория помолих Денис да извади досиета 25906–93 и 26704–94. Разчистих масата вдясно от оперативния микроскоп и поставих там папката и химикалката си. Извадих две тубички с винилов полисилоксан и ги приготвих заедно с малка шпатула, няколко ламинирани листа и дигитален шублер с точност до 0,00025 сантиметра.

Денис остави две картонени кутии на края на масата — едната голяма, а другата по-малка, всяка запечатана и грижливо надписана. Свалих капака на по-голямата кутия, избрах няколко части от скелета на Изабел Ганьон и ги поставих върху дясната половина на масата.

После отворих по-малката кутия. Въпреки че тялото на Шантал Тротие бе предадено на семейството й, за да го погребат, бяха запазени костни проби като веществени доказателства — стандартна процедура при случаи на убийства, свързани със скелетни травми или осакатяване.

Извадих шестнайсет запечатващи се найлонови торбички и ги поставих от лявата страна на масата. Всяка носеше означение за различна част от тялото. Дясна китка. Лява китка. Дясно коляно. Ляво коляно. Шийни прешлени. Гръдни и лумбални прешлени. Вадех съдържанието на всяка от торбичките и подреждах частите в анатомичен ред. Двете части от бедрени кости отидоха до съответните части от тибията и фибулата^[13], заедно с които формираха колянната става. Всяка китка бе свързана с около петнайсет сантиметра от лъчевата и лакътната кост. Краищата на костите, отрязани при аутопсията, бяха съвсем гладки. Не можех да сбъркам тези разрези с направените от убиеца.

Придърпах подложката към себе си, отворих една от тубичките и изстисках бледосин материал за зъбни отпечатъци върху най-горния лист. До него изстисках част от съдържанието на втората тубичка. Избрах една от костите на ръката на Тротие и я поставих пред себе си, после взех шпатулата. Като действах бързо, размесих синия активен материал с бялата основа, бърках и размачквах, докато се получи хомогенна смес. Изстъргах полученото вещество в една пластмасова спринцовка, с която го впръсках, сякаш правех с шприц украса на торта, и внимателно покрих повърхността на ставата.

Оставих първата кост, почистих шпатулата и спринцовката, откъснах използвания лист и повторих същата процедура с друга кост. Всеки път, щом релефният отпечатък се втвърдеше, го отделях, маркирах го с номера на досието, анатомичното местоположение и датата и го поставях до костта, от която бе снет. Повторих процедурата, докато не се появи по един отпечатък до всяка кост пред мен. Отне ми повече от два часа.

След това включих микроскопа. Нагласих увеличението и ъгъла, под който фиброоптичната^[14] светлина падаше върху предметното стъкло. Започнах с дясната бедрена кост на Изабел Ганьон и подробно огледах всяка малка издатина и драскотина.

Следите от разрезите бяха два типа. Всички кости от ръцете имаха поредици от вдлъбнати резки успоредно на повърхността на ставите. Стените на тези вдлъбнатини бяха прави и се спускаха под прав ъгъл. Повечето разрези от този тип бяха по-къси от половин сантиметър и широки средно по един милиметър. Костите на краката бяха опасани от същите браздички.

Другият тип следи бяха с V-образна форма, по-тесни и не притежаваха отсечените перпендикулярни стени на вдлъбнатите резки. V-образните разрези бяха успоредни на вдлъбнатините по краищата на дългите кости, но върху хълбочната яма и гръбначния стълб присъстваха само те.

Направих диаграма с позицията на всяка следа и отбелязах съответните дължини, ширини и дълбочини. След това огледах всяка вдлъбнатина и съответния отпечатък от горе и в напречно сечение. Отпечатъците ми помогнаха да видя детайли, които не бяха съвсем очевидни върху самите кости. Миниатюрни издатини, бразди и драскотини по стените и дъното на вдлъбнатините играеха ролята на триизмерни негативи. Сякаш гледах релефна карта.

Крайниците са били отделени в ставите, оставяйки дългите кости незасегнати. С едно изключение. Костите на ръката бяха отрязани точно над китките. Заех се с краищата на лъчевата и лакътната кост и отбелязах наличието и позицията на пукнатините, образувани при отчупването. Анализирах напречното сечение на повърхността на всеки срез. Когато приключих с Ганьон, повторих цялата процедура с Тротие.

В един момент Денис ме попита дали може да заключи някъде и аз се съгласих, без да вникна във въпроса му. Не забелязах, че лабораторията е потънала в тишина.

— Какво правиш още тук?

Едва не изпуснах гръбначните прешлени, които дръпвах от микроскопа.

— За бога, Райън! Друг път не прави така!

— Не се сърди. Просто видях, че свети, и реших да проверя дали Денис не работи извънредно, за да нареже нещо интересно.

— Колко е часът? — Събрах останалите прешлени и ги прибрах в торбичката.

Андрю погледна часовника си.

— Пет и четирийсет. — Гледаше ме как прибирам торбите в картонената кутия и поставям обратно капака. — Откри ли нещо полезно?

— Аха.

Наместих капака и взех тазовите кости на Изабел Ганьон.

— Клодел не вярва много на тази история със следите от разрезите.

Точно това не трябваше да казва. Прибрах костите в по-голямата кутия.

— Той мисли, че трионът си е трион.

Прибрах двете лопатки в кутията и се пресегнах за костите от ръцете.

— Ти какво мислиш?

— По дяволите, не знам!

— Нали мъжете разбират от дърводелство. Какво знаеш за трионите? — Продължих да подреждам костите в кутията.

— С тях се режат разни неща.

— Правилно. Какви неща?

— Дърво. Храсти. Метал. — Той замълча. — Кости.

— Как?

— Как ли?

— Да, как.

Замисли се за известно време.

— Режат зъбите им. Минават напред — назад и разрязват.

— Ами радиалните триони?

— О, ами те се въртят.

— Те режат ли материала или се забиват в него?

— Какво искаш да кажеш?

— Зъбите остри ли са или тъпи по края? Срязват ли материала или го сцепват?

— Ааа.

— И кога режат? Когато минават напред или когато минават назад? При бутането или при дърпането?

— Ааа.

— По зърнестата структура ли режат или през нея?

— Има ли значение?

— На какво разстояние са зъбите? Равномерно ли са разположени? Колко има на едно острие? Каква е формата им? Под какъв ъгъл са отпред и отзад? Върхът им остър ли е или пречупен? Как се разполагат спрямо повърхността на острието? Какъв вид…

— Добре, добре, разбирам. Хайде, обясними за трионите.

Докато говорех, прибрах и последните кости от Изабел Ганьон в кутията и сложих капака.

— Сигурно има стотици видове триони. Дърводелски триони. Лъкове за рязане по дължина. Бичкии. Ножовки. Кухненски триони. Триони за месо. Триони за кости. И това са само ръчните. Има и електрически или газови. Някои са с продължително действие, други се движат напред — назад, трети са с въртящо се острие. Трионите са предназначени да режат различни материали и да правят различни неща, докато режат. Дори да се придържаме само към ръчните триони, какъвто е случаят тук, те варират според размерите на острието, разстоянието, големината и разположението на зъбите.

Погледнах дали още ме слуша. Слушаше ме, вперил сините си очи в мен.

— Това, което искам всъщност да кажа, е, че трионите оставят характерни следи върху материалите, включително и костите.

— Значи ако имаш една кост, можеш да познаеш точно с какъв трион е отрязана?

— Не. Но може да се определи най-вероятният тип трион, оставил тези следи.

Той осмисли казаното.

— Откъде си сигурна, че е ръчен трион?

— Електрическите не зависят от физическата сила и оставят по-еднотипни следи. Характерните черти са по-равномерно разпределени. Посоката на рязане е винаги една и съща, не се виждат промени, как — то при ръчните триони. — Замислих се за момент. — Тъй като не се изисква много физическа сила, хората, които използват електрически триони, често оставят следи от множество несполучливи опити. Един вид фалстартове. Освен това, тъй като трионът е по-тежък, а понякога и защото човекът, който работи с него, упражнява по-голям натиск върху това, което реже, електрическите триони оставят големи отчупвания в изходната точка.

— Ами ако някой много силен човек използва ръчен трион?

— Добра забележка. Силата и умението на конкретния човек могат да окажат влияние. Но електрическите триони често оставят драскотини в началото на рязането, тъй като острието вече се движи, когато направи контакт. Изходният разрез също е по-ясно маркиран при електрическите триони. — Замълчах, но този път той ме изчака да продължа. — Освен това при по-голяма мощност електрическите триони в известен смисъл полират разрязаната повърхност. При ръчните триони това не се получава.

Поех си дъх. Той изчака, за да се убеди, че съм приключила с обясненията.

— Какво представляват фалстартовете?

— Когато острието навлезе в костта, то образува бразда с ъгли към повърхността на първоначалния допир. Когато трионът се придвижва все по-дълбоко в костта, тези начални ъгли стават стени и браздата получава характерно дъно. Един фалстарт съдържа цялата информация. Ширината му се определя от ширината на острието и разположението на зъбите. Фалстартът притежава и характерна форма при напречно сечение, а зъбите на острието могат да оставят следи върху стените.

— Ами ако трионът премине направо през костта?

— Ако рязането стане наведнъж през цялата кост, подът на браздата се вижда частично в отчупванията при изходната точка. Това са острите краища, които остават по края на костта, когато тя най-после се пречупи.

Извадих отново лъчевата кост на Ганьон от кутията, намерих един частичен фалстарт върху заострения край от счупването и насочих фиброоптичния лъч към него.

— Ето, погледни това.

Той се наведе и присви очи, като се засуети с копчето за фокусиране.

— Да. Виждам го.

— Погледни дъното на браздата. Какво виждаш?

— Изглежда на бучки.

— Правилно. Тези бучки са като островчета по костта. Те означават, че зъбите са били под два редуващи се ъгъла спрямо острието. Такова разположение причинява един феномен, наречен дрейф^[15] на острието. Райън вдигна глава от микроскопа и ме погледна неразбиращо.

— Когато първият зъб се вреже в костта, той се опитва да се изравни с повърхността на острието. Търси средната линия и острието прави същото. Когато следващият зъб се вреже, той се опитва да направи същото, но е разположен в противоположната посока. Острието съответно също се намества. Това се случва с всеки пореден зъб, така че силите, въздействащи върху острието, постоянно се променят. В резултат то се носи напред-назад в прореза. Колкото повече се влияе от зъбите, толкова по-силно е отклонението. Много широко разстояние между зъбите води до такъв дрейф между всеки два последователни зъба, че по средата на прореза остават издатини от материала. Костни островчета. Бучки.

— Значи тези бучки подсказват, че зъбите са били под ъгъл.

— В действителност те подсказват много повече. Тъй като всяка смяна на посоката на зъба е причинена от появата на следващия зъб, разстоянието между тези промени в посоката може да подскаже разстоянието между зъбите. Тъй като островчетата са най-широките точки на костния дрейф, разстоянието от островче до островче е равно на разстоянието между два зъба.

Издърпах лъчевата кост и поставих на нейно място лакътната, така че да се освети повърхността на среза при китката. След това се дръпнах от микроскопа.

— Виждаш ли тези вълнообразни линии по повърхността, където е рязано?

— Да.

— Това се нарича хармоника. Дрейфът на острието оставя тези върхове и долини по стената на среза точно както оставя островчетата по дъното. Върховете и островчетата съответстват на широките точки в дрейфа, а долините и стесненията по дъното съответстват на точките, където дрейфът е най-близо до средната линия.

— Значи можеш да измериш тези върхове и долини, както измерваш островчетата?

— Точно така.

— А защо не се вижда нищо надолу по среза?

— Дрейфът се проявява най-вече в началото или края на рязането, когато острието е свободно, а не заклещено в костта.

— Звучи разумно. — Той вдигна глава. — Можеш ли да кажеш нещо за посоката?

— Посоката на натиск на острието или посоката, в която то напредва?

— Каква е разликата?

— Посоката на натиска зависи от това дали острието реже при бутането или при дърпането на триона. Повечето западни триони режат при бутането. Някои японски модели режат при дърпането. Трети режат и при двете движения. Постъпателното движение на острието е свързано с посоката, в която то се движи през костта.

— Това може ли да се определи?

— Да.

— Е, какво имаме тук? — попита той, като разтърка очи.

Не бързах с отговора. Разтрих кръста си, после се пресегнах и взех папката си. Прелистих бележките, които бях нахвърляла, и избрах съответните места.

— Костите на Изабел Ганьон имат доста на брой фалстартове. Срезът е около 0,1 сантиметра широк и дъната в повечето случаи имат вдлъбнатинки. Хармониката присъства, има костни островчета. И едните, и другите могат да се измерят. — Обърнах на следващата страница. — Има известно разчупване в изходната точка.

Райън ме чакаше да продължа. Когато не го направих, попита:

— Какво означава това?

— Мисля, че става дума за ръчен трион със зъби с редуващ се наклон, вероятно със ЗНС-4.

— ЗНС?

— Зъби на сантиметър. С други думи, разстоянието между зъбите е двайсет и пет стотни от сантиметъра. Зъбите са като секачи и трионът реже при бутането.

— Ясно.

— Дрейфът на острието е силен и има доста отрупвания в изходната точка, но острието реже, като разсича материала. Мисля, че е нещо като много голяма ножовка. Островчетата подсказват, че разстоянието между зъбите е доста голямо, иначе нямаше да бъдат така отчетливи.

— И това е всичко?

Бях почти сигурна с какво са направени разрезите, но не бях готова да споделя мислите си.

— Трябвала поговоря с един човек, преди да направя заключението си.

— Нещо друго?

Обърнах на първата страница от бележките си и обобщих написаното там:

— Фалстартовете са по предните повърхности на дългите кости. Където има отчупвания в изходната точка, те са по задните стени. Това означава, че тялото е лежало по гръб по време на разчленяването. Ръцете бяха отделени при раменете и китките бяха отрязани. Краката бяха отстранени при таза и освен това са прекъснати коленните стави. Главата е била отрязана на нивото на петия шиен прешлен. Гръдният кош е бил отворен с вертикален срез, проникнал чак до гръбначния стълб.

Райън поклати глава:

— Този човек е бил истински майстор с триона.

— Работата е по-сложна.

— По-сложна?

— Използвал е и нож.

Наместих лакътната кост и смених фокуса.

— Погледни пак.

Той се наведе над микроскопа и някак не можех да не забележа хубавия му стегнат задник. За бога, Бренън…

— Виждаш ли разрезите, за които говорихме?

— Ъхъ.

— А сега погледни наляво. Виждаш ли тесния срез?

Той помълча за момент, докато наместваше фокуса.

— Повече прилича на клин. Не е широк. Няма отвесни стени.

— Точно така. Това е срез от нож.

Той се изправи. Пак имаше кръгове около очите.

— Следите от нож имат характерен вид. Много от тях са успоредни на фалстартовете, някои дори ги пресичат. Освен това на бедрената става и на гръбначния стълб присъстват само те.

— Тоест?

— Някой от следите от нож повтарят тези от триона, други са под тях, така че срезовете с ножа сигурно са правени преди или след използването на триона. Мисля, че е рязал плътта с нож и е разделял ставите с триона, после е довършвал с ножа, може би е прекъсвал някакви мускули и сухожилия, които все още са държали костите заедно. Освен при китките, навсякъде е разчленявал точно през ставите. Поради някаква причина е отрязал ръцете точно над китките с трион, на право през костите.

Той кимна.

— Обезглавил е Изабел Ганьон и е отворил гръдния й кош само с нож. Там няма следи от трион.

Няколко минути и двамата мълчахме и мислихме върху този факт. Исках добре да асимилира всичко това, преди да пусна бомбата си.

— Изследвах по същия начин и костите на Тротие.

Яркосините му очи срещнаха моите. Изпитото му лице се напрегна, сякаш се подготвяше за това, което се канех да му кажа.

— Положението е идентично.

Той преглътна и си пое дълбоко дъх. После изрече много тихо:

— Този човек сигурно има фреон, а не кръв във вените си.

Райън се дръпна от плота точно когато един портиер надникна през вратата. И двамата се обърнахме към него и като видя навъсените ни изражения, човекът бързо изчезна. Погледът на Андрю отново срещна моя. Мускулите на челюстта му се напрегнаха.

— Съобщи на Клодел. Мисля, че това е убедително.

— Трябва да проверя едно-две неща. После ще се обърна към Капитан Съмнение.

Райън си тръгна, без да каже „довиждане“, а аз приключих с прибирането на костите. Оставих кутиите на масата и заключих лабораторията на излизане. Докато прекосявах фоайето, забелязах, че часовникът над асансьорите показва шест и половина. Пак бях останала с чистачите. Знаех, че е прекалено късно за което и да е от двете неща, които си бях запланувала, но реших все пак да опитам.

Подминах собствения си кабинет и стигнах до последната врата вдясно по коридора. На малка табелка пишеше „ИНФОРМАТИКА“ и името Люси Дюмон.

На ЛСМ й бе отнело доста време да осъзнае ползата от компютрите, но най-после бе на правия път. През есента на ’93 — а бе направена пълна компютризация и данните постоянно се въвеждаха в системата. Сега текущите случаи можеха да бъдат проследявани и докладите по даден случай от всички отдели се събираха в една обща директория. Постепенно в базата данни се въвеждаха и случаите от предишните години. Бяхме навлезли в компютърната епоха и Люси Дюмон ни предвождаше.

Вратата й бе затворена. Почуках, без да очаквам отговор. В 18,30 дори и Люси си бе тръгнала.

Замъкнах се обратно в кабинета си, извадих Справочника на членовете на Американската академия по съдебна медицина и криминология и открих името, което ми трябваше. Погледнах часовника си и бързо пресметнах наум. Там трябва да е четири и четирийсет. Или пет и четирийсет? Оклахома в коя часова зона беше?

— О, каквото стане! — Набрах номера. Някой се обади и аз поисках да говоря с Арън Калвърт. Казаха ми с дружелюбен тон, че разговарям с нощната охрана, но че с удоволствие ще приемат съобщение. Оставих името и телефона си и затворих. Така и не бях разбрала с коя часова зона бях говорила.

Нещата не вървяха добре. Поседях малко, упреквайки се, че решителният ми изблик не бе дошъл по-рано през деня. Нямаше да се предам — пак взех слушалката. Набрах номера на Габи, но никой не вдигна. Очевидно дори телефонният й секретар не бе включен. Потърсих я в кабинета й в университета и чух поредица от четири изтънявания. Тъкмо се канех да затворя, когато някой вдигна. Бях се свързала със секретарката на факултета. Не, не са виждали Габи. Не, от няколко дни не е прибирала пощата си. Не, това не е необичайно, нали е лято. Благодарих и затворих.

— Трети опит — казах на глас. Нито Люси. Нито Арън. Нито Габи. Боже мой, Габи, къде си? Не си позволих да се тревожа затова.

Почуках нервно с химикалката си по подложката. После се облегнах назад и я подхвърлих няколко пъти във въздуха.

— Време е да измисля нов план за действие.

Продължих да подхвърлям химикалката.

— Трябва да сменя тактиката.

Станах, метнах чантата си на рамо и изгасих лампата.

— Лошо ти се пише, Клодел!

14.

Когато се качих в маздата, опитах да запазя бойния си дух. Не се получи. Моментът беше отминал. Очакването на това, което бях планирала за вечерта, ме правеше прекалено нервна. Прибрах се право вкъщи, като се отбих само в гръцкия ресторант, за да си купя порция сувлаки^[16].

Влязох в апартамента, пренебрегнах обвинителния поздрав на Бърди и тръгнах право към хладилника, за да си взема диетична кола. Оставих я на масата до мазната кесия, в която бе вечерята ми, и погледнах телефонния секретар. Не мигаше. Габи не се бе обаждала.

Отидох в спалнята и прерових нощното си шкафче. Това, което търсех, се оказа заровено в третото чекмедже. Занесох картата в трапезарията и я разпънах на масата. Отворих колата и кесията с храната. Нямаше да се получи. При вида на мазния ориз и препеченото говеждо стомахът ми се обърна. Взех си парче пита.

Намерих вече познатото ходило и проследих маршрута от Сентървил през реката до южния бряг. Намерих търсения квартал и сгънах картата така, че да се виждат Сен Ламбер и Лонгьой. Лапнах още хапка от сувлакито, докато изучавах района, но стомахът ми продължаваше да отказва това ястие. Нямаше да отстъпи.

Бърди се намести на десет сантиметра от мен.

— Мъчи се ти! — казах аз и бутнах алуминиевото фолио с яденето към него. Той ме погледна изумено, после се приближи. Вече бе започнал да мърка.

В гардероба в антрето намерих фенер, чифт градинарски ръкавици и спрей против насекоми. Пъхнах ги в раницата заедно с картата, папката и бележника си. Облякох си тениска, дънки и маратонки и оплетох косата си на стегната плитка. В последния момент грабнах една дънкова риза с дълъг ръкав и я пъхнах в раницата. Взех бележника, който стоеше до телефона, и надрасках: „Отивам да проверя третото «Х» — Сен Ламбер.“ Погледнах часовника си — 19,45. Добавих датата и часа и оставих бележника на масата в трапезарията. Вероятно това не бе необходимо, но ако нещо станеше с мен, поне щях да съм оставила следа.

Метнах раницата на рамо, натиснах бутоните, за да включа алармената система, и излязох от апартамента си.

Като изкарах колата от гаража, обиколих пресечката, поех по „Сент Катрин“ на изток до „Дьо ла Монтан“, а оттам на юг към моста „Виктория“ — един от трите, свързващи Монреал с южния бряг на река Сен Лоран. Облаците, които се носеха по небето следобед, сега се групираха за по-сериозни действия. Изпълваха хоризонта, тъмни и злокобни, и заради тях реката изглеждаше враждебно мастиленосива.

Виждах малките острови Нотр Дам и Сент Елен нагоре по реката и моста помежду им. Изглеждаха замрели в сгъстяващия се мрак.

Надолу по реката лежеше Островът на монахините. Някога собственост на църквата, сега беше квартал, населен от юпита, малък акропол от жилищни сгради, игрища за голф, тенискортове и плувни басейни, свързан с града посредством моста „Шанплен“.

Когато стигнах до южния бряг, поех по булеварда „Сър Уилфред Лорие“. Докато прекося реката, вечерното небе бе станало странно зелено. Спрях, за да огледам картата. Като се ориентирах по малките зелени петна, които представляваха един парк и игрището за голф „Сен Ламбер“, открих къде се намирам в момента, после оставих картата на седалката до себе си. Тъкмо включвах на скорост, когато светкавица раздра небето. Вятърът се бе усилил и първите големи капки започнаха да се разбиват по предното ми стъкло.

Придвижвах се напред в предвещаващия буря мрак, забавях на всяка пресечка, за да разчета уличните знаци. Следвах маршрута, който си бях начертала в главата, завих първо наляво, после надясно, после още два пъти наляво…

След десет минути спрях и паркирах. Сърцето ми туптеше като топка за пинг-понг по време на игра. Изтрих влажните си длани в дънките и се огледах.

Небето бе още по-тъмно и мракът бе станал почти непрогледен. Бях минала през някакви жилищни квартали с едноетажни къщи и дървета по тротоарите, но сега се намирах на края на изоставена индустриална зона, маркирана като малък сив полумесец на картата. Бях съвсем сама.

Отдясно на улицата имаше редица изоставени складове, чиито безжизнени силуети се осветяваха от една — единствена улична лампа. Сградата най-близо до лампата се виждаше неестествено ясно, докато съседите й се губеха в задълбочаващия се мрак, а най-далечната бе потънала в тъмнината. На някои от тях имаше табели, че се продават или дават под наем. Някои прозорци бяха счупени, а паркингите бяха осеяни с боклуци.

Гледката вляво бе не по-малко безнадеждна. Нищо. Пълен мрак. Тази празнина съответстваше на безименното зелено петно на картата, където Сен Жак бе поставил третото „Х“. Бях се надявала да намеря гробище или малък парк.

По дяволите!

Опрях длани на кормилото и се взрях в тъмнината.

Сега какво?

Наистина не бях обмислила този вариант.

Просветна светкавица и за момент освети улицата. Нещо излетя от нощта и се блъсна в предното стъкло. Подскочих и извиках уплашено. Съществото остана за миг там, като блъскаше трескаво по стъклото, после отлетя в мрака сред усилващия се вятър.

Спокойно, Бренън. Поеми си дъх.

Взех раницата си, облякох дънковата риза и пъхнах ръкавиците в задния си джоб, а фенера — в колана на дънките. Оставих папката и бележника.

„Няма да си водиш никакви бележки“, казах си.

Нощта миришеше на дъжд. Вятърът разнасяше боклуците по улицата. Развя косата и краищата на ризата ми, така че я запасах и взех фенера. Ръката ми трепереше.

Като светех пред себе си, пресякох улицата и се изкачих до тясна ивица трева. Бях предположила правилно. Ръждясала желязна ограда, висока около метър и осемдесет, ограждаше парцела. В далечния край на оградата имаше гъсталак от дървета и храсти, дива растителност, която рязко спираше до желязната бариера. Насочих фенера напред, опитвайки се да надникна през дърветата, но не можах да определя докъде стигат, нито какво има зад тях.

Тръгнах покрай оградата. Надвисналите клони се огъваха и клатеха от вятъра и сенките им танцуваха в жълтия кръг, осветен от фенера ми. Дъждовните капки блъскаха листата над главата ми, а някой достигаха до лицето ми. Скоро щеше да завали поройно. Или от рязкото захлаждане, или от зловещата обстановка, но цялата треперех. Вероятно и от двете.

На три четвърти от разстоянието пътеката рязко пропадаше. Осветих с фенера нещо като алея за коли, която водеше към оградата. Имаше двойна порта, която бе заключена с верига и катинар. Входът не изглеждаше да е отварян скоро.

Вървях край оградата още около петдесет метра, докато стигнах до края на пресечката. Отне ми цяла вечност. На ъгъла се огледах. Улицата, по която се движех, завършваше с Т-образно кръстовище. Взрях се в мрака на втората също толкова тъмна и изоставена улица.

Различих асфалтова площадка, оградена с телена мрежа. Предположих, че това е бил паркингът на някоя фабрика или склад. Единственото осветление идваше от мижава крушка, окачена на телефонен стълб. Крушката бе под метална козирка и осветяваше на пет — шест метра. Площадката бе осеяна с боклуци, тук — там различавах силуета на малка бал рака или навес.

„Добре, Бренън — смъмрих се аз, — стига глупости. Без мъка няма сполука.“

Обърнах се към оградата. В края на пресечката тя завиваше и поемаше наляво, успоредно на улицата, до която бях стигнала току — що. Поех в същата посока. След три метра металната ограда свършваше, заменена от каменна стена. Отдръпнах се назад и я осветих. Стената бе сива, висока около два метра и половина, а отгоре завършваше с ред издадени напред камъни. Доколкото можех да видя в тъмнината, тя продължаваше до края на улицата и с нещо като портал по средата на разстоянието. Изглежда, това бе предната страна на имота.

Тръгнах край стената, чиято основа бе зарината в мокри хартии, счупени стъкла и алуминиеви кутийки. Настъпвах най-различни предмети, които не си направих труда да идентифицирам.

След петдесет метра стената отново прекъсваше, заменена от ръждясала желязна порта. И тя бе заключена като страничния вход. Когато осветих с фенера веригата и катинара, металът блесна. Веригата изглеждаше нова.

Пъхнах фенера в колана си и рязко я подръпнах. Не поддаде. Опитах отново със същия резултат. Отстъпих назад, хванах фенера в ръка и започнах да обхождам с лъча вертикалните пръчки на портата.

Точно в този момент нещо се вкопчи в крака ми. Посегнах към глезена си и изтървах фенера. Представях си червени очи и жълти зъби. Всъщност напипах найлонова торба.

— По дяволите!

Избутах торбата и тя полетя, носена от вятъра. Чувах я как шумоли, докато опипом търсех фенера. Беше изгаснал при падането. Когато го намерих, не пожела да светне. Ударих го силно върху дланта си и лампичката примигна и пак изгасна. Ново потупване и този път светна, но светлината трептеше някак несигурно.

За момент се зачудих каква да бъде следващата ми стъпка. Наистина ли исках да продължа с това? Какво, за бога, се надявах да постигна?

Затворих очи и се концентрирах върху звуците, напрягайки се да доловя някакви признаци за човешко присъствие. По-късно, когато отново и отново си припомнях този момент, все се питах дали нещо не ми бе убягнало. Скърцане на гуми по чакъла. Затръшване на врата. Ръмжене на двигател. Може би бях разсеяна или надигащата се буря поглъщаше звуците, но не забелязах нищо.

Поех си дълбоко дъх, изпъчих рамене и надникнах в тъмнината зад оградата. Веднъж, когато бях в Египет, в една гробница в Долината на фараоните, осветлението внезапно изгасна. Спомням си как стоях в тясното пространство, погълната не просто от тъмнината, а от пълната липса на светлина. Чувствах се, сякаш целият свят се бе стопил.

Върнах се назад край оградата до ъгъла и после до страничната порта. Как можех да се справя с катинара? Обхождах с фенера металните пръчки на портата, търсейки отговор на този въпрос, когато една светкавица блесна и освети всичко наоколо. В краткия миг светлина забелязах табела вдясно на портата.

Под светлината на фенера тя се оказа метална плоча, закрепена за пръчките. Беше ръждясала и зацапана, но надписът се четеше. Вход забранен. Приближих фенера и опитах да разчета малките букви отдолу. Нещо на Монреал. Нещо като ерцхерцог. Ерцхерцогът на Монреал? Не бях чувала да има такъв.

Взрях се в миниатюрен кръг под надписа. Изчегъртах малко ръжда с нокътя си. Започнала се появява емблема, някакъв кръст или герб, който ми се стори смътно познат. Изведнъж се досетих. Архиепископия. Архиепископията на Монреал. Разбира се. Това бе църковна собственост, вероятно изоставен манастир. Квебек бе осеян с такива.

„Добре, Бренън, ти си католичка. Защитена си на територията на църквата. Пълна закрила.“ Откъде ми хрумнаха тези клишета? Изригваха с адреналина, редуващ се с тревогата и страха.

Пъхнах фенера в колана на дънките си, хванах веригата с дясната си ръка и стиснах една ръждясала метална пръчка с лявата. Канех се да дръпна рязко, но не срещнах съпротива. Веригата се плъзна през пръчките и се уви около китката ми като змия. Пуснах пръчката на портата и дръпнах веригата с две ръце. Тя не се освободи напълно, а спря, когато катинарът заседна между пръчките. Погледнах невярващо. Беше закачена в края, без да бъде стегната.

Издърпах останалата част от веригата и я огледах. Междувременно вятърът бе стихнал и бе настанала зловеща тишина, която отекваше в ушите ми.

Преметнах веригата над дясната част на портата и издърпах лявата към мен. Пантите изскърцаха оглушително. Никакъв друг звук не смущаваше тишината. Никакви жаби. Нито щурци. Нито влакови сирени в далечината.

Портата се раздвижи с неохота и аз се промъкнах, затваряйки я зад себе си. Тръгнах по пътя, а обувките ми скърцаха тихо по чакъла. Постоянно местех лъча на фенера от пътя към гъстите дървета от двете му страни. След десет метра спрях и насочих лъча нагоре. Злокобно неподвижните клони бяха преплетени в арка над главата ми.

Ето я църквата и камбанарията. Така. Треперех от напрежение и кипях от енергия, която навярно би била достатъчна да боядисам Пентагона. „Губиш контрол, Бренън — предупредих се сама. — Мисли си за Клодел. Не. Мисли за Ганьон, Тротие и Адкинс.“

Обърнах се надясно и обходих с фенера, докъдето можеше да стигне лъчът му. Спирах за малко на всяко дърво край пътя. Те описваха безкрайна редица. Когато огледах по същия начин дърветата отляво, видях тясна пролука на около десет метра по-нагоре.

Без да отмествам лъча на фенера от тази пролука, тръгнах напред. Приличаше на дупка, но не беше. Нямаше празнина между дърветата, ала мястото изглеждаше някак различно, неестествено. И тогава разбрах защо. Не беше заради дърветата, а заради храсталака отдолу. Растителността бе по-малко и някак разпокъсана, лозите и пълзящите растения бяха много по-хилави в сравнение с останалите наоколо. Сякаш някой бе разчиствал и те отново бяха израснали.

„Тези са по-млади — помислих си аз. — По-отскоро са.“ Осветих с фенера във всички посоки. Ниските храсти заемаха тесен участък — като поток, виещ се между дърветата. Или пътека. Стиснах фенера и тръгнах по това отклонение. Когато направих първата си крачка, бурята се разрази.

Ситният ръмеж премина във внезапен проливен дъжд и клоните на дърветата рязко се огънаха от поривите на вятъра. Проблясваха светкавици, отекваха гръмотевици — отново и отново — като демонични същества, които се търсят едно друго.

Дрехите ми подгизнаха, косата ми залепна за главата. Вода се стичаше по лицето ми, замъгляваше зрението ми, пареше раната на бузата ми. Мигах, отмествах косата си и тичах, заслонила очи с дланите си. Издърпах единия край на ризата си и прикрих с него фенера, за да не се намокри.

Привела рамене, напредвах по пътеката, без да забелязвам нищо, освен осветеното от жълтия лъч на фенера.

След около петнайсет метра го забелязах. Като се връщам към този момент, осъзнавам, че в този миг, за частица от секундата, мозъкът ми е свързал образа пред очите ми с нещо вече преживяно неотдавна. На някакво ниво на съзнанието си разбрах какво виждам, преди мисълта ми да асимилира видяното.

Когато се приближих и лъчът измъкна намереното от прикритието на мрака, веднага го разпознах. В следващия миг усетих съдържанието на стомаха си в гърлото.

В трептящия сноп светлина видях кафяв найлонов чувал за боклук, който се подаваше между пръстта и листата. Краят му бе омотан и стегнат на възел. Възелът стърчеше от пръстта като тюлен, подал глава, за да си поеме въздух.

Гледах как дъждът облива чувала и земята наоколо. Водата отмиваше пръстта от плиткия гроб, тя ставаше на кал и бавно, но неотменно разкриваше дупката. Усетих как коленете ми омекват при вида на чувала, който се показваше все повече и повече.

Една светкавица ме изтръгна от унеса. По-скоро подскочих, а не пристъпих към чувала, и се наведох да го огледам. Пъхнах фенера в дънките си, грабнах завързания край и го дръпнах. Все още бе заровен достатъчно дълбоко. Опитах да развържа възела, но мокрите ми пръсти се плъзгаха по найлона. Възелът не поддаваше. Приближих нос към завързания край и подуших. Кал и найлон. Никакъв друг мирис.

Направих малка дупка в чувала с нокътя си и пак подуших. Макар и слаб, този мирис ми бе познат. Сладката зловонна миризма на разложена плът и мокри кости. Преди да реша дали да побягна, или да се вбеся, някаква клонка изпука, и усетих нечие движение зад мен. Опитах да отскоча встрани, но в главата ми проблесна светкавица и ме върна отново в гробницата на фараона.

15.

Не бях имала такъв махмурлук от много време. Както обикновено, главата ми бе прекалено замаяна, за да си спомня нещо. Когато се раздвижих, в мозъка ми се забиха болезнени стрели и ме принудиха да не мърдам. Знаех, че ако отворя очи, ще повърна. Стомахът ми също се обръщаше при мисълта да се раздвижа, но трябваше да стана. Беше ми ужасно студено. Цялото ми тяло бе измръзнало. Започнах да треперя неконтролируемо и си казах, че ми трябва още едно одеяло.

Седнах, без да отварям очи. Божата в главата ми бе толкова непоносима, че повърнах малко жлъчен сок. Наведох глава към коленете си и изчаках гаденето да отмине. Още не можех да отворя очи, изтрих уста с лявата си ръка, а с дясната потърсих юргана си.

С пулсираща глава и треперещо тяло, започнах да осъзнавам, че не съм в леглото си. Ръката ми напипа клонки и листа. Това ме накара да отворя очи, независимо от болката.

Седях в някаква гора, с мокри дрехи и цялата в кал. Земята наоколо бе покрита с листа и съчки, а въздухът бе пропит от мирис на пръст и неща, които скоро ще се превърнат в пръст. Над мен се виждаше плетеница от клони — като тъмни оплетени пръсти на фона на черното кадифено небе. Над тях, през листата, мигаха милиони звезди.

Паметта ми започна да се завръща. Бурята. Портите. Пътеката. Но как се бях озовала легнала тук? Не страдах от махмурлук, а от някакво негово подобие.

Прокарах ръка по тила си. Напипах цицина с големина на лимон под косата си. Супер. Втора травма за една седмица.

Но откъде се бе появила тази цицина? Бях се препънала и паднала ли? Или някой клон ме е шибнал? Вярно, че силният вятър вдигаше разни неща във въздуха, но наоколо не се виждаха големи клони. Не можех да си спомня, а и не ме интересуваше. Просто исках да си отида.

Като потиснах гаденето, застанах на четири крака и потърсих фенера. Намерих го в калта, изчистих го и натиснах копчето му. Колкото и удивително да беше, той светна. Изправих се с разтреперани крака и в главата ми избухнаха още фойерверки. Подпрях се на никакво дърво и отново повърнах.

Устата ми се изпълни с горчив вкус и в съзнанието ми изплуваха още въпроси. Кога съм яла? Снощи? Тази вечер? Колко е часът? Колко време съм лежала тук? Бурята бе стихнала и бяха изгрели звезди. Още бе нощ. Умирах от студ. Само това знаех.

Когато стомахът ми се поуспокои, бавно се изправих и осветих с фенера наоколо, търсейки пътеката. Докато лъчът танцуваше по земята, спомних си още нещо. Заровения чувал. Приливът на спомени предизвика и вълна от страх. Стиснах фенера и се завъртях на триста и шейсет градуса, за да се уверя, че наоколо няма никой. Отново потърсих чувала. Къде беше той? Спомените ми се завръщаха, но накъсани. Представях си чувала, но не можех да го открия.

Разрових листата наоколо. Главата ме цепеше и продължаваше да ми се гади, но в стомаха ми не беше останало нищо и сега повдигането предизвикваше само остра божа.

Намерих чувала на не повече от три метра. Треперех толкова силно, че едва държах фенера. Изглеждаше както и предния път, само че найлонът бе по-открит. Край него имаше локви, в гънките му също се бе събрала дъждовна вода.

Не бях в състояние да го вдигна, затова само стоях и го гледах. Знаех, че мястото трябвала бъде претърсено от специалисти, но се страхувах, че някой ще отмъкне чувала, преди да успея да извикам екип от лабораторията. Искаше ми се да заплача от отчаяние.

Стоях така, треперех от студ и всичко останало, опитвах се да мисля трезво, но мозъчните ми клетки отказваха да сътрудничат, сякаш ми затръшваха вратата в лицето и не желаеха да бъдат обезпокоявани. Обади се по телефона! Тази мисъл успя да пробие.

Открих пътеката и си проправих път навън от гората. Или поне така се надявах. Не помнех как точно съм влязла и имах съвсем смътна идея как да изляза. Чувството ми за ориентация ме бе изоставило, както и краткосрочната памет. Без предупреждение фенерът изгасна и останах в мрака, осветяван единствено от звездите. Разклатих го, но той не светна. Не се впечатли и от това, че го наругах.

— По дяволите! — Поне опитах.

Ослушах се за някакъв звуков ориентир за посоката. От всички страни се чуваха само щурци, което нямаше да ми помогне.

Опитвах се да различа по-ниската растителност от по-високата в сенките и пристъпвах бавно в посоката, в която бе обърнато лицето ми. Този план бе не по-лош от останалите варианти. Невидими клони се заплитаха в косата и дрехите ми, спъвах се в разни пълзящи растения.

Излязла си от пътеката, Бренън. Тук растителността е по-гъста.

Чудех се в коя посока да завия, когато единият ми крак увисна във въздуха, преди да пропадне надолу. Полетях напред и се приземих тежко върху дланите и едното си коляно. Краката ми бяха попаднали в дупка, пръстта под коляното ми се ронеше. Фенерът излетя от ръката ми при падането и от удара в земята отново светна. Беше се преобърнал и сега жълтата му светлина сочеше лицето ми. Погледнах надолу и видях, че краката ми се губят в някаква тясна тъмна дупка.

Сърцето ми се бе качило в гърлото. Издрапах навън и залазих към светлината като рак на плажа. Насочих фенера към дупката, в която бях паднала, и видях, че е малък кратер, който зееше прясно изровен като незараснала рана в земята. По края му имаше купчинка от пръст.

Осветих с фенера отвора. Не беше голям, може би около половин метър широк и малко по-дълбок. При падането бях стъпила близо до края му и сега пръстта се свличаше навътре. Загледах се в нея, докато се натрупваше на малка купчинка на дъното. Нещо ме притесняваше. После осъзнах. Пръстта бе съвсем суха. Това заключение бе ясно дори за затормозения ми мозък. Тази дупка е била покрита или изкопана след дъжда.

Отново се разтреперих неудържимо и обвих ръце около тялото си, за да се стопля. Още бях мокра до кости, а въздухът след бурята бе доста хладен. Не се стоплих особено от собствените си ръце, а и така светлината се отмести от дупката. Отпуснах ръце и пак насочих лъча на фенера към кратера. Защо някой ще…

Истинският въпрос отекна и от него ме присви стомахът. Кой? Кой беше дошъл тук да изкопае или да изпразни тази дупка? Той или тя още ли е тук? Тази мисъл ме накара веднага да се раздвижа. Осветих с фенера във всички посоки. В главата ми изригна нов гейзер от болка и пулсът ми се ускори тройно.

Не знам какво бях очаквала да видя. Огромен доберман? Норман Бейтс с майка си? Ханибал Лектър? Никой от тях не се показа. Бях сама с дърветата, щурците и звездното небе.

Това, което видях обаче, докато се въртях с фенера, бе пътеката. Оставих прясно изровената дупка и се върнах при полузаровения чувал. Покрих го с листа. Грубият камуфлаж нямаше да заблуди човека, който го бе занесъл там, но можеше да скрие находката от случаен поглед.

Когато се убедих, че прикритието е достатъчно, извадих спрея против насекоми и го наместих между клоните на съседно дърво, за да ми служи за ориентир. Тръгнах надолу по пътеката, препъвах се в плевели и пълзящи растения и едва успявах да запазя равновесие. Усещах краката си безчувствени, сякаш бяха под упойка, и вървях със забавени движения.

Там, където пътеката излизаше на пътя, забодох ръкавиците си на две съседни дървета и хукнах към портата. Чувствах се болна и изтощена и се боях да не припадна. Действието на адреналина скоро щеше да отмине и силите щяха да ме напуснат.

Старата ми мазда беше паркирана там, където я бях оставила. Без изобщо да се оглеждам, се втурнах през улицата. Не мислех, че някой може да ме дебне. Почти без никакъв усет в ръцете започнах да ровя в джобовете си, търсейки ключовете. Когато ги намерих, се наругах, че съм закачила толкова много на един ключодържател. Треперех, ругаех, два пъти изтървавах ключовете, но най-после успях да отделя този за колата, да отключа вратата и да се тръшна зад кормилото.

Заключих вратата, отпуснах ръце върху волана и облегнах глава върху него. Изпитвах нужда да заспя, да избягам от всичко. Знаех, че трябва да се преборя с това желание. Може би някой ме наблюдаваше и преценяваше как да ме нападне.

Рязко се надигнах и отпуснах длани в скута си. Божата ми помогнала избистря мислите си. Не повърнах. Напредък.

Запалих мотора и цифрите на часовника на таблото светнаха в зелено: 2,15. Кога бях тръгнала?

Още разтреперана, усилих отоплението докрай, макар да не бях сигурна дали ще ми помогне. Тръпките, които ме побиваха, бяха предизвикани само отчасти от студения вятър. Много по-дълбока хладина се прокрадваше в душата ми и никакво отопление не можеше да я прогони. Потеглих, без да поглеждам назад.

Плъзгах сапуна по гърдите си отново и отново. Исках приятното ухание на пяната да ме пречисти от събитията през нощта. Повдигнах лице към водната струя, която обливаше главата ми и се стичаше по тялото ми. Водата скоро щеше да стане студена. Къпех се вече двайсет минути, опитвах се да прогоня студа и да накарам гласовете в главата ми да млъкнат.

Горещата вода, парата и уханието на жасмин би трябвало да ме отпуснат, да намалят напрежението в мускулите ми и да облекчат болезнената схванатост. Не бяха успели. През цялото време се ослушвах. Чаках телефонът да звънне. Притеснявах се да не пропусна обаждането на Райън и затова бях донесла слушалката в банята.

Обадих се в участъка веднага щом се прибрах у дома, преди още да сваля мокрите си дрехи. Телефонистката реагира скептично, не искаше да смущава някой детектив посред нощ. Категорично отказа да ми даде домашния номер на Райън и трябваше да се възползвам от написания на визитната му картичка. Стоях насред дневната, треперех, главата ми още се цепеше от болка, а стомахът ми се канеше за нова атака. Нямах никакво настроение да споря. И думите, и тонът ми я убедиха да се обади на Райън. Щях да й се извиня утре.

Това бе станало преди половин час. Опипах тила си. Подутината още бе там. Под мократа коса ми се стори като твърдо сварено яйце. Беше доста болезнена при допир. Преди да вляза под душа, изпълних инструкциите, които знаех от предишни случаи на удар по главата. Проверих зениците си, завъртях глава наляво и надясно. Ощипах ръцете и краката си, за да проверя чувствителността им. Всичко изглеждаше на мястото си и функциониращо.

Спрях водата и излязох от душ — кабината. Телефонът лежеше, където го бях оставила, мълчалив и незаинтересован.

По дяволите! Къде бе Райън?

Изсуших се, нахлузих стар халат и увих косата си с кърпа. Проверих секретаря, за да се уверя, че не съм пропуснала обаждане. Червената лампичка не светеше. По дяволите!

Легнах на дивана и поставих телефона на кафе-масичката. Райън сигурно щеше да се обади скоро. Нямаше смисъл да си лягам. Затворих очи с намерението да си почина няколко минути, преди да си взема нещо за ядене. Но студът, стресът, умората и сътресението на мозъка се сляха в една обща вълна на изтощение, която се надигна и ме заля, запращайки, ме в дълбок неспокоен сън.

Бях пред оградата, гледах как някой копае с огромна лопата. Всеки път, когато острието се показваше от земята, по него плъзваха плъхове. Трябваше постоянно да ги ритам, за да ги държа настрана от краката си. Фигурата с лопатата бе в сянка, но когато се обърна, забелязах, че това е Пийт. Започна да вика и да ми маха, устните му се разтвориха и описаха черен кръг, който постепенно ставаше все по-голям и по-голям, докато накрая погълна лицето му и го превърна в отвратителна клоунска маска.

Опитах да побягна, но краката ми не се движеха. Бях потънала в земята и стоях в някакъв гроб. Около мен се свличаше пръст. Шарбоно и Клодел ме гледаха от горе. Исках да ме издърпат. Протегнах ръце към тях, но те не ми обърнаха внимание.

Към тях се присъедини още една фигура — мъж с дълга роба и странна шапка. Погледна ме и ме попита дали съм получила първо причастие. Не можах да отговоря. Обясни ми, че се намирам на църковна територия и трябва да напусна веднага. Добави, че само тези, които работят за църквата, могат да влизат през тези порти. В ръката си държеше мобилен телефон. Той започнала звъни, но мъжът не му обърна внимание. Продължаваше да звъни, да звъни…

Също и телефонът на масичката ми за кафе, когато най-после го различих от звъна в съня ми. Събудих се от дълбокия сън и се пресегнах към слушалката.

— Ъхъ — промърморих изморено.

— Бренън?

Сърдит глас. Познат. Опитах се да проясня мислите си.

— Да? — Погледнах часовника си. Нямаше го.

— Райън е. Дано наистина е толкова важно.

— Колко е часът? — Нямах представа дали съм спала пет минути или пет часа. Явно ми ставаше навик.

— Четири и петнайсет.

— Чакай малко.

Оставих слушалката и се замъкнах със залитане до банята. Наплисках лицето си със студена вода и изпях куплет от „Пияният моряк“, докато тичах на място. Увих наново кърпата на главата си и се върнах при телефона. Не исках да увеличавам раздразнението на Райън, като го карам да чака, но още по-малко желаех да говоря провлечено и несвързано. По-добре да отделя минута, за да се приведа във форма.

— Добре. Тук съм. Извинявай.

— Някой пееше ли?

— Хм. Ходих в Сен Ламбер тази вечер — започнах аз. Исках да му разкажа достатъчно, но не държах да навлизам в подробности в четири и петнайсет сутринта. — Намерих мястото, което Сен Жак бе отбелязал с „Х“ на картата. Някакъв изоставен църковен имот е.

— И ме търсиш, за да ми разкажеш това в четири часа сутринта?

— Намерих труп. Много разложен, вероятно само скелет, ако съдя по миризмата. Трябва веднага да отидем там, преди някой да се спъне в него или съседските кучета да си направят угощение.

Поех си дъх и изчаках.

— Ти ненормална ли си?

Не бях сигурна дали говори за това, което бях намерила, или за факта, че бях отишла сама. Тъй като вероятно бе прав за второто, насочих се към първото.

— Мога да позная човешки труп, когато намеря такъв.

Последва дълго, дълго мълчание. После:

— Заровен или на повърхността?

— Заровен, но много плитко. Тази част, която видях, се подаваше и от дъжда се показа още повече.

— Сигурна ли си, че не е някакъв гроб?

— Трупът е в найлонов чувал. — Като Ганьон и Тротие. Нямаше нужда да му обяснявам.

— По дяволите! — Чух щракване на запалка, после дълго издишване. Беше си запалил цигара.

— Да отидем ли сега?

— В никакъв случай! — Чух го как дръпва от цигарата. — И какво значи това „ние“? Твоята репутация на детектив на свободна практика, Бренън, никак не ме впечатлява. Твоите номера може и да минават пред Клодел, но не и при мен. Следващия път, когато ти хрумне да танцуваш на сцената на някое местопрестъпление, можеш любезно да попиташ дали някой от отдел „Убийства“ няма излишна покана за танците. Ние знаем как да си вършим работата.

Не бях очаквала благодарност, но не бях подготвена и за толкова рязък отговор. Започвах да се ядосвам и от това божата в главата ми се усили. Изчаках, но той не продължи.

— Оценявам, че се обади толкова бързо.

— Хм.

— Къде си? — Ако мозъкът ми функционираше нормално, никога не бих попитала това. Веднага съжалих.

След кратка пауза отговори:

— У приятели.

Добър ход, Бренън. Нищо чудно, че е ядосан.

— Мисля, че там имаше някой тази вечер.

— Какво?

— Докато гледах заровения чувал, ми се стори, че чувам нещо, после получих удар по главата и съм припаднала. По това време се разрази бурята, така че не съм напълно сигурна.

— Наранена ли си?

— Не.

Нова пауза.

— Ще подсигуря екип да охранява мястото до сутринта. После ще изпратя криминолозите. Мислиш ли, че ще ни трябват кучета?

— Видях само един чувал, но е възможно да има и още. Освен това някой сякаш беше копал наоколо. Може би не е лоша идея.

Изчаках реакцията му. Не последва такава.

— В колко часа ще ме вземеш? — попитах.

— Няма да те взема, доктор Бренън. Става дума за истинско убийство, не за криминален роман.

Вече бях бясна. Слепоочията ми пулсираха и усещах малък горещ облак точно между тях, дълбоко в мозъка си.

— „Повече дупки от магистралата“ — казах през зъби. — „Намери още нещо.“ Това бяха твоите думи, Райън. Ето, намерих го. Освен това става дума за останки от скелет, което е по моята част, ако не греша.

Последва толкова дълго мълчание, та помислих, че е затворил телефона. Чаках.

— Ще дойда в осем.

— Ще бъда готова.

— Бренън?

— Да?

— Може би трябва да отделиш пари за каска.

Линията прекъсна.

16.

Райън изпълни обещанието си и в осем и четирийсет и пет вече паркирахме зад микробуса на криминолозите. Намирах се на по-малко от три метра от мястото, където бях паркирала предната нощ. Но това бе различен свят от онзи, който бях посетила преди няколко часа. Слънцето грееше и по улиците кипеше оживление. Обикновени и патрулни коли бяха спрели от двете страни на улицата и поне двайсет човека, цивилни и с униформи, си говореха на групички.

Виждах хора от Управлението за сигурност, от Лабораторията по криминология, полицаи от Сен Ламбер, разпръснати във всички посоки, с различни униформи и отличителни знаци.

Жена с голяма чанта, преметната на рамо, и млад мъж с множество фотоапарати пушеха, облегнати на бял шевролет: пресата. Нагоре по улицата, на тревата до оградата, една немска овчарка се въртеше и душеше около мъж в син анцуг. Кучето постоянно скачаше напред-назад въпреки късата каишка, душеше земята, махаше с опашка. Изглеждаше нетърпеливо да тръгне и се чудеше на забавянето.

— Всички са тук — констатира Райън, паркира колата и откопча предпазния си колан.

Не беше ми се извинил за грубото държане по телефона, а и не очаквах да го направи. Никой не е в най-добрата си форма в четири сутринта. По време на пътуването се държа сърдечно, почти весело, посочваше ми места, където са се случвали различни инциденти, спомняше си разни анекдоти за хора, изпаднали в неловко положение. Полицейски истории. Тук, в тази къща, една жена убила мъжа си с тиган, после погнала с него и полицаите. Там, в онази закусвалня, намерили гол мъж, заклещил се във вентилационната шахта. Всички ченгета разказват такива истории. Запитах се дали полицаите използваха тези места като ориентири вместо имената и номерата на улиците, които служат на обикновените хора.

Райън забеляза Бертран и тръгна към него. Той бе в групичка заедно с някакъв полицай от Сигурността, Пиер Ламанш и висок рус мъж с тъмни слънчеви очила. Последвах Андрю през улицата, като пътьом огледах тълпата за Клодел или Шарбоно. Въпреки че официално това бе операция на Сигурността, нямаше да се учудя, ако се бяха появили. И без това всички други бяха тук. Не ги видях никъде.

Докато приближавахме, забелязах, че мъжът с очилата изглежда нервен. Ръцете му не спираха нито за миг, а постоянно опипваха тънкия мустак, минаващ по горната му устна. Пръстите му рошеха няколко отделни косъмчета, после отново ги приглаждаха по местата им. Забелязах, че кожата му е неестествено сива и гладка. Носеше кожено яке и черни ботуши. Вероятно бе на около двайсет и пет години.

Усетих погледа на Ламанш, когато се присъединихме към групичката. Той кимна, но не каза нищо. Обзеха ме съмнения. Бях предизвикала целия този цирк и бях довела всички тук. Ами ако не намереха нищо? Ако някой бе отнесъл чувала? А ако се окажеше, че тук има нерегистрирано гробище? Предната нощ бе много тъмно, бях превъзбудена. Дали не си бях въобразила някои неща? Усещах как стомахът ми се свива все повече.

Бертран ни поздрави. Както обикновено, изглеждаше като по-нисък и набит вариант на манекен за мъжка мода. Бе избрал землисти цветове за присъствието си на ексхумацията — кафяво и златисто.

Райън и аз кимнахме на тези, които познавахме, после се обърнахме към мъжа с очилата. Бертран ни запозна:

— Анди. Доктор Бренън. Това е отец Поарие. Той представлява епископията.

— Архиепископията.

— Извинете. Архиепископията. Тъй като това е църковна собственост. — Бертран посочи с палец оградата зад него.

— Темп Бренън — представих се аз и протегнах ръка.

Отец Поарие фиксира очилата си върху мен и пое ръката ми, като я стисна леко и вяло. Ако хората получаваха оценки за ръкуване, той щеше да има три минус. Пръстите му бяха студени и безжизнени — като моркови, стояли прекалено дълго в хладилника.

Той повтори ритуала с Райън, чието лице не издаде нищо. Ранната му сутрешна веселост бе изчезнала, заменена от строго, сериозно изражение. Както подобаваше на всяко ченге.

— Някой влизал ли е вече? — попита Андрю.

— Никой. Камброн е пристигнал тук към пет — каза Бертран и посочи униформения полицай вдясно. — Никой не е влизал или излизал. Отецът ни обясни, че само двама души имат достъп вътре — самият той и пазачът, който е осемдесетгодишен, работел тук от памтивека.

— Не е възможно портата да е отваряна — заяви Поарие и насочи очилата си към мен. — Проверявам я всеки път, като идвам.

— И кога става това?

Очилата се преместиха от мен към Райън. Задържаха се там около три секунди преди отговора:

— Поне веднъж седмично. Църквата се отнася отговорно към всичките си имоти. Ние не сам…

— Какво точно е това място?

Пак пауза.

— Манастирът „Сен Бернар“. Затворен е от 1983 година. Църквата прецени, че не е оправдано той да продължи да функционира.

Стори ми се странно, че говореше за Църквата като за живо същество с чувства и воля. Френският му също бе странен, малко различен от равния провлечен диалект, с който вече бях свикнала. Отецът не беше родом от Квебек, но не можах да определя акцента му. Не беше прецизното, но гърлено звучене, което северноамериканците определят като парижко. Предположих, че е белгиец или швед.

— За какво служи сега? — настоя Райън.

Нова пауза, сякаш звуковите вълни трябваше да изминат дълго разстояние, преди да достигнат слуховите му рецептори.

— В наши дни за нищо.

Свещеникът млъкна и въздъхна. Слънчевите очила скриваха очите му. Странен кандидат за свещеник — с тази сива кожа, кожено яке и ботуши.

— Редовно идвам да проверя имота — продължи той. — А пазачът отговаря за поддръжката.

— Каква поддръжка?

— На пещта, тръбите. Рине снега. Тук е много студено. — Поарие размаха ръката си, сякаш искаше да посочи цялата провинция. — И прозорците. Понякога момчетата хвърлят камъни по тях. — Свещеникът ме погледна. — Проверява вратите и портите дали са заключени.

— Кога последно сте проверявали катинарите?

— В неделя, в шест часа вечерта. Всички бяха заключени.

Незабавният му отговор ме изненада. Този път въобще не се замисли. Може би Бертран вече го бе питал или Поарие бе очаквал този въпрос, но бързият отговор изглеждаше предварително обмислен.

— Забелязахте ли нещо необичайно?

— Нищо.

— Кога идва този пазач… как се казваше?

— Господин Рой.

— Кога идва той?

— Идва всеки петък, освен ако няма някоя извънредна работа.

Райън не каза нищо, но продължи да го гледа.

— Например да изрине снега или да поправи някой прозорец.

— Отец Поарие, предполагам, че детектив Бертран вече ви е питал за вероятността в двора да са извършвани погребения?

Пауза.

— Не. Не! Няма такива. — Той поклати глава и очилата се плъзнаха по носа му. Рамките се наклониха под ъгъл от двайсет градуса. — Това беше манастир. Винаги е било манастир. Никой не е погребван тук. Но се обадих в нашия архив да проверят, за да съм абсолютно сигурен. — Докато говореше, вдигна ръце и внимателно намести очилата си.

— Знаете ли защо сме тук?

Поарие кимна и очилата му отново се наклониха. Понечила каже нещо, после замълча.

— Добре. — Райън кимна, затвори бележника и го пъхна в джоба си. — Как предлагате да процедираме? — Въпросът бе насочен към мен.

— Нека ви заведа и ви покажа това, което намерих. След като го извадим, пуснете кучето, за да проверим дали няма още. — Надявах се гласът мида звучи по-уверено, отколкото се чувствах. По дяволите! Ами ако не намерехме нищо?

— Добре.

Райън отиде при мъжа с анцуга. Овчарката скочи и подуши ръката му. Той я погали по главата, докато говореше с водача й. После се върна при нас и поведе цялата група към портата. Докато вървяхме, се оглеждах крадешком, търсейки следи от идването си през нощта. Не видях нищо.

Изчакахме, докато Поарие извади огромна връзка ключове от джоба си и отдели един. Хвана катинара и го подръпна демонстративно. Той издрънча тихо в сутрешния въздух и на земята се посипа ръжда. Бях ли го заключила преди няколко часа? Не помнех.

Поарие отключи катинара, свали го от веригата и отвори портата. Тя изскърца тихо. Не пронизителното скърцане, което си спомнях. Отецът отстъпи встрани, за да ми направи път, и всички изчакаха. Ламанш още не бе продумал.

Наместих раницата на раменете си, минах покрай свещеника и тръгнах по пътя. В ярката дневна светлина гората изглеждаше приятна, а не зловеща. Слънцето грееше през широките листа, въздухът бе изпълнен с ухание на бор. Движех се бавно и оглеждах всяко дърво, всеки сантиметър от земята за счупен клон, стъпкана трева, разровена пръст — нещо, което да потвърди човешко присъствие. Най-вече моето.

Тревогата ми нарастваше с всяка крачка и сърцето ми биеше все по-бързо. Ами ако не аз бях заключила портата? Ако някой бе дошъл след мен? Какво бе станало тук след моето тръгване?

Атмосферата ми напомняше за място, което не съм посещавала, но което ми е познато, защото съм чела за него или съм го виждала на снимки. Опитах се да усетя по времето и разстоянието къде би трябвало да е пътеката. Обзеха ме лоши предчувствия. Спомените ми бяха объркани и замъглени — като сън, който си спомням отчасти. Основните събития бяха съвсем ярки в паметта ми, но детайлите, последователността, продължителността се бяха размазали. „Нека видя нещо, което да ми подскаже, че не греша“, помолих се мислено.

Отговорът на молбата ми дойде във формата на ръкавици. Бях забравила за тях. Там, отляво на пътя, на нивото на очите три бели пръста стърчаха от един клон. Да! Огледах съседното дърво. Втората ръкавица се показа върху нисък клен на около метър и двайсет от земята. Един образ проблесна в съзнанието ми: спомних си как опипвах разтреперана клоните в мрака, за да наместя ръкавиците.

Тръгнах между дърветата, означени с ръкавиците, по нещо, което смътно можеше да се нарече пътека. Бе толкова трудно различима в гъсталака, че без ръкавиците вероятно нямаше да я забележа. На дневна светлина пътеката представляваше просто лека вариация в гъстотата на растителността. Тревата и плевелите по нея не се преплитаха, всяко растение бе отделно от съседните и се виждаха изгнилите листа и пръстта. Това бе всичко.

Чувах шумоленето на листа и клони зад гърба си. Не посочих ръкавиците, оставих ги да се впечатлят от умението мида се ориентирам. Бренън Следотърсачката. След няколко метра забелязах спрея против насекоми. Тук нямаше смисъл от взиране. Яркооранжевата му капачка светеше като фар сред листата.

Ето я купчината, която бях направила, за да скрия чувала. Под един бял дъб имаше малка издутина, покрита с листа и оградена от гола земя. Виждах следите от пръстите си, докато съм изравяла листата и пръстта, за да скрия чувала. Резултатът от набързо направеното прикритие по-скоро сочеше мястото, отколкото го скриваше, но в онзи момент ми се бе сторило правилно.

Много пъти съм участвала в изравяне на тела. Повечето заровени трупове се намират заради някакъв белег или късмет. Някой информатор издава съучастниците си. Деца съобщават, че са намерили нещо. Миришеше ужасно, започнахме да ровим с пръчки и то се показа! Чувствах се странно на мястото на децата.

— Ето там — посочих купчинката.

— Сигурна ли си? — попита Райън.

Само го погледнах. Другите също мълчаха. Оставих раницата си на земята и извадих чифт градинарски ръкавици. Отидох до купчината, като пристъпвах внимателно, за да не изпотъпча навсякъде. Беше абсурдно предвид трамбуването ми през нощта, но сега се очакваше да опазвам следите.

Наведох се и избутах достатъчно листа, за да открия малко от чувала. По-голямата част от него още бе под земята и неравномерният му контур показваше, че съдържанието му си е на мястото. Когато се обърнах, Поарие се кръстеше.

Райън каза на Камброн:

— Направи няколко снимки за туристическия каталог.

Отидох при останалите и изчаках мълчаливо, докато полицаят изпълни ритуала. Той извади оборудването си, една съпоставителна таблица и направи снимки от няколко страни и ъгли. Накрая отпусна фотоапарата си и се дръпна назад.

Райън се обърна към Ламанш:

— Докторе?

Пиер изрече първата си дума, откакто бях пристигнала.

— Темперанс?

Извадих лопатка от раницата си и отидох до могилката. Избутах настрани останалите листа и внимателно изрових чувала, доколкото можех. Изглеждаше, както си го спомнях. Дори видях малката перфорация, която бях направила с нокътя си.

Започнах да изравям пръстта настрани с лопатката, като бавно откривах все повече от чувала.

Чувах в далечината гласовете на полицаите на улицата, но тук, където бях аз, единствените звуци идваха от птиците, насекомите и стърже — нето на лопатката ми. Клоните се клатеха от лекия бриз, много по-смирен вариант на танца, който изпълняваха през нощта. Тогава бях присъствала на индиански боен танц, а сега — на нежен валс. Сенките се движеха по чувала и по сериозните лица на групичката свидетели на изравянето.

След петнайсет минути могилката се превърна в яма и вече се виждаше повече от половината на чувала. Предположих, че съдържанието се е разместило в процеса на разлагане и костите са се освободили от анатомичните си отговорности. Ако бяха кости.

Реших, че съм изровила достатъчно, за да освободя чувала, забих лопатката си, хванах възела и бавно го дръпнах. Не поддаде. Повтаряше се случилото се през нощта. Дали някой под земята не дърпаше чувала надолу, сякаш си играехме на теглене на въже?

Камброн правеше снимки, докато копаех, и сега стоеше зад мен, за да запечата момента на изтеглянето.

Изтупах ръкавиците си в дънките, стиснах чувала възможно най-долу и дръпнах рязко нагоре. Раздвижване. Дупката нямаше да се предаде лесно, но бях отслабила хватката й. Усетих, че чувалът се раздвижи и съдържанието му се размести. Поех си дъх и дръпнах отново, този път по-силно. Исках да го извадя, без да го скъсам. Той поддаде, после пак се заклещи.

Напрегнах мускулите си, дръпнах още веднъж и подземният ми противник се предаде. Чувалът започнала излиза свободно. Обвих отново пръсти около възела и сантиметър по сантиметър го изтеглих от дупката.

Когато го издърпах навън, пуснах го на земята и се отдръпнах. Обикновен чувал за боклук, какъвто има във всяка кухня и гараж из Северна Америка. Цял. Неравномерно издут от съдържанието си. Не беше тежък. Това не бе добър знак. Или беше? Какво предпочитах: да съм намерила останките от нечие куче и да понеса унижението или да съм открила човешки труп и да тържествувам?

