Това писмо, приятелко моя, ще бъде много дълго. Не обичам твърде да пиша. Често съм чел, че думите изопачават мисълта, но ми се струва, че писаните слова я изопачават още повече. Знаете какво остава от един текст след два последователни превода. Пък и не умея да го правя. Писането е вечен избор сред хиляди начини на изразяване, никой от които не ме задоволява, никой най-вече без останалите. Трябвало би все пак да зная, че едничка музиката позволява върволиците от акорди. Едно писмо, дори и най-дългото, принуждава да опростяваш онова, с което не бива да се постъпва така: човек винаги става толкова неясен щом се опита да бъде изчерпателен! Ще ми се тук да направя известно усилие не само да бъда искрен, ами да бъда и точен; тези страници ще се изпълнят с доста зачерквания; даже вече се срещат такива. Това, за което ще ви помоля (единственото, за което бих могъл все още да моля), е да не прескачате никой от тези редове, които ще ми струват толкова много. Ако е трудно да се живее, то е още по-мъчително да обясняваш живота си.

Може би щях да сторя по-добре да не си тръгвам, без да кажа нищо, сякаш се срамувам или вие разбирате всичко. По-добре щях да направя да се обясня тихо, много бавно, в уюта на някоя стая, в онзи час без светлина, когато хората така слабо се виждат, та почти се осмеляват всичко да изповядат. Но аз ви познавам, приятелко моя. Вие сте прекалено добра. В разказ от подобен род има нещо милозливо, което може да доведе до размекване; защото щяхте да ме ожалите, щяхте да си помислите, че сте ме разбрали. Познавам ви. Щяхте да се постараете да ми спестите онова унижение, което се съдържа в толкова дълго обяснение; щяхте да ме прекъснете прекалено рано; щях да проявя слабостта при всяко изречение да се надявам да бъда прекъснат. Имате и друго едно качество (а може би недостатък), за което ще говоря след малко и с което не искам вече да злоупотребявам. Много съм виновен пред вас, та да не се заставя да установя разстояние между себе си и вашето съжаление.

Не става дума за моето изкуство. Вие не четете вестници, но общи приятели сигурно са ви казали, че имах онова, което хората наричат успех, което ще рече, че мнозина ме венцехвалят без да са ме чували, а някои — без да ме разбират. Не става дума за това. Думата ми е за нещо, което не че е по-съкровено (какво може да е по-съкровено за мен, освен творчеството ми?), но ми се струва по-съкровено, защото го държах в тайна. И най-вече по-достойно за презрение. Но както виждате, колебая се; всяко отронено от мен слово ме отдалечава все повече от онова, което най-напред исках да изразя; това доказва единствено и само, че ми липсва смелост. И непринудената простота ми липсва. Винаги ми е липсвала. Но и животът не е просто нещо, а за това аз нямам вина. Едничкото, което ми вдъхва решителност да продължа, е убеждението, че не сте щастлива. Двамата толкова лъгахме и толкова страдахме от лъжи, че наистина не е толкова опасно да опитам, ако искреността лекува.

Моята младост, юношеството ми по-скоро, бе съвършено непорочно или каквото там се казва за това. Знам, че подобно твърдение винаги буди усмивка, защото обикновено говори за липса на проницателност или за недостатъчна откровеност. Но аз едва ли се заблуждавам и съм сигурен, че не лъжа. Сигурен съм, Моник. Към шестнайсетата си година бях това, което вие несъмнено желаете Даниел да бъде на тази възраст, но ако искате да знаете, много грешите като желаете подобно нещо. Убеден съм, че е вредно толкова млад да вземаш рискованото решение, че си длъжен да захвърлиш цялото съвършенство, на което си бил способен, сред спомените от най-далечното си минало. Детето, което бях, детето от Воройно го няма вече и цялото ни съществование се гради върху изневярата към нас самите. Опасно е първите ни призраци да са тъкмо най-добрите, най-скъпите, най-достойните за съжаление. Детството ми е толкова отдалечено, колкото трескавото очакване от празничните навечерия или замаята на предългите следобеди, през които не правиш нищо, докато си мечтаеш нещо да се случи. Как бих могъл да се надявам да си възвърна този покой, който тогава дори не умеех да назова? Отлъчих го от себе си, давайки си сметка, че не представлява цялото ми същество. Веднага трябва да призная, никак не съм сигурен, че вечно ще съжалявам за това невежество, което наричаме покой.

Колко е трудно да не си несправедлив към себе си! Преди малко ви казах, че юношеството ми бе безметежно; така смятам; често съм се взирал в това малко детинско и толкова печално минало; опитвал съм се да си спомня мислите, усещанията, по-съкровени от мисли, та чак и бляновете си. Анализирал съм ги, за да видя дали няма да открия там някое обезпокоително значение, което да ми се е изплъзнало тогава, и дали не вземам невежеството на ума за невинност на сърцето. Познавате блатата на Воройно; казвате, че приличат на големи късове сиво небе, паднали на земята, които като че ли се мъчат да се издигнат отново, приемайки облик на мъгла. Като дете се страхувах от тях. Вече разбирам, че всичко си има своя тайна, та и блатата като останалото, че покоят, както и тишината, винаги е само повърхностен, и че най-лошата измама е тази на спокойствието. Припомня ли си за него, цялото ми детство ми заприличва на някакво безбрежно спокойствие на брега на някакво безбрежно безпокойство, каквото щеше да се окаже целият живот. Имам предвид обстоятелства твърде незначителни, за да ви ги разказвам, които тогава не забелязвах, но в които понастоящем разпознавам първите предвестници на трепетите (трепети плътски и трепети сърдечни), като онзи дъх Божий, за който говори Писанието. Има мигове в съществованието ни, когато необяснимо как и почти с ужас се оказваме онова, в което ще се превърнем по-късно. Струва ми се, приятелко моя, че толкова малко съм се променил! Докато мирисът на дъжда достига до мен през някакъв отворен прозорец, трепетликовата горичка в мъглата, музиката на Чимароза, която старите дами ме караха да свиря, защото, предполагам, това им напомняше младостта, дори по-малко, една особена тишина, каквато откривам единствено във Воройно, са напълно достатъчни да изтрият толкова мисли, събития и страдания, които ме отделят от това детство. Почти съм готов да приема, че интервалът е продължил едва малко по-малко от час, че става въпрос единствено за някой от онези периоди на полудрямка, в които често изпадах тогава, през които животът и аз нямахме време да се променяме много-много. Трябва само да затворя очи; всичко си е точно както навремето; отново срещам, сякаш не ме е напускал, онзи свенлив, извънредно благ младеж, който не смяташе, че заслужава съжаление, и който толкова прилича на мен, та го подозирам, несправедливо може би, че е приличал на мен във всичко.

Виждам, че си противореча. Безусловно то е като с предчувствията, които си въобразяваш, че си имал, защото навярно си ги имал. Най-жестокото последствие от това, което недвусмислено съм принуден да нарека нашите грешки (ако ще и само за да се придържам към общоприетото), е омърсяването дори на спомена за времето, когато още не сме ги били допуснали. Ей там именно се корени тревогата ми. Защото в края на краищата, ако се заблуждавам, не бих могъл да разбера в какво отношение ще да е то, и никога няма да мога да реша дали отколешната ми невинност е била по-непълна, отколкото твърдях току-що, или дали сега нося по-малка вина, отколкото си внушавам. Но забелязвам, че още нищо не съм обяснил.

Няма нужда да ви казвам, че бяхме много бедни. Има нещо патетично в оскъдицата на старите фамилии, където хората като че ли продължават да живеят по силата на единия дълг. Ще ме попитате към кого: към дома, предполагам, както и към дедите, и чисто и просто към това, което си бил. Боже мой, бедността няма голямо значение за едно дете; тя нямаше такова и за майка ми и сестрите ми, защото всички ни познаваха и никой не ни смяташе за по-богати, отколкото бяхме. Предимството на онези доста затворени едновремешни среди бе, че никой там не гледаше какво представлявате, а какво сте представлявали. Ако се замислиш малко, миналото е нещо безкрайно по-устойчиво от настоящето, тъй че то сякаш упражняваше много по-силно въздействие. Не ни отделяха повече от нужното внимание; това, за което ни уважаваха, бе някакъв фелдмаршал, живял толкова отдавна, та никой горе-долу до столетие не си спомняше датата. Давам си сметка също, че богатството на дядо ми и почестите и отличията, получени от моя праотец, си оставаха в очите ни факти много по-значими, дори много по-реални от собственото ни съществование. Подобни овехтели виждания вероятно ви карат да се усмихвате; признавам, че други, напълно противоположни, не биха били по-неразумни, но пък тия ни помагаха да живеем. Както нищо не можеше да ни попречи да бъдем потомци на тези станали почти легендарни личности, така и нищо не пречеше хората да продължават да ги почитат в наше лице; това бе единственият дял от наследството ни, който не можеше да ни бъде отнет. Не ни укоряваха, че имахме по-малко пари и тежест, отколкото бяха притежавали те; и това си бе в реда на нещата; в евентуалното желание да се изравним с тези знаменити люде щеше да има — знам ли — нещо непристойно, като в някаква нелепа амбиция.

И тъй, колата, която ни откарваше на черква, щеше да изглежда демоде някъде другаде от Воройно, но там, както си мисля, нова кола щеше да предизвика по-голям потрес; и ако роклите на майка ни биваха износвани малко прекалено дълго, това също не се забелязваше. Ние от рода Гера бяхме, така да се каже, само краят на едно родословие в онова прастаро кътче Северна Бохемия. Човек можеше да си помисли, че не съществувахме, че невидими, но много по-представителни и влиятелни от самите нас личности продължаваха да пълнят с ликовете си огледалата в нашия дом. Иска ми се да избегна дори и най-малък намек за търсене на някакъв ефект, особено в края на изречението, но може да се каже, че в известен смисъл тъкмо живите членове на старите родове като че ли са сенки на мъртъвците.

Трябва да ми простите, че отделих толкова време на отколешното Воройно, защото много го обичах. Това е слабост, няма никакво съмнение, и човек не бива да обича нищо, поне нищо да не обича по-особено. Не че там бяхме кой знае колко щастливи; най-малкото радостта изобщо не живееше там. Май не си спомням да съм чувал смях, даже девичи смях, който да не е бил заглушаван. Людете не се смеят много в старите родове. Накрая дори всеки привиква да говори само шепнешком, сякаш се бои да не разбуди спомените, които наистина е за предпочитане да бъдат оставени да почиват в мир. И нещастни не бяхме там, и трябва да кажа също, че никога не съм виждал там да се плаче. Само дето всички бяха малко тъжни. Това се дължеше в много по-голяма степен на характера, отколкото на обстоятелствата, и хората наоколо ми приемаха, че човек може да е щастлив, без никога да престава да бъде тъжен.

Тогава това бе същата бяла постройка, цяла в колонади и прозорци, с онзи френски привкус, който бе взел превес през века на Екатерина. Но трябва да ви припомня, че тази стара къща бе много по-разнебитена, отколкото днес, понеже бе стегната единствено благодарение на вас по времето, когато се оженихме. Няма да ви затрудни да си представите тогавашната къща: спомнете си в какво състояние се намираше, когато дойдохте в нея за пръв път. Със сигурност не бе вдигната, за да се живее там досадно еднообразен живот; предполагам, че е била изградена, за да се устройват там празненства (по времето, когато са се устройвали празненства) по приумицата на някой прародител, който е искал да демонстрира разкош. С всички домове от XVIII век е така: сякаш са били съградени за прием на гости и ние неизменно се чувстваме в тях само като притеснени посетители. Напразно се мъчехме да направим нещо: тя винаги се оказваше твърде голяма за нас и винаги бе студено. Струваше ми се също, че не бе особено здрава и, разбира се, белотата на подобни къщи, тъй отчаяна под снега, навява мисли за уязвимост. Прекрасно се разбира, че са били отредени за много по-топли страни от хора, които приемат по-лекомислено живота. Ала сега знам, че тази привидно лека постройка, която като че ли е била предвиждана за срок от едно лято, ще просъществува безкрайно по-дълго от нас, а може би и от рода ни. Възможно е някой ден да попадне в ръцете на чужденци; все едно ще й бъде, защото къщите живеят особен живот, за който нашето съществование няма кой знае какво значение и който ние не разбираме.

Виждам отново сериозните, донейде изопнати лица в нея, замислени женски лица в прекалено светли салони. Прародителят, за когото ви говорех преди малко, бе пожелал помещенията да бъдат просторни, за да звучи по-добре музиката в тях. Обичал музиката. За него не се говореше често; сякаш всички предпочитаха да не се споменава нищо за него; знаеше се, че бе пропилял огромно състояние; може би му се сърдеха за това или пък имаше нещо друго. Премълчаваше се още за две поколения и вероятно нямаше нищо забележително, което да си струва интереса към тях. После идваше дядо ми; той се разорил по време на аграрните реформи; бил либерал; имал идеи, които минавали за изключително добри, но естествено го довели до бедност, а управлението на финансите от страна на баща ми също било достойно за съжаление. Баща ми умрял млад. Почти не си го спомням; помня, че бе строг към нас, децата, досущ както понякога са строги хората, които се укоряват, че не са съумели да бъдат такива към самите себе си. Естествено, това е само предположение и не знам нищо за баща си.