Камброн защрака с фотоапарата. Постави съпоставителната таблица и направи поредица снимки. Свалих едната си ръкавица и извадих от джоба швейцарското си армейско ножче.

Когато Камброн свърши, коленичих до чувала. Ръцете ми леко трепереха, но най-после уцелих с нокътя си малката вдлъбнатинка в метала и отворих ножчето. Неръждаемата стомана блесна под слънчевите лъчи. Усещах пет чифта очи върху себе си.

Погледнах Ламанш. Лицето му променяше изражението си от движението на сенките. Пиер кимна и аз натиснах острието.

Преди стоманата да пробие найлона, ръката ми спря заради внезапен шум. Сякаш ме дръпна невидимо въже. Всички го чухме едновременно, но Бертран изрече на глас мислите ни:

— Това пък какво е?

17.

Внезапният шум бе какофония от звуци. Трескав лай на куче и повишени и развълнувани човешки гласове. Разменяха се викове, напрегнати и отчетливи, но прекалено неясни, за да се разберат думите. Врявата идваше откъм двора на манастира, някъде вляво от нас. Първата ми мисъл бе, че се е върнал човекът, който ме бе нападнал през нощта, и че в момента всички квебекски полицаи и поне една немска овчарка го преследват.

Погледнах към Райън и останалите. И те като мен бяха замръзнали по местата си. Дори Поарие беше спрял да опипва нервно мустака си и стоеше, притиснал длан към горната си устна.

От вцепенението ни изтръгна приближаващ се шум от тяло, движещо се бързо и безцеремонно през гъсталака. Главите ни едновременно се извърнаха в тази посока, сякаш по команда. Някъде измежду дърветата нечий глас извика:

— Райън? Там ли си?

— Тук съм.

Обърнахме се по посока на гласа.

— Слава богу! — Още шумолене на листа и чупене на клонки. — Ох!

Един полицай от Сигурността се появи, като се бореше с препречилите му се клони и мърмореше отчетливо. Месестото му лице бе яркочервено, а дишането — шумно. По челото му бяха избили капчици пот и малкото коса бе залепнала по доста оплешивялата му глава. Като ни откри, той опря длани на коленете си и се наведе да си поеме дъх. Видях драскотини от клоните по голото му теме.

След малко полицаят се изправи и посочи с палец натам, откъдето бе дошъл. С хъхрещ глас изрече запъхтяно:

— Трябва да идеш там, Райън. Проклетото куче съвсем полудя, сякаш е надушило нещо много лошо.

С ъгълчето на окото си зърнах как Поарие рязко вдигна длан към челото си, а после я спусна надолу. Пак се кръстеше.

— Какво? — повдигна озадачено вежди Андрю.

— Десалво го разведе наоколо, както ти каза, и проклетото куче започна да обикаля на едно място и да лае, сякаш там е заровен Адолф Хитлер и цялата шибана германска армия. — Той млъкна. — Чуйте го!

— И?

— И??? Гадината ще си скъса гласните струни. Ако не отидеш бързо там, скоро ще захапе собствения си задник.

— Задръжте го само още няколко минути. Дайте му кокал или валиум, ако трябва. Тук намерихме нещо и трябвала приключим. — Той погледна часовника си. — Ще дойда след десет минути.

Полицаят сби рамене, пусна клона, който държеше, и се обърна назад.

— Хей, Пико!

Месестото лице се обърна.

— Тук има пътека.

— Все тая — изсъска Пико и си проправи път през гъсталака към пътеката, която Райън му сочеше. Бях сигурна, че ще я загуби най-много след петнайсет метра.

— И, Пико… — обади се пак Андрю.

Лицето отново се извърна към нас.

— Не давайте на Рин Тин Тин да рови.

После детективът се обърна към мен:

— Ти рождения си ден ли чакаш, Бренън?

Чухме шума от придвижването на Пико постепенно да заглъхва, докато разрязвах чувала от край до край.

Мирисът изригна и удари ноздрите ми точно както с Изабел Ганьон. Пуснат на воля, той се разпростря бавно и настойчиво. Носът ми разпозна миризмата на почва, изгнили листа и още нещо, което надделяваше. Не беше зловонният дъх на разлагаща се плът, а едно по-стародавно ухание. Мирис, който говореше за преход, за раждане и смърт, за циклите на живота. Бях го долавяла и преди. Подсказваше ми, че в чувала има нещо мъртво — и то заровено отдавна.

Райън, Бертран и Ламанш се приближиха, докато разстилах настрани срязания найлон. Поарие стоеше неподвижен като надгробен камък.

Първото, което видях, бе лопатка. Не много, но достатъчно да потвърдя, че не става дума за плячка на ловджия или домашен любимец. Погледнах Райън. Видях как присвива очи и напряга мускулите на челюстта си.

— Човешки е.

Ръката на Поарие пак се стрелна към челото. Ново кръстене.

Райън извади бележника си и обърна на чиста страница.

— С какво разполагаме? — Гласът му бе остър като ножа, който бях използвала току-що.

Внимателно започнах да размествам костите.

— Ребра… лопатки… ключици… гръбначни прешлени — изброявах. — Май всички са шийни. Гръдна кост — добавих, когато я открих.

Разрових костите, търсейки други части от тялото. Останалите гледаха мълчаливо. Когато бръкнах към дъното на чувала, един голям паяк изпълзя по ръката ми. Видях го как надига очите си като миниатюрни перископи и търси какво е смутило спокойствието му. Краката му бяха леки и деликатни, сякаш дантела докосваше кожата ми. Махнах рязко с ръка, за да го изтупам.

— Това е всичко. — Станах и се отдръпнах назад. Коленете ми изпукаха недоволно. — Горната част от торса. Няма ръце. — Кожата ми бе настръхнала, но не заради паяка.

Отпуснах ръце до тялото си. Не се радвах, че правотата ми бе потвърдена. Бях по-скоро вцепенена, като човек в шок. Емоционалната ми същност се бе оттеглила някъде. „Всичко се повтаря — помислих си. — Още един убит човек.“

Райън надраска нещо в бележника си. Сухожилията на врата му бяха изпъкнали.

— Сега какво? — почти изписка Поарие.

— Сега трябва да намерим останалото — отвърнах.

Камброн започваше да снима, когато чухме, че Пико се завръща. Пак минаваше през гъсталака. Присъедини се към нас, погледна костите и изруга тихо.

Райън се обърна към Бертран:

— Ще останеш ли тук, докато проверяваме района с кучето?

Колегата му кимна сковано.

— Да опаковаме намереното, после криминолозите да претърсят целия район. Ще ги изпратя.

Оставихме Бертран и Камброн и последвахме Пико по посока на лая. Животното звучеше искрено разстроено.

Четири часа по-късно седях на тревата и проверявах съдържанието на четири чувала. Слънцето бе високо в небето и приличаше силно, но не успяваше да прогони мраза в душата ми. На пет метра от мен кучето лежеше до водача си, настанило глава между огромните си кафяви лапи. Беше свършило много работа тази сутрин.

Обучени да реагират на мирис на разложена или разлагаща се човешка тъкан, кучетата търсачи на трупове откриват скритите тела, както инфрачервените системи засичат излъчваната топлина. Намират местата, където е била заровена разлагаща се плът, дори и след като е била изровена и махната. Те са като хрътки, преследващи мъртъвци. Това куче се бе справило добре, намирайки още три заровени чувала. Всеки път, когато откриеше мястото, започваше да лае трескаво и оглушително, да обикаля и ръмжи.

Бяха ни необходими два часа да изровим, обработим и приберем останките. Правехме предварително описание на съдържанието на чувалите на мястото на откриване, а след това изготвях подробен списък на всяка костна частица.

Погледнах кучето. Изглеждаше не по-малко уморено от мен. Движеше само очите си, които се въртяха като радари.

Кучето имаше право да бъде изтощено, аз също.

— Колко са?

Не бях го чула да се приближава, но познах гласа. Напрегнах се.

— Добър ден, господин Клодел. Как сте?

— Колко са?

— Един — отвърнах, без да вдигам очи.

— Нещо липсва ли?

Спрях да пиша и се обърнах към него. Стоеше разкрачен, преметнал сакото си през рамо, и сваляше опаковката на един сандвич.

И той като Бертран бе избрал естествени материи за облеклото си — памучна риза и панталон, ленено сако. Обаче се бе спрял на нюансите на зеленото, явно предпочиташе по-свежия вид. Единственият цветен контраст бе вратовръзката му. Тук-там по нея присъстваше оранжево.

— Можете ли да кажете с какво разполагаме? — Махна с ръката, в която държеше сандвича си.

— Да.

— Да?

Само трийсет секунди след появата му вече изпитвах желание да изтръгна сандвича от ръката му и да го натикам в носа му или в някое друго отвърстие. Клодел не извикваше най-доброто у мен дори когато бях спокойна и отпочинала. А тази сутрин не се чувствах така.

— Това, с което разполагаме, е част от човешки скелет. Почти няма мека тъкан. Тялото е било разчленено, поставено в найлонови чували за боклук и заровено на четири различни места там вътре. — Посочих към двора на манастира. — Намерих единия чувал снощи. Кучето откри останалите три тази сутрин.

Той отхапа от сандвича си и се загледа към дърветата.

— Какво липсва? — попита, дъвчейки.

Втренчих се безмълвно в него. Чудех се защо един стандартен въпрос ме дразни толкова много. Вбесяваше ме типичният му маниер. Изнесох си мислено вариант на лекцията, посветена на Клодел: „Не се впрягай. Това е Клодел. Той си е влечуго. Очаквай да се държи снизходително и арогантно. Наясно е, че ти си правата. Сигурно точно тази мисъл адски го тормози. А това ти е достатъчно.“

Когато не отговорих на въпроса му, той ме погледна.

— Нещо липсва ли?

— Да.

Оставих списъка и го погледнах право в очите. За миг се запитах защо е без слънчеви очила.

— Главата.

Той спря да дъвче.

— Какво?

— Главата липсва.

— Къде е?

— Господин Клодел, ако знаех, нямаше да липсва.

Видях как мускулите на челюстта му се издуха, а после се отпуснаха.

— Нещо друго?

— Нещо друго какво?

— Липсва ли?

— Нищо съществено.

Мозъкът му осмисли фактите, докато зъбите му се занимаваха със сандвича. Дъвчеше безмълвно, а пръстите му мачкаха целофанената обвивка на топка. След това пъхна топката в джоба си и изтри ъгълчетата на устата си с показалец.

— Предполагам, че няма да ми кажете нищо повече? — По-скоро изявление, отколкото въпрос.

— След като имам време да огледам подробно…

— Ясно. — Той се обърна и си тръгна.

Изругах тихо и затворих торбите, в които бяха прибрани костите. Кучето се сепна от шума на затварянето на циповете. Погледът му проследи как прибирам папката в раницата си и пресичам улицата към служителя от моргата. Казах на човека, че съм приключила и останките могат да бъдат натоварени и че после трябва да изчакат.

Видях нагоре по улицата Райън и Бертран да говорят с Клодел и Шарбоно. Сигурността среща Градската полиция. Параноята ми ме накара да се запитам какво говорят. Какво им казваше Клодел? Нещо по мой адрес ли? Повечето полицаи бранят територията си изключително ревниво. Никой не може да се меси в тяхно разследване. Клодел бе още по-тежък случай, но защо се отнасяше толкова враждебно към мен?

„Стига, Бренън! Той е копеле, а ти го изложи пред колегите му. Не си сред любимите му хора. И ти не си света вода ненапита, що се отнася до браненето на територии.“

Разговорът спря, когато се приближих. Държането им ме стъписа леко, но прикрих смущението си.

— Здрасти — обади се Шарбоно.

Кимнах и му се усмихнах.

— Е, какво става? — попитах аз.

— Шефът ти си тръгна преди един час. Също и добрият отец. Криминолозите вече привършват — обясни Райън.

— Нещо интересно?

Той поклати глава.

— Намериха ли нещо с детектора за метал?

— Всички капачки от бутилки в квартала. — Андрю звучеше изнервено. — Както и един автомат за паркинг. А ти?

— Свърших. Казах на момчетата от моргата да товарят.

— Клодел спомена, че няма глава.

— Точно така. Черепът, челюстта и първите четири шийни прешлена липсват.

— Какво означава това?

— Означава, че жертвата е била обезглавена и убиецът е сложил главата някъде другаде. Може да я е заровил и тук, но отделно, както е направил с останалите части от тялото.

— Значи някъде ни чака още един чувал?

— Вероятно. А може да я е изхвърлил и някъде другаде.

— Къде например?

— Например в реката, в отходния канал или в пещта си. Откъде, по дяволите, да знам!

— Но защо да го прави?

— Може би за да не бъде идентифициран трупът.

— А така ще може ли да се идентифицира?

— Възможно е. Но е много по-лесно, ако имаме зъбите и ги сравним с картона от зъболекаря. Освен това ни е оставил ръцете.

— Е?

— Ако един труп е разчленен, за да не бъде идентифициран, обикновено се отрязват и ръцете до китките.

Той ме погледна неразбиращо.

— Могат да се снемат отпечатъци и от силно разложени трупове, стига да има някаква запазена кожа. Вземала съм отпечатъци от мумия на пет хиляди години.

— И открихте ли името? — попита Клодел невъзмутимо.

— Не беше въведено в системата — отвърнах аз също толкова невъзмутимо.

— Но тук имаме само кости — каза Бертран.

— Убиецът не го знае. Не е можел да бъде сигурен кога ще бъде намерено тялото. — „Като Ганьон — помислих си. — Само че това тук е било заровено.“

Замълчах и си представих как убиецът се промъква в тъмната гора и заравя торбите на различни места. Дали бе накълцал жертвата и опаковал кървавите парчета някъде другаде и бе докарал чувалите тук с кола? Дали бе паркирал там, където бях паркирала аз, или е имал възможност по някакъв начин да влезе с колата си в двора на манастира? Дали първо бе изкопал дупките, планирайки отдалечеността им една от друга? Или просто бе донесъл чувалите и бе изкопал една дупка тук, една там и така четири пъти? Разчленяването беше ли паникьосан опит да се прикрие престъпление от страст, или и убийството, и разчленяването са били предварително планирани?

Хрумна ми една отвратителна възможност. Дали той не е бил тук с мен предната нощ? Върнах се към настоящето.

— Или…

Всички ме погледнаха.

— Или главата е още при него.

— Още при него? — изсумтя Клодел.

— По дяволите! — рече Райън.

— Като Дамър? — попита Шарбоно.

Свих рамене.

— По-добре да пуснем Белия зъб да обиколи още веднъж — предложи Андрю. — Преди не го доведоха близо до мястото, където намерихме торса.

— Точно така — съгласих се аз. — Сигурно ще му хареса.

— Може ли да наблюдаваме? — запита Шарбоно.

Клодел го изгледа ядосано.

— Разбира се, стига да не ви прилошее — подметнах аз. — Ще извикам кучето. Чакайте ме пред портата.

Докато се отдалечавах, чух как Клодел процеди: „Кучка!“ „Несъмнено говори за полицейското куче“, казах си.

Когато се приближих, кучето скочи на крака и бавно помаха с опашка. Гледаше ту към мен, ту към водача си, чакайки позволение да ме приближи. Видях, че на анцуга е изписано „Десалво“.

— Готов ли е за още една обиколка? — попитах аз, като протегнах длан към кучето. Десалво кимна едва забележимо и то скочи напред и подуши пръстите ми.

— Казва се Марго — обясни ми той.

Гласът му бе нисък и равен и се движеше с плавната, естествена лекота на човек, който прекарва повечето си време сред животни. Лицето му бе загоряло и набраздено. От ъгълчетата на очите му се простираха ветрилообразно тънки бръчици.

— Френски или английски?

— Разбира и двата езика.

— Здрасти, Марго — казах аз и коленичих да я почеша зад ушите — Извинявай, че обърках пола ти. Страхотен ден, а?

Марго замаха по-бързо с опашка. Когато се изправих, тя скочи назад, завъртя се веднъж и после застина, загледана в лицето ми. Накланяше глава ту наляво, ту надясно, а гънката между очите й ставаше все по-дълбока.

— Темп Бренън. — Протегнах ръка на Десалво.

Той закачи каишката на Марго на специална щипка на колана СР и ми протегна ръка. Дланта му беше твърда и груба като неполиран метал. За ръкуването си можеше да получи безспорна шестица.

— Дейвид Десалво.

— Мислим, че може да има още нещо там, Дейв. Марго ще издържи ли на още една обиколка?

— Виж я.

Като чу името си, Марго наостри уши, сведе глава надолу, изпъна крака и подскочи няколко пъти напред. Очите й се залепиха за лицето на Десалво.

— Добре. Къде минахте досега?

— Обиколихме на зигзаг целия терен, освен около мястото, където работехте вие.

— Има ли вероятност да е изпуснала нещо?

— Не, не и днес. — Той поклати глава. — Условията са идеални. Температурата е подходяща, въздухът е свеж и влажен от дъжда. Има достатъчно силен бриз. И Марго е във върхова форма.

Тя подуши коляното му и той я погали за награда.

— Марго рядко пропуска нещо. Тренирана е единствено за мирис на трупове, така че не може да се разсее от нещо друго. Тя е най-добрата, с която съм работил. Ако има още нещо, тя ще го открие.

Погледнах я. Вярвах на водача й.

— Добре, да я заведем при първото място.

Десалво закачи свободния край на каишката на врата на Марго и тя ни поведе към портата, където чакаха четиримата детективи. Тръгнахме по вече познатия маршрут, Марго водеше и опъваше каишката си. Душеше пътеката и проверяваше всичко с носа си, както аз бях обхождала с лъча на фенера през нощта. От време на време спираше, бързо вдишваше, после рязко издишваше и доволна от себе си, продължаваше.

Спряхме там, където пътеката се отклоняваше в гората.

— Не сме минавали в тази част на гората. — Десалво посочи мястото, където бяхме намерили първия чувал. — Ще я разведа наоколо, за да усети вятъра. Така подушва по-добре. Ако реши, че е открила нещо, ще я оставя да води.

— Ще й пречим ли, ако сме наоколо? — попитах аз.

— Не. Вашата миризма не я интересува.

Кучето и водачът продължиха нагоре по пътя още десетина метра, после изчезнаха в гората. Ние с детективите поехме по пътеката. След толкова минавания тя вече си личеше по-добре. Всъщност мястото, където бе заровен чувалът, сега приличаше на малка полянка. Растителността бе утъпкана, някои от надвисналите клони бяха изрязани.

В центъра зееше изоставената дупка, тъмна и празна като ограбен гроб. Беше много по-голяма, отколкото я бяхме оставили, и земята наоколо бе съвсем гола. Встрани имаше купчинка пръст с неестествено равномерни склонове. Остатък от претърсването на криминолозите.

След по-малко от пет минути чухме лаене.

— Песът зад нас ли е? — попита Клодел.

— Не е той, а е тя — поправих го.

Детективът отвори уста, после стисна устни, без да каже нищо. Видях как на слепоочието му запулсира вена. Райън ме изгледа. Добре, може би наистина се заяждах с него.

Мълчаливо тръгнахме назад по пътеката. Марго и Десалво бяха вляво и крачеха през гъсталака. Появиха се след минута. Тялото на Марго бе напрегнато като струна, раменните й мускули бяха изпъкнали, а каишката й бе опъната силно. Държеше главата си високо вдигната, рязко я въртеше настрана и душеше въздуха във всички посоки. Ноздрите й потрепваха.

Внезапно спря и застина с наострени уши. Някакъв звук се надигна дълбоко у нея — отначало слаб, после все по-силен, нещо средно между ръмжене и вой, като рев на оплаквач в някакъв праисторически ритуал. Докато звукът се засилваше, усетих как настръхвам и ме побиват тръпки.

Десалво протегна ръка и откачи каишката. За момент Марго остана неподвижна, сякаш потвърждаваше местоположението, после се изстреля.

— Какво, по дяво… — възкликна Клодел.

— Къде… — обади се и Райън.

— Мамка му! — вметна Шарбоно.

Бяхме очаквали да подуши дупката зад нас. Вместо това, тя пресече пътеката и се пъхна под дърветата. Гледахме я мълчаливо.

На около два метра спря, наведе нос и вдиша няколко пъти. Издиша рязко, премести се наляво и повтори процедурата. Тялото й бе напрегнато, всеки мускул бе стегнат. Докато я гледах, в главата ми изплуваха разни образи. Бяг в тъмнината. Тежко падане. Блясък на светкавица. Празна дупка.

Вниманието ми се върна към Марго. Тя беше спряла в основата на един бор, съсредоточила цялото си същество към земята пред себе си. Наведе глава и вдиша. Сетне, сякаш подтикната от някакъв вроден инстинкт, настръхна цялата и мускулите й се напрегнаха още повече. Вдигна нос високо във въздуха, издиша за последен път и залая трескаво. Започнала подскача напред — назад, увесила опашка, ръмжеше и лаеше срещу парчето земя пред себе си.

— Марго! Долу! — заповяда й Десалво, втурна се през храсталака и грабна каишката й, после я дръпна от мястото, предизвикало възбудата й.

Нямаше нужда да поглеждам. Знаех какво бе намерила. И какво — не. Спомних си как се бях взирала в сухата пръст и в празната дупка. Изкопана, за да се скрие нещо там или за да се извади. Вече знаех.

Марго ръмжеше срещу дупката, в която бях паднала предната нощ. Тя си бе все така празна, но носът на кучето подсказваше какво е имало в нея.

18.

Плажът. Сърфове. Гларуси, които тичат с тънките си крака. Пеликани, които се носят във въздуха като книжни самолетчета, а после прибират криле и се спускат рязко към морето. В мислите си бях в Каролина. Усещах мириса на блатата, соления бриз от океана, мокрия пясък, уловената риба и изсъхналите водорасли. Хатерас, Оукракоук и Болд Хед на север. Полис, Съливан и Киауа на юг. Исках да си бъда у дома, без значение на кой остров. Исках да виждам палми и лодки със скариди, а не нарязани жени и части от тела.

Отворих очи и видях гълъбите върху статуята на Норман Бетюн. Небето бе посивяло, а розово — жълтите отблясъци от залеза вече се губеха, изместени от настъпващия мрак. Уличните лампи и светещите табели на магазините обявяваха идването на вечерта с неонови премигвания. Колите се стичаха от три посоки — моторизирано стадо на четири колела, което с неохота се разделяше заради малкия зелен триъгълник на „Ги“ и „Дьо Мезонньов“.

Седях на пейка до мъж с фланелка с канадското знаме. Косата му стигаше до раменете, нито руса, нито бяла. Осветена отзад от минаващите коли, тя изглеждаше като ореол около главата му. Очите му имаха цвят на дънки, които са били прани хиляда пъти, със зачервени клепачи и гурели в ъглите. Махаше ги с неестествено белите си пръсти. На врата му висеше верига с метален кръст, голям колкото дланта ми.

Бях се прибрала вкъщи късно следобед, включих телефонния секретар и заспах. Духове на хора, които познавах, се редуваха с неясни фигури в някакъв объркан парад. Райън преследваше Габи в една сграда със заковани прозорци. Пийт и Клодел копаеха дупка във вътрешния ми двор. Кейти лежеше върху кафяв найлонов чувал на верандата на къщата край плажа, кожата й изгаряше от слънцето, но тя отказваше да се намаже с плажно мляко.

Събудих се няколко пъти, накрая в 8 часа станах с главоболие и гладна. На стената до телефона пулсираше червено отражение. Три съобщения. Замъкнах се до апарата и натиснах бутона за прослушване.

Пийт обмисляше предложение за работа от някаква юридическа кантора в Сан Диего. Великолепно. Кейти се чудеше дали да не прекъсне учението си. Чудесно. Някой бе затворил, без да остави съобщение. Поне това не беше лоша новина. Още никаква вест от Габи. Страхотно.

Двайсетминутният разговор с Кейти изобщо не успя да ме успокои. Държеше се учтиво, но отказваше да обещае каквото ида било. Накрая, след дълго мълчание, каза:

— Ще се чуем пак. — Свободно. Затворих очи и останах неподвижна. В съзнанието ми изникна образът на Кейти на тринайсет години. Опряла ухо до главата на коня си. Русата й коса се смесваше с тъмната му грива. Двамата с Пийт бяхме отишли да я посетим в летния лагер. Като ни видя, лицето й грейна и тя скочи от коня, за да ме прегърне. Тогава бяхме толкова близки. Къде бе изчезнала тази близост? Защо искаше да напусне колежа? Заради раздялата ни с Пийт ли? Ние двамата ли бяхме виновни?

Изгаряна от чувство за родителска безпомощност, опитах да открия Габи в апартамента й. Никой не вдигна. Спомних си един път, когато бе изчезнала за десет дни. Направо се бях побъркала от тревога. Оказа се, че отишла в някакъв лагер, за да открие духовната си същност.

Два тиленола облекчиха главоболието ми, а специалитет номер 4 в сингапурския ресторант засити глада ми. Но нищо не можа да ме успокои. Нито гълъбите, нито непознатите по пейките успяваха да ме разсеят от неспирните въпроси, които препускаха като блъскащи се колички в главата ми. Кой е убиецът? Как подбира жертвите си? Те познават ли го? Как успява да спечели доверието им, за да се вмъкне в домовете им? Адкинс беше убита вкъщи. А Тротие и Ганьон? Къде?

На някое предварително избрано място? Предварително избрано за умъртвяване и разчленяване на труповете? Как се измъкваше убиецът? Сен Жак ли беше престъпникът?

Концентрирах се върху настоящето. Сутринта щях да работя в лабораторията върху намерените кости. Да говоря с Клодел. Да се погрижа за заздравяващата рана на лицето си. Значи Кейти мечтаеше за кариера като гадже на баскетболист от НБА. И нищо, което й казвах, не можеше да я разубеди. Пийт можеше да се премести на другото крайбрежие. Чувствах се разгонена като Мадона, а нямаше никакви изгледи да ме огрее. И къде, по дяволите, беше Габи?

— Стига толкова! — заявих аз и стреснах гълъбите и мъжа до мен! Знаех какво мога да направя.

Отидох си у дома, право в гаража, изкарах колата и се отправих към площад „Сен Луи“. Паркирах на „Анри Жюлиен“ и завих зад ъгъла, за да стигна до апартамента на Габи. Понякога домът й ми напомняше за къщите на Барби. Тази вечер по-скоро изглеждаше като излязъл изпод перото на Луис Карол. Почти се засмях.

Една-единствена крушка осветяваше лилавата веранда и хвърляше сенки във формата на петунии по дъските. Огледалните прозорци бяха тъмни. „Алиса не си е у дома“ — твърдяха те.

Натиснах звънеца на апартамент номер 3. Нищо. Позвъних отново. Тишина. Опитах със звънците на апартаменти 1, 2 и 4. Никакъв отговор. Тази вечер Страната на чудесата бе затворена.

Заобиколих парка, оглеждайки се за колата на Габи. Нямаше я. Без някакъв конкретен план подкарах на юг, после на изток към Мейн.

След двайсет потискащи минути, в които си търсих място за паркиране, оставих автомобила срещу една от непавираните улици, които пресичат „Сен Лоран“. Алеята бе забележителна със смачканите кутийки от бира и вонята на урина.

Точно като горите в джунглата, Мейн се обитава от различни животински видове, които живеят заедно, като заемат отделни ниши. Някои групи са активни през деня, други единствено през нощта.

В часовете от изгрев до залез Мейн е царство на доставчици и продавачи, на ученици и домакини. Чуват се звуци от детски игри и търговия. Мирише на чисто, на храна.

Когато сенките паднат и светнат уличните лампи и неоновите реклами на баровете, когато магазините затворят, а таверните и стриптийз клубовете отворят, дневната тълпа отстъпва тротоарите на други същества. Някои от тях са безобидни. Туристи и колежани, които идват тук да си купят алкохол и евтини удоволствия. Други са отровни. Сводници, пласьори, проститутки и откачени. Използвачите и използваните, хищниците и жертвите в хранителната верига на човешката нищета.

В единайсет и петнайсет нощната смяна вече контролираше положението. Улиците бяха претъпкани, а евтините бистра и барове — пълни. Отидох до „Сент Катрин“ и застанах на ъгъла, така че „Ла Бел Прованс“ да остане зад гърба ми. Стори ми се добра отправна точка. Влязох, минах край телефона, от който Габи ми се бе обадила паникьосана.

Ресторантът миришеше на мазнина и препържен лук. Беше прекалено късно за вечеря и твърде рано захапване за изтрезняване. Само четири сепарета бяха заети.

Мъж и жена с еднакви прически се гледаха отегчено над полуизядените купи с чили. Косите им бяха с еднакъв мастиленочерен цвят, сякаш си бяха разделили една опаковка боя за коса. Носеха кожени якета, осеяни с капси.

Жена с тънки като моливи ръце и платиненоруса тупирана коса пушеше и пиеше кафе в крайното сепаре. Беше с червено бюстие и къси панталонки. Вероятно не бе променяла външния си вид, откакто бе напуснала училище.

Докато я гледах, тя допи кафето си, дръпна продължително от цигарата си и я изгаси в металния диск, който служеше за пепелник. Силно гримираните й очи огледаха спокойно помещението, без да очакват нещо конкретно, но готови да реагират, ако се наложи. Лицето й имаше безрадостния вид на човек, който е твърде отдавна на улицата. Тъй като вече не можеше да се конкурира с младите, тя вероятно се бе специализирала в бързото чукане на крак в парка и свирките в колите. Нощни удоволствия на ниски цени. Намести бюстието върху кокалестите си гърди, взе сметката и тръгна към касата. Работата я зовеше.

Трима млади мъже бяха заели сепарето до вратата. Единият лежеше проснат върху масата, подпрял глава с ръка. И тримата бяха с тениски, цепнати дънки и бейзболни шапки. Двамата бяха завъртели козирките на шапките си назад. Третият, който явно нехаеше за модата, носеше козирката нахлупела над челото си. Тези, които седяха с изправени глави, напъваха чийзбургери и очевидно не се тревожеха за приятеля си. Изглеждаха към шестнайсетгодишни.

Единствената друга жена бе една монахиня. Габи я нямаше.

Излязох от ресторанта и се огледах в двете посоки по „Сент Катрин“. Мотоциклетистите прииждаха, техните харлита и ямахи опасваха и двете страни на улицата в източна посока. Собствениците им седяха върху тях и си говореха на групички, облечени с кожени дрехи и ботуши въпреки топлата вечер.

Приятелките им седяха зад тях или си говореха на отделни групички. Напомниха ми за момичетата в гимназията. Но тези жени бяха избрали света на насилието и мъжкото господство. Женските същества в този свят бяха контролирани, сякаш бяха стадо. Даже по-лошо. Мъжете си ги разменяха, караха ги да си правят татуировки, горяха ги, биеха ги, убиваха ги. Но те въпреки всичко не се махаха. Ако за тях това бе по-добро в сравнение с предишния им живот, беше ми трудно да си представя какво са оставили зад себе си.

Погледнах на запад по „Сен Лоран“. Веднага видях това, което търсех. Две проститутки стояха пред хотел „Гранада“, пушеха и подвикваха на тълпата. Разпознах Поарет, но не бях сигурна за името на другата.

Потиснах импулса да се откажа и да се прибера вкъщи. Ами ако не бях преценила облеклото си правилно? Бях се спряла на дънки, фланелка и сандали с надеждата, че така няма да се набивам на очи, но не бях сигурна. Никога преди не бях попадала в такава среда.

„Стига глупости, Бренън, търсиш си извинение. По-бързо си замъкни задника там! Най-лошото, което може да се случи, е да ти кажат да се разкараш. Няма да ти е за пръв път.“

Изминах разстоянието и застанах пред двете жени.

— Добър вечер. — Гласът ми трепереше като повредена касета. Ядосах се на себе си и се прокашлях, за да прикрия нервността си.

Жените прекъснаха разговора си и ме изгледаха, сякаш бях необичайно насекомо или нещо странно, което се е пъхнало в носа им.

Поарет премести тежестта си и издаде едното си бедро напред. Носеше същите черни ботуши, с които я бях видяла и предния път. Обви с една ръка кръста си и подпря на нея лакътя на другата, като ме изгледа изпод спуснатите си клепачи. Дръпна силно от цигарата, вдиша дима дълбоко в дробовете си, после изви долната си устна и го издуха нагоре. Без да каже и дума, тя отмести очи от мен към върволицата по тротоара.

— Какво чакаш, скъпа?

Гласът на другата жена бе дълбок и дрезгав. Заговори ме на английски с акцент, който навяваше асоциации за зюмбюли и кипариси, джаз, пиле по креолски и песен на жътварки в мека лятна нощ. Беше по-възрастна от Поарет.

— Приятелка съм на Габриел Маколи. Опитвам се да я открия.

Тя поклати глава. Не разбрах дали не познава Габи, или не иска да отговори.

— Тя е антрополог. Работи тук.

— Скъпа, всички работим тук.

Поарет изсумтя и пристъпи. Погледнах я. Носеше шорти и бюстие от лъскав черен полиестер. Бях сигурна, че познава Габи. Тя бе една от жените, които приятелката ми посочи онази нощ. Отблизо изглеждаше още по-млада. Обърнах се пак към втората.

— Габи е едра жена — продължих да обяснявам. — На моята възраст. Има — зачудих се за точната дума — червеникави къдрици.

Безразличие.

— И обица на носа.

Все едно се блъсках в тухлена стена.

— Не съм я чувала от доста време. Мисля, че телефонът й е развален, и малко се тревожа за нея. Не може да не я познавате.

Опитвах се да говоря по южняшки, за да събудя съчувствието й. Жената с луизианския акцент сви рамене — плавен вариант на типичния френски отговор. Повече движение на раменете, по-малко на китките.

Е, толкова за южняшкото съчувствие. Не виждах никакви изгледи за успех. Започвах да разбирам това, което ми обясняваше Габи. В Мейн не е прието да се задават въпроси.

— Ако я видите, ще й кажете ли, че Темп я търси?

— Това южняшко име ли е, скъпа?

Прокара дългия си червен нокът през косата и се почеса по главата. Прическата й бе закрепена с толкова много лак, че можеше да устои и на ураган. Движеше се като едно цяло, създавайки впечатлението, че главата й променя формата си.

— Не точно. Сещате ли се къде другаде да я потърся?

Отново свиване на раменете. Издърпа нокътя от косата си и го огледа.

Извадих визитка от задния джоб на дънките си.

— Ако се сетите нещо, можете да ме намерите на този номер. — Докато се отдалечавах, видях, че Поарет взема картичката.

Разговорите с още няколко проститутки по „Сент Катрин“ дадоха същия резултат. Реакциите им варираха от безразличие до презрение, неизменно придружавани от подозрителност и недоверие. Никаква информация. Ако Габи изобщо бе идвала тук, никой не го призна.

Ходех от бар на бар, придвижвах се през западналите свърталища на нощните птици. Всички заведения си приличаха, сякаш бяха излезли изпод ръцете на един и същ бездарен декоратор. Ниски тавани, грапави стени, покрити с лъскави стенописи, с имитация на бамбук или евтина дървесина. Тъмни и усойни, миришеха на изветряла бира, пушек и човешка пот. В по-приличните подовете бяха сухи и в тоалетните имаше течаща вода.

В някои барове имаше сцени, на които танцуваха стриптийзьорки, гънеха тела, а зъбите и изрязаните им бикини проблясваха в лилаво сред мрака. На лицата им бе изписано неописуемо отегчение. Мъже по потници пиеха бира от бутилките и гледаха танцьорките.

Най-тъжни бяха жените в периферията на този пазар за жива плът, тези, които едва започваха или вече приключваха. Имаше болезнено млади, част от тях още видимо в пубертета. Някои бяха излезли за развлечение и да изкарат малко лесни пари, други бягаха от ада в домовете си. Историите им си приличаха. Ще проституират, докато спестят пари, после ще заживеят приличен живот. Марихуаната и кокаинът бяха само за забавление. Изобщо не осъзнаваха, че това са първите стъпала по стълбата на отчаянието и че когато стигнат твърде високо, ще могат да слязат единствено като се сгромолясат оттам.

Имаше и такива, които бяха успели да остареят. Само истински изобретателните и изключително силните просперираха и успяваха да се измъкнат. Болните и слабите умираха. Тези със силни тела, но слаба воля, издържаха. Виждаха бъдещето си и го приемаха. Щяха да умрат на улицата, защото не познаваха друг начин на живот.

Опитвах се да заговоря тези, които сега навлизаха или вече напускаха професията. Избягвах по-старите, закоравели и захитрели от живота на улицата, които умееха да властват над своето парче от тротоара така, както сводниците властваха над тях. Може би младите, наивните и дръзките, или старите, изтормозените и изхабените, щяха да бъдат по-открити. Грешах. В бар след бар те отвръщаха глава от мен, а въпросите ми потъваха в цигарения дим. Властваше кодексът на мълчанието. Никакъв достъп за непознати.

В три и петнайсет вече ми беше писнало. Косата и дрехите ми воняха на цигари и повръщано, а обувките ми — на бира. Бях изпила толкова спрайт, сякаш се канех да прекося пустиня, а очите ми пареха. Оставих поредната нещастница в поредния бар и се отказах.

19.

Въздухът беше наситен с влага. От реката се бе надигнала мъгла и миниатюрните капчици блестяха в светлината на уличните лампи. Хладният въздух действаше добре на кожата ми. Един болезнен възел между врата и раменете ми подсказваше, че съм напрегната от часове, готова да избухна. Може би наистина бях в такова състояние. В този случай напрежението идваше само отчасти от търсенето на Габи. Опитите да заговоря проститутките бяха станали съвсем рутинни. Също и техните откази. Отблъскването на мъжките предложения и домогвания се бе превърнало в инстинктивна реакция.

Всъщност вътрешната битка ме изтощаваше най-много. Бях прекарала четири часа в опити да прогоня един стар любовник — любовник, от когото никога нямаше да се освободя. Цялата вечер гледах съблазънта в лицето — кестенявия блясък на скоча с лед, кехлибарената бира, лееща се от бутилките в гърлата. Усещах мириса на моя любим, виждах блясъка му в очите наоколо. Някога го бях обичала. За бога, още го обичах. Но магията щеше да ме унищожи. За мен всеки дребен флирт щеше да прерасне в страст, която да ме погълне и превземе. Така че бягах от него с бавни стъпки. Тази вечер едва не се озовах отново в прегръдката му.

Дишах дълбоко. Въздухът представляваше коктейл от моторно масло, мокър цимент и ферментираща бирена мая откъм пивоварната „Моулсън“. „Сент Катрин“ бе почти опустяла. Някакъв старец с плетена шапка и парка спеше пред една витрина, грозно улично куче се гушеше до него. Друг бездомник ровеше из боклуците отсреща. Може би това бе третата смяна в Мейн.

Отчаяна и изтощена, отправих се към „Сен Лоран“. Бях опитала. Дори и Габи да бе в опасност, тези хора нямаше да ми помогнат да я намеря. Този клуб бе недостъпен за мен.

Подминах ресторант на име „Ми Кин“. Табелата на прозореца го рекламираше като „ВИЕТНАМСКА КУХНЯ“ и обещаваше, че е отворен цяла нощ. Погледнах разсеяно през мръсния прозорец, после спрях. В дъното седеше жената, която бях видяла с Поарет. Косата й още представляваше оранжева пагода. Наблюдавах я няколко минути.

Потопи си яйчено руло в някакъв червен сос, после облиза края на рулото. След малко го огледа и отхапа малко. Пак го потопи в соса и повтори маневрата, без да бърза.

Не. Да, Много е късно. По дяволите! Последен опит. Бутнах вратата и влязох.

— Здрасти.

Ръката й подскочи стреснато при звука на гласа ми. Погледна ме озадачено, после ме позна.

— Здравей, скъпа. Още ли обикаляш? — Пак се зае с рулцето.

— Може ли да седна при теб?

— Заповядай. Не работиш на моя терен, сладурче, така че не ми пречиш.

Пъхнах се срещу нея. Беше по-възрастна, отколкото си мислех, наближаваше четирийсетте, а може би ги бе започнала. Въпреки че кожата на шията и челото й бе опъната и нямаше торбички под очите, на ярката флуоресцентна светлина се виждаха бръчките около устата й. Гушата й започваше да увисва.

Сервитьорът ми донесе меню и аз си поръчах супа по тонкински. Не бях гладна, но трябваше да извиня присъствието си.

— Намери ли приятелката си, скъпа? — Тя се пресегна към кафето си и пластмасовите гривни на ръката й изтракаха. Видях сивите белези от вътрешната страна на лакътя й.

— Не.

Изчакахме, докато азиатското момче, което бе на не повече от петнайсет години, ми поднесе вода и сложи хартиена подложка.

— Аз съм Темп Бренън.

— Спомням си. Джуъл Танбо може и да е курва, скъпа, но не е тъпа. — Пак облиза яйченото руло.

— Госпожице Танбо, аз…

— Можеш да ми викаш Джуъл, мила.

— Джуъл, току-що прекарах четири часа в опити да разбера дали приятелката ми е добре и никой дори не призна, че я е виждал. Габи идва тук от години, затова съм сигурна, че знаят за кого им говоря.

— Може и да знаят, скъпа. Но не разбират защо ги питаш. — Тя остави рулото и си сръбна от кафето.

— Дадох ви визитката си. Не крия коя съм.

Тя ме изгледа сериозно. Мирисът на евтин одеколон, цигарен дим и немита коса се носеше на вълни от нея и изпълваше малкото сепаре. По ръба на деколтето й имаше пудра.

— Коя всъщност си ти, госпожице „На визитката ми пише Темп Бренън“? От полицията ли си? Падаш си по някакви странни неща ли? Или имаш зъб на някого? — Докато говореше, тя вдигна ръката си и изброяваше, като опъваше пръстите с яркочервен маникюр.

— Изглеждам ли ти като заплаха за Габи?

— Единственото, което знаем, скъпа, е, че си дошла със спортната си фланелка и сандали като на юпи, за да задаваш цял куп въпроси. Стараеш се адски много да накараш някой да се раздрънка. Не си проститутка. Не си и наркоманка. Хората не знаят като каква да те определят.

Сервитьорът донесе супата и двете замълчахме, докато си изстисквах лимон и си слагах червен пипер с миниатюрна порцеланова лъжичка. Джуъл гризкаше от рулцето. Реших да пробвам със смирение.

— Значи съвсем съм оплела конците?

Тя вдигна лешниковите си очи към мен. Една от фалшивите й мигли се бе отлепила и стърчеше над клепача й. Джуъл сведе очи, остави парченцето руло и придърпа кафето пред себе си.

— Права си. Не трябваше ей така да заприказвам хората и да им задавам въпроси. Просто съм много притеснена за Габи. Звънях в апартамента й. Ходих дотам. Търсих я в университета. Никой не знае къде е. Това не е типично за нея.

Опитах супата. Беше по-вкусна, отколкото очаквах.

— Какво работи приятелката ти Габи?

— Антрополог е. Изучава хората. Интересува се от живота тук.

— Съзряването в Мейн.

Тя се засмя сама, като следеше внимателно реакцията ми. Не показах, че съм разпознала цитата от Маргарет Мийд^[17], но започвах да се съгласявам, че Джуъл Танбо не е глупава. Усещах, че ме изпитва.

— Може би не иска да бъде намерена точно сега.

Отворете пликовете с изпитните въпроси.

— Може би.

— И какъв е проблемът?

Вземете химикалките си.

— Изглеждаше много притеснена последния път, когато я видях. Почти изплашена.

— Притеснена от какво, скъпа?

Готови!

— Мислеше, че някакъв мъж я преследва. Каза, че е много особен.

— Тук, при нас, има доста особняци.

Добре, ученици, започвайте.

Разказах й цялата история. Докато ме слушаше, тя въртеше леко утайката от кафето си, втренчена в черно — кафявата течност. Когато завърших разказа си, Джуъл продължи да разклаща чашата си, сякаш оценяваше отговора ми. После направи знак дай сипят още кафе. Чаках да науча оценката си.

— Не знам името му, но вероятно се сещам за кого говориш. Кокалест, с външност на червей. Странен е и това, което го терзае, не е дреболия. Но не мисля, че е опасен. Съмнявам се да има достатъчно мозък да прочете етикета на кетчупа.

Пасувах.

— Повечето от нас го избягват.

— Защо?

— Просто ти предавам какво се говори на улицата: „…защото не искам точно аз да си имам работа с него. От него ме побиват тръпки“. — Направи гримаса и потрепери леко. — Говори се, че има особени желания.

— Особени?

Тя остави чашата си на масата и ме погледна преценяващо.

— Плаща си, но не иска да се чука.

Загребах фиде с лъжицата си и изчаках.

— Едно момиче, казва се Джули, се среща с него. Никоя друга не иска. Джули не е по-умна от грахово зърно, но това е друга история. Каза ми, че всеки път прави едно и също. Отиват в стаята, нашият герой носи хартиена кесия, в която има нощница. Нищо особено, някакви дантелки. Гледа как Джули я облича, после й казва да легне на леглото. — Е, какво толкова. Започвала пипа нощницата с една ръка и себе си с другата. Скоро се надървя и пуска душа, като ръмжи и стене, сякаш е на седмото небе. След това я кара да съблече нощницата, благодари й, плаща и си тръгва. За Джули това са лесни пари.

— Защо мислиш, че това е мъжът, който тормози приятелката ми?

— Веднъж, като прибирал нощницата в кесията, Джули видяла дръжката на нож. Казала му, ако иска пак да го правят, да не носи ножа. Той й обяснил, че това е неговият меч на справедливостта или някаква подобна глупост. Започнал да дрънка за ножа и душата си, за екологичния баланс и тям подобни. Ужасно я изплашил.

— И?

Ново свиване на раменете.

— Продължава ли да идва?

— Не съм го виждала от известно време. Но това не значи нищо. Никога не съм го виждала редовно. По-скоро се мярка.

— Говорила ли си с него?

— Сладурче, всички сме говорили с него. Когато се появи, е като пиявица, ужасно досаден, но няма отърване от него. Затова ти казвам, че е като ларва на хлебарка.

— Виждала ли си го с Габи? — Преглътнах още една лъжица от супата.

Тя се облегна и се засмя:

— Добър опит, скъпа.

— Къде мога да го намеря?

— Откъде да знам? Ако чакаш достатъчно дълго, той ще се появи.

— Ами Джули?

— Това е зона за свободна търговия, скъпа. Хората идват и си отиват. Не следя коя къде е.

— Виждала ли си я напоследък?

Тя се замисли.

— Не мога да кажа, че не съм.

Вгледах се във фидето на дъното на купичката, после в Джуъл. Тя бе повдигнала малко похлупака — толкова, колкото да надникна вътре: Можех ли да го повдигна повече? Рискувах:

— Може би наоколо се мотае сериен убиец, Джуъл. Някой, който убива жени и ги нарязва на парчета.

Изражението й не се промени. Просто ме гледаше като каменна статуя. Или не разбираше какво й казвам, или не се впечатляваше от истории за насилие, болка, дори смърт. Сигурно си бе сложила маска, фасада, зад която да скрива страха, който е прекалено реален, за да бъде обсъждан. Предположих, че е второто.

— Джуъл, приятелката ми в опасност ли е?

Погледите ни се срещнаха.

— Тя е жена, скъпа.

Докато карах към дома си, оставих мислите ми да се реят, без да се ангажират с шофирането. „Дьо Мезонньов“ бе пуст, светофарите светеха на празната улица. Внезапно зад мен се появи чифт фарове.

Прекосих „Пийл“ и се дръпнах вдясно, за да позволя на колата да ме изпревари. Колата отзад направи същото. Върнах се във вътрешното платно. Колата ме последва, като превключи на дълги.

— Идиот!

Ускорих. Колата остана залепена за бронята ми.

Започнах да се плаша. Може би не беше просто пияница. Присвих очи към огледалото за обратно виждане, опитвайки да зърна шофьора. Мярнах само силуета му. Изглеждаше едър. Мъж ли бе? Не можех да определя. Фаровете ме заслепяваха. Не можех да определя дори марката на колата.

Дланите ми се вкопчиха в кормилото. Прекосих „Ги“, завих наляво в пресечката, минах на червено, изстрелях се по моята уличка и бързо се пъхнах в подземния гараж.

Изчаках електрическата врата да се затвори, после изскочих, приготвила ключа в ръка, и се ослушах за шум от стъпки. Никой не ме преследваше. Докато минавах през фоайето на първия етаж, надникнах през завесите. Една кола бе спряла до отсрещния тротоар, фаровете й светеха, а шофьорът се виждаше като черен профил в сумрака преди зазоряване. Същата кола ли беше? Не бях сигурна.

След трийсет минути лежах и гледах как тъмнината през прозореца изтънява и преминава от черно към гълъбовосиво. Бърди мъркаше, сгушен в свивката на коляното ми. Бях толкова изтощена, че само бях свалила дрехите и се бях проснала на леглото, пропускайки всички процедури преди лягане. Нетипично за мен. Обикновено съм маниачка относно миенето на зъби и почистването на грима. Тази вечер не ми пукаше.

20.

Срядата е ден за изхвърляне на боклука на нашата улица. Проспах тракането на камиона за отпадъци. Проспах побутването на Бърди. Проспах три телефонни обаждания.

Събудих се в десет и петнайсет, замаяна и с главоболие. Вече не бях на двайсет и четири. Стоенето по цяла нощ не бе за мен, колкото и неохотно да го признавах.

Косата ми, кожата, дори възглавницата и чаршафите миришеха на цигарен дим. Напъхах чаршафите и дрехите, които бях носила предната вечер, в пералнята, после дълго се сапунисвах под душа. Тъкмо си мажех един стар кроасан с фъстъчено масло, когато телефонът иззвъня.

— Темперанс? — Беше Ламанш.

— Да.

— Опитвах да се свържа с теб.

Погледнах телефонния секретар. Три съобщения.

— Съжалявам.

— Да. Ще те видим ли днес? Господин Райън вече се обажда.

— Ще дойда до час.

— Добре.

Прослушах съобщенията. Една разстроена студентка. Ламанш. Едно затваряне. Не ми се занимаваше с проблемите на студентката, така че позвъних на Габи. Никой не вдигна. Потърсих Кейти и попаднах на секретаря й.

— Оставете кратко съобщение, каквото е моето — чух веселия й глас. Оставих съобщение, макар и не толкова весело.

След двайсет минути бях в лабораторията. Натиках чантата си в едно чекмедже на бюрото, направих се, че не виждам розовите листчета, на които бяха записани съобщенията за мен, и отидох право в моргата.

Мъртъвците пристигат първо в моргата. Тук ги завеждат под номера и ги съхраняват в хладилни камери, докато се определи кой патолог ще ги поеме. Юрисдикцията се кодира от това какъв е цветът на пода. Моргата води директно към залите за аутопсии. Червеният цвят на всяко помещение свършва рязко на прага на залата за аутопсии. Моргата е под контрола на коронера, залите за аутопсии са към ЛСМ. Червен под: коронер. Сив под: ЛСМ. Правя първоначалните си огледи в една от четирите зали за аутопсии. След това костите се изпращат горе в хистологичната лаборатория за окончателно почистване.

Ламанш правеше разрез с Y-образна форма в гърдите на едно бебе. Миниатюрните раменна бяха подпрени на гумена поставка за глава, ръчичките бяха изпънати от двете страни като на ангел. Погледнах Пиер.

— После. — Не каза нищо повече. Беше потресен.

В другия край на залата и Натали Айер бе заета с аутопсия. В момента Лиза повдигаше гръдния кош на млад мъж. Под дългата червена коса изпъкваха очите му — лилави и подути. Забелязах малка тъмна дупка в дясното му слепоочие. Самоубийство. Натали бе нов патолог в ЛСМ и още не поемаше случаи на убийства.

Даниел остави скалпела, който наточваше.

— Трябват ли ти костите от Сен Ламбер?

— Ако обичаш. В номер четири?

Той кимна и изчезна в моргата.

Аутопсията на скелета отне няколко часа и потвърди първоначалното ми впечатление, че костите принадлежат на един човек — бяла жена на около трийсет години. Въпреки че бе останала съвсем малко мека тъкан, костите бяха в добро състояние и бяха запазили малко мастна тъкан. Жената бе мъртва отпреди две до пет години. Единствената особеност бе незатворената извивка на петия лумбален прешлен. Без главата щеше да бъде трудно да я идентифицираме.

Помолих Даниел да отнесе костите в хистологичната лаборатория, измих се и се качих горе. Купчината розови листчета бе нараснала. Обадих се на Райън и му съобщих накратко какво бях открила. Той вече проверяваше случаите на изчезнали хора съвместно с полицията на Сен Ламбер.

Едно от обажданията бе от Арън Калвърт от Норман, Оклахома. Беше от вчера. Когато набрах номера, някакъв сладникав глас ми каза, че в момента Арън го няма на бюрото му. Жената ме увери, че ужасно съжалява и обеща да му предаде съобщението ми. Професионална сърдечност. Оставих другите листчета настрана и отидох да видя Люси Дюмон.

Кабинетът на Люси бе претъпкан с терминали, монитори, принтери и всевъзможни компютърни аксесоари. Кабели се изкачваха по стената и изчезваха в тавана или пък минаваха на снопове по пода. Купища разпечатки задръстваха рафтовете и шкафовете и висяха под най-различни ъгли.

Бюрото на Люси бе обърнато към вратата, а шкафовете и компютрите образуваха нещо като подкова около нея. Работеше, като се местеше от компютър на компютър, обутите й в маратонки крака засилваха с лекота стола по сивите плочки. За мен Люси бе един тил, очертан на фона на проблясващ зелен екран. Рядко виждах лицето й.

Днес край подковата бяха разположени петима японци в строги костюми. Те стояха около Люси, притиснали ръце към телата си, и кимаха, докато тя им сочеше нещо на терминала и обясняваше значението му. Изругах наум, че пак не уцелвам подходящ момент, и отидох в хистологичната лаборатория.

Скелетът, намерен в Сен Ламбер, бе пристигнал от моргата, така че се заех да изучавам разрезите, както бях направила с Тротие и Ганьон. Както и при другите, миниатюрни резки подсказваха, че са използвани и нож, и трион. Микроскопичните детайли бяха сходни, а разположението на разрезите — почти идентично с предишните два случая.

Ръцете на жената бяха отрязани при китките, останалите крайници бяха отделени в ставите. Коремът й е бил разпорен точно по средната линия с разрез, който е бил достатъчно дълбок, за да остави следи по гръбначния стълб. Въпреки че черепът и горните шийни прешлени липсваха, следите по шестия шиен прешлен ми подсказваха, че жената е била обезглавена по средата на гърлото. Този човек действаше систематично.

Прибрах костите, събрах бележките си и се върнах в кабинета си, като преди това надникнах в офиса на Люси, за да проверя дали се е освободила. Никъде не се виждаха нито тя, нито японците. Оставих й бележка. Може би щеше да ми благодари, че съм й осигурила извинение да се измъкне.

В мое отсъствие се бе обадил Калвърт. Естествено. Докато набирах номера му, Люси се появи на вратата ми, стиснала ръце пред себе си.

— Оставили сте ми бележка, доктор Бренън? — попита тя и се усмихна. Люси не говореше и дума английски.

Беше слаба като клечка, с къса коса, която подчертаваше удължения й череп. Семплата подстрижка и бледата кожа засилваха ефекта от очилата й, които на нейното лице изглеждаха огромни.

— Да, Люси, благодаря, че се отби. — Станах да й освободя един стол.

Тя седна и сви крака зад тези на стола. Като котка, която се намества на възглавница.

— Освободи ли се от туристите?

— Да. Те са от една лаборатория по криминология в Кобе. Повечето са химици. Не ми пречат.

— Не съм сигурна дали можеш да ми помогнеш, но исках да те попитам — започнах аз.

Обясних й какво искам. Когато свърших, тя повдигна глава и се втренчи в тавана, сякаш очакваше отговора от него. Не бързаше. Заслушах се в бръмченето на принтер някъде надолу по коридора.

— Няма да има нищо отпреди 1985 — а, това е сигурно.

— Осъзнавам, че е малко необичайно, но виж какво може да се направи.

— Също и град Квебек?

— Не, засега само случаите на ЛСМ.

Тя кимна, усмихна се и си тръгна. Като по команда телефонът иззвъня. Райън.

— Може ли да е по-млада?

— Колко по-млада?

— На седемнайсет.

— Не.

— Може да е нещо като…

— Не.

Мълчание.

— Имам шейсет и седем имена.

— Райън, тази жена не е тийнейджърка, нито старица.

Той не се отказваше лесно.

— Ами ако е имала някакво особено състояние на костите? Бях чел…

— Райън, била е между двайсет и пет и трийсет и пет годишна.

— Ясно.

— Вероятно е изчезнала между осемдесет и девета и деветдесет и втора година.

— Вече го каза.

— А! Още нещо. Сигурно е имала деца.

— Какво?

— Открих вдлъбнатини от вътрешната страна на лонните кости. Вероятно търсиш нечия майка.

— Благодаря.

За по-малко време, отколкото детективът би могъл да набере отново номера, телефонът иззвъня.

— Райън, казах…

— Аз съм, мамо.

— Здравей, скъпа, как си?

— Добре, мамо. — Пауза. — Много ли си ядосана заради разговора ни онази вечер?

— Разбира се, че не, Кейти. Просто се тревожа за теб.

Дълга пауза.

— Е? Нещо друго ново при теб? Изобщо не говорихме какво си решила да правиш през лятото. — Толкова много неща исках да й кажа, но щях да я оставя сама да говори.

— Нищо особено не става. В Шарлът си е все така скучно.

Добре. Още една доза младежки негативизъм. Точно от това имах нужда. Опитах се да не издам раздразнението си.

— Как е работата?

— Добре. Бакшишите са доста.

— Страхотно!

— Работя доста.

— Чудесно.

— Искам да напусна.

Изчаках.

Тя замълча.

— Кейти, тези пари ще ти трябват за колежа. — Кейти, не проваляй живота си.

— Казах ти, не искам да се връщам там. Мисля да прекъсна за една година и да поработя.

Пак се започва. Знаех какво се задава и предприех офанзивата си:

— Скъпа, вече говорихме по този въпрос. Ако не ти харесва университетът на Вирджиния, защо не опиташ в „Макгил“? Защо не си вземеш две-три седмици отпуска и не дойдеш тук? Да видиш как е. — Говори бързо, мамче! — Може да си изкараме една ваканция. Ще си взема отпуска. Може да попътуваме по крайбрежието или да обиколим Нова Скотия. — Боже! Какво приказвах? Как щях да организирам това? Няма значение. Първо дъщеря ми да дойде.

Тя не отговори.

— Нямаш лоши оценки, нали?

— Не, не. Оценките ми са добри.

— Тогава би могла да се прехвърлиш. Можем…

— Искам да отида в Европа.

— Европа?

— Италия.

— Италия?

Не ми се наложи да гадая дълго.

— Там ли играе Макс?

— Да. — Защита. — И какво от това?

— И какво от това?

— Ще му плащат повече, отколкото тук.

Не казах нищо.

— Ще му дадат и къща.

Мълчание.

— И кола. Ферари.

Без отговор.

— Никакви данъци. — Тонът й ставаше настъпателен.

— Това е чудесно за Макс, Кейти. Той се занимава със спорт, който обича, и му плащат за това. Но ти?

— Макс иска да отида с него.

— Макс е на двайсет и четири и е завършил университета. Ти си на деветнайсет и си завършила само първата година от колежа.

Тя долови раздразнението в гласа ми.

— Ти си се омъжила на деветнайсет.

— Омъжила? — Стомахът ми направи тройно салто.

— Ами така си е.

Имаше право. Замълчах, бях ужасно разтревожена, но не можех: да сторя нищо.

— Казах го просто така. Ние няма да се женим.

Сякаш цяла вечност седяхме и слушахме статичното напрежение по линията между Монреал и Шарлът.

— Кейти, ще обмислиш ли предложението ми да дойдеш тук?

— Добре.

— Обещай, че няма да предприемеш нищо, без да ми кажеш.

Мълчание.

— Кейти?

— Да, мамо.

— Обичам те, скъпа.

— И аз те обичам.

— Поздрави баща си от мен.

— Добре.

— Ще ти изпратя нещо по електронната поща утре.

— Добре.

Затворих с разтреперана ръка. Какво да правя сега? С костите се справях по-лесно, отколкото с детето си. Взех си чаша кафе и набрах номера.

— Доктор Калвърт, ако обичате.

— Кой го търси, моля? — Казах й. — Един момент. — Постави ме на изчакване.

— Темп, как си? Телефонът ти постоянно дава заето. Никак не е лесно да те открие човек.

— Съжалявам, Арън. Дъщеря ми иска да напусне колежа и да избяга с един баскетболист — изтърсих аз.

— Може ли да скача отляво и да вкарва тройки?

— Сигурно.

— Тогава я пусни.

— Много смешно!

— Няма нищо смешно. Щом може да скача отляво и вкарва тройки, печели добре.

— Арън, имам още едно разчленено тяло. — Бях му се обадила за предишните случаи. Двамата често си обменяме идеи.

Чух го да се засмива:

— Там горе може и да нямате оръжия, но явно ви харесва да кълцате.

— Да. Мисля, че този психопат е кълцал няколко пъти. Всички са жени, иначе няма нищо, което да ги свързва. Освен следите от разрезите. Те ще са от съдбоносно значение.

— Серийни или масови убийства?

— Серийни.

Той осмисли това за момент.

— Е? Разкажи ми.

Описах му срезовете и слепите по костите. От време на време ме прекъсваше, за да зададе по някой въпрос или да ме накара да говоря по-бавно. Представях си го как си води бележки, високото му слабо тяло, наведено над някакво парче хартия. За него всеки милиметър празно пространство бе използваем. Въпреки че бе на четирийсет и две години, мрачното му лице и черните му очи създаваха впечатлението, че е на деветдесет. Винаги бе изглеждал на толкова. Остроумията му бяха хапливи, но иначе имаше огромно сърце.

— Някакви по-дълбоки фалстартове? — попита той делово.

— Не. Сравнително повърхностни са.

— Хармониките са отчетливи?

— Съвсем.

— И има дрейф на острието в среза?

— Да.

— Уверена ли си в измереното разстояние между зъбите?

— Да. Следите бяха съвсем ясни на няколко места. Както и някои от островчетата.

— Иначе имаш сравнително плоски дъна?

— Да. Съвсем очевидно е на отливките.

— И разчупвания в изходната точка — промърмори по-скоро на себе си.

— Много.

Дълга пауза, докато мислите му си проправяха път през информацията, която му бях дала, и сортираха възможностите. Накрая той проговори:

— Тук действам съвсем на сляпо, Темп. Не съм сигурен как ме хвана да го направя. Но ето какво мисля. Обзалагам се, че не е електрически трион. Прилича на някакъв специален уред. Вероятно някакъв вид кухненски трион.

Да! Плеснах с длан по бюрото, после я свих в юмрук и замахнах рязко, от което розовите листчета се разхвърчаха.

Арън продължи, без да обръща внимание на възклицанията ми:

— Казвам всичко това, без да съм виждал следите, разбира се, но мисля, че е готварски или месарски трион.

— Как изглежда?

— Нещо като голяма ножовка. Зъбите са доста раздалечени, затова понякога се получават островчетата, които описваш при фалстартовете. Обикновено има голям дрейф, но острието се забива през костта и реже чисто. Това са много ефективни малки триони. Режат направо кости, хрущяли, сухожилия — всичко.

— Нещо друго може ли да остави такива следи?

— Е, винаги съществува вероятността да попаднеш на нещо, което е изключение. Тези триони не четат учебници, както знаеш. Но в момента не се сещам за нищо друго, отговарящо на описанието, което ми даде.

— Ти си страхотен. Точно това бе и моето предположение, но исках да го чуя и от теб, Арън. Не мога да изразя колко съм ти благодарна за помощта!

— Аха.

— Искаш ли да видиш снимките и отливките?

— Разбира се.

— Ще ти ги изпратя утре.

Втората страст в живота на Арън бяха трионите. Той събираше писмени и фотографски описания на оставени в кости следи от триони и прекарваше часове наред в ровене из материали, изпратени в лабораторията му от всички краища на света.

Нещо в дишането му ми подсказа, че иска да каже още нещо. До — като чаках, събрах розовите листчета.

— Нали каза, че единствените напълно срязани кости са на долната част на ръката?

— Да.

— Чисто ли са отрязани?

— Съвсем.

— Хм.

Спрях със събирането на листчета.

— Какво?

— Какво? — Невинно.

— Когато казваш „хм“ по този начин, това значи нещо.

— Просто една интересна асоциация.

— И тя е?

— Този човек използва готварски трион. И реже тялото, сякаш знае какво прави. Знае кое къде е, как да стигне до него. И го прави по един и същи начин всеки път.

— Да. Мислих за това.

Няколко секунди мълчание.

— Но с ръцете действа различно. Защо?

— Това, доктор Бренън, е въпрос за психолог, не за специалист по трионите.

Съгласих се и смених темата:

— Как са момичетата?

Арън никога не се бе женил и макар че го познавах от двайсет години, не бях сигурна дали някога съм го виждала с приятелка. Първата му страст бяха конете. Заради тях пътуваше от Тълса до Чикаго и Луисвил и обратно до Оклахома.

— Доста са развълнувани. Купих на търг един жребец миналата есен. Оттогава дамите пощуряха.

Поговорихме за новостите в живота си и обменихме информация за общи приятели. Съгласихме се да се срещнем на събранието на академията през февруари.

— Е, успех в залавянето на този човек, Темп.

— Благодаря.

Часовникът ми показваше шестнайсет и четирийсет. Коридорите и кабинетите наоколо пак бяха притихнали. Подскочих стреснато, когато телефонът иззвъня.

— Видях те снощи.

— Габи?

— Не прави повече така, Темп.

— Габи, къде си?

— Само ще усложниш положението.

— По дяволите, Габи, не си играй с мен! Къде си? Какво става?

— Няма значение. Не мога да се видя с теб в момента.

Не можех да повярвам, че пак прави същото. Усещах как гневът се надига в гърдите ми.

— Стой настрана, Темп. Стой настрана от мен! Стой настрана от моите…

Егоизмът и грубостта на Габи възпламениха сдържаната ми ярост. Подхранена от арогантността на Клодел, жестокостта на психопата убиец и младежките грешки на Кейти, тя избухна и аз се нахвърлих върху приятелката си.

— За каква, по дяволите, се мислиш? — Кипях, гласът ми трепереше. — Да те оставя на мира?! Добре, ще те оставя на мира! Не знам каква откачена игра играеш, Габи, но аз се отказвам! Оттеглям се! Край! Няма да се заразя от твоята шизофрения! Няма да прихвана твоята параноя! Няма, повтарям, няма да си играя на маскирания отмъстител, за да те спасявам в беда!

Всеки неврон в тялото ми бе пренапрегнат, сякаш бях включила уред за 110 волта в контакт за 220. Гърдите ми се надигаха, в очите ми напираха сълзи. Емоциите на Темп.

Вместо Габи, чух сигнал „свободно“.

21.

В шест сутринта по прозореца ми барабанеше силен дъжд. От време на време по улицата минаваше по някоя кола и издаваше тихи свистящи звуци. За трети път през последните дни видях изгрева — миг, който обожавам. Въпреки че не обичам да спя до късно, не ставам и прекалено рано. Но за седмица бях видяла изгрева на слънцето три пъти — два пъти, докато заспивах, и днес след единайсетчасово мятане и въртене в леглото, от което не се чувствах нито сънена, нито отпочинала.

Като се прибрах след обаждането на Габи, изпитах вълчи апетит. Мазно пържено пиле, картофено пюре полуфабрикат и блудкав ябълков пай. Благодаря, „Полковник Сандърс“. После гореща вана и дълго суетене с коричката на дясната ми буза. Към седем избрах спортния канал и заспах на шума от мачовете.

Включих компютъра си — в шест сутринта или шест вечерта той бе еднакво готов за действие. Бях изпратила съобщение на Кейти и тя можеше да го отвори от лаптопа си и да ми отговори от собствената си стая. Ура! Да живее интернет.

Курсорът на екрана примигна насреща ми, настоявайки, че документът, който съм създала, е празен. Беше прав. Таблицата, която бях започнала на хартия, имаше озаглавени колони, но иначе беше празна. Кога се бях захванала с всичко това? В деня на парада. Само преди седмица, но ми се струваше, че е минала цяла вечност. Днес беше трийсети. Месец, откакто бе намерен трупът на Изабел Ганьон, и една седмица от убийството на Маргарет Адкинс.

Какво бяхме свършили оттогава, освен че намерихме още един труп? Наблюдението на апартамента на улица „Берже“ потвърждаваше, че обитателят му не се е връщал. Голяма изненада. При претърсването не бяха намерили нищо полезно. Нямахме нищо, което да ни насочи към самоличността на Сен Жак, и не бяхме идентифицирали последния открит труп. Клодел все още отказваше да приеме, че случаите са свързани, а Райън ме смяташе за „детектив на свободна практика“. Щастие.

Върнах се на таблицата. Разширих заглавията на колоните. Физически характеристики. Местоживеене. Жилище. Работа. Приятели. Членове на семейството. Дата на раждане. Дата на смъртта. Дата на откриване натрупа. Време. Място. Въвеждах всичко, за което се сещах и което можеше да разкрие връзката. Най-вляво озаглавих четири реда: Адкинс, Ганьон, Тротие, Неизвестна. Щях да въведа името, когато откриехме на кого са принадлежали костите от Сен Ламбер. В седем и половина затворих файла, прибрах лаптопа в чантата си и се приготвих за работа.

Движението бе натоварено, така че минах през тунела „Вил Мари“. Вече бе съвсем светло, но денят бе мрачен заради тъмните гъсти облаци, надвиснали над града. Отне ми половин час да стигна до лабораторията.

Исках веднага да се заема с папките, да изровя и най-дребните подробности, за да ги въведа в таблицата си, но на бюрото ме чакаха две неотложни задачи. Едно бебе, намерено в градския парк, сред камъните на дъното на един поток. Според бележката на Ламанш, тъканта била изсъхнала и вътрешните органи — неразпознаваеми, но иначе трупът бил добре запазен. Искаше моето мнение за възрастта на бебето. Това нямаше да ми отнеме много време.

Погледнах полицейския доклад, прикрепен към другия формуляр. Кости, намерени в гората. Най-честите случаи, които ми възлагаха. Можеше да значи всичко — от труп, накълцан с брадва, до мъртва котка.

Обадих се на Денис и поисках рентгеновите снимки на бебето, после слязох долу да огледам костите. Лиза донесе картонена кутия от моргата и я постави на масата.

Подаде ми ръкавици и аз извадих три буци засъхнала глина от кутията. Костите се подаваха от тях. Опитах се да изроня глината, но бе твърда като цимент.

— Да направим снимки и рентген, после да ги натопим. Използвай разделители, за да не се смесят отделните парчета. Ще дойда пак след оперативката.

Четиримата патолози от ЛСМ се срещат с Ламанш всяка сутрин, за да обсъдят текущите случаи и да получат заданията за аутопсии. В дните, когато съм на работа, ходя и аз. Когато се качих горе, Пиер, Натали Айер, Жан Пелтие и Марк Бержерон вече седяха около малката заседателна маса в кабинета на Ламанш. Знаех, че Марсел Морен днес е в съда, а Емили Сантанджело си бе взела почивен ден.

Всички се раздвижиха, за да ми направят място, и напъхаха още един стол в кръга. Разменихме си поздрави.

— Марк, какво те води тук в четвъртък? — попитах аз.

— Утре е празник.

— Бях забравила. Денят на Канада.

— Ще ходиш ли на парада? — попита Пелтие с непроницаемо изражение. Френският му бе с оттенъци от квебекската провинция и трудно разгадавах какво казва. Месеци наред не му разбирах и дума и ироничните му коментари ми бяха убягвали. Сега, след четири години, разбирах почти всичко. Тази сутрин успях да уловя иронията му.

— Мисля, че ще го пропусна този път.

— Можеш поне да отидеш да изрисуват лицето ти на една от сергиите. Ще е доста по-лесно.

Всички се засмяха.

— Или да си направиш татуировка. По-безболезнено е.

— Много смешно.

Престорена невинност, повдигнати вежди, излъчени рамене, обърнати нагоре длани. Какво? Като се облегна назад, Пелтие стисна остатъка от цигарата без филтър между жълтите си пръсти и смукна дълбоко. Някой ми бе споменал, че Пелтие никога не бил излизал извън провинция Квебек. Беше на шейсет и четири години.

— Има само три аутопсии — започна Ламанш с разпределението на случаите за деня.

— Предпразнично спокойствие — отбеляза Пелтие и се пресегна за разпечатката си. Изкуствените му зъби тракаха леко, когато говореше. — После ще стане напечено.

— Да. — Пиер взе червения си маркер. — Поне времето е по-хладно. Може да ни е от полза.

Той изброи меланхоличния списък за деня, като съобщаваше допълнителна информация за всеки случай. Самоубийство с въглероден диоксид. Старец, намерен мъртъв в леглото си. Бебе, захвърлено в парка.

— Самоубийството изглежда съвсем ясно. — Ламанш огледа полицейския доклад. — Бял мъж… Възраст двайсет и седем години… Намерен зад волана в собствения си гараж… Резервоарът празен, ключът — на положение за запалване на двигателя.

Разстла няколко моментални снимки върху масата. Виждаше се тъмносин форд в средата на единичен гараж. Гъвкава тръба от тези, които се използват за вентилация в сушилните, минаваше от ауспуха до задния прозорец на колата. Ламанш продължи да чете:

— Регистрирана депресия в миналото… Прощална бележка. — Погледна Натали. — Доктор Айер?

Тя кимна и взе папката с материалите. Пиер отбеляза с червено „А“ върху списъка си и взе следващия комплект формуляри.

— Номер 26742 е бял мъж… Възраст седемдесет и осем… Лекуващ се диабетик. — Очите му набързо обходиха обобщаващия доклад, за да отсеят най-важната информация. — Не го били виждали няколко дни… Сестра му го намерила… Никакви следи от нараняване. — Чете наум няколко минути. — Любопитната подробност е, че има забавяне между момента, в който го е намерила, и часа, в който се е обадила за помощ. Очевидно е попретърсила къщата междувременно. — Той вдигна глава. — Доктор Пелтие?

Жан сви рамене и протегна ръка. Ламанш написа червено „П“ в списъка си и подаде формулярите. Придружаваше ги найлонова торба с лекарства. Пелтие взе материалите и направи хитра физиономия, смисълът на която ми убягна.

Вниманието ми бе насочено върху купчината снимки, придружаващи случая с бебето. Направени от няколко различни ъгли, те показваха плитък поток и мостче над него. Малко момченце лежеше между камъните, миниатюрните му мускули бяха сгърчени, а кожата — пожълтяла като стар пергамент. Кичури тънка косица обграждаха главата, друга бяха паднали върху бледосините клепачи. Пръстите на детето бяха разперени, сякаш търсеха нещо, за което да се хванат. Момченцето беше голо и се подаваше наполовина от тъмнозелен найлонов чувал. Започвах силно да мразя найлоновите чували.

Върнах снимките на масата и се заслушах. Ламанш бе свършил с обобщението на информацията и в момента отбелязваше „Л.“ в списъка си. Сам щеше да направи аутопсията, а аз щях да стесня обхвата на вероятната възраст, като оценя развитието на скелета. Бержерон щеше да огледа зъбите. Всички кимнаха. Тъй като нямаше други въпроси за обсъждане, събранието приключи.

Сипах си кафе и се върнах в кабинета си. Голям кафяв плик лежеше на бюрото ми. Отворих го и поставих първата от рентгеновите снимки на бебето върху осветения екран. Извадих формуляр от чекмеджето на бюрото и започнах анализа си. На всяка от ръцете имаше само по две карпални^[18] кости. Главите на костите на пръстите не бяха оформени. Погледнах ръцете между китките и лактите. И главите на лъчевите кости не бяха оформени. Завърших с горната половина налялото, отбелязах във формуляра костните елементи, които бяха налице, и отбелязах кои още не бяха формирани. После направих същото и с долната половина на тялото, преминавайки от снимка на снимка, за да съм сигурна в наблюденията си. Кафето ми изстина.

Децата се раждат с ненапълно формиран скелет. Някои кости, например тези на китката, отсъстват при раждането и се развиват месеци или дори години по-късно. На други кости им липсват възли и ръбчета, които се получават впоследствие и им придават зряла форма. Липсващите части се появяват в предсказуема последователност и позволяват сравнително точно да се определи възрастта на много малки деца. Това бебе беше живяло само седем месеца.

Обобщих заключението си на още един формуляр, поставих всички листи в жълта папка и я занесох на бюрото на секретарката. Папката щеше да се върне, като докладът ми щеше да бъде напечатан в предпочитания от мен формат, а всички съпътстващи материали и диаграми щяха да бъдат копирани и събрани. Освен това щяха да поизгладят френския ми. Обадих се на Ламанш, за да му съобщя устно установеното. После се заех с костите.

Глината не се бе разтворила, но бе омекнала достатъчно, за да огледам по-навътре. След петнайсет минути стъргане се появиха осем гръбначни прешлена, седем дълги костни фрагмента и три парчета от тазова кост. Всички показваха следи от касапско рязане. Отне ми трийсет минути да разчистя и подредя, после се измих и нахвърлих някои бележки. Преди да се кача горе, помолих Лиза да фотографира частичните скелети на трите жертви: два белоопашати елена и средно голямо куче. Попълних още един формуляр за доклад и оставих и тази папка върху предишната. Странен случай, но не касаеше съдебната медицина.

Люси бе оставила бележка на бюрото ми. Намерих я в кабинета й, седнала с гръб към вратата, да мести поглед между компютъра и една отворена папка. Печаташе с една ръка, а с другата държеше папката, като бавно местеше показалеца си от ред на ред.

— Получих бележката ти — казах й аз.

Тя вдигна пръст, написа още няколко букви, после постави линия върху листа, за да отбележи докъде е стигнала. Завъртя се с едно движение и се плъзна със стола си към бюрото.

— Проверих това, което ме помоли. В известен смисъл.

Започна да рови в някаква купчина разпечатки, първо набързо, после запрехвърля лист по лист. Най-после отдели няколко захванати с кламер, хвърли им един поглед и ми ги подаде.

— Няма нищо преди осемдесет и осма година.

Прелистих ужасена страниците. Как бе възможно да са толкова много?

— Първо пробвах да извикам случаите с „разчленяване“ като ключова дума на търсенето. Това е първият списък. Дългият. В него са всички хора, които са се хвърлили пред влакове или са се осакатили с някакви машини, които са им отрязали крайници. Реших, че не това ти трябва.

Наистина. Това беше списък на всички случаи, в които е имало откъсване на ръка, крак или пръст по време или близо до момента на смъртта.

— После опитах, като добавих „съзнателно“, за да огранича списъка до случаите, в които е било направено нарочно.

Погледнах я.

— Не излезе нищо.

— Нищо?

— Това не означава, че няма такива случаи.

— А какво?

— Разбираш ли, аз не съм въвеждала тези данни. През последните две години имахме специална субсидия, за да наемаме служители на непълен работен ден, които максимално бързо да въведат данните от архива. — Тя въздъхна възмутено и поклати глава: — Министерството се влачи години наред, докато ни компютризира, а сега искат всичко да се модернизира за една нощ. Както и да е, хората, извършващи въвеждането на данните, имат стандартни кодове за основните понятия: дата на раждане, дата на смъртта, причина за смъртта и така нататък. Но за нещо толкова странно, нещо, което се случва съвсем рядко, те трябва сами да решат как да го въведат. Сами измислят какъв код да използват.

— Като „разчленяване“.

— Да. Някой може да го нарече ампутация, друг — осакатяване, обикновено просто използват същата дума, която патологът е написал в доклада. Или може да го въведат като порязване или отрязване.

Отново погледнах списъците, напълно обезкуражена.

— Опитах с всички тези варианти и още някои. Нищо не излезе.

Толкова за моята идея.

— „Обезобразяване“ доведе до другия наистина дълъг списък. — Тя изчака, докато обърна на втората страница. Там бе още по-зле и от „разчленяване“. — После пробвах с „разчленяване“ в комбинация с „постмортем“ като ограничител, за да избера случаите, при които… — Обърна дланите си нагоре и ги почеса с пръсти, сякаш се опитваше да си спомни думата. — … действието е протекло след смъртта.

Вдигнах глава обнадеждено.

— Получих само един резултат — онзи мъж с отрязания пенис. После пробвах „обезобразяване“ в комбинация с „постмортем“ и… — Тя се протегна през бюрото си и ми подаде последната разпечатка. — Бенго! Така ли се казваше?

— Бинго!

— Бинго! Мисля, че може би търсиш точно това. Е, ще елиминираш някои случаи, като свързаните с наркотици, където са използвали киселина. — Посочи ми няколко реда, които бе зачеркнала с молив. — Вероятно те не ти трябват.

Кимнах разсеяно, напълно погълната от третия списък. В него имаше дванайсет случая. Три бяха зачеркнати.

— Люси, това е страхотно! — възкликнах. — Надминава очакванията ми.

— Ще ти свърши ли работа?

— Да, да, мисля, че да — казах, като се насилих да говоря спокойно.

— Искаш ли да поискам досиетата по тези случаи?

— Не, благодаря. Нека първо прегледам внимателно списъка, после ще изискам пълните досиета. — „Дано се окаже, че греша“, молех се наум.

— До скоро.

Люси свали очилата си и започна да почиства стъклата им с края на пуловера си. Без очилата изглеждаше някак странно, сякаш нещо й липсваше.

— Бих искала да науча какво ще излезе от това — заяви тя, като върна розовата рамка на носа си.

— Разбира се. Ще ти кажа, ако изскочи нещо.

Докато се отдалечавах, чух колелцата на стола й да се плъзгат по плочките на пода.

Щом влязох в кабинета си, сложих разпечатката на бюрото и погледнах списъка. Едно име веднага ми се наби на очи. Франсин Моризет Шанпу. Франсин Моризет Шанпу! Бях забравила за нея. „Спокойно — казах си. — Не прибързвай с изводите.“

Насилих се да прочета внимателно останалите имена. Ган и Валенсия бяха сред тях — двама пласьори на дрога, които не бяха сполучили в бизнеса. Също и Шантал Тротие. Разпознах и името на една студентка от Хондурас, чийто съпруг бе допрял карабина в лицето й и бе натиснал спусъка. После я бе откарал с колата си от Охайо до Квебек, беше отрязал ръцете й от китките и бе захвърлил почти обезглавеното й тяло в един провинциален парк. Като жест на сбогуване бе издълбал инициалите си върху гърдите й. Другите четири случая не ми бяха познати. Бяха от преди, т.е. от времето преди да започна работа тук. Отидох в централния архив на лабораторията и извадих съответните папки, както и досието на Шанпу.

22.

Франсин Моризет Шанпу беше пребита и застреляна през януари 1993 г. Един съсед я видял да разхожда малкия си шпаньол към десет сутринта. След по-малко от два часа съпругът й открил трупа й в кухнята на дома им. Кучето било в дневната. Главата му така и не бе намерена.

Спомнях си случая, макар че тогава не участвах в разследването. Онази зима прекарвах в лабораторията по една седмица на всеки шест, а през останалото време бях в Северна Каролина. Двамата с Пийт постоянно се карахме, така че реших да остана цялото лято в Квебек с оптимистичната надежда, че три месеца раздяла могат да заздравят брака ни. Има си хас. Тогава бруталността на убийството на Моризет Шанпу ме бе шокирала и сега все още ми въздействаше по същия начин. Снимките от местопрестъплението ми припомниха целия ужас.

Тялото лежеше наполовина под малка дървена маса, с широко разтворени ръце и крака, а белите памучни бикини бяха опънати между коленете. Около него имаше море от кръв, което по края си съвпадаше с геометричната шарка на линолеума. Тъмни петна покриваха стените и вратите на шкафовете. Краката на един преобърнат стол сякаш сочеха към жертвата. Стой там!

Трупът изглеждаше призрачно бял на аления фон. Тънка, сякаш нарисувана с молив линия описваше извивка върху корема като усмивка точно над пубиса. Беше разпрана от този белег до гръдната кост и вътрешностите се подаваха през отвора. Дръжката на кухненски нож едва се виждаше от върха на триъгълника, образуван от краката й. На метър и половина от жертвата, между работния плот и мивката, лежеше дясната й ръка. Жената била на четирийсет и седем години.

— Боже господи! — прошепнах тихо.

Продължавах да чета бавно доклада от аутопсията, когато Шарбоно се появи на вратата ми. Отгатнах, че не е в добро настроение. Очите му изглеждаха кръвясали и въобще не си направи труда да ме поздрави. Влезе, без да иска разрешение, и се настани на стола срещу бюрото ми.

Докато го гледах, ме връхлетя някакво усещане за загуба. Тежката походка, мудните му движения, дори само това колко едър беше докосна нещо в мен, което смятах, че съм изоставила завинаги.

За момент ми се стори, че виждам Пийт да седи срещу мен и мислите ми препуснаха назад във времето. Колко опияняващо ми действаше тялото му. Така и не разбрах дали заради височината му или заради спокойния начин, по който се движеше. Може би ме омагьосваше това колко пленен е той от мен. Мислех, че съм срещнала голямата любов. Не можех да му се наситя. Преди също съм имала сексуални фантазии, и то доста хубави, но от мига, в който видях Пийт да стои под дъжда пред библиотеката на правния факултет, те винаги се въртяха около него. И сега не бих имала нищо против една от тях. За бога, Бренън! Вземи се в ръце.

Изчаках Шарбоно да започне. Той се взираше в ръцете си.

— Партньорът ми понякога се държи като кучи син. — Говореше на английски. — Но не е лош човек.

Не казах нищо. Забелязах, че панталонът му има осемсантиметров подгъв, и се запитах дали не го е направил сам.

— Той просто е… консервативен в известен смисъл. Не обича промените.

— Да.

Избягваше погледа ми. Започнах да се притеснявам.

— И? — насърчих го аз.

Шарбоно се облегна назад и зачопли нокътя на палеца си, като все още отказваше да срещне погледа ми.

— Казва, че ще подаде оплакване. — Отпусна и двете си ръце и отмести поглед към прозореца.

— Оплакване? — Опитах се да говоря спокойно.

— До министъра. До директора. До Ламанш. Дори до професионалната организация, в която членуваш.

— И от какво е толкова недоволен господин Клодел? — Запази спокойствие!

— Смята, че излизаш извън компетенциите си. Че се намесваш в неща, които не са твоя работа. Че пречиш на разследването му. — Той примижа срещу яркото слънце.

Усетих как мускулите на стомаха ми се стягат и по тялото ми плъзва горещина.

— Продължавай. — Безизразно.

— Мисли, че си… — Търсеше подходяща дума, несъмнено искаше да замести израза, който Клодел бе използвал. — … прекалено амбицирана.

— И какво точно означава това?

Все още избягваше погледа ми.

— Твърди, че се опитваш да превърнеш случая Ганьон в нещо по-голямо, отколкото е, че си въобразяваш всякакви глупости, които не са верни. Според него се опитваш да изкараш едно обикновено убийство в дело на сериен убиец психопат в американски стил.

— И защо се опитвам да направя всичко това? — Гласът ми леко потрепери.

— По дяволите, Бренън, това не е моя идея! Не знам. — За пръв път очите му срещнаха моите. Изглеждаше нещастен.

Взрях се в него, без всъщност да го виждам, просто използвах времето да успокоя тревогата, която се надигаше у мен. Имах известна представа какво разследване може да бъде предизвикано от подобно оплакване и знаех, че то няма да доведе до нищо хубаво. Бях се занимавала с подобни случаи, когато бях в комисията по етика на професионалната асоциация. Независимо от изхода, развитието на такива дела никога не бе приятно. И двамата мълчахме.

„Не убивай пратеника“, казах си. Очите ми се насочиха върху папката на бюрото ми. Тяло с цвят на мляко, заснето на десетина лъскави снимки. Прецених гледката, после погледнах Шарбоно. Не исках да повдигам този въпрос в момента, не се чувствах готова, но Клодел ме принуждаваше да действам. Какво пък! Нещата не можеха да станат по-зле.

— Шарбоно, спомняш ли си една жена, наречена Франсин Моризет Шанпу?

— Моризет Шанпу. — Повтори името няколко пъти, сякаш ровеше из картотека в главата си. — Това беше преди няколко години, нали?

— Почти преди две. Януари 1993 — а. — Подадох му снимките.

Той ги прегледа и кимна, че се е сетил.

— Да, спомням си. И?

— Мисли, Шарбоно. Какво си спомняш от онзи случай?

— Така и не заловихме убиеца.

— Какво друго?

— Бренън, кажи ми, че не се опитваш да свържеш и това убийство с останалите.

Отново прегледа снимките и започнала клати отрицателно глава:

— Няма начин. Тя е била застреляна. Не пасва на модела.

— Негодникът я е разпрал и е отрязал ръката й.

— Била е възрастна. Май на четирийсет и седем.

Пронизах го с поглед.

— Тоест по-стара е от останалите — измърмори той, почервенял.

— Убиецът на Моризет Шанпу е забил нож във вагината й. Според полицейския доклад е имало обилно кървене.

Изчаках да осмисли това.

— Била е още жива.

Той кимна. Нямаше нужда да му обяснявам, че рана, причинена след смъртта, кърви съвсем оскъдно, тъй като сърцето вече не изпомпва кръвта и няма кръвно налягане.

— При Маргарет Адкинс беше метална статуетка. Тя също е била жива.

Мълчаливо се пресегнах назад и издърпах папката на Ганьон. Извадих снимките на трупа и ги разпръснах пред него. Торсът лежеше върху найлоновия чувал, осветен отлъчите на следобедното слънце. Не бе махнато нищо, освен листата, покривали чувала. Домакинският вакуум си стоеше на мястото, червената му гумена чашка бе затаената между тазовите кости, а дръжката стърчеше нагоре към отрязания врат на жертвата.

— Смятам, че убиецът на Ганьон е напъхал вакуума с такава сила, че е прокарал дръжката през корема до диафрагмата.

Той дълго изучава снимките.

— Един и същи модел и при трите жертви — настоях аз. — Насилствено проникване на чужд предмет, докато жертвата е още жива. Разчленяване на тялото след смъртта. Съвпадение ли е, господин Шарбоно? Колко садисти бихме приели, че се подвизават на свобода, господин Шарбоно?

Той прокара пръсти през оредялата си коса, после забарабани по подлакътниците на стола.

— Защо не си ни казала това досега?

— Осъзнах връзката с Моризет Шанпу едва днес. Когато бяха само Адкинс и Ганьон, логиката не изглеждаше убедителна.

— Райън какво смята?

— Все още не съм му казала. — Несъзнателно опипах белега на бузата си. И досега изглеждаше, сякаш съм се била с Джордж Форман.

— По дяволите! — въздъхна той уморено.

— Какво?

— Мисля, че започвам да споделям мнението ти. Клодел ще ми откъсне топките, като чуе. Още нещо?

— Белезите от триона, с който е рязано, и моделът на разчленяване при Ганьон и Тротие са почти идентични.

— Да, Райън ни го каза.

— Както и при неизвестната жертва от Сен Ламбер.

— Има и пета?

— Много си бърз.

— Благодаря. — Пак забарабани с пръсти. — Откри ли се самоличността й?

Поклатих глава:

— Райън работи по въпроса.

Прокара месестата си длан по лицето. По пръстите му имаше островчета от груби сиви косми, миниатюрни варианти на косата му.

— Е, какво мислиш за подбора на жертвите?

Махнах с ръка.

— Всички са жени.

— Страхотно. Възраст?

— От шестнайсет до четирийсет и седем.

— Физически особености?

— Различни.

— Местонахождение?

— По цялата карта.

— И какво гледа този шибан психар? Външността им? Ботушите? Магазина, в който пазаруват?

Отвърнах с мълчание.

— Намерила ли си нещо общо между петте?

— Някакъв кучи син ги е пребил до смърт и ги е убил.

— Аха. — Наклони се напред, постави ръце на коленете си, изви гръб и сведе рамене, после въздъхна дълбоко: — Клодел ще побеснее.

Когато Шарбоно си тръгна, се обадих на Райън. Не намерих нито него, нито Бертран, така че им оставих съобщение. Прегледах останалите случаи, но не открих нищо интересно. Двама пласьори, убити и накълцани от бившите им приятелчета. Мъж, ликвидиран от племенника си, разчленен с моторна резачка и поставен във фризера в мазето. Авария в електрозахранването станала причина останалите членове на семейството да научат. Женски торс, захвърлен в хокеен сак, ръцете и краката открити по течението на реката. Съпругът вече бе осъден.

Затворих последната папка и осъзнах, че умирам от глад. Нищо чудно — беше два без десет. Купих си кроасан с шунка и сирене и диетична кола от кафенето на осмия етаж и се върнах в кабинета си, където си заповядах да си почина. Пренебрегнах собствената си препоръка и отново позвъних на Райън. Още не се бе върнал. Значи щях да се отдам на истинска почивка. Отхапах от сандвича и оставих мислите си да се реят. Габи. Не. Не сега. Клодел. Вето. Сен Жак. Забранено.

Кейти. Как можех да се свържа с нея? Точно сега бе невъзможно. По естествен път мислите ми стигнаха до Пийт и усетих познатото присвиване на стомаха. Спомних си игличките по кожата, пулсиращата кръв, топлата влага между краката ми. Да, между нас имаше страст. Мръсни мисли, Бренън. Отново отхапах от сандвича.

Другият Пийт. Гневните изблици. Споровете. Самотните вечери, студената вълна на огорчение, удавила страстта.

Терапията за релаксиране не се получаваше. Препрочетох разпечатката на Люси, като внимавах да не я изцапам с горчица. Взирах се в списъка на третата страница, опитвах се да разчета имената, които Люси бе зачеркнала, но моливът й бе заличил буквите. От любопитство изтрих молива и прочетох имената. В два от случаите телата бяха напъхани във варел и залети с киселина. Нова разновидност на популярното изгаряне.

Третият случай ме озадачи. Номерът от ЛСМ сочеше случай от 1990 г. и че по него е работил патологът Пелтие. Не бе посочен коронер. В полето за име пишеше: Синг. Графите за дата на раждане, дата на аутопсията и причина за смъртта бяха празни. Компютърът го бе включил в списъка на Люси по критерия разчленяване /постмортем.

Довърших кроасана, отидох до картотеката и извадих досието. Папката съдържаше само три неща: полицейски доклад, изложеното на една страница мнение на патолога и плик със снимки. Прегледах снимките, прочетох докладите и отидох да потърся Пелтие.

— Имаш ли малко време? — попитах превития му гръб.

Той се извърна от микроскопа, хванал очилата си в една ръка и химикалка в другата.

— Влез, влез — покани ме и намести бифокалните очила на лицето си.

Достойнството на моя кабинет беше прозорецът, а на неговия — пространството. Пелтие прекоси кабинета и ме покани с жест да седна на един от двата стола до ниската масичка пред бюрото му.

Бръкна в престилката си, извади пакет цигари и ми предложи да си взема. Поклатих глава. Повтаряхме този ритуал вече хиляди пъти. Той знаеше, че не пуша, но винаги ми предлагаше цигара.

— С какво мога да ти помогна? — попита той, като запали цигарата си.

— Любопитна съм да науча нещо за един твой стар случай. От 1990-а.

— О, боже мой, дали помня толкова далеч назад? Понякога едва си спомням адреса си. — Наведе се напред, подпря брадичката си с ръка и ме погледна заговорнически. — Записвам си го на кибритените кутии за всеки случай.

И двамата се засмяхме.

— Доктор Пелтие, мисля, че си спомняте всичко, което искате.

Патологът сви рамене и поклати глава с невинно изражение.

— Все пак нося папката. — Показах му я, после я отворих. — Според полицейския доклад, трупът е бил намерен в спортен сак зад автогара „Воаяжьор“. Някакъв клошар отворил чантата, тъй като смятал, че така ще разбере кой е собственикът.

— Точно така — възкликна Жан. — Честните клошари вече са толкова много, че трябвала си направят профсъюз.

— Както и да е. Не му харесал мирисът. Казал — погледнах доклада, за да намеря точната фраза, — че „от чантата се надигна мирисът на сатаната и обви душата ми“. Край на цитата.

— Поет. Това ми харесва — вмъкна Пелтие.

— Занесъл чантата на един портиер, който се обадил в полицията. Намерили части от тяло, увити в някаква покривка.

— А, да. Спомням си този случай — насочи жълтия си пръст към мен Жан. — Зловещо. Гадно. — Лицето му отразяваше казаното.

— Доктор Пелтие?

— Случаят с терминалната маймуна.

— Значи правилно съм разбрала доклада ти.

Той повдигна въпросително вежди.

— Наистина ли беше маймуна?

Пелтие кимна сериозно:

— Капуцин.

— Защо е попаднала тук?

— Беше мъртва.

— Да. — Всички се правят на комедианти. — Но защо изобщо са намесили полицията?

Изражението на лицето ми явно го подтикнала отговори без майтапи:

— Намереното в чантата беше дребно на ръст и някой го бе одрал и нарязал на парчета. По дяволите, би могло да е всичко! Ченгетата решили, че може да е зародиш или новородено, така че ни го изпратиха.

— Имаше ли нещо странно в този случай? — Не бях сигурна какво точно търся.

— Не, просто една накълцана маймуна. — Ъгълчетата на устата му се извиха леко.

— Ясно. — Тъп въпрос. — Нещо да ти направи впечатление в начина, по който бе разчленена?

— Всъщност не. Тези разчленявания на маймуни са все едни и същи.

Така нямаше да стигнем доникъде.

— Откриха ли чия е била маймуната?

— Всъщност да. Пуснаха обява във вестника и се обади един човек от университета.

— Квебекския университет ли?

— Да, така мисля. Биолог или зоолог, или нещо такова. Англоговорящ. А, чакай малко.

Отвори едно от чекмеджетата на бюрото си, започнала рови из него и извади купчинка визитки, стегнати с ластик. Прегледа ги и ми подаде една.

— Ето. Видях го, когато дойде да идентифицира мъртвеца.

На визитката пишеше: Паркър Т. Бейли, доктор на философските науки, професор по биология, Квебекски университет на Монреал. Бяха посочени електронна поща, телефон и факс, както и адресът му.

— Каква беше историята? — попитах.

— Господинът държал няколко маймуни в университета заради изследователската си работа. Един ден отишъл на работа и открил, че една липсва.

— Открадната?

— Открадната? Освободена? Избягала? Кой знае. Приматът беше изчезнал без позволение.

— И като прочел за мъртвата маймуна във вестника, ти се обади?

— Точно така.

— Какво стана с нея?

— С маймуната?

Кимнах.

— Предоставихме я на… — Той посочи визитката.

— Доктор Бейли — помогнах му аз.

Погледнах отново визитната картичка. „Това не значи нищо“, мислех си аз, а в същото време се чух да питам:

— Може ли да задържа визитката?

— Разбира се.

— Само още едно нещо. Защо го нарекохте случая с терминалната маймуна?

— Ами защото беше намерена на автобусния терминал — отвърна той изненадано.

Останалата част от следобеда извличах подробности от четирите основни случая и ги въвеждах в таблицата, която бях създала. Цвят на косата. Очи. Кожа. Височина. Вероизповедание. Имена. Дати. Места. Зодии. Всичко, с което разполагах. Упорито въвеждах всяка подробност с намерението да търся връзките по-късно. Или се надявах, че моделът сам ще се оформи, че взаимносвързаните частици информация ще се привлекат сами помежду си. Или просто ми трябваше някаква трудоемка задача, която да ангажира мислите ми, умствен пъзел, който да ми даде илюзията, че напредвам.

В четири и петнайсет пак потърсих Райън. Въпреки че не беше на бюрото си, телефонистката каза, че го е видяла, и с неохота започна да го търси. Докато чаках, очите ми попаднаха на случая с маймуната. С отегчение извадих снимките. Имаше два комплекта: едните бяха направени с „Полароид“, другите бяха цветни — тринайсет на осемнайсет сантиметра. Телефонистката се обади, че не е открила Райън в никой от отделите, където позвънила. Да — въздишка, — ще провери и в кафенето.

Прегледах полароидните снимки. Очевидно бяха направени, кога — то трупът е пристигнал в моргата. Започваха с лилаво — черния спортен сак, със затворен и отворен цип. На следващите няколко вързопът бе хванат върху масата за аутопсии — преди и след разгръщането му.

На останалите шест се виждаха частите от тялото. Скалата на идентификационната карта потвърждаваше, че обектът наистина е дребен, по-малък от износен плод или новородено. Гниенето бе доста напреднало. Плътта бе започнала да почернява и бе изцапана с нещо, което приличаше на развалено нишесте. Смятах, че разпознавам главата, торса и крайниците. Като се изключеше това, не можах да различа нищо повече. Снимките бяха направени от прекалено голямо разстояние и детайлите не се виждаха добре. Завъртях някои от тях, търсейки по-добър ъгъл, но не успях да видя нищо.

Телефонистката ми се обади с решителен глас. Райън го нямало там. Да съм се обадела утре.

Цветните снимки бяха направени след почистването. Детайлите, губещи се на полароидните, тук се виждаха добре. Миниатюрният труп бе одран и разчленен. Вероятно Денис бе подредил частите в анатомичен ред и внимателно ги бе фотографирал.

Докато преглеждах купчината снимки, не можех да не забележа, че нарязаните парчета смътно приличаха на заек, подготвен за готвене. Освен една подробност. Петата снимка показваше малка ръка, завършваща с четири съвършени пръста и палец, извит към деликатната длан.

Последните две бяха фокусирани върху главата. Без покритието на кожата и козината тя изглеждаше праисторическа, като ембрион, откъснат от плацентата, гол и уязвим. Черепът бе голям колкото мандарина. Въпреки че лицето бе плоско и чертите антропоидни, не бе особено трудно да се познае, че това не е човешки примат. В устата имаше пълен комплект зъби, всички кътници и така нататък. Преброих ги. Три предкътника във всеки квадрант. Терминалната маймуна беше дошла от Южна Америка.

„Поредният случай с животно“, казах си и върнах снимките в плика. Попадат при нас от време на време, защото някой решава, че са човешки останки. Мечешки лапи, одрани и зарязани от ловци, прасета и кози, убити за месото им, а ненужните им части оставени край пътя, изтезавани кучета и котки, изхвърлени в реката. Безчувствието на хората винаги ме е удивлявало. Така и не свикнах с него.

Тогава защо този случай задържаше вниманието ми? Огледах за последно цветните снимки. Маймуната бе нарязана на парчета. Голяма работа. В такова състояние идват и повечето животински трупове, които виждаме. Някой ненормалник навярно се е забавлявал да измъчва и убие животното. Може да е бил ученик, ядосан от оценката си.

На петата снимка спрях и заковах поглед върху образа. Стомахът ми отново се сви на кълбо. Взрях се в снимката, после вдигнах слушалката на телефона.

23.

Няма нищо по-празно от класни стаи след края на учебния ден. Точно така си представям последиците от избухването на неутронна бомба. Лампите светят. Водни пръскалки се задействат по команда. Звънци звънят по график. Компютърни терминали примигват зловещо. Липсват хората. Никой не утолява жаждата си, никой не бърза за час, никой не трака по клавиатурите. Тишината на катакомбите.

Седях на сгъваем стол пред кабинета на Паркър Бейли в Квебекския университет на Монреал — КУМ. След като си тръгнах от лабораторията, минах през фитнесзалата, напазарувах разни хранителни стоки от „Провиго“ и хапнах спагети със сос от миди. Не беше зле като за полуфабрикат. Дори и Бърди бе впечатлен. Сега вече губех търпение.

Да кажа, че във факултета по биология беше тихо, бе все едно да заключа, че атомът е малък. Вратите и от двете страни на коридора бяха затворени. Бях изчела всичко по дъските за съобщения, прегледах брошурите за постъпване в университета, новините от практическите семинари, предложенията за текстообработка и преподаване, графика с гостуващите лектори. По два пъти.

Погледнах часовника си за хиляден път — 9,12 вечерта. По дяволите! Трябваше вече да се е появил. Часът му свършваше в девет. Поне така ми беше казала секретарката. Станах и закрачих напред — назад.

В девет и половина се отказах. Тъкмо метнах чантата си през рамо и чух някъде да се отваря врата. Не видях къде. След минута един мъж с огромна купчина лабораторни справочници се появи забързан иззад ъгъла. Постоянно наместваше ръцете си, за да попречи на книгите да паднат. Жилетката му изглеждаше така, сякаш бе напуснала Ирландия преди голямата картофена криза^[19]. Предположих, че е на около четирийсет години.

Като ме видя, той спря на място, но лицето му си остана невъзмутимо. Понечих да се представя, ала в този момент една тетрадка се изплъзна от купчината. И двамата се наведохме да я вдигнем. Не бе добър ход от негова страна. Голяма част от купчината последва падналата тетрадка и се разпиля по пода като конфети в новогодишна нощ. Събирахме и трупахме разпилените книги и тетрадки няколко минути, после мъжът отключи кабинета си и стовари книгите върху бюрото.

— Извинете — каза той на френски със силен акцент. — Аз…

— Няма проблем — отвърнах на английски. — Сигурно ви стреснах.

— Да… Не. Трябваше да ги пренеса на два пъти. Често ми се случва. — Английският му не бе с американско звучене.

— Лабораторни справочници?

— Да. Имах лекция по етнологическа методология.

Външността му бе комбинация от всички нюанси на залеза. Бледорозова кожа, малинови бузи, коса с цвят на ванилова гофрета. Мустаците и миглите му бяха кехлибарени. Приличаше на човек, който винаги получава изгаряне на кожата и никога — хубав тен.

— Звучи интересно.

— Бих искал повече от студентите ми да мислят така. Мога ли…

— Казвам се Темп Бренън — представих се аз, бръкнах в чантата си и му подадох една визитка. — Секретарката каза, че мога да ви открия по това време.

Докато четеше визитката ми, обясних причината за посещението си.

— Да, спомням си. Много ми беше неприятно, че загубих онази маймуна. Тогава това направо ме съсипа. — Изведнъж попита: — Искате ли да седнете?

Без да дочака отговора ми, започна да вдига предметите от зелен пластмасов стол и да ги трупа на пода. Крадешком хвърлих поглед наоколо. В сравнение с миниатюрния му кабинет моят изглеждаше като стадион.

Всеки сантиметър от стените, който не бе покрит с рафтове, бе зает от снимки на животни. Риби бодливки. Токачки. Мармози^[20]. Африкански глигани. Дори един мравояд. Никое ниво от животинската йерархия не бе пренебрегнато.

И двамата седнахме. Той се настани зад бюрото си и веднага вдигна крака и ги подпря на едно отворено чекмедже, а аз приседнах на току — що освободения стол за посетители.

— Да, наистина ме съсипа — повтори той, после внезапно смени темата. — Вие антрополог ли сте?

— Ъъъ… да.

— Често ли работите с примати?

— Не. По-рано да, но вече не. Аз съм от факултета по антропология на университета на Северна Каролина в Шарлът. От време на време имам лекционен курс по биология и поведение на приматите, но наистина вече не се занимавам с това. Прекалено съм ангажирана със съдебна патология — анализи и консултации.

— Ясно. — Той размаха визитката. — Какво правехте с приматите?

Зачудих се кой кого разпитва.

— Интересувах се от остеопорозата, особено от взаимодействието между социалното поведение и развитието на болестта. Работехме с животни модели, най-вече с маймуни резус, манипулирахме социалните групи, създавахме стресови ситуации, после следяхме загубата на костна тъкан.

— Работили сте в естествени условия?

— Само в островните колонии.

— О? — Кехлибарените му вежди се надигнаха заинтригувано.

— Кайо Сантяго в Пуерто Рико. Няколко години преподавах в полево училище на Морган Айланд, край бреговете на Северна Каролина.

— С маймуни резус ли?

— Да. Доктор Бейли, дали ще може да ми разкажете за маймуната, изчезнала от факултета ви?

Той не обърна внимание на неособено деликатния начин, по който смених темата.

— Как преминахте от костите на маймуните към труповете?

— Скелетна биология. Това е същината и в двата случая.

— Да. Така е.

— А маймуната?

— Маймуната. Не мога да ви разкажа много. — Той потърка едната си маратонка в другата, после се наведе и отмести нещо. — Дойдох една сутрин и открих, че клетката е празна. Помислихме, че може би някой е оставил резето отключено и че Алса, така се казваше маймуната, си е отворила сама и се е измъкнала. Така правят. Тя беше много умна и имаше феноменални сръчни ръце. Абсолютно удивителни малки пръсти. Както и да е, претърсихме сградата, уведомихме охраната на университета, проверихме навсякъде. Но така и не я намерихме. После видях статията във вестника. Останалото е история.

— Какви експерименти правехте с нея?

— Всъщност тя не беше от моите проекти. Една дипломантка работеше с нея. Аз се интересувам най-вече от животинските комуникационни системи, но и от тези, разчитащи на феромоните^[21] и другите обонятелни сигнали.

Промяната в скоростта на речта му, както и преминаването на професионален жаргон, ми подсказа, че е давал това обяснение и преди. Беше подхванал темата „обектът на моите изследвания е…“ — сладкодумното представяне на научната му дейност пред широката публика. Сладкодумието се изразяваше в принципа „говори с прости думи като на глупаци“, което бе подходящо за коктейли, благотворителни прояви за набиране надарения, първи срещи и други социални ангажименти.

— Какъв беше проектът? — Стига си говорил за себе си.

Той се усмихна горчиво и поклати глава:

— Езикът. Овладяването на езика сред приматите от Новия свят. Мари-Лиз искаше да бъде квебекската Пени Патерсън, а Алса да бъде Коко на южноамериканските маймуни. — Размаха химикалка над шавала си, изсумтя саркастично и отпусна тежко ръка. Тя тупна леко върху бюрото. Вгледах се в лицето му. Изглеждаше или изморен, или обезсърчен, не можех да определя.

— Мари-Лиз?

— Студентката.

— Беше ли постигнала някакъв напредък?

— Кой знае? Времето така и не й стигна. Маймуната изчезна пет месеца след началото на проекта. — Още по-горчиво: — А малко след това изчезна и самата Мари-Лиз.

— Напуснала е университета?

Бейли кимна.

— Знаете ли защо?

За пръв път замълча, преди да ми отговори:

— Мари-Лиз беше добра студентка. Разбира се, трябваше да започне наново дипломната си работа, но не се съмнявах, че може да получи магистърска степен. Тя обожаваше работата си. Да, беше съсипана от смъртта на Алса, но не мисля, че това бе причината.

— А каква мислите, че е била?

Той рисуваше малки триъгълници върху една от тетрадките. Изчаках търпеливо.

— Имаше приятел, който постоянно я тормозеше, че прекарва времето си в университета. Изнудваше я да напусне. Тя ми спомена за това само веднъж-два пъти, но мисля, че онзи мъж наистина имаше влияние върху нея. Срещнах го на две-три партита на факултета. Стори ми се особен.

— В какъв смисъл?

— Просто… Не знам, асоциален. Циничен. Антагонистичен. Груб. Сякаш никога не бе овладял основните… умения на човешкото поведение. Независимо какво му казваш, той винаги се мръщеше и сумтеше. Това ужасно ме дразнеше.

— Заподозряхте ли го? Че може да е убил Алса, за да саботира работата на Мари-Лиз и да я накара да напусне университета?

Мълчанието му ми подсказа, че е имал подобни подозрения.

— Предполагаше се, че е бил в Торонто онзи ден.

— Потвърди ли го?

— Мари-Лиз му повярва. Ние не настояхме. Тя бе прекалено разстроена. Какъв смисъл имаше? Алса беше мъртва.

Колебаех се как да задам следващия си въпрос.

— Вие прочетохте ли в някой момент бележките по проекта на Мари-Лиз?

Той ме погледна стреснато.

— Какво искате да кажете?

— Дали не е искала да прикрие нещо? Някакво основание да прекрати проекта?

— Не. Абсолютно не. — Гласът му звучеше убедено. Очите му казваха друго.

— Тя поддържа ли връзка с вас?

— Не.

— Често ли е така?

— Някои студенти го правят, други — не. — Сега триъгълниците, които рисуваше, бяха по-големи.

Промених тактиката си:

— Кой друг имаше достъп до… лаборатория ли е всъщност?

— Съвсем малка. Тук, в университета, имаме много малко животни. Просто не разполагаме с достатъчно пространство. Всеки животински вид трябва да бъде в отделно помещение.

— Така ли?

— Да. КСГЖ има конкретни изисквания относно температурата, пространството, храната, социалните и поведенческите параметри и така нататък.

— КСГЖ?

— Канадският съвет за грижи за животните. Имат публикуван наръчник за грижите и използването на лабораторни животни. Той е нашата библия. Всеки, който използва животни за изследванията си, трябвала спазва изискванията в него. Учени. Животновъди. Индустриални лаборатории. Той покрива и въпросите за сигурността и здравето на персонала, който работи с животни.

— Тоест вашата сигурност?

— Да. Изискванията са много подробни.

— Какви мерки за сигурност спазвате?

— В момента работя с бодливки. Риби.

Той се завъртя на стола си и посочи с химикалката рибата на стената.

— Те не изискват много. Някои от колегите ми имат лабораторни плъхове. И те не са претенциозни. Активистите от организациите за защита на животните обикновено не вдигат много пара за риби и гризачи.

На лицето му отново се изписа горчива ирония.

— Алса беше единственият бозайник, така че охраната не бе толкова стриктна. Тя си имаше своята малка стаичка, която държахме заключена. Разбира се, заключвахме и клетката й. Както и външната врата на лабораторията.

Замълча.

— Много пъти го премислях. Не мога да си спомня кой си тръгна последен от лабораторията онази вечер. Знам, че нямах лекция тогава, така че не мисля, че съм стоял до късно. Вероятно някой от дипломантите е бил последен. Секретарката не проверява тези врати, освен ако изрично не я помоля да го направи.

И пак замълча.

— Предполагам, че някой външен човек би могъл да влезе. Не е невъзможно вратите да са оставени отключени. Някои от студентите са по-безотговорни.

— Ами клетката?

— Клетката не бе особено надеждна. Просто имаше катинар. Така и не го намерихме. Предполагам, че може да е бил прерязан.

Опитах се да подходя към следващия въпрос деликатно:

— Бяха ли намерени липсващите части?

— Липсващите части?

— Алса е била — потърсих подходящата дума — нарязана на парчета. Някои части не са били в намерения вързоп. Питах се дали не сте открили нещо тук?

— Например? Какво е липсвало? — Бледорозовото му лице изглеждаше озадачено.

— Дясната й ръка, доктор Бейли. Дясната й ръка е била отрязана от китката. Не е била във вързопа.

Нямаше причина да му разказвам за жените, с които се бе случило същото — всъщност истинската причина да дойда тук.

Той замълча. Сплете пръсти зад главата си, облегна се назад и се загледа в нещо зад мен. Малиновият цвят на бузите му сега бе станал пурпурен.

След цяла вечност наруших тишината:

— Ретроспективно какво мислите, че се е случило?

Не ми отговори веднага. После, когато бях убедена, че изобщо няма да го направи, се обади:

— Смятам, че вероятно е било дело на някоя от мутантните форми на живот, които се пръкват в помийните шахти на университета.

Помислих, че е завършил. Сякаш бе започнал да диша някак по-дълбоко. После добави нещо, почти го прошепна. Не го чух добре.

— Моля?

— Мари-Лиз заслужаваше нещо по-добро.

Стори ми се странно, че го каза. Алса също бе заслужавала нещо по-добро, помислих си аз, но стиснах езика зад зъбите си. Без предупреждение един звънец разцепи тишината и разтърси всеки нерв в тялото ми. Погледнах часовника си — 10,00 вечерта.

Отвърнах уклончиво на въпроса му относно моя интерес към маймуна, умряла преди четири години, благодарих му за отделеното време и го помолих да ми се обади, ако си спомни още нещо. Оставих го седнал зад бюрото, втренчен в нещо над главата ми. Предположих, че се взира във времето, а не в пространството.

Тъй като не познавах добре района, бях паркирала на същата алея, както онази вечер, когато обикалях из Мейн. Придържай се към това, което върши работа. Постепенно бях започнала да възприемам въпросната разходка като Голямото търсене на Габи. Струваше ми се, че оттогава е минала цяла вечност. Всъщност беше станало едва преди два дни.

Тази вечер бе по-хладно и ръмеше. Вдигнах ципа на якето си и тръгнах към колата.

След като излязох от района на университета, поех на север по „Сен Дьони“, покрай редицата скъпи бутици и бистра. Въпреки че е само на няколко пресечки на изток, „Сен Дьони“ е на светлинни години от „Сен Лоран“. Любимо кътче на младите и заможните, „Сен Дьони“ е мястото, където човек идва да търси рокля, сребърни обици, гадже или авантюра за една нощ. Улицата на мечтите. Повечето градове си имат такава. Монреал има две: „Кресънт“ за англичаните и „Сен Дьони“ за французите.

Мислех си за Алса, докато чаках на светофара при „Дьо Мезонньов“. Навярно Бейли беше прав. Напред и вдясно от мен беше автогарата. Убиецът не бе отишъл далече, за да се отърве от тялото, което подсказваше, че може би е местен.

А може и да е бил някой, който е работел наоколо. Точно така, Бренън. Открадва една маймуна, взема метрото до дома си, пребива я, накълцва я, после пак я мята на метрото и я оставя на автогарата. Страхотна логика.

Светофарът светна зелено. Пресякох „Сен Дьони“ и тръгнах на запад по „Дьо Мезонньов“. Още си мислех за разговора с Бейли. Нещо в него ме смущаваше, но какво? Дали това, че показа прекалено силни чувства към една студентка? И прекалено слаби към маймуната? Защо изглеждаше толкова — какво? — негативно настроен към проекта с Алса? Защо не знаеше за липсващата ръка? Нали Пелтие ми каза, че Бейли е огледал трупа? Не е ли забелязал липсващата ръка? Трупът е бил предаден на него и той го бе отнесъл в лабораторията.

— По дяволите! — възкликнах на глас и едва не се плеснах по челото.

Един мъж с гащеризон се обърна към мен разтревожено. Беше без риза и чорапи и носеше във всяка ръка по една пазарска торба със скъсани дръжки. Усмихнах се, за да го успокоя, и той продължи напред, клатейки глава, учуден от състоянието на човечеството и Вселената.

„Ама че си следовател! — упрекнах се аз. — Дори не попита Бейли какво е направил с трупа! Страхотно.“

След като се смъмрих, реших да изкупя вината си, като хапна хотдог.

Знаех, че все едно няма да заспя, затова възприех с лекота идеята. Така поне можех да обясня безсънието си с факта, че ми е тежко на стомаха. Влязох в „Чиен Чауд“ на „Сен Доминик“ и си поръчах хотдог със сос, пържени картофи и диетична кола.

Похапвах в червено-бялото пластмасово сепаре и оглеждах туристическите плакати по стените. „Това би ми дошло добре“, помислих си, загледана в сините небеса и ослепителнобелите сгради на Парос, Санторини и Миконос. Да. Това наистина би ми дошло добре. Колите започнаха да задръстват мократа улица навън. Мейн се оживяваше.

През мокрото стъкло видях редица магазини на отсрещната страна на улицата, тъмни и притихнали в навечерието на празника. Обущарница „Цвете“. Защо му е на някой обущар да кръсти така работилницата си?

Пекарна „Нан“. Запитах се дали това е името на магазина, името на собственика или просто италианската дума за хляб. През прозореца виждах празните рафтове, готови за сутрешния хляб. Пекарите работят ли на националните празници?

Месарница „Сен Доминик“. Прозорците й бяха покрити с плакати, съобщаващи специалните оферти на седмицата. Пресен заек. Говеждо. Агнешко. Пиле. Наденички. Маймунско…

Стига толкова! Тръгвай веднага. Изхвърлих всичко в кофата за боклук и излязох.

Колата ми беше там, където я бях оставила. Докато карах, мислите ми се върнаха към убийствата.

Всеки мах на чистачките извикваше нов образ. Отрязаната ръка на Алса. Мах. Ръката на Моризет Шанпу на пода в кухнята. Мах. Сухожилията на Шантал Тротие. Мах. Кости на ръка с умело отрязани долни краища. Мах.

Една и съща ръка ли беше във всички случаи? Не можех да си спомня. Трябваше да проверя. Никоя от човешките ръце не липсваше. Просто съвпадение? Прав ли беше Клодел? Ставах ли параноичка? Може би убиецът на Алса е колекционирал животински лапи. Дали е бил просто превъртял почитател на Едгар Алън По? Мах. Мъж или жена?

В единайсет и петнайсет паркирах в гаража. И костният ми мозък бе изтощен. Бях на крак повече от осемнайсет часа. Никакъв хотдог не би могъл да ме задържи будна тази вечер.

Бърди не ме чакаше. Както правеше винаги, когато бе сам, беше се свил на кълбо на малкия дървен люлеещ се стол край камината. Щом влязох, вдигна глава и премигна с кръглите си жълти очи.

— Хей, Бърд, как беше котешкият живот днес? — измърках аз и го почесах под брадичката. — Нещо да те тревожи?

Той затвори очи и се протегна, пренебрегвайки или наслаждавайки се на чесането. Когато дръпнах ръката си, котаракът се прозя широко, намести отново муцунка върху лапите си и ме погледна изпод натежалите си клепачи. Отидох в спалнята, сигурна, че ще ме последва в някой момент. Разкопчах шнолите от косата си, струпах дрехите си на купчина на пода, отметнах завивката и се строполих в леглото.

Почти веднага съм изпаднала в тежък сън. Не сънувах нищо. Нито фантоми, нито заплашителни представления. В един момент усетих топла тежест до крака си — знак, че Бърди е дошъл при мен, но продължих да спя, потънала в черната бездна.

Внезапно сърцето ми заби до пръсване и очите ми се отвориха. Бях напълно будна, изпитвах някакъв страх, но не знаех защо. Преходът бе толкова рязък, че едва се ориентирах къде съм.

В стаята бе непрогледна тъмнина. Часовникът показваше, че е един и двайсет и седем. Бърди го нямаше. Лежах в тъмното, затаила дъх, ослушвах се и се напрягах да доловя нещо. Защо тялото ми изведнъж бе застанало нащрек? Дали бях чула нещо? Какъв сигнал бе доловил вътрешният ми радар? Някакъв сензорен рецептор се бе задействал. Дали Бърди беше чул нещо? Къде бе отишъл? За него бе необичайно да се разхожда посред нощ.

Отпуснах се и се ослушах още по-внимателно. Единственият звук, който чувах, беше биенето на собственото ми сърце. Къщата бе зловещо притихнала.

После го чух. Тихо хлопване, последвано от слабо звънтене на метал. Чаках вцепенена, не смеех да дишам. Десет. Петнайсет. Двайсет секунди. Светещата цифра на часовника се промени. После, когато реших, че съм си въобразила, го чух пак. Хлоп. Зън. Стиснах зъби и свих ръце в юмруци.

Имаше ли някой в апартамента ми? Познавах обичайните звуци в дома си. Този беше различен — нежелан акустичен посетител.

Съвсем тихо отметнах завивката си и свалих крака от леглото. Благодарна на немарливостта си от предната вечер, посегнах към дънките и фланелката си и ги намъкнах бързо. Запристъпвах предпазливо по килима.

Спрях на вратата на спалнята, за да потърся нещо, което да ми послужи като оръжие. Нищо. Нямаше луна, но светлината от уличната лампа се процеждаше през прозореца в другата спалня и осветяваше слабо и коридора. Прокрадвах се напред покрай спалнята към антрето, в което бе вратата към вътрешния двор. На всеки няколко крачки спирах и се ослушвах, затаила дъх и отворила широко очи. На прага на кухнята отново го чух. Хлоп. Зън. Идваше някъде откъм френския прозорец.

Влязох в кухнята и надникнах към френския прозорец от страната на вътрешния двор. Нищо не помръдваше. Мълчаливо се проклех за това, че избягвах оръжията, и огледах кухнята за някакво подръчно средство. Е, тя не бе точно арсенал. Безшумно плъзнах ръка по стената, търсейки поставката за ножове. Избрах ножа за хляб, обвих пръсти около дръжката му, насочих острието назад и отпуснах ръка.

Пристъпвайки предпазливо с босите си крака, изминах достатъчно разстояние, за да надникна в дневната. Там бе също толкова тъмно, както в спалнята и кухнята.

Различих силуета на Бърди. Той стоеше на няколко крачки от френския прозорец, втренчил поглед в нещо отвън. Върхът на опашката му се стрелкаше напред — назад. Изглеждаше напрегнат като струна.

Ново хлоп — зън смрази сърцето и дъха ми. Идваше отвън.

Бърди присви уши.

С пет огромни крачки се озовах до него. Несъзнателно протегнах ръка и го потупах по главата. Той се стресна от неочакваното докосване и прелетя през стаята. Ако котките могат да пищят, Бърди направи точно това.

Бягството му ме изплаши още повече. За момент бях като парализирана, замръзнах на мястото си като статуя.

„Направи като котката и изчезни оттук!“ — съветваше ме гласът на паниката.

Направих крачка назад. Хлоп. Зън. Спрях, стиснала ножа като спасителна сламка. Тишина. Трак. Туп-туп. Туп-туп. Слушах биенето на сърцето си и претърсвах мозъка си за някой участък, запазил умението си да мисли трезво.

„Ако има някой в апартамента — подсказваше ми логиката, — той е зад теб. Трябва да бягаш напред, не назад. Но ако има някой отвън, не му помагай да влезе.“

Туп-туп. Туп-туп.

„Шумът е отвън — казах си. — Бърди чу нещо отвън.“

Туп-туп. Туп-туп.

„Погледни. Притисни се до стената към вътрешния двор и отмести завесите само толкова, колкото да надзърнеш навън. Може би ще видиш някоя фигура в мрака.“

Разумно и логично.

Въоръжена с кухненския нож, отлепих крак от килима, пристъпих напред и стигнах до стената. Поех си дълбоко дъх и отместих завесата с няколко сантиметра. Формите и сенките в двора бяха трудно доловими, но познати. Дървото, пейката, храстите. Не се забелязваше никакво движение, освен на клоните, подухвани от вятъра. Останах неподвижна дълго време. Нищо не се промени. Преместих се към средата на завесата и проверих: дръжката на стъклената врата. Беше заключена.

С ножа в ръка се прокраднах по стената до предната врата. Там бе алармената система. Лампичката светеше без мигане, което означаваше, че не е имало проникване. Импулсивно натиснах бутона за проба.

Звукът раздра тишината и въпреки че го очаквах, подскочих стреснато. Ръката ми се вдигна нагоре, готова да забие ножа.

„Глупаво! — обади се функциониращата част на мозъка ми. — Алармената система работи и не е имало нарушение на охраняваната зона! Нищо не е отваряно! Никой не е влизал. Значи е някъде отвън! — реших, все още доста уплашена. Може би — съгласи се мозъкът ми, — но това не е толкова зле. Включи няколко лампи, покажи, че си будна и се движиш из къщата, и всеки нападател ще се измъкне.“

Опитах да преглътна, но устата ми бе пресъхнала. В пристъп на храброст включих лампата в антрето и след това всички лампи по пътя до спалнята ми. Не се виждаше никой. Когато седнах на ръба на леглото си, все още с ножа в ръка, го чух пак. Приглушено хлопване и звънтене. Подскочих и едва не се порязах.

Тъй като убеждението, че в къщата не е влязъл никой, ми вдъхваше известна смелост, казах си решително: „Добре, копеле, само да те зърна за миг — и се обаждам на ченгетата.“

Върнах се бързо до френския прозорец, водещ към страничния двор. Не бях светнала в тази стая, така че отново отместих леко завесата и надникнах навън, този път по-смело.

Гледката беше същата, както преди. Смътно познати форми, някои поклащащи се от вятъра. Хлоп, зън. Стреснах се, после помислих: „Шумът не идва от вратата, а сякаш от разстояние.“

Сетих се за осветлението на страничния двор и се плъзнах по стената да потърся ключа. Сега не бе моментът да се тревожа, че ще подразня съседите. Светнах лампата отвън и се върнах до завесата. Лампата не бе много мощна, но така дворът се виждаше достатъчно добре.

Дъждът бе спрял, но бризът беше се засилил. Лек ръмеж танцуваше в светлината на лампата. Заслушах се. Нищо. Огледах внимателно цялото пространство няколко пъти. Отново нищо. Безразсъдно изключих алармената система, отворих френския прозорец и подадох глава навън.

Вляво до стената растеше черен смърч. Не видях чужда форма сред клонките му. Вятърът свиреше леко и клоните се поклащаха. Хлоп. Зън. Нова вълна на уплаха.

Градинската порта. Шумът идваше откъм нея. Погледът ми се стрелна натам точно навреме, за да долови някакво леко движение, което почти веднага замря. Докато гледах, дойде нов повей на вятъра и портата леко се размести въпреки резето. Хлоп. Зън.

Разочарована, прекосих двора и отидох до нея. Защо никога преди не бях долавяла този звук? И отново се стреснах. Катинара го нямаше. Веригата с катинара, която не позволяваше никакво движение на портата, липсваше. Дали Уинстън бе забравил да го сложи, след като е окосил тревата? Сигурно.

Затворих портата възможно най-плътно и се обърнах към вратата. Тогава чух другия звук, по-деликатен и приглушен.

Озърнах се и видях нещо непознато в лехите с подправки. Приличаше на тиква, набучена на кол. Шумоленето идваше от найлона, който се развяваше от вятъра.

Осъзнах ужасена какво е това. Без да знам защо, вече бях сигурна какво има под найлона. Краката ми трепереха, докато прекосявах тревата. Издърпах найлона нагоре.

От гледката ми се догади и се извърнах, за да не повърна. Притиснах длан към устата си и се втурнах вътре, затръшнах вратата и заключих, после активирах отново алармената система.

Потърсих нервно номера, хвърлих се към телефона и се насилих да натисна правилните бутони. Отсреща вдигнаха на четвъртото иззвъняване.

— Ела тук, моля те. Веднага!

— Бренън? — Сънен глас. — Какво, по…

— Веднага, Райън! На минутата!

24.

След като изпих няколко литра чай, седях свита на люлеещия се стол на Бърди и гледах безизразно Райън. Той провеждаше третия си телефонен разговор — този път личен, и уверяваше някого, че ще се забави известно време. Съдейки по края на разговора, човекът отсреща не бе особено щастлив от това. Неприятно.

Истерията си има и своите добри последствия. Райън пристигна за двайсет минути. Претърси апартамента и двора, после се обади в управлението и уреди полицейска кола да наблюдава сградата. Той постави торбата и зловещото й съдържание в друга по-голяма торба и я запечата, след това я пусна на пода в ъгъла на трапезарията. Щеше да я отнесе в моргата, като си тръгне. Криминолозите щяха да дойдат сутринта. Сега бяхме в дневната, аз седях и сърбах чай, а Райън крачеше и говореше.

Не бях сигурна кое ми действа по-успокояващо — чаят или мъжът. Едва ли бе чаят. Имах нужда от истинско питие. „Имах нужда“ не описваше точно състоянието ми. По-точно копнеех. В действителност исках няколко питиета. Цяла бутилка, от която да си сипвам, докато я изпразня. Забрави, Бренън. Капачката е затегната и ще си остане така.

Отпивах от чая и гледах Райън. Беше с дънки и избеляла дънкова риза. Добър избор. Синьото подчертаваше цвета на очите му. Той приключи с разговорите по телефона и седна.

— Това е достатъчно засега — изрече и захвърли телефона на канапето, после прокара длан по лицето си. Косата му бе разрошена. Имаше много уморен вид.

— Благодаря ти, че дойде — промълвих. — Съжалявам, че бях в истерия. — Вече бях казала всичко това, но го повторих.

— Не, не беше.

— Обикновено не…

— Няма нищо. Ще пипнем този психар.

— Можех просто да…

Той се наведе напред и подпря лакти на коленете си. Сините лазери уловиха погледа ми и го задържаха.

— Бренън, това е много сериозно. Някъде навън се разхожда странен тип, който е нещо като интелектуален мутант. Той е психически деформиран. Прилича на плъховете, които лазят в отходните канали на града. Истински хищник. Умът му е извратен и сега е решил да ти втълпи изродения кошмар, на който сам се наслаждава. Но допусна грешка и ние ще го намерим и ще го смачкаме. Така се прави с вредителите и паразитите.

Бурният му изблик ме изненада. Не се сещах какво да кажа. Не ми се виждаше добра идея да обсъждам сложните му метафори.

Райън прие моето мълчание за скептицизъм.