Забелязах нещо, Моник: говори се, че старите къщи винаги са обитавани от призраци; аз никога не съм виждал и все пак бях боязливо дете. Може би вече разбирах, че призраците са невидими, защото ги носим в себе си. Но това, което прави старите къщи обезпокоителни, не е, че има призраци, а че би могло да има такива.

Мисля, че тези детски години предопределиха живота ми. Имам други, по-близки, по-разнообразни, може би и много по-отчетливи спомени, но както изглежда, след като не са били така еднообразни, тези нови впечатления не са имали времето да проникнат достатъчно надълбоко в мен. Всички сме разсеяни, защото си имаме своите блянове; едничко вечното повторение на едни и същи неща в края на краищата ни пропива с тях. Моето детство бе мълчаливо и самотно; то ме направи свенлив, а следователно и затворен. Като си помисля само, че ви познавам от близо три години, а за пръв път дръзвам да ви говоря така! И то в писмо, и защото се налага да го направя. Ужасно е, че мълчанието може да бъде грешка; това е най-голямата от моите грешки, но така или иначе я допуснах. Преди да я допусна спрямо вас, аз я допуснах спрямо себе си. Когато мълчанието се е установило в един дом, много е трудно да бъде прогонено оттам; колкото по-важно е едно нещо, изглежда толкова повече на човек му се ще да го премълчи. Като че ли става дума за някаква замразена обвивка, с всеки изминал миг все по-твърда и дебела: животът продължава под нея, само дето никой не го чува. Воройно бе потопено в мълчание, което сякаш непрестанно се задълбочаваше, а всяко мълчание не се състои от нищо друго, освен от неизречени слова. Може би затова станах музикант. Трябваше да се намери някой, който да изрази това мълчание, да му върне всичката съдържаща се в него печал, да го разпее, така да се каже. Трябваше да не си служи с думи, които винаги са прекалено точни, за да не бъдат жестоки, а просто с музика, защото музиката не е несдържана и когато се жалва, не казва защо. Трябваше музика от особен род, бавна, изпълнена с дълги моменти на сдържаност и все пак правдива, доближаваща се до мълчанието и успяваща в крайна сметка да проникне в него. Такава бе моята музика. Както виждате, аз съм само изпълнител, ограничавам се да давам израз. Ала човек изразява единствено своя смут: неизменно говориш за самия себе си.

В коридора, който водеше към стаята ми, имаше една съвременна гравюра, която никой не виждаше. Значи бе единствено моя. Не знам кой я бе занесъл там; оттогава много пъти съм я виждал у толкова хора, минаващи за артисти, та това ме отврати от нея, но тогава често я разглеждах внимателно. На нея се виждаха разни люде, които слушаха някакъв музикант, и аз бях почти ужасен от лицата на тези същества, на които музиката като че ли разкриваше нещо. Може да съм бил тринайсетгодишен; ни музиката, ни животът, уверявам ви, още нищичко не ми бяха разкривали. Така поне си мислех. Ала изкуството кара страстите да говорят толкова хубав език, че трябва повече опит, отколкото притежавах тогава, за да разбера какво искат да кажат. Препрочетох съчиненийцата, които се опитвах да пиша по онова време; напълно прилични, много по-детински, отколкото бяха мислите ми. Но винаги е така: нашите творби отразяват период от съществованието ни, който вече сме преминали по времето, когато ги пишем.

Музиката ме довеждаше тогава до едно състояние на много приятно и малко странно вцепенение. Струваше ми се, че всичко застива, с изключение на пулса ми; че животът напуска тялото ми и че това изтощение е прекрасно. Бе истинска наслада; бе също така почти страдание. Цял живот ми се е струвало, че насладата и страданието са доста родствени усещания; смятам, че същото изпитва и всяка малко от малко разумна натура. Спомням си и за някаква особена чувствителност при всякакви видове допир, говоря за най-невинните — докосването на много мека тъкан, гъделичкането на животинската кожа на дреха или шапка, приличаща на жива грива, или кожичката на някой плод. В това няма нищо осъдително; подобни усещания бяха за мен нещо твърде обичайно, за да се учудвам особено; никой не се интересува от онова, което изглежда просто. Приписвах на хората от моята гравюра по-дълбоки чувства, понеже не бяха деца. Виждах ги като участници в някаква драма; смятах за наложително да се е случила някаква драма. Всички сме еднакви: страхуваме се от драми; понякога сме настроени твърде романтично, за да пожелаем да се случи подобно нещо, и не забелязваме, че то вече е започнало.

Имаше и една картина, където се виждаше изпълнител на клавесин, който спира да свири, за да се вслуша в живота си. Това бе доста старо копие на италианска живописна творба; оригиналът е много известен, но не знам заглавието. Известно ви е какъв съм невежа. Не обичам много италианската живопис; обаче много харесвах тази картина. Но какво съм седнал да ви разправям за някаква си картина.

Тя може би не струваше нищо. Продадоха я, когато парите взеха да не достигат, заедно с няколко стари мебели и онези отколешни порцеланови музикални кутии, които повтаряха една и съща мелодия и вечно пропускаха една и съща нота. Имаше множество такива, които бяха снабдени с кукли. Навиваха се, куклите се завъртаха няколко пъти надясно, а после няколко пъти наляво. А после спираха. Бе много трогателно. Но какво съм седнал да ви разправям за някакви си кукли.

Признавам си, Моник, тези страници съдържат твърде много топлота и съчувствие към мен самия. Ала имам толкова малко спомени, които да не са горчиви, та трябва да ми бъде простено, че се спирам надълго и широко на онези, които са просто тъжни. Едва ли ще ми се разсърдите, задето излагам обстоятелствено мислите на едно дете, което само аз познавам. Вие обичате децата. Признавам си: може би несъзнателно съм се надявал по такъв начин да предизвикам снизхождението ви в началото на един разказ, който ще изисква голямо снизхождение от ваша страна. Опитвам се да печеля време: това е естествено. Има обаче нещо смешно в това да се обвива във фрази една изповед, която би трябвало да бъде проста: бих се засмял, само да можех. Унизително е да се смята, че причината за толкова смътни желания и надежди, чувства и смутни мисли (без да се броят страданията) е физиологична. Това хрумване ме засрами преди да ме успокои. И животът е само физиологична тайна. Не виждам защо насладата да заслужава презрение само заради това, че представлява усещане, след като никой не презира болката, а тя също е такова. Напротив, болката е на почит, защото не е по собствено желание, но въпросът е да се разбере дали насладата винаги е доброволна и дали не сме подложени на нея. Както и да стои въпросът, това не прави от свободно избраната наслада грях. Но съвсем не му е тук мястото да се повдигат подобни въпроси.

Усещам, че се губя в мъгляви разсъждения. Няма съмнение, че за да се обясня, са достатъчни няколко точни термина, които дори не са непристойни, защото са научни. Но няма да ги използвам. Не си мислете, че се боя от тях: не бива да се боиш от думите, щом си приел нещата. Чисто и просто не бих могъл. Не бих могъл не само от деликатност и защото се обръщам към вас, не бих могъл пред самия себе си. Знам, че има названия за всички болести, а това, за което ви говоря, минава за болест. Самият аз дълго вярвах в това. Но не съм лекар; даже вече не съм сигурен, че съм и болен. Животът, Моник, е много по-сложен от всички възможни дефиниции; всяка опростена картина винаги носи риска да бъде груба и пошла. Но не мислете също така, че одобрявам поетите, които избягват точните думи, защото познават единствено собствените си блянове; има много истина в поетичните блянове, но те не изчерпват живота докрай. Животът е нещо по-голямо от поезията; той е нещо по-голямо от психологията и дори от нравствеността, в която толкова дълго вярвах. Той е всичко това и много повече: той е животът. Той е нашето единствено благо и проклятие. Ние живеем, Моник; всеки от нас си има особен, неповторим, предопределен от цялото му минало живот, над който нямаме никаква власт и който на свой ред предопределя, в колкото и незначителна степен да е това, цялото бъдеще. Неговият живот. Животът, който принадлежи единствено нему, който няма да се повтори и за който не винаги е сигурно, че ще осмисли докрай. И това тук, което говоря за целия живот, бих могъл да го кажа за всеки миг от живота. Другите виждат нашето присъствие, жестовете ни, начина, по който думите се извайват върху устните ни; еднички ние виждаме живота си. Странно: виждаме го, изненадваме се, че е такъв, но не можем да го променим. Дори когато го осъждаме, все още му принадлежим; нашето одобрение или заклеймяване са част от него; винаги той отразява самия себе си. Защото нищо друго не съществува; светът за всеки от нас съществува само доколкото граничи с живота ни. А съставляващите го елементи са неотделими: твърде добре знам, че инстинктите, с които се гордеем, и онези, за които не си признаваме всъщност, имат един и същ произход. Не бихме могли да отхвърлим някой от тях, без да променим всички останали. Словата служат на толкова хора, Моника, че не са удобни вече за никого; как би могъл научен термин да обясни живота? Той не обяснява дори един факт, а само го посочва. Посочва го неизменно по сходен начин, и все пак не съществуват два идентични факта ни в различните съдби, ни може би в един и същи живот. Фактите в края на краищата са просто нещо; лесно е да си дадеш сметка за тях: възможно е вече да сте ги предчувствали. Ала и когато узнаете всичко, пак ще остане да обясня самия себе си.

Това писмо е обяснение. Не бих искал да се превърне в апология. Не страдам от манията да чакам одобрение; не желая дори да бъда приеман: това е твърде високо изискване. Ще ми се само да бъда разбран. Виждам, че това е едно и също, и че пак означава да искаш много. Но вие ми дадохте толкова в дребните неща, че почти се чувствам в правото си да очаквам от вас разбиране и в големите.

Не бива да си ме представяте по-самотен, отколкото бях. Понякога намирах другари, искам да кажа, на моята възраст. Това се случваше обикновено по време на големите празници, когато пристигаха много хора. Идваха и деца, които често не познавах. Или пък по рождените дни, когато ходехме у много далечни роднини, които сякаш съществуваха истински само веднъж годишно, понеже мислехме за тях единствено през този ден. Почти всички деца бяха срамежливи като самия мен: ето защо не се забавлявахме особено. Срещаха се и нахални, толкова буйни и шумни, че на всички се искаше те да се пръждосат; и други, които не им отстъпваха в това отношение, но тормозеха хората, без някой да се осмели да протестира, защото бяха красиви или гласчетата им звъняха приятно. Казах ви, че бях много чувствително към красотата дете. Вече предчувствах, че красотата и удоволствията, които ни доставя тя, си заслужават всичките жертви и дори всичките унижения. Аз бях природно скромен и смирен. Струва ми се, че се оставях с удоволствие да ме тиранизират. Извънредно приятно ми бе, че не съм така красив като приятелите си; радвах се, като ги гледах; нищо друго не можех да си представя. Чувствах се щастлив с любовта си към тях; даже през ум не ми минаваше да пожелая и те да ме възлюбят. Любовта (простете, приятелко) е чувство, което впоследствие не съм изпитвал; нужни са прекалено много добродетели, за да си способен на това; учудвам се, че детството ми е могло да вярва в страст толкова безплодна, почти винаги измамна и съвършено непотребна, дори за сладострастието. Но при децата любовта е част от целомъдрието: те си въобразяват, че обичат, защото не съзнават, че желаят. Подобни приятелства не бяха много чести; случаи рядко се представяха; може би затова оставаха напълно невинни. Приятелите ми си заминаваха или пък ние се връщахме у дома; самотният живот ме обгръщаше отново. Хрумваше ми да пиша писма, но бях толкова неспособен да избягвам грешките в тях, та не ги пращах. Прочее, не намирах нищо за казване. Ревността е чувство, достойно за порицание, но трябва да се прощава на децата, че са й се поддали, щом като толкова разумни хора стават нейни жертви. Аз много съм страдал от нея, още повече че не си признавах. Усещах, че приятелството не би трябвало да буди ревност; вече започвах с боязън да предчувствам вината си. Но разказът ми сигурно е съвършена детинщина: всички деца са изпитвали подобни страсти и бихме сгрешили, не сте ли съгласна, да съзираме в това особено сериозна опасност?