— Говоря сериозно, Бренън. Този кучи син е напълно превъртял. Следователно на всяка цена трябва да се откажеш от соловите си акции.

Коментарът му ме вкисна допълнително, за което не трябваха много думи. Чувствах се уязвима, зависима и се мразех за това, така че насочих отчаянието си срещу него.

— Солови акции? — сопнах му се аз.

— По дяволите, Бренън! Не говоря за тази вечер.

И двамата знаехме за какво говори. Беше прав и този факт само увеличаваше раздразнението ми и ме правеше още по-самонадеяна. Завъртях леко чая в чашата си и замълчах.

— Това животно очевидно те е следило — продължаваше да нарежда той. — Знае къде живееш. Знае как да влезе.

— Не е влязъл.

— Само е поставил една човешка глава в задния ти двор.

— Знам! — извиках, напълно загубила спокойствието си.

Очите ми се плъзнаха към ъгъла на трапезарията. Нещото от градината стоеше там, тихо и инертно, артефакт, очакващ да бъде обработен. Би могло да е всичко. Волейболна топка. Глобус. Пъпеш. Кръглият предмет в лъскавата черна торба изглеждаше безобиден в прозрачния найлонов плик, в който Райън го бе запечатал.

Гледах го и образите на зловещото съдържание отново нахлуха в главата ми. Видях черепа върху тънкия врат — кол. Видях празните очни кухини, втренчени напред, и розовия блясък, отразен от белия емайл в зейналата уста. Представих си как нападателят прерязва катинара и смело прекосява двора, за да постави страховития си сувенир.

— Знам — повторих аз. — Прав си. Ще трябва да внимавам повече. Искаш ли чай?

— Не, няма нужда. — Той се изправи. — Ще отида да проверя дали патрулната кола е дошла.

Изчезна към дъното на апартамента, а аз си направих нова чаша чай. Още бях в кухнята, когато се върна.

— Едната кола е паркирана на отсрещната алея. Отзад ще дойде друга. Ще ги проверя, като си тръгвам. Никой няма да може да се доближи до сградата незабелязано.

— Благодаря. — Отпих от чая и се облегнах на плота.

Райън извади пакета с цигарите си и ме погледна въпросително.

— Разбира се.

Мразех в апартамента ми да мирише на цигарен дим. Но пък и той не гореше от желание да стои тук. Животът е низ от компромиси. Запитах се дали да потърся пепелник, но не си направих труда. Той пушеше, а аз отпивах от чая. Мълчахме, облегнали се на плота, всеки потънал в собствените си мисли. Хладилникът тихо бръмчеше.

— Знаеш ли, всъщност не черепът ме изплаши. Свикнала съм да виждам черепи. Просто този път бе толкова… толкова не на място.

— Да.

— Знам, че е клише, но чувствам дома си осквернен.

Стиснах чашата, чувствах се уязвима и се мразех заради това. Той несъмнено бе чувал версии на тази реч много пъти. И да беше така, не го спомена.

— Мислиш ли, че е Сен Жак?

Райън ме погледна, после изтръска пепелта от цигарата в мивката. Отново се облегна на плота и дръпна продължително. Краката му стигаха почти до хладилника.

— Не знам. По дяволите, ние дори не можем да определим кой в действителност е той! Сен Жак вероятно е съучастник. Който и да е използвал онази дупка, всъщност не е живял там. Оказа се, че хазяйката го е виждала само два пъти. Държим мястото под наблюдение от една седмица и никой не е влизал или излизал.

Хммм. Дръпване, издишване. Завъртане.

— Той имаше моята снимка в колекцията си. Беше я изрязал и отбелязал с маркер.

— Ъхъ.

— Бъди откровен с мен.

Детективът замълча за миг, после заяви:

— Бих казал, че е той. Твърде невероятно е да става въпрос за съвпадение.

Знаех си, но не исках да го чуя. Нещо повече, не желаех да мисля какво означава това. Посочих към черепа:

— От трупа, който намерихме в Сен Ламбер ли е?

— Е, това е по твоята част.

Дръпна си за последен път, пусна вода, за да изгаси фаса, и се огледа къде да го изхвърли. Отместих се от плота и отворих един шкаф, в който имаше кошче за боклук. Когато се изправи, поставих длан върху ръката му.

— Райън, мислиш ли, че съм луда? Смяташ ли, че идеята за този сериен убиец е плод на въображението ми?

Той изпъна тялото си и впери поглед в мен.

— Не знам. Просто не знам. Може и да си права. Четири мъртви жени за период от две години, всички накълцани или разчленени, или и двете. Евентуално и пета жертва. Има някакви прилики в начина на разчленяване. Вкарването на предмети. Но това е всичко. Засега няма други свързващи детайли. Може би са свързани. Може би не са. Може да има цял куп садисти, плъзнали на свобода и действащи независимо един от друг. Може би Сен Жак ги е убил всичките. Възможно е просто да обича да събира истории за подвизите на други хора. Може да е само един човек, но да е някой друг. Може би точно в момента си фантазира за следващото убийство. Може би изродът наистина е поставил черепа в двора ти. Не знам. Но със сигурност знам, че някакъв откачен психар е забил череп сред петуниите ти тази нощ. Виж, не искам да поемаш никакви рискове. Искам да ми обещаеш, че ще внимаваш.

Пак покровителственото отношение.

— Какво точно искаш да направя?

— Засега повече никакви тайни операции. — Посочи с пръст плика с черепа. — И трябва да ми кажеш кой е това там.

Погледна часовника си.

— Боже господи! Три и петнайсет е. Ще се оправиш ли сама?

— Да, благодаря, че дойде.

— Моля.

Той провери телефона и алармената система още веднъж и взе найлоновия чувал. Съпроводих го до входната врата. Докато го изпращах с поглед, забелязах, че очите му не са единственото достойнство, което дънките подчертаваха. Бренън! Май прекали с чая. Или отдавна не си прекалявала с нещо друго.

Точно в четири и двайсет и седем кошмарът започна отново. В първия момент си помислих, че сънувам повторението на събитията. Но всъщност изобщо не бях заспивала. Просто лежах и се опитвах да се отпусна, позволявайки на мислите си да се разпокъсат и сглобят наново като в калейдоскоп. А звукът, който чувах сега, бе истински. Разпознах го и знаех какво представлява. Сирената на алармената система означаваше, че някоя врата или прозорец са били отворени. Нападателят се бе върнал и беше влязъл.

Сърцето ми щеше да изскочи от гърдите. Какво да правя? Да се бия? Да бягам? Пръстите ми стиснаха края на одеялото и мислите ми за — препускаха в хиляди посоки. Как беше се промъкнал покрай полицейските коли? В коя стая беше? Ножът! Бях го забравила на кухненския плот! Лежах вцепенена и премислях възможностите. Райън бе проверил телефоните, но тъй като исках да проспя остатъка от нощта, бях изключила апарата в спалнята си. Дали можех да намеря кабела, миниатюрната розетка и да се обадя, преди да ме нападне? Къде беше казал Райън, че са паркирани полицейските коли? Ако отворех прозореца на спалнята и викнех за помощ, дали полицаите щяха да ме чуят и да реагират навреме?

Напрегнах се да усетя всяко движение в тъмнината около мен. Ето. Тихо щракване. В антрето? Затаих дъх. Дали не беше Бърди? Не, този звук бе предизвикан от по-голяма тежест. Пак! Леко шумолене, като допир в стена, не в пода. Твърде високо, за да е котката.

Телефонът! Щях да опитам да включа телефона. Точно пред къщата ми имаше полицейски коли. Диспечерът щеше ли да се свърже с тях? Дали можех да се обадя, без да се издам? Имаше ли значение всъщност?

Бавно повдигнах завивките и се претърколих по гръб. Шумоленето на чаршафите прозвуча като гръм в ушите ми.

Пак нещо се потърка в стената. По-силно. По-близо. Сякаш нападателят бе по-сигурен и по-непредпазлив.

Всеки мой мускул и сухожилие се напрегна, сантиметър по сантиметър се придвижих до лявата страна на леглото. Сред непрогледната тъмнина в стаята ми бе трудно да се ориентирам. Защо бях пуснала щората? Защо бях изключила телефона? Тъпо. Тъпо. Тъпо! Намери кабела, намери буксата, набери 911 в тъмното. Мислено си представих предметите на нощното ми шкафче, за да преценя къде точно да мине ръката ми. Трябваше да легна на пода, за да включа апарата в розетката.

Надигнах се на лакти, както лежах в левия край на леглото. Очите ми се взираха в тъмнината, но тя бе толкова непрогледна, че не можех да различа нищо, освен вратата на спалнята, леко осветена от някой уред със светещ панел. На прага не се виждаше силует.

Окуражена, спуснах левия си крак и бавно, слепешком потърсих пода. В този момент сянка прекоси рамката на вратата и кракът ми застина във въздуха, а мускулите ми се смразиха в кататоничен страх.

„Това е краят — помислих си. — В собственото ми легло. Четирима полицаи ме пазят отвън и не подозират нищо.“ Представих си другите жени, костите им, лицата им, нарязаните им тела. Домакинския вакуум. Статуетката. „Не — изплака един глас в главата ми. — Не и аз. Моля ви. Не и аз!“ колко пъти щях да успея да изпищя, преди той да ме пипне? Преди да потуши виковете ми с едно замахване на острието през гърлото ми?

Очите ми се стрелкаха напред — назад — трескави като очи на животно, попаднало в капан. Тъмна маса изпълни рамката на вратата. Човешка фигура. Лежах безмълвна, неподвижна, не можех дори да изпищя за последен път.

Фигурата се поколеба, сякаш несигурна в следващия си ход. Никакви черти. Само силует, очертан в рамката на вратата. Единствената врата. Единственият изход от стаята. Боже! Защо нямах пистолет?

Секундите се точеха непоносимо бавно. Може би фигурата не можеше да различи очертанието на тялото ми на ръба на леглото. Сигурно стаята изглеждаше пуста откъм прага.

Левият ми крак вече бе на пода. Все още по гръб, преместих десния си крак към ръба на леглото милиметър по милиметър. И двата ми крака бяха на пода, когато фигурата направи рязко движение и светлината ме заслепи.

Вдигнах ръка към очите си и се хвърлих напред в отчаяно усилие да съборя нападателя и да избягам от стаята. Десният ми крак се закачи в чаршафа и аз се проснах по очи на пода. Бързо се претърколих наляво и застанах на колене, обръщайки лице към нападателя.

Фигурата остана в далечния край на стаята, с ръка върху ключа на лампата. Само че сега вече имаше лице. Лице, изкривено от някакво вътрешно вълнение, причината за което можех само да гадая. Лице, което познавах. Собственото ми лице също бързо сменяше израженията си. Ужас. Разпознаване. Объркване. Погледите ни се срещнаха и задържаха. Никой не помръдна. Никой не проговори. Гледахме се втренчено през пространството на стаята.

Изкрещях:

— Дяволите да те вземат, Габи! Тъпа кучка такава! Какво правиш? Какво съм ти сторила? Идиотка такава! Проклета идиотка!

Седнах на пети и опрях длани на бедрата си, без да правя никакво усилие да овладея сълзите, които обливаха лицето ми, и риданията, разтърсващи тялото ми.

25.

Люлеех се напред — назад на колене и на пети, хлипах и крещях. Думите ми бяха почти несвързани и смесени с хлипането, ставаха съвсем неразбираеми.

Скоро хлипането премина в приглушено хълцане. С едно последно потреперване спрях да се люлея и се взрях в Габи. Тя също плачеше.

Стоеше в другия край на стаята, притиснала едната си ръка към ключа на лампата, а другата — към гърдите си. Пръстите й се свиваха и разпъваха. Гърдите й се надигаха с всяко вдишване, по лицето й се стичаха сълзи. Плачеше мълчаливо и изглеждаше като замръзнала на място.

— Габи? — Гласът ми пресекна, после се възвърна. — Какво?…

Тя кимна и къдриците й се разлюляха около смъртнобледото лице. Започна да издава някакви звуци, сякаш се опитваше да спре сълзите си. Не можеше да проговори.

— Боже господи, Габи! Луда ли си? — прошепнах аз, сравнително овладяна. — Какво правиш тук? Защо не се обади?

Тя сякаш се замисли над втория въпрос, но се опита да отговори на първия:

— Трябваше… да говоря с теб.

Взрях се в нея. Опитвах се да намеря тази жена от три седмици. През цялото това време Габи ме избягваше. Сега беше четири и половина сутринта, а тя бе нахлула в дома ми без разрешение и ми бе скъсила живота поне с десет години.

— Как влезе тук?

— Още имам ключ. — Нов звук от преглъщане, но по-тихо и бавно. — От миналото лято.

Тя вдигна треперещата си ръка и ми показа ключ на малка верижка.

Усетих как у мен се надига гняв, но изтощението ми надделя.

— Не тази вечер, Габи.

— Темп, аз…

Погледнах я така, че да замръзне на мястото си. Тя отвърна жално на погледа ми, не разбираше какво става.

— Темп, не мога да си отида у дома.

Очите й бяха тъмни и разширени, тялото — напрегнато. Приличаше на антилопа, изгубила стадото си и попаднала в капан.

Без да кажа нищо, се изправих, взех кърпи и чаршафи от дрешника в коридора и ги оставих върху леглото в спалнята за гости.

— Ще говорим сутринта, Габи.

— Темп, аз…

— Сутринта.

Докато заспивах, ми се стори, че я чувам да телефонира на някого. Нямаше значение. Утре.

Наистина си поговорихме. Часове наред. Ядохме корнфлейкс. После спагети. Изпихме безброй чаши капучино. Говорихме, свити на канапето, ходихме на дълги разходки нагоре — надолу по „Сент Катрин“. Беше уикенд на думите, повечето от които се изливаха от устата на Габи. Отначало бях убедена, че е претърпяла някакъв емоционален срив. В неделя вечерта вече не бях толкова сигурна.

Криминолозите дойдоха късно в петък следобед. От уважение към мен се обадиха да предупредят, пристигнаха съвсем незабележимо и си свършиха работата бързо и ефективно. Приеха присъствието на Габи като съвсем естествено. Приятелка, дошла да ме успокои след преживения ужас. Казах на Габи, че някой е влизал в градината ми, но не споменах нищо за главата. Тя си имаше достатъчно грижи. Криминолозите си тръгнаха, като ме окуражиха на раздяла:

— Не се тревожете, доктор Бренън. Ще пипнем копелето. Вие си стойте тук.

Положението на Габи бе също толкова неприятно, колкото и моето. Бившият й информатор се бе превърнал в заплаха и я следял непрекъснато. Бил навсякъде. Понякога го виждала на пейка в парка. Друг път я следял по улицата. Вечер се мотаел по „Сен Лоран“. Въпреки че тя вече отказвала да говори с него, той постоянно се навъртал наоколо. Спазвал известна дистанция, но очите му не се отделяли от нея. Според Габи, дори на два пъти влизал в апартамента й.

Попитах:

— Сигурна ли си? — „Исках да кажа, сигурна ли си, че не си въобразяваш?“ — Взел ли е нещо?

— Не, поне така мисля. Не съм забелязала нещо да липсва. Но знам, че е ровил из къщи. Знаеш, че си личи. Нищо не липсваше, но всичко бе леко разбутано. Просто бе някак изместено.

— Защо не отговаряше на обажданията ми?

— Престанах да вдигам телефона. Той звънеше по двайсет пъти на ден и като вдигнех, мълчеше. Също и с телефонния секретар. Само се чува как някой затваря. Но много пъти. Спрях да докосвам телефона.

— Защо не ми се обади?

— За да ти кажа какво? Че някакъв откачен ме преследва непрекъснато? Че съм се превърнала в жертва? Че не мога да се справя със собствения си живот? Мислех, че ако го третирам, сякаш е червей, той ще загуби интерес към мен.

Очите й гледаха измъчено.

— Знаех какво ще кажеш. „Сама си си виновна, Габи. Позволяваш на параноята да контролира живота ти. Имаш нужда от помощи.“

Изпитах угризение, като си спомних как бях говорила с нея последния път. Беше права.

— Можела си да се обадиш на полицията. Те щяха да ти осигурят закрила. — Още докато го казвах, не си вярвах.

— Аха. — И тогава ми разказа за четвъртък вечер: — Прибрах се у дома към три и половина през нощта и разбрах, че някой е влизал в апартамента ми. Бях приложила стария трик с конеца през ключалката. Е, като видях, че конецът липсва, съвсем се изплаших. До този момент бях в много добро настроение, защото не бях виждала този психар цяла вечер. Освен това тъкмо бях сменила ключалките и за пръв път от месеци се чувствах в безопасност в апартамента си. Като видях конеца на земята, просто рухнах. Не можах да повярвам, че пак е влизал. Не знаех дали не е още вътре и не исках да проверявам. Побягнах и дойдох тук.

Малко по малко тя ми разказа за изминалите три седмици, като изреждаше инцидентите, за които се сещаше. Разказът й трая целия уикенд и постепенно мозъкът ми подреди разпокъсаните епизоди в хронологичния им ред. Въпреки че мъжът, който я тормозеше, не бе направил нищо открито агресивно, се наблюдаваше модел на нарастваща дързост от негова страна. В неделя вече споделях страха на Габи.

Решихме тя да остане при мен засега, макар да не бях сигурна доколко безопасен е собственият ми дом. Късно в петък Райън ми се бе обадил, че патрулната кола ще продължи наблюдението до понеделник. Всеки път, когато излизахме на разходка, кимах за поздрав на полицаите. Габи мислеше, че те стоят заради влизането в градината ми. Не й обясних истинската причина. Трябваше да укрепя новороденото й усещане за сигурност, а не да го съсипвам.

Предложих да съобщим за преследвача й, но тя решително отказа, тъй като се страхуваше, че намесата на полицията ще компрометира момичетата, които интервюираше. Предположих, че се страхува да не изгуби доверието им и достъпа до тях. Съгласих се с неохота.

В понеделник я оставих и тръгнах за работа. Тя смяташе да си вземе някои неща от апартамента. Съгласи се с мен да не ходи в Мейн известно време и вместо това да напредне с писането. За целта й трябваха лаптопът и файловете.

Когато пристигнах в кабинета си, минаваше девет. Райън вече се бе обаждал. Бележката гласеше: „Имам име. АР“. Когато го потърсих, беше излязъл, така че отидох в хистологичната лаборатория, за да проверя резултатите от сувенира, намерен в градината ми.

Той съхнеше на плота, почистен и маркиран. Отсъствието на мека тъкан бе спестило попарването. Изглеждаше като всеки друг череп с празните си очни кухини и грижливо изписания номер от ЛСМ. Взрях се в него и си спомних ужаса, който бе предизвикал у мен преди три нощи.

— Местоположение. Местоположение. Местоположение — измърморих в празната лаборатория.

— Моля?

Не бях чула кога е влязъл Денис.

— Сетих се за нещо, което веднъж каза един брокер на недвижими имоти.

— Да?

— Нашата реакция често зависи не толкова от това какво представлява дадено нещо, колкото от мястото, на което се намира.

Той ме гледаше неразбиращо.

— Няма значение. Взе ли проби от пръстта, преди да го измиеш?

— Да. — Вдигна два малки пластмасови съда.

— Да ги изпратим за анализ.

Кимна.

— Вече направиха ли рентгеновите снимки?

— Да. Току-що дадох снимките на зъбите на доктор Бержерон.

— Той е дошъл в понеделник?

— Ще излиза в отпуска за две седмици и се е отбил да довърши някакви доклади.

— Късмет. — Поставих черепа в пластмасова ваничка. — Райън мисли, че е открил името.

— О, нима? — повдигна вежди Денис.

— Сигурно е станал в ранни зори. Съобщението му бе записано от нощния дежурен.

— Името на скелета от Сен Ламбер или на твоя приятел тук? — попита, като посочи черепа. Очевидно новината вече се бе разпространила.

— Може би и на двата. Ще ти кажа, като науча.

Отправих се към кабинета си и по пътя се отбих при Бержерон. Той беше разговарял с Райън. Детективът бе открил досие на изчезнала жена, чието описание съвпадаше достатъчно, за да се поиска разрешение за достъп до медицинските картони на изчезналата. В момента действаше по въпроса.

— Знаеш ли нещо за нея?

— Не.

— Ще приключа с черепа до обяд. Ако ти трябва, просто се отбий.

Прекарах следващите два часа в оценка на пола, расата и възрастта на черепа. Отбелязвах чертите на лицето и мозъчната кухина, правих измервания и пуснах дискриминативен анализ на компютъра си. Постигнахме единомислие. Черепът принадлежеше на бяла жена. Като скелета от Сен Ламбер.

Възрастта бе по-трудна за определяне. Единственото, на което можех да разчитам, бе затварянето на черепните сутури, изключително ненадежден критерий за определяне на възрастта. Компютърът не можеше да ми помогне. Предположих, че в момента на смъртта е била между двайсет и седем — осем и трийсет и пет годишна. Може би най-много четирийсетгодишна. Отново съвпадаше с костите от Сен Ламбер.

Потърсих други индикатори за съответствие. Обща големина. Здравина на мускулните връзки. Степен на артритни промени. Състояние на костите. Степен на съхранение. Всичко съвпадаше. Бях убедена, че това бе липсващата глава на скелета от манастира „Сен Бернар“, но се нуждаех от още потвърждения. Преобърнах черепа и огледах внимателно основата.

По тилната кост, близо до точката, където черепът се допира до гръбначния стълб, видях поредица следи от разрези. Бяха с V-образна форма в центъра и се спускаха от горе на долу, следвайки контура на костта. Под луминесцентната лампа изглеждаха сходни със следите, които бях открила върху дългите кости. Исках да бъда сигурна.

Отнесох черепа обратно в хистологичната лаборатория, поставих го до микроскопа и извадих безглавия скелет. Отделих шестия шиен прешлен, мушнах го под микроскопа и отново огледах разрезите, които бях описала преди седмица. После преминах към черепа и се съсредоточих върху цепнатините по основата и тила. Следите бяха идентични, контурите и сеченията съвпадаха напълно като размери.

— Грейс Дамас.

Изключих фиброоптичната лампа и се обърнах към гласа:

— Моля?

— Грейс Дамас — повтори Бержерон. — На трийсет и две години. Според Райън е изчезнала през февруари 1992 — а.

Пресметнах наум. Две години и четири месеца.

— Съвпада. Нещо друго?

— Всъщност не питах. Райън каза, че ще се отбие следобед. В момента проверява още нещо.

— Знае ли, че самоличността е потвърдена?

— Не още. Току-що приключих. — Той погледна костите. — Ти откри ли нещо?

— Съвпадат. Искам да видя какво ще излезе от анализа на пръстта по черепа и по скелета. Може би ще успеем да направим поленов^[22] профил. Но съм убедена. Дори следите от разрезите са еднакви. Жалко, че ги няма горните шийни прешлени, но това не е фатално.

Грейс Дамас. Докато обядвах, името постоянно отекваше в главата ми. Грейс Дамас. Номер пет. Дали? Още колко щяхме да открием? Всяко от имената бе прегорило следа в съзнанието ми като знак за жигосване. Моризет Шанпу. Тротие. Ганьон. Адкинс. Сега още една. Дамас.

В един и половина Райън дойде в кабинета ми. Бержерон вече му бе съобщил, че анализът на черепа потвърждава самоличността. Обясних му, че същото важи и за скелета.

— Какво знаеш за нея? — попитах го.

— Била е на трийсет и две години. С три деца.

— Божичко!

— Добра майка, вярна съпруга. Активна доброволка в църквата. — Погледна бележките си. — „Сен Деметриус“ на „Хъчисън“. Близо до Авеню дю Парки „Феърмон“. Изпратила децата на училище една сутрин. Повече не я видели.

— Съпругът?

— Изглежда чист.

— Приятел?

Той сви рамене.

— Съвсем традиционно гръцко семейство. Ако нещо не се казва, то не съществува. Била е свястна жена. Предана на съпруга си. Направили са й нещо като олтар насред дневната. — Ново свиване на раменете. — Може да е била светица. Може и да не е била. Няма как да го научим от майка й и мъжа й. Все едно говориш с латерна. Ако изкажеш някакво подозрение, веднага се затварят като миди.

Казах му за следите от разрезите.

— Същите като при Тротие. И Ганьон.

— Хм.

— Ръцете са били отрязани. Като при Ганьон. На Моризет Шанпу и Тротие е била отрязана едната ръка.

— Хм.

Когато Райън си тръгна, включих компютъра и отворих файла с таблицата. Изтрих „Неизвестна“ от колоната с имената и въведох Грейс Дамас и оскъдната информация, която Райън ми бе дал. В отделен файл обобщих всичко, което знаех за всяка една от жертвите, като ги подредих по дати на смъртта.

Грейс Дамас бе изчезнала през февруари 1992 г. Трийсет и две годишна, омъжена, майка на три деца. Живеела в североизточната част на града, в квартала, известен като Парк Екстансион. Тялото й е било нарязано и заровено в плитък гроб край манастира „Сен Бернар“ в Сен Ламбер, където бе намерено през юни 1994-а. Главата й се появи в градината ми няколко дни по-късно. Причина за смъртта — неизвестна.

Франсин Моризет Шанпу бе пребита и застреляна през януари 1993 г. Четирийсет и седем годишна. Тялото й е било открито по-малко от два часа след смъртта на юг от Сентървил, в апартамента, където живеела със съпруга си. Убиецът бе разпорил корема й, отрязал дясната й ръка и натикал нож във вагината й.

Шантал Тротие изчезнала през октомври 1993 г. Била е на шестнайсет години. Живеела с майка си в езерната общност Сент Ан дьо Белвю. Била пребита, удушена и разчленена, дясната й ръка била частично отрязана, лявата — напълно. Тялото й било намерено два дни по-късно в Сен Жером.

Изабел Ганьон изчезнала през април 1994 г. Живеела с брат си в Сент Едуар. През юни същата година разчлененото й тяло бе открито в района на Семинарията в Сентървил. Въпреки че причината за смъртта не можеше да бъде определена, следите по костите сочеха, че тялото е било разчленено, а коремът — разпорен. Ръцете са били отрязани и убиецът бе напъхал домакински вакуум за отпушване на канали във вагината й. Двайсет и три годишна.

Маргарет Адкинс бе убита на 23 юни, преди малко повече от седмица. Двайсет и четири годишна, имала един син и живеела със съпруга си, въпреки че нямали сключен брак. Била е пребита до смърт. Коремът й бил разпорен, едната гърда — отрязана и напъхана в устата й. Във вагината й била пъхната метална статуетка.

Клодел беше прав: нямаше повтарящ се модел в начина на действие на убиеца. Всички бяха пребити, но Моризет Шанпу бе и застреляна. Тротие бе удушена. Адкинс бе пребита с бухалка. Дяволите да го вземат, за Дамас и Ганьон не знаехме дори причината за смъртта.

Четях отново и отново това, което бе причинено на всяка жена. Имаше вариране, но и нещо общо. Садистична жестокост и осакатяване. Трябваше да е един и същи човек. Някакво чудовище. Дамас, Ганьон и Тротие бяха разчленени и изхвърлени в найлонови чували за боклук. Коремите им бяха разпорени. Ганьон и Тротие бяха с отрязани ръце. Моризет Шанпу бе разпорена и с една отрязана ръка, но не бе разчленена. Адкинс, Ганьон и Моризет Шанпу бяха претърпели вагинално проникване на чужд предмет. Другите — не. Гърдата на Адкинс бе отрязана. При другите не бе извършено подобно осакатяване. Или беше? От Дамас и Ганьон не бе останало достатъчно, за да определим.

Взирах се в екрана. „Трябва да е някъде там — казах си. — Защо ме го виждам? Каква е връзката? Защо точно тези жени? Възрастта им варираше в доста широки граници. Не е това. Всички са бели. Голяма работа, нали сме в Канада. Френскоговорящи, англоговорящи, смесени. Омъжени. Неомъжени. Живеещи заедно без брак. Избери друга категория. Да опитаме с география.“

Взех една карта и отбелязал местата, където бе намерен всеки от труповете. Стори ми се още по-безразборно, отколкото когато го правихме с Райън. Сега имах пет разпръснати точки. Опитах се да отбележа домовете им. Точките изглеждаха като пръски боя в картина на абстракционист. Не се забелязваше никакъв модел.

„Какво очакваше, Бренън? Стрелка, която сочи към някой апартамент в Шербрук? Остави местонахождението. Пробвай с датите.“

Погледнах датите. Първо беше Дамас. В началото на 1992-а. Пресметнах наум. Единайсет месеца между Дамас и Моризет Шанпу. Девет месеца по-късно Тротие. Шест месеца след това Ганьон. Два месеца между Ганьон и Адкинс. Интервалите намаляваха. Или убиецът ставаше по-дързък, или жаждата му за кръв се засилваше. Сърцето ми заби силно, докато осмислях значението на този факт. Малко повече от седмица бе минала от смъртта на Маргарет Адкинс.

26.

Чувствах се като затворник в собствената си кожа. Изплашена и отчаяна. Образите в главата ми ме дразнеха, но не можех да ги прогоня.

„Не можеш да контролираш собствената си съдба, камо ли съдбата на другите. — смъмрих се аз. — Няма новини за Сен Жак. Нито за това кой е оставил черепа в двора ти. Перкото на Габи още е на свобода. Клодел сигурно е подал оплакването срещу теб. Дъщеря ти е на път да прекъсне следването си. В главата ти живеят пет мъртви жени и най-вероятно към тях ще се присъединят шеста и седма при темповете, с които напредва това разследване.“

Погледнах часовника си — 2,15 следобед. Не можех да понеса да остана в кабинета си и минута повече. Трябваше да направя нещо.

Но какво?

Погледнах доклада на Райън. Една идея започнала се оформя в главата ми.

Направо ще побеснеят, казах си.

Да.

Проверих доклада. Адресът бе отбелязан. Извиках таблицата на екрана на компютъра си. Всички бяха там, заедно с телефонните номера.

Соловите акции няма да помогнат на ситуацията с Клодел.

Не.

Може да загубиш и подкрепата на Райън.

Вярно.

Разпечатах данните от екрана, направих избор и набрах номера. На третото иззвъняване ми отговори мъж. Изненада се, но се съгласи да се срещнем. Грабнах чантата си и хукнах в летния ден.

Пак беше горещо и въздухът бе толкова наситен с влага, че човек би могъл да напише инициалите си с пръст. Маранята отразяваше искрящите лъчи на слънцето и ги разпръсваше във всички посоки. Карах към дома, в който Франсин Моризет Шанпу бе живяла със съпруга си. Бях избрала нея заради близостта. Мястото бе съвсем близо до Сентървил, на по-малко от десет минути от собствения ми апартамент. Ако се издънех, поне щях направо да се прибера.

Открих адреса и спрях. Улицата бе с тухлени къщи, всяка с балкон с железни перила, подземен гараж и ярко оцветена врата.

За разлика от повечето квартали в Монреал, този тук нямаше име. Съживяването на града бе трансформирало индустриалния район и бе заместило релсите и цеховете с къщи, барбекюта и засадени домати. Кварталът бе чист, обитаван от хора от средната класа, но страдаше от криза на идентичността. Бе прекалено близо до центъра на града, за да се възприема като истинско предградие, но и не влизаше в очертанията на скъпия център. Функционален и удобен, на него просто му липсваше специфично излъчване.

Натиснах звънеца и зачаках. Уханието на прясно окосена трева и мирисът на боклук си съперничеха в горещия въздух. Две къщи по-надолу пръскачка сипеше вода по миниатюрна морава.

Когато мъжът отвори вратата, ми заприлича на пораснало бебе. Косата му бе руса и оредяваща, завита по средата на челото на къдрица. Бузите и брадичката му бяха кръгли и пухкави, а носът — къс и чип. Беше едър мъж, не дебел, но тръгнал нататък. Въпреки че температурата бе поне трийсет градуса, той носеше дънки и спортна фланела с надпис „Надбягването в Калгари — 1985“.

— Господин Шанпу, аз съм…

Той отвори вратата широко и отстъпи назад, без да обърне внимание на служебната карта, която му показах. Последвах го по тесния коридор към малката дневна. Покрай едната стена бяха подредени аквариуми с рибки, които придаваха на стаята странен зеленикаво — синкав оттенък. В далечния край видях плот, покрит с малки мрежички, кутии с храна и други рибешки аксесоари. Резбовани врати водеха към кухнята. Забелязах работен плот в средата на кухнята и отместих поглед.

Господин Шанпу разчисти част от канапето и ми предложи с жест да седна. Той се отпусна на едно кресло.

— Господин Шанпу — започнах отново, — аз съм доктор Бренън от Лабораторията по съдебна медицина.

Замълчах дотук с надеждата да избегна по-нататъшните обяснения за точната ми роля в разследването. Каквато всъщност нямах.

— Да не сте открили нещо? Аз… Толкова време мина, че се старая вече да не мисля за това. — Говореше, забил поглед в паркета. — Година и половина, откакто Франсин умря. Вашите хора не са се обаждали повече от година.

Чудех се как по-точно ме причисляваше към „вашите хора“.

— Отговорих на толкова много въпроси, разговарях с толкова много хора. С коронера. Полицаите. Пресата. Дори наех частен детектив. Наистина исках този човек да бъде заловен. Нищо не стана. Не намериха никакви следи. Можем да ограничим момента на смъртта й в рамките на един час. Следователят каза, че била още топла. Този маниак убива жена ми, излиза си спокойно и изчезва безследно. — Поклати глава невярващо. — Открихте ли нещо?

В очите му се четеше смесица от мъка и надежда. Прониза ме чувство на вина.

— Не, господин Шанпу. Всъщност не. — Освен че четири други жени може би са били убити от същия изверг. — Просто исках да обсъдим някои подробности, за да видя дали не сме пропуснали нещо.

Надеждата се стопи и той видимо се затвори в себе си. Облегна се на стола си и зачака.

— Вашата съпруга е била диетолог?

Той кимна.

— Къде работеше?

— Къде ли не всъщност. Плащаха й от МСГ, но бе постоянно в движение.

— МСГ?

— Министерството на социалните грижи.

— И е обикаляла?

— Работата й бе да осигурява консултации по въпросите на храненето най-вече на групи от имигранти за това как да си купуват храна. Помагаше им да изградят тези колективни кухни, после ги учеше как да си правят онова, което обичат да ядат, за да се хранят евтино, но здравословно. Съветваше ги как да си отглеждат собствени зеленчуци, как да се снабдяват с месо и така нататък. Обикновено с покупки на едро. Постоянно посещаваше такива кухни, за да проверява дали всичко в тях е наред.

— Къде се намираха тези колективни кухни?

— Из целия град. Парк Екстансион, Кот де Неж, Сент Анри, Малката Бургундия.

— От колко време работеше за МСГ?

— Може би шест или седем години. Преди това работеше в Градската болница. Там й беше много по-добре.

— Харесваше ли работата си?

— О, да! Обожаваше я. — Думите сякаш леко заседнаха в гърлото му.

— Работното й време варираше ли?

— Тя работеше постоянно. Сутрин. Вечер. През уикендите. Винаги имаше някакъв проблем и Франсин бе единствената, която можеше да го разреши.

— Между вас и съпругата ви имаше ли разногласия относно работата й?

Той замълча за момент. После каза:

— Исках да прекарвам повече време с нея. Предпочитах да си беше останала на работа в болницата.

— Вие какво работите, господин Шанпу?

— Инженер съм. Изграждам разни неща. Само че никой не строи нищо напоследък. — Усмихна се горчиво и наклони глава настрана. — Станах излишен.

— Съжалявам. Знаете ли къде е отивала жена ви в деня, когато е била убита?

Мъжът поклати глава:

— Почти не се бяхме виждали през тази седмица. Беше избухнал пожар в една от нейните кухни и тя стоеше там денем и нощем. Може да е отивала отново там или пък да се е била отправила към някоя друга кухня. Не си водеше никакъв дневник, доколкото ми е известно. Не намериха нищо подобно в кабинета й, а и не бях виждал такъв тук. Предните дни беше споменала, че трябва да се подстриже. По дяволите, може да е отивала да направи точно това!

Погледна ме измъчено.

— Знаете ли как се чувствам заради това? Дори не знам какво се е канела да прави жена ми в деня, в който умря.

Бълбукащата в аквариумите вода шумолеше тихо зад нас.

— Да е споменавала нещо необичайно? Странни обаждания по телефона? Да е идвал някой непознат? — Сетих се за Габи. — Някой на улицата?

Ново поклащане на главата.

— Би ли го споменала, ако имаше нещо такова?

— Вероятно, ако бяхме говорили. През онези последни дни наистина не прекарвахме почти никакво време заедно.

Опитах друга тактика:

— Било е януари. Студено време. Прозорците и вратите са били затворени. Жена ви имаше ли навика да ги държи заключени?

— Да. Изобщо не й харесваше да живее тук, не й се нравеше това, че сме направо на улицата. Убедих я да купим тази къща, но тя предпочиташе високите жилищни блокове с алармени системи или охрана. Тук се навъртат някои доста подозрителни типове и тя винаги беше нащрек. Затова се канехме да се местим. Работата й я отвеждаше в някои много западнали места и когато се прибираше у дома, искаше да се чувства в безопасност. Недосегаема. Точно така казваше. Недосегаема. Нали разбирате?

Да. И още как.

— Кога за последен път видяхте жена си, господин Шанпу?

Той вдиша дълбоко, после издиша.

— Беше убита в четвъртък. Предната вечер работи до късно заради пожара, така че вече си бях легнал, когато се върна.

Сведе глава и пак заговори на паркета. Групичка миниатюрни капиляри обагряха всяка от бузите му.

— Тя си легна, развълнувана от преживяното през деня, искаше да ми разкаже къде е била и какво е правила, а аз не пожелах да я изслушам.

Видях как гръдният му кош се надига под фланелата.

— На следващия ден станах рано и излязох. Дори не й казах довиждане.

Няколко минути мълчахме и двамата.

— Така постъпих и никога няма да мога да го променя. Няма да имам друга възможност. — Вдигна очи и се взря в тюркоазения цвят на аквариумите. — Мразех това, че тя работи, а аз не, ето защо се изолирах от нея. Сега трябва да живея с тази мисъл.

Преди да измисля какво да кажа, мъжът се обърна към мен. Лицето му бе напрегнато, а гласът — по-суров от преди.

— Ходих да видя брат й. Той имаше няколко евентуални оферти за работа за мен. Бях там цялата сутрин, после се… После се върнах тук към обяд. Вече бе мъртва. Провериха подробно всичко.

— Господин Шанпу, аз не намеквам, че…

— Не мисля, че ще има полза от този разговор. Просто повтаряме вече казаното.

Той се изправи. Подканваше ме да си ходя.

— Съжалявам, че съживих болезнените спомени.

Изгледа ме безмълвно, после тръгна към коридора, а аз го последвах.

— Благодаря, че ми отделихте време, господин Шанпу. — Подадох му визитката си. — Ако се сетите нещо, моля, обадете ми се.

Кимна безмълвно. Лицето му имаше вцепененото изражение на човек, връхлетян от неочаквана трагедия, който не може да забрави, че последните му думи и действия спрямо съпругата му са били дребнави и далеч от представата за нормално сбогуване. Има ли всъщност нормално сбогуване?

Докато се отдалечавах, усещах погледа му върху гърба си. Въпреки жегата, ме побиха тръпки. Забързах към колата.

Разговорът с Шанпу ме разстрои. Докато карах към дома си, си задавах хиляди въпроси.

Какво право имах да се ровя в болката на този човек?

Представих си очите му.

Толкова мъка. Съживена от моите въпроси?

Не. Аз не бях причината за неговата скръб. Шанпу живееше със собствените си угризения.

Угризения за какво? Че е наранил жена си?

Не. Това не му прилягаше.

Угризения, че не й е обръщал внимание. Че я е карал да се чувства маловажна. Съвсем просто. Вечерта преди смъртта й не пожелал да разговаря с нея, обърнал й гръб и заспал. Сутринта не казал довиждане. Сега вече никога нямаше да може да й го каже.

Завих на север по „Сен Марк“ и преминах в сенките на тунела. Щяха ли въпросите ми да постигнат нещо друго, освен да извадят на повърхността болезнени спомени?

Можех ли да помогна там, където армия от професионалисти се бе провалила, или само се стремях да натрия носа на Клодел?

— Не!

Ударих с длан по кормилото.

„Не, по дяволите! — казах си. — Не това е целта ми. Никой, освен мен не е убеден, че убиецът е само един и че ще продължи да убива. Ако мога да предотвратя нови убийства, трябва да изровя още информация.“

Излязох отново на дневна светлина. Вместо да завия на изток към къщи, пресякох „Сент Катрин“, направих обратен завой на улица „Дю Форт“ и поех по Западната магистрала. Излязох от града, като барабанях по волана от нетърпение. Беше три и половина и движението вече бе ужасно натоварено. Лош момент.

Четирийсет и пет минути по-късно открих Женевиев Тротие да плеви домати в задния двор на боядисаната в избеляло зелено къща, където бе живяла с дъщеря си. Тя вдигна глава, когато спрях на алеята.

— Да? — Прозвуча дружелюбно. Седна на пети и примижа срещу мен.

Беше облечена в яркожълти шорти и потник с прекалено дълбоко деколте за малките й гърди. Тялото й блестеше от пот, а кичури от накъдрената коса бяха залепнали по лицето й. Беше по-млада, отколкото очаквах.

Когато й обясних коя съм и защо съм дошла, дружелюбността й помръкна. Тя се поколеба, остави лопатката си, изправи се и изтупа пръстта от ръцете си.

— По-добре да влезем — изрече жената, свела поглед. И тя като Шанпу не се усъмни в правото ми да задавам въпроси.

Тръгна през двора, а аз я последвах, притеснена от предстоящия разговор. Плетеният потник висеше свободно върху изпъкналите прешлени на гърба й. Избуялата трева докосваше голите й крака.

Кухнята блестеше, обляна от следобедното слънце. Порцеланът и дървените повърхности свидетелстваха за грижливо поддържане. По прозорците имаше саксии с каланхое^[23] и завеси на жълто райе. Шкафчетата и чекмеджетата бяха с кръгли жълти дръжки.

— Сутринта направих лимонада — обясни тя, докато вече я вадеше. Намираше успокоение в познатите дейности.

— Да, благодаря. Ще пийна с удоволствие.

Седнах до излъсканата дървена маса и я видях как избута кубчета лед от пластмасовата форма, пусна ги в чашите и наля лимонада. Донесе чашите на масата и седна срещу мен. Продължаваше да избягва погледа ми.

— Трудно ми е да говоря за Шантал — каза, загледана в лимонадата си.

— Разбирам и много съжалявам за загубата ви. Как се справяте?

— Някои дни по-лесно от други.

Тя сви ръце и се напрегна.

— Дойдохте да ми съобщите нещо ли?

— Страхувам се, че не, госпожо Тротие. Нито имам някакви конкретни въпроси към вас. Надявах се, че може да сте си спомнили нещо, което не ви се е струвало важно преди.

Очите й не се отделяха от лимонадата. Навън излая куче.

— Да ви е хрумнало нещо, откакто за последен път сте разговаряли с детективите? Някакви подробности от деня, в който е изчезнала Шантал?

Въздухът в кухнята бе горещ и влажен. Миришеше леко на препарат за почистване с аромат на лимон.

— Знам, че това е много мъчително за вас, но ако искаме да заловим убиеца на дъщеря ви, все още се нуждаем от помощта ви. Нещо да ви смущава? Или притеснява?

— Карахме се.

Пак. Вината на онова, което е останало недовършено. Желанието да се вземат думите назад и да се изрекат други.

— Не искаше да яде. Мислеше, че напълнява.

Знаех това от полицейския доклад.

— Изобщо не беше дебела. Жалко, че не сте я виждали. Беше красива. Беше само на шестнайсет. — Очите й най-после срещнаха моите. Две сълзи преляха и се плъзнаха по страните й.

— Много съжалявам — изрекох възможно най-внимателно. През мрежата на прозореца се долавяше ухание на здравец. — Шантал чувстваше ли се нещастна заради нещо?

Пръстите й стиснаха чашата.

— Точно затова ми е толкова трудно. Тя бе много приветливо дете. Винаги весела. Пълна с живот, кипяща от планове. Дори разводът ми сякаш не я разстрои. Прие го в реда на нещата.

Вярно ли бе това или беше самовнушение в ретроспекция? Спомних си, че семейство Тротие са се развели, когато Шантал е била на девет години. Баща й живееше някъде в града.

— Можете ли да ми разкажете за онези последни няколко седмици? Шантал да е променила нещо в навиците си? Да е имало някакви странни обаждания? Някакви нови приятели?

Главата й се клатеше в отрицание. Не.

— Трудно ли се сприятеляваше?

Не.

— Вие притеснявахте ли се от някого от приятелите й?

Не.

— Имаше ли приятел?

Не.

— Ходеше ли по срещи?

Не.

— Имаше ли проблеми в училище?

Не.

Лоша техника за водене на разпит. Трябва да накарам свидетеля да говори, вместо само да задавам въпроси.

— Ами онзи ден? Деня, в който Шантал е изчезнала?

Тя ме погледна с неразгадаемо изражение.

— Можете ли да ми разкажете какво стана онзи ден?

Жената отпи от лимонадата си, преглътна мъчително и остави чашата на масата. Внимателно.

— Станахме около шест часа. Приготвих закуска. — Стисна чашата толкова силно, че се изплаших да не я счупи. — Шантал тръгна за училище. Пътуваше с приятелите си с метрото, защото училището бе в Сентървил. Казаха, че е била във всички часове. И после…

Вятърът изду раираното перде на прозореца.

— … така и не се върна.

— Имаше ли някакви специални планове за онзи ден?

— Не.

— Обикновено веднага след училище ли се прибираше?

— Да.

— Очаквахте ли я да се върне онзи следобед?

— Не. Щеше да ходи при баща си.

— Често ли го правеше?

— Да. Но защо отговарям пак на тези въпроси! Безполезно е. Разказах всичко на детективите. Защо да повтарям едни и същи неща отново и отново? Безсмислено е.

Очите й се впериха в моите, а божата й бе почти осезаема.

— Знаете ли какво? През цялото време, докато съм попълвала формулярите за изчезнал човек и съм отговаряла на въпросите на полицаите, Шантал е била вече мъртва. Лежала е на парчета сред боклука. Била е вече мъртва.

Майката сведе глава и раменете й се разтресоха. Беше права. Не разполагахме с нищо. Действах напосоки. Тя се учеше как да зарови божата, как да остане жива, как да засади домати, а аз бях съживила мъчителните й спомени.

— Няма нищо, госпожо Тротие. Ако не си спомняте никакви други подробности, сигурно не са важни.

Оставих й визитката си и повторих стандартната молба да ми се обади, ако се сети за нещо. Съмнявах се, че ще го направи.

Вратата на Габи бе затворена, когато се прибрах вкъщи, стаята й бе тиха. Зачудих се дали да не надникна, но се отказах. Тя бе много докачлива по отношение правото си на уединение. Легнах си и опитах да почета, но думите на Женевиев Тротие постоянно изплуваха в съзнанието ми. Deja mort. Вече мъртва. Шанпу бе използвал същата фраза. Вече мъртва.

27.

Събудих се от звука на сутрешните новини. Пети юли. Денят на независимостта бе отминал, без дори да забележа. Без ябълков пай.

Без националния химн. Без фойерверки. Тази мисъл ми подейства някак потискащо. Всеки американец, независимо къде се намира, трябва да отбележи Четвърти юли. Бях си позволила да се превърна в канадски зрител на американската култура. Обещах си следващия път, когато в града гостува някой американски отбор, да отида на стадиона и да викам за него, независимо кой е отборът.

Взех си душ, направих си кафе и препечени филийки и прегледах „Газет“. Безкрайни дебати за отделянето. Какво щеше да стане с икономиката? Какъв щеше да бъде ефектът върху местните жители? Върху англоговорящите? Може би трябва да си отида у дома. Каква бе ползата от стоенето ми тук?

„Бренън, спри се! Черногледа си, защото трябва да закараш колата си на сервиз.“

Беше абсолютно вярно. Мразя прозаичните задачи. Мразя безбройните ангажименти, свързани с това да живееш в техническа нация в края на двайсети век. Паспорт. Работна виза. Данък общ доход. Химическо чистене. Посещения при зъболекар. Цитонамазка. Моят начин на действие е: отлагай всичко, докато не стане неизбежно. Днес колата трябваше да влезе в сервиз.

Аз съм типична американка по отношение на автомобила си. Чувствам се уязвима без кола, сякаш нещо ми липсва, не съм цяла. Как ще избягам, ако някой иска да ме нападне? Ами ако искам да си тръгна по-рано от някое парти или да остана до късно, след последния влак на метрото? Как да отида в провинцията? Как да си транспортирам някакъв багаж? Трябва да имам автомобил. Но не съм маниачка на тази тема. Нужна ми е кола, която да пали, когато завъртя ключа, с която да стигам там, закъдето съм тръгнала, трябва да изкара поне десет години и да не изисква много грижи.

Все още никакви признаци на живот откъм стаята на Габи. Може би е за добро. Приготвих чантата си и тръгнах.

В девет колата вече бе в сервиза, а аз пътувах с метрото. Сутрешният пиков час бе отминал и влакът бе сравнително празен. Отегчено четях рекламите. Вижте новата пиеса в театър „Сен Дьони“. Подобрете професионалните си умения в колежа „Съливан“. Купете си дънки от „Гес“, парфюм „Шанел“ от „Ла Бе“.

Погледът ми попадна на картата на метрото. Цветните линии се пресичаха като пътечките на електронна платка; бели точки маркираха спирките.

Проследих маршрута си на изток по зелената линия от „Ги Конкордия“ до „Папино“. Оранжевата линия описваше извивка около планината, от север на юг по източния склон, после от изток на запад под зелената линия и накрая пак от север на юг до западната част на града. Жълтата линия минаваше под реката, излизаше на остров Сент Елен и при Лонгьой на южния бряг. При Бери-КУМ оранжевата и жълтата линия се пресичаха със зелената. Голяма точка. Основна разпределителна станция.

Влакът бръмчеше тихо, докато минаваше през подземния тунел. Преброих колко спирки ми остават. Седем точки.

Нервна ли си, Бренън? Искаш да си измиеш ръцете?

Очите ми се плъзнаха на север по оранжевата линия. Представих си променящия се пейзаж на града. Бери-КУМ. Шербрук. Мон Роял. Накрая Жан Талон до Сент Едуар. Изабел Ганьон бе живяла в онзи квартал.

А?!

Потърсих квартала на Маргарет Адкинс. По зелената линия. Коя станция? „Пий IX“. Преброих от Бери-КУМ. Шест спирки на изток.

На колко беше Ганьон? Назад по оранжевата. Шест.

Косъмчетата по врата ми настръхнаха.

Моризет Шанпу. Станцията „Жорж Вание“. По оранжевата линия. На шест спирки на запад от Бери-КУМ.

Боже господи!

Тротие? Не. Метрото не стига до Сент Ан дьо Белвю.

Дамас? Парк Екстансион. Близо до станциите „Лорие“ и „Розмон“. Третата и четвъртата спирка от Бери-КУМ.

Взирах се в картата. Три от жертвите живееха точно на шест спирки от Бери-КУМ. Съвпадение ли беше?

— Папино — изрече механичният глас.

Грабнах нещата си и хукнах към вратата.

Десет минути по-късно, докато отключвах вратата на кабинета си, чух телефонът вътре да звъни.

— Доктор Бренън.

— Какво, по дяволите, правиш, Бренън?

— Добро утро, Райън. С какво мога да ти помогна?

— Клодел се опитва да ми закове задника за стената заради теб. Казва, че обикаляш и тормозиш семействата на жертвите.

Изчака ме да отвърна нещо, но аз замълчах.

— Бренън, досега те защитавах, защото те уважавам. Но твоята намеса наистина ще ми попречи.

— Зададох няколко въпроса. Не е незаконно. — Не се опитах да потуша гнева му.

— Не си казала на никого. Не си координирала посещенията си. Просто си тръгнала да обикаляш. — Чувах го как шумно си поема дъх.

— Първо се обадих. — В случая с Женевиев Тротие не бях направила и това.

— Ти не си следовател.

— Те се съгласиха да поговорим.

— Бъркаш се с герой на Мики Спилейн^[24]. Това не е твоя работа.

— Много образован детектив.

— По дяволите, Бренън, вбесяваш ме!

Шум откъм залата на полицаите.

— Виж! — По-овладяно. — Не ме разбирай погрешно. Мисля, че си добра специалистка. Но това не е игра. Тези хора заслужават нещо по-добро. — Думите му бяха твърди като гранит.

— Да.

— Тротие е мой случай.

— И какво точно се прави по твоя случай?

— Брен…

— А по другите? Докъде са стигнали? — Вече нямах спиране. — Тези разследвания всъщност не стоят на първо място в ничий списък, Райън. Франсин Моризет Шанпу е била убита преди повече от година и половина. Минали са осем месеца от смъртта на Тротие. Според доста странните ми схващания този, който е убил тези жени, вече би трябвало да е осъден и в затвора. Така че проявявам интерес. Вярно е. Задала съм няколко въпроса. Какво толкова е станало? Казваш ми да си седна на задника. И тъй като господин Клодел мисли, че му преча, тези случаи ще потънат още по-дълбоко в забвение и така, докато не прекратят разследванията. Отново.

— Не съм ти казал да си седиш на задника.

— А какво предлагаш, Райън?

— Разбирам, че Клодел иска да те натопи. Ти пък искаш да му го върнеш. Може би и аз щях да постъпя така, ако бях на твое място. Просто не желая вие двамата да провалите моето разследване.

— И какво означава това?

Той дълго обмисля отговора си.

— Не казвам, че не желая да участваш. Просто искам приоритетите в това разследване да бъдат кристално ясни.

Дълго време и двамата мълчахме. Гневът препускаше по линията и в двете посоки.

— Мисля, че открих нещо.

— Какво? — Изненадах го.

— Може би открих връзката.

— Какво искаш да кажеш? — Вече не звучеше така сърдито.

— Да се срещнем на обяд.

— Дано наистина да е нещо важно, Бренън. — Пауза. — Ще те чакам на обед при Антоан.

За щастие нямах нови случаи, така че можех да се заема веднага за работа. Досега никаква връзка между жертвите не бе открита. Може би ги свързваше метрото.

Отворих компютъра си и извиках файла, за да проверя адресите. Да. Правилно бях преценила спирките на метрото. Изрових една карта и начертах станциите, така както с Райън бяхме отбелязали домовете на жертвите. Трите точки образуваха триъгълник, чийто център бе Бери-КУМ. Моризет Шанпу, Ганьон и Адкинс бяха живели на шест спирки от тази станция. Апартаментът на Сен Жак бе съвсем близо до нея.

Възможно ли бе да е това? Хваща влака от Бери-КУМ. Избира си жертва, която слиза на шестата спирка. Не бях ли чела нещо за подобен тип поведение? Фиксиране върху цвят. Върху брой. Поредица от действия. Следване на определен модел. Никога не се отклонява. Така всичко е под контрол. Внимателното планиране не беше ли сред характерните черти на серийните убийци? Можеше ли нашият човек да доразвива това с още един елемент? Възможно ли бе да е сериен убиец с повтарящ се поведенчески модел, в който попадат убийствата?

Ами Тротие и Дамас? Те не пасваха на това обяснение. Не можеше да е толкова просто. Взирах се в картата с надеждата отговорът да се материализира. Чувството, че някаква мисъл се колебае на границата между подсъзнателно и съзнателно, бе по-силно от всякога. Какво? Почти не чух почукването.

— Доктор Бренън?

Люси Дюмон стоеше на вратата. И в този миг се сетих. Най-после!

— Алса!

Бях забравила за малката маймунка.

Избликът ми стресна младата жена. Тя подскочи и едва не изтърва разпечатката.

— Да дойда ли по-късно?

Вече търсех предишната разпечатка на Люси. Да. Разбира се. Автобусният терминал. Той бе почти до станцията Бери-КУМ. Отбелязах Алса на картата. Нейната точка попадна право в центъра на триъгълника.

Това ли беше? Тя връзваше ли се с останалите? Още една жертва? Експеримент? Алса бе умряла две години преди Грейс Дамас. Не бях ли чела нещо и за такъв модел? Тийнейджърско воайорство и еротични фантазии, които ескалират до измъчване на животни и накрая стигат до изнасилване и убийство на хора.

Въздъхнах и се облегнах. Ако подсъзнанието ми се опитваше да ми подскаже само това, Райън нямаше да бъде впечатлен.

Излязох и отидох в картотеката. Люси бе изчезнала. Щях да й се извиня по-късно. Напоследък често ми се случваше. Върнах се на бюрото си.

В папката на Дамас нямаше почти нищо, освен моя собствен доклад. Отворих тази на Адкинс и я запрелиствах. Листите вече изглеждаха опърпани, толкова пъти ги бях преглеждала. Нищо не ми хрумна. Да минем на Ганьон. Моризет Шанпу. Тротие.

Прекарах надвесена над папките един час. Пак се мъчех да наредя парчетата от пъзела. Късчета информация. Подай ги и остави мозъкът ти да ги върти и подрежда. Обаче подреждането нещо не се получаваше. Време за кафе.

Донесох чашата си в кабинета заедно със сутрешния „Журнал“. Отпивах бавно и четях. Преподреждане. Новините се различаваха съвсем малко от тези в английския „Газет“, а коментарните статии — доста повече. Гледните точки бяха напълно противоположни.

Облегнах се назад. И отново ме завладя същото усещане. Че не ми достига нещо съвсем дребно. Разполагах с парчетата, но не можех да ги напасна.

Добре, Бренън, мисли систематично! Това чувство се появи днес. Какво си правила досега? Почти нищо. Чете вестника. Закара колата на сервиз. Пътува с метрото. Преглежда папките.

Алса? Не, не беше това. Нещо друго.

Колата?

Не.

Вестникът?

Може би.

Прелистих го отново. Същите новини. Същите коментари. Същите обяви.

Спрях.

Обявите. Къде бях видяла много обяви? Купища обяви?

В стаята на Сен Жак.

Започнах да ги преглеждам бавно. Обяви за работа. Загубени и намерени вещи. Разпродажби. Домашни любимци. Имоти.

Имоти? Имоти!

Издърпах папката на Адкинс и извадих снимките. Да. Там беше. Наклоненият ръждясал знак, който почти не се виждаше в занемарения двор. Продава се. Някой продаваше апартамент в сградата на Маргарет Адкинс.

Е?

Мисли!

Шанпу. Какво беше казал съпругът й? Че тя не харесвала къщата. Затова щели да се местят. Нещо такова.

Опитах да се обадя. Никой не вдигна.

Ами Ганьон? Май брат й беше под наем? Може би хазяинът е продавал сградата.

Проверих снимките. Нямаше табела. По дяволите!

Опитах отново да се свържа с Шанпу. Пак даваше свободно.

Набрах Женевиев Тротие. Вдигна на второто иззвъняване.

— Добър ден. — Весело.

— Госпожа Тротие?

— Да. — Любопитно.

— Обажда се доктор Бренън. Говорихме вчера.

— Да. — Изплашено.

— Имам един въпрос, ако не възразявате.

— Да. — Сковано.

— Къщата ви продаваше ли се, когато Шантал изчезна?

— Моля?

— Опитвахте ли се да продадете къщата си през октомври миналата година?

— Кой ви каза подобно нещо?

— Никой. Просто се чудех.

— Не. Не! Живея тук, откакто се разделих със съпруга си. Нямам намерение да се местя. Шантал… аз… това беше нашият дом.

— Благодаря ви, госпожо Тротие. Съжалявам, че ви разстроих. — Пак наруших примирието между нея и спомените.

Това не води наникъде. Глупава идея.

Опитах още веднъж да се свържа с Шанпу. Мъжки глас отговори тъкмо когато се канех да затворя:

— Ало.

— Господин Шанпу?

— Момент.

— Да. — Втори мъжки глас.

— Господин Шанпу?

— Да.

Обясних му коя съм и зададох въпроса си. Да, опитвали се да продадат къщата. Била обявена в агенция „Ри Макс“. След убийството на жена му се отказал от продажбата. Да, мислел, че са пускани обяви, но не бил сигурен. Благодарих му и затворих.

Две от пет. Може би Сен Жак бе използвал обявите.

Обадих се на склада за веществени доказателства. Материалите от апартамента на улица „Берже“ бяха там.

Погледнах часовника си — единайсет и четирийсет и пет. Време бе за срещата с Райън. Нямаше да захапе. Трябваха ми още доказателства.

Пак извадих снимките на Ганьон и ги огледах внимателно една по една. Този път го видях. Взех лупа и я наместих така, че предметът да попадне на фокус. Наведох се по-близо и се взрях, за да се уверя.

— По дяволите!

Събрах снимките в плика, напъхах ги в куфарчето си и почти побягнах към ресторанта.

„Тропически рай“ е точно отсреща. Храната не струва, обслужването е бавно, но по обяд малкото ресторантче е винаги претъпкано, най-вече благодарение на бликащата енергия на собственика му Антоан Жанвие. Днешният му поздрав бе типичен:

— А, мадам, щастлива ли сте днес? Да! Толкова се радвам да ви видя. Отдавна не сте идвали. — На абаносовото му лице се изписа престорено неодобрение.

— Да, Антоан, много съм заета напоследък. — Вярно, но по принцип не бих се хранила всеки ден с карибски специалитети.

— О, работите твърде много! Но днес имам много хубава риба. Прясна. Ще си хапнете от нея и ще ви стане по-добре. Имам чудесна маса за вас. Вашите приятели вече са тук.

Приятели? Кой друг, освен Райън?

— Елате. Елате. Елате!

Вътре сигурно имаше сто човека, потяха се и ядяха под яркоцветните чадъри. Последвах Антоан през лабиринта от маси до една издигната платформа в дъното. Райън седеше на фона на фалшив прозорец с жълто — лилави завеси, завързани така, че да се вижда нарисуваният залез. На тавана над главата му бавно се въртеше вентилатор. Разговаряше с мъж в ленено спортно сако. Въпреки че мъжът бе с гръб към мен, разпознах идеалната кройка на сакото и острия като бръснач ръб на панталона.

— Бренън. — Андрю се надигна леко от стола си. Долови изражението ми и присви предупредително очи. Гледай от мен!

— Лейтенант Райън. — Добре. Така и трябваше.

Клодел остана седнал и само ми кимна.

Настаних се на стола до Райън. Съпругата на Антоан се появи и след като си разменихме любезности, детективите си поръчаха бира, а аз — диетична кола.

— Е, какъв е големият пробив? — Никой не можеше да говори така презрително като Клодел.

— Защо първо не поръчаме обяда? — Райън миротворецът.

С Андрю обменихме мисли за времето. Съгласихме се, че е много горещо. Когато Жанин се върна, си поръчах рибния специалитет.

Детективите си избраха плата, „Ямайка“. Започвах да се чувствам като натрапница.

— Е, какво откри? — Райън сдържаният.

— Метрото.

— Метрото?

— Това ограничава заподозрените до четири милиона. Два милиона, ако приемем, че е мъж.

— Остави я да говори, Люк.

— Какво за метрото?

— Франсин Моризет Шанпу е живяла на шест спирки от станцията Бери-КУМ.

— Ето, това е нещо.

Райън му хвърли поглед, с който би могъл да среже стъкло.

— Също и Изабел Ганьон. И Маргарет Адкинс.

— Хм.

Клодел не каза нищо.

— Тротие е много отдалечена.

— Да, а Дамас е много близо.

— Апартаментът на Сен Жак е на няколко пресечки оттам.

Известно време ядохме мълчаливо. Рибата беше суха, пържените картофи и оризът — мазни. Трудна комбинация за преглъщане.

— Може и да е по-сложно от обяснението със спирките на метрото.

— Нима?

— Франсин Моризет Шанпу и съпругът й са били обявили къщата си за продан. В агенция „Ри Макс“.

Никой не каза нищо.

— Пред сградата на Маргарет Адкинс също имаше табела. „Ри Макс“.

Чакаха ме да продължа. Бръкнах в чантата си и извадих снимките от папката на Ганьон. Поставих ги на масата. Клодел набоде от пържения банан с вилицата си.

Райън взе снимката, втренчи се в нея, после ме погледна въпросително. Подадох му лупата и му посочих един предмет, който едва се забелязваше в далечния ляв край. Той дълго се взира, после, без да каже нищо, подаде снимката и лупата на Клодел.

Детективът изтри ръцете си, сгъна салфетката и я хвърли върху чинията си. Взе снимката и повтори действията на Райън. Когато разпозна предмета, челюстта му се стегна. Дълго време се взира, без да каже нищо.

— Съсед? — попита Райън.

— Така изглежда.

— „Ри Макс“?

— Мисля, че да. Вижда се „Р“ и част от „И“. Можем да дадем снимката за увеличаване.

— Би трябвало да е лесно да го проверим. Обявата е била пусната само преди няколко месеца. По дяволите, нищо чудно в тази криза имотът още да се продава! — Райън вече си записваше нещо в бележника.

— Ами Дамас?

— Не знам. — Не бих искала да безпокоя семейството на жертвата. Не го казах.

— Тротие?

— Не. Говорих с майката на Шантал. Не е продавала къщата. Никога не е опитвала.

— Може бащата да е продавал.

И двамата се обърнахме към Клодел. Той ме гледаше и сега гласът му не звучеше подигравателно.

— Какво? — попита Райън.

— Прекарвала е доста време в дома на баща си. Може би той е продавал. — Признание?

— Ще проверя. — Още записки.

— Щяла е да ходи при него в деня, когато е била убита — допълних аз.

— Прекарвала е там по два-три дни всяка седмица. — Поучително, но не презрително. Напредък.

— Къде живее той?

— Уестмон. Скъп блок на „Барат“, до Шербрук.

Опитах се да си представя мястото. Близо до Сентървил. Недалеч от моя дом.

— Точно над Форума?

— Да.

— Коя станция на метрото се пада?

— Трябва да е „Атуотър“. На няколко пресечки оттук е.

Райън погледна часовника си и размаха ръка, за да привлече вниманието на Жанин, после с жестове показа, че иска сметката. Платихме и получихме по шепа бонбони от Антоан.

В мига щом влязох в кабинета си, извадих картата, намерих станция „Атуотър“ и преброих спирките от Бери-КУМ. Една. Две. Три. Четири. Пет. Шест. Телефонът иззвъня точно когато посягах към него.

28.

Апартаментът на Робер Тротие се продаваше от година и половина.

— Сигурно продажбите на имоти в този ценови пояс се извършват доста бавно.

— Не знам, Райън. Никога не съм ходила там.

— Аз съм ги виждал по телевизията.

— „Ри Макс“?

— „Роял Льопаж“.

— Обяви?

— Тротие мисли, че да. В момента проверяваме.

— Табела отвън?

— Да.

— Дамас?

Тя, съпругът й и трите им деца живеели при неговите родители. Старите Дамас притежавали къщата си открай време. Щели да умрат в нея.

Замислих се.

— Какво е работела Грейс Дамас?

— Гледала децата. Шиела покривчици за църквата. Хващала се почасово на разни места. Готова ли си да чуеш това? Веднъж работила в месарница.

— Чудесно. — Кой е нарязал касапина? — Съпругът?

— Чист е. Кара камион. — Пауза. — Също като баща си.

Мълчание.

— Мислиш ли, че това означава нещо?

— Метрото или обявите?

— И двете.

— По дяволите, Бренън! Не знам. — Пак мълчание. — Дай ми сценарий.

През цялото време се опитвах да го измисля.

— Добре. Сен Жак чете обявите за имоти, взема адреса. После го наблюдава, докато не си набележи жертва. Проследява я, изчаква подходящия момент. След това я напада.

— Как се вписва метрото във всичко това?

Мисли!

— За него това е спорт. Той е ловецът, а тя — плячката. Дупката на „Берже“ е скривалището му. Открива жертвата по обявите, проследява я, после я убива. Ловува само в определени райони.

— Шестата спирка на метрото.

— Имаш ли по-добра идея?

— А за какво му служат обявите?

— Използва ги, защото става дума за уязвима мишена — жена, която си е сама вкъщи. Връзва се, тъй като, ако тя продава имота, ще бъде там, за да го покаже. Може би първо се обажда по телефона, а обявата му дава основание да влезе.

— Защо шест?

— Не знам. Той е луд.

Гениално, Бренън.

— Явно познава града много добре.

Това вече го бяхме обсъждали.

— Може би работи в метрото?

— Или кара такси?

— Или работи в комуналните услуги?

— Или е полицай?

Последва интервал от напрегнато мълчание.

— Бренън, не бих…

— Добре.

— Ами Тротие и Дамас? Те не пасват.

— Не.

Мълчание.

— Ганьон е била намерена в Сентървил, Дамас — в Сен Ламбер, Тротие — в Сен Жером. Ако нашият човек пътува с метрото за работа, как се справя с това?

— Не знам, Райън. Но при четири от петте случая е имало обяви за продажба на имот и станция на метрото наблизо. Виж Сен Жак или който там е този изрод. Неговата дупка е точно до Бери-КУМ и освен това събира обяви. Струва си да се порови в тази посока.

— Аха.

— Може да започнеш с колекцията на Сен Жак и да видиш какво е събрал.

— Да.

Хрумна ми още нещо.

— Какво ще кажеш да опитаме с психологически профил? Вече разполагаме с достатъчно, за да пробваме.

— Много модерно.

— Може да ни помогне.

Разбирах защо се притеснява.

— Не е нужно Клодел да научава. Ще проуча въпроса неофициално, за да видя дали има смисъл да действаме. Имаме снимки от местопрестъплението на Моризет Шанпу и Адкинс, за другите ни е известна причината за смъртта и методът на укриване на трупа. Мисля, че това ще свърши работа.

— Куонтико^[25]?

— Да.

Той изсумтя:

— Аха. Те са толкова претрупани с работа, че ще отговорят на обаждането ни някъде към края на века.

— Имам познат там.

— Не се и съмнявам. — Въздишка. — Защо не? Но нека бъде съвсем неофициално на този етап. Не ни обвързвай по никакъв начин. Официалното запитване трябва да дойде от Клодел и от мен.

Минута по-късно вече набирах кода на Вирджиния. Потърсих Джон Самюъл Добжански и изчаках. Господин Добжански бил излязъл. Оставих му съобщение.

Потърсих Паркър Бейли. Пак секретарка, отново оставих съобщение.

Обадих се на Габи, за да разбера плановете й за вечеря. Собственият ми телефонен секретар ми предложи да оставя съобщение.

Обадих се на Кейти. Пак съобщение.

Вече никой ли не си стои на мястото?

Посветих остатъка от следобеда на кореспонденция и писане на студентски препоръки. Постоянно се ослушвах за телефона. Исках да говоря с Добжански. Исках да говоря с Бейли. В главата ми тиктакаше часовник и ми пречеше да се съсредоточа. Обратно броене. Колко време оставаше до следващото убийство? В пет се предадох и си тръгнах.

Апартаментът бе тих. Нито Бърди. Нито Габи.

— Габи? — Може би спеше.

Вратата на спалнята й още бе затворена. Бърди спеше на моето легло.

— Вие двамата май не се претоварвате. — Погалих го по главата. — Ууу! Време е да почистя сандъчето ти. — Мирисът бе станал осезаем. — Много неща са ми на главата, Бърд. Извинявай.

Никаква реакция.

— Къде е Габи?

Празен поглед. Протягане.

Смених пясъка в сандъчето. Бърди веднага го използва и разпиля малко на пода.

— Хайде, Бърд. Старай се да не цапаш. Габи не е най-голямата чистница в банята, но ти поне не се излагай. — Погледнах бъркотията от тоалетни млека, кремове и козметика, която бе струпала. — Май малко е подредила.

Взех си диетична кола и се преоблякох в отрязани дънки и тениска. Какво да измисля за вечеря? Глупости. Щяхме да излезем.

Лампичката на телефонния секретар мигаше. Едно съобщение. От мен. Бях се обадила към един часа. Габи не го ли бе чула? Или не беше обърнала внимание на секретаря? Може би не се чувстваше добре? Може бия нямаше? Отидох до вратата.

— Габ?

Почуках леко.

— Габи?

По-силно.

Отворих вратата и надникнах. Типичната за Габи бъркотия. Бижута. Книги. Пръснати навсякъде дрехи. Сутиен, увесен на един стол. Проверих гардероба. Обувки и сандали на купчина. Поне си бе оправила леглото. Тази непоследователност ми се стори странна.

— По дяволите!

Бърди се отърка в краката ми.

— Габи беше ли си вкъщи снощи?

Той ме погледна, скочи на леглото, обиколи го два пъти и седна. Отпуснах се до него, а познатият възел се стегна в корема ми.

— Отново прави същия номер, Бърд.

Котаракът разпери лапичка и започна да се ближе.

— Не ми се мисли за това. — Отидох да изпразня съдомиялната.

След десет минути се бях успокоила достатъчно и набрах номера й. Никой не вдигна. Разбира се. Опитах в университета. Никой.

Отидох в кухнята. Отворих хладилника. Затворих го. Вечеря? Отворих го отново. Диетична кола. Пренесох се в дневната, поставих новата кола до предишната кутийка, включих телевизора, защраках от канал на канал и си избрах някакъв комедиен сериал, който нямаше да гледам. Мислите ми препускаха от убийствата към Габи, към черепа в градината ми и обратно, без да могат да се спрат на нищо.

Бях ядосана на Габи. Изпитвах огорчение, че бях позволила да ме използва. Обида, че тя го бе направила. Тревога дали е в безопасност. Страх, че ще има нова жертва. Отчаяние заради безпомощността ми.

Не съм сигурна колко време съм седяла така, когато телефонът иззвъня. Звукът моментално вдигна адреналина ми.

Габи!

— Ало.

— Темп Бренън, моля. — Мъжки глас. Познат от детството ми в Средния запад.

— Джей Ес! Божичко, толкова се радвам да те чуя!

Джон Самюъл Добжански. Първата ми любов. Летният лагер „Дортуудс“. Влюбването трая цялото лято и следващото, чак до първата ми година в колежа. Аз отидох на юг, Джей Ес — на север. После избрах антропологията, срещнах Пийт. Той завърши психология, ожени се, разведе се. Два пъти. Години по-късно се срещнахме отново в Академията. Джей Ес специализираше сексуални убийства.

— Чувствата от лагера „Нортуудс“ още ли са живи у теб? — попита той.

— Никога не са угасвали. — И двамата се засмяхме.

— Не бях сигурен дали искаш да ти звъня вкъщи, но бе оставила номера, така че реших да опитам.

— Радвам се. Благодаря ти. — Благодаря. Благодаря! — Искам да се посъветвам с теб относно една ситуация тук. Може ли?

— Темп, кога ще престанеш да ме разочароваш? — Престорена обида.

Когато се срещнахме за пръв път след толкова години, отидохме заедно на вечеря. Отначало възможността за флирт бе сериозно надвиснала над нас. Редно ли е да си играем с тийнейджърските спомени? Имаше ли още страст помежду ни? Без да кажем и дума, и двамата отхвърлихме тази идея. По-добре да оставим миналото на мира.

— Какво става с новата любов, за която ми разказваше миналата година?

— Изчезна.

— Съжалявам, Джей Ес, тук станаха някои убийства. Мисля, че са свързани помежду си. Ако ти предам накратко информацията за тях, ще можеш ли да изкажеш мнение дали са серийни?

— Мога да дам мнение за всичко. — Една от любимите ни стари фрази.

Описах сцените на местопрестъпленията при Адкинс и Моризет Шанпу и изброих какво бе направено с всички жертви. Разказах как и къде бяха открити телата и как бяха осакатени. После добавих моята теория за метрото и обявите.

— Трудно ми е да убедя полицаите, че тези случаи са свързани. Те само повтарят, че няма модел. Прави са до известна степен. Жертвите са много различни, едната е застреляна, другите — не. Живели са в различни части на града. Нищо не ги свързва.

— Леле, леле! Чакай малко. Подходила си съвсем погрешно. Първо, повечето от нещата, които ми описа, са свързани с начина на действие.

— Да.

— Приликите в начина на действие може да са от полза, не ме разбирай погрешно, но несъответствията са изключително често срещани. На едното местопрестъпление убиецът може да завърже жертвата си с телефонен кабел, а на следващото да си донесе въже. Може да наръга или разпори някоя жертва, да застреля или удуши следващата, да открадне нещо от първата и нищо от втората. Веднъж правих профил на един убиец, който всеки път използваше различно оръжие. Там ли си?

— Да.

— Начинът на действие на престъпника никога не е статичен. Той е като всички други, има крива на научаването. Тези хора стават по-добри с практиката. Научават се кое върши работа и кое не. Постоянно подобряват техниката си. Някой повече от останалите, разбира се.

— Много успокоително.

— Също така има най-различни произволни събития, които влияят на това, което прави престъпникът, независимо колко добре е обмислил плана си. Звънва телефонът. Появява се някой съсед. Въжето се къса, така че трябва да импровизира.

— Ясно.

— Не ме разбирай погрешно. Моделите в начина на действие са полезни и ние ги използваме. Но вариациите не са особено важни.

— Тогава какво използвате най-много?

— Ритуала.

— Ритуала?

— Някой мои колеги го наричат почерк или личен подпис, който се забелязва само на някой сцени на престъпления. Повечето криминално проявени си развиват определен начин на действие, защото, след като даден план не се провали няколко пъти, те придобиват увереност и смятат, че той намалява риска да бъдат заловени. Но при жестоките повтарящи се престъпления има нещо повече от начин на действие. Такъв тип хора са водени от гнева си, който ги кара да си фантазират за насилие и впоследствие да осъществят на практика тези фантазии. Но насилието не е достатъчно. Те си изработват ритуали за изразяване на гнева. Точно тези ритуали ги издават.

— Що за ритуали?

— Обикновено са свързани с контролиране, може би унижаване на жертвата. Разбираш ли, всъщност за тях не жертвата е важна. Възможно е възрастта или външността да нямат никакво значение за убиеца. Важна е нуждата му да даде израз на гнева си. Занимавах се с един тип, чиито жертви варираха от седем — до осемдесет и една годишни.

— Значи какво трябва да се търси?

— Как подхожда към жертвата си? Нахвърля ли се върху нея? Словесен подход ли прилага? Как я контролира, след като установи контакт? Насилва ли я сексуално? Кога го прави — преди или след като я убие? Измъчвали жертвата? Осакатява ли тялото? Оставяли нещо на местопрестъплението? Взема ли нещо?

— Но не могат ли и тези неща да се влияят от неочаквано стечение на обстоятелствата?

— Разбира се. Същественото е, че той ги извършва като част от осъществяването на фантазията си, от ритуала за отприщване на гнева, а не просто за да се прикрие.

— Е, как мислиш? Това, което ти разказах, има ли почерк?

— Неофициално?

— Разбира се.

— Несъмнено.

— Наистина ли? — Започнах да си водя записки.

— Залагам главата си.

— Главата ти е в безопасност, Джей Ес. Мислиш ли, че е сексуален садист?

Чух някакво тракане, докато отиваше до друг телефон.

— Сексуалните садисти се възбуждат от болката на жертвите си. Обикновено искат не просто да убиват, а жертвите им да страдат. И — което е особено важно — възбуждат се сексуално от това.

— Е?

— Част от твоя модел казва „да“. Вкарването на предмети във вагината или ректума е много типично за сексуалните садисти. Живи ли са били жертвите, когато го е правел?

— Поне едната. Трудно е да се определи за другите, тъй като телата бяха силно разложени.

— Струва ми се, че наистина е възможно да става дума за сексуален садизъм. Но остава истинският въпрос: възбуждал ли се е убиецът от действията си?

Не можех да му отговоря. В никой от случаите не бе открита семенна течност. Казах му го.

— Това е полезна информация, но не изключва сексуалния садизъм. Имахме един убиец, който мастурбираше в ръката на жертвата си, после я отрязваше и я смилаше в месомелачка. На местопрестъпленията никога не се откриваше семенна течност.

— Как го пипнахте?

— Веднъж мерникът му не бил много точен.

— Три от тези жени бяха разчленени. Знаем го със сигурност.

— Това може да сочи модел, но не е доказателство за сексуален садизъм. Освен ако не е направено преди смъртта на жертвата. Серийните убийци — и сексуалните садисти, и другите — са много хитри. Те планират изключително внимателно престъпленията си. Разчленяването постмортем не значи задължително, че има сексуален или садистичен компонент. Някои нарязват телата, защото така е по-лесно да ги скрият.

— Ами отрязаните ръце?

— Същият отговор. Това е модел, излишно действие, но не е сигурно дали е сексуално или не. Понякога е просто начин жертвата да стане безпомощна. Виждам някои индикатори обаче. Казваш, че жертвите не са познавали убиеца. Че са били жестоко пребити. В телата на три от тях е имало насилствено вкаран предмет, вероятно преди смъртта. Тази комбинация е характерна.

Пишех с бясна скорост.

— Провери дали предметите са били донесени от престъпника, или вече са били там. Това може да е част от почерка на убиеца, планирано действие, за разлика от хаотичната жестокост.

Отбелязах си със звездичка да го проверя.

— Какви са другите характеристики на сексуалния садизъм?

— Повтарящ се модел в начина на действие. Използване на претекст за установяване на контакт. Нужда да се контролира и унижи жертвата. Изключителна жестокост. Сексуално възбуждане от страха и болката на жертвата. Събиране на спомени от всяка жертва. И…

— Какво беше последното? — Пишех толкова бързо, че ръката ми изтръпваше.

— Спомени. Сувенири.

— Какви сувенири?

— Предмети от местопрестъплението, части от дрехите на жертвата, бижута — такива неща.

— Ами изрезки от вестници?

— Сексуалните садисти обожават репортажите за престъпленията им в пресата.

— Имат ли нещо като архив?

— Карти, дневници, календари, рисунки, каквото се сетиш. Някои правят записи на лента. Удоволствие им доставя не само убийството. Следенето преди това, мисленото повторение след извършването представляват съществена част от възбудата.

— Ако така добре успяват да се прикриват, защо ще пазят подобни неща? Не е ли рисковано?

— Повечето се мислят за по-умни от ченгетата.

— Ами части от тела?

— Какво за тях?

— Пазят ли си?

Пауза.

— Не е типично, но понякога — да.

— Е, какво мислиш за идеята за метрото и обявите за имоти?

— Фантазиите, които тези хора пресъздават, може да бъдат изключително сложни и много специфични. Някои се нуждаят от специално място, точна последователност от събития. Понякога сексуалните садисти изпитват необходимост от специфична реакция на жертвата, така че правят цялостен сценарий, принуждават жертвата да изрича различни реплики, да извършва определени действия, да облече определени дрехи. Но, Темп, този тип поведение не е типичен за сексуалните садисти. Той се среща при множество поведенчески разстройства. Не се вкопчвай в идеята за сексуалния садизъм. Всъщност трябва да търсиш почерка, който оставя само вашият убиец. Така ще го заловите, независимо как ще го класифицират психиатрите. Като използваш идеята за метрото и обявите, може да разгадаеш каква е неговата фантазия.

— Джей Ес, ако съдиш по това, което ти казах, какво мислиш?

Дълга пауза и бавно издишване.

— Мисля, че си имате наистина отвратителен убиец, Темп. Огромен гняв. Крайно насилие. Ако е този Сен Жак, ме смущава фактът, че е използвал кредитната карта на жертвата. Или е невероятно глупав, а не изглежда да е така, или поради някаква причина е действал немарливо. Може би е имал внезапни финансови затруднения. Или става по-дързък. Черепът в градината ти е знак. Той изпраща съобщение. Може би иска да ви подразни. Или е възможно на някакво подсъзнателно ниво да желае да бъде заловен. Не ми харесва твоята роля в цялата работа. Изглежда, че наистина си замесена. Снимката ти. Черепът. Съдейки по информацията, мисля, че иска да те подразни.

Разказах му за нощта в манастира и за колата, която ме преследваше.

— За бога, Темп, ако този човек се е съсредоточил върху теб, не си играй въобще! Явно е опасен.

— Джей Ес, ако в манастира е бил той, защо просто не ме уби тогава?

— Това ни връща към нещата, които ти обясних по-рано. Вероятно си го изненадала, така че не е бил готов да убие по начина, който му харесва. Не е държал ситуацията под контрол. Може би не е носел инструментите си. Или фактът, че си загубила съзнание, го е лишил от възбудата, която изпитва, като вижда страха на жертвите си.

— Не е бил неговият ритуал.

— Точно така.

Поговорихме още малко задруги неща, за стари приятели, за времето преди убийствата да станат част от живота и на двама ни. Кога — то затворихме, вече минаваше осем.

Облегнах се назад, протегнах ръце и крака и се отпуснах. Лежах — така известно време, полузадрямала. Накрая гладът ме събуди и отидох в кухнята, стоплих си кутия замразена лазаня и се насилих да я изям. После един час възстановявах от записките си казаното от Джей Ес. Думите му на раздяла постоянно изплуваха в съзнанието ми:

— Интервалите стават все по-кратки.

И сама го знаех.

— Той увеличава залога.

И това го знаех.

— Може сега да е насочил погледа си към теб.

В десет си легнах. Лежах в тъмнината, взирах се в тавана, чувствах се самотна и се самосъжалявах. Защо носех товара на смъртта на тези жени? Убиецът беше ли ме поставил в центъра на психопатията си фантазия? Защо никой не ме възприемаше на сериозно? Защо остарявах, поглъщайки замразени храни пред телевизора, който не гледах? Когато Бърди се сгуши до коляното ми, този мъничък контакт отприщи сълзите, които сдържах още от разговора си с Джей Ес. Заплаках, заровила лице във възглавницата, която двамата с Пийт бяхме купили от Шарлът. Или по-скоро аз я купих, а той стоеше до мен и гледаше изнервено.

Защо се бе провалил бракът ми? Защо спях сама? Защо Кейти бе толкова недоволна? Защо най-добрата ми приятелка пак ме бе пренебрегнала? Къде беше тя?

29.

На следващата сутрин предадох на Райън накратко какво ми бе казал Джей Ес. Мина една седмица. Нищо.

Времето си оставаше горещо. През деня работех с кости. Останките, намерени в септичен резервоар в Канкун, се оказаха на турист, изчезнал преди девет години. Костите, изровени от кучета, бяха принадлежали на тийнейджърка, убита с тъп предмет. За трупа, открит в кутия, с отрязани ръце и размазано до неузнаваемост лице, можеше да се каже само, че жертвата е бял мъж със скелетна възраст около трийсет и пет — четирийсет години.

Вечер ходех на джазовия фестивал, смесвах се с тълпите, които задръстваха „Сент Катрин“ и „Жан Манс“. Слушах перуанците, чиято музика беше смесица от духови инструменти и фолклор. Скитах от Двореца на изящните изкуства до комплекс „Дежарден“, наслаждавах се на саксофоните, китарите и летните нощи. Не си позволявах да търся Габи. Отказвах да се страхувам за жените край мен. Слушах музика от Сенегал, Кабо Верде, Рио, Ню Йорк и за известно време забравих петте жени.

После, в четвъртък, ми се обадиха. Ламанш. Събрание във вторник. Важно. Помоли ме да присъствам.

Пристигнах, без да зная какво да очаквам, със сигурност не и това, което видях. Заедно с Ламанш седяха Райън, Бертран, Клодел, Шарбоно и двама детективи от Сен Ламбер. Директорът на лабораторията Стефан Патило седеше в далечния край на масата, а вдясно от него имаше човек от прокуратурата. Всички станаха като един, когато пристигнах, и тревогата ми се засили. Ръкувах се с Патино и прокурора. Другите ми кимнаха с безизразни лица. Опитах се да прочета нещо в очите на Райън, но той избягваше погледа ми. Когато заех единствения останал стол, дланите ми вече бяха изпотени, а възелът в стомаха ми бе по-стегнат от всякога. Нима това събрание бе свикано, за да бъдат обсъдени действията ми? Да се проверят обвиненията на Клодел по мой адрес?

Патино започна, без да губи време. Сформираше се специален отряд. От всички ъгли щеше да се анализира вероятността за наличие на сериен убиец, подробно щяха да се разследват всички свързани случаи, настъпателно да се проследява всяка възможна следа. Известните сексуални насилници щяха да бъдат призовани и подложени на разпит. Шестима детективи щяха да работят единствено по тези случаи, а Райън отговаряше за координацията помежду им. Аз трябваше да продължа обичайната си работа, но да действам като неофициален член на екипа. Долу бе освободена специална зала, в която да се съберат всички досиета и материали по случаите. Разглеждаха се седем случая. Специалният отряд щеше да проведе първото си събрание днес следобед. Щяхме ежедневно да информираме господин Гавро и прокуратурата за напредъка си.

Просто така. Край. Върнах се в кабинета си по-скоро зашеметена, отколкото облекчена. Защо? Кой? Бях настоявала на теорията си за серийния убиец почти месец. Какво се бе случило, за да й повярват най-после? Седем случая? Кои бяха другите два?

Защо питаш, Бренън? Ще научиш.

Наистина научих. В един и половина влязох в голямата зала на втория етаж. Четири маси образуваха островче по средата, по стените бяха закачени преносими черни дъски и табла за съобщения. Детективите се бяха скупчили в дъното на залата като купувачи на щанд от търговско изложение. На таблото, което разглеждаха, бяха закачени познатите карти на Монреал и метрото, и двете набодени с цветни кабари. Още седем табла висяха на стената, всяко с по една снимка и име на жена отгоре. Пет ми бяха до болка познати, другите две — не.

Клодел ме удостои с около половинсекунден поглед, другите ме поздравиха сърдечно. Разменихме си коментари за времето, после седнахме около масите. Райън ни раздаде по един тефтер от купчината в центъра и се заловихме за работа.

— Всички знаете защо сме тук и сте наясно как да си вършите работата. Просто искам да се уверя, че сте обърнали внимание на няколко неща на този етап.

Обходи с поглед групата, после посочи купчината с папки.

— Искам да проучите добре тези досиета. Изчетете ги внимателно. Асимилирайте всяка подробност. Вкарваме информацията в компютър, но това ще отнеме известно време. Засега ще използваме старомодните средства. Ако има нещо, което ви се струва важно, каквото и да е, поставете бележка за него на таблото на съответната жертва.

Всички кимнаха.

— Днес ще получим актуализирания списък на регистрираните за сексуални престъпления. Разпределете си ги, разпитайте всекиго от тях и разберете къде са се забавлявали напоследък.

Райън отново ни огледа един по един.

— Изключително важно е да работим като екип. Нямаме нужда от индивидуалисти. Нито от герои. Говорете. Обменяйте информация. Споделяйте идеите си. Само така ще заловим този негодник.

— Ако има такъв. — Клодел.

— Ако няма, Люк, разчистването ще е още по-полезно, ще заловим доста негодници. И в двата случая печелим.

Клодел се нацупи и започна да драска върху листа пред себе си.

— Също толкова важно е да се погрижим за сигурността — продължи Райън. — Никакво изтичане на информация.

— Патино ще съобщи ли за нашата малка гражданска групичка? — Шарбоно.

— Не. В известен смисъл ние работим под прикритие.

— Ако хората чуят думите „сериен убиец“, ще настане паника. Чудно как още не са научили. — Пак Шарбоно.

— Очевидно пресата не е направила връзката. Не ме питайте защо. Засега Патино предпочита нещата да си останат така. Това може да се промени.

— Пресата има къса памет. — Бертран.

— Не, по-скоро е от коефициента им на интелигентност:

— Не могат да покрият долната граница.

— Добре, добре. Да продължаваме. Ето с какво разполагаме.

Райън обобщи всеки от случаите. Слушах мълчаливо как моите идеи, дори точните ми думи изпълваха въздуха и се записваха в тефтерите на останалите. Е, част от идеите бяха и на Добжански, но аз ги бях предала.

Осакатяване. Генитално проникване. Обявите за имоти. Спирките на метрото. Някой все пак ме бе чул. Нещо повече, бяха направени проверки. Месарницата, където някога работела Грейс Дамас, била само на една пресечка от „Сен Лоран“. Близо до апартамента на Сен Жак. И до станцията Бери-КУМ. Така се връзваше с останалите случаи. Ставаха четири от пет. Точно това бе наклонило везните в моя полза. Това и Джей Ес.

След нашия разговор Райън убедил Патино да изпрати официално запитване до Куонтико. Джей Ес се съгласил да разгледа случаите от Монреал като изключително спешни. Поредица от факсове му бе осигурила необходимата информация и три дни по-късно Патино получил профила. Това се бе оказало решаващо. Патино започнал да действа. И ето го специалния отряд.

Чувствах се облекчена, но и пренебрегната. Бяха се възползвали от моя труд и ме бяха оставили да се потя. Като влязох на срещата сутринта, се страхувах, че ще бъда наказана, а не че безмълвно ще възприемат действията ми като добре свършена работа. Независимо от всичко, опитах се да прикрия гнева си.

— Е, според Куонтико какво трябва да търсим?

Райън извади тънка папка от купчината, отвори я и зачете:

— Мъж. Бял. Френскоговорящ. Вероятно със средно образование. Предполага се, че има предишни ДСП…

— Какво беше това? — Бертран.

— Дребни сексуални престъпления. Воайорство. Неприлични телефонни обаждания. Ексхибиционизъм.

— Все готини неща. — Клодел.

— Като Манекена. — Бертран.

Клодел и Шарбоно изсумтяха.

— По дяволите! — Клодел.

— Моят човек. — Шарбоно.

— Кой, по дяволите, е Манекена? — Кетърлинг от Сен Ламбер.

— Малкият червей влиза в апартаментите, натъпква с дрехи една женска нощница — получава се нещо кукла или манекен, после я намушква с нож. Прави този номер от пет години.

Райън продължи да чете, като подбираше фрази от доклада:

— Внимателно планира всичко. Вероятно използва измама, за да установи контакт с жертвата. Би могло да е чрез обявите за продажба на имоти. Навярно е женен…

— Защо? — Русо.

— Скривалището. Не може да води жертвите вкъщи при жена си.

— Или при мама. — Клодел.

Райън продължи с доклада:

— Вероятно предварително избира и подготвя никое изолирано място.

— А онази дупка? — Кетърлинг.

— По дяволите, Жилбер поръси навсякъде с „Луминол“. Ако имаше и капка кръв, щеше да светне като полилей. — Шарбоно.

Докладът:

— Изключителното насилие и жестокост подсказват необуздан гняв. Вероятна ориентация към отмъстителност. Садистични фантазии, включващи доминиране, унижаване, болка. Възможен религиозен елемент.

— Защо? — Русо.

— Статуята, местата, където са захвърлени труповете. Ганьон беше в Семинарията, Дамас — в манастир.

Следващите няколко минути никой не проговори. Клодел барабанеше с химикалката си.

— Доста много „възможно“ и „вероятно“. — Клодел.

Това, че той продължаваше да се противи на теорията за един-единствен убиец, ме подразни.

— Също така е възможно и вероятно скоро да има ново убийство. — сопнах се аз.

Лицето на Клодел замръзна в обичайната навъсена маска, която сведе към тефтера.

Раздвижване.

— Доктор Добжански направил ли е дългосрочна прогноза? — попитах по-спокойно.

— Краткосрочна — изрече намръщено Райън и се върна към профила. — Индикации за загуба на контрол. Нарастваща дързост. Скъсяване на интервалите. — Затвори папката и я бутна към средата на масата. — Ще продължи да убива.

Отново мълчание.

Накрая Андрю погледна часовника си. Всички направихме същото — като роботи на конвейерна линия.

— Е, да се залавяме с проучването на досиетата. Добавете всичко, което имате и което не е включено в тях. Люк, Мишел, Готие е случай на Градската полиция, така че вие разполагате с повече информация за него.

Шарбоно и Клодел кимнаха.

— Питр е била в юрисдикцията на квебекското Управление за сигурност. Аз ще проверя всичко отново. Другите са по-скорошни, би трябвало материалите да са по-подробни.

Тъй като бях напълно запозната с петте случая, започнах да чета папките на Питр и Готие. Случаите датираха съответно от ’88-а и ’89 г.

Полуголото, силно разложено тяло на Констанс Питр било намерено в изоставена къща в Кханауаки — индиански резерват нагоре по реката спрямо Монреал. Мари — Клод Готие била открита зад „Вандом“ — разпределителната станция на метрото за влаковете към западните предградия. И двете жени били жестоко пребити, с прерязани гърла. Готие била на двайсет и осем, Питр — на трийсет и две. И двете не били омъжени. Живеели сами. Обичайните заподозрени били разпитани, обичайните следи — проверени. Навсякъде стигнали до задънена улица.

Прекарах три часа в четене на материалите от папките, които — в сравнение с тези, които изучавах през последните шест седмици — бяха доста оскъдни. И двете жени били проститутки. Това ли е причината за съвсем ограничените разследвания? Използвани приживе, пренебрегнати в смъртта? Прав им път?

Разгледах семейните снимки на всяка от жертвите. Лицата им бяха различни, но си приличаха по доста смущаващ начин. Бледите лица, силният грим, студеният, безразличен поглед. Израженията им ми напомниха за нощта в Мейн, когато наблюдавах живота на улицата от първия ред. Примирение. Отчаяние. Там ги бях видяла на живо.

Разпръснах снимките от местопрестъпленията. Предварително знаех какво ще видя там. Питр: двора, спалнята, трупа. Готие: станцията, храстите, трупа. Главата на Питр бе почти отделена. Гърлото на Готие също бе прерязано, дясното й око — размазано на пихтия. Изключителната жестокост на нападенията бе причината тези два случая да бъдат включени в разследването ни.

Прочетох полицейския доклад, протоколите от аутопсията и токсикологичния анализ. Изучих всеки разпит и обобщението на следователя. Извлякох всяка подробност за жертвите и най-дребния детайл от живота и смъртта им. Всичко, което можах да изкопча от двете папки, отиде в моята таблица. Не беше много.

Чувах, че другите крачат из стаята, стържат със столовете си по пода, разправят си вицове, но не им обръщах внимание. Когато затворих папките, минаваше пет. Беше останал само Райън. Вдигнах глава и открих, че ме гледа.

— Искаш ли да видиш „Циганите“?

— Какво?

— Чух, че обичаш джаз.

— Да, но фестивалът свърши, Райън. — От кого е чул? Как? Това покана ли беше?

— Вярно. Но и на други места свирят джаз. „Ле Житан“ ще свирят на старото пристанище. Страхотна група.

— Райън, не мисля, че е добра идея. — Напротив. Идеята ми харесваше, но точно затова щях да откажа. Не сега. Не преди разследването да приключи. Не преди да затворят онова животно.

— Хубаво. — Яркосините му очи. — Все пак трябва да хапнеш.

Вярно. Още една замразена вечеря, изядена сама, определено не ме привличаше. Не. Не давай на Клодел дори малък шанс да те обвини в неприлично поведение.

— Вероятно не е д…

— Може да обсъдим какво ти е хрумнало от прочетеното, докато хапваме пица.

— Делова среща.

— Естествено.

Исках ли да обсъдя случаите? Разбира се. Нещо в двата добавени случая ме смущаваше. Нещо повече, бях любопитна да науча чия идея е бил специалният отряд. Райън ни бе поднесъл официалната версия, но какво бе станало в действителност? Имаше ли нещо, което трябваше да знам? Или да избягвам?

— Добре, Райън. Къде искаш да отидем?

Свиване на рамене.

— В пицарията на Анджела?

Близо до моя апартамент. Сетих се за обаждането по телефона в четири часа сутринта, онази сутрин, „приятелката“, с която бе прекарал нощта. Това е параноя, Бренън. Човекът иска да хапне пица. Знае, че можеш да се прибереш сама.

— На теб удобно ли ти е там?

— По път ми е.

По път за къде? Не попитах.

— Добре. Да се видим там след — погледнах часовника си — трийсет минути?

Отбих се вкъщи, нахраних Бърди, нарочно не се погледнах в огледалото. Не се сресах. Не си сложих руж. Делова вечеря.

В шест и петнайсет Райън вече пиеше студена бира, а аз — диетична кола, докато чакахме вегетарианската пица. Неговата половина без козе сирене.

— Правиш грешка.

— Не го обичам.

— Консерватизъм.

— Въпрос на вкус.

Говорихме си празни приказки известно време, после смених темата:

— Разкажи ми за добавените случаи. Защо Питр и Готие?

— Патино ми възложи да изровя всички неразкрити убийства, които съвпадат с определения профил. От осемдесет и пета година насам. В общи линии моделът, за който ти настояваше. Жени, убити по особено жесток начин, с осакатени трупове. Клодел провери за такива случаи в архива на Градската полиция. Помолихме местните полицейски участъци да направят същото. Засега изскочиха тези два.

— Само в рамките на провинцията ли?

— Не точно.

Сервитьорката пристигна и двамата замълчахме, докато тя наряза и сервира пицата. Райън си поръча още една бира. Аз пропуснах, с леко съжаление. Сама си си виновна, Бренън.

— Не си и помисляй да ядеш от моята половина.

— И без това не ми харесва. — Той пресуши чашата си. — Знаеш ли какво минава през стомаха на козите?

Знаех, но не го коментирах.

— Какво означава „не точно“?

— Първоначално Патино поиска да проверим случаите във и около Монреал. Когато профилът от Куонтико дойде, той изпрати комбинирано описание от нашите доклади и профила до регионалните управления, за да проверят дали имат подобни случаи в архивите си.

— И?

— Нищо. Изглежда, имаме си работа с местно момче.

Няколко минути ядохме мълчаливо.

Накрая той попита:

— Какви са впечатленията ти?

Не отговорих веднага.

— Имах само три часа, за да се запозная с тях, но някак не ми изглеждат наред.

— Защото са били проститутки ли?

— И това. Но и нещо друго. Убийствата са много жестоки несъмнено, но са и някак прекалено…

Цял следобед безуспешно се опитвах да намеря точната дума, с която да определя вътрешното си чувство. Оставих парчето пица в чинията си.

— … мръсни.

— Мръсни?

— Мръсни.

— За бога, Бренън, ти какво искаш? Видя ли апартамента на Адкинс? Или на Моризет Шанпу? Приличаха на бойно поле.

Кимнах:

— Нямам предвид кръвта. Сцените на местопрестъпленията на Питр и Готие ми се сториха… — Отново потърсих точната дума. — Разхвърляни. Непланирани. При другите оставаш с впечатлението, че този човек е знаел много добре какво прави. Влязъл е в домовете им. Донесъл е оръжието си. Отнесъл го е със себе си. Никога не е намирано оръжие на местопрестъплението, нали?

Той кимна.

— А при Готие са намерили ножа.

— Без отпечатъци, което може да означава планиране.

— Било е зима. Убиецът сигурно е носел ръкавици заради студа.

Разклатих чашата с колата си.

— Телата изглеждаха, като че са били изоставени току-що. Набързо. Готие е била по очи. Питр — на една страна, с разкъсани дрехи, със смъкнат до глезените панталон. Погледни отново снимките на Моризет Шанпу или Адкинс. Телата изглеждат внимателно нагласени. И двете са лежали по гръб, с разтворени крака и ръце в определено положение. Като кукли. Или балерини. За бога, Адкинс изглеждаше, сякаш е легнала, докато е правела пирует. Дрехите им не бяха разкъсани, а внимателно разкопчани. Сякаш е искал да покаже какво им е причинил.

Райън не каза нищо. Сервитьорката се появи, за да се увери, че сме харесали пицата. Нещо друго? Само сметката.

— Просто имам различно усещане по отношение на тези два случая. Може и да греша.

— Точно това трябва да разберем.

Райън взе сметката и вдигна ръка с жест „не спори, аз ще платя“.

— Този път плащам аз. Другият път е твой ред.

Спря протеста ми, като се пресегна и постави пръст върху горната ми устна. Бавно плъзна показалеца си до ъгълчето на устата ми, после го вдигна пред очите ми.

— От козето сирене — показа той.

Да ме бяха полазили мравки, щяха да ми направят по-малко впечатление.

Прибрах се в празния си апартамент. Не се изненадах, но вече започвах да се тревожа за Габи и се надявах да се появи отново. Най-вече за да я изпратя да си събира багажа.

Легнах на канапето и включих бейзболния мач. Мартинес току-що бе отбелязал точка. Говорителят крещеше като луд.

Гледах, докато гласът на говорителя изтъня до някакъв смътен шум и собствените ми мисли надделяха. Връзваха ли се Питр и Готие с останалите? Какво значеше Кханауаки? Питр беше индианка от племето мохауки. Всички други бяха бели. Преди четири години индианците бяха барикадирали моста „Мерене“ и превърнаха в ад живота на хората, пътуващи за работа от предградията. Чувствата между обитателите на резервата и съседите им си останаха далеч от сърдечните. Дали това имаше някакво значение?

Готие и Питр са били проститутки. Питр е била арестувана няколко пъти. Никоя друга от жертвите нямаше досие в полицията. Този факт важен ли беше? Ако жертвите са били избирани произволно, каква е вероятността две от седем да са проститутки?

Наистина ли сцените на местопрестъпленията при Моризет Шанпу и Адкинс показваха предварително обмисляне? Въобразявах ли си грижливата подредба? Или беше случайност?

Имаше ли религиозен елемент в тази история? Въпрос, върху който не бях мислила досега. Ако имаше такъв подтекст, какво означаваше той?

Накрая се унесох в неспокоен сън. Бях в Мейн. Габи ми махаше от един прозорец на горния етаж на някакъв западнал хотел. Стаята зад нея бе слабо осветена и виждах, че вътре се движат някакви фигури. Опитах се да пресека улицата, за да отида при нея, но жените пред хотела започнаха да ме замерят с камъни. До Габи се появи едно лице. Беше Констанс Питр. Тя се опитваше да нахлузи нещо през главата на Габи — рокля или някаква роба. Габи се дърпаше, но движенията й ставаха все по-трескави.

Един камък ме удари в корема и ме върна рязко в настоящето. Бърда току — що се бе приземил върху мен и сега стоеше, вирнал опашка и вперил поглед в лицето ми.

Отместих го и седнах.

— Какво, по дяволите, значеше това, Бърд?

Сънищата ми не са особено оригинални. Подсъзнанието ми взема някое скорошно преживяване и го хвърля насреща ми, често под формата на загадка. Понякога се чувствам като крал Артур, отчаян от неясните отговори на Мерлин.

Хвърлянето на камъните. Очевидно е свързано с успешния удар на Мартинес от бейзболния мач. Габи. Явно защото мисля за нея постоянно. Мейн. Проститутките. Питр. Питр, която се опитва да облече Габи. Габи ми маха за помощ. Някъде у мен започна да се поражда страх.

Проститутки. Питр и Готие са били проститутки. Питр и Готие са мъртви. Габи работи с проститутки. Габи бе станала жертва на тормоз. Габи изчезна. Може би има връзка? Дали не е в опасност?

Не. Тя те използва, Бренън. Често го прави. Ти винаги се връзваш.

Страхът не си отиваше.

Ами онзи мъж, който я следеше? Тя изглеждаше наистина изплашена.

Тръгна си, без да остави дори бележка.

Не е ли това странно, дори и за Габи? Страхът се засили.

— Добре, доктор Маколи, нека проверим.

Отидох в спалнята за гости и се огледах. Откъде да започна? Вече бях събрала вещите й и ги бях струпала на пода в дрешника. Не изпитвах никакво желание да ровя в тях.

Боклукът. Това е по-безобидно. Изсипах кошчето върху бюрото. Носни кърпички. Хартийки от бонбони. Станиол. Касова бележка от „Лимит“. Бележка от банкомат. Три топчета намачкана хартия.

Разгънах едно жълто топче. Почеркът на Габи.

Съжалявам, не мога да се справя с това. Никога няма да си простя, ако…

Тук прекъсваше. Бележка за мен?

Отворих другото жълто топче:

Няма да се поддам на този тормоз. Ти си дразнител, който трябва…

Пак беше се отказала. Или е била прекъсната. Какво се е опитвала да каже? На кого?

Другото топче беше бяло и по-голямо. Когато го разгънах, ме прониза страх, а всички упреци, който и бях отправяла мислено, се изпариха на мига. Пригладих листа с разтреперана ръка и се взрях в него.

В средата имаше нарисувана с молив женска фигура, с подробно начертани гърди и гениталии. Торсът, ръцете и краката бяха нахвърляни грубо, лицето — просто овал с леко засенчени черти. Коремът на жената бе разпорен, органите се подаваха от него и обграждаха централната фигура. В долния ляв ъгъл с непознат почерк бе написано:

Всяко движение, което правиш. Всяка стъпка, която предприемаш. Не ме нарязвай.

30.

Цялата ме побиха тръпки. О, боже, Габи! В какво си се забъркала? Къде си? Огледах бъркотията край себе си. Това обичайният хаос на Габи ли беше или последица от паническо бягство?

Препрочетох недовършените бележки. За кого бяха предназначени? За мен? За мъжа, който я следеше? Никога не бих си простила, ако какво? Дразнител, който трябва да бъде какво? Погледнах рисунката и изпитах същото чувство, връхлетяло ме, докато гледах рентгеновите снимки на Маргарет Адкинс. Зловещо предчувствие. Не. Не и Габи!

Успокой се, Бренън. Мисли!

Телефонът. Позвъних в апартамента на Габи и в офиса й. Телефонен секретар. Гласова поща. Плодовете на електронната епоха.

Мисли!

Къде живееха родителите й? Троа Ривиер? Справки. Само един Маколи. Нийл. Обади се възрастна жена. Говореше на френски. Толкова се радва да ме чуе. Много време мина. Как си? Не, не са говорили с Габриел от няколко седмици. Не, това не е необичайно. Младите са толкова заети. Нещо не е наред ли? В никакъв случай. Обещание за скорошно гостуване.

Сега какво? Не познавах никой от сегашните приятели на Габи.

Райън?

Не. Той не ти е настойник. Пък и какво ще му кажеш?

Успокой се. Помисли! Взех си диетична кола. Реакцията ми преувеличена ли беше? Върнах се в спалнята на Габи и отново разгледах рисунката. Преувеличена реакция? По дяволите, по-скоро недостатъчно активна! Проверих един номер, взех телефона и набрах.

— Ало.

— Здрасти, Джей Ес. Темп е.

— Боже мой! Две обаждания за една седмица. Признай си. Липсвам ти непоносимо.

— Мина повече от седмица.

— Всичко по-кратко от месец ми изглежда като неустоимо привличане. Какво става?

— Джей Ес, аз…

Долови тревогата в гласа ми и поведението му се промени, закачливостта бе заменена от искрена загриженост.

— Добре ли си, Темп? Какво има?

— Свързано е с онези случаи, за които ти разказах миналата седмица.

— Какво е станало? Веднага изготвих профила. Надявам се да си дават сметка, че го дължат на теб. Получиха ли вече доклада ми?

— Да. Всъщност твоят доклад промени ситуацията. Решиха да сформират специален отряд.

Не знаех как да му обясня тревогата си за Габи, не исках да злоупотребявам с приятелството ни.

— Може ли да ти задам още няколко въпроса? Има още нещо, което ме тревожи, и не знам как…

— Защо изобщо питаш, Бренън? Говори направо.

С какво да започна? Трябваше да си направя списък. Главата ми бе като стаята на Габи — хаос от мисли и образи.

— Този път е различно.

— Да, вече го каза.

— Мисля, че се интересувам от това, което ти наричаш дребни сексуални престъпления.

— Добре.

— В тях включват ли се неща като преследване на някого, тормоз по телефона, без да се прави нищо открито заплашително?

— Възможно е.

Започни с рисунката.

— Предния път ми каза, че престъпниците често си пазят спомени. Например ленти и рисунки?

— Точно така.

— Това отнася ли се и за извършителите на дребни сексуални престъпления?

— Кое?

— Рисунките и другите неща?

— Понякога.

— Може ли съдържанието нададена рисунка да е индикатор за степента на насилие, на която е способен съответният човек?

— Не е задължително. За някого рисунката може да служи като отдушник, начин да изиграе насилието, без действително да го упражни. За друг може да бъде спусъкът, който го подтиква към действие. Може да е и възстановяване на нещо вече извършено.

Страхотно.

— Намерих рисунка на жена с разпорен корем и разпилени вътрешности. Какво подсказва това?

— Милоската Венера без ръце. Незнайният воин без член. Какво означава? Изкуство? Цензура? Сексуално отклонение? Трудно е да се определи, ако го разглеждаш изолирано.

Мълчание. Какво да му кажа?

— Тази рисунка сред нещата на Сен Жак ли беше? — попита Джей Ес.

— Не. — „Намерих я в кошчето за боклук в спалнята ми за гости.“ — Ти каза, че престъпниците често преминават към все по-високи нива на насилие, нали така?

— Да. Отначало може да се ограничават само до воайорство или неприлични телефонни обаждания. Някои си остават на това ниво, други преминават към по-големи предизвикателства: ексхибиционизъм, преследване, дори незаконно проникване в дома на жертвата. За трети и това не е достатъчно: те изнасилват и дори убиват.

— Значи някои сексуални садисти могат всъщност да не упражняват насилие?

— Пак се връщаш на темата за сексуалния садизъм. Но отговорът на твоя въпрос е „да“. Някои от тях осъществяват фантазиите си по други начини. Използват неодушевени предмети или животни, а понякога си намират подходящи партньори.

— Подходящи партньори?

— Партньори, които се съгласяват с всичко, което изисква фантазията. Подчинение, унижение, дори болка. Може да е съпругата, приятелката, някоя, която го прави срещу заплащане.

— Проститутка?

— Да. Повечето проститутки са съгласни на ролеви игри в известни граници.

— Това може ли да намали склонността към насилие?

— Може, докато партньорката е съгласна да играе тази игра. Често нещата се влошават точно когато на нея й писне. Дълго време понася да му бъде боксова круша, в един момент дърпа чертата или дори заплашва, че ще се оплаче. Той се вбесява, убива я и открива, че това му доставя удоволствие. Така че решава да го повтори.

Нещо в думите му ме разтревожи.

— Чакай да си изясня нещо. Какви неодушевени предмети?

— Снимки, кукли, дрехи. Какво ли не. Имахме един престъпник, който пребиваше плакат в цял ръст на някакъв негър травестит.

— Не искам да питам защо.

— Дълбоко вкоренен гняв към чернокожите, обратните и жените. И така си доставяше сексуално удовлетворение.

На заден фон се чуваше „Фантомът на операта“.

— Джей Ес, ако един мъж постъпва по този начин, ако се възбужда от снимки или използва кукла например, това значи ли, че по всяка вероятност няма да започне да убива?

— Може би, но пак ще повторя, никой не знае какво може да се промени, което да го накара да пресече границата. Понякога и една порноснимка стига, друг път — не.

— Може ли да прави и двете?

— И двете какво?

— Да преминава от безобидното към насилието и обратно. Да убива някои, а други само да преследва и тормози?

— Разбира се. Първо, поведението на жертвата може да промени уравнението. Ако той се почувства обиден или отхвърлен от нея. Ако тя каже нещо неподходящо, ако завие наляво вместо надясно. Тя дори няма да разбере. Не забравяй, повечето серийни убийци не познават жертвите си. Но тези жени присъстват във фантазията му. Или може да си представя дадена жена в една роля, а друга — в съвсем различна. Обича жена си, но излиза и убива. Вижда една непозната като плячка, а друга — като приятелка.

— Следователно, въпреки че е започнал да убива, той пак може от време на време да се връща към предишните си по-безобидни тактики?

— Възможно е.

— Значи някой, който привидно извършва дребни сексуални престъпления, може да се окаже много по-опасен?

— Определено.

— Тоест човек, който се обажда на жертвата, преследва я, праща й страшни рисунки, не е задължително безопасен, въпреки че не влиза във физически контакт?

— Говориш за Сен Жак, нали?

Нали?

— Прилича ли ти на него?

— Просто предположих, че обсъждаме него. Или онзи там, с когото се занимавате.

Отвори си съзнанието, позволи на фантазията да се разгърне…

— Джей Ес, това е нещо лично.

— Какво искаш да кажеш?

Разказах му всичко. За Габи. За страха й. За бягството й. За моята обида. А сега за страха ми.

— По дяволите, Бренън, как успяваш да се забъркаш в такива неща? Виж, това, което ми казваш, звучи доста неприятно. Възможно е мръсникът на Габи наистина да е Сен Жак. Той преследва жените. И Сен Жак прави същото. Той рисува изкормени жени, няма нормален сексуален живот и носи нож. И Сен Жак — или който е този психар — убива жени, после ги разчленява или осакатява. Ти какво мислиш?

Извърни лице от ярката светлина на деня…

— Кога за пръв път е забелязала този човек? — попита Джей Ес.

— Не знам.

— Преди или след като започна тази история?

— Не знам.

— Какво всъщност знаеш за него?

— Почти нищо. Мотае се край проститутките, плаща си за секс, после си прави някаква постановка с бельо. Носи нож. Повечето жени не биха искали да имат нищо общо с него.

— Това звучи ли ти добре?

— Не.

— Темп, искам да съобщиш за това на хората, с които работиш. Нека те да проверят ситуацията. Казваш, че Габи е непредсказуема, така че вероятно не е станало нищо. Може просто да е заминала за някъде. Но тя е твоя приятелка. Ти си била заплашена. Черепът. Мъжът, който те е преследвал с колата.

— Възможно е.

— Габи е била отседнала при теб. После е изчезнала. Една проверка няма да навреди.

— Точно така. Клодел веднага ще се втурне и ще го арестува.

Почувствай ме, докосни ме…

Джей Ес каза нещо, но мислите ми рязко смениха посоката си. Бельо. Нож. Една проститутка на име Джули участваше в горички по бельо. Рисунка на кърваво убийство с надпис „не ме нарязвай“. Статиите от вестници в стаята на улица „Берже“ — една от тях бе за маниак, който крадял бельо, друга беше с моята снимка, оградена с „Х“. Череп, набучен в градината ми. Ужасеното лице на Габи в четири сутринта. Хаосът в спалнята й.

Помогни ми с музиката на нощта…

— Трябва да тръгвам, Джей Ес.

— Темп, обещай ми, че ще изпълниш това, което ти казвам. Малко е вероятно, но може психарят на Габи да е същият с бърлогата на улица „Берже“. Може той да е вашият убиец. Ако е така, ти си в опасност. Пречиш му, така че си заплаха за него. Този тип има снимката ти. Може би точно той е поставил черепа на Грейс Дамас в двора ти. Знае коя си. Знае къде си.

Не чувах Джей Ес. В мислите си вече бях тръгнала.

Отне ми трийсет минути да прекося Сентървил, да се изкача до Мейн и да намеря мястото си за паркиране. Прескочих опънатите крака на някакъв пияница, седнал с клюмнала глава, заслушан в кънтрито, чуващо се глухо през тухлената стена, на която бе опрял гърба си. Той се усмихна и ми махна с ръка, после я обърна с дланта нагоре и я протегна към мен.

Бръкнах в джоба си и му пуснах една монета. Може би щеше да наглежда колата ми.

Из Мейн се разхождаха тълпи нощни птици, сред които си запробивах път. Просяци, проститутки, наркомани и туристи. Добре дошли в хотел „Сен Лоран“.

За разлика от предишното ми идване, този път имах план. Проправих си път по „Сент Катрин“ с надеждата да открия Джуъл Танбо. Не беше лесно. Въпреки че обичайната навалица се бе събрала пред хотел „Гранада“, Джуъл не беше сред тях.

Пресякох улицата и огледах преценяващо жените. Никоя не посегна да ме замери с камък. Възприех това като добър знак. Сега какво? От последното си посещение при тези дами имах доста ясна представа какво не трябва да правя. Това обаче не ми подсказа как да подходя.

Имам едно правило, което обикновено ми помага в живота: Когато се съмняваш, не прави нищо. Ако не си сигурна, не купувай, не коментирай, не се обвързвай. Стой си мирно. Отклонението от тази максима обикновено винаги ме е карало да съжалявам.

Намерих едно бетонно блокче, изчистих счупените стъкла и седнах. Събрани колене. Поглед, вперен в „Гранада“. Зачаках. И чаках. И чаках…

Известно време бях заинтригувана от сапунената опера, която се разиграваше наоколо. Докато Мейн светува. Полунощ дойде и отмина. Стана един часът. Последва. Сценарият продължаваше да се върти около прелъстяване и експлоатиране. Младост и безнадеждност. Запълвах времето с разни игри за раздвижване на мозъка, измислях остроумни заглавия.

В три часа загубих всякакъв интерес. Бях изморена, обезсърчена и отегчена. Знаех, че наблюдението не е забавно, но не бях подозирала колко вцепеняващо е всъщност. Изпих няколко литра кафе, съставих безброй списъци в главата си, съчиних няколко писма, които нямаше да напиша, и поиграх на „познай житейската история“ на доста граждани на Квебек. Проститутките и техните клиенти идваха и си отиваха, но от Джуъл Танбо нямаше и следа.

Изправих се и раздвижих гръбнака си, искаше ми се да разтрия изтръпналия си задник, но реших, че идеята не е добра. Следващия път никакво седене върху цимент в напразно очакване на някаква проститутка, която може да е заминала за Саскатун.

Тъкмо се канех да тръгна към колата си, когато един бял понтиак спря до отсрещния тротоар. Появи се оранжева коса, последвана от познатото лице и деколте.

Джуъл Танбо затръшна вратата на понтиака, после се наведе към прозореца, за да каже нещо на шофьора. След секунда колата потегли бясно, а Джуъл се присъедини към двете жени, седнали на стъпалата пред хотела. Под пулсиращото неоново осветление те изглеждаха като трио домакини от предградията, които си разменят клюки в кварталното кафене. Смехът им се разнесе в нощния въздух. След минута Джуъл се изправи, намести ластичната си минипола и тръгна по улицата.

Мейн се канеше да заспива, търсачите на развлечения си бяха отишли, а боклукчиите тъкмо се появяваха. Джуъл вървеше бавно, въртейки ханш в някакъв неин си ритъм. Пресякох по диагонал и я настигнах.

— Джуъл?

Тя се обърна, а на лицето й се изписа въпросителна усмивка. Не това бе очаквала. Очите й се плъзнаха по лицето ми, озадачени и разочаровани. Изчаках да ме познае.

— Маргарет Мийд.

Усмихнах се:

— Темп Бренън.

— Правиш проучване за някоя книга ли? — Размаха ръката си във въздуха, сякаш изписваше заглавие. — Задник върху капака на колата, или Моят живот сред проститутките. — Мек южняшки английски с езерен ритъм.

Засмях се:

— Може и да се продава. Да повървя ли с теб?

Джуъл сви рамене, изпуфтя, после се обърна и поднови бавното въртене на ханша си. Тръгнах редом с нея.

— Още ли търсиш приятелката си, скъпа?

— Всъщност се надявах да намеря теб. Не очаквах, че ще се появиш толкова късно.

— Детската градина още е отворена, сладурче. Трябва да работиш, за да останеш в бизнеса.

— Вярно е.

Изминахме няколко крачки в мълчание, моите маратонки бяха като ехо на нейните метални токчета.

— Отказах се да търся Габи. Не мисля, че тя иска да я намеря. Дойде да ме види преди една седмица, после пак изчезна. Предполагам, че ще се появи, когато сама реши.

Погледнах да видя реакцията й. Джуъл сви рамене и не каза нищо.

— Всъщност искам да говоря с Джули.

Джуъл спря и се обърна към мен. Лицето й изглеждаше изморено, сякаш изхабено от нощта. От живота. Извади пакет цигари от деколтето си, запали си една и издуха дима нагоре.

— Май е най-добре да си отидеш у дома, скъпа.

— Защо?

— Още преследваш убийци, нали?

Джуъл Танбо не бе глупачка.

— Мисля, че има един на свобода.

— И смяташ, че това е онзи каубой, с когото си играе Джули?

— Просто бих искала да поговоря с него.

Тя дръпна от цигарата, изтръскан с дългия си червен нокът, после се загледа как искрите падат бавно към тротоара.

— Предния път ти казах, че той има мозък като напръстник и характер на влечуго, но се съмнявам да е убил някого.

— Знаеш ли кой е той?

— Не. Тези идиоти са толкова рядко срещани, колкото птичите лайна. Просто не им обръщам внимание.

— Но ти каза, че той може да се държи много гадно.

— Тук всички се държат гадно, скъпа.

— Идвал ли е напоследък?

Тя се замисли над въпроса ми, после над нещо друго, вглъби се в някакъв образ или спомен, за които можех само да гадая.

— Да. Срещнах го веднъж-дваж.

Чаках. Тя пак дръпна от цигарата и погледна една кола, която се движеше бавно по улицата.

— Но не съм виждала Джули.

Отново си дръпна, затвори очи и задържа дима, после го издуха нагоре.

— Нито пък твоята приятелка Габи.

Подадена ръка? Дали да продължа с въпросите?

— Мислиш ли, че мога да го намеря?

— Честно казано, скъпа, не мисля, че можеш да намериш и собствения си задник без карта.

Хубаво е да те уважават.

Джуъл си дръпна за последен път, хвърли фаса и го смачка с крак.

— Хайде, Маргарет Мийд. Да вървим.

31.

Сега Джуъл вървеше решително, а токчетата й тракаха бързо по тротоара. Не бях сигурна къде ме води, но трябваше да оправдае висенето ми на цимента.

Изминахме две пресечки на изток, после завихме наляво по „Сент Катрин“ и пресякохме едно празно пространство. Оранжевата коса на Джуъл се носеше гладко и плавно в нощта, докато аз се препъвах зад нея, проправяйки си път през були асфалт, алуминиеви кутийки, счупени стъкла и изсъхнали растения. Как успяваше тя да се движи сред всичко това на високите си токчета?

Стигнахме до отсрещния край, завихме по алеята и влязохме в ниска дървена сграда, на която нямаше никакъв знак, който да посочи предназначението й. Прозорците бяха боядисани в черно и единствената светлина идваше от окачените коледни лампички, които обливаха интериора в червено. Запитах се каква е целта. Да се възбудят обитателите му късно през нощта?

Огледах се дискретно. Очите ми имаха нужда от няколко секунди, за да привикнат със сумрака, тъй като вътре бе почти толкова тъмно, колкото и навън. Придържайки се към коледната тема, декораторът бе продължил с картонена имитация на чам по стените и напукан червен винил за столовете, а за украса служеха реклами за бира. Покрай едната стена имаше сепарета от тъмно дърво, а край отсрещната бяха струпани каси с бира. Въпреки че барът бе почти празен, въздухът бе пропит от мириса на застоял цигарен дим, евтин алкохол, повръщано, пот и марихуана. Изведнъж моето бетонно блокче започна да ми се струва доста привлекателно.

Джуъл и барманът си кимнаха. Той имаше кожа с цвят на вчерашно кафе и дебели вежди. Изпод тях проследи внимателно движенията ми.

Придружителката ми бавно прекоси бара, оглеждайки всяко лице с привидно безразличие. Един старец й подвикна от края на бара, като размаха бирата си и я покани да седне при него. Тя му изпрати въздушна целувка. Той й показа среден пръст.

Когато минавахме край първото сепаре, нечия ръка се протегна и сграбчи китката на Джуъл. Тя я освободи и постави ръката, която я бе хванала, обратно пред собственика й.

— Кошарката е затворена, сладур.

Пъхнах длани в джобовете си и забих поглед в гърба на Джуъл.

Пред третото сепаре тя спря, скръсти ръце и бавно поклати глава.

— Боже мой — изрече и зацъка с език.

Единственият човек в сепарето седеше, загледан в чаша с мръсно — кафеникава течност, опрял лакти на масата и подпрял лице върху свитите си юмруци. Виждах само върха на главата. Мазна кестенява коса, разделена на неравен път, висеше безжизнено от двете страни на лицето. Беше пълна с пърхот.

— Джули — каза Джуъл.

Лицето не се повдигна.

Джуъл отново зацъка, после се пъхна в сепарето. Последвах я, благодарна и на това оскъдно прикритие. Джуъл извади цигара, запали я и издуха дима нагоре.

— Джули. — Този път по-рязко.

Джули си пое дъх и повдигна брадичката си.

— Джули? — Момичето повтори собственото си име. Говореше, сякаш се бе събудило от дълбок сън.

Сърцето ми заби по-бързо и прехапах долната си устна.

— О, боже!

Гледах едно лице, което бе живяло не повече от петнайсет години. Цветът му можеше да се опише само с нюанси на сивото. Бледата кожа, напуканите устни, празните хлътнали очи с тъмни кръгове под тях създаваха впечатление за човек, дълго лишаван от слънчева светлина.

Джули се втренчи безизразно в нас, сякаш образите ни се формираха в мозъка й прекалено бавно или й бе твърде трудно да ни познае.

— Ще ме черпиш ли една, Джуъл? — заговори на английски. Протегна трепереща ръка през масата. Вътрешната страна на лакътя й беше лилава в сумрачното осветление. Вените на китката й изглеждаха като тънки сиви червеи.

Джуъл запали цигара и й я подаде. Джули пое дима дълбоко в дробовете си, задържа го, после го издуха нагоре, сякаш имитираше по-възрастната жена.

— Да. О, да — промълви тя. Късче от хартията се залепи за долната й устна.

Пак си дръпна със затворени очи, напълно погълната от ритуала на пушенето. Чакахме. Възможностите на Джули не се простираха дотам да върши две неща едновременно.

Джуъл ме погледна неразгадаемо. Оставих я да води разговора.

— Джули, скъпа, работи ли тази вечер?

— Малко. — Момичето пак си дръпна продължително и изкара дима през носа си. Тя явно не се интересуваше защо сме там. Съмнявах се дали изобщо се интересува от нещо.

След известно време цигарата й свърши, Джули изгаси фаса и ни погледна. Изглежда, обмисляше каква друга полза може да извлече от присъствието ни.

— Днес не съм яла нищо — измърмори тя. И гласът, също като очите й, бе безизразен и безцветен.

Погледнах Джуъл. Тя сви рамене и си извади нова цигара. Огледах се. Нямаше меню, нито дъска, на която да е написано какво се предлага.

— Има хамбургери.

— Искаш ли един? — Колко пари имах в себе си?

— Банко ги прави.

— Добре.

Тя подаде глава от сепарето и извика на бармана:

— Банко, донеси ми един хамбургер. Със сирене.

— Имаш неплатени сметки, Джул.

— Аз ще го платя — обадих се, като подадох глава от сепарето.

Банко се бе подпрял на бара, скръстил ръце на гърдите си. Ръцете му приличаха на клони на баобаб.

— Един ли?

Погледнах Джуъл. Тя поклати глава.

— Един.

Прибрах се в сепарето. Джули се бе излегнала в ъгъла и държеше чашата си с две ръце. Челюстта й бе отпусната, а устата — леко отворена. Парченцето хартийка още стоеше на долната й устна, но тя сякаш не го усещаше. Чу се звънец на микровълнова печка, после бръмчене. Джуъл пушеше.

След малко микровълновата печка изсвири четири пъти и Банко се появи с димящия сандвич, увит в найлонова опаковка. Постави го пред Джули и погледна Джуъл и мен. Поръчах си сода. Джуъл поклати глава.

Джули разкъса целофана, вдигна горното хлебче и огледа съдържанието на хамбургера. После доволно отхапа. Когато Банко донесе содата ми, погледнах крадешком часовника си. Три и двайсет. Започвах да си мисля, че Джуъл изобщо няма да заговори.

— Къде работи днес, скъпа?

— Къде ли не. — С пълна уста.

— Не съм те виждала напоследък.

— Бях болна.

— Сега по-добре ли си?

— Ъхъ.

— Работиш ли в Мейн?

— Малко.

— Още ли обслужваш онзи шантавия с нощницата? — Небрежно.

— Кой? — Облиза хамбургера по ръба като дете, което яде сладолед от фунийка.

— Мъжа с ножа.

— Нож? — Разсеяно.

— Сещаш се, скъпа, дребния тип, дето обича да го прави, когато си облечена в нощница като на майка му.

Джули задъвка по-бавно, после спря напълно, но не отговори. Лицето й изглеждаше тебеширено, гладко, сиво и безизразно.

Джуъл забарабани с нокти по масата.

— Хайде, скъпа, размърдай си малко мозъка. Знаеш за кого говоря.

Момичето преглътна, вдигна глава за миг, после отново се съсредоточи върху бургера си.

— Какво за него? — Отхапа отново.

— Просто се чудех дали е наминавал.

— Тя коя е? — Почти неразбираемо.

— Темп Бренън. Приятелка е на доктор Маколи. Познаваш я, нали, скъпа?

— Да не би нещо да не е наред с онзи мъж, Джуъл? Да няма гонорея или СПИН. или нещо такова? Защо питаш за него?

Сякаш разпитвахме дете. Ако изобщо даваше някакви отговори, те бяха разбъркани и произволни, а не свързани с някой от въпросите ни.

— Не, скъпа, просто се чудех дали продължава да идва.

Погледът на Джули срещна моя.