Възпитаван бях от жени. Бях последен син в твърде многобройно семейство; болнав бях; моята майка и сестрите ми не бяха особено щастливи; ето ви достатъчно причини, за да бъда обичан. Има такава топлота в женската нежност, та дълго време смятах, че трябва да благодаря на Бога. Нашият толкова суров живот бе хладен на повърхността си; страхувахме се от баща ни; после от по-големите ми братя; нищо не сближава човешките създания повече от общия страх. Ни майка ми, ни сестрите ми бяха особено общителни и жизнерадостни; присъствието им можеше да се сравни с онези ниски лампи с мека светлина, които едвам мъждукат, но равномерният им светлик не позволява да стане много тъмно и да се почувстваш прекалено самотен. Трудно е да си представи човек каква сигурност се съдържа, за неспокойно дете като мен по онова време, в кротката женска привързаност. Мълчанието им, незначителните им слова, които дават израз единствено на покоя у тях, привичните им движения, които сякаш опитомяват предметите, безизразните им, ала спокойни лица, които все пак приличат на моето, ме научиха на почит. Мама почина сравнително рано: вие не я заварихте; животът и смъртта ми отнеха и сестрите; но повечето тогава бяха толкова млади, че можеха да минат за красиви. Мисля, че всичките вече си имаха по някоя любов, която носеха дълбоко в себе си, както по-късно, вече като омъжени, носеха детето си или болестта, от която им бе писано да умрат. Нищо не затрогва повече от онези девичи блянове, където толкова дремещи инстинкти намират смътен израз; сърцераздирателна прелест, защото се изразходват нахалост и обикновеният живот не може да ги използва. Трябва да кажа, че много от тези любови бяха още доста неясни; техния предмет бяха съседски младежи, които не се и догаждаха за това. Сестрите ми бяха много сдържани; те рядко си споделяха разни неща една с друга; понякога им се случваше да не знаят какво чувстват. Естествено, бях прекалено малък, за да се изповядват пред мен; но аз ги усещах; споделях мъката им. Щом този, когото обичаха, се появеше неочаквано, сърцето ми забиваше може би по-силно, отколкото техните. Убеден съм, че е много опасно за толкова чувствителен юноша да свиква да гледа на любовта през очите на бленуващите девойки дори когато мечтите им изглеждат непорочни, а малкият си въобразява, че и той е такъв.

За повторен път съм на ръба на признанието; по-добре да го направя веднага и съвсем просто. Знам добре, че сестрите ми имаха и дружки, които живееха като членове на семейството ни, и аз в крайна сметка се чувствах почти техен брат. Като че ли нищо обаче не би попречило да се влюбя в някоя от тези девойки и може би самата вие намирате за странно, че не съм го направил. Тъкмо това бе невъзможно. Подобна спокойна семейна близост изключваше и най-малкото подозрение, че съм способен да изпитвам към тях даже любопитство, даже тревожен намек за желание. Не вярвам на думата почит, която употребих преди малко, защото е прекалено силна, когато става въпрос за някоя много добра жена; все по-малко и по-малко й вярвам. Вече се досещах (преувеличавайки дори във въображението си) за бруталността на физическите прояви на любовта; противна ми бе мисълта да свързвам представите за домашния разумен, съвършено сдържан и непорочен живот с някакви други, много по-пламенни. Човек не се влюбва в нещо, което уважава, а може би и в това, което обича; не се влюбва особено в онова, на което прилича; а това нещо, от което се отличавах най-много, в никакъв случай не бяха жените. Вашата заслуга, приятелко моя, не се заключава единствено в способността ви да разбирате всичко, а да го разбирате преди да ви бъде казано. Разбирате ли ме, Моник?

Не знам кога самият аз разбрах. Някои подробности, които наистина не мога да разкрия, доказват, че би трябвало да се върна доста назад, чак до началните спомени на едно човешко създание, и че сънищата понякога се явяват предтечи на желанието. Ала самият инстинкт още не е изкушение; само го прави възможно. Преди малко изглеждаше, че обяснявам склонностите си с външни влияния; те със сигурност допринесоха за утвърждаването им; но на мен ми е ясно, че винаги трябва да се връщаме към причини много по-съкровени, много по-смътни, които осъзнаваме трудно, защото се крият в самите нас. Не е достатъчно да притежаваш подобни инстинкти, за да хвърлиш светлина върху причината за тях, и в крайна сметка никой не може да я обясни напълно; така че няма да упорствам повече. Исках само да посоча, че тъкмо защото ми бяха в природата, те можеха да претърпят дълго и несъзнавано от мен развитие. Хората, които говорят по слухове, се заблуждават почти винаги, защото гледат отвън на нещата и ги виждат превратно. Не могат да си представят, че действия, които преценяват като осъдителни, биха могли да бъдат едновременно прости и непринудени, каквито са все пак повечето от човешките действия. Вадят на преден план и заклеймяват примера, нравствената зараза, а избутват назад само трудността да се обясни. Не знаят, че природата е по-разнолика, отколкото предполагаме; не искат и да го знаят, защото им е по-лесно да се гневят, отколкото да мислят. Славословят непорочността; не знаят обаче колко смут може да се съдържа в непорочността; но най-вече понятие си нямат за невинността на прегрешението. Между четиринайсетата и шестнайсетата си година имах по-малко млади приятели, отколкото преди, защото бях по-див. При все това обаче (днес го осъзнавам), веднъж-дваж бях на път да се докосна до щастието напълно невинно. Няма да обяснявам какви обстоятелства ми попречиха: това е твърде деликатна тема, пък и имам да казвам прекалено много, за да се спирам надълго на обстоятелствата.

Книгите можеха да ме просветят. Много съм слушал да се хвърля вината върху тяхното влияние; лесно би било да се обявя за тяхна жертва; това може би ще пробуди интереса към мен. Но книгите не упражниха никакво въздействие върху личността ми. Никога не съм обичал книгите. Всеки път, щом ги разтвориш, очакваш да те изненадат с някое разкритие, но всеки път, когато ги затваряш, се чувстваш още по-обезкуражен. Прочее, трябва да изчетеш всичко, а животът няма да достигне за това. Но животът не се съдържа в книгите; те съдържат само пепелта му; предполагам, че именно това се нарича човешки опит. У дома имаше значителен брой прашасали томове в една стая, където никой не влизаше. В по-голямата си част това бяха сборници с благочестиви текстове, печатани в Германия, изпълнени с онзи кротък моравски мистицизъм, който е харесвал на дедите ми. Обичах подобен род книги. Любовта, която описват, се характеризира със същата покруса и възторг като другата, но в нея няма угризения на съвестта: тя може да се отдаде без страх. Имаше и няколко доста различни творби, писани обикновено на френски през XVIII век, които не биваше да попадат в ръцете на деца. Но те не ми харесваха. Сладострастието, както вече подозирах, е много сериозна тема: трябва отговорно отношение към онова, което има опасност да причини страдание. Спомням си за някои страници, които трябваше да поласкаят инстинктите ми или по-точно да ги пробудят, които обаче прелиствах с безразличие, защото картините, които предлагаха на вниманието ми, бяха извънредно ясни и точни. Нещата в живота никога не са ясни и точни; и затова да се представят голи означава да се лъже, понеже ние винаги ги виждаме единствено замъглени от желанието. Не е вярно, че книгите ни подлагат на изкушение; събитията и случките също не го правят, защото те ни изкушават само като ни дойде времето и когато настъпи онова време, когато всичко е в състояние да ни изкуши. Не е истина, че няколко груби уточнения могат да дадат познание за любовта; не е истина, че е лесно да се разпознае в простото описание на някое движение вълнението, което то ще събуди у нас по-късно.

Страданието е непроменимо. За страданието се говори както за насладата, но се говори, когато още не сме попаднали във властта им или когато вече не сме в тяхна власт. Всеки път, когато се настанят у нас, предизвикват изненада от новото усещане и трябва да си признаваме, че сме ги позабравили. Изглеждат нови, защото ние сме други: всеки път им поднасяме малко попроменени от живота душа и тяло. И все пак страданието е непроменимо. От него, както и от насладата, ни предстои да познаем едва няколко все едни и същи превъплъщения, на които сме пленници. Това изисква обяснение: нашата душа, предполагам, има само някаква силно ограничена клавиатура и колкото и да се мъчи животът, никога не може да изтръгне от нея повече от две-три жалки нотки. Спомням си ужасяващо блудкавия вкус на някои вечери, когато търсиш опора в нещата, сякаш за да им се отдадеш, моите музикални изстъпления, болезнената ми нужда от нравствено съвършенство, която може би не бе нищо друго, освен въплъщение на желанието. Спомням си за някои сълзи, пролети, когато наистина нямаше за какво да се плаче; съзнавам, че целият ми опит от болката се съдържаше още в първата от цял низ. Можех да страдам повече, но не страдах другояче; пък и всеки път, когато страдаш, смяташ, че страдаш повече. Ала болката не ни разкрива нищо за причината, която я поражда. Ако бях повярвал в нещо, то щеше да бъде, че съм влюбен в някоя жена. Само че не можех да си представя в коя.

Бях изпратен в колеж в Пресбург. Здравето ми не бе особено добро; бяха се проявили нервни смущения; всичко това забави заминаването ми. Но получените вкъши знания вече не изглеждаха задоволителни, а се смяташе, че страстта ми към музиката пречеше на образованието ми. Резултатите от него наистина не бяха блестящи. Те не станаха по-добри и в колежа; бях много посредствен ученик. Прочее, престоят ми в този храм на науката бе изключително кратък; прекарах в Пресбург малко по-малко от две години. Скоро ще ви кажа защо. Но недейте да си представяте поразителни приключения: нищо не се случи, или поне на мен нищо не ми се случи.

Бях на шестнайсет. Винаги бях живял затворено; дългите месеци в Пресбург ме запознаха с живота, искам да кажа този на другите. Следователно това бе мъчително време. Щом обърна взор към него, съзирам отново една висока сивкава стена, унилия строй на леглата, сутрешното събуждане в студа на зазоряването, когато плътта се чувства окаяна, всекидневното съществование досадно и отблъскващо, като храна, с която се тъпчеш насила. Повечето от съучениците ми принадлежаха на същата среда, от която произлизах и самият аз, и познавах неколцина от тях. Но съвместният живот дава поле за изява на грубостта и жестокостта. Поразяваха ме те в техните очи, навици и език. Няма нищо по-цинично от разговорите между юноши, дори и особено тогава, когато са целомъдрени. Мнозина от съучениците ми живееха в някакво своего рода постоянно обсебване от образа на жената, което може би не бе толкова осъдително, колкото си представях, но намираше низък израз. Жалки създания, зърнати по време на излизанията, занимаваха най-големите от другарите ми, но те будеха у мен неописуем отврат. Привикнал бях да обгръщам жените с всички условности на почитанието; възненавиждах ги тутакси, щом се окажеха недостойни за него. Суровото ми възпитание го обясняваше отчасти, но боя се, че имаше и нещо друго в подобно отхвърляне, освен простото доказателство за невинност. Хранех илюзии за чистота. Усмихвам се при мисълта, че често се случва така: смятаме се за чисти, докато презираме онова, което не желаем.

За нищо не обвиних книгите: още по-малко обвинявам примерите. Вярвам, приятелко, единствено на вътрешните изкушения. За нищо на света не отричам, че примери са ме вълнували, но не както вие си представяте. Бил съм ужасяван. Не казвам, че съм изпитвал негодувание, това е твърде просто чувство. Смятах, че негодувам. Бях съвестно, почтено, старателно момче, изпълнено, както се казва, с най-добри намерения; придавах едва ли не болезнено значение на физическата чистота, вероятно защото без да съзнавам, придавах и огромно значение на плътта; следователно негодуванието ми се струваше нещо естествено; прочее, нужно ми бе някакво име, за да означа онова, което усещах. Сега знам, че това е било страхът. Винаги съм се страхувал, страх неопределен, непрестанен, страх от нещо навярно чудовищно, от който предварително се вцепенявах. Още оттогава предметът на този страх бе съвсем ясен и точен. Все едно, че откривах някаква заразна болест, която се разпростираше около мен; и въпреки че си внушавах обратното, чувствах, че можеше да ме засегне. Догаждах се смътно, че съществуваха подобни неща; несъмнено не си ги представях такива; или (понеже трябва да изкажа всичко) инстинктът ми по времето, когато четях, не ще да е бил напълно пробуден. Представях си тия неща като донейде непонятни факти и събития, случили се отдавна-отдавна или нейде другаде, но нямащи за мен никаква осезаема същност. А сега ги виждах навред. Вечер в постелята си дъхът ми секваше, като си помислех за тях; искрено вярвах, че се задушавам от отвращение. Не знаех, че отвращението е един от облиците на обсебването и че ако желаеш нещо, по-лесно е да мислиш за него с ужас, отколкото въобще да не мислиш. Мислех за това постоянно, неспирно. По-голяма част от заподозрените може би не бяха виновни, но в края на краищата аз подозирах всички. Свикнал бях с изпита на съвестта; навярно съм подозирал и самия себе си. Естествено, нищо не сторих. Невъзможно ми бе да повярвам без никакво материално доказателство, че съм паднал до равнището на собственото си отвращение; и все още мисля, че се различавах от другите.