— С нея ли работиш? — попита ме. Брадичката й бе лъснала от мазнина.

— Нещо такова — отговори Джуъл вместо мен. — Иска да поговори с мъжа с нощницата.

— За какво?

— За нищо особено. Най-обикновен разговор.

— Тя да не е глухоняма? Защо говориш вместо нея?

Понечих да кажа нещо, но Джуъл ме сръга да мълча. Джули сякаш не очакваше отговор. Дояде хамбургера си и облиза пръсти. Един по един. Най-после.

— Какво искате от този мъж? Боже, ами и той говореше за нея.

Страхът окова всеки нерв от тялото ми.

— За кого говореше? — попитах веднага.

Джули ме погледна с леко отворена уста, както преди. Когато не говореше или не ядеше, тя сякаш не можеше или не искаше да я държи в затворено положение. Виждах остатъци от храна по зъбите й.

— Защо искате да ми го вземете?

— Да ти го вземем?

— Той е единственият ми редовен клиент.

— Тя не иска да ти взема никого, просто иска да говори с него. — Джуъл.

Малката отпи от питието си. Опитах отново:

— Какво искаше да кажеш, че той също говорел за нея? За кого е говорил, Джули?

На лицето й се изписа недоумение, сякаш вече бе забравила думите си.

— За кого говореше твоят клиент, Джули? — В гласа на Джуъл се усещаше умора.

— Нали се сещаш, за онази старата, дето се навърта при нас, такава едра, с обица на носа и странна коса. — Тя намести един от провисналите си кичури зад ухото. — Иначе е добра. Купи ми понички няколко пъти. За нея ли говорите?

Престорих се, че не виждам предупредителното изражение на Джуъл.

— И какво казваше той за нея?

— Нещо й беше ядосан. Не знам. Не слушам к’во дрънкат клиентите. Чукам ги и си държа ушите и устата затворени. Така е по-безопасно.

— Но този ти е редовен клиент?

— Нещо такова.

— Има ли определени дни, в които идва? — Не се сдържах.

Джуъл ми направи физиономия „добре, оправяй се сама“.

— Какво става, Джуъл? Тя защо ме пита за тези неща? — Пак забърбори като изплашено дете.

— Темп иска да поговори с него. Това е всичко.

— Не ми трябва някой да го подплаши. Откачен е, ама това са ми редовни пари. Много ми трябват.

— Знам, скъпа.

Джули завъртя остатъка от питието си и го изпи наведнъж. Очите й избягваха моите.

— И няма да спра да го обслужвам. Не ми пука какво казват. Като е странен, няма да ме убие или нещо такова. По дяволите, дори не трябва да го чукам! Пък и какво друго да правя в четвъртък? Да се запиша на курс? Да ходя на опера? Ако аз не го взема, някоя друга курва ще го пребара.

Това бе първата проява на емоции, юношеската непокорност в контраст с предишната апатичност. Болеше ме, като я гледах. Но се страхувах за Габи и нямаше да се откажа.

— Виждала ли си Габи наскоро? — Опитах да звуча спокойно.

— Какво?

— Доктор Маколи. Виждала ли си я напоследък?

Сбърчи чело неразбиращо.

— Старата дама с обицата на носа — обясни Джуъл, като натърти на определението за възрастта.

— А! — Джули затвори уста, после я отвори. — Не. Бях болна.

Запази спокойствие, Бренън. Почти свърши.

— Сега по-добре ли си? — попитах.

Тя сви рамене.

— Ще се оправиш ли?

Кимна.

— Искаш ли още нещо?

Поклати глава.

— Наблизо ли живееш? — Мразех, че трябва да я използвам по този начин, но исках още малко информация.

— В хотел „Марсела“. Сещаш ли се, Джуъл, на „Сен Доминик“? Доста сме там. — Изобщо не поглеждаше към мен.

Да. Бях научила това, което ми трябваше. Или щях да го науча много скоро.

Хамбургерът, питието и каквото друго бе взела вече оказваха въздействието си върху Джули. Нахакаността се стопи, заместена от апатия. Тя се отпусна в ъгъла на сепарето и затвори очи, пое си дълбоко дъх и кокалестите й гърди се надигнаха под памучния потник. Изглеждаше изтощена.

Внезапно коледните лампички изгаснаха. Светнаха ярки флуоресцентни лампи и Банко обяви, че ще затваря. Малцината посетители поеха към вратата, мърморейки недоволно. Джуъл пъхна цигарите си в деколтето и ми направи знак да тръгваме. Погледнах часовника си — четири часът. Хвърлих последен поглед към Джули и чувството за вина, което бях потискала през цялото време, сега ме завладя с пълна сила.

Под непрощаващата светлина Джули приличаше на жив труп, на човек, който бавно пристъпва към смъртта. Исках да обвия ръце около нея и да я прегърна. Исках да я заведа в дома й в Бийкънсфийлд или Дорвал, или Норт Хатли, където щеше да яде сандвичи, да отиде на абитуриентски бал. Но знаех, че е невъзможно. Джули щеше да бъде поредната цифра в черната статистика и рано или късно щеше да се озове в моргата.

Платих сметката и излязохме от бара. Ранният утринен въздух беше влажен и хладен и носеше в себе си мириса на реката и на пивоварната.

— Лека нощ, дами — каза Джуъл. — Сега да не отидете на танци!

Тя махна с ръка, обърна се и затрака бързо с токчетата си по алеята. Без да каже дума, Джули тръгна в противоположната посока. Мисълта за дома и леглото ме привличаше като магнит, но ми трябваше още малко информация.

Постоях на място, докато Джули бързаше по алеята, и прецених, че няма да ми е трудно да я проследя.

Движеше се на зигзаг, пресичаше паркинги и алеи, за да стигне по-бързо до една западнала сграда с три апартамента на „Сен Доминик“. Изкачи се по стъпалата, потършува за ключа си и изчезна зад олющената зелена врата. Видях как се залюля завеската на очуканата врата, когато Джули я затръшна. Записах си номера.

Добре, Бренън. Време е залягане. След двайсет минути си бях у дома.

Когато вече лежах под завивките и Бърди се бе сгушил до коляното ми, направих план. Лесно ми беше да реша какво да не върша. Нямаше да се обадя на Райън. Нямаше да подплаша Джули. Нямаше да позволя на малкия кретен с ножа и нощницата да ме забележи. Щях да проверя дали той е Сен Жак. Да открия къде живее. Или къде е сегашното му скривалище. Да се добера до нещо конкретно. После щях да извикам глупаците от специалния отряд. Ето ви го, момчета. Пипнете го!

Звучеше съвсем просто.

32.

Изкарах срядата в мъгла от изтощение. Не бях възнамерявала да ходя в лабораторията, но Ламанш се обади, че му трябва един доклад. Като отидох, реших да остана. Бях мудна и раздразнителна, така че само подредих разни стари случаи и отделих тези, които Денис можеше да изпрати в архива. Това е едно от най-омразните ми занимания и го отлагах от месеци. Свърших чак в четири следобед. Прибрах се вкъщи, вечерях рано и в осем вече бях в леглото.

Когато се събудих в четвъртък, слънчевата светлина струеше в спалнята ми и разбрах, че е доста късно. Протегнах се, претърколих се и погледнах часовника. Десет и двайсет и пет. Добре. Бях наваксала малко от пропуснатия сън. Първа фаза от плана. Нямах намерение да ходя на работа.

Не бързах със ставането, първо си направих мислен списък на нещата, които възнамерявах да свърша. От момента, в който отворих очи, се чувствах заредена с енергия като бегач в деня на маратона.

Отидох в кухнята, направих си кафе и изчетох „Газет“. Хиляди бежанци от войната в Руанда. Квебекската партия на Паризо води с десет пункта пред либералите на премиера Джонсън. „Експо“ са загубили лидерството си в Източната бейзболна лига. Работници се трудят по време на годишната отпуска в строителството. Без майтап. Така и не бях разбрала кой гений бе измислил това. В държава, в която времето е подходящо за строителство само четири — пет месеца, работата спира за две седмици през юли, за да могат работниците да излязат в отпуска. Гениално.

Дотук добре. Преминаваме към втора фаза. Физическа активност.

Навлякох шорти и тениска и отидох във фитнессалона. Трийсет минути на бягащата пътечка и после на гладиатора. Следваше отбиване в „Провиго“, където си купих продукти, достатъчни да нахраня цял Кливланд. Прибрах се у дома и прекарах следобеда в чистене, бърсане, миене и обиране с прахосмукачка. В един момент дори ми хрумна да почистя хладилника, но размислих. Прекалено рисковано.

В седем вечерта домакинската ми треска бе задоволена. Къщата миришеше на препарати за почистване и полиране, масата в трапезарията бе покрита със съхнещи пуловери, имах достатъчно чисто бельо за един месец, а, от друга страна, самата аз изглеждах и миришех така, сякаш бях лагерувала няколко седмици в планината без баня. Бях готова да тръгвам.

Денят бе непоносимо горещ и вечерта не обещаваше захлаждане. Избрах си друг комплект шорти и тениска и чифт износени маратонки. Идеално. Не изглеждах като проститутка, а сякаш се мотаех из Мейн в търсене на стимуланти или компания за вечерта, а може би и двете. Докато карах към „Сен Лоран“, си преговорих плана. Да намеря Джули. Да я проследя. Да открия мъжа с нощниците. Да го проследя. Без да ме забележат. Съвсем просто.

Пресякох „Сент Катрин“, оглеждайки тротоарите и от двете страни. Няколко жени вече бяха излезли пред „Гранада“, но Джули никаква не се виждаше. Не я и очаквах толкова рано. Исках да си осигуря малко повече време, за да се ориентирам в обстановката.

Първата изненада дойде, когато завих по алеята, където обикновено паркирах. Като джин от бутилка, незнайно откъде изникна една едра жена и ми препречи пътя. Беше със силен грим и с врат на бултериер. Не можах да разбера всичките й думи, но смисълът им бе пределно ясен. Дадох на заден и подкарах в търсене на друго място за паркиране.

Намерих го след шест пресечки на север, на една тясна странична уличка с еднотипни къщи. Горещо лято в града. Съседският надзор беше в действие. Двама мъже ме изгледаха от един балкон, а други, седнали на близката веранда, млъкнаха и подпряха кутийките бира на потните си колене. Враждебност ли проявяваха? Любопитство? Незаинтересованост? Силен интерес? Не останах там достатъчно дълго, за да успее някой от тях да се доближи. Заключих колата и бързо изминах разстоянието до края на пресечката.

Поех си по-спокойно дъх, когато завих и навлязох в потока по „Сен Лоран“. Уличен часовник на „Льо Бон Дели“ показваше осем и петнайсет. По дяволите! Исках по това време вече да съм на позиция. Дали да променя плана си? Ами ако съм я изпуснала?

При „Сент Катрин“ пресякох „Сен Лоран“ и отново огледах тълпата пред „Гранада“. Джули я нямаше. Щеше ли изобщо да дойде тук? Откъде щеше да мине? По дяволите! Защо не бях тръгнала по-рано? Нямах време за нерешителност.

Забързах на изток, оглеждайки лицата и от двете страни на улицата, но потокът пешеходци бе нараснал, така че не бях сигурна дали не съм я пропуснала. Пресякох на север през празния паркинг по същия път, по който бях минала с Джуъл преди две вечери. Поколебах се дали да не надникна в бара до алеята. Подминах го, залагайки на това, че Джули не излиза рано.

След няколко минути стоях, прикрила се зад един електрически стълб в далечния край на „Сен Доминик“. Улицата бе пуста и тиха. В сградата на Джули не се забелязваха никакви признаци на живот: тъмни прозорци, дори крушката на верандата не светеше, в сумрака се виждаше само лющещата се боя.

Времето се влачеше. Наблюдавах. Една старица се тътреше с мъка по тротоара, дърпайки количка с парцали. Напрягаше мускули да придвижи събраното по неравния паваж, накрая изчезна зад ъгъла. Скърцащият шум на количката утихна. Нищо друго не смущаваше парцали — вата екосистема на улицата.

Погледнах часовника си — осем и четирийсет. Беше станало много тъмно. Колко дълго да чакам? Ами ако вече бе излязла? Дали да не позвъня на вратата? По дяволите! Защо не я бях попитала за часа? Защо не дойдох по-рано? В плана ми вече се появяваха пукнатини.

Мина още време. Минута може би. Тъкмо се чудех дали да тръгна, когато на горния етаж светна лампа. Не след дълго Джули се появи, облечена в бюстие, минипола и ботуши над коляното. Лицето й, голият корем и бедрата се откроиха като бели петна в сенките на верандата. Скрих се зад стълба.

Тя се поколеба за момент, вирнала брадичка и обвила ръце около кръста си. Сякаш преценяваше вечерта. После слезе по стъпалата и закрачи бързо към „Сент Катрин“. Последвах я, като се стараех да не я изпускам от поглед, без тя да ме забележи.

На ъгъла ме изненада, като зави наляво, а не към Мейн. Хубаво разчиташе на „Гранада“, Бренън, но къде отива тя? Джули си проправяше решително път през тълпата, без да обръща внимание на подвикванията и подсвиркванията на мъжете. Вървеше бързо, така че аз трябваше да подтичвам, за да не я изпусна.

Тълпата оредяваше, докато се движехме на изток, и накрая съвсем изчезна. Удължавах разстоянието помежду ни все повече, но това навярно беше излишно. Джули вървеше решително напред и не се интересуваше от хората наоколо.

Улиците не само ставаха по-безлюдни, но и кварталът се промени. Тук по „Сент Катрин“ се движеха контета с модни прически, стегнати тела с тесни тениски и боядисани дънки, еднополови двойки и тук — там по някой травестит. Бяхме навлезли в района на гейовете.

Следвайки Джули, минавах край кафенета, книжарници и ресторанти на различни етноси. Накрая тя зави на север, после на изток, а след това на юг по задънена улица със складове и занемарени дървени постройки, много от тях с ръждясали метални капаци на прозорците. Тротоарите бяха осеяни с хартии, кутийки от бира и бутилки.

Джули отиде право към един вход някъде по средата на пресечката. Отвори мръсна стъклена врата, покрита с желязна решетка, каза нещо кратко, после изчезна вътре. През прозореца вдясно виждах светеща реклама на бира. И той беше с метална решетка. Над вратата имаше табела БИРА И ВИНО.

Сега какво? Това ли бе мястото на срещата? Навярно на горния етаж или отзад имаше стаи, които можеха да се наемат за час-два? Или това бе барът за срещи, от който щяха да си тръгнат заедно? Дано да е второто. Ако си тръгнеха поотделно, след като са свършили работата, планът ми щеше да се провали. Нямаше да разбера кой е мъжът, за да го проследя.

Не можех просто да застана отпред и да чакам. Забелязах една още по-тъмна дупка от другата страна на улицата. Проход? Подминах бара, в който бе влязла Джули, и пресякох по диагонал към отсрещния тротоар. Открих тесен проход между изоставена бръснарница и някакъв склад. Беше широк около половин метър и в него бе тъмно като в рог.

С разтуптяно сърце се пъхнах вътре и се притиснах до стената. Минаха няколко минути. Въздухът бе тежък и застоял, само дишането ми го раздвижваше. Внезапно някакво шумолене ме накара да подскоча изплашено. Не бях сама. Едно черно петно изскочи от боклука в краката ми и пребяга към дъното на прохода. Гърдите ми се стегнаха и отново ме полазиха тръпки въпреки жегата.

— Спокойно, Бренън. Просто някакъв гризач. Хайде, Джули!

Сякаш ме беше чула, Джули се появи, следвана от мъж с тъмен анцуг с надпис „Университет на Монреал“ на гърдите. Носеше книжна торба под мишница.

Пулсът ми се ускори още повече. Той ли е? Това ли е лицето от камерата над банкомата? Беглецът от улица " Бержс"? Напрегнах се да видя чертите на мъжа, но бе прекалено тъмно, а и той бе много далече. Щях ли да разпозная Сен Жак даже и да го видех по-добре? Съмнително. Снимката бе твърде размазана, а мъжът в апартамента — прекалено бърз.

Двамата гледаха право напред и не се докосваха, нито говореха. Изминаха пътя, по който бяхме дошли е Джули, само че на „Сент Катрин“ се отклониха и продължиха на юг, вместо да завият на запад. Завиха още няколко пъти, криволичейки из улички със западнали апартаменти и изоставени офиси, пресечки, които бяха тъмни и откровено недружелюбни.

Следях ги на половин пресечка разстояние, като внимавах да не вдигам никакъв шум, за да не ме забележат. Нямаше къде да се прикрия. Ако се обърнеха и ме видеха, нямаше да имам никакво извинение: нямаше витрини, които уж да разглеждам, нито вход, в който да вляза, нищо, зад което да се скрия, реално или измислено. Единствената ми възможност бе да продължа да крача с надеждата да стигна до пресечка, преди Джули да ме разпознае. Изобщо не погледнаха назад.

Проправяхме си път през плетеницата от улички и алеи, всяка по-празна и безлюдна от предишната. Продължиха да вървят и изчезнаха зад един ъгъл. Ускорих крачка, изплашена, че ще ги изгубя в краткото време, през което не ги виждах.

Страхът ми се оказа оправдан. Когато завих зад ъгъла, бяха изчезнали. Улицата бе тиха и пуста.

По дяволите!

Огледах сградите от двете страни, обходих с поглед всяка стълба, всеки вход. Нищо. Нито следа от тях.

По дяволите!

Втурнах се по тротоара, вбесена на себе си, че ги бях изгубила. Бях на около половината път до следващата пресечка, когато една врата се отвори и клиентът на Джули излезе на ръждясал железен балкон вдясно на пет-шест метра пред мен. Беше на нивото на раменете ми, с гръб към мен, но анцугът изглеждаше същият. Замръзнах, неспособна да измисля какво да направя.

Мъжът се изплю от балкона. Изтри уста с опакото на ръката си и се прибра вътре, без да ме забележи.

Стоях като закована, с омекнали крака.

„Страхотно, Бренън. Панирай се и провали всичко! Защо не светнеш с някой прожектор или не пуснеш една полицейска сирена?“

Сградата, в която бяха влезли, бе в редица от залепени една за друга къщи. Изглеждаха така, сякаш имаха нужда да се подкрепят, за да не паднат. Махни само една и всички ще се срутят. На табелата и пишеше, че се казва „Дьо Сен Витюс“ и предлага стаи за туристи. Има си хас!

Тук ли живееше той или ползваха мястото само за срещи? Отново зачаках.

Огледах се къде мога да се скрия. Пак забелязах нещо като проход в далечния край на улицата. Прекосих и се уверих в съществуването му. Вече имах опит. Или късмет.

Поех си дъх и се плъзнах в мрака. Почувствах се, все едно се пъхам в кофа за боклук. Въздухът бе топъл и тежък, миришеше на урина и развалена храна.

Стоях в тясното пространство и прехвърлях тежестта си от крак на крак. Заради паяците и хлебарките, които бях видяла на предишното място, не смеех да се облегна на стената. Не можеше да става и дума за сядане.

Времето се влачеше. Очите ми не се отделяха от „Сен Витюс“, но мислите ми бяха на светлинни години оттам. Мислех за Кейти. За Габи. За свети Вит. Кой всъщност беше той? Как ли би се почувствал, ако знаеше, че тази дупка е кръстена в негова чест? Не се ли наричаше така някаква болест? Или онова беше Сент Елмо?

Замислих се за Сен Жак. Снимката от банкомата бе толкова неясна, че чертите на лицето му изобщо не се различаваха. Старецът бе прав. И майка му не би го познала от тази снимка. Освен това може би вече бе променил прическата си или си бе пуснал брада, или пък носеше очила.

Никой не влизаше и не излизаше от „Сен Витюс“. Опитах се да не си представям какво става вътре в една от стаите. Надявах се мъжът да свърши бързо. Много умно, Бренън.

В тясната ми ниша не се чувстваше никакъв полъх, а тухлените стени от двете страни задържаха жегата от деня. Изпотих се и блузата залепна за кожата ми. Косата ми бе влажна и разрошена, от време на време капки пот се стичаха по лицето и врата ми.

Пристъпвах от крак на крак, гледах и мислех. Въздухът бе застинал. Небето просветваше и громолеше тихо. Небесен тътен, нищо повече. Понякога някоя кола осветяваше улицата, после отминаваше и всичко пак потъваше в мрак.

Горещината, вонята и тясното пространство започваха да ме изнервят. Усещах тъпа болка между очите, започваше леко да ми се гади. Трябваше да се разсея. Опитах да приклекна.

Внезапно насреща ми се появи фигура. Мислите ми се втурнаха в милион различни посоки. Дали проходът зад мен бе отворен? Глупачка! Не бях проверила дали разполагам с път за бягство.

Мъжът приближи и се засуети с нещо на кръста си. Погледнах към другия край на нишата, но там цареше непрогледна тъмнина. Бях в капан!

Последва нещо като физически експеримент за сблъсъка и привличането на две равни сили. Изправих се рязко, но се олюлях на изтръпналите си крака. Мъжът залитна назад с шокирано изражение на лицето. Видях, че е азиатец, макар че само очите и зъбите му проблеснаха в сенките.

Притиснах се към стената, за да не падна и да се прикрия. Той ме изгледа недоумяващо, поклати озадачено глава и побягна надолу по улицата, като в движение запаса ризата и вдигна ципа на панталона си.

Известно време останах неподвижна, докато пулсът ми се нормализира.

Пияница, който е искал само да се изпикае. Отиде си.

Ами ако се бе появил Сен Жак?

Защо не си осигури път за бягство? Глупачка! Така ще те убият.

Беше просто един пияница.

Върви си у дома! Джей Ес с прав. Остави това на полицаите.

Те няма да се справят.

Това не е твой проблем.

Но Габи е моя отговорност.

Тя сигурно е в Сент Адел.

Леко успокоена, поднових наблюдението си. Пак се замислих за свети Вит. Танцът на свети Вит. Точно така. Бил е широко разпространен през шестнайсети век. Хората ставали нервни и раздразнителни, а после крайниците им започвали да се тресат. Смятали го за форма на истерия и го приписали на светеца.

Замислих се за градовете, които исках да посетя. Абилийн. Банкок. Читагонг. Винаги ми е харесвало това име. Читагонг. Може би ще отида и в Бангладеш. Бях стигнала до буквата „Д“ от списъка, когато Джули излезе от „Сен Витюс“ и спокойно тръгна по улицата. Останах на мястото си. Тя вече не ме интересуваше.

Не се наложи да чакам дълго. Мъжът също си тръгна.

Дадох му половин пресечка преднина, после поех след него. Движенията му ми напомняха за плъх. Крачеше бързо, с превити рамене, сведена глава, притиснал торбата към гърдите си. Докато го следвах, сравних фигурата пред мен с онази, която бях видяла да изскача от стаята на улица „Берже“. Ако не ме лъжеше паметта, двамата мъже не си приличаха, но Сен Жак бе прекалено бърз и появата му — съвсем неочаквана. Може и да беше същият човек, но предния път просто не бях успяла да го видя добре. Мъжът пред мен определено не се движеше толкова бързо.

За трети път през последните часове си проправях път през лабиринта от неосветени улички, без да се приближавам прекалено до плячката си. Молех се да не спре в още някой бар. Нямаше да понеса ново чакане, скрита в някой тъмен проход.

Тревогите ми се оказаха напразни. След като се провря като змия през плетеницата от улички и странични алеи, мъжът зави за последен път и влезе право в една сива каменна къща. Приличаше на стотици други, край които бях минала тази вечер, но не бе толкова занемарена, камъните й не бяха толкова мръсни, а ръждясалите стъпала пред входа не се нуждаеха толкова спешно от боядисване.

Мъжът бързо изкачи стъпалата, като крачките му върху метала рязко отекнаха в тишината, после изчезна зад врата, украсена с дърворезба. Почти веднага на втория етаж светна лампа и се видяха открехнат прозорец и спуснати завеси. Из стаята се движеше сянка, скрита зад посивялото дантелено перде.

Пресякох улицата и зачаках. Този път нямаше никакви проходи и алеи.

Известно време фигурата се движи напред — назад, после изчезна. Чаках.

Той е, Бренън. Ей там.

Може да е дошъл на гости на някого. Или да минава да остави нещо.

Пипна го. Тръгвай.

Погледнах часовника си — единайсет и двайсет. Беше рано. Още десет минути.

Не се наложи да чакам дълго. Фигурата се появи отново, отвори напълно прозореца и пак изчезна. Лампата в стаята изгасна. Време за спане!

Постоях още пет минути, за да се уверя, че никой няма да излезе от сградата, после реших, че не ми трябват повече проверки. Оттук нататък Райън и момчетата можеха да поемат нещата в свои ръце.

Записах адреса и тръгнах към колата си с надеждата да успея да я намеря.

Часовникът на таблото в купето показваше полунощ, когато паркирах в гаража. Имах напредък. Бях се прибрала преди изгрев — слънце.

Отначало не долових шума. Прекосих гаража и тъкмо вадех ключа си, когато съзнанието ми най-после го регистрира. Замрях неподвижно и се ослушах. Високото писукане се чуваше зад мен, близо до вратата на гаража.

Тръгнах в тази посока, опитвайки се да открия източника, и чух ясно резкия пулсиращ ритъм на звука. Приближих се и разбрах, че идва от вратата вдясно на гаража. Въпреки че изглеждаше затворена, ключът не бе завъртян напълно и бе активирал алармата.

Бутнах я, после дръпнах и резето. Звукът спря рязко и гаражът потъна в тишина. Трябваше да кажа на Уинстън да оправи бравата.

В апартамента бе хладно и освежително след часовете, прекарани в горещи мръсни скривалища. Няколко минути останах неподвижна в антрето, наслаждавайки се на усещането от свежия въздух по сгорещената ми кожа. Бърди се погали в краката ми, изви гръб и измърка вместо поздрав. Погледнах го. Меката му бяла козина залепна за потните ми крака. Погалих го по главата, нахраних го и проверих дали има записани съобщения на телефонния секретар. Само едно — някой бе затворил, без да каже нищо. Тръгнах към душа.

Докато се насапунисвах отново и отново, прехвърлих мислено събитията от вечерта. Какво бях постигнала? Сега знаех къде живее откаченият клиент на Джули. Поне бях предположила, че е той, тъй като днес бе четвъртък. И какво? Възможно бе този тип да няма нищо общо с убийствата.

Но не успях да се убедя в това. Защо? Защо мислех, че той е замесен? Защо смятах, че точно аз трябва да го пипна? Защо се страхувах за Габи? На Джули й нямаше нищо.

След душа още се чувствах напрегната и знаех, че няма да мога да заспя, така че изрових парче бри^[26] от хладилника и си налях безалкохолна бира. Завих се на канапето, обелих си портокал и го изядох заедно със сиренето.

Защо току-що прекарах четири часа, завряна сред паяци и плъхове, заета с проследяването на някакъв мъж, който обича да гледа курви по бельо? Защо не оставих ченгетата да се занимават с това?

Отново и отново си задавах този въпрос. Защо просто не кажех на Райън това, което знаех, и не го помолех да провери онзи мъж?

Защото се чувствах лично засегната. Но не по начина, в който се опитвах да се убедя. Не беше заради предупреждението в градината ми, заради заплахата за сигурността ми или заради Габи. Нещо друго ме караше да се занимавам с тези случаи, нещо по-дълбоко и по-тревожно. През следващия един час малко по малко си признах истината.

А тя беше, че напоследък се плашех сама. Сблъсквах се с жестоки убийства всеки ден. Жена — убита и изхвърлена в река, в гора, на бунището. Натрошените кости на дете, открити в кутия, в канала, в найлонова торба. Ден след ден ги почиствах, оглеждах, сортирах. Пишех доклади. Давах показания. И понякога не изпитвах нищо. Професионална дистанцираност. Клинично безразличие. Виждах смъртта прекалено често, твърде отблизо и се страхувах, че започвам да губя усещане за смисъла й. Знаех, че не мога да скърбя за човешкото същество, което е бил всеки от труповете, с които се занимавах. Това несъмнено щеше да изпразни емоционалния ми резервоар. Задължително е да проявявам известна професионална дистанцираност, за да мога да върша работата си, но не и до степента да изоставя всякакво чувство.

Смъртта на тези жени бе събудила нещо у мен. Болеше ме заради техния страх, заради болката и безпомощността им пред лицето на лудостта. Чувствах гняв и ярост и нужда да открия животното, отговорно за това кръвопролитие. Скърбях заради тези жени и реакцията ми към тяхната смърт бе като пъпна връв към моите собствени чувства. Към моята човечност и вярата ми в живота. Чувствах и бях благодарна за тези чувства.

Ето защо бях лично засегната. Затова нямаше да се спра. Затова щях да обикалям манастири и гори, и барове, и забутани улички. Щях да убедя Райън да провери всичко това. Щях да разбера кой е клиентът на Джули. Щях да намеря Габи. Може би тези неща бяха свързани. Може би не. Нямаше значение. По един или друг начин щях да открия онзи кучи син, който бе пролял кръвта на всички тези жени, и щях да помогна той да отиде зад решетките. Завинаги.

33.

Да предизвикам разследването на клиента на Джули се оказа по-сложно, отколкото предполагах. Отчасти заради мен самата.

В пет и половина в петък следобед главата и стомахът ме боляха от безбройните чаши кафе. От часове обсъждахме случаите. Никой не бе измислил нищо съществено, така че повтаряхме едни и същи неща отново и отново, пресявахме планини от информация в отчаяно търсене на нещо ново. Нямаше почти нищо.

Бертран работеше по идеята с продажбите на имоти. Моризет Шанпу и Адкинс бяха обявили апартаментите си за продажба в „Ри Макс“. Също и съседът на Ганьон. Огромна фирма с три различни офиса, трима отделни агенти. Никой от тях не помнеше жертвите, нито дори имотите. Бащата на Тротие бе използвал услугите на „Роял Льопаж“.

Бившият приятел на Питр бе наркоман, който бе убил една проститутка в Уинипег. Може би оттам щеше да изскочи нещо. Може би не. Клодел работеше по тази версия.

Разпитите на хората с досиета за извършени сексуални престъпления продължаваха, но засега не бяха дали резултат. Голяма изненада.

Екипи униформени полицаи обхождаха кварталите около апартаментите на Адкинс и Моризет Шанпу. Нула.

Нямаше за какво да се захванем, така че се заяждахме един с друг. Настроението бе мрачно, търпението на всички бе на изчерпване, а аз дебнех подходящ момент, за да съобщя какво бях открила. Разказах им за Габи и за нощта в колата. Изслушаха ме учтиво. Описах рисунката, разговорите си с Джей Ес и следенето на Джули.

Когато свърших, никой не проговори. Седем жени ме гледаха мълчаливо от седемте дъски за съобщения. Химикалката на Клодел изписваше сложни паяжини и решетки. Цял следобед бе мълчалив и вглъбен, сякаш не бе с нас. След моя разказ придоби още по-навъсен вид. В стаята отекваше единствено звукът на големия електрически часовник.

Бзззз.

— И ти нямаш никаква представа дали това е същият негодник, когото преследвахме по „Берже“? — Бертран.

Поклатих глава.

Бзззз.

— Предлагам да приберем това копеле. — Кетърлинг.

— По какво обвинение? — Райън.

Бзззз.

— Можем да отидем да го преслушаме, да видим как ще се държи, ако го притиснем. — Шарбоно.

— Ако е нашият човек, това може да го подплаши. Последното нещо, което искаме, е той да се паникьоса и да напусне града. — Русо.

— Не, последното, което искаме, е той да напъха някой пластмасов Исус в утробата на друга жена. — Бертран.

— Този може да е просто някой безобиден чекиджия.

— Или пък си пада по еротично бельо.

Бзззз.

Отново и отново повтаряхме едно и също, движейки се на зигзаг от френски на английски.

Бзззз.

Тогава Шарбоно попита:

— Точно колко непредвидима е Габи?

Поколебах се. На дневна светлина нещата изглеждаха по-различно. Бях изпратила тези мъже на едно преследване и още не знаехме дали тогава не бяха гонили вятъра.

Клодел ме погледна. Очите му бяха студени като на влечуго и от тях ме присви стомахът. Този мъж ме презираше, искаше да ме унищожи.

И тогава направих нещо, което никога няма да мога да променя. Може би дълбоко в себе си смятах, че всъщност нищо лошо няма да се случи на Габи. Тя винаги успяваше да излезе невредима в каквито и каши да се забъркаше. Или пък реших да играя на сигурно. Кой знае? Не представих тревогата си за безопасността на приятелката си като спешен случай. Оттеглих се.

— И преди е изчезвала неочаквано.

Бзззз.

Бзззз.

Бзззз.

Райън реагира първи:

— По този начин? Без да каже и дума?

Кимнах.

Бзззз.

Бзззз.

Изражението на Райън стана съвсем мрачно.

— Добре. Нека първо открием как се казва и да пуснем една проверка. Но засега ще действаме дискретно. А и не можем да получим заповед за арест, ако не разполагаме с нещо повече. — Обърна се към Шарбоно: — Мишел?

Шарбоно кимна. Обсъдихме още няколко въпроса, събрахме си нещата и се разделихме.

Безброй пъти, когато обръщах поглед назад към това събрание, неизменно се питах дали бих могла да променя последвалите събития. Защо не обясних колко силно се тревожа за Габи? Видът на Клодел ли сломи решителността ми? Нима жертвах непреклонността си от предната вечер пред олтара на професионалната предпазливост? Направих ли компромис с оцеляването на Габи, за да не рискувам професионалните си позиции? Щеше ли да има разлика, ако веднага бе започнало всеобщо издирване?

Онази вечер си отидох у дома й си стоплих замразена вечеря, която да изям пред телевизора. Пържола по шведски, доколкото си спомням. Когато микровълновата фурна изсвири, извадих тавичката и свалих фолиото.

Постоях малко, загледана в синтетичния сос върху синтетичното картофено пюре, а чувството за самота и отчаяние ме връхлетя с непоносима сила. Можех да изям това и да прекарам още една вечер, опитвайки да прогоня демоните си, в компанията на котарака и телевизионните комедии. А можех да бъда диригент и на тазвечерното представление.

Дяволите да го вземат! Маестро?…

Изхвърлих вечерята на боклука и отидох до „Ше Кацура“ на улица „Дьо ла Монтан“, където се поглезих със суши и си побъбрих праз — ни приказки с един търговец от Съдбъри. После отклоних поканите му и отидох на късна прожекция на „Цар Лъв“ в „Льо Фобур“.

Беше десет и четирийсет, когато излязох от залата и взех асансьора до основното ниво. Миниатюрният търговски център беше пуст, търговците ги нямаше, а щандовете им бяха запечатани. Подминах пекарницата, щанда за замразено кисело мляко и японската закусвалня, опразнили рафтовете си и барикадирани зад спуснати решетки. Ножове и триони висяха на спретнати редици зад разчистените витрини на месаря.

Филмът бе точно такъв, от какъвто имах нужда. Пеещи хиени, отсечеш африкански ритми и едно малко влюбено лъвче успяха да отвлекат мислите ми от убийствата.

Добре оркестрирано, Бренън. Хакуна Матата.

Пресякох „Сент Катрин“ и тръгнах към дома си. Още бе горещо и влажно.

Видях плика веднага щом подминах антрето и завих по моя коридор. Беше пъхнат между месинговата топка и рамката на вратата. В първия момент помислих, че е от Уинстън. Може би трябваше да поправи нещо и се канеше да спре тока или водата. Не. Той щеше да закачи съобщение. Оплакване заради Бърди? Бележка от Габи?

Всъщност изобщо не беше бележка. В плика имаше две неща, които сега лежаха върху масата, мълчаливи и страховити. Взирах се в тях с разтуптяно сърце и треперещи ръце, знаех, но отказвах да приема какво означават.

В плика имаше пластмасова карта за самоличност. Името на Габи, датата на раждане и номерът на социалната осигуровка бяха напечатани под червения залез от лявата страна на картата. Снимката й бе горе вдясно, с пусната коса и сребърни обици на ушите.

Другият предмет беше квадрат, изрязан от едромащабна карта на града. Картата бе на френски и показваше улици и зелени площи с мъчително познатия цветови код. Потърсих имена, които да ми подскажат кой е кварталът. „Сент Елен“. „Бошан“. „Шанплен“. Не познавах тези улици. Можеше да са както в Монреал, така и в куп други градове. Не живеех в Квебек от толкова отдавна, че да разбера. На картата не се виждаха магистрали или нещо друго, което да разпозная. Освен едно. Голям черен „Х“ покриваше центъра на картата.

Взирах се като вцепенена в хикса. Ужасни образи изплуваха в главата ми, но аз ги прогоних, отричайки единствения приемлив извод. Това беше блъф. Нещо като черепа в градината ми. Маниакът си играеше с мен. Искаше да види доколко може да ме изплаши.

Не знам колко дълго се взирах в лицето на Габи и си го спомнях на други места и в други моменти. Щастливо лице с клоунска шапка на третия рожден ден на Кейти. Обляно в сълзи, когато ми каза, че брат й се е самоубил.

Къщата наоколо бе съвсем тиха, сякаш Вселената бе замряла. И тогава ме обзе ужасяваща увереност.

Това не беше блъф. О, боже, о, боже, милата ми Габи! Ужасно, ужасно съжалявам.

Райън вдигна на третото иззвъняване.

— Той е пипнал Габи — прошепнах аз, стиснала с всичка сила слушалката. Гласът ми не трепереше благодарение на цялата сила на волята ми.

Не можах да го заблудя.

— Кой? — попита, долавяйки дълбокия ужас, и се насочи направо към същината.

— Не знам.

— Къде са?

— Не… не знам.

Чух как прокарва ръка през лицето си.

— Какво си научила?

Изслуша ме, без да ме прекъсва.

— По дяволите!

Пауза.

— Добре. Ще взема картата, за да определим местоположението, после ще изпратим там екип.

— И аз мога да занеса картата — предложих.

— Мисля, че не трябва да излизаш. Веднага ще изпратя патрулна кола пред апартамента ти.

— Не аз съм в опасност — възразих. — Този негодник е пипнал Габи! Сигурно вече я е убил!

Привидното ми спокойствие рухваше. Мъчех се да овладея треперенето на ръцете си.

— Бренън, много се тревожа за приятелката ти. Ще направя всичко възможно да й помогна. Повярвай ми. Но трябвала мислиш с главата си. Ако този психопат е откраднал само чантата й, може би тя е добре, където и да е. Ако Габи е в ръцете му и той ни показва къде да я открием, значи ще я остави в такова състояние, в каквото иска да я намерим. Този факт не можем да го променим. Междувременно някой е сложил бележка на вратата ти, Бренън. Този кучи син е влизал в твоята сграда. Познава колата ти. Ако това е убиецът, той няма да се поколебае да те прибави към списъка на жертвите си. Уважението към живота не е сред чертите на характера му, а изглежда, че в момента е насочил вниманието си към теб.

Имаше право.

— Ще изпратя някой и при онзи мъж, когото си проследила.

Проговорих бавно и тихо:

— Нека ми се обадят веднага щом определят местоположението на картата.

— Брен…

— Това проблем ли е? — Не толкова тихо.

Не мислех рационално и го осъзнавах, но Райън усещаше надигащата се у мен истерия.

— Не.

Той дойде за плика към полунощ и криминолозите ми се обадиха час по-късно. Намерили отпечатък върху картата — моя. Хиксът бил върху изоставен парцел в Сен Ламбер. След час Райън ми се обади отново. Патрулна кола проверила парцела и околните сгради. Нищо. Уредил повторна проверка сутринта. С кучета.

— В колко часа утре? — Гласът ми трепереше, а мъката ми за Габи вече бе непоносима.

— Ще се уговоря за седем.

— Шест.

— Шест. Искаш ли да те закарам?

— Благодаря.

Той се поколеба.

— Може тя да е добре.

— Да.

Преминах през обичайните си действия преди лягане въпреки увереността си, че няма да мога да заспя. Зъби. Лице. Лосион за ръце. Нощница. После закрачих от стая в стая, като се опитвах да не мисля за жените по таблата в залата на специалния отряд. Снимки от местопрестъпления. Описания на аутопсии. Габи.

Оправих една изкривена картина, преместих ваза, вдигнах някакво боклуче от килима. Стана ми студено, направих си чаша чай и намалих климатика. След няколко минути пак го засилих. Бърди се оттегли в спалнята, отегчен от безцелните ми движения, но аз не можех да се спра. Чувството за безпомощност в лицето на надвисналия ужас бе непоносимо.

Към два се изтегнах на канапето, затворих очи и опитах да се отпусна. Вслушах се в звуците на нощта. Някакъв компресор. Линейка. Стъпки на горния етаж. Вода, стичаща се по тръба. Скърцане на дърво. Улягане на стени.

Съзнанието ми превключи на визуален режим. Започнаха да изплуват образи, да се преобръщат и въртят като в сън. Видях карирания пуловер на Шантал Тротие. Разпорения корем на Моризет Шанпу. Разложената глава на Изабел Ганьон. Отсечена ръка. Отрязана гърда, напъхана между побелели устни. Мъртва маймуна. Статуетка. Домакински вакуум. Нож.

Не можех да престана. Произведох цял филм за смъртта, измъчвана от мисълта, че и Габи вече участва в него. Мракът започваше да изтънява, когато станах да се облека.

34.

Слънцето едва се бе подало над хоризонта, когато открихме тялото на Габи. Марго отиде право при него, без изобщо да се колебае, когато я пуснаха от вътрешната страна на оградата. Подуши за момент, после се втурна през гористия парцел, а червеникавият изгрев обагряше козината й и праха около краката й.

Гробът бе скрит в основата на полуразрушена къща. Беше плитък, изкопан и запълнен набързо. Типично. Но убиецът бе добавил нещо лично, очертавайки гроба с грижливо оформен овал от тухли.

Сега тялото й лежеше на земята, опаковано в чувал за трупове. Бяхме оградили мястото с магарета за рязане на дърва и жълта лента, но това всъщност не бе необходимо. Ранният час и оградата бяха достатъчни като охрана. Не се появиха зяпачи, докато изравяхме трупа и изпълнявахме неприятните, но задължителни процедури.

Седях в една полицейска кола и пиех студено кафе от стиропорена чаша. Радиото пращеше и край мен се разгръщаха обичайните действия. Бях дошла да върша работата си, да действам като професионалист, но открих, че не мога да се справя. Щеше да се наложи другите да се оправят сами. Може би по-късно мозъкът ми щеше да приеме съобщенията, които в момента отхвърляше. Засега и тялото, и мозъкът ми бяха вцепенени. Не исках да я видя в изкопа, да си представя отново как мраморното подуто тяло се появява изпод пръстта.

Идентифицирах тялото, после Райън пое нещата в свои ръце. Гледах го как се съветва с Пиер Жилбер. Поговориха малко, след това Андрю се обърна и тръгна към мен.

Повдигна крачолите на панталона си и клекна до отворената врата на колата, опрял ръка на облегалката. Въпреки че още бе сутрин, температурата вече бе двайсет и седем градуса и косата и подмишниците му бяха мокри от пот.

— Съжалявам — каза той.

Кимнах.

— Знам колко е тежко.

Не. Не знаеш.

— Тялото не е много зле, което е изненадващо при тази жега.

— Не знаем от колко време е тук.

— Да.

Той се пресегна и хвана ръката ми. Дланта му остави малка влажна следа върху облегалката на вратата.

— Нищо не…

— Открихте ли нещо?

— Почти нищо.

— Никакви отпечатъци, никакви следи от гуми, нищо в цялото това шибано поле?

Той поклати глава.

— Ами върху тухлите? — Знаех, че е глупав въпрос още докато го задавах.

Очите му не се отделяха от моите.

— А в дупката?

— Имаше едно нещо, Темп. Върху гърдите й. — Райън се поколеба за момент. — Хирургическа ръкавица.

— Колко немарливо от негова страна. Той никога не оставя нищо. Може вътре да има отпечатъци. — Борех се да не загубя контрол над себе си. — Нещо друго?

— Не мисля, че е била убита тук, Темп. Вероятно е била докарана от друго място.

— Каква е тази постройка?

— Таверна, затворена от години. Имотът бил продаден, сградата — съборена, после купувачът фалирал. Парцелът стои така от шест години.

— Чия собственост е?

— За името ли питаш?

— Да, за името — изръмжах аз.

Той провери в бележника си.

— Някой си Бейли.

Видях зад гърба на Райън как двама души вдигат трупа на Габи върху носилка на колела и я откарват към микробуса на коронера.

О, Габи! Толкова съжалявам!

— Да ти донеса ли нещо? — Сините очи изучаваха лицето ми.

— Какво?

— Да ти донеса ли нещо за пиене? Или за ядене? Искаш ли да си отидеш вкъщи?

Да. И никога да не се върна.

— Не. Добре съм.

Чак сега забелязах, че е поставил ръката си върху моята. Пръстите му бяха тънки, но самата длан бе широка и ъгловата. Около кокалчето на палеца му се извиваше полукръг.

— Не е била осакатена.

— Не.

— Защо е сложил тухлите?

— Никога няма да разбера как мислят тези изроди.

— Този тип ни дразни, нали? Искал е да я намерим и да ни изтъкне нещо. В ръкавицата няма да има отпечатъци.

Той премълча.

— Този път е различно, нали, Райън?

— Да.

Горещината в колата залепваше като меласа по кожата ми. Слязох и вдигнах косата си, за да усетя лекия бриз по врата си. Въздухът не помръдваше. Видях как завързват тялото към носилката с черни каишки, преди да го пъхнат в микробуса. Усетих, че в гърдите ми се надига ридание, и се опитах да го сподавя.

— Възможно ли е било да я спася, Райън?

— Дали някой от нас е можел да я спаси? Не знам. — Той въздъхна дълбоко и присви очи срещу слънцето. — Преди седмици може би. Но вчера или онзи ден — едва ли. — Обърна се и пак закова поглед върху мен. — Само знам, че ще пипнем този кучи син. С него е свършено.

Забелязах Клодел да върви към нас, носеше найлонова торба за веществени доказателства. „Само да ми каже и дума — и ще му откъсна проклетите устни“, обещах си. Бях готова да го направя.

— Много съжалявам — измърмори той, като избягваше погледа ми. После каза на Райън: — Почти свършихме тук.

Андрю повдигна вежди. Клодел му направи с глава знак „ела настрана“.

Пулсът ми се ускори.

— Какво? Какво намерихте? — Райън постави ръце върху раменете ми.

Погледнах към плика, който Клодел държеше. Видях бледожълта хирургическа ръкавица с тъмнокафяви петна по повърхността. От ръкавицата се подаваше плосък предмет. Правоъгълник. Бял по края. Тъмен навътре. Снимка. Ръцете на Райън стиснаха раменете ми. Погледнах го въпросително, ала вече се боях от отговора.

— После.

— Дайте да видя! — Протегнах трепереща ръка.

Клодел се поколеба, но протегна торбичката. Взех я, стиснах единия пръст на ръкавицата през найлона и я изтупах леко, докато снимката се показа. Обърнах я и погледнах.

Две фигури, прегърнати, с развени коси, зад тях се разбиват вълните на океана. Скова ме страх: Дишането ми се учести. Спокойно. Запази спокойствие!

„Мъртъл Бийч — 1992 г.“ Аз. Кейти. Негодникът бе заровил снимката на дъщеря ми заедно с убитата ми приятелка.

Никой не проговори. Видях, че Шарбоно се приближава откъм гроба. Дойде при нас и погледна Райън, който му кимна. Тримата мъже стояха мълчаливо. Никой не знаеше какво да направи, какво да каже. Не можех да им помогна. Мишел наруши мълчанието:

— Да пипнем този кучи син!

— Имаш ли заповед за арест? — Райън.

— Бертран ще ни чака. Издали са я веднага щом намерихме… тялото. — Погледна ме за миг, после извърна глава.

— Нашият човек там ли е сега?

— Никой не е влизал или излизал, откакто наблюдаваме мястото. Не мисля, че трябва да чакаме.

— Да.

Андрю се обърна към мен:

— Съдия Тесие прие, че има доказателства за евентуален извършител и подписа заповедта тази сутрин, така че ще арестуваме мъжа, когото си проследила в четвъртък вечер. Ще те закарам…

— В никакъв случай, Райън. Идвам с вас.

— Бре…

— В случай че си забравил, току-що идентифицирах най-добрата си приятелка. Тя е държала снимка, на която сме двете с дъщеря ми. Може да е бил този негодник или някой друг психопат, който я е убил, но аз ще го намеря и ще направя всичко, за да му почерня живота. Ще го открия и ще го арестувам с вас или без вас, момчета. — Размахвах пръст във въздуха като хидравличен пистолет. — Ще дойда, така че да вървим!

Очите ми горяха и дишах тежко. Не плачи! Да не си посмяла да плачеш. Насилих се да потисна истерията си и да остана спокойна.

— Да вървим — каза Клодел.

35.

По обяд температурата и влажността бяха толкова високи, че градът изглеждаше безжизнен. Нищо не помръдваше.

Пътуването бе като на празника на свети Йоан Кръстител. Напрегнато мълчание. Мирис на пот, разнасян от климатика. Страх, от който стомахът ме присвиваше. Само заядливостта на Клодел липсваше. Двамата с Шарбоно щяха да ни чакат там.

И движението беше различно. На отиване към „Берже“ си бяхме пробивали път през тълпите, наизлезли заради празника. Днес се движехме по празни улици и пристигнахме пред къщата на заподозрения за по-малко от двайсет минути. Когато завихме зад ъгъла, видях Бертран, Шарбоно и Клодел в една необозначена кола, зад която бе паркиран автомобилът на Бертран. Криминолозите бяха на края на пресечката, Жилбер зад волана, лаборантът — до него, свалил изцяло прозореца си.

Тримата детективи слязоха от колата, когато тръгнахме към тях. Улицата бе такава, каквато я помнех, въпреки че на дневна светлина изглеждаше още по-обикновена и западнала, отколкото в мрака. Ризата ми бе залепнала за гърба от пот.

— Къде е подкреплението? — попита Райън вместо поздрав.

— Заобиколиха отзад. — Шарбоно.

— Той вътре ли е?

— Никакви признаци на живот, откакто патрулната кола е пристигнала в полунощ. Може би спи.

— Има ли заден вход?

Шарбоно кимна:

— Под наблюдение е през цялата нощ. Имаме коли в двата края на улицата и една на „Мартино“. — Той посочи с палец към отсрещната страна на улицата. — Ако любовникът е там, няма как да се измъкне.

Останахме неподвижни още минута, колкото да преценим сградата, както бихме сторили с евентуален противник, и се подготвихме за нападение и арест. Две чернокожи момчета се появиха иззад ъгъла и тръгнаха по улицата, а от касетофона им загърмя рап.

Видяхме как момчетата влязоха в една съседна сграда и рапът утихна, когато затвориха вратата зад себе си. Райън погледна нагоре и надолу, а после към нас.

— Готови ли сме?

— Да пипнем кучия син! — Клодел.

— Люк, ти и Мишел покрийте задния вход. Ако опита да бяга, притиснете го.

Клодел присви очи, повдигна глава, сякаш се канеше да каже нещо, после издиша рязко през носа си. Двамата с Шарбоно тръгнаха, но гласът на Райън ги накара да се обърнат:

— Действаме строго по правилата. — Очите му гледаха сурово. — Никакви грешки!

Детективите пресякоха улицата и изчезнаха зад ъгъла на сградата.

Андрю се обърна към мен:

— Готова ли си?

Кимнах.

— Може това да е убиецът.

— Да, Райън, знам това.

— Добре ли си?

— За бога, Райън…

— Да вървим!

Усетих как страхът се надига в гърдите ми, докато изкачвахме железните стълби. Външната врата бе отключена. Влязохме в малко фоайе с мръсни плочки по пода. На дясната стена имаше пощенски кутии с разпилени под тях реклами. Бертран опита да отвори вътрешната врата. И тя не бе заключена.

— Страшна сигурност — отбеляза той.

Прекосихме зле осветения коридор, в който бе непоносимо горещо и миришеше на пържено. Прокъсаният мокет продължаваше към задната част на сградата и нагоре по стълбището вдясно. На всеки метър бе затиснат от тънки метални скоби. Върху мокета бе сложена изкуствена пътека, някога прозрачна, но сега помътняла от годините и мръсотията.

Изкачихме се на втория етаж, стъпките ни леко отекваха по пода. Апартамент 201 беше първият вдясно. Райън и Бертран застанаха от двете страни на тъмната дървена врата, притиснали гръб до стената, с разкопчани сака и ръце върху пистолетите си.

Андрю ми направи знак да застана зад него. Притиснах се до стената и усетих как парченца от мазилката се залепят за косата ми. Поех си дълбоко дъх — миришеше на мухъл и прах. Долових и мириса на пот от Райън.

Той кимна на Бертран. Напрежението изригна към гърлото ми.

Жан почука.

Нищо.

Почука отново.

Никакъв отговор.

Двамата застанаха нащрек. Дишането ми се ускори.

— Полиция. Отворете!

Надолу по коридора една врата се открехна безшумно. Чифт очи надникнаха в процепа между вратата и рамката — веригата не бе откачена.

Бертран почука по-силно, пет резки удара в нажежената тишина. Мълчание.

После:

— Господин Танге не е тук.

Главите ни се обърнаха по посока на гласа. Беше тънък и идваше от другата страна на коридора.

Райън направи знак на Бертран да остане на мястото си, а аз тръгнах с него. Очите ни гледаха, уголемени от дебелите стъкла на очилата.

Бяха на не повече от метър и двайсет от пода и се извиваха под все по-голям ъгъл, докато наближавахме.

Очите се преместиха от Райън към мен и обратно, търсейки къде е най-безопасно да се спрат. Андрю се наведе, за да ги погледне на тяхното ниво.

— Добър ден — каза той.

— Здравейте.

— Как си?

— Добре.

Детето чакаше. Не можех да определя дали е момче или момиче.

— Майка ти вкъщи ли е?

Поклащане на главата.

— Баща ти?

— Не.

— Има ли някой друг у дома?

— Кои сте вие?

Правилно, дете. Не казвай нищо на непознати хора.

— От полицията сме. — Райън му показа значката си. Очите се ококориха и станаха още по-големи.

— Може ли да я пипна?

Андрю подаде значката през процепа. Детето я огледа сериозно, после я върна.

— Господин Танге ли търсите?

— Да.

— Защо?

— Искаме да му зададем няколко въпроса. Познаваш ли господин Танге?

Детето кимна, но не каза нищо.

— Ти как се казваш?

— Матио. — Момче.

— Кога ще се върне майка ти, Матио?

— Живея с баба си.

Райън премести тежестта си и ставите му изпукаха шумно. Отпусна едното си коляно на пода, подпря лакът на другото, намести брадичка върху юмрука си и погледна детето.

— На колко години си, Матио?

— На шест.

— От колко време живеете тук?

Момченцето погледна озадачено, сякаш никога не му бяха хрумвали други възможности.

— Винаги.

— Познаваш ли господин Танге?

Матио кимна.

— Той от колко време живее тук?

Свиване на рамене.

— Баба ти кога ще се върне?

— Тя чисти у разни хора. — Пауза. — В събота… — Матио погледна към тавана и прехапа долната си устна. Изчезна в апартамента и се появи отново след по-малко от минута. — В три и половина.

— Добре — каза Райън и се изправи. Прошепна ми с напрегнат глас: — Онзи негодник може да е вътре, а тук имаме само дете.

Матио гледаше като котка, която дебне плъх, без да отделя очи от лицето на Райън.

— Господин Танге не е тук.

— Сигурен ли си? — Андрю пак се наведе.

— Той замина.

— Къде?

Ново свиване на раменете. Малък пръст избута очилата на мястото им.

— Откъде знаеш, че го няма?

— Храня рибките му. — Усмивка, широка колкото Мисисипи, грейна на лицето му. — Той има тетри, ангелски риби и бели облаци. — Използваше английските имена на рибите. — Фантастични са!

— Кога ще се върне господин Танге?

Свиване на рамене.

— Баба записала ли е това на календара? — попитах аз.

Детето ме погледна изненадано, после пак изчезна.

— Какъв календар? — вдигна глава Райън.

— Сигурно имат календар. Той отиде да провери нещо, когато не беше сигурен кога ще се върне днес баба му.

Матио се върна.

— Не.

Райън се изправи.

— Сега какво?

— Ако е прав, можем да влезем и да претърсим. Знаем името и ще открием господин Танге. Може би бабата е наясно къде е отишъл. Ако не, ще го пипнем веднага щом се появи наоколо.

Андрю погледна Бертран и посочи вратата.

Още пет почуквания.

Нищо.

— Да я разбием? — предложи Жан.

— На господин Танге няма да му хареса.

Всички погледнахме момчето. Райън се наведе за трети път.

— Той страшно ще се ядоса, ако направите нещо лошо — каза Матио.

— Много е важно да потърсим едно нещо в апартамента на господин Танге — обясни Андрю.

— Няма да му хареса, ако разбиете вратата му.

Клекнах до Райън.

— Матио, рибките на господин Танге във вашия апартамент ли са?

Поклащане на глава.

— Имаш ли ключ за апартамента на господин Танге?

Матио кимна.

— Ще ни отвориш ли?

— Не.

— Защо?

— Не мога да излизам, когато баба я няма.

— Правилно, Матио. Баба иска да си стоиш вкъщи, защото мисли, че така е по-безопасно за теб. Наистина е така и ти си добро момче, че я слушаш.

Пак грейна широката усмивка.

— Ще може ли да ни дадеш ключа, Матио, само за няколко минути? Става дума за много важна полицейска работа и ти си прав, че не трябва да разбиваме вратата.

— Мисля, че така става — каза той. — Защото сте полицаи.

Детето изтича някъде и се върна с ключа. Стисна устни и ме погледна право в очите, докато ми го подаваше през процепа.

— Не разбивайте вратата на господин Танге.

— Ще внимаваме много.

— И не влизайте в кухнята. Забранено е. Не трябва никога да се влиза в кухнята.

— Ти затвори вратата и стой вътре, Матио. Когато свършим, ще ти почукам. Не отваряй вратата, докато не ме чуеш да чукам.

Малкото личице кимна сериозно, после изчезна.

Върнахме се при Бертран, който пак почука и извика. Последва неловка пауза, накрая Райън кимна и аз пъхнах ключа в ключалката.

Вратата се отвори и се озовахме направо в малка всекидневна, обзаведена в различни нюанси на кафяво. Две от стените бяха изпълнени от пода до тавана с рафтове, а другите бяха дървени, потъмнели от многобройните слоеве лак. Намачкани червени кадифени завеси висяха на прозорците, а сивите дантелени пердета под тях не пропускаха почти никаква дневна светлина. Застанахме абсолютно неподвижно, ослушахме се и огледахме сумрачната стая.

Единственият звук, който чух, бе слабо неравномерно бръмчене — като ток по прекъсната верига. Бззззт. Бззззззт. Бззт. Бзт. Идваше откъм двойната врата пред нас вляво. Иначе в апартамента цареше гробна тишина.

Лош избор на епитет, Бренън.

Огледах се и различих в дълбоките сенки мебелите, които изглеждаха стари и износени. В средата на стаята имаше дървена маса и столове. До нея доста протъркано и издънено канапе с мексиканско одеяло, метнато отгоре. Отсреща бе сложен отрязан дънер, служещ за поставка на един „Сони Тринитрон“.

Из стаята имаше още малки дървени масички и шкафчета. Някои бяха доста хубави, почти като мебелите, които си купувах от битаците. Съмнявах се тези тук да са находки, купени на сметка, за да бъдат реставрирани. Изглеждаха така, сякаш бяха стояли в апартамента от години, пренебрегвани и неоценени от различните наематели, живели един след друг.

Подът бе покрит със стар индийски килим. И с изобилие от саксии с цветя. Навсякъде. Бяха струпани по ъглите, подредени покрай стените и закачени на куки. Това, което липсваше на наемателя като мебелировка, бе наваксано със зеленина. Цветята висяха от скоби на стената, покриваха первазите на прозорците, масичките, шкафчетата и полиците.

— Прилича на шибана ботаническа градина — каза Бертран.

„И мирише така“ — помислих си аз. Въздухът бе пропит от мириса на мухъл, листа и мокра пръст.

Малко коридорче срещу входа водеше до една-единствена затворена врата. Райън ми направи знак да мина зад него по същия начин, както в коридора, после се плъзна по стената с приведени рамене и леко приклекнал, притиснал гръб към мазилката. Напредваше бавно към вратата, спря, после я ритна силно.

Тя се отвори, блъсна се в стената и се залюля към рамката, накрая спря, полуотворена. Напрегнах се да доловя някакво движение или звук, а сърцето ми биеше в ритъм с неравномерното бръмчене. Бззззззт. Бзт. Бзт. Бзззт. Туп-туп. Туп-туп-туп. Туп-туп.

Странен блясък се процеждаше през полуотворената врата, придружен от тихо бълбукане.

— Намерихме рибките — отбеляза Райън и влезе.

Натисна ключа на лампата с химикалката си и стаята се обля в светлина. Обикновена спалня. Единично легло, кувертюра с индийска щампа. Нощно шкафче, лампа, будилник, спрей за нос. Скрин без огледало. Миниатюрна баня в дъното. Един прозорец. Тежки завеси скриваха гледката към тухлена стена.

Единственото необичайно нещо бяха аквариумите, които заемаха задната стена. Матио беше прав. Рибките бяха фантастични. Електриковосини, яркожълти, черно — бели, те се стрелкаха край розово — белите корали и водорасли във всички възможни нюанси на зеленото.

Гледах като хипнотизирана и усетих как в главата ми се заражда някаква мисъл. Опитах се да я насърча. Рибки? За какво ми напомняха? Нищо.

Райън мина край мен и отмести завесата на душа с химикалката си, отвори шкафчето за лекарства, разрови храната и мрежите край аквариумите. Като пипаше с носна кърпа, отвори чекмеджетата на скрина, после разрови с химикалката си бельото, чорапите, ризите, пуловерите.

Забрави рибките, Бренън! Мисълта в главата ми бе неуловима като мехурчетата от бълбукащия кислород в аквариумите, които се надигаха към повърхността и веднага изчезваха.

— Нещо?

Той поклати глава:

— Нищо очевидно. Не искам да преча на криминолозите, така че оглеждам съвсем набързо. Да проверим другите стаи и ще извикам Жилбер да поеме нещата. Почти е ясно, че Танге го няма. Ще му заковем задника, но междувременно можем да проверим какво държи тук.

В дневната Бертран оглеждаше телевизора.

— Супермодерен — каза той. — Момчето си пада по техниката.

— Сигурно редовно гледа Жак Ив Кусто — рече Райън разсеяно. Тялото му бе напрегнато, очите му се взираха в сумрака наоколо. Днес никой нямаше да ни изненада.

Отидох при полиците с книги. Разнообразието от теми бе впечатляващо и също като телевизора, книгите изглеждаха нови. Огледах заглавията. Екология. Ихтиология. Орнитология. Психология. Секс. Много наука, но вкусът на този човек бе доста еклектичен. Будизъм. Сциентология. Археология. Изкуството на маорите. Дърворезби на куакиутли^[27]. Самураите. Артефакти от Втората световна война. Канибализъм.

По полиците имаше стотици книги с меки корици, включително съвременна проза, и на френски, и на английски. Видях много от любимите си книги. Вонегът. Ървинг. Макмъртри. Но повечето бяха криминални романи. Брутални убийци. Маниаци. Жестоки психопати. Безсърдечни градове. Можех да отгатна какво пише на кориците им, без дори да ги погледна. Имаше и цяла полица с документална проза, посветена на живота на серийни и масови убийци. Менсън. Бънди. Рамирес. Боден.

— Мисля, че Танге и Сен Жак са от един и същи читателски клуб — казах аз.

— Този задник сигурно е Сен Жак — възкликна Бертран.

— Не, този си мие зъбите — отбеляза Райън.

— Да, когато е Танге.

— Ако чете наличната литература, интересите му са изключително широки — отбелязал аз. — Владее и двата езика. — Погледнах колекцията още веднъж. — И е невероятно вманиачен.

— Сега на какво се правиш, на психоаналитик? — попита ме Жан.

— Виж това.

И двамата дойдоха до мен.

— Всички са подредени по тема и по азбучен ред. — Посочих няколко рафта. — После във всяка категория са поставени по автор, пак по азбучен ред. И накрая по година на публикуване.

— Не правят ли така всички хора?

Двамата с Райън погледнахме Бертран. Той очевидно не си падаше по четенето.

— Виж как са подравнени всички книги.

— Подрежда по същия начин и чорапите и гащетата си. Сигурно използва прав ъгъл, като ги подравнява на купчинки — отбеляза Андрю.

Той изказа на глас собствените ми мисли.

— Пасва на профила.

— Може би просто държи книгите, за да се фука с тях. Иска приятелите му да го мислят за интелектуалец — предположи Бертран.

— Не мисля, че е така — възразих аз. — Книгите не са прашни. Освен това виж малките жълти отметки. Той не само чете тези книги, но и си маркира определени пасажи, за да се върне отново към тях. Да обърнем внимание на Жилбер и хората му, за да не ги разбъркат. Може да се окажат полезни.

— Ще им кажа да запечатат книгите, преди да напръскат с праха за отпечатъци.

— Още нещо за господин Танге.

Те се взряха в полиците.

— Чете шантави книги — отбеляза Бертран.

— Освен криминалните романи, какво още го интересува? — попитах аз. — Погледнете на най-горния рафт.

Те отново огледаха лавиците.

— По дяволите! — каза Райън. — „Анатомия“ от Грей. „Наръчник по практическа анатомия“ от Кънингам, „Цветен атлас по човешка анатомия“, „Справочник по анатомична дисекция“ „Медицински илюстрации на човешкото тяло“. Боже, вижте това! „Принципи на хирургията“ от Сабистън. Има повече помощна литература от библиотеката на медицинския колеж. Май е добре запознат какво представлява тялото.

— Да, и то не отгоре — отгоре. Здравата е задълбал.

Андрю извади радиостанцията си.

— Жилбер може да се качи с хората си. Ще кажа на екипа отзад да влезе на първия етаж и да наблюдава за шибания доктор. Не искаме да го подплашим, ако се появи. Клодел сигурно вече си е изял нервите от яд.

Райън заговори по радиостанцията. Бертран продължи да оглежда заглавията зад мен.

Бзт. Бзззт. Бзззт. Бзт.

— Хей, това е по твоята част. — Той извади носна кърпа и издърпа нещо с нея. — Май е само една.