Един моралист няма да види в това никаква разлика. И все пак на мен ми се струва, че не бях като останалите и дори струвах повече от тях. Най-напред, защото имах скрупули, а тези, за които ви говоря, със сигурност нямаха нищо подобно. После, защото обичах красотата, обичах я изключително и тя щеше да ограничи избора ми, а техният случай не бе такъв. И най-сетне, защото бях по-взискателен или ако щете — по-изтънчен. Именно тази изтънченост ме подведе. Взех за добродетел онова, което не бе нищо повече от деликатност, и зрелището, на която случайността ме направи свидетел, несъмнено щеше да ме потресе много по-малко, ако участниците в него бяха по-красиви.

Колкото по-мъчителен ставаше за мен общият живот, толкова повече страдах от несподелеността на чувствата си. Поне приписвах на страданието си сантиментална причина. Най-обикновени неща ме дразнеха; смятах, че ме подозират, сякаш бях вече виновен; една мисъл, която не ме напускаше, тровеше отношенията ми с всички. Разболях се. По-точно, разболях се още повече, защото неизменно бях болнав.

Не бе кой знае колко тежка болест. Това си бе моята болест, която щеше да ме спохожда многократно и която вече ми бе позната; защото всеки от нас си има свое специфично заболяване, както и хигиена и здраве, което трудно би могло да се обясни изчерпателно. Бе доста продължителна болест; влачих я седмици наред; както обикновено се случва, тя ми даде известен покой. Образите, които ме бяха връхлетели и не ми даваха покой по време на треската, си отидоха с нея; от тях ми остана само някакъв смътен срам, подобен на лошия вкус, който оставя след себе си пристъпът, и споменът се стопи в мъглата на помрачената ми памет. Тогава, след като една фиксидея изчезва за миг само защото друга някоя я замества, съзрях бавно да расте следващото ми обсебване. Смъртта започна да ме изкушава. Винаги ми е изглеждало много лесно да умреш. Начинът ми на възприемане на смъртта ни най-малко не се различаваше от фантазиите ми за любовта: в нея съзирах някаква отмала, някакво поражение, което щеше да бъде сладко. От този ден и през цялото ми съществование тези две обсебващи ме идеи не престанаха да се редуват у мен; едната ме лекуваше от другата и никакъв разум не бе в състояние да ме излекува от двете. Лежах в болничната си постеля; гледах през прозореца сивата стена на съседния двор и до слуха ми достигаха пискливи детски гласчета. Казвах си, че животът вечно ще бъде тази сива стена, тези пискливи гласчета и това неразположение от някакво скрито смущение. Казвах си, че нищо не си струва труда и че би било много по-удобно да не желаеш повече да живееш. И много бавно, като своего рода отговор, който си давах сам на себе си, у мен се надигаше някаква музика. Най-напред това бе погребална музика, но тя скоро преставаше да може да бъде определяна по този начин, защото смъртта вече няма смисъл там, където животът не може да достигне, и музиката дълго витаеше и над двете. Това бе спокойна музика, спокойна, защото бе могъща. Изпълваше стационара, претъркаляше ме под себе си като в люлчиното движение на редуващите се морски вълни, бавно, равномерно и сладострастно, на което не можех да се съпротивлявам, и за миг поне усетих покой. Вече не бях болнаво момче, уплашено от себе си: смятах, че съм станал това, което наистина бях, защото всички бихме се преобразили, ако имахме смелостта да бъдем това, което сме. На мен, който съм твърде срамежлив, за да се стремя към аплодисменти или даже да мога да ги понеса, ми изглеждаше постижимо да стана велик музикант, да разкрия на хората тази нова музика, която тупкаше във вътрешността ми като сърце. Кашлицата на друг болен в противоположния ъгъл на стаята я прекъсваше внезапно и аз си давах сметка, че просто пулсът ми бе твърде ускорен.

Оздравях. Изпитах вълнението на възстановяването и сълзите му в ъгълчето на клепачите. Изострената ми от страданието чувствителност проявяваше още по-силна непоносимост към всички гадости в колежа. Страдах от липсата на уединение и от отсъствието на музика. През целия ми живот музиката и самотата са играли за мен ролята на успокоителни. Вътрешните борби, разиграли се несъзнателно в мен, и болестта, която ги бе последвала, бяха изчерпали силите ми. Бях толкова слаб, та станах много набожен. Лесно се отдавах на духовното, както става при всяка прекомерна слабост; то ми позволяваше да презирам по-искрено онова, за което ви говорех преди малко и за което все още ми се случваше да мисля. Не можех повече да живея в среда, която за мен бе омърсена и покварена. Пращах на майка си безсмислени писма, където нещата бяха пресилени, но все пак верни, в които я умолявах да ме отпише от колежа. Казвах й, че в него съм нещастен, че искам да стана велик музикант, че няма да дава вече пари за мен и че скоро ще успея сам да се грижа за себе си. И въпреки всичко, колежът не ми бе така противен, както преди. Мнозина от съучениците ми, които най-напред ме бяха тормозили, сега се показваха малко по-добри към мен; толкова лесно се задоволявах, та това ме караше да изпитвам огромна признателност; мислех си, че съм се заблуждавал и те не бяха толкова лоши. Винаги ще си спомням как едно момче, с което кажи-речи никога не бях разговарял, осъзнавайки, че бях твърде беден и семейството ми не ми пращаше почти нищо, настоя на всяка цена да споделя с него не помня вече какви лакомства. Бях станал едва ли не смехотворно чувствителен и сам се чувствах унизен от това; изпитвах такава нужда от обич и топлота, та това ме накара да се облея в сълзи и помня, че се засрамих от сълзите си като от някакъв своеобразен порок. От този ден нататък станахме приятели. При други обстоятелства подобно начеващо приятелство щеше да породи у мен желание да отменя заминаването си: тъкмо обратното, то утвърди намерението ми да си отида, и то възможно най-скоро. Отново написах на майка си още по-настоятелни писма. Помолих я да си ме вземе незабавно.

Моята майка бе много добра. Винаги се е показвала добра. Лично дойде да ме отведе. Трябва да се каже също, че пансионът ми струваше скъпо: всяко полугодие това създаваше големи грижи на близките ми. Ако успехът ми в училище бе по-добър, не вярвам, че щяха да ме приберат от колежа, ала аз нищо не правех и братята ми смятаха, че напразно се пилеят пари. Струва ми се, че не грешаха напълно. Най-големият току-що се бе оженил; това бяха непредвидени разходи. Когато се прибрах във Воройно, видях, че са ме избутали в едно отдалечено крило, но естествено не се оплаках. Майка ми настоя да се насиля да хапна; пожела сама да ми сервира; усмихваше ми се с оная бледа усмивка, която сякаш вечно се извиняваше, че не може да направи нещо повече; лицето и ръцете й ми се сториха похабени като роклята й, и забелязах, че нейните пръсти, чието изящество така ме очароваше, започваха да се изкривяват и загрубяват от работата като на крайно бедна жена. Усетих, че я бях поразочаровал, че се бе надявала на нещо по-различно за мен от бъдещето на музикант, и то най-вероятно посредствен музикант. При все това обаче бе доволна да ме види отново. Не й разказах за тъгите си в колежа; понастоящем те ми изглеждаха напълно въображаеми в сравнение с мъките и усилията, които едното съществуване представляваше за семейството ми, прочее, това бе труден разказ. Той не бе предназначен за ушите на братята ми, към които не изпитвах особено уважение; те управляваха онова, което всички наричаха още имота; повече бе, отколкото вършех аз, от което изобщо някога щях да върша; смътно започвах да осъзнавам, че това си имаше своето значение.

Смятате, че завръщането ми е било тъжно; напротив, щастлив бях. Чувствах се спасен. Вероятно се догаждате, че от себе си се чувствах спасен. Глупаво чувство, още повече че съм го изпитвал много пъти впоследствие, което показва, че никога не е било окончателно. Годините ми в колежа бяха само някаква интерлюдия: наистина не мислех повече за тях. Още не се бях отърсил от заблудата за мнимото си съвършенство; задоволявах се да живея в съзвучие с донейде безцветния идеал на пасивната нравственост, която слушах да проповядват наоколо; струваше ми се, че подобен род съществование можеше да трае вечно. Сериозно се бях захванал за работа; успял бях да запълня дните си с до такава степен нескончаема музика, та миговете тишина ми се струваха обикновени паузи. Музиката не улеснява размисъла; тя улеснява единствено бляновете, и то най-смътните блянове. Като че ли се боях от всичко, което можеше да ме откъсне от тях или може би да ги очертае по-ясно. Не бях подновил никое от детските си приятелства: когато домашните ми отиваха на гости, молех да ме оставят. Това бе реакция срещу наложения в колежа колективен живот; бе и своеобразна предпазна мярка, но я вземах без да си го призная пред самия себе си. Из нашите краища кръстосваха много скитащи цигани; някои са прекрасни музиканти, а знаете, че понякога тази порода е и много красива. Навремето, когато бях много по-малък, ходех да си говоря с децата им през градинския стобор и като не знаех какво да им кажа, им давах цветя. Не знам дали цветята ги радваха кой знае колко. Но след завръщането си бях станал разумен и излизах само денем, когато наоколо бе светло.

Не таях задни помисли; мислех възможно най-малко. Спомням си донейде с ирония, че се гордеех с пълното си отдаване на изкуството. Приличах на болен от треска, който не смята за неприятно вдървяването си, но се бои да помръдне, защото и най-малкото движение може да му причини тръпки. Това наричах спокойствие. Впоследствие разбрах, че трябва да се плашиш от подобно спокойствие, където заспиваш на педя разстояние от събитията. Усещаш се спокоен, защото може би нещо против волята ти и без твое знание вече се е решило в теб.

И тъкмо тогава се случи това, една сутрин като всички други, когато нищо, ни разумът, ни тялото ми не ме бяха предупредили по-ясно от обикновено. Не казвам, че обстоятелствата ме изненадаха: те вече бяха налице, без да ги приемам, но с обстоятелствата е така. Те са срамежливи и неизтощими; сноват напред-назад пред вратата ни, вечно едни и същи, и от нас зависи да протегнем ръка, за да спрем тези минувачи. Бе сутрин като всички възможни останали сутрини, нито по-слънчева, нито по-мъглива. Крачех през полето по някакъв път, обточен от двете страни с дървета; всичко бе притихнало, сякаш се вслушваше в собствения си живот; мислите ми, уверявам ви, бяха също толкова невинни, колкото и този ден, който едва започваше. Поне не мога да си спомня за мисли, които да не са били невинни, защото спряха ли да бъдат такива, аз преставах да ги контролирам повече. В този момент, когато като че ли се отдалечавам от природата, чувствам необходимост да я възхвалявам, че присъства навред под формата на необходимост. Плодът се отронва едва щом му дойде времето, макар тежестта му отдавна да го е тласкала към земята: няма друга съдбовна неизбежност, освен това съкровено узряване. Дръзвам да ви го кажа единствено по най-завоалирания начин; вървях си напълно безцелно; не е моя вината, че през онази сутрин срещнах красотата…

Прибрах се. Не бих желал да драматизирам нещата: тутакси ще се сетите, че прескачам истината. Онова, което изпитвах, не бе срам, а още по-малко угризения, по-скоро бе някакво изумление. Не бях си представял толкова простота в онова, което предварително ме плашеше до смърт: леснината на грехопадението объркваше и затрудняваше разкаянието. Тази леснина, на която ме учеше насладата, открих отново по-късно в голямата бедност, в болката, в болестта, в смъртта, искам да кажа смъртта на другите, а се надявам някой ден да се сблъскам отново с нея и при своята смърт. Въображението ни полага усилия да загърне с дрипи нещата, но нещата са божествено голи. Прибрах се. Леко ми се виеше свят; никога не успях да си спомня как прекарах деня; потръпването на нервите ми се успокои много бавно. Спомням си само как се прибрах в стаята си вечерта и как от очите ми рукнаха абсурдни, ни най-малко непоносими сълзи, които представляваха единствено облекчение. Цял живот бях смесвал и бъркал желание и страх; вече не чувствах нито едното, нито другото. Не казвам, че се чувствах щастлив: не бях достатъчно привикнал към щастието; бях само потресен от това, че почти не се вълнувам.