Постави единичен том на „Американски антрополог“ върху масата. Юли 1993 г. Нямаше нужда да го отварям. Знаех за една статия в съдържанието му.

„Страхотен удар. — Така я беше нарекла. — С нея сигурно ще стана професор.“

Статията на Габи. Видът на изданието ме порази като удар през лицето. Исках веднага да изляза. Да си бъда у дома в някоя слънчева събота, да съм в безопасност и никой да не е мъртъв, а приятелката ми да ми се обади с планове къде да отидем на вечеря.

Вода. Трябва да се наплискаш със студена вода, Бренън.

Политнах към двойната врата и я отворих с крак с мисълта, че там е кухнята.

БЗЗЗЗЗТ. БЗЗЗЗТ. БЗТ. БЗЗЗЗТ. БЗТ.

Стаята нямаше прозорец. Електронен часовник вдясно от мен излъчваше мека оранжева светлина. Различих две бели форми и още някаква бледа повърхност на нивото на кръста ми. Предположих, че са хладилник, печка, мивка. Потърсих с ръка ключа на лампата. По дяволите процедурата! Можеха да разпознаят моите отпечатъци.

Притиснах уста с опакото на ръката си, втурнах се към мивката и наплисках лицето си със студена вода. Когато се изправих и се обърнах, Райън стоеше на вратата.

— Добре съм.

Из стаята летяха мухи, стреснати от внезапната ми поява.

БЗЗЗТ. БЗТ. БЗЗЗЗТ.

— Искаш ли ментова дъвка? — Извади пакетче от джоба си.

— Благодаря. — Взех си една. — От жегата е.

— Тук е като в пещ.

Една муха кацна за миг на бузата му.

— Какво, по дяв… — Той размаха ръце във въздуха. — Какво прави този човек тук?

Двамата с него ги видяхме едновременно. Два кафяви предмета лежаха на плота, кръгове от мазнина бяха изцапали хартиените салфетки, върху които бяха сложени да съхнат. Мухите кръжаха край тях, кацаха и политаха нервно и напрегнато. Вляво от тях лежеше хирургическа ръкавица, същата като онази, която бяхме изровили преди малко. Приближихме се и мухите се разлетяха.

Погледнах двата сбръчкани къса и се сетих за хлебарките и паяците в тесния проход до бръснарницата. Тези предмети обаче нямаха нищо общо с насекомите. Веднага разпознах какво представляват, макар че досега ги бях виждала само на снимки.

— Това са лапи.

— Какво?

— Лапи от някакво животно.

— Сигурна ли си?

— Обърни едната.

Той го направи. С химикалката си.

— Виждат се краищата на костите на долните крайници.

— Какво прави с тях?

— Откъде, по дяволите, да знам, Райън! — Сетих се за Алса.

— Боже господи!

— Провери в хладилника.

— О, боже!

Вътре имаше миниатюрен труп, одран и завит в прозрачен найлон. Заедно с още няколко.

— Какво е това?

— Някакъв вид дребни бозайници. Без кожата не мога да определя. Не са коне.

— Благодаря, Бренън.

Бертран дойде при нас.

— Какво намерихте?

— Мъртви животни. — Гласът на Райън издаде раздразнението му.

— И още една ръкавица.

— Може би блъска животни с колата си и после ги яде — обади се Жан.

— Да. Или си прави абажури от хора. Стига толкова. Искам това място да бъде запечатано. Искам абсолютно всичко да бъде конфискувано. И приборите, и миксерът, и цялото съдържание на проклетия хладилник. Всичко да бъде изстъргано и всеки сантиметър да бъде проверен за отпечатъци. Къде, по дяволите, е Жилбер?

Андрю тръгна към телефона на стената, вляво от вратата.

— Чакай. Телефонът има ли бутон за преизбиране?

Той кимна.

— Натисни го.

— Може да попаднем на свещеника му. Или на бабата.

Райън натисна бутона. Чухме как се избират седемте цифри на номера, последвани от четири иззвънявания. После заговори един глас и страхът, който потисках цял ден, направо ме парализира. Имах чувството, че ще припадна.

Моля, оставете името и номера си и ще отговоря на обаждането ви при първа възможност. Благодаря. Аз съм Темп.

36.

Звукът на собствения ми глас ми подейства като удар в главата. Краката ми омекнаха и дишането ми стана неравномерно.

Райън ми помогна да седна на един стол и донесе вода, без да задава никакви въпроси. Нямах представа колко дълго съм седяла там, не чувствах нищо, освен празнота. Накрая възвърнах част от спокойствието си и започнах да преценявам случилото се.

Той ми се бе обаждал. Защо? Кога?

Гледах Жилбер, който си сложи гумени ръкавици и пъхна ръка в канала за боклук. Извади нещо оттам и го пусна в мивката.

На мен ли се е опитвал да се обади? Или на Габи? Какво е искал да каже? Смятал ли е изобщо да говори или просто е проверявал дали съм там?

Фотографът минаваше от стая в стая, а светкавицата му примигваше като светулка в тъмния апартамент.

Той ли беше затварял телефона, без да остави съобщение?

Един лаборант с гумени ръкавици и гащеризон слагаше лепенки на книгите, после ги запечатваше в торби за веществени доказателства, маркираше всяка и се подписваше върху печата. Друг ръсеше бял прах за отпечатъци по полиците, лакирани с тъмночервен лак. Трети изпразваше хладилника, вадеше пакетите, увити с кафява амбалажна хартия, и ги поставяше в хладилна чанта.

Тук ли беше умряла? Тази стая ли бе видяла за последно, която гледах и аз сега?

Райън говореше с Шарбоно. Части от разговора долитаха до мен през задухата. Къде е Клодел? Тръгнал. Да се намери домоуправителят. Да се провери имали мазета или складови помещения. Да се вземат ключовете. Шарбоно изчезна, после се върна с една жена на средна възраст по пеньоар и чехли. Двамата пак изчезнаха заедно с мъжа, който беше свършил с опаковането на книгите.

Райън отново и отново ми предлагаше да ме откара вкъщи. Внимателно ми обясни, че няма какво да правя тук. Знаех го, но не исках да си тръгвам.

Бабата на Матио се появи към четири. Не бе нито враждебна, нито дружелюбна. Неохотно описа Танге. Мъж. Тих човек. Кестенява коса, започнала да оредява. Нищо необичайно. Описанието пасваше на половината мъже в Северна Америка. Нямаше представа къде е или от колко време отсъства. И преди е заминавал, но никога за дълго. Забелязвала отсъствията му единствено защото Танге молел Матио да храни рибките му. Държал се мило с Матио и му плащал за грижите. Не знаела нищо друго за него, рядко го виждала. Смятала, че ходел на работа и е имал кола. Не била сигурна. Не се интересувала. Не искала да се замесва.

Целия следобед и до късно вечерта криминолозите проверяваха апартамента сантиметър по сантиметър. В пет вече исках да се махна оттук. Приех предложението на Райън да ме закара.

В колата почти не говорихме. Андрю повтори това, което бе казал по телефона. Да си стоя вкъщи. Домът ми ще бъде под постоянно наблюдение. Никакво излизане през нощта. Никакви солови изпълнения.

— Не ми се качвай на главата, Райън! — сопнах се аз и гласът ми издаде емоционалната ми нестабилност.

През останалото време мълчахме напрегнато. Когато стигнахме до нас, той паркира колата и се обърна към мен.

— Чуй, Бренън. Не се опитвам да те тормозя. Ще пипнем този червей. Можеш да бъдеш абсолютно сигурна. Просто искам да си жива, за да го видиш.

Загрижеността му ме трогна повече, отколкото бях готова да си призная.

Цялата полиция бе вдигната на крак. Съобщението за издирването на Танге стигна до всеки полицейски служител в Квебек и в провинция Онтарио, до Кралската конна полиция, до полицейските управления в Ню Йорк и Върмонт. Но Квебек е голям, границите му лесно се пресичат. Има много места, където човек може да се скрие или измъкне.

През следващите дни премислях отново и отново възможностите. Може би Танге се криеше някъде и изчакваше подходящ момент. Или беше мъртъв. Може би бе заминал. Серийните убийци често го правят. Като усетят опасността, си събират багажа и се местят в друг град. Някои така и никога не биват заловени. Не. Отказвах да приема тази възможност.

В неделя изобщо не излязох от къщи. С Бърди правихме това, което французите наричат да се свиеш на пашкул. Скрихме се в черупките си. Не се облякох, избягвах радиото и телевизията. Не можех да понеса да видя снимката на Габи или да чуя описанията на жертвата и заподозрения. Обадих се по телефона само три пъти: първо на Кейти, после на леля си в Чикаго. Честит рожден ден, лельо! Осемдесет и четири години. Браво!

Знаех, че Кейти е в Шарлът, просто исках да се уверя. Никой не вдигна. Разбира се. Защо е толкова далече? Не. Добре че е толкова далече! Не исках дъщеря ми да е някъде близо до мястото, където едно чудовище беше държало в ръцете си нейна снимка. Тя никога нямаше да научи за това.

Последното обаждане бе до майката на Габи. Бяха й дали успокоителни, така че говорих с господин Маколи. Ако от полицията освободели тялото, погребението щяло да бъде в четвъртък.

Известно време седях и плаках, тялото ми се тресеше като метроном. Демоните в кръвта ми крещяха с пълна сила, че искат алкохол. Не се поддадох.

Нямаше да се предам. Нито на бутилката, нито на маниака. Дължах го на себе си и на дъщеря си. Останах трезва и чаках, отчаяно ми се искаше да мога да поговоря с Габи. Постоянно проверявах, за да се уверя, че полицейската кола е на мястото си.

В понеделник Райън се обади към единайсет и половина. Ламанш бе завършил аутопсията. Причина за смъртта: удушаване. Въпреки че тялото бе доста разложено, той беше успял да открие дълбока бразда на врата на Габи. Над и под нея кожата била разкъсана, с множество охлузвания и драскотини. Съдовете в тъканта на гърлото показвали стотици малки кръвоизливи.

Гласът на Райън заглъхна. Представих си как Габи отчаяно се опитва да си поеме дъх, да оживее. Стига! Слава богу, че я открихме толкова бързо. Не бих могла да понеса ужаса да видя Габи на моята маса за аутопсии. Болката от загубата бе достатъчно непоносима.

— … е била прекъсната. Това, което е използвал, е имало някакви възли или клупове и е оставило спираловидни отпечатъци върху кожата.

— Била ли е изнасилена?

— Не може да се определи заради степента на разлагане. Не са открити следи от сперма.

— Кога е настъпила смъртта?

— Ламанш дава минимум от пет дни. Знаем, че горната граница е десет.

— Доста широк прозорец.

— При тази жега и предвид плиткия гроб, Ламанш смята, че тялото би трябвало да е в по-лошо състояние.

О, боже! Може и да не е умряла в деня, когато изчезна.

— Проверихте ли апартамента й?

— Никой не я е виждал, но е ходила там.

— Ами Танге?

— Готова ли си да чуеш това? Този човек е учител. В малко училище на западния остров. — Чух шумолене на хартия. — „Сент Изидор“. Работи там от 1991-а. На двайсет и осем години е. Неженен. В молбата за постъпване на работа в графата за най-близък роднина е написал „няма“. Проверяваме всичко. Живее на „Сеген“ от деветдесет и първа. Хазяйката мисли, че преди това е бил някъде в Щатите.

— Отпечатъци?

— Много. Пуснахме ги за проверка. Не са регистрирани. Тази сутрин ги пратихме на юг.

— А вътре в ръкавицата?

— Поне два ясни и един размазан.

Представих си Габи. Найлоновия чувал. Другата ръкавица. Надрасках с химикалка една дума. Ръкавица.

— Завършил ли е университет?

— Да, „Бишопс“. Бертран замина за Ленъксвил. Клодел се опитва да научи нещо в „Сент Изидор“, но засега без успех. Пазачът е на сто години, а в момента всички други са в отпуска. За цялото лято.

— Да сте открили някакви имена в апартамента?

— Не. Няма снимки. Или адреси. Нито писма. Сякаш е живял в социален вакуум.

Дълго мълчание, докато осмисляхме казаното, после Райън продължи:

— Може би това обяснява странните му хобита.

— Животните?

— Тях. И колекцията от прибори.

— Прибори?

— Този червей е имал повече ножове, отколкото хирург-ортопед. Най-вече хирургически инструменти. Ножове. Бръсначи. Скалпели. Бяха напъхани под леглото. Заедно с кутия с хирургически ръкавици. Истински.

— Самотник с фетиш за остриета. Невероятно.

— И стандартната порно галерия. Доста измачкана.

— Какво друго?

— Има кола. — Пак шумолене на листове. — „Форд Проуб“ от 1987-а. Няма я в квартала. В момента я търсят. Тази сутрин получихме снимката от шофьорската му книжка и разпратихме и нея.

— Е?

— Ще те оставя сама да прецениш, но май бабата беше права. Трудно е да го запомни човек. Или фотокопието не го представя в добра светлина.

— Може ли да е Сен Жак?

— Възможно е. Може да е и Жан Кретиен^[28]. Или мъжът, който продава хотдог на улица „Сен Пол“. Ричард Пети не става. Той има мустаци.

— Много смешно, Райън.

— Този човек дори не е бил глобяван за неправилно паркиране. Бил е много добро момче.

— Аха. Много добро момче, което събира ножове и порносписания и кълца дребни бозайници.

Пауза.

— Какви се оказаха?

— Още не сме сигурни. Ще извикат някакъв специалист от университета.

Погледнах думата, която бях надраскала, и преглътнах тежко.

— Имали отпечатъци в ръкавицата, която намерихме при Габи? — Беше ми трудно да изрека името й.

— Не.

— Както и очаквахме.

— Да.

Чух като фон шума от залата в полицията.

— Искам да ти донеса копие от снимката от шофьорската книжка, за да имаш някаква представа как изглежда, в случай че го срещнеш лице в лице. Все още смятам, че е най-добре да не излизаш, докато не го пипнем.

— Идвам на работа. Щом криминолозите са свършили с ръкавиците, искам да ги занеса за биологичен анализ. После на Лакроа.

— Мисля, че т…

— Стига с мъжкарските глупости, Райън!

Дълбоко вдишване и издишване.

— Да не премълчаваш нещо?

— Бренън, казах ти всичко, което знаем.

— След трийсет минути съм там.

След по-малко от половин час пристигнах в лабораторията. Криминолозите бяха приключили с ръкавиците и ги бяха изпратили в лабораторията по биология.

Погледнах часовника си — дванайсет и четирийсет. Обадих се да попитам дали мога да видя снимките от апартамента на Сен Жак на улица „Берже“. Бяха излезли в обедна почивка. Секретарката си записа съобщението.

В един часа отидох в лабораторията по биология. Една жена с бухнала коса и пухкаво лице на коледен ангел разклащаше стъклена епруветка. Двете латексови ръкавици лежаха на плота зад нея.

— Добър ден, Франсоаз.

— А, очаквах да те видя днес. — Очите й придобиха загрижено изражение. — Съжалявам. Не знам какво да ти кажа.

— Благодаря. Няма нищо. — Кимнах към ръкавиците. — Какво откри?

— Тази е чиста. Няма кръв. — Посочи ръкавицата от Габи. — Тъкмо започвам с другата. Ще погледаш ли?

— Благодаря.

— Взех проби от кафявите петна и ги рехидратирах във физиологичен разтвор.

Тя огледа течността и сложи епруветката на поставка. После взе стъклена пипета, задържа края над пламъка, за да я запечата, и издърпа връхчето.

— Първо ще проверя за човешка кръв.

Извади миниатюрно шишенце от хладилника, отвори капачката и вкара тънкото кръгло връхче на нова пилета. Като комар, който смуче кръв, антисерумът се плъзна по тънката тръбичка. Франсоаз запечата другия край с палец.

След това вмъкна дългия край на пипетата в запечатаната на пламъка пипета, дръпна палеца си и остави серума да изтече. Докато работеше, обясни:

— Кръвта познава собствените си протеини или антигени. Ако разпознае чужди тела, антигени, които не принадлежат към нея, тя се опитва да ги разруши с антитела. Някои антитела разрушават чуждите антигени, други ги струпват на едно място. Струпването се нарича аглутинационна реакция. Антисерумът се създава в животно, обикновено заек или пиле, като му се инжектира кръв от друг биологичен вид. Кръвта на животното разпознава нашествениците и произвежда антитела, с които да се защити. Когато на животното се инжектира човешка кръв, се произвежда човешки антисерум. Ако се инжектира кръв от коза, се произвежда кози антисерум. Човешкият антисерум предизвиква аглутинационна реакция, когато се смеси с човешка кръв. Гледай. Ако това е човешка кръв, в епруветката ще се образува видим преципитат^[29] точно на мястото, където се срещат разтворът от пробата и антисерумът. Ще го сравним с физиологичния разтвор като контрола.

Тя хвърли пипетата в контейнер за биологични отпадъци и взе епруветката, където бе разтворена пробата от ръкавицата на Танге. С друга пипета засмука от пробата, капна я в антисерума и остави пипетата в държача.

— Колко време ще отнеме? — попитах аз.

— Зависи от силата на антисерума. Някъде между три и петнайсет минути. Този е доста добър. Не би трябвало да отнеме повече от пет-шест минути.

Проверихме след пет минути. Франсоаз погледна пипетите под флуоресцентна лампа, като постави черно картонче за фон. Проверихме пак след десет минути. След петнайсет отново. Нищо. Не се появи бяла ивица между антисерума и пробата. Сместа оставаше бистра като в контролния разтвор.

— Така. Не е човешка. Да видим дали е от някое животно.

Тя отиде пак до хладилника и извади табла с малки шишенца.

— Можеш ли да определиш точно какво е животното?

— Не. Обикновено се определя само семейството. Кучета, елени, едър рогат добитък.

Погледна табличката. На всяко шишенце бе написано името на някое животно. Коза. Плъх. Кон. Представих си лапите в кухнята на Танге.

— Да опитаме с куче.

Нищо.

— Ами нещо като катерица?

Тя се замисли за минута, после взе едно шишенце.

— Може би плъх.

След по-малко от четири минути преципитатът се бе образувал в епруветката — слой пенесто бяло между жълтия разтвор отгоре и бистрия отдолу.

— Готово — каза Франсоаз. — Животинска кръв е. Някакъв дребен бозайник, гризач, мармот или нещо такова. Не бих могла да определя по-точно. Не знам дали това ще ти помогне.

— Да, помага ми. Може ли да използвам телефона ти?

— Разбира се.

Набрах един номер в сградата.

— Лакроа.

Представих се и обясних какво искам.

— Разбира се. Дай ми двайсет минути само да довърша една серия.

Подписах се, че вземам ръкавиците, върнах се в кабинета си и прекарах следващия половин час в проверяване и подписване на доклади. После се върнах в коридора на биолозите и влязох в стая с надпис на вратата „Огън и експлозиви“.

Мъж с лабораторна престилка стоеше пред някакъв огромен апарат. Според етикета това бе рентгенов дифрактометър. Мъжът не каза нищо, докато не извади плака с малка бяла намазка и не я постави на една табла. После ме погледна с мек като на кошута от анимационно филмче поглед.

— Добър ден, господин Лакроа. Как сте?

— Добре. Благодаря. Носите ли ги?

Вдигнах двете найлонови торбички.

— Да започваме.

Заведе ме в малка стая, където имаше апарат с размерите на фотокопирна машина, два монитора и принтер. На стената висеше периодичната таблица на елементите.

Лакроа постави торбичките върху плота и си сложи хирургически ръкавици. Внимателно извади двете ръкавици, огледа ги, после постави всяка върху нейния найлонов плик. Ръкавиците на ръцете му изглеждаха абсолютно същите като тези на плота.

— Първо оглеждаме общите характеристики, информация за производството. Тежест. Плътност. Цвят. Как са завършени ръбовете. — Той обръщаше ръкавиците отново и отново и ги оглеждаше, докато говореше. — Тези двете доста си приличат. Една и съща техника на обработка на ръба. Виждате ли?

Погледнах. На китката и двете ръкавици завършваха с ръб, който бе завит навън.

— Не са ли направени всички така?

— Не. Някои са завити навътре, някои навън. Тези и двете са навън. Така. Сега проверяваме какво има в тях.

Занесе ръкавицата на Габи до апарата, вдигна капака и я постави вътре на поставката. След това натисна ключа и апаратът забръмча. Кутия, поставена върху ос в единия ъгъл, светна с предупредителна червена светлина. Панелът с бутоните също светна, като различните индикатори сигнализираха за работното състояние на апарата. Червен: рентген. Бял: захранване. Оранжев: отворен обектив.

Няколко минути Лакроа настройва апаратурата, после затвори капака и се настани на стола пред мониторите.

— Заповядайте — посочи ми другия стол той.

На първия монитор се появи пустинен пейзаж, зърнесто изображение от синклинали и антиклинали с разпръснати тук — там сенки и обли сфери. Върху този образ бе насложена поредица от концентрични кръгове, двата най-малки и централни с формата на футболна топка. Две линии се пресичаха под прав ъгъл и образуваха кръст точно в центъра.

Лакроа фокусира образа с джойстик. Сферите се движеха във и извън кръговете.

— Това, което виждаме, е ръкавицата, увеличена осемдесет пъти. Просто избирам обект на измерването. При всяко прицелване се разглежда площ от около триста микрона — приблизително площта на средния кръг. Така че рентгеновият лъч трябва да се насочи в най-добрата част от пробата.

Той намести кръстосаните линии още няколко пъти, после се спря на участък без сфери.

— Ето. Това трябва да свърши работа.

Натисна един превключвател и апаратът забръмча тихо.

— В момента създаваме вакуум. Ще отнеме няколко минути. После правим сканирането. То става много бързо.

— И така се определя съставът на ръкавицата?

— Да. Става дума за вид рентгенов анализ. Рентгеновата микрофлуоресценция може да определи какви елементи присъстват в пробата.

Бръмченето спря и на десния монитор започнала се оформя някакъв образ. Поредица миниатюрни червени колонки изникнаха в долния край на екрана, после започнаха да нарастват на яркосиния фон. По средата на всяка имаше тънка жълта ивица. В долния ляв ъгъл излезе мажа клавиатура, на всеки клавиш на която бе изписано съкращението на някой от елементите.

Лакроа набра някаква команда и на екрана се появиха букви. Някои колонки останаха малки, други се извисиха на високи върхове като гигантските термити, които бях виждала в Австралия.

— Това е. — Посочи една колона най-вдясно. Издигаше се от дъното до върха на екрана, дори върхът й бе отрязан. Един по-малък връх до нея достигаше до една четвърт от височината й. И двете бяха маркирани със знак Zn. — Цинк. Типично е. Среща се във всички ръкавици от този вид.

Той посочи два върха вляво: единият бе нисък, другият — издигащ се на три четвърти от екрана.

— Ниският е магнезий. Високият — силиций. — По-вдясно един двоен връх бе означен с буквата „S“. — Сяра.

Върхът на калция достигаше средата на екрана.

— Доста калций.

След калция имаше празно място, после редица от ниски колонки в подножието на кулата на цинка. Fe.

— Малко желязо.

Облегна се назад и обобщи:

— Доста типичен коктейл. Много цинк, със силиций и калций като допълнителни основни компоненти. Ще разпечатам това и после ще тестваме друг участък.

Пуснахме десет теста на тази ръкавица. Всички показаха едно и също съотношение на елементите.

— Добре. Сега другата ръкавица.

Повторихме процедурата с ръкавицата от кухнята на Танге. Върховете на цинка и сярата бяха сходни, но тази ръкавица съдържаше повече калций и нямаше желязо, силиций и магнезий. Малка колонка отбелязваше наличието на калий. При всички тестове на тази ръкавица се получи един и същи състав.

— Какво означава това? — попитах, макар вече да знаех отговора.

— Всеки производител използва съвсем малко различаваща се рецепта за латекса. Може да има вариации дори между ръкавиците на една и съща компания, но в някакви граници.

— Значи тези ръкавици не са от един чифт?

— Дори не са произведени от една и съща фирма.

Той станала извади ръкавицата от апарата. Мислите ми кръжаха около това откритие.

— Рентгеновата дифракция може ли да даде повече информация?

— Това, което направихме — рентгеновата микрофлуоресценция, — определя какви елементи присъстват в предмета. Рентгеновата дифракция може да опише действителното смесване на елементите. Химическата структура. Например с микрофлуоресценцията можем да разберем дали нещо съдържа натрий и хлор. С дифракцията можем да кажем дали е изградено от кристали на натриев хлорид. Да го кажем по-просто: при дифрактометъра пробата се върти и облъчва с рентгенови лъчи. Лъчът отскача от кристалите и моделът на дифракция е показателен за структурата на тези кристали. Така че ограничение при дифракцията е, че тя е приложима само за материали с кристална структура. Това са около осемдесет процента от пробите, които идват при нас. За съжаление латексът не е с кристална структура. Дифракцията вероятно не би добавила нищо. Тези ръкавици определено имат различни производители.

— Ами ако просто са от различни кутии? Не може ли отделните партиди да варират?

Той помълча известно време. После каза:

— Чакайте. Сега ще ви покажа нещо.

Отиде в главната лаборатория и го чух, че говори с лаборанта. Появи се отново с купчина разпечатки, всяка от по седем или осем листа, показващи сходни модели на върхове и падини. Разгъна всяка серия, за да разгледаме вариациите.

— Всяка от тези разпечатки показва поредица от тестове, направени с ръкавици от един и същи производител, но от различни кутии. Има вариации, но разликите никога не са така големи, както при ръкавиците, които току-що анализирахме.

Изучих няколко серии. Височината на върховете варираше, но компонентите бяха постоянни.

— Ето. Вижте това.

Той разгърна друга група разпечатки. Пак имаше някои разлики, но общата смес бе еднаква.

После затаих дъх. Конфигурацията изглеждаше позната. Погледнах символите. Цинк, желязо, калций, сяра, силиций, магнезий. Високо съдържание на цинк, силиций, калций. Следи от другите елементи. Поставих разпечатката от ръкавицата на Габи върху разпечатките от тази серия. Моделът бе почти идентичен.

— Господин Лакроа, тези ръкавици от един и същи производител ли са?

— Да, да. Това имах предвид. Вероятно даже от същата кутия. Току — що се сетих.

— От кой случай са тези проби? — Сърцето ми биеше трескаво.

— Дойде преди няколко седмици. — Той обърна на първия лист от серията. Номер 327468. — Мога да проверя в компютъра.

— Моля ви.

Данните запълниха екрана за секунди. Прочетох ги бързо:

— Номер на вещественото доказателство 327468. Номер от ЛСМ: 29427. Поръчител:ТПМ. Следователи: Л. Клодели М. Шарбоно. Място на изземване: улица „Берже“ № 1422. Дата: 24.06.94 г.

Стара гумена ръкавица. Може човекът да си пази маникюра. Клодел! Бях помислила, че е намерил домакинска ръкавица! Сен Жак е имал хирургическа ръкавица! Беше същата като намерената в гроба на Габи!

Благодарих на господин Лакроа, събрах разпечатките и си тръгнах. Върнах ръкавиците в склада за веществени доказателства. Направеното току-що откритие прегаряше съзнанието ми. Ръкавицата от кухнята на Танге не бе като заровената при Габи. На нея имаше отпечатъци от Танге. Външните петна бяха от животинска кръв. Ръкавицата при Габи беше чиста. Без кръв. Без отпечатъци. Сен Жак е имал хирургическа ръкавица. Съставът й съвпадаше с тази от гроба на Габи. Прав ли беше Бертран? Бяха ли Танге и Сен Жак един и същи човек?

Розова бележка ме чакаше на бюрото. От Лабораторията по криминология бяха отговорили на обаждането ми. Снимките от апартамента на улица „Берже“ били архивирани на компактдиск. Можело да ги разгледам там или да го взема. Обадих се да помоля за второто и им казах, че ще мина съвсем скоро.

Проправих си път до полицейското управление, като проклинах пиковия час и туристите, задръстили района на старото пристанище. Поради липса на свободно място паркирах до спрелите коли, изкачих на бегом стъпалата и отидох право при дежурния сержант на третия етаж. Колкото и удивително да беше, дискът бе при него. Подписах се, за да го получа, пъхнах го в куфарчето си и се втурнах обратно към колата.

По пътя за вкъщи постоянно се оглеждах през рамо за Танге. За Сен Жак. Не можех да спра да го правя.

37.

Прибрах се вкъщи към пет и половина. Седнах в тихия апартамент и се запитах какво още мога да направя. Нищо. Райън беше прав. Танге навярно бе някъде наблизо и дебнеше възможността да попадна в ръцете му. Нямаше да го улеснявам.

Но трябваше да хапна нещо. И да ангажирам мислите си с някакво занимание.

Когато излязох от предната врата, огледах улицата. Там. В алеята вляво от пицарията. Кимнах на двамата униформени полицаи и посочих към „Сент Катрин“, недалеч от „Льо Фобур“. Докато вървях към пазара, усещах раздразнението на охраната, която ме следваше. Няма значение. Денят бе разкошен. Не бях го забелязала в лабораторията. Вече не бе толкова горещо и по ослепително синьото небе се носеха огромни бели облаци, хвърлящи сянка върху деня и хората. Действаше ми добре да съм навън.

Зеленчуци. Опипах няколко плода авокадо, прецених цвета на бананите, избрах си броколи, брюкселско зеле и картофи със съсредоточеността на неврохирург. Една франзела от пекарницата. Шоколадов мус от сладкарския магазин. Купих и свински котлети и говежда кайма от месарницата.

— Това ли е всичко?

— Не. Дайте ми и една говежда пържола. Много дебела. — Показах с палец и показалец дебелина около три сантиметра.

Докато го гледах как сваля триона от куката, усещането, че нещо ще ми хрумне, пак се появи. Опитах се да го превърна в оформена идея, но пак така неуспешно, както и преди. Трионът? Твърде очевидно. Всеки може да си купи месарски трион. Проследяването на тази версия не бе стигнало доникъде. Полицаите бяха проверили всеки магазин в провинцията. Хиляди такива триони бяха продадени.

Тогава какво? Бях се научила, че ако се опитвам да измъкна някоя мисъл от подсъзнанието си, тя само потъва още по-дълбоко. Ако я оставя на спокойствие, рано или късно ще изплува на повърхността. Платих месото и се прибрах вкъщи, като пътьом се отбих за кратко в „Бъргьр Кинг“ на „Сент Катрин“.

Вкъщи ме очакваше последното нещо, което желаех да видя. Някой се бе обаждал. Известно време седях на ръба на канапето, стиснала торбите и загледана в миниатюрната лампичка на телефонния секретар. Едно съобщение.

Изтрих дланта си в тениската, протегнах се и натиснах бутона. Не беше Танге. Положението бе още по-лошо.

— Здрасти, мамо. Излязла си да се забавляваш, а? Ало? Там ли си? Вдигни! — Чух нещо като шум от движещи се коли, сякаш се обаждаше от външен телефон. — Май не си. Е, все пак ще ти кажа. На път съм. Отново на път… — Тя изпя тази фраза, имитирайки Уили Нелсън. — Добре се справям, а? Както и да е, идвам ти на гости, мамо. Права си. Макс е досадник. Изобщо не ми трябва. — Чу се някакъв глас на заден план. — Добре, свършвам след минута — изрече неясно на някого. — Слушай, удаде ми се шанс да посетя Ню Йорк. Голямата ябълка. Пътуването ми излезе безплатно и вече съм тук. Както и да е, мога да прескоча до Монреал, така че пристигам. До скоро! Щрак.

— Не! Не идвай тук, Кейти! Не! — извиках аз в празната стая.

Чух как лентата се пренавива. Боже, какъв кошмар! Габи е мъртва. Един психопат беше поставил снимка на дъщеря ми и мен в гроба й. А сега Кейти пътуваше за насам. Трябваше да я спра.

Пийт.

Докато телефонът му звънеше, в главата ми изплува спомен. Кейти на три годинки. В парка сме. Говоря с друга майка, без да отделям очи от Кейти, която сипва пясък в пластмасови формички. Неочаквано пуска лопатката си и побягва към люлките. Поколебава се за момент, гледайки как желязното конче се люлее, после хуква към него с грейнало лице при вида на цветната му грива и юзди, развети във въздуха. Разбрах, че люлката ще я удари и че не мога да го предотвратя. Сега изпитвах същото.

Никой не вдигна на директния номер на Пийт. Опитах да се свържа през централата. Някаква секретарка ми каза, че е извън офиса за вземане на показания под клетва. Оставих съобщение.

Взрях се в телефонния секретар. Затворих очи и няколко пъти си поех дълбоко дъх, за да накарам пулса си малко да се нормализира. Чувствах тила си стегнат като в менгеме и цялата горях.

— Това няма да се случи.

Отворих очи и видях, че Бърди ме гледа.

— Това няма да се случи — повторих му.

Котаракът изви гръб, събра и четирите си лапички на едно място, сви опашка и седна, без да отделя очи от лицето ми.

— Ще направя нещо. Няма просто да седя и да чакам този звяр да нападне. Не и дъщеря ми.

Занесох покупките в кухнята и ги прибрах в хладилника. После извадих лаптопа си, включих го и отворих файла с таблицата. Колко време беше минало, откакто я започнах? Проверих датите, които бях въвела. Трупът на Изабел Ганьон бе намерен на 2 юни. Преди седем седмици. Струваше ми се, че са минали седем години.

Отидох в кабинета си и извадих папките с материалите по случаите. Може би времето, което бях прекарала във фотокопиране, в края на краищата нямаше да се окаже загубено.

Следващите два часа оглеждах внимателно всяка снимка, всяко име, всяка дата, буквално всяка буква от всеки разпит и полицейски доклад, с които разполагах. После го направих отново. Четях и препрочитах думите с надеждата да открия нещо, което съм пропуснала. Третия път го открих.

Проучвах разговора, който Райън бе провел с бащата на Грейс Да — мас, когато го забелязах. Мисълта най-после изплува и стана съзнателна.

Месарница. Грейс Дамас е работела в месарница. Убиецът е използвал готварски трион, бил е запознат с анатомията. Танге правеше дисекции на животни. Може би имаше връзка. Потърсих името на месарницата, но не го открих.

Набрах номера, записан в досието. Обади се някакъв мъж.

— Господин Дамас?

— Да. — Английски акцент.

— Обажда се доктор Бренън. Работя по разследването на смъртта на жена ви. Дали ще мога да ви задам няколко въпроса?

— Да.

— По времето, когато жена ви е изчезнала, тя работеше ли някъде?

Пауза. После:

— Да.

Чуваше се говор от телевизор.

— Може ли да попитам къде точно?

— Една пекарна на „Феърмон“. „Дьо Бон Кроасан“. Беше почасова работа. Никога не е работила на пълен ден — заради децата и домакинството.

Обмислих чутото. Толкова за моето откритие.

— От колко време работеше там, господин Дамас? — Прикрих разочарованието си.

— Само от няколко месеца, доколкото си спомням. Грейс не се задържаше дълго никъде.

— А къде работеше преди това? — Не се отказвах.

— В една месарница.

— Коя? — Затаих дъх.

— „Сен Доминик“. Собственост е на един човек от нашата енория. Намира се на „Сен Доминик“, почти до „Сен Лоран“, сещате ли се?

Да. Представих си как дъждът барабани по прозорците й.

— Колко време е работила там? — Насилих се да говоря спокойно.

— Май изкара почти цяла година. Мисля, че през по-голямата част от 1991-а. Мога да проверя. Мислите ли, че е важно? Преди не са ме питали нищо за тези дати.

— Не съм сигурна. Господин Дамас, жена ви споменавала ли е човек на име Танге?

— Кой? — Рязко.

— Танге.

Гласът на телевизионния водещ обеща, че програмата ще продължи веднага след рекламите. Сърцето ми биеше бързо, а гърлото ми беше пресъхнало.

— Не.

Силният му глас ме стресна.

— Благодаря ви. Много ми помогнахте. Ще ви съобщя, ако открием нещо ново.

Затворих, после се обадих на Райън. Беше си тръгнал. Опитах да го открия на домашния телефон. Никой не отговори. Знаех какво трябва да направя: Обадих се на още едно място, после взех ключа си и излязох.

Месарницата на „Сен Доминик“ бе по-оживена, отколкото в деня, когато я видях за пръв път. Същите знаци бяха закачени на прозорците, но тази вечер магазинът бе отворен и ярко осветен. Нямаше много хора. Някаква старица се движеше бавно покрай хладилната витрина, а лицето й изглеждаше немощно на флуоресцентната светлина. Видях я как се върна назад и посочи един заек. Малкият труп ми напомни за зловещата колекция на Танге. И за Алса.

Изпратих с поглед жената, докато излезе от магазина, после се приближих към мъжа зад щанда. Лицето му бе правоъгълно, с едри скули и груби черти. Ръцете, които се подаваха от тениската, изглеждаха изненадващо тънки и изпити в контраст.

— Добър ден.

— Добър ден.

— Тази вечер бизнесът май не върви?

— Никоя вечер не върви. — Английски, с акцент като на Дамас.

Чух някой да трака с метални прибори в задната стая.

— Работя по разследването на убийството на Грейс Дамас. — Извадих служебната си карта и му я показах. — Трябва да ви задам няколко въпроса.

Мъжът ме изгледа. Отзад някой ту пускаше, ту спираше чешма.

— Вие ли сте собственикът?

Кимване.

— Господин?

— Плевритис.

— Господин Плевритис, Грейс Дамас е работила тук за кратко, нали така?

— Кой?

— Грейс Дамас. От вашата енория — „Сен Деметриус“.

Кокалестите ръце се скръстиха на гърдите. Кимване.

— Кога беше това?

— Преди три-четири години. Не помня точно. Постоянно се сменят.

— Сама ли напусна?

— Без предупреждение.

— Защо така?

— Един господ я знае. По това време всички напускаха.

— Изглеждаше ли нещастна, разстроена, нервна?

— За кого ме мислите, за Зигмунд Фройд?

— Имаше ли приятели тук, някой, с когото да е била близка?

Очите му се впериха в моите, а по устните му се прокрадна усмивка.

— Близка? — попита с мазен глас. Отвърнах на погледа му, без да се усмихвам.

Усмивката му изчезна и погледът му се плъзна наоколо.

— Тук работим само аз и брат ми. Няма с кого да се сближи. — Произнесе думата като тийнейджър, който разказва мръсен виц.

— Да е имала някакви особени посетители, някой, който да я е заплашвал?

— Вижте, аз й дадох работа. Казвах й какво да прави и тя го вършеше. Не съм следял социалния й живот.

— Може нещо да сте забелязали?

— Грейс беше добра работничка. Ужасно се ядосах, когато напусна. Като напуснаха всички наведнъж, наистина ми почерниха живота и много се ядосах. Признавам си. Но не съм злопаметен. После, когато чух в църквата, че е изчезнала, помислих, че е избягала. Не че изглеждаше вероятно, но нейният старец понякога е доста труден. Съжалявам, че е била убита. Но почти не си я спомням.

— Какво значи труден?

Лицето му стана безизразно и затворено. Той сведе очи и зачовърка с нокът нещо по тезгяха.

— Ще трябва да говорите с Никое. Това са семейни въпроси.

Разбирах какво имаше предвид Райън. Сега какво? Визуална помощ. Бръкнах в чантата си и извадих снимката на Сей Жак.

— Виждали ли сте този човек?

Плевритис се наведе напред да вземе снимката.

— Кой е той?

— Ваш съсед.

Огледа внимателно лицето.

— Снимката не е много качествена.

— От видеокамера е.

— И филмът на Запрудър беше от видеокамера, но се виждаше нещо.

Не разбрах за какво говореше, но не казах нищо. После видях как лицето му потрепна и очите му се напрегнаха.

— Какво?

— Ами… — Той се взираше в снимката.

— Да?

— Този човек прилича малко на другия нехранимайко, който ме напусна тогава. Но може би си мисля така, защото ме подсетихте за него с въпросите си. По дяволите, не знам! — Хвърли снимката на тезгяха, за да я взема. — Трябва да затварям.

— Кой? Кой беше той?

— Вижте, снимката е много неясна. Доста мъже със занемарена коса изглеждат така. Това не значи нищо.

— Какво казахте, че още някой ви напуснал? Кога?

— Затова толкова се ядосах на Грейс. Мъжът, който работеше преди нея, напусна, без да каже и дума, а не след дълго Грейс си тръгна по същия начин. И той, и Грейс работеха почасово, но по това време нямах други помощници. Брат ми беше в Щатите и въртях магазина съвсем сам цяла година.

— Как се казваше той?

— Фортие. Лео. Лео Фортие. Спомням си името, защото имам братовчед, който се казва Лео.

— И той е работел тук по същото време като Грейс Дамас?

— Да. Наех го на мястото на този, който напусна точно преди Грейс да започне работа. Реших, че е по-добре с двама работници на половин ден. Така, ако единият не дойде, ще бъда сам в магазина само половината време. После и двамата напуснаха. Ужас, голяма бъркотия! Фортие работи тук около година — година и половина, после изведнъж спря да идва. Дори не върна ключовете. Трябваше да започна от нулата. Не ми се иска отново да преживея това.

— Какво можете да ми кажете за него?

— Почти нищо. Видял табелата на витрината, че търся работници, влезе от улицата и каза, че си търси почасова работа. Устройваше го времето, за което ми трябваше: рано сутрин да отваря магазина и късно вечер да го затваря и почиства. Имаше опит в рязането на месо. Оказа се много добър всъщност. Както и да е, наех го. Работеше някъде другаде през деня. Изглеждаше кротък. Много тих. Вършеше си работата, почти не говореше. Дори не разбрах къде живее.

— Как се разбираха той и Грейс?

— Откъде да знам. Обикновено вече си бе тръгнал, когато тя пристигаше, после идваше в магазина, след като тя си бе отишла. Не съм сигурен дали изобщо са се познавали.

— И мислите, че мъжът на снимката прилича на този Фортие?

— На него и на всеки друг с мръсна коса.

— Знаете ли къде е сега Фортие?

Той поклати глава.

— Познавате ли някого на име Сен Жак?

— Не.

— Танге?

— Това ми звучи като име на крем за изкуствен тен.

Оставих му визитката си.

38.

Прибрах се вкъщи и открих Райън пред вратата. Той започна веднага:

— Просто не можем да излезем на глава с теб, така ли? Никой не може. Ти си като онези индианци, дето изпълняват танца на духовете. Обличат си специалната дреха, играят танца и стават недосегаеми за вражеските стрели.

Лицето му бе зачервено и на слепоочието му пулсираше вена. Реших, че не е разумно да го коментирам точно сега.

— Чия кола си взела?

— На една съседка.

— Забавно ли ти изглежда всичко това, Бренън?

Не казах нищо. Главоболието се бе разпростряло от тила и бе обхванало целия ми череп, а сухата кашлица ми подсказваше, че имунната ми система е споходена от гости.

— Има ли някой на тази планета, който може да се разбере с теб?

— Ще влезеш ли да пиеш кафе?

— Защо си мислиш, че можеш да се измъкваш така и да оставиш всички да гонят вятъра? Целта в живота на тези момчета не е да охраняват жалкия ти задник. Защо, по дяволите, не ми се обади?

— Търсих те.

— И не можа да почакаш десет минути?

— Не знаех къде си и колко дълго ще се забавиш. Мислех, че ще свърша бързо. Така и стана, по дяволите!

— Можеше да оставиш съобщение.

— Щях да ти оставя съобщение, дълго колкото „Война и мир“, ако знаех, че ще побеснееш така. — Не беше съвсем вярно. Бях наясно каква ще бъде реакцията му.

— Че ще побеснея? — Гласът му бе ледено спокоен. — Да ти припомня ли? Пет, може би седем жени са били брутално убити и осакатени в този град. Най-скорошната — преди месец. Една от тези жени се появи с част от тялото си в твоята градина. Някакъв психопат е държал снимката ти в колекцията си и е изчезнал. Самотник, колекциониращ ножове и порнография, който е редовен клиент на проститутките и обича да накълцва дребни животни, е набирал твоя телефонен номер. Преследвал е най-добрата ти приятелка. Сега тя е мъртва. Била е погребана, стиснала снимка, на която сте ти и дъщеря ти. Този самотник също е изчезнал.

Една двойка мина по тротоара. И двамата сведоха очи и ускориха ход, смутени, че са станали свидетели на кавга между любовници.

— Райън, влез вътре. Ще направя кафе. — Гласът ми звучеше дрезгаво и като говорех, гърлото ме болеше.

Той вдигна отчаяно ръка с разперени пръсти, после я отпусна край тялото си. Върнах ключа на съседката си, благодарих й, че ми бе дала колата си, и с Райън влязохме вкъщи.

— Без кофеин или нормално?

Преди да ми отговори, пейджърът му иззвъня и двамата подскочихме стреснато.

— Май по-добре без кофеин. Знаеш къде е телефонът.

Ослушвах се, докато траках с чашите, и се преструвах, че не обръщам внимание на разговора му.

— Райън. — Пауза. — Да. — Пауза. — Така ли? — Дълга пауза. — Кога? — Пауза. — Добре. Благодаря. Веднага идвам.

Дойде в кухнята и застана на прага с напрегнато лице. Температурата ми, кръвното налягане и пулсът ми започнаха да се покачват. Запази спокойствие! Налях две чаши кафе, напрягайки ръката си да не трепери. Изчаках го да заговори.

— Арестували са го.

Ръката ми замръзна, както държах кафеника във въздуха.

— Танге?

Кимна ми. Върнах кафеника на котлона. Внимателно. Извадих мляко и сипах малко в чашата си, предложих на Райън. Старателно. Той поклати глава. Върнах кутията в хладилника. Предпазливо. Отпих. Добре. Говори!

— Кажи ми.

— Да седнем.

Отидохме в дневната.

— Арестували са го преди около два часа, докато е шофирал на изток по шосе 417. Една патрулна кола забелязала номера на колата и го спрели.

— Танге ли е?

— Танге е. Отпечатъците съвпадат.

— Пътувал е към Монреал?

— Очевидно.

— Какви обвинения са му предявили?

— Засега притежание на отворена бутилка алкохол в движеща се кола. Бил е достатъчно глупав да отвори бутилка „Джим Бийм“ и да я остави на задната седалка. Освен това са конфискували няколко порносписания. Той си мисли, че това е причината. Оставили са го да се поизпоти.

— Къде е бил?

— Твърди, че бил в някаква хижа в Гатино. Наследил я от баща си. Чуй това. Бил за риба. Криминолозите вече са изпратили екип да провери мястото.

— Сега къде е?

— В „Партене“.

— За там ли тръгваш?

— Да. — Той си пое дълбоко дъх, очаквайки спор с мен. Нямах желание да виждам Танге.

— Добре. — Устата ми бе пресъхнала, а цялото ми тяло започваше да се отпуска. Спокойствие? Не бях се чувствала така от дълго време. — Кейти ще идва — казах с нервен смях. — Затова… затова излизах тази вечер.

— Дъщеря ти?

Кимнах.

— Лош момент.

— Мислех, че може да открия нещо. Аз… няма значение.

Няколко секунди и двамата мълчахме.

— Радвам се, че всичко свърши. — Гневът на Райън се бе изпарил. Той се изправи. — Искаш ли да се отбия, след като го разпитам? Може да е късно.

Колкото и зле да се чувствах, нямаше да мигна, докато не научех какво е станало. Кой беше Танге? Какво щяха да намерят в хижата? Там ли бе умряла Габи? А Изабел Ганьон? Грейс Дамас? Или бяха откарвани там след смъртта им само за да бъдат нарязани и пакетирани?

— Моля те!

Когато той тръгна, се сетих, че съм забравила да му кажа за ръкавиците. Пак потърсих Пийт. Въпреки че Танге бе арестуван, още се чувствах неспокойна. Не исках Кейти изобщо да се доближавало Монреал засега. Може би аз щях да отида на юг.

Този път го открих. Кейти заминала преди няколко дни. Казала на баща си, че аз съм предложила това пътуване. Вярно. И че съм одобрила плановете й. Не съвсем. Не бе сигурен какъв е маршрутът й. Типично. Пътувала с приятели от университета. Щели да отидат с кола до Вашингтон, където да отседнат у родителите на някого от компанията, после до Ню Йорк, на гости на друг приятел. Оттам възнамерявала да продължи за Монреал. Планът му се сторил добър.

Понечих да му разкажа за Габи и всичко, което ставаше в живота ми в момента, но не можах. Не още. Нямаше значение. Вече бе свършило. Както обикновено, той бързаше, защото трябвало да се подготви за някакво вземане на показания сутринта.

Чувствах се твърде зле и толкова изморена, че нямах сили дори да си взема вана. Следващите няколко часа седях увита в едно одеяло, треперех, взирах се в студената камина и си мечтаех да имаше кой да ми направи супа, да погали челото ми и да ми каже, че скоро ще се почувствам по-добре. Задрямвах и се будех, унасях се в някакви разпокъсани сънища, а армията от микроскопични бацили се множеше в кръвоносната ми система.

Райън се появи в един и петнайсет.

— За бога, Бренън, изглеждаш ужасно.

— Благодаря. — Увих се отново в одеялото. — Май съм пипнала някаква простуда.

— Да оставим разговора за утре тогава?

— В никакъв случай.

Той ме изгледа странно, но ме последва, хвърли сакото си надавана и седна.

— Казва се Жан Пиер Танге. На двайсет и осем години. Местен. Израснал в Шониган. Не се е женил. Няма деца. Има сестра, която живее в Арканзас. Майка му умряла, когато бил на девет. Изживял го трудно. Баща му бил мазач, общо взето отгледал сам двете деца. Умрял при автомобилна катастрофа, когато Танге бил в колежа. Очевидно това е било тежък удар за него. Прекъснал учението си, известно време живял при сестра си, после пътувал из Щатите. Готова ли си да чуеш това? Когато бил в Дикси, бил призован от Бог. Опитал да стане йезуит или нещо такова, но се издънил на интервюто. Очевидно са решили, че личността му не е много подходяща за свещеник. Както и да е, върнал се в Квебек през осемдесет и осма и успял да продължи учението в колежа. Завършил след около година и половина.

— Значи е тук от осемдесет и осма?

— Да.

— Това означава, че е тук още от времето, когато са били убити Питр и Готие.

Райън кимна:

— И оттогава не се е местил.

Преглътнах, преди да попитам:

— Какво каза за животните?

— Твърди, че преподава биология. Проверихме го. Казва, че прави колекция, която да използва за нагледен материал в часовете си. Попарва труповете и отделя скелетите.

— Това обяснява книгите по анатомия.

— Може би.

— Откъде ги намира?

— Убити животни край пътя.

— О, боже, Бертран е бил прав. — Представих си го как обикаля нощем по пътищата, събира размазаните трупове и ги влачи вкъщи в чували. — Някога работил ли е в месарница?

— Не каза. Защо?

— Клодел какво е научил от колегите му?

— Нищо, което да не знаем. Саможив. Преподава си материала. Никой не го познава добре. А и хората не са били особено щастливи, че ги търсим късно вечерта.

— Прилича на описанието, което направи бабата.

— Сестра му казва, че винаги е бил асоциален. Не помни да е имал приятели. Но тя е девет години по-голяма, няма много спомени от времето, когато той е бил дете. Все пак ни подхвърли нещо интересно.

— Да?

Райън се усмихна.

— Танге е импотентен.

— Сестра му е казала това?

— Тя смята, че това обяснява асоциалните му настроения. Сестричката мисли, че е безобиден, просто страда от ниско самочувствие. Жената явно чете доста популярна психологическа литература. Запозната е с целия жаргон.

Не отговорих. Мислено си представих редове от два от докладите за аутопсия.

— Има смисъл. При Адкинс и Моризет Шанпу не са открити следи от сперма.

— Бинго!

— Как е станал импотентен?

— Съчетание на вродени и травматични фактори. Роден е с един тестис, после загубил и него при някакъв инцидент по време на футболен мач. Гадна история: един от футболистите носел химикалка в джоба си. Забила се в единствената топка на Танге. Дотам със сперматогенезата.

— И затова живее като отшелник?

— Аха. Може сестра му да е права.

— Донякъде това изяснява отношенията му с проститутките. — Спомних си коментара на Джуъл. И на Джули. — И с всички останали.

— Не е ли странно, че е избрал учителската професия? — разсъждаваше Райън. — Защо да работи на място, където трябва да общува с толкова много хора? Ако наистина се е чувствал неадекватен, защо не е избрал нещо по-спокойно, по-уединено? Компютри? Или работа в лаборатория?

— Не съм психолог, но може би преподаването е идеално за него. Там не общува с равнопоставени — т.е. с възрастни. Общува с деца. Нещата са под негов контрол. Класната стая е неговото царство и децата правят онова, което той им каже. Не могат да му се присмиват или да го критикуват.

— Поне не в лицето.

— Може би това е идеалният баланс за него. Задоволява нуждата си от власт и контрол през деня, подхранва сексуалните си фантазии нощем.

— Най-добрият сценарий. Помисли за воайорството, дори за физическите контакти с децата.

— Да.

Известно време мълчахме, а очите на Райън обхождаха стаята точно както в апартамента на Танге. Изглеждаше изтощен.

— Предполагам, че вече няма нужда да бъда под наблюдение — казах аз.

— Да. — Той се изправи.

Изпратих го до вратата.

— Какво мислиш за него, Райън?

Не ми отговори веднага. После изрече много внимателно:

— Твърди, че е невинен като младенец, но е ужасно нервен. Крие нещо. До утре ще знаем какво има в малкото му скривалище в планината. Ще използваме тази информация и ще му стоварим цялото обвинение. Така че ще рухне.

Когато Райън си тръгна, изпих солидна доза лекарство за простуда и спах непробудно за първи път от седмици. Дори и да съм сънувала нещо, не помнех какво.

На следващия ден се чувствах по-добре, но не и достатъчно, за да отида на работа. Може би избягвах лабораторията, но все пак си останах у дома. Не исках да виждам никого, освен Бърди.

Ангажирах мислите си с четене на дипломната работа на един студент и с отговаряне на кореспонденцията, която бях занемарила от седмици. Райън се обади към един, тъкмо когато изпразвах съдомиялната. По гласа му отгатнах, че нещата не вървят добре.

— Криминолозите са преобърнали хижата, но не намерили нищо. Абсолютно нищо. Никакви ножове. Никакво оръжие. Никакви порнофилми. Никакви сувенири от жертвите, за които Добжански говореше. Никакви бижута, дрехи, черепи, части от тела. Само една мъртва катерица в хладилника. Нищо повече.

— Следи от копаене?

— Не.

— Има ли барака за инструменти или мазе, където може да държи триони или стари ножове?

— Гребла, мотики, дървени щайги, стара електрическа резачка и счупена количка. Обичайни градинарски инструменти. И достатъчно паяци, за да населят една по-малка планета. Очевидно Жилбер ще се нуждае от терапия, след като ги е видял.

— Навсякъде ли са проверили?

— Бренън, май не ме слушаш.

— И с луминол? — попитах, потисната.

— Чисто.

— Изрезки от вестници?

— Не.

— Нещо, което да свързва това място със стаята на „Берже“?

— Не.

— Със Сен Жак?

— Не.

— С Габи?

— Не.

— С някоя от жертвите?

Той не отговори.

— Какво прави там според теб?

— Лови риба и си мисли за липсващите си топки.

— Ами сега?

— Двамата с Бертран ще си поговорим надълго и нашироко с господин Танге. Време е да му споменем някои имена, за да започне да му пари под задника. Все още мисля, че ще изплюе камъчето.

— Изглежда ли ти вероятно?

— Всъщност може би идеята на Бертран не е толкова лоша. Възможно е Танге да страда от раздвоение наличността. Едната половина от личността му е учител по биология, който живее почтено, ходи за риба и събира скелети на животни като нагледен материал за часовете си. Другата питае необуздан гняв към жените, чувства се сексуално непълноценна и си избива баланса, като ги преследва и пребивало смърт. Може би разделя двете си половини до такава степен, че насилникът да си има отделно място, където да осъществява фантазиите си и да пази сувенирите си. По дяволите, може дори самият Танге да не знае, че е побъркан.

— Не е зле. Едната част само гледа, другата действа.

Разказах му какво бях научила от Лакроа.

— Защо не ми каза по-рано?

— Малко е трудно да те открие човек, Райън.

— Значи стаята на „Берже“ е свързана с убийствата?

— Защо, мислиш, там нямаше никакви отпечатъци?

— По дяволите, Бренън, не знам! Може Танге да е много хитър. Ако това ще те успокои, Клодел вече се погрижи за присъдата му.

— Как?

— Ще го оставя той да ти разкаже. Трябва да тръгвам.

— Обаждай се.

Дописах писмата си и реших да ги занеса до пощата. Проверих съдържанието на хладилника. Свинските пържоли и говеждата кайма не ставаха за Кейти. С усмивка си спомних деня, когато ни съобщи, че престава да яде месо. Четиринайсетгодишната ми вегетарианка. Не вярвах да издържи повече от три месеца. Оттогава бяха минали пет години.

Направих си списък наум. Ядки. Табуле. Сирене. Плодови сокове. Кейти не пиеше дори сода. Как бях създала това дете?

Пак усещах дращене в гърлото и ми беше горещо, така че реших да се отбия във фитнесзалата. Ще прогоня микробите с упражнения и пара. Един от нас ще бъде победител.

Упражненията не се оказаха добра идея. След десет минути на бягащата пътечка краката ми трепереха.

Сауната имаше смесен ефект. Успокои гърлото и премахна главоболието ми. Но докато седях сред виещата се пара, мислите ми се заеха с Танге. Повторих си чутото от Райън и теорията на Бертран, разсъжденията на Джей Ес и всичко останало, което знаех. Нещо в Танге ме смущаваше. Ръкавиците. Защо бях изключила тяхното значение?

Дали физическият недъг на Танге наистина го водеше към сексуални фантазии и след това към насилие? Наистина ли бе човек, който изпитва отчаяна нужда от власт? Убийството беше ли върхов акт на контрол за него? Мога само да те гледам, но мога и да те нараня, дори да те убия? Същата фантазия ли разиграваше и с животните? С Джули? Но защо да убива в такъв случай? Дали държеше желанието за насилие под контрол до известен момент и после се поддаваше на необходимостта да действа?

И защо Габи? Тя не пасваше в общата картина. Той я е познавал. Била е сред малкото хора, с които е разговарял.

Да. Разбира се, че пасваше в картината. Тази картина включваше и мен. Аз открих Грейс Дамас. Аз идентифицирах Изабел Ганьон. Аз се месех, поставях под въпрос авторитета му. Мъжествеността му. Убивайки Габи, той бе излял гнева си срещу мен и бе възстановил чувството за власт. Какво следваше? Означаваше ли всичко това, че би посегнал на дъщеря ми?

Учител. Убиец. Мъж, който обича да ходи за риба. Човек, който обича да осакатява. Мислите ми продължаваха да се лутат. Затворих очи и се почувствах като в капан зад клепачите си.

Учител. Биология. Рибар.

Пак усещането за някаква зараждаща се идея. Там някъде беше. Хайде. Хайде! Какво беше? Учител. Точно така. Учител. От 1991 — а. В „Сент Изидор“. Да. Да. Това го знаем. И какво? Главата ми бе прекалено натежала и не можех да мисля. После…

Компактдискът със снимките. Бях забравила за него. Грабнах кърпата си. Може би там имаше нещо.

39.

Потях се обилно и се чувствах отпаднала, но успявах да шофирам. „Глупав ход, Бренън. Микробите те победиха. Намали! Не искаш да те спрат за превишена скорост. Върви си у дома.“

Минах бързо по „Шербрук“, завих по пресечката и рязко свърнах в алеята към гаража. Алармата на вратата на гаража пак свиреше. По дяволите! Не може ли Уинстън да я поправи? Паркирах колата и хукнах към апартамента си. Да проверя датите.

На пода пред вратата ми имаше чанта.

— По дяволите! Това пък какво е?

Огледах я по-внимателно. Раница. От черна кожа. Произведена от „Коуч“. Скъпа. Подарък от Макс Феранти за Кейти. Сега лежеше на пода пред апартамента ми.

Сърцето ми се смрази.

Кейти!

Отворих вратата и извиках името й. Не отговори. Изключих алармата и пак извиках. Мълчание.

Втурвах се от стая в стая, търсейки следи от дъщеря си, макар да знаех, че няма да намеря такива. Дали се бе сетила да вземе ключа за апартамента ми? Ако го носеше, нямаше да остави раницата си отвън. Беше пристигнала, бе видяла, че не съм вкъщи, оставила е раницата си и е отишла някъде.

Стоях в спалнята, разтреперана заради простудата и страха си. Мисли, Бренън. Мисли! Опитах. Не беше лесно.

Пристигнала е и не е могла да влезе. Може да е отишла да пие кафе или по магазините, или да потърси телефон. Ще се обади всеки момент.

Но ако не е имала ключ, как е влязла през външната врата, за да стигне до коридора пред апартамента ми? Сигурно е минала през вратата откъм гаража, тази, която не се заключваше добре.

Телефонът! Изтичах в дневната. Никакви съобщения. Може ли да е Танге? Той ли я бе отвлякъл?

Невъзможно. Той е в затвора:

Учителят е в затвора. Но той не е убиецът. Учителят не е убиецът. Или е? Той ли бе наемателят на стаята на улица „Берже“? Той ли бе заровил ръкавицата със снимката на Кейти в гроба на Габи?

От страх започна да ми се гади. Преглътнах и възпаленото ми гърло запротестира.

Провери фактите, Бренън. Може да са съвпадали с ваканции.

Включих компютъра с разтреперани ръце. Пръстите ми с мъка се бореха с клавишите. Таблицата изпълни екрана. Дати. Часове.

Франсин Моризет Шанпу бе убита през януари. Умряла между десет часа сутринта и обяд. Било е четвъртък.

Изабел Ганьон изчезнала през април, между един и четири часа следобед. Петък.

Шантал Тротие изчезнала един следобед през октомври. Последно я видели в училището й в Сентървил, на километри от западния остров.

Умрели и изчезнали през седмицата. През деня. В учебни дни. Тротие може да е била отвлечена след училище. Другите — не.

Грабнах телефона.

Райън бе излязъл.

Затръшнах слушалката. Главата ми тежеше като олово и мислите ми се движеха на бавни обороти.

Опитах друг номер.

— Клодел.

— Господин Клодел, обажда се доктор Бренън.

Мълчание.

— Къде се намира „Сент Изидор“?

Той се поколеба, сякаш не смяташе да ми отговори.

— Бийкънсфийлд.

— Това е на колко, на трийсет минути от центъра?

— Ако няма коли.

— Знаете ли в колко свършват учебните часове?

— За какво са тези въпроси?

— Не може ли просто да ми отговорите? — Едва се удържах да не се разплача. Гласът ми явно му подсказа това.

— Мога да попитам.

— Също така проверете дали Танге е отсъствал някога, дали е ползвал болнични, или е вземал отпуска, особено в дните, когато са били убити Моризет Шанпу и Ганьон. Би трябвало отсъствията на учителите да се документират някъде. В такъв случай им е трябвал заместник, освен ако училището не е било във ваканция по някаква причина.

— Ще ходя там утр…

— Веднага. Трябват ми веднага! — Бях на ръба на истерията. Не ме карай да избухна.

Усетих как мускулите на лицето му се напрегнаха. Хайде, Клодел! Затвори ми телефона и ще ти почерня живота.

— Ще ви се обадя, като науча.

Седнах на ръба на леглото, загледана в прашинките, които танцуваха в снопа слънчева светлина.

Раздвижи се!

Отидох в банята и наплисках лицето си със студена вода. После извадих пластмасова кутийка от куфарчето си и се върнах при компютъра. Имаше етикетче с адреса на улица „Берже“ и датата — 24.06.1994 г. Извадих компактдиска. Поставих го в компютъра.

Три реда снимки изпълниха екрана. На всеки ред имаше по шест снимки от апартамента на Сен Жак. Надписът отдолу гласеше, че общият брой на снимките е сто и двайсет.

Отворих първата снимка. Улица „Берже“. Втората и третата показваха улицата от различни ъгли. После сградата отпред и отзад. Следваше коридорът към апартамента на Сен Жак. Снимките от вътрешността на апартамента започваха от дванайсетата. Разглеждах ги една по една, като се взирах във всяка подробност. Главата ми пулсираше. Мускулите на раменете и гърба ми бяха схванати. Чувствах се, сякаш отново съм попаднала там. Задушаващата жега. Страхът. Мирисът на мръсотия и гниене.

Търсех във всеки образ. Какво? Не бях сигурна. Всичко бе хванато на снимките. Порносписанията. Вестниците. Картата на града. Площадката на стълбището. Мръсната тоалетна. Мазният кухненски плот. Чашата от „Бъргър Кинг“. Купата със спагети.

Изведнъж спрях и се втренчих. Файл 102. Мръсна пластмасова купа. Мазни бели кръгове, потънали в червена каша. Муха, събрала предните си крачета, сякаш се моли. Жълто парче кашкавал, пуснато върху спагетите и соса.

Присвих очи и се наведох. Наистина ли виждах това, което си мислех, че виждам? Ето. По самата повърхност. Сърцето ми се разтуптя бясно. Невъзможно. Невероятно бе да извадим такъв късмет.

Очертах правоъгълник върху мястото, което ме интересуваше, и го увеличих няколко пъти. Двойно. Тройно увеличение. Осемкратно. Гледах как бледата парабола, която бях забелязала, се превръща в извита следа от точки и тирета.

Върнах се към нормалния размер и огледах цялата снимка.

Облегнах се назад и се взрях в образа. Вдишах дълбоко. Боже господи, наистина е това!

Взех телефона с разтреперана ръка.

Записаното съобщение на номера на Бержерон ме подсети, че той е в отпуска.

Трябваше да се справя сама.

Пресях възможностите. Бях наблюдавала как го прави няколко пъти. Можех да опитам. Трябваше да проверя. Набрах друг номер.

— Център за задържане „Партене“.

— Обажда се Темп Бренън. Андрю Райън там ли е? Би трябвало да е при арестант на име Танге.

— Един момент. Останете на линия.

Шум от гласове. Хайде. Хайде!

— Няма го.

По дяволите! Погледнах часовника си.

— А Жан Бертран там ли е?

— Да. Един момент.

Пак шум от гласове. Тракане.

— Бертран.

Представих се и му обясних какво съм открила.

— Ами! И какво каза Бержерон?

— В отпуска е до понеделник.

— Супер, точно сега ли намери? Нещо като фалстарт, а? Какво искаш да направя?