Всяко щастие е невинност. Трябва, дори с риск да събудя у вас възмущение и гняв, да повторя тази дума, която винаги изглежда окаяна, защото нищо не доказва по-добре окаяното ни положение от значимостта на щастието. Няколко седмици подред живях със затворени очи. Не бях изоставил музиката; напротив, усещах, че плувам в нея с такава лекота; познавате тази лекота, която човек усеща в бездната на сънищата. Като че ли утринните минути ме освобождаваха от тялото ми за остатъка от деня. Колкото и разнообразни да бяха, моите впечатления от онова време се свеждат в паметта ми до едно-единствено: сякаш чувствителността ми, неограничавана повече до рамките на собствената ми личност, се бе разтворила в нещата около мен. Сутрешното вълнение преливаше и намираше продължение във вечерните музикални фрази; даден сезонен нюанс, дадено ухание, дадена стара мелодия, в която се бях влюбил тогава си останаха за мен вечни изкусители, защото ми говорят за другиго. После една сутрин той не се появи. Треската ми отмина: всичко приличаше на пробуждане. Не бих могъл да го сравня с нищо, освен с настъпилата изненада от тишината, след като музиката е престанала.

Трябваше да размисля. Естествено, можех да съдя за себе си единствено в духа на закостенелите представи и предразсъдъците, които ме заобикаляха: да намеря за по-кощунствено това, че не съм се ужасил от греха си, отколкото че съм го извършил; следователно се осъждах сурово. Това, което най-вече ме плашеше, бе, че съм могъл да живея така, да бъда щастлив седмици наред преди да ме порази мисълта за греха. Опитвах се да си припомня обстоятелствата около случката; за нищо на света не успявах; те ме вълнуваха много повече, отколкото в момента на преживяното, защото в подобни моменти не се наблюдавах отстрани. Предполагах, че съм се отдал на някаква мимолетна лудост; не съзнавах, че проговореше ли съвестта ми, тя щеше тутакси да ме насочи към много по-отчаяно безумие: прекалено бях взискателен, за да не се опитам да се почувствам най-големият нещастник на света.

В стаята си имах едно от онези отколешни огледалца, които винаги са леко помътнели, като че ли дъхът на толкова хора им е отнел блясъка. След като нещо толкова важно бе произтекло у мен, простодушно смятах, че би трябвало да съм се променил, но огледалото отразяваше единствено обичайния ми лик — нерешителен, изплашен и замислен. Прокарвах по него ръка не толкова за да изтрия следите от съприкосновението, колкото за да се уверя, че това наистина бях аз. Онова, което може би прави така страховито сладострастието, е фактът, че ни кара да осъзнаем притежанието на тяло от плът и кръв. Преди то ни е служило само да живеем. Сега усещаме, че това тяло си има собствено съществование, блянове, воля и че до смъртта си трябва да държим сметка за него, да отстъпваме, да се съгласяваме или да водим битки. Усещаме (или поне така ни се струва), че душата ни не е нищо друго, освен най-хубавата му мечта. Случвало ми се е насаме, застанал пред някое огледало, удвояващо страховете ми, да се запитам какво общо имам с тялото си, с неговите удоволствия или болки, сякаш не му принадлежах. Но аз му принадлежа, приятелко. Това тяло, което изглежда толкова крехко, все пак е по-устойчиво и трайно от добродетелните ми решения, може би дори от душата ми, защото често душата умира преди него. Това изречение, Моника, несъмнено ви поразява повече, отколкото цялата ми изповед: вие вярвате в безсмъртието на душата. Простете, че не съм убеден колкото вас в това или че не притежавам достатъчно гордост; душата често ми прилича на обикновено телесно дихание.

Вярвах в Бога. Схващането ми за него бе твърде човешко, сиреч твърде нечовешко и се осъждах като скверно изчадие пред него. Животът, който едничък ни учи на живот, на това отгоре ни тълкува и книгите: някои пасажи от Библията, които бях чел небрежно, придобиха за мен непозната сила; те ме ужасиха. Понякога си казвах, че това се е случило, че нищо не е могло да попречи да се случи и че трябваше да се примиря. С тази мисъл бе досущ както и с мисълта за Страшния съд: тя ме успокояваше. Съществува някакво успокоение в дъното на всяко огромно безсилие. Само си обещах това да не се случва повече; заклех се пред Бога, като че ли Бог приема клетви. Грехът ми, като единствен свидетел, имаше само един съучастник, а него вече го нямаше. Тъкмо мнението на другите придава на деянията ни своеобразна реалност; тъй като за моите никой не знаеше, те за нищо на света не бяха по-реални от движенията, направени насън. До такава степен умореният ми разсъдък търсеше закрила и утеха в лъжата, та в крайна сметка бих могъл да почна да твърдя, че нищо не се е случвало: еднакво безсмислено е както да се отрича миналото, така и да се залага на бъдещето.

Преживяното от мен най-малко бе любов; не бе дори страст. Колкото и да бях невежа, добре си давах сметка за това. Това бе някакво увлечение, което можех да разглеждам като неприсъщо. Прехвърлях цялата отговорност върху този, който само го бе споделил; втълпявах си, че раздялата ми с него е била умишлена, че е била похвална. Съзнавах, че не бе истина, но пък прекрасно би могло да бъде: паметта ни е и нашата жертва. След като неспирно сме си повтаряли какво е трябвало да направим, накрая ни се струва невъзможно да не сме го направили. За мен порокът се състоеше в привикването към греха; не знаех, че е по-трудно да отстъпиш само веднъж, отколкото да не отстъпваш никога; обяснявайки прегрешението си като резултат от стечение на обстоятелства, на които се заричах повече да не се излагам, аз го разграничавах в известна степен от себе си, докато не започнах да виждам в него случаен инцидент. Приятелко моя, трябва да бъда докрай откровен с вас: откак се бях заклел повече да не го допускам, вече не съжалявах толкова, че веднъж съм го вкусил.

Ще ви спестя разказа за новите престъпвания на границата, които ме излекуваха от заблудата, че съм само наполовина виновен. Навярно ще ме укорите, че всичко това ми е харесвало; и може би ще имате право. Сега съм толкова далеч от онзи юноша, който бях, от неговите мисли и страдания, че си го спомням със своего рода любов; иска ми се да го пожаля и почти да го утеша. Това чувство, Моник, ме навежда на размисъл: питам се дали споменът за нашата младост не е този, който ни изпълва със смут пред тази на другите. Потресен бях от леснотата, с която аз, свенливият, бавно мислещият, успявах да предугадя вероятните съучастничества; укорявах се не толкова за грешките си, колкото за пошлостта на обстоятелствата, като че единствено от мен зависеше да ги подбера по-различни и не така отблъскващи. Не можех да се успокоявам, че не нося отговорност: усещах ясно, че действам по собствена воля, ала ищахът за действията ми идваше едва в процеса на извършването им. Все едно, че за да ме завладее и да вземе превес над мен, инстинктът изчакваше съзнанието да се замъгли и да затвори очи. Покорявах се последователно на две противостоящи воли, които не влизаха в стълкновение, защото се редуваха. При все това обаче понякога се представяше случай, от който не се възползвах: бях твърде срамежлив. Така собствените ми победи над мен самия се оказваха единствено друг род поражение; понякога нашите недостатъци са най-добрите противници, които противопоставяме на пороците си.

Нямаше към кого да се обърна за съвет. Първото последствие от забранените наклонности е, че се затваряме в себе си: налага се да мълчим или да говорим само със съучастници. В усилията си да се превъзмогна, страдах много от това, че не можех да очаквам ни подкрепа, ни съчувствие, ни дори частица от уважението, която заслужава всяка добра воля. Никога не съм бил близък с братята си; набожната ми и печална майка хранеше трогателни илюзии за мен; нямаше да ми прости, че съм й отнел оная извънредно чиста, нежна и донейде сладникава представа, която си бе изградила за своето чедо. Ако бях дръзнал да се изповядам пред близките си, онова, което най-малко щяха да ми простят, бе именно подобна изповед. Щях да поставя тези почтени хора в затруднение, каквото незнанието им спестяваше; щях да бъда надзираван, нямаше да ми окажат помощ. Нашата роля в живота на семейството е определена веднъж завинаги по отношение на ролите на останалите. Ти си син, брат, съпруг, знам ли какво още? Тази роля е специфична за нас като името, предполагаемото здравословно състояние и почитта, която трябва или не трябва да ни се засвидетелства. Останалото няма значение; останалото си е нашият живот. Седях на трапезата или в някой притихнал салон; преживявах мигове на агония, през които си въобразявах, че умирам; учудвам се, че никой не го забелязваше. В подобни случаи сякаш пространството между нас и домашните ни става непреодолимо: гърчиш се в самотата като в центъра на някакъв кристал. Стигах дотам да мисля, че тези хора бяха достатъчно мъдри, за да разберат да не се намесят и да не се чудят. Като се замислиш, може би подобна хипотеза би могла да обясни поведението на Бог. Но отнася ли се до обикновени хора, да им се приписва мъдрост е излишно; достатъчна е слепотата.

Ако се замислите за семейния ми живот, който ви описах, навярно разбирате, че атмосферата бе потискаща като извънредно дълъг ноември. Струваше ми се, че някое недотам тъжно съществование щеше да бъде и по-целомъдрено; прочее, съвсем основателно си мислех, че нищо не тласка към екстравагантни прояви на инстинкта така, както еднообразието и подредеността на прекалено благоразумния живот. Прекарахме зимата в Пресбург. Здравето на една от сестрите ми налагаше престой в град и близост с лекари. Майка ми, която правеше всичко по силите си, за да допринесе за моето бъдеще, бе настояла да вземам уроци по хармония; околните ми говореха, че съм отбелязал значителен напредък. Вярно е, че работех, както работят онези, които търсят убежище в някое занимание. Музикантът, който ми преподаваше уроците (той бе доста посредствен, но преизпълнен с добронамереност човек), съветваше майка ми да ме изпрати да довърша музикалното си образование в чужбина. Знаех, че животът там щеше да е труден; и все пак исках да замина. Толкова неща ни свързват с местата, където сме живели, та напускайки ги, ни се струва по-лесно да се разделим със себе си.

Здравето ми, което бе укрепнало значително, повече не представляваше пречка, само дето моята майка ме смяташе за прекалено млад. Може би се боеше от изкушенията, на които щеше да ме изложи един по-свободен живот; въобразяваше си, предполагам, че семейното съществуване ме бе предпазило от подобни неща. С много родители е така. Тя ясно съзнаваше, че бе необходимо да спечеля малко пари, но несъмнено смяташе, че мога да почакам. Тогава не можех да си обясня защо отказва така пламенно и упорито. Нямах представа, че не й оставаше да живее дълго.

Една вечер в Пресбург, скоро след кончината на сестра ми, аз се прибрах по-объркан от обичайно. Много бях обичал сестра си. Не твърдя, че смъртта й ме опечали извънмерно; прекалено бях изтормозен, за да бъда безкрайно развълнуван. Страданието ни прави егоисти, защото ни поглъща изцяло: едва много по-късно, под формата на спомен то ни разкрива какво е състраданието. Не се прибрах толкова рано, колкото се бях зарекъл; но не бях уточнявал час на майка си; следователно тя не ме чакаше. Когато отворих вратата, я открих да седи в тъмното. В края на живота си моята майка обичаше да седи, без да прави нищо, докато падаше нощта. Сякаш искаше да привикне с бездействието и тъмнината. Предполагам, че лицето й тогава придобиваше онзи по-спокоен и по-искрен също израз, който имаме, когато сме съвсем сами и мракът е пълен. Влязох. Майка ми не обичаше да я изненадват по този начин. Сякаш за собствено извинение ми каза, че лампата току-що е загаснала, но аз я докоснах: лампеното шише дори не бе топло. Тя забеляза, че нещо ставаше с мен: на тъмно сме по-прозорливи, защото очите не ни заблуждават. Пипнешком се настаних до нея. Бях в някакво по-особено състояние на потиснатост, което ми бе познато твърде добре; струваше ми се, че някакво признание ей сега ще се излее от мен, неволно, както става със сълзите. Може би бях на път да разкажа всичко, когато прислужницата влезе с друга лампа.

Тогава усетих, че няма да мога да кажа повече нищо, че няма да мога да понеса израза, който щеше да се изпише на лицето на майка ми, когато разбереше. Тази мъждукаща светлинка ми спести непоправима и ненужна грешка. Признанията, приятелко моя, винаги са опасни, когато нямат за цел да облекчат живота на другиго.

Бях отишъл твърде далеч, за да запазя мълчание; трябваше да говоря. Описвах тъгата на съществуването си, вечно пропиляваните шансове за бъдещето, подчинението, в което братята ми ме държаха в семейството. Мислех си за едно много по-страшно робство, от което се надявах да се освободя като замина. Вложих в тези сърцераздирателни жалби цялото отчаяние, което трябваше да вложа в друга, невъзможна и единствено значима за мен изповед. Моята майка мълчеше; разбрах, че съм я убедил. Надигна се и тръгна към вратата. Бе слаба и немощна; усетих каква мъка бе за нея да не ми откаже. Все едно бе загубила второ дете. Страдах, че не мога да й разкрия истинската причина за настояването си; навярно ме смяташе за егоист: искаше ми се да й кажа, че няма да си отида.