— Намери парче обикновен стиропор и накарай Танге да го захапе. Не го пъхай прекалено в устата му. Трябват ми само предните шест зъба. Да стисне така, че да има ясни отпечатъци от зъбите. После изпрати стиропора на Марк Далер във фотолабораторията. Тя е отзад, след балистичната лаборатория. Разбра ли?

— Да. Да. Обаче как да накарам Танге да го направи?

— Това си е твой проблем. Измисли нещо. Ако крещи, че е невинен, сигурно ще се зарадва.

— А откъде да намеря стиропор в пет без двайсет следобед?

— Иди си купи един „Биг Мак“, Бертран. Не знам. Просто го намери. Трябва да успееш, преди Далер да си тръгне. Размърдай се!

Хванах Далер пред асансьора. Прие обаждането ми от фоайето.

— Нуждая се от услуга.

— Да?

— До час Жан Бертран ще донесе отпечатъци от захапка в кабинета ти. Трябва ми образът да се сканира в tif^[30] формат ида ми го изпратиш по електронната поща възможно най-бързо. Можеш ли?

Дълга пауза. Представих си го как гледа часовника над асансьора.

— Това свързано ли е с Танге?

— Да.

— Разбира се, че ще изчакам.

— Насочи светлината към стиропора възможно най-отстрани, така че следите да се откроят. И не пропускай да поставиш нещо, за да се разбере реалният размер, линийка или нещо подобно. Моля те, постарай се образът да е едно към едно.

— Няма проблем. Мисля, че имам точно такава линийка.

— Идеално. — Продиктувах му електронния си адрес и го помолих да се обади, след като ми изпрати файла.

После зачаках. Секундите се точеха непоносимо бавно. Телефонът не звънеше. Кейти не се появяваше.

Когато телефонът звънна, веднага вдигнах.

— Далер.

— Да. — Преглътнах. Болката бе раздираща.

— Изпратих файла преди около пет минути. Нарича се Tang.tif.

Благодарих му и затворих. Отидох при компютъра. Съобщението за нова поща проблесна ярко. Без да погледна другите непрочетени писма, изтеглих файла, който ми бе изпратил Далер. Отпечатъкът от захапка се изви на екрана, всеки зъб се виждаше ясно на белия фон. Долу вляво имаше линия с две рамена.

Отворих и снимката, на която се виждаше захапката върху кашкавала, и поставих двата образа един до друг.

За типа сравнение, който възнамерявах да направя, и двете изображения трябваше да бъдат в един и същ мащаб. Взех пергел и проверих линийката на снимката на Танге. Разстоянието бе точно един милиметър. Браво! Образът бе в реален размер.

Но на снимката от „Берже“ нямаше линия. Ами сега?

Използвай нещо друго. Върни се на реалния образ. Трябва да има нещо познато като размер.

Ето я. Чашата от „Бъргър Кинг“ докосваше купата до кашкавала. Червено — жълтото лого бе съвсем ясно. Идеално.

Изтичах в кухнята. Дано да е още тук! Отворих вратичката на шкафчето и започнах да ровя в боклука под мивката.

Да! Измих утайката от кафе и занесох чашата до компютъра. Ръцете ми трепереха, докато разтварях пергела. Горната част на буквата Б от логото бе широка точно 4 милиметра.

Зададох на програмата да промени размера на цялото изображение така, че горната част на буквата Б да е точно 4 милиметра. Снимката за миг промени размерите си.

Сега двата образа бяха едно към едно. Гледах ги един до друг на компютърния екран. Захапката на Танге показваше пълна зъбна извивка с осем зъба от всяка страна спрямо центъра.

Върху кашкавала се виждаха само пет зъба. Бях сигурна, че следите са от горните зъби. Виждаха се двете дълги дупки в средата, вероятно от средните резци. От двете им страни имаше две подобно ориентирани, но малко по-къси дупчици. По-нататък отляво имаше малка кръгла дупчица, навярно от кучешки зъб. Не се бяха отпечатали други зъби.

Изтрих потните си длани в ризата, протегнах се и си поех дълбоко дъх.

Добре. Разположение.

Избрах нужната функция, щракнах на завъртане и бавно преместих отпечатъка от зъбите на Танге така, че да застане в същата посока като следата върху кашкавала.

Върнах се на менюто за редактиране, на функцията за наслагване. Избрах отпечатъка върху кашкавала като активен образ, а този на Танге — като изображение за наслагване. Избрах 30 процента прозрачност и захапката на Танге се замъгли.

Маркирах точката между двата предни зъба на Танге и същата точка върху другия отпечатък като център на наслагването. Програмата разположи двете изображения едно върху друго. Прекалено мътно. Отпечатъкът от кашкавала изобщо не се виждаше. Увеличих прозрачността на 75 процента и видях как следите върху стиропора се избистрят. Сега ясно се виждаха и двете захапки.

Боже господи!

Веднага разбрах, че захапките не са от един човек. Никакво ръчно манипулиране или настройване не можеше да промени този факт. Зъбите, които бяха захапали стиропора, не бяха същите като отпечатаните върху кашкавала.

Зъбната извивка на Танге бе прекалено тясна, много по-стегната, отколкото тази върху кашкавала.

Човекът от улица „Берже“ имаше разкривена линия на зъбите, която приличаше по-скоро на градинска ограда. Мъжът, ял кашкавала, имаше счупен среден резец и завъртян на трийсет градуса втори резец.

Или Танге бе имал гост на улица „Берже“, или апартаментът там нямаше нищо общо с него.

40.

Този, който бе използвал апартамента на улица „Берже“, бе убил Габи. Ръкавиците съвпадаха. Много вероятно бе Танге да не е този човек. Зъбите му не бяха отхапали кашкавала. Сен Жак не беше Танге.

— Кой, по дяволите, си ти? — попитах с дрезгав глас в тишината на празния си дом. Страхът ми за Кейти избухна с пълна сила. Защо не се беше обадила още?

Потърсих Райън на домашния телефон. Никой не вдигна. Потърсих Бертран. Беше си тръгнал. Позвъних в залата на специалния отряд. Никой.

Излязох на двора и надникнах през оградата към пицарията отсреща. Алеята бе празна. Патрулната кола бе изтеглена. Бях сама.

Премислих възможностите. Какво можех да направя? Не много. Не можех да изляза. Трябваше да бъда тук, ако Кейти дойдеше. Когато Кейти дойдеше.

Погледнах часовника — 19,10. Папките. Да се заема отново с папките. Какво друго можех да правя вътре? Моето убежище бе станало мой затвор.

Преоблякох се и отидох в кухнята. Въпреки че главата ми се въртеше, не пих лекарства. И без тях се чувствах достатъчно упоена. Щях да атакувам микробите с витамин С. Извадих кутия замразен портокалов сок и потърсих отварачката. По дяволите! Къде е? Нямах търпение да я търся, така че грабнах един нож за месо и направо отрязах картона, вместо да отворя металната капачка. Кана. Вода. Разбъркване. Готово. После ще почистя.

След малко вече седях на канапето, увита в одеяла, с носни кърпички и портокаловия сок на една ръка разстояние. Приглаждах веждата си, за да успокоя нервите си.

Дамас. Зарових се в папката, прочетох отново имената, местата, датите, които вече знаех. Манастирът „Сен Бернар“. Никое Дамас. Отец Поарие.

Бертран бе говорил с Поарие. Прочетох доклада му, но мислите ми отказваха да се концентрират. Добрият отец бе изключен като евентуален извършител. Прегледах първоначалния разговор с него, търсейки други имена, за които да се захвана. После щях да се заема пак с датите.

Кой бе помощникът? Рой. Емил Рой. Потърсих неговите показания.

Нямаше ги. Прегледах всичко в папката. Нищо. Не може някой да не е говорил с него. Не помнех да съм виждала този доклад. Защо го нямаше?

Седях замислена известно време, а дрезгавото ми дишане бе единственият звук в стаята. Пак ме завладя усещането, че важната идея ще ми хрумне всеки момент. Усещането, че нещо ми убягва, бе по-силно от всякога, но изплъзващият се факт не идваше на фокус.

Върнах се на показанията на Поарие: Рой се грижи за сградата и двора. Поправя пещта, рине снега.

Рине снега? На осемдесет години? Защо не? Джордж Бърнс е успявал. Неясни образи от миналото се носеха в съзнанието ми. Сетих се за видението, когато бях сама в колата, оставила костите на Грейс Дамас в прогизналата от проливния дъжд гора.

Замислих се за съня си през онази нощ. Плъховете. Пийт. Главата на Изабел Ганьон. Гробът й. Свещеникът. Какво беше казал той? Само тези, които работят в църквата, влизат тук.

Това ли беше? Така ли бе влязъл убиецът в двора на манастира и на Семинарията? Нашият убиец в църквата ли работи?

Рой!

Точно така, осемдесет и четири годишен сериен убиец.

Трябва ли да чакам да се свържа с Райън? Къде, по дяволите, е той? Извадих телефонния указател с разтреперани ръце. Ако намеря номера на пазача, ще се обадя.

Имаше един Е. Рой в указателя за Сен Ламбер.

— Да. — Дрезгав глас.

Внимавай. Не бързай.

— Господин Емил Рой?

— Да.

Обясних му коя съм и защо се обаждам. Да, той е Емил Рой, когото търся. Попитах го какви са задълженията му в манастира. Дълго време той не каза нищо. Чувах как гърдите му хриптят, като си поема дъх. Накрая изрече:

— Не искам да загубя работата си. Добре се грижа за манастира.

— Да. Сам ли го правите?

Чух го как се задави, сякаш нещо твърдо бе влязло в гърлото му.

— Само от време на време ми трябва малко помощ. Не им струва нищо. Сам си плащам, от моята заплата. — Почти се разплака.

— Кой ви помага, господин Рой?

— Племенникът ми. Той е добро момче. Рине снега. Щях да кажа на отеца, но…

— Как се казва племенникът ви?

— Лео. Лео Фортие. Внук е на сестра ми.

Гласът му заглъхна. Аз плувнах в пот. Казах обичайните фрази и приключих разговора. Мислите ми препускаха, сърцето ми биеше трескаво.

„Успокой се. Може да е съвпадение. Това, че е помагал на чичо си в манастира и че е работил в месарницата, не значи, че е убиец. Мисли!“

Погледнах часовника и пак взех телефона. Хайде. Дано да е там!

Тя вдигна на четвъртото иззвъняване.

— Люси Дюмон.

Да!

— Люси, не мога да повярвам, че си още там.

— Имах проблеми с един програмен файл. Тъкмо си тръгвах.

— Спешно ми трябва информация, Люси. Изключително важно е. Може би само ти можеш да ми я дадеш.

— Да?

— Искам да пуснеш търсене за един човек. Да направиш необходимото, за да изровиш всичко за него. Можеш ли?

— Късно е и…

— Положението е критично, Люси. Може би дъщеря ми е в опасност. Наистина се нуждая от тази информация!

Не направих никакъв опит да прикрия отчаянието в гласа си.

— Мога да се свържа с полицейския архив и да проверя дали фигурира там. Имам достъп. Какво искаш да знаеш?

— Всичко.

— Какво можеш да ми кажеш?

— Само името.

— Нещо друго?

— Не.

— Добре, казвай името.

— Фортие. Лео Фортие.

— Ще ти се обадя. Къде си?

Дадох й номера и затворих.

Закрачих из апартамента, полудяла от страх за Кейти. Фортие ли беше убиецът? Нима гневът на този психопат бе фиксиран върху мен, защото му бях попречила? Беше ли убил приятелката ми, за да излее гнева си? Дали планираше да направи същото и с мен? И с дъщеря ми? Откъде знаеше за дъщеря ми?

Леденият вцепеняващ страх се прокрадваше дълбоко в душата ми. Никога не ме бяха спохождали толкова черни мисли. Телефонът ме изтръгна от тях.

— Да!

— Люси Дюмон е.

— Да. — Сърцето ми биеше толкова силно, че сигурно и тя го чуваше.

— Знаеш ли на колко години е твоят Лео Фортие?

— Ами… трийсет, четирийсет.

— Намерих двама души с това име. Единият е роден на 9 февруари ’62 — а, значи е на трийсет и две. Другият е роден на 21 април 1916 — а, значи е на колко… седемдесет и осем.

— Трийсет и две годишният.

— Така си помислих и аз. Проверих го. Има дебело досие. Още от съда за малолетни. Няма углавни престъпления, но е отбелязана поредица от проблеми и психиатрични консултации.

— Какви проблеми?

— Воайорство на тринайсет години. — Чувах как пръстите й тракат по клавиатурата. — Вандализъм. Измама. Един инцидент, когато е бил на петнайсет години. Отвлякъл някакво момиче и го държал затворено осемнайсет часа. Няма предявени обвинения. Всичко ли искаш?

— Нещо по-скорошно?

Трак. Трак. Трак. Представях си я как се навежда към монитора, а розовите й очила отразяват зеленикавия му отблясък.

— Последният случай е от 1988-а. Арестуван за нападение. Май над роднина. Жертвата е със същото име. Не са го пратили в затвора. Прекарал шест месеца в „Пинел“.

— Кога е излязъл?

— Точната дата?

— Има ли я?

— Май е 12 ноември 1988 г.

Констанс Питр бе умряла през декември 1988-а. В стаята беше горещо. Тялото ми бе мокро от пот.

— В досието посочено ли е името на психиатъра, който го е наблюдавал в „Пинел“?

— Споменава се доктор М. К. ла Периер. Не се казва кой е.

— Има ли телефонен номер?

Тя ми го даде.

— Къде е Фортие сега?

— Досието приключва с 1988-а. Искаш ли адреса оттогава?

Едва удържах сълзите си, докато набирах номера и слушах как телефонът звъни в северния край на Монреал. Успокой се, Бренън. Овладей се. Опитах да измисля какво да кажа.

— Болница „Пинел“. Мога ли да ви помогна? — Женски глас.

— Доктор Ла Периер, моля.

— Един момент.

Да! Докторът още работеше там. Изчаках, после повторих същия разговор с втори женски глас.

— Кой се обажда, моля?

— Доктор Бренън.

Ново изчакване.

— Доктор Ла Периер. — Женски глас. Звучеше уморено и изнервено.

— Обажда се доктор Темп Бренън — започнах аз, като се борех с треперенето на гласа си. — Съдебен антрополог в Лабораторията по съдебна медицина. Участвам в разследване на серия убийства, които са били извършени през последните няколко години в района на Монреал. Имаме причинила подозираме, че един от бившите ви пациенти може да е замесен.

— Да? — Уморен глас.

Обясних й за специалния отряд и я попитах какво може да ми каже за Лео Фортие.

— Доктор… Бренън, нали така? Доктор Бренън, знаете, че не мога да обсъждам досието на пациент въз основа на едно телефонно обаждане. Без разрешението на съда това би било нарушение на правото на поверителност.

Запази спокойствие! Очакваше такъв отговор.

— Разбира се. Това разрешение ще дойде, но положението е много спешно. Не мога да отлагам разговора с вас. Пък и на този етап официално разрешение не е необходимо. Умират жени, доктор Ла Периер. Брутално убити и осакатени. Човекът, който прави това, е способен на крайно насилие. Той разчленява жертвите си. Смятаме, че извършителят изпитва огромна ярост към жените, но и е достатъчно интелигентен, за да планира и осъществи тези убийства. Предполагаме, че съвсем скоро ще направи следващия си удар. — Преглътнах, устата ми бе пресъхнала от страх. — Лео Фортие е заподозрян и трябва да разберем дали, според вас, в миналото му има нещо, което съответства на този психологически профил. Ще оформим документите, необходими за получаването на досието му, но ако си спомняте този пациент, информацията, която ни дадете сега, може да ни помогне да попречим на убиеца да ликвидира следващата си жертва.

Бях се увила с още една завивка — с одеялото на леденото спокойствие. Нямаше да я оставя да долови страха в гласа ми.

— Просто не мога…

Одеялото се изплъзваше.

— Аз имам дете, доктор Ла Периер. Вие имате ли?

— Какво? — Обидата измести умората.

— Шантал Тротие е била на шестнайсет години. Пребил я е до смърт, после я нарязал на парчета и я захвърлил в една канавка.

— Боже господи!

Въпреки че никога не бях виждала Мари — Клод ла Периер, гласът й ми помогнала си я представя: жена на средна възраст, на чието лице е ясно изписано разочарованието от живота. Работеше за система, в чиято ефективност отдавна бе загубила вяра, система, която не можеше да разбере, още по-малко да овладее жестокостта на едно общество, започнало да се побърква по периферията си. Жертвите на уличните банди. Тийнейджърите с пусти очи и кървящи китки. Бебетата, попарени с вода и изгаряни с цигари. Старци, изнемогващи от глад и потънали в собствените си екскременти. Жени с отрудени лица и молещи очи. Някога тя е вярвала, че може да промени нещо. Опитът я бе убедил в обратното.

Но тя бе положила клетва. Пред какво? В името на кого? Този въпрос сега й бе толкова познат, колкото преди и идеализмът.

— Лео Фортие беше осъден да прекара шест месеца в болницата през 1988-а. Аз бях лекуващият го психиатър.

— Помните ли го?

— Да.

Чаках, сърцето ми биеше силно. Чух я как щраква със запалка, после вдишва дълбоко.

— Лео Фортие дойде в „Пинел“, защото беше пребил баба си с една лампа. — Говореше с къси, внимателно обмислени изречения. — На старицата й направиха повече от сто шева. Тя отказала да предяви обвинения срещу внука си. Когато принудителното лечение на Фортие завърши, препоръчах продължаване на терапията. Той отказа.

Спря, докато подбере правилните думи.

— Лео Фортие гледал как майка му умира, докато баба му стояла отстрани. После баба му го отгледала, внушавайки му изключително негативен образ за самия него, който бе довел до неспособност за поддържане на нормални социални отношения. Баба му го наказвала изключително често, но го защитавала от последиците от неговите действия извън дома. Когато Лео станал тийнейджър, действията му вече подсказвали, че е социопат с необуздано желание да властва. Вече бил развил прекомерно чувство за собствените си права и проявявал силен нарцистичен гняв, когато бъде пренебрегнат. Нуждата му да контролира, потиснатата любов и омразата към баба му, както и нарастващата социална изолация, го бяха накарали да прекарва все повече време в свой собствен измислен свят. Освен това беше развил и всички класически механизми на самозащита. Отрицание, потискане, проекция^[31]. Емоционално и социално той беше изключително незрял.

— Мислите ли, че е способен на поведението, което ви описах? — Изненадах се колко спокойно звучи гласът ми. Вътрешно се разкъсвах от божа и ужас за дъщеря си.

— Когато работех с Лео, фантазиите му бяха определено негативни. Много от тях включваха сексуално насилие.

Тя замълча и я чух да си поема отново дълбоко дъх.

— Според мен Лео Фортие е много опасен.

— Знаете ли къде живее сега? — Този път гласът ми потрепери.

— Не съм имала контакти с него, след като напусна болницата.

Канех се да се сбогувам, когато се сетих за още един въпрос.

— Как е умряла майката на Лео?

— При криминален аборт. В ръцете на човека, който е направил аборта — отвърна тя.

Когато затворих, мислите ми препускаха във всички посоки. Разполагах с име. Лео Фортие бе работил с Грийс Дамас, имаше достъп до църковните имоти и бе изключително опасен. Сега какво?

Чух някакво шумолене и забелязах, че стаята е обляна в пурпурно. Отворих френските прозорци и надникнах навън. На небето се бяха събрали тежки облаци и хвърляха преждевременен сумрак над града. Вятърът се бе усилил и въздухът бе пропит от мириса на дъжд.

Моля те, Кейти! Моля те, върни се сега!

Стига! Обади се на Райън.

На стената проблесна светкавица. Затворих прозорците с резето и отидох до лампата. Нищо. Таймерът, Бренън. Нагласен бе за шест. Още бе много рано.

Плъзнах ръка зад дивана и натиснах бутона на таймера. Нищо. Натиснах ключа за осветлението на стената. Отново нищо. Плъзнах ръка по стената и опипом се добрах до кухнята. И там лампите не светнаха. С нарастваща тревога тръгнах в мрака по коридора към спалнята си. Часовникът бе изгаснал. Нямаше ток. Останах неподвижна за момент, търсейки обяснение. Дали не е ударила някоя светкавица? Или вятърът е съборил клони върху жиците?

Осъзнах, че апартаментът е необичайно тих, и затворих очи, за да се ослушам. Смесица от звуци изпълваше вакуума, оставен от замлъкналите електроуреди. Бурята навън. Собственото ми сърце. И после нещо друго. Леко щракване. Затваряне на врата? Бърди? Къде беше той? В другата спалня?

Отидох до прозореца на спалнята. Лампите по улицата и в апартаментите по „Дьо Мезонньов“ светеха. Втурнах се по коридора към вратата, която водеше към вътрешния двор. Видях как лампите в апартамента на съседите ми блестят през дъжда. Само при мен беше! Само аз нямах ток! После си спомних: алармата не беше се включила, когато отворих френските прозорци. Значи нямах алармена система!

Хвърлих се към телефона.

Нямаше сигнал.

41.

Затворих телефона и очите ми обходиха сумрака наоколо. Не забелязах нищо заплашително, но усещах нечие присъствие. Потреперих, после се напрегнах, мислите ми запрехвърляха възможностите като тесте карти.

„Запази спокойствие — казах си. — Измъкни се през френския прозорец към градината.“

Но портата е заключена, а ключът е в кухнята. Представих си оградата. Ще мога ли да се прехвърля през нея? Ако не, поне в градината щях да бъда на открито и някой можеше да ме чуе, че викам за помощ. Щеше ли някой да ме чуе? Навън се бе разразила буря.

Напрегнах се да доловя и най-слабия шум. Сърцето ми биеше в гърдите като мушица, която се блъска в стъкло. Мислите ми се лутаха. Спомних си за Маргарет Адкинс, Питр и другите — с техните прерязани гърла и невиждащи втренчени очи.

Действай, Бренън. Раздвижи се! Не чакай да станеш негова жертва! Страхът ми за Кейти ми пречеше да мисля рационално. Ами ако аз се измъкна, а той остане тук и дочака нея? „Не — казах си, — той няма да чака нищо. Този тип иска всичко да е под негов контрол. Ще изчезне и ще планира как да постъпи следващия път.“

Преглътнах и едва не изпищях от божа: гърлото ми бе ужасно разранено от болестта и страха. Реших да бягам, да отворя рязко френския прозорец и да се хвърля към дъжда и свободата. Тялото ми бе схванато, всеки мускул и сухожилие — напрегнати като струни. Втурнах се към стъклената врата. С пет крачки заобиколих дивана и стигнах до нея, с една ръка натиснах дръжката, а с другата издърпах резето. Месингът бе леден под трескавите ми пръсти.

Като изневиделица нечия месеста ръка ме удари през лицето. Политнах назад и опрях глава в твърдо като бетон тяло. От удара челюстта ми се размести. Твърда длан покри устата ми и ноздрите ми подушиха познат мирис. Ръката бе неестествено гладка и хлъзгава. С ъгълчето на окото си зърнах отблясък от метал и почувствах нещо студено да се притиска към дясното ми слепоочие. Страхът ми бе като силен тътен, не можех да мисля, нито да усетя нещо, освен собственото си тяло и неговото.

— Е, доктор Бренън, мисля, че тази вечер имаме среща. — Английски с френски акцент. Мек и лек, като любовна песен.

Борех се, извивах тяло, размахвах ръце. Но хватката му беше като менгеме.

— Не, не. Не се съпротивлявай. Тази вечер си с мен. На света няма никой друг, освен нас двамата. — Усещах горещия му дъх по врата си, докато притискаше тялото си към гърба ми. И тялото му, също като ръцете, бе странно гладко и хлъзгаво.

Не можех да мисля. Не можех да говоря. Не знаех дали да се моля, да се бия, да се опитам да го вразумя. Държеше главата ми прикована неподвижно, а ръката му притискаше устните ми върху зъбите. Усещах вкуса на кръв в устата си.

— Нямаш какво да кажеш? Добре, ще си поговорим по-късно. — Докато приказваше, правеше нещо странно с устните си, навлажняваше ги, после ги засмукваше между зъбите си. — Донесох ти нещо. — Усетих как тялото му се извива и ръката му се отдръпва от устата ми. — Подарък.

Чу се звън на метал, изведнъж бутна главата ми напред и нахлузи нещо студено на врата ми. Преди да успея да реагирам, ръката му дръпна рязко. Внезапно се изстрелях на място, където не можех да мисля, само виждах ярки светлини, давех се и кашлях. В този момент не можех да направя нищо, освен да категоризирам болката си според движенията, които той правеше.

Отпусна, после отново издърпа силно веригата, която стегна ларинкса ми и измести челюстта и гръбначния ми стълб. Болката бе непоносима.

Борех се да си поема въздух. Нападателят ме завъртя, сграбчи ръцете ми и уви друга верига около тях. Стегна я силно и я закачи към веригата около врата ми, след това дръпна и двете високо над главата си. В дробовете ми пламна огън, а мозъкът ми се молеше за въздух. Борех се да остана в съзнание, по лицето ми се стичаха сълзи.

— О, заболя ли? Съжалявам.

Пусна веригата надолу и измъченото ми гърло пое малко въздух.

— Приличаш на голяма риба, увиснала на куката. Риба, която се мята да си поеме въздух.

Сега бях с лице към него, очите му бяха само на сантиметри от моите. Не можех да видя почти нищо заради болката. Не различавах лицето му, можеше да е и животинско. Ъгълчетата на устата му се извиха, сякаш се смееше на някаква негова си шега. Обиколи устните ми с върха на един нож.

Устата ми бе толкова пресъхнала, че езикът ми лепнеше, когато се опитах да проговоря. Преглътнах.

— Бих ис…

— Млъквай! Затвори шибаната си уста! Знам какво би искала. Знам какво мислиш за мен. Смяташ ме за някакъв изрод, който трябвала бъде премахнат. Е, не съм по-лош от останалите. И тук командвам аз.

Стисна ножа толкова силно, че ръката му потрепери. Изглеждаше смъртноблед в сумрака на антрето, кокалчетата му се открояваха, бели и кръгли. Хирургически ръкавици! Това бях подушила. Острието се заби в бузата ми и усетих топлата струйка, която потече към брадата ми. Бях загубила всякаква надежда.

— Преди да съм свършил с теб, сама ще си късаш бикините и ще ме молиш да те обладая. Но това ще стане по-късно, доктор Бренън. Засега ще говориш само когато ти кажа.

Дишаше тежко, ноздрите му бяха побелели. Лявата му ръка си играеше с веригата, като я усукваше около дланта си.

— Хайде. Кажи ми. — Пак спокойно. — Какво си мислиш? — Погледът му бе студен и жесток като на бозайник от мезозойската ера. — Смяташ ли, че съм луд?

Не казах нищо. Дъждът барабанеше по прозореца зад него.

Той придърпа веригата и доближи лицето ми към своето. Усетих дъха му върху потната си кожа.

— Тревожиш се за дъщеря си?

— Какво знаеш за дъщеря ми? — задавих се аз.

— Знам всичко за теб, доктор Бренън. — Гласът му пак бе нисък и спокоен. Сякаш нещо неприлично пропълзяваше в ухото ми.

— Знаеш ли къде е?

— Може би. — Пак вдигна веригата, този път бавно, и ме принуди да вирна високо брадичката си, после допря ножа до гърлото ми.

В този миг проблесна светкавица и ръката му подскочи.

— Достатъчно ли е стегнато? — попита той.

— Моля… — задавих се аз.

Мъжът отпусна веригата колкото да сваля брадичката си. Преглътнах и си поех дълбоко дъх. Гърлото ми гореше, вратът ми бе охлузен и подут. Вдигнах ръце да го разтрия, но той ги дръпна надолу с веригата на китките ми.

— Нямаш ли какво да кажеш? — Взираше се в мен, очите му бяха черни, с разширени зеници. Клепачите му потреперваха като устните.

Ужасена, питах се какво бяха правили другите. Какво бе направила Габи.

Той вдигна веригата над главата ми и започнала увеличава напрежението като дете, което измъчва кученце. Дете, обичащо да убива. Спомних си Алса и белезите по тялото на Габи. Какво беше казал Джей Ес? Как можех да го използвам?

— Моля те! Искам да поговоря с теб. Защо не отидем някъде да пийнем и…

— Кучка!

Ръката му замахна и веригата се стегна непоносимо. В главата ми избухнаха пламъци. Вдигнах инстинктивно ръце, но дланите ми бяха студени и безпомощни.

— Великата доктор Бренън не пие. Всички го знаят!

През сълзите си виждах как клепачите му трептят необуздано. Вече бе на ръба. О, Боже! Помогни ми!

— И ти си като другите! Мислиш ме за глупак, нали?

Мозъкът ми повтаряше две неща: Измъкни се! Намери Кейти!

Продължаваше да ме държи неподвижна, а навън вятърът виеше и дъждът обливаше прозорците. В далечината се чу клаксон на кола. Мирисът на потта му се смеси с този на моята.

После нещо тупна в тишината на спалнята и той присви очи и застина. На вратата се появи Бърди и издаде нещо средно между писък и ръмжене. Очите на Фортие се насочиха към бялата сянка и аз реших да използвам шанса си.

Изстрелях крака си нагоре и го забих между краката му, концентрирайки целия си страх и омраза в силата на този удар. Пищялът ми се заби силно в чатала му. Той изпищя и се присви одве. Дръпнах краищата на веригите от ръцете му, завъртях се и се втурнах по коридора. Ужасът и отчаянието ме пришпорваха напред, но имах чувството, че се движа бавно и тромаво.

Той бързо се съвзе и викът от болката се превърна в гневен рев:

— Кучка!

Завих по тесния коридор и едва не се спънах във веригите.

— Мъртва си, кучко!

Чувах го зад себе си в мрака, дишаше като попаднало в капан животно.

— Моя си! Няма да се измъкнеш!

Залитнах към ъгъла, като в същото време извивах ръце и се опитвах да освободя китките си от веригата.

— Курва!

Намираше се между мен и входната врата, бях принудена да мина през кухнята! Една мисъл ме крепеше: да стигна до френския прозорец!

Дясната ми ръка се измъкна от веригата.

— Курво! Моя си!

Направих две крачки в кухнята и в този миг болката отново се стовари отгоре ми, помислих, че вратът ми е счупен. Лявата ми ръка хвръкна нагоре, главата ми се отметна назад. Беше докопал веригата на врата ми. Отчаяно се мъчех да си поема въздух.

Със свободната си ръка опитвах да освободя шията си, но колкото повече се борех, толкова по-силно опъваше той. Завъртях се и се дръпнах, но веригата се заби още по-дълбоко в гърлото ми. Теглеше ме все по-близо до себе си. Чувствах се все по-замаяна, сякаш всеки момент щях да припадна.

— Ще си платиш за това, кучко! — изсъска той.

Усещах иглички по лицето и върховете на пръстите си от липсата на кислород, ушите ми заглъхнаха. Зави ми се свят. Пред очите ми затанцуваха мушици. Ставаха все повече — като сгъстяващ се облак, и през него видях една керамична плочка да се надига към мен като в забавен кадър. Ръцете ми се протегнаха и се понесох напред. Залитнах, коремът ми се блъсна в ъгъла на кухненския плот, а главата ми се удари в шкафчето над него. Той изпусна веригата, но се притисна силно към мен.

Разтвори крака и долепи тялото си към моето, притискайки ме към плота. Ръбът на съдомиялната се заби болезнено в ханша ми, но поне можех да дишам.

Гърдите му се надигаха и отпускаха тежко, всеки сантиметър от тялото му бе напрегнат като опънат на прашка ластик. Той посегна, хвана отново веригата и я дръпна така, че главата ми се изви назад. После притисна острието на ножа към шията ми. Сънната ми артерия пулсираше под хладната стомана. Усещах дъха му върху лявата си буза.

Държа ме така цяла вечност, с извита назад глава и протегнати напред ръце, като кукла на конци. Имах чувството, че се наблюдавам отстрани, бях зрител, ужасен, но безсилен да помогне.

Плъзнах дясната си ръка върху плота: исках да се избутам, за да охлабя веригата. И тогава докоснах нещо върху него. Кутията от портокаловия сок. Ножа.

Пръстите ми безшумно се наместиха върху дръжката. Изстенах и опитах да заплача. Да отвлека вниманието му.

— Тихо, кучко! Сега ще поиграем на една игра. Обичаш игрите, нали?

Внимателно завъртях ножа и се изкашлях шумно, за да прикрия шума от движението.

Ръката ми трепереше, колебаеше се.

И тогава отново си спомних жените и онова, което бе направил с тях. Почувствах техния ужас и предсмъртното им отчаяние.

Направи го!

Адреналинът изригна в гърдите ми като лава по планински склон. Ако щях да умра, нямаше да го направя като плъх в дупка. Щях да умра в бой с врага, с оръжие в ръка. Мислите ми се фокусираха и пак станах активен участник в собствената си съдба. Стиснах ножа, извих острието нагоре и прецених ъгъла. После замахнах с всичката сила, която страхът, отчаянието и желанието за мъст ми даваха.

Острието попадна на кост, плъзна се леко, после се заби в нещо меко. Предишният му вик бе слаб в сравнение с това, което се изтръгна от гърлото му сега. Той политна назад, лявата му ръка се отпусна, а дясната се плъзна по гърлото ми. Краят на веригата падна на пода и охлаби смъртоносната си хватка.

Усетих тъпа болка по гърлото си, после нещо мокро. Нямаше значение. Исках само да си поема дъх. Вдишвах жадно, докато разхлабвах веригата, и усещах собствената си кръв.

Зад мен се чу нов писък, пронизителен и див — като смъртен рев на животно. Задъхана и стиснала плота, за да не падна, се обърнах да погледна.

Той се препъваше заднешком из кухнята. Притискаше длан към лицето си и размахваше другата си ръка, за да запази равновесие. Ужасни звуци се изтръгваха от гърлото му, блъсна се в отсрещната стена и се свлече на пода. Протегнатата ръка остави черна диря по стената. Замята глава наляво — надясно, после в гърлото му заклокочи стенание. Ръцете му се отпуснаха и главата му клюмна с притисната към гърдите брадичка и очи, вперени в пода.

Стоях като замръзнала във внезапно настъпилата тишина, чуваха се само дрезгавото ми дишане и неговият заглъхващ хленч. Въпреки божата, започвах да виждам нещата край себе си. Мивката. Печката. Хладилника, ужасяващо тих. Нещо хлъзгаво под краката ми.

Взирах се в безжизненото тяло на кухненския под, опънатите крака, клюмналата глава, гърба, опрян в стената. В сумрака забелязах тъмното петно, което пълзеше от гърдите към лявата му ръка.

Светкавица блесна за миг и освети делото ми.

Тялото му изглеждаше лъскаво и гладко от синия ластичен спортен екип. На главата му бе опъната синьо — червена шапка, която скриваше косата и превръщаше главата му в равен овал.

Дръжката на ножа стърчеше от лявото му око. Кръвта струеше по лицето и шията му и зацапваше ластичната материя на гърдите му. Беше спрял да стене.

Задавих се и облакът мушици пак изплува пред очите ми. Коленете ми се огънаха. Потърсих опора в плота.

Опитах да дишам по-дълбоко и вдигнах ръце към гърлото си, за да махна веригата. Почувствах хлъзгава топлина. Дръпнах едната си ръка и я погледнах. А, да. Кървя.

Тръгнах към вратата, мислех за Кейти, исках да повикам помощ, когато един звук ме накара да застина на място. Дрънченето на метални вериги! Стаята проблесна в бяло, после потъна в мрак.

Прекалено изтощена да бягам, аз се обърнах. Един тъмен силует се движеше мълчаливо към мен.

Чух собствения си глас, видях хиляди искри и черният облак погълна всичко.

В далечината свиреха сирени. Гласове. Нещо върху гърлото ми.

Отворих очи и долових светлина и движения.

Кой? Къде? Собствената ми дневна. Спомени. Паника. Помъчих се да се изправя.

— Внимание. Внимание! Тя се движи.

Нечии ръце ме натиснаха внимателно да легна.

После прозвуча познат глас. Неочакван. Като гръм от ясно небе.

— Не се движете! Загубили сте много кръв. Линейката ще пристигне всеки момент.

Клодел.

— Къде?…

— В безопасност сте. Пипнахме го.

— Това, което беше останало от него. — Шарбоно.

— Кейти?

— Лежи! Имаш рана на гърлото и на врата и като движиш главата си, започвала кърви. Загубила си много кръв, не искаме да губиш още.

— Дъщеря ми?

Лицата им се надвесиха над мен. Проблесна светкавица и ги освети до бяло.

— Кейти? — Сърцето ми биеше до пръсване. Не можех да дишам.

— Тя е добре. Няма търпение да те види. При приятели е.

— Стига толкова! — Клодел се отдалечи от канапето. — Къде се бави линейката?

Той отиде в коридора, погледна към нещо на кухненския под, след това пак към мен със странно изражение на лицето.

Воят на сирената стана по-силен и изпълни малката уличка. После се чу и втора сирена. Видях сини и червени отблясъци през френския прозорец.

— Сега се отпусни — каза Шарбоно. — Вече са тук. Ще се погрижим за дъщеря ти. Всичко свърши!

42.

В паметта ми още има известна празнина. Следващите два дни са там, но са някак замъглени и хаотични, колаж от образи и чувства, които идват и си отиват без някакъв рационален модел.

Часовник, чиито цифри са все различни. Болка. Пръсти, които подръпват, повдигат клепачите ми. Гласове. През прозореца се редуват светлина и тъмнина.

Лица. Клодел под ярката флуоресцентна лампа. Силуетът на Джуъл Танбо на фона на жаркото бяло слънце. Райън на жълтата светлина на лампата — бавно разгръща някакви страници.

В тялото ми имаше достатъчно упойващи да приспят цялата иракска армия, така че ми е трудно да отделя съня от реалността. Колкото и пъти да опитвам да си възстановя този период от време, не мога да подредя образите. Нормалните ми възприятия се възстановиха в петък. Отворих очи, видях ярка слънчева светлина и една сестра, регулираща системата, с която вливаха нещо във вените ми. Нещо вляво от мен тракаше тихо. Обърнах глава и ме прониза остра болка. Тъпо пулсиране във врата ми подсказа, че не е добра идея да продължа с движенията.

Райън седеше на пластмасов стол и въвеждаше нещо в електронния си бележник.

— Ще оживея ли? — Думите ми прозвучаха задавено и неясно.

— Боже мой! — Усмивка.

Преглътнах и повторих въпроса. Устните ми бяха напукани и подути.

Сестрата хвана китката ми, притисна върховете на пръстите си към нея и впери поглед в часовника си.

— Така казват. — Райън пъхна електронния бележник в джоба на ризата си, стана и се приближило леглото. — Сътресение, разрези отдясно на врата и в областта на гърлото и значителна загуба на кръв. Трийсет и седем шева, направени внимателно от добър пластичен хирург. Прогноза: ще оживее.

Сестрата му хвърли неодобрителен поглед.

— Десет минути — каза тя и излезе.

Един спомен проблесна в съзнанието ми и събуди страха въпреки пластовете от лекарства.

— Кейти?

— Спокойно. Ще дойде след малко.

Погледнах го въпросително.

— Появи се с една приятелка точно преди линейката да те откара. Някакво момиче, което познава от „Макгил“. Следобеда дошла до апартамента ти, но нямала ключ. Успяла да влезе в сградата все пак. Изглежда, някой от съседите е оставил входната врата отключена. — Пъхна палеца си под колана. — Потърсила те в службата, но без резултат. Така че оставила раницата си, за да ти покаже, че е пристигнала, и се обадила на приятелката си. Чао, мамо. Смятала да се върне за вечеря, но започнала бурята, така че двете с приятелката й се заседели на сушина в един бар и пийнали по няколко бири. Опитала да ти се обади, но не се свързала. Едва не се побърка, когато пристигна, но успях да я успокоя. Една от полицейските психоложки, които работят с близки на хора, пострадали от насилие, поддържа постоянно връзка с нея и следи състоянието й. Няколко човека предложиха да я подслонят, но тя предпочете да остане у приятелката си. Идваше тук всеки ден и очакваше с нетърпение да дойдеш в съзнание.

Въпреки усилията ми, очите ми се напълниха със сълзи на облекчение. Получих носна кърпа и мил поглед от Райън. Ръката ми изглеждаше странно на фона на зеленото болнично одеяло, сякаш принадлежеше на някой друг. На китката ми имаше пластмасова гривна. Виждах миниатюрни точици кръв под ноктите си.

Още проблясъци на паметта.

— Фортие?

— По-късно.

— Сега! — Болката във врата ми се засилваше.

— Беше загубил много кръв, но съвременната медицина го спаси. Доколкото разбрах, острието срязало очната ябълка, но после се плъзнало в решетъчната кост, без да проникне в черепа. Ще загуби окото си, но синусите му са си наред.

— Много смешно, Райън.

— Влязъл е в сградата през развалената врата на гаража, после отключил бравата ти с шперц. Нямало никой, така че спокойно прекъснал алармената система и електрозахранването. Ти не си забелязала, за — щото компютърът ти преминава на UPS31, когато токът спре, а и обикновеният ти телефон не е на ток, само преносимият е включен към захранването. Сигурно е отрязал телефонния кабел точно след последното ти обаждане. Вероятно е бил вътре, когато Кейти е опитала да влезе и е оставила раницата си на входа.

Нов пристъп на страх.

— Къде е той сега?

— Тук е. Под въоръжена охрана, Темп. Няма да отиде никъде.

— Сен Жак? — Чух как гласът ми потрепери.

— По-късно.

Имах хиляди въпроси, но беше твърде късно. Пак потъвах в дупката, в която се бях сгушила предните два дни.

Сестрата се върна и погледна строго Райън. Не го видях да си тръгва.

Следващия път, когато се събудих, Райън и Клодел си говореха тихо до прозореца. Навън беше тъмно. Бях сънувала Джуъл и Джули.

— Джуъл Танбо беше ли тук по-рано?

Двамата се обърнаха към мен.

— Идва в четвъртък. — Райън.

— Фортие?

— Вече не е в реанимацията.

— Говори ли?

— Да.

— Той ли е Сен Жак?

— Да.

— И?

— Може би трябва да изчакаме да възвърнеш силите си.

— Кажете ми.

Двамата се спогледаха. Клодел се прокашля:

— Казва се Лео Фортие. На трийсет и две години. Живее с жена си и двете си деца. Често сменя работата си. Нищо постоянно. Двамата с Грейс Дамас са имали връзка през 1991-а. Запознали се в месарницата, където работели и двамата.

— Месарницата на „Сен Доминик“.

— Да. — Клодел ме изгледа странно. — Започнали да се карат. Тя заплашила, че ще каже завръзката им на жена му, изнудвала го за пари. На него му писнало, уговорили се да се срещнат в магазина след работа, убил я и нарязал тялото й.

— Рисковано.

— Собственикът бил извън града, магазинът бил затворен за две седмици. Всички инструменти му били подръка. Както и да е, нарязал я, закарал я до Сен Ламбер и я заровил в двора на манастира. Изглежда, чичо му е пазач там. Или старецът му е дал ключа, или Фортие сам си го е взел.

— Емил Рой.

— Да.

Пак странният поглед.

— Това не е всичко — обади се Райън. — Използвал манастира за премахването на Тротие и Ганьон. Закарал ги там, убил ги и разчленил телата им в мазето. Почистил след себе си, така че Рой да не заподозре нищо, но когато Жилбер и момчетата поръсиха мазето с луминол, то светна като коледно дърво.

— По същия начин е получил достъп и до Семинарията — изрекох аз.

— Да. Обясни, че идеята му хрумнала, докато следял Шантал Тротие. Апартаментът на баща й е точно зад ъгъла. В манастира Рой има едно табло с ключове, всеки с етикетче. Фортие просто взел този, който му трябвал.

— Освен това Жилбер е намерил един готварски трион. Каза, че светнал. — Райън.

Сигурно бе забелязал нещо в изражението ми.

— Нямам търпение да го огледам. — Опитвах се да мисля рационално, но нараненият ми мозък отново се оттегляше.

Сестрата влезе.

— Това е полицейско разследване — заяви Клодел.

Тя скръсти ръце на гърдите си и поклати глава.

— По дяволите!

Бързо ги прогони навън, но след малко се върна. С Кейти. Дъщеря ми прекоси стаята, без да каже нищо, и стисна ръцете ми в нейните. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Обичам те, мамо! — Много нежно.

За момент просто я гледах. Хиляди емоции кипяха у мен. Обич. Благодарност. Безпомощност. Обичах това дете повече от всеки друг на земята. Отчаяно се молех за нейното щастие. За безопасността й. Чувствах се абсолютно неспособна да й осигуря дори едното. Моите очи също бяха пълни със сълзи.

— И аз те обичам, скъпа.

Тя придърпа стол и седна до леглото, без да пуска ръцете ми. От флуоресцентната лампа русата й коса изглеждаше блестяща като ореол.

Прокашля се.

— Отседнала съм при Моника. Тя се прехвърли в „Макгил“ за летния семестър и си живее вкъщи. Родителите й се грижат за мен. — Замълча, чудеше се какво да каже и какво да премълчи. — Бърди е при нас.

Погледна през прозореца, после пак към мен.

— Една полицайка разговаря с мен по два пъти на ден и ме води тук, когато поискам. — Тя се наведе напред и облегна лакти на леглото. — Ти почти не се будеше.

— Вече ще стоя будна по-дълго.

Нервна усмивка.

— Татко се обажда всеки ден да провери дали не ми трябва нещо и да пита за теб.

Чувството за вина и за загуба се присъедини към емоциите, тлеещи в душата ми.

— Кажи му, че съм добре.

Сестрата влезе тихо в стаята и застанало Кейти, която разбра намека й.

— Ще дойда пак утре.

Беше сутрин, когато получих следващата порция от разказа за Фортие.

— Години наред извършвал дребни сексуални престъпления. Досието му датира от 1979-а. Държал едно момиче заключено ден и половина, когато бил на петнайсет години, но без никакви последствия. Бабата уредила нещата да не стигат до съд. Не е бил арестуван. Обикновено си набелязвал някоя жена, следял я, водел си записки затова какво прави тя. Накрая бил арестуван за нападение през 1988-а…

— Бабата.

Пак странният поглед на Клодел. Забелязах, че копринената му вратовръзка е в същия цвят като ризата.

— Да. Назначеният от съда психиатър го определил като параноичен и маниакален тип. — Клодел се обърна към Райън: — Какво още беше написал психиатърът? Огромен гняв, потенциал за насилие, особено спрямо жени.

— Обаче след шест месеца лечение го пуснали на свобода.

Този път Клодел само се взря в мен. Присви очи и продължи:

— Освен онази история с момичето и нападението над баба си, до този момент Фортие не бил извършил нищо сериозно. Но когато убива Грейс Дамас, се увлича и решава да действа с размах. Точно след това наема първото си скривалище. Онова на улица „Берже“ е било просто последното от цяла поредица.

— Не искал да споделя хобито си с жена си вкъщи. — Райън.

— Как си е позволявал парите за наема, след като не е работел постоянно?

— Жена му работи. Сигурно е крънкал пари от нея, разправял й някакви лъжи. Или пък е имал и друго хоби, за което не знаем. Със сигурност ще разберем.

Клодел говореше спокойно и невъзмутимо.

— Следващата година започва да преследва жени сериозно и систематично. Оказа се права за метрото. Той има някакво предпочитание към цифрата шест. Изминава шест спирки с метрото, после тръгва след някоя жена, която отговаря на профила му. Първата му произволна жертва е Франсин Моризет Шанпу. Нашето момче се качва на „Бери-КУМ“, слиза на „Жорж Вание“ и я проследявало дома й. Следи я няколко седмици, накрая нанася удара си. Но свободното проследяване е рисковано, не е достатъчно контролирано според него. Хрумва му да използва табелите за продажба на апартаменти, след като вижда такава пред дома на Моризет Шанпу. Това е идеалният претекст да влезе.

— Тротие? — Започваше да ми се гади.

— Този път тръгва по зелената линия на метрото и слиза на „Атуотър“. Разхожда се из квартала, докато не вижда табела „продава се“. Апартаментът на баща й. Започвала го наблюдава, без да бърза, вижда Шантал, която идва често. Казва, че забелязал емблемата на училището на униформата й, дори се навъртал край него в някой дни. Последвало нападението.

— По това време вече си бил намерил и по-безопасно място за убиване — добави Райън.

— Манастира. Идеален за целта. Как е убедил Шантал да отиде с него?

— Един ден я изчаква да остане сама, звъни на вратата и иска да види апартамента. Представя се за купувач. Но тя не го пуска. След няколко дни спира до нея точно когато си тръгва от училище. Какво съвпадение. Казва й, че е имал уговорка за оглед с баща й, но той не се появил. Шантал знае, че баща й държи да продаде апартамента, и се съгласявала му го покаже. Останалото го знаем.

Флуоресцентната лампа над леглото ми бръмчеше тихо. Клодел продължи:

— Фортие не иска да рискува, като зарови още едно тяло в двора на манастира, така че откарва Шантал чак до Сен Жером. Но и този вариант не му харесва. Твърде дълго пътуване с колата. Ами ако го спрат полицаи? Виждал е Семинарията, сеща се за ключа. Следващия път се справя още по-добре.

— Ганьон.

— Да, започва да действа все по-умело.

— Точно така.

В този момент се появи сестрата, по-млада и нежна от онази, която бях виждала през работните дни. Прочете картона ми, пипна челото и провери пулса ми. Чак сега забелязал, че системата е изчезнала от ръката ми.

— Уморявате ли се?

— Добре съм.

— Мога да ви дам нещо за болката, ако искате?

— Да видим дали ще се справя без хапче.

Тя се усмихна и излезе.

— А Маргарет Адкинс?

— Той много се нервира, когато заговори за Адкинс — обади се Райън. — Затваря се като в черупка. Сякаш се гордее с всички други убийства, но не и с нейното.

По коридора мина количка с лекарствата, гумените колелца се плъзгаха тихо по плочките на пода.

Защо Адкинс не пасваше на модела?

Механичен глас настоя някой да се обади на 237.

Защо нейното убийство бе толкова кърваво?

Вратите на асансьора се отвориха и затвориха със съскащ звук.

— Помислете — казах аз. — Има скривалището на „Берже“. Системата му действа. Намира жертвите си, като пътува с метрото и търси табели за апартаменти, които се продават, после следи жертвата си, докато не настъпи подходящият момент. Има безопасно място, където да убива, и друго, където да изхвърля телата. Може би всичко действа прекалено добре. Няма я тръпката и той трябва да повиши залога. Решава да се върне към варианта за нападение в дома на жертвата, както е направил с Моризет Шанпу.

Спомних си снимките. Разкъсаните дрехи и локвата кръв около тялото.

— Но става немарлив. Открихме, че се е уговорил предварително с Маргарет Адкинс. Но не е предвидил, че съпругът може да се обади по телефона, докато той е там. Налага се да я убие бързо. Трябва да я нареже светкавично, да я осакати с нещо, което му е подръка. Свършва, измъква се, но е действал прибързано. Не е имал контрол над ситуацията.

Статуята. Отрязаната гърда.

Райън кимна:

— Това се връзва. Убийството е само последното действие в неговата фантазия за контрол: Мога да те убия или да те оставя да живееш. Мога да скрия тялото ти или да го изложа на показ. Мога да те лиша от пола ти, като обезобразя гърдите или вагината ти. Мога да те направя безпомощна, като отрежа ръцете ти. Но точно тогава се обажда съпругът и заплашва осъществяването на фантазията. Провалил е тръпката.

— Никога преди Адкинс не е използвал открадната вещ. Може би си е послужил с кредитната й карта след това, за да утвърди чувството си за контрол. Или е имал проблем с парите, трябвали са му, за да си купи нещо. — Клодел.

— Странно. За останалите направо се хвали, но като се стигне до Адкинс, млъква. — Райън.

Известно време никой не каза нищо.

— Питр и Готие? — попитах аз, като избягвах въпроса, който наистина ме тревожеше.

— Твърди, че не е той.

Райън и Клодел си размениха някакви реплики. Не ги чух. Сърцето ми се сви, в съзнанието ми постепенно се оформи един въпрос. Той се избистри, постоя там, накрая се изплъзна и си проправи път до устата ми:

— А Габи?

Клодел сведе очи.

Райън се закашля.

— Вече дос…

— Габи? — настоях аз. Сълзите пареха под клепачите ми.

Райън кимна.

— Защо?

Никой не каза нищо.

— Заради мен, нали? — Борех се да говоря спокойно.

— Той е абсолютно ненормален — заяви Райън. — Луд е на тема контрол. Не разказва много за детството си, но таи огромно озлобление към баба си. Вини нея за всичките си проблеми. Постоянно повтаря, че тя го провалила. От наученото досега става ясно, че е била много властна и фанатично-религиозна жена.

— Никога не му е вървяло с жените и вини за това старата дама — добави Клодел.

— Но какво общо има това с Габи?

Райън неохотно продължи:

— Отначало Фортие е задоволявал нуждата си от контрол с воайорство. Гледал е жертвите си, следял ги е, научавал е всичко за тях, без те изобщо да подозират. Той си пази тетрадки със записки и изрезки и фантазията е само в главата му. Допълнителното предимство е, че няма риск от отхвърляне. Но после това вече не му е достатъчно. След като убива Дамас, открива, че стореното му харесва, и решава да направи нова стъпка в кариерата си. Започвала отвлича и убива жертвите си. Върховният контрол. Животът и смъртта. Той командва и никой не може да го спре.

Взрях се в сините ириси.

— После се появяваш ти и изравяш Изабел Ганьон.

— Превръщам се в заплаха — казах аз, като очаквах какво ще последва.

— Съвършеният му начин на действие е в опасност, той се чувства застрашен. И причината е доктор Бренън. Ти можеш да провалиш цялата фантазия, в която той е най-важният играч.

Прехвърлих в главата си събитията от последните шест седмици.

— В началото на юни изравям и идентифицирам Изабел Ганьон. Три седмици по-късно Фортие убива Маргарет Адкинс и на следващия ден ние се появяваме на улица „Берже“. Три дни по-късно откривам и скелета на Грейс Дамас.

— Пак ти.

— Той побеснява.

— Точно така. Убийствата са неговият начин да изрази презрението си към жените…

— Или озлоблението към баба си. — Клодел.

— Може би. Както и да е, той те възприема като пречка.

— А съм и жена.

Райън си извади цигара, после се сети къде се намира.

— Освен това е направил грешка. Убийството на Маргарет Адкинс е претупано. Използването на кредитната й карта едва не коства залавянето му.

— Така че му трябва някой, върху когото да хвърли вината.

— Човек като него не може да си признае, че е сгрешил. И определено не може да понесе някаква жена да го залови.

— Но защо Габи? Защо не мен?

— Кой знае? Шанс? Време? Може би просто е излязла преди теб.

— Не мисля — отвърнах тихо. — Очевидно е, че ме е следил дълго време. Той ли е поставил черепа в двора ми?

Кимане.

— Можел е да изчака и да ме нападне, както е правел с другите.

— Той е просто един болен мозък. — Клодел.

— Габи не беше като другите, тя не бе случайна непозната. Фортие е знаел къде живея. Както и че тя е отседнала при мен.

Говорех по-скоро на себе си, отколкото на двамата детективи. Емоционалното напрежение, което се бе натрупвало през последните шест седмици и което досега овладявах само благодарение на волята си, заплашваше да избухне.

— Направил го е нарочно. Това ненормално копеле е искало да науча. Съобщение, също като черепа.

Бях повишила глас, но не можех да се овладея. Представих си плика пред вратата. Овала от тухли. Подутото лице на Габи и малките сребърни обици. Снимката на дъщеря ми.

Тънката граница на емоционалното напрежение рухна и седмиците натрупвана мъка и нерви се изляха.

Болката раздра гърлото ми, но аз продължавах да крещя:

— Не! Не! Не! Проклет кучи син!

Чух Райън да казва нещо рязко на Клодел, почувствах дланите му върху ръцете си, видях сестрата, усетих убождането на иглата. После нищо.

43.

Райън дойде да ме види у дома в сряда. Земята се бе завъртяла седем пъти от моята нощ в ада и вече бях успяла да сглобя в съзнанието си случилото се. Но имаше и дупки, които исках да запълня.

— Предявиха ли обвинение на Фортие?

— В понеделник. Пет убийства първа степен.

— Пет?

— Питр и Готие вероятно не са свързани.

— Кажи ми нещо. Как е разбрал Клодел, че Фортие ще се появи тук?

— Всъщност не е разбрал. От твоите въпроси за училището той осъзнал, че Танге не може да е убиецът. Проверил, научил, че децата са на училище от осем до три и петнайсет следобед и че Танге е получил грамота за редовно присъствие. Не бил пропуснал нито ден, откакто започнал работа, а и в дните, за които си питала, не е имало училищни празници или ваканции. Освен това узнал и за ръкавиците. Той знаеше, че си без охрана, така че тръгнал насам, за да държи къщата под око, докато уреди връщането на полицейската кола. Дошъл, опитал да се свърже с теб по телефона и открил, че линията не работи. Прескочил градинската врата и видял, че френският прозорец е отключен. Вие двамата сте били прекалено заети да танцувате из кухнята, за да го чуете. Щял да счупи стъклото, но ти явно си отключила, когато си се опитвала да избягаш.

Клодел. Моят спасител.

— Да сте научили нещо ново?

— В колата на Фортие намериха спортен сак с три кучешки каишки, няколко ловджийски ножа, кутия хирургически ръкавици и дрехи.

Докато Райън ми говореше, приседнал на леглото, аз си събирах багажа.

— Оборудването му.

— Да. Сигурен съм, че ще свържем ръкавицата от „Берже“ с тази в гроба на Габи и с кутията в колата му.

Представих си го онази вечер, гладък като Спайдърмен, с ръкавици, които проблясват, млечнобели в мрака.

— Обличал е ластичния спортен екип и е слагал ръкавиците винаги когато излизал да играе играта си. Дори когато ходел в „Берже“. Затова не намерихме нищо там. Никакви косми, никакви влакънца, никакви отпечатъци.

— Никаква сперма.

— А, да. Носел си е и кутия презервативи.

— Идеално.

Отидох до дрешника за старите си маратонки и ги пъхнах в чантата.

— Защо го е правел?

— Съмнявам се дали някога ще научим. Очевидно баба му е имала пръст.

— В смисъл?

— Била е строга. И фанатичка.

— По отношение на какво?

— Секса и Бог. Не точно в този ред.

— Например?

— Правела клизми на малкия Лео и го влачела в църквата всяка сутрин. Да пречиства тялото и душата си. Говорихме с един съсед, който си спомни как веднъж детето си играело със семейното куче на пода. Старата вещица едва не получила удар, като видяла, че шнауцерът е възбуден. Два дни по-късно кучето умряло, натъпкано с отрова за плъхове.

— Фортие разбрал ли?

— Той не говори за това. Но споменава за един случай, когато бил на седем и тя го хванала да се пипа. Бабата вързала китките на малкия Лео към нейните собствени и го влачила със себе си три дни. Фортие направо превърта, когато стане дума за ръце.

Спрях, както сгъвах един пуловер.

— Ръце.

— Да. И това не е всичко. Имало и един чичо, свещеник, който бил принуден да се пенсионира преждевременно. Мотаел се из къщата по халат, може да е насилвал детето. Друга тема, по която Фортие мълчи. Проверяваме и това.

— Къде е сега бабата?

— Умряла е. Точно преди да убие Дамас.

— Може би това му е подействало като тласък.

— Кой знае?

Започнах да се ровя из банските си костюми, отказах се и ги натъпках всичките в чантата.

— Ами Танге?

Райън поклати глава и въздъхна дълбоко:

— Явно е просто обикновен гражданин със сериозно увреден подход към секса.

Спрях със сортирането на чорапите си и го погледнах.

— Без съмнение е откачен, но вероятно е безобиден.

— В смисъл?

— Той е учител по биология. Събира убитите животни край пътя, попарва труповете и отделя костите им. Прави колекция от скелети на животни като нагледен материал за уроците си.

— Лапичките?

— Сушал ги за колекция от лапи на гръбначни животни.

— Той ли е убил Алса?

— Твърди, че я намерил мъртва на улицата край университета и я занесъл вкъщи за колекцията си. Тъкмо я нарязал, когато прочел статията в Газет. Изплашил се, напъхал я в една чанта и я оставил на автогарата. Вероятно никога няма да научим как се е измъкнала от лабораторията.

— Танге наистина е клиентът на Джули, нали?

— Той е. Възбужда се, като гледа как проститутката се облича в нощницата на майка му. И…

Той се поколеба.

— И?

— Готова ли си да го чуеш? Оказа се, че Танге е Манекена.

— Ами! Крадецът с нощниците?

— Точно той. Затова се беше притеснил толкова, когато започнахме да го разпитваме. Мислел, че сме го разкрили. Копелето само си призна. Очевидно, когато не е успявал на улицата, е преминавал към план Б.

— Влиза в някоя къща и се забавлява с нечия нощница.

— Точно така. По-забавно е от боулинга.

Имаше още нещо, което ме смущаваше.

— А телефонните обаждания?

— План В. Обажда се на някоя жена, затваря, това му действа възбуждащо. Типично воайорско поведение. Имал е списък с номера.

— Имаш ли представа откъде е научил моя?

— Вероятно го е отмъкнал от Габи. Нали я е преследвал.

— Ами рисунката, която намерих в кошчето?

— Танге. Пада си по аборигенското изкуство. Това било копие на нещо, което видял в една книга. Нарисувал го специално за Габи. Искал да я помоли да не го изключва от проекта си.

Погледнах Райън.

— Каква ирония. Тя си мислеше, че някой я следи, когато всъщност са я следели двама души.

Очите ми пак бяха пълни със сълзи. Емоционалните рани зарастваха много по-бавно. Трябваше да мине време.

Райън стана и се протегна.

— Къде е Кейти? — попита, сменяйки темата.

— Отиде да купи плажно мляко.

Дръпнах ципа на чантата и я пуснах на пода.

— Как е тя?

— Изглежда добре. Грижи се за мен като частна медицинска сестра.

Несъзнателно погладих шевовете на врата си.

— Но тази история може би я тревожи повече, отколкото показва. Тя знае, че насилие съществува, но обикновено чува за него по новините. Става дума за Южен Ел Ей, за Тел Авив или Сараево. Винаги е било нещо, което се случва на други хора. Двамата с Пийт съзнателно я изолирахме от това, което работя. Сега насилието е реално и съвсем близко и лично. Светът й се преобърна, но тя ще се оправи.

— А ти?

— Аз съм добре. Наистина.

Стояхме мълчаливо и се гледахме. После той взе сакото си и го преметна на ръка.

— На някой плаж ли отивате? — Престореното му безразличие не бе съвсем убедително.

— На всички плажове, които намерим. Нарекохме пътуването „Голямото пясъчно-морско приключение“. Първо Огонкуит, после надолу по крайбрежието. Кейп Код. Рехобет. Кейп Мей. Вирджиния Бийч. Единственото сигурно нещо в плана ни е, че ще бъдем в Нагс Хед на петнайсети.

Идеята беше на Пийт. Той смяташе да ни чака там.

Райън постави длан върху рамото ми. Очите му издаваха нещо повече от професионален интерес.

— Ще се върнеш ли?

И аз се питах същото цяла седмица. Ще се върнали? Защо? Заради работата? Можех ли да мина през всичко това отново с някой друг побъркан психопат? Заради Квебек? Щях ли да понеса Кло — дел да ми сервира някое служебно разследване относно превишаване на правомощията? Какво ще правя с Пийт?

Бях взела само едно решение: нямаше да мисля за тези неща сега. Бях се заклела да оставя несигурността настрани и нищо да не помрачи времето ми с Кейти.

— Разбира се — отвърнах аз. — Ще трябва да довърша докладите си, после да дам показания.

— Да.

Напрегнато мълчание. И двамата знаехме, че това не е отговор.

Той се прокашля и бръкна в джоба на сакото си.

— Клодел ме помоли да ти го предам.

Подаде ми кафяв плик с лотото на полицията в горния ляв ъгъл.

— Супер.

Пъхнах плика в джоба си и го изпратих до вратата. Не сега.

— Райън.

Той се обърна.

— Можеш ли да правиш това ден след ден, година след година, и да не загубиш вярата си в човешката раса?

Не ми отговори веднага, сякаш се фокусира върху някаква точка помежду ни. Накрая очите му срещнаха моите.

— От време на време човешката раса ражда хищници, които се хранят с тези, които ги заобикалят. Според мен такива изроди нямат право да дишат кислорода от атмосферата. Но тях ги има и аз мога да помогна да бъдат заловени и затворени там, където няма да могат да нараняват другите. Правя по-безопасен живота на хората, които всеки ден стават, отиват на работа, отглеждат своите деца, домати или златни рибки и гледат мача вечер. Те са човешката раса.

Изпратих го с поглед и пак се възхитих на начина, по който изпълваше дънките си. „И мозъка му си го бива — помислих си, до — като затварях вратата. — Може би — усмихнах се. — Може би.“

По-късно същата вечер с Кейти излязохме да си купим сладолед, после се качихме с колата в планината. Седнахме на любимото ми място, откъдето се виждаше цялата долина, Сей Лоран в далечината, хилядите примигващи светлинки на Монреал.

Гледах замислено града. Най-после всичко бе свършило. Може би беше време да кажа „довиждане“.

Доядох сладоледа и натъпках салфетката в джоба си. Ръката ми напипа плика от Клодел.

По дяволите, защо не?

Отворих го и извадих написана на ръка бележка. Странно. Не беше официалното оплакване, което очаквах. Бележката беше на английски.

Д-р Бренън,

Вие сте права. Никой не трябва да умира анонимен. Благодарение на вас тези жени не умряха безименни. Благодарение на вас Лео Фортие вече никога няма да убива.

Ние сме последната линия на защита срещу тях: сводниците, изнасилвачите, хладнокръвните убийци. За мен ще бъде чест отново да работя с вас.

Люк Клодел

Още по-високо в планината, кръстът светеше с меко сияние и изпращаше своето послание към долината. Какво твърдеше Коджак? Някой те обича, скъпа.

Райън и Клодел го бяха казали точно. Ние наистина бяхме последната линия.

Гледах града под нас. Остани тук. Някой те обича.

— До нови срещи — казах на лятната нощ.

— Какво беше това? — попита Кейти.

— До следващия път.

Дъщеря ми изглеждаше озадачена.

— Плажовете ни зоват!