На следващия ден тя ме повика; говорихме за моето заминаване, сякаш открай време имаше споразумение помежду ни. Семейството ми не бе достатъчно богато, за да ми осигури издръжка; трябваше да работя, за да живея. За да улесни началните ми стъпки, майка ми ми даде много тайно една сума от своите пари за лични разходи. Сумата не бе значителна, но така изглеждаше и на двама ни. Аз я възстанових отчасти при първата представила се възможност, но майка ми се помина твърде скоро; не можах да се издължа докрай. Моята майка вярваше в бъдещето ми. Ако някога съм искал мъничко слава, то е било, защото знаех, че тя щеше да бъде щастлива. Така с постепенното изчезване на онези, които сме обичали, намаляват и причините за постигане на щастието, което вече не сме в състояние да вкусим заедно.

Щях да стана на деветнайсет. Майка ми държеше да замина едва след рождения си ден; ето защо се прибрах във Воройно. През няколкото седмици, които прекарах там, нямаше причина да се укорявам за никое от деянията и за почти никое от желанията си. Наивно бях потънал в подготовката на заминаването си; искаше ми се да тръгна преди Великденските празници, които довеждат в нашия край твърде много странници. Последната вечер се сбогувах с майка си. Разделихме се просто и непринудено. Има нещо осъдително да проявяваш твърде голяма нежност, когато си отиваш, като че ли искаш да накараш да съжаляват за тебе. Освен това, сладострастните целувки ни отучват от другите; не умееш вече или вече не дръзваш. Исках да тръгна на следния ден в ранни зори, без да притеснявам никого. Прекарах нощта в стаята си пред отворения прозорец, опитвайки се да си представя бъдещето. Нощта бе светла и величествена. Паркът бе отделен от големия път единствено с помощта на желязната ограда; окъснели хора минаваха мълчаливо по пътя; макар и отдалеч, дочувах тежките им стъпки; внезапно прозвуча тъжната им песен. Възможно е тези бедняци да разсъждаваха и да страдаха само много смътно, като неодушевените предмети. Ала в песента им се съдържаше цялата им налична душа. Пееха единствено за да направят по-лек пътя си; не знаеха какво изразяват по този начин. Спомням си един толкова бистър и мелодичен женски глас, който би могъл да се извиси и да лети неуморно, нескончаемо чак до Бог. Не ми се струваше невъзможно целокупният живот да се превърне в подобно възнесение; тържествено си го обещах пред себе си. Не е трудно да храниш възхитителни идеи, когато небосклонът е обсипан със звезди. По-трудно е да ги съхраниш непокътнати в дребнавостта на всекидневието; по-трудно е да бъдеш пред другите онова, което си пред Бога.

Пристигнах във Виена. Моята майка ми бе втълпила всички предразсъдъци на моравците срещу Австрия; прекарах толкова сурова първа седмица, та предпочитам нищо да не говоря за нея. Наех стая в доста бедна къща. Изпълнен бях с добри намерения; помня, че се надявах да подредя методично желанията и мъките си, както се подреждат вещи в чекмеджето на някоя мебел. В бунтовете на двайсетата година се съдържа горчиво опиянение. Не помня в коя книга прочетох, че известни смущения не са рядкост в определен период от юношеството; слагах по-задна дата на спомените си, за да си докажа, че ставаше въпрос за банални прояви в границите на онзи период от живота, който бе преминал за мен. Не помислях дори за другите форми на щастие; значи трябваше да избирам между наклонностите си, които преценявах като престъпни, и пълен отказ от тях, който може би щеше да се окаже нечовешки. Направих своя избор. На двайсет години се осъдих на пълна сетивна и сърдечна самота. Така започнаха дълги години на борби, обсебвания и безпощадност. Не на мен се пада честта да кажа, че усилията ми бяха възхитителни; някой би могъл да рече, че бяха безсмислени. Във всеки случай, полагането им вече означаваше нещо; те ми позволяват днес да приема себе си с по-голямо достойнство. Именно защото можех да открия в този непознат град по-сгодни случаи, аз се чувствах длъжен да ги отбягвам до един; не исках да се окажа недостоен за доверието, което ми бяха гласували, като ме пуснаха да замина. Странно е обаче колко бързо свикваме със себе си; смятах за похвално да се откажа от онова, от което преди броени месеци изпитвах ужас.

Казах ви, че се бях настанил в една доста окаяна къщица. Боже мой, нищо повече не ми трябваше. Но това, което прави толкова тежка бедността, не са лишенията, а тясното съжителство с всякакви люде. Нашето положение в Пресбург ми бе спестило съмнителните контакти, които човек понася в големите градове. Въпреки препоръките, с които ме бе снабдило семейството ми, дълго ми бе трудно на моята възраст да намеря на кого да давам уроци. Не обичах да се изтъквам; следователно не умеех да се оправям. Стори ми се мъчително да работя като акомпанятор в някакъв театър, където околните сметнаха, че ще ме предразположат, като фамилиарничат с мен. Не бе там и мястото, където си изградих по-добро мнение за жените, в които се предполага, че човек може да се влюби. За нещастие бях прекалено чувствителен към външния вид на нещата; страдах заради къщата, където живеех; страдах заради хората, които понякога срещах в нея. Нали се сещате какви грубияни и простаци бяха. Но в отношенията си с хората винаги съм бил подпомаган от мисълта, че и те не са кой знае колко щастливи. Предметите също не са особено щастливи; именно затова сме склонни да им отдадем приятелството си. Моята стая отначало ме бе отблъснала; тя бе унила, имаше у нея някакво псевдоизящество, от което сърцето се свиваше, защото се чувстваше, че са направили, каквото са могли. Не бе и особено чиста: виждаше се, че и други преди мен са минали през нея и това донейде ме изпълваше с отвращение. Но в крайна сметка се заинтересувах какво ли са представлявали те и се опитах да си представя живота им. Станаха ми нещо като другари, с които не можех да се скарам, защото не ги познавах. Казвах си, че са седели на тази маса, за да си правят с усилие сметките за деня, че са полагали в тази постеля съня или безсънието си. Мислех си, че са си имали своите желания и надежди, своите добродетели, своите пороци и своите падения, досущ както и аз си имах моите. Не знам, приятелко, за какво са ни недостатъците, ако не ни учат на милосърдие.

Свикнах. Човек лесно свиква. Има някаква сладост в това да знаеш, че си беден, че си самотен и че никой пет пари не дава за теб. Всичко туй опростява живота. Но е и огромно изкушение. Всяка нощ се връщах в късни доби, минавайки през почти пусти в този час предградия, изтощен до такава степен, че повече не усещах умората. Хората, срещани през деня на улицата, създават впечатление, че са се насочили към определена цел, за която се предполага, че е разумна, ала нощем като че ли крачат насън. Минувачите като мен ми се струваха приели неясния образ на съновидения и не бях сигурен дали целият живот не бе някакъв нелеп, изтощителен, безкраен кошмар. Да не ви казвам колко блудкави и горчиви бяха тези виенски нощи. Понякога забелязвах влюбени двойки, проснати на прага пред вратите, които продължаваха невъзмутимо ласките или целувките си може би; тъмнината, която ги обгръщаше, правеше по-приемлива взаимната илюзия за любов; а аз завиждах на това кротко доволство, което не желаех за себе си. Приятелко мила, ние сме доста странни. За пръв път изпитвах перверзното удоволствие да се различавам от останалите; трудно е да не смяташ, че ги превъзхождаш, след като страдаш повече и гледката на щастливите те отвращава от щастието.

Страхувах се да се озова отново в стаята си, да се излегна на леглото, в което бях сигурен, че няма да заспя. Обаче неизбежно се стигаше до това. Дори когато се прибирах едва призори, след като бях нарушил клетвите пред самия себе си (уверявам ви, Моник, това ми се случваше рядко), нямаше как да не се кача в гнездото си, да не си съблека отново дрехите, както ми се щеше може би да мога да се отърва от тялото си, и да се мушна под завивките, където този път ме спохождаше сънят. Удоволствието е нещо твърде мимолетно, музиката ни извисява за миг, само за да ни направи после по-тъжни, но сънят е компенсация за всичко. Дори когато е отлетял, пак ни трябват поне няколко секунди преди да се възобнови страданието; а всеки път, когато заспиваме, изпитваме усещането, че се отдаваме на приятел. Знам, че това е неверен приятел като всички останали; когато сме прекалено нещастни, и той ни изоставя. Но знаем, че рано или късно ще се върне, може би под друго име, и в крайна сметка ще намерим покой в него. Съвършен е, когато в него няма сънища; бих могъл да кажа, че всяка вечер той ни пробужда от живота.

Бях съвършено сам. Мълчах досега за човешките лица, в които се въплъщаваше желанието ми; поставих между вас и себе си единствено безименни призраци. Не мислете, че съм принуден да го правя от някаква свенливост или пък от ревността, която човек изпитва дори по отношение на спомените си. Не се хваля, че съм обичал. Твърде често съм усещал колко недълготрайни са най-силните чувства, за да изисквам от близостта на тленни създания, обсадени отвред от смъртта, да извлека чувство, което да претендира за безсмъртие. Онова, което може да ни развълнува у някого, в крайна сметка не е нищо повече от заем, който животът му е отпуснал. Твърде ясно усещам, че душата старее като плътта, че при най-добрите е само разцвет за един сезон, мимолетно чудо, досущ както младостта. За какво, приятелко, да търсим опора в преходното?

Боях се от обичайни делнични връзки, изградени върху престорени нежности, измамна похот и ленив навик. Както ми се струва, бих могъл да обичам единствено някое съвършено създание; навярно съм твърде посредствен, за да заслужа неговия прием, дори да имам възможност да го открия някой ден. И с това нещата не се изчерпват, драга приятелко. Душата, разумът, тялото ни предявяват най-често противоречиви изисквания; смятам за невъзможно да се съвместят удовлетворения тъй разнородни, без да се омърсят едните и без да се отблъснат другите. Тъй че аз разединих любовта. Не искам да лаская деянията си с метафизични обяснения, когато и свенливостта ми стига като причина. Ръководен от някакъв сляп ужас да не се привържа и после да страдам, почти винаги съм се ограничавал с обикновени съучастничества. Достатъчно е да си пленник на инстинкта, няма защо да бъдеш такъв и на някоя страст; и аз искрено мисля, че никога не съм обичал.

После нахлуват спомени. Не се бойте: нищо няма да описвам; няма да ви кажа имена; дори съм забравил имената, или пък никога не съм ги знаел. Съзирам отново неповторимата извивка на някоя шия, уста или клепка, някои лица, обичани заради тяхната печал, гънката на умора, която отпускаше устните им или дори онова необяснимо целомъдрие, което притежава порочността на младото, невежо и засмяно създание; всичко, което изтегля душата на повърхността на едно тяло. Мисля за онези непознати, които човек няма да види повторно, не държи да вижда отново и които тъкмо по тази причина разказват за себе си или се затварят в искрено мълчание. Не ги обичах: не желаех да стисна в шепи малкото щастие, което ми бе подхвърлено; не изисквах от тях ни разбиране, ни дори някоя нежност да продължи по-дълго: чисто и просто се вслушвах в живота им. Животът е загадката на всяко същество: той е толкова възхитителен, че можеш да го обичаш вечно. Страстта има нужда от крясъци, самата любов се чувства добре в думите, но привличането може да бъде мълчаливо. Чувствал съм го, и то не само в онези минути, предназначени за благодарност и успокоение, ами и спрямо създания, които не свързвах с мисълта за каквато и да било радост. Преживявал съм го мълчаливо, защото тези, които го пробуждат, не биха го разбрали; не е необходимо някой да го разбира. По такъв начин съм обичал лицата от моите сънища, на клети посредствени хора, а понякога и на жени. Ала жените, макар и да твърдят обратното, виждат в нежността единствено път към любовта.

За съседка по стая имах една доста млада личност, която се наричаше Мари. Не си въобразявайте, че Мари бе кой знае колко красива; физиономията й бе обикновена и можеше да мине незабелязана. Мари бе малко повече от прислужница. Обаче работеше, но не вярвам работата й да стигаше, за да свързва двата края. Във всеки случай, когато ходех при нея, винаги я заварвах сама. Предполагам, че уреждаше да бъде сама по това време.

Мари не бе интелигентна, ни може би и много добра, но бе услужлива, каквито са бедните, които знаят колко необходима е взаимопомощта. Изглежда солидарността при тях се изразходва като дребните грошове за всекидневни нужди. Човек трябва да е признателен и за най-малките добрини; ето защо говоря за Мари. Тя не упражняваше влияние върху никого; но си мисля, че й харесваше да влияе на мен; даваше ми съвети да се обличам топло или да паля камината си, и се занимаваше вместо мен с дреболиите, които трябваше да се свършат. Не смея да кажа, че Мари ми напомняше сестрите ми; обаче у нея откривах онези гальовни женски ласки, които толкова обичах през детските си години. Виждаше се, че се мъчи да придобие изискани маниери и това вече бе похвално. Мари смяташе, че обича музиката; тя наистина я обичаше: за нещастие обаче имаше ужасно лош вкус. Бе почти трогателен с простоватостта си лош вкус; най-баналните чувства й се струваха най-прекрасни: можеше да си речеш, че душата, както и цялата й личност, се задоволяваше с фалшиви украшения. Мари можеше да лъже по възможно най-искрения на света начин. Предполагам, че живееше, както и по-голямата част от жените, в някакъв въображаем свят, където бе по-добра и по-щастлива, отколкото в другия. Например, ако я бях попитал, щеше да почне да твърди пред мен, че никога не е имала любовници; щеше да се разплаче, ако не й повярвах. Дълбоко в себе си таеше спомен за селското си детство, преживяно в много почтена среда, както и този за някакъв смътен годеник. Имаше и други спомени, за които не говореше. Паметта на жените прилича на онези стари маси, които използват за шиене. Те са снабдени с тайни чекмедженца; сред тях има такива, затворени толкова отдавна, че не могат да се отворят повече; в тях са подредени изсушени цветя, които с годините са се превърнали в пепел от рози; натъпкани в безреда чиленца, понякога и безопасни игли. Паметта на Мари бе безкрайно услужлива: навярно я употребяваше да изпипва като бродерия миналото си.

Отивах при нея вечер, когато започваше да застудява и аз се страхувах да остана сам. Разговорът ни несъмнено бе отегчителен, но има нещо необяснимо и успокояващо за тези, които се терзаят непрестанно, да слушат една жена как бъбри за дреболии. Мари бе ленива: не я учудваше, че работя малко. У мен няма нищо от принца от приказките. Не знаех, че жените, особено когато са бедни, често смятат, че са срещнали героя от бляновете си, дори приликата да е извънредно далечна. Моето положение, а може би и името ми носеха за Мари някаква романтична извисеност, която не схващах. Разбира се, неизменно бях проявявал към нея огромна сдържаност; в началото тя се ласкаеше от това, сякаш бе проява на изтънченост, с каквато не бе свикнала. Не можех да отгатна мислите й, когато шиеше мълчаливо; просто смятах, че ми мислеше доброто; освен това, определени мисли изобщо не ми минаваха през главата.

Полека-лека почнах да забелязвам, че Мари се показваше доста по-хладна. И в най-незначителните й слова като че ли се съдържаше своеобразна предизвикателна почтителност, сякаш изведнъж си бе дала сметка, че произхождах от среди, които се смятаха много по-високопоставени от нейната. Усещах, че е бясна. Не се изненадвах, че нежността на Мари бе отшумяла: всичко отминава. Виждах само, че е тъжна; дотолкова наивен бях, та не можех да отгатна защо. Струваше ми се невъзможно да е заподозряла за определени страни от съществованието ми; не съзнавах, че от това може би щеше да е по-малко възмутена от мен самия. Накрая възникнаха нови обстоятелства; трябваше да се настаня в още по-бедна къща, тъй като стаята ми бе станала твърде скъпа за мен. Никога повече не видях Мари. Колко е трудно, каквито и предпазни мерки да вземаш, да не причиниш страдание някому…

Продължавах да се боря. Ако добродетелта се заключава в поредици от усилия, аз бях безпогрешен. Познах опасността от прибързаните откази; престанах да вярвам, че съвършенството се намира от другата страна на някоя клетва. Мъдростта, както и животът, ми се струваше изтъкана от непрестанен напредък, от повтарящи се започвания отначало, от търпение. Стори ми се, че едно по-бавно оздравяване няма да бъде толкова несигурно: и аз като бедните почнах да се задоволявам с нищожни придобивки и трошици успех. Опитах се да разредя пристъпите; придобих манията да пресмятам месеците, седмиците, дните. Без да го признавам, през тези периоди на крайна дисциплина едничкото, което ме крепеше в живота, бе очакването на момента, когато щях да си позволя да прегреша. Накрая отстъпвах на първото изпречило се изкушение само защото твърде дълго си бях забранявал да го правя. Предварително определях горе-долу времето за следващата си простъпка; подмамвах се винаги малко прибързано, не толкова от нетърпение да вкуся това жалко щастие, колкото за да избегна онзи ужас от очакването на приближаващото и от преживяването му. Ще ви спестя разказа за предпазните мерки, които вземах срещу самия себе си; сега те ми се струват по-унизителни от прегрешенията. Отначало смятах, че бе достатъчно да се избягват поводите за грях; скоро обаче осъзнах, че нашите действия имат единствено стойността на симптоми: природата си би трябвало да сменим. Изпитвал бях страх от събитията; страхувах се от тялото си; накрая си дадох сметка, че инстинктите се предават на душата и ни завладяват изцяло. Тогава не намирах повече покой. Откривах и в най-невинните си помисли отправна точка за някое щение; не откривах ни една сред тях, която задълго да остане незасегната; те като че ли се извращаваха у мен и душата ми, когато я опознах по-добре, почна да ме погнусява, както и моето тяло.

Някои периоди бяха особено опасни: краят на седмицата, началото на месеца, може би защото тогава разполагах с малко повече пари и бях придобил навика да си доставям платени съучастничества. (Съществуват, приятелко драга, подобни презрени причини.) Боях се и от навечерията на празниците, от тяхното безделие, от тъгата им за тези, които живеят уединени. През тези дни се затварях вкъщи. Нямах нищо за правене: крачех напред-назад, уморен да виждам отражението на лицето си в огледалото; ненавиждах това огледало, което ми натрапваше собственото ми присъствие. Смътен здрач започваше да изпълва стаята; тъмнината полепваше по предметите като допълнителна мръсотия. Не затварях прозореца, защото не ми достигаше въздух; външните шумове ме изтощаваха до такава степен, че мисленето ми се затрудняваше. Седях и се опитвах да съсредоточа ума си върху някоя мисъл, но една мисъл винаги води до друга; не знаеш докъде може да те отведе всичко това. По-добре бе да се движа, да крача. Нищо осъдително няма да излезеш на здрачаване; и все пак това бе поражение, което вещаеше следващото. Обичах този час, когато сърцето на града бие трескаво. Няма да описвам налудното преследване на удоволствия, възможните разочарования и унижения, горчивината от нравственото падение, засенчващо консумирането на греха, когато никакво успокоение не идва да го компенсира. Ще отмина и сомнамбулизма на желанието, внезапното решение, което помита всички останали, радостния устрем на една плът, която най-сетне не се подчинява вече на нищо друго, освен сама на себе си. Ние често описваме щастието на душата, която като че ли се освобождава от тялото: в живота има мигове, през които тялото се освобождава от душата.

Мили Боже, кога ще умра?… Моник, сигурно си спомняте тези слова. С тях започва стара немска молитва. Уморен съм от това посредствено същество, което няма бъдеще, няма доверие в бъдещето, от това създание, което съм принуден да наричам Аз, защото не мога да се освободя от него. То ми натрапва тъгите си, мъките си; виждам го как страда — и дори не съм способен да го утеша. Несъмнено съм по-добър; бих могъл да говоря за него като за чужд човек; не мога да разбера какви са причините да съм му пленник. И най-ужасното може би е, че другите няма да познаят от мен нищо повече от тази личност, която се бори с живота. Не си струва дори да желая смъртта й, понеже когато умре, и аз ще умра с нея. През тези години на вътрешни борби във Виена често ми се искаше да умра.

Човек не страда от пороците си, а само от това, че не може да се примири с тях. Познах всички парадокси на страстта; познах и всички парадокси на съвестта. Хората си въобразяват, че осъждат определени постъпки, защото противоречат на нравствеността; в действителност те се ръководят (имат щастието да се ръководят) от органично отвращение. Волю-неволю се почувствах потресен от безкрайното нищожество и на най-тежките ни прегрешения, от незначителното място, които биха заемали в живота ни, ако нашите угризения не ги правеха толкова дълготрайни. Тялото, както и душата, забравят; може би това е обяснението за неспирно подновяваната невинност у мнозина сред нас. Насилвах се да забравя; почти забравях. После това безпаметство ме хвърляше в ужас. Спомените, които неизменно ми се струваха непълни, ме подлагаха на още по-големи мъчения. Нахвърлях се върху тях, за да ги съживя. Изпадах в отчаяние, че бледнеят. Имах само тях като обезщетение за настоящето и бъдещето, които отхвърлях. След като си бях забранил толкова неща, не ми оставаше смелост да си забраня и миналото.

Излязох победител. С цената на жалки провали и още по-жалки победи успях да преживея цяла година така, както бих желал да съм преживял целия си живот. Скъпа приятелко, не се усмихвайте. Не искам да преувеличавам заслугите си: заслуга заради това, че си се въздържал да не съгрешиш, е равносилна на вина. Понякога ръководиш действията си; но по-рядко успяваш да ръководиш мислите си; а най-малко можеш да ръководиш сънищата си. Сънувах. Познах опасността от застоялите води. Изглежда действието ни дарява опрощение. Има нещо чисто, дори в някоя осъдителна постъпка, в сравнение с представите, които си градим за нея. Или ако искате, да речем нещо по-малко нечисто, което произтича от необяснимата посредствена сивота, която неизменно се съдържа в действителността. Тази година, когато не допуснах да извърша, уверявам ви, нищо осъдително, бе смутена от повече преследващи ме страхове, мании и натрапливи мисли от всяка друга, и това обсебване бе по-унизително. Все едно, че прекалено бързо затворилата се рана се е отворила наново в душата и в крайна сметка я отравя. Не бих се затруднил да съчиня драматичен разказ, но ни вие, ни аз се интересуваме от драми, пък и има достатъчно неща, които намират по-красноречив израз, ако ги премълчиш. И тъй, обичал бях живота. Тъкмо в името на живота, искам да кажа, на моето бъдеще, се бях опитвал да си се възвърна сам на себе си. Но когато страда, човек ненавижда живота. Подложен бях на натрапливите мисли за самоубийство и на други подобни, още по-страховити и отвратни. Престанах да виждам и в най-простите предмети от всекидневието друго, освен оръдие за евентуално разрушение. Изпитвах страх от платовете, защото могат да се връзват на възел; от ножиците заради острията им; и особено от режещите предмети. Примамваха ме жестоките очертания на освобождението: хлопвах някакво резе между безумието и себе си.

Станах суров. Дотогава се бях въздържал да съдя другите; ако имах власт да го сторя, накрая щях да стана също тъй немилостив към тях, какъвто бях към самия себе си. Не прощавах на ближния и най-дребните провинения; боях се да не би снизхождението към другиго да ме накара да оправдавам пред съвестта си собствените си прегрешения. Опасявах се от размекването, до което водят приятните усещания; стигнах дотам да ненавиждам природата заради пролетното разнежване. Стараех се колкото е възможно повече да избягвам музиката, която поражда вълнение: ръцете ми, положени върху клавишите пред мен, ме смущаваха със спомена за ласките. Страхувах се от непредвиденото при светските срещи, от заплахата на човешките лица. Бях сам. После самотата ме изпълни със страх. Човек никога не е съвсем сам: за нещастие винаги е със себе си.

Музиката, тази радост за силните, е утехата на слабите. Музиката се превърна в занаят, който упражнявах, за да живея. Да я преподаваш на деца е мъчително изпитание, защото техниката ги отвръща от душата. Мисля, че най-напред би трябвало да бъдат накарани да опитат вкуса на душата. Във всеки случай, практиката се противопоставя на това и ни моите ученици, ни техните семейства държаха да се променя практиката. Много повече предпочитах децата, отколкото по-възрастните, които идваха при мен впоследствие и смятаха, че са длъжни да изразят нещо. Освен това децата не ме караха да се притеснявам така. Ако се бях опитал, сигурно щях да мога да давам повече уроци; но тези, които давах, ми стигаха, за да преживявам. И без това работех прекалено. Не се прекланям пред труда, когато резултатът има значение единствено за нас самите. Безусловно да се мориш е начин да се усмириш; но телесното изтощение в края на краищата вцепенява душата. Остава да разберем, Моник, дали неспокойната душа не е за предпочитане пред заспалата.

Оставаха ми вечерите. Всяка вечер си отпусках мъничко време за музика, която си бе само за мен. Разбира се, подобно самотно удоволствие е безплодно, но никое удоволствие не е безплодно, щом помирява съществото ни с живота. Музиката ме пренася в свят, където болката не престава да съществува, но се разпростира, укротява се, става едновременно по-спокойна и по-дълбока, като планински поток, който се превръща в езеро. Когато се прибираш късно, не можеш да седнеш да свириш прекалено гръмогласна музика; прочее, никога не съм обичал такава. Ясно усещах, че в къщата възприемаха само моята, а няма никакво съмнение, че сънят на отрудените хора струва по-скъпо от всички възможни мелодии. Именно така, приятелко, се научих да свиря почти винаги под сурдинка, като че ли се боях да не пробудя нещо. Тишината не компенсира единствено безпомощността на човешките слова, тя е и обезщетение за оскъдицата при акордите на посредствените музиканти. Винаги ми се е струвало, че музиката би трябвало да бъде единствено тишина и онова тайнство на тишината, което се опитва да намери израз. Вземете, например, някоя чешма. Нямата вода изпълва тръбите, трупа се там, прелива и бисерът, който се отронва, е звучен. Винаги ми се е струвало, че музиката би трябвало да бъде единствено преливането на огромната тишина.

Като дете жадувах за слава. На тази възраст се жадува за слава, както се жадува за любов: изпитваме нужда от другите, за да се разкрием на самите себе си. Не казвам, че амбицията е несъстоятелен порок; тя може да послужи за пришпорване на душата. Само че е изтощителна за нея. Не знам да има успех, който да не е заплатен с цената на някоя полулъжа; не познавам слушатели, които да не ни принуждават да пропускаме или да пресилваме нещо. Често съм размишлявал с тъга, че една наистина красива душа не би се сдобила със слава, защото едва ли ще се стреми към нея. Тази мисъл, която ме разочарова от славата, ме накара да се отвърна и от гениалността. Често съм смятал, че гениалността не представлява нищо повече от особено красноречие, шумна дарба да се изразяваш. Дори да бях Шопен, Моцарт или Перголези, пак щях да давам израз — несъвършен може би — единствено на онова, което изпитва всекидневно някой селски музикант, докато скромно се старае да даде всичко от себе си. Стараех се да дам всичко от себе си. Първият ми концерт бе нещо по-лошо от неуспех, бе половинчат успех. За да се реша да го дам, ми трябваха всевъзможни материални основания и онзи авторитет, който ни налагат хората от обществото, когато искат да ни помогнат. Семейството ми имаше във Виена множество доста далечни роднини; за мен те бяха едва ли не настойници и съвършено чужди хора. Бедността ми ги унижаваше в известна степен; те биха искали да стана прочут, за да не се притесняват повече, когато се говореше за мен. Рядко ги виждах; те може би ми се сърдеха за това, защото не им предоставях случай да ми откажат помощта си. И все пак ми помогнаха. Много добре съзнавах, че бе по най-евтиния начин, но не виждам, приятелко мила, с какво право можем да изискваме доброта.

Спомням си излизането ми на сцената на моя първи концерт. Публиката бе доста малобройна, но и това ми бе предостатъчно. Задушавах се. Не обичах тази аудитория, за която изкуството е само наложителна суета, тези престорени изражения, прикриващи душата, отсъствието на душа. Не ми бе ясно защо трябва да се свири пред непознати в точно определен час за някаква предварително изплатена надница. Предугаждах готовите и банални похвали, които смятаха, че са длъжни да изкажат на излизане; ненавиждах вкуса им заради излишната предвзетост, даже интереса им към мен само защото принадлежах към техния свят, и изкуствения блясък, с който се гиздеха жените. По-скоро бих предпочел слушателите от народните увеселения, уреждани вечер в някой мизерен салон, където от време на време приемах да свиря безплатно. Там идваха хора с надеждата да се просветят. Не бяха по-интелигентни от останалите, само че бяха по-добронамерени. Навярно след вечеря се бяха облекли колкото е възможно по-добре; навярно се бяха примирили да студуват цели два часа в почти тъмното салонче. Хората, които ходят на театър, търсят самозабрава; тези, които ходят на концерт, по-скоро се стремят да се преоткрият. Между разсейването на дневния светлик и прогонването на съня те се потапят отново в това, което са. Уморени лица на вечерни слушатели, лица, които се отпускат в бляновете си и сякаш се къпят в тях. Моето лице… А не съм ли и аз също толкова беден, аз, който нямам ни любов, ни вяра, ни желание, което мога да призная, аз, който имам само себе си, на когото да разчитам, и почти винаги съм си неверен?

Последвалата зима бе дъждовна. Простинах. Прекалено бях свикнал все да съм малко болен, за да се тревожа, когато наистина се разболеех. Предишната година преди тази, за която ви говоря, отново бях почувствал нервните пристъпи, от които страдах в детството си. Настинката, която не лекувах, ме изтощи още повече: отново се разболях, и то много тежко този път.

Тогава осъзнах какво щастие е да си сам. Ако бях умрял по онова време, нямаше да има за кого да съжалявам. Това бе съвършената необвързаност. Тъкмо тогава пристигна писмо от братята ми, с което ми съобщаваха за кончината на майка ми, и то отпреди месец. Потънах в тъга, особено поради факта, че не бях научил по-рано; сякаш ми бяха откраднали няколко седмици болка. Бях сам. Кварталният лекар, когото в крайна сметка бяха повикали, скоро престана да идва и съседите ми се измориха да се грижат за мен. Бях доволен. Толкова бях спокоен така, та не изпитвах дори нужда да се примиря. Гледах как тялото ми се бори, задушава се, страда. Тялото ми искаше да живее. У него имаше такава вяра в живота, че и самият аз му се възхищавах: почти се разкайвах задето съм го презирал, обезкуражавал и наказвал сурово. Когато се почувствах по-добре, когато успях да се надигна в постелята си, моят още изтощен мозък си оставаше неспособен да мисли по-дълго; тъкмо с помощта на тялото си усетих първите радости. Още са пред очите ми почти сакралната красота на хляба, плахият слънчев лъч, който стопляше лицето ми, и замаята, която ми причиняваше животът. Дойде ден, в който успях да се облакътя на отворения прозорец. Живеех само на сива уличка във виенско предградие, но има мигове, когато е достатъчно и едно дръвче, надничащо през оградата, за да ни напомни за съществуването на гори. През този ден чрез цялото си изненадано от възкресението тяло получих второто си откровение за красотата на света. Знаете кое бе първото. Като при него плаках не толкова от щастие или признателност; заплаках при мисълта колко прост е животът и колко лесен би бил, ако самите ние бяхме достатъчно непринудени и смирени, за да го приемем.

Това, за което виня болестта, е, че прави отказа твърде удобен. Чувстваш се излекуван от желанието, ала оздравяването води до повторно падение и забелязваш с все същото недоумение, че радостта може отново да те накара да страдаш. През последвалите месеци смятах, че мога да продължавам да гледам на живота през безразличния поглед на болника. Упорствах да мисля, че може би не ми остава да живея дълго; прощавах си греховете, както Бог несъмнено ще ни прости след смъртта. Не се укорявах повече за безкрайното вълнение, което пораждаше в мен човешката хубост; съзирах в онези леки тупкания на сърцето си слабостта на оздравяващия, извинимия смут на едно, така да се каже, обновено за живот тяло. Отново се залових с уроците, с концертите. Нямаше как иначе, защото болестта ми се оказа твърде скъпоструваща. Почти никой не бе помислил да се осведоми как съм; хората, у които преподавах, дори не забелязаха, че още бях твърде слаб. Не биваше да им се сърдя за това. За тях аз бях само кротък, на пръв поглед доста разумен младеж, чиито уроци не струваха скъпо. Това бе единствената гледна точка, от която съдеха за мен, и отсъствието ми не бе нищо повече от случайно усложнение. Веднага щом бях в състояние да направя по-дълга разходка, отидох у принцеса Катарина.

Принцът и принцесата на Майнау по онова време прекарваха във Виена по няколко месеца всяка зима. Боя се, приятелко, че леките им светски несъвършенства биха могли да ни попречат да оценим редкия характер на тези люде от миналото. Те бяха отломки от един по-разумен от нашия свят, защото е бил по-лекомислен. Принцът и принцесата притежаваха онази непринудена любезност, която е достатъчна да замени истинската доброта в дреболиите. Бяхме далечни родственици по женска линия; принцесата си спомняше, че е била възпитавана, заедно с баба ми по майка, от някакви немски монахини. Тя обичаше да си припомня тази толкова отдавнашна близост, защото бе от онези жени, които виждат във възрастта само поредното аристократично качество. Единственото й кокетство може би се състоеше в стремежа да поддържа младостта на духа си. Красотата на Катарина от Майнау бе само спомен; вместо огледала, в спалнята си тя държеше своите някогашни портрети. Но всички знаеха, че е била красива. Говори се, че разпалвала огнени страсти; и че е изпитвала такива; че е страдала, но никога задълго. С тъгите й, предполагам, се е случвало същото като с балните й тоалети, които не е слагала повече от веднъж. Но ги пазеше всичките до един; затова притежаваше гардероби със спомени. Вие, приятелко, казвахте, че принцеса Катарина имала дантелена душа.

Много рядко ходех на вечеринките й в тесен кръг, но тя винаги ме приемаше много добре. Чувствах, че изобщо не изпитваше към мен истинска привързаност, нищо повече от разсеяна любезност на благосклонна старица. И все пак почти я обичах. Обичах малко подпухналите й ръце, пристегнати от халките на пръстените, уморените й очи и отчетливото й произношение. Като майка ми и принцесата си служеше с онзи сладко-гальовен френски от века на Версай, който придава и на най-нищожните словца закъснялото изящество на един мъртъв език. Както по-късно при вас, и у нея откривах нещичко от родния си говор. Тя правеше всичко, което бе по силите й, за да ме подготви за обществото; заемаше ми поетични стихосбирки; подбираше нежна, повърхностна и трудна поезия. Принцесата на Майнау ме смяташе за разумен; това бе единственият недостатък, който не прощаваше. Разпитваше ме със смях за младите жени, които срещах в дома й; учудваше се, че още не съм се влюбил в никоя; простите й въпроси ме подлагаха на изпитание. Естествено, всичко бе забелязала: струвах й се свенлив и недорасъл за възрастта си; благодарен бях за тази и преценка. Има нещо успокояващо в това да се отнасят към теб като към незначително дете, когато си нещастен и се чувстваш твърде грешен.

Знаеше, че съм много беден. Бедността, както и болестта бяха грозни неща, от които тя отвръщаше лице. За нищо на света не би се съгласила да изкачи пет етажа. Но не бива, приятелко, да я осъждате прибързано: тя бе безкрайно деликатна. Може би тъкмо за да не ме нарани, ми правеше тя само ненужни подаръци, а най-ненужните са и най-необходими. Щом разбрала, че съм болен, тя ми изпрати цветя. Човек няма какво да се черви пред цветята, задето живее в някаква дупка. Това бе повече, отколкото изобщо можех да се надявам; не вярвах, че ще се намери на земята дори едно-едничко достатъчно добро същество, та да ми прати цветя. По онова време тя се бе пристрастила към моравия люляк; благодарение на нея оздравяването ми бе окъпано в прелестно ухание. Казах ви колко потискаща бе стаичката ми: може би без люляците на принцеса Катарина никога нямаше да намеря смелост да оздравея.

Когато отидох да й поблагодаря, все още бях твърде слаб. Заварих я, както обикновено, заета с едно от онези ръкоделия, които рядко имаше търпение да довърши. Моите благодарности я изненадаха; тя вече не си спомняше, че ми бе изпратила цветя. Приятелко драга, това така ме възмути: изглежда красотата на един дар повяхва, щом този, който го е направил, не му придава значение. Щорите у принцеса Катарина почти неизменно бяха спуснати; тя живееше в постоянен здрач, защото така й харесваше, но все пак прашната миризма на улиците нахлуваше в стаята; човек ясно си даваше сметка, че лятото започва. Смазан от умора си мислех, че ми предстоеше да преживея тези четири летни месеца. Представях си оределите уроци, напразните нощни похождения в търсене на малко прохлада, нервността, безсънието, пък и други опасности. Страхувах се да не легна отново болен, много по-лошо от болен; в крайна сметка се оплаках на глас, че лятото е дошло толкова скоро. Принцесата на Майнау го прекарваше във Ванд, в старо имение, което бе наследила от дедите си. За мен Ванд бе неопределено название, като всички имена на места, където смятаме, че никога няма да живеем: трябваше ми известно време, докато разбера, че принцесата ме канеше. Канеше ме от жал. Канеше ме весело, заемайки се предварително да ми избере стая, вземайки, така да се каже, юздите на живота ми в свои ръце до следващата есен. Тогава се засрамих, че с оплакването си сякаш съм дал вид, че се надявам на нещо. Приех. Нямах смелостта да се самонакажа, отказвайки, а и вие знаете, приятелко, че на принцеса Катарина не можеше да се противоречи.

Отидох във Ванд, за да прекарам само три седмици: останах там месеци наред. Това бяха дълги, непоклатими като скала месеци. Течаха бавно, някак машинално и наистина неусетно; все едно, че несъзнателно чаках. Животът там бе церемониален, бидейки едновременно с това твърде прост; жадно пиех покоя на този по-лесен живот. Не бих могъл да кажа, че Ванд ми напомняше за Воройно: и все пак той оставяше същото впечатление за старост и спокойна улегналост. Богатството като че ли се бе настанило в този дом открай време, тъй както бедността при нас. Принцовете на Майнау винаги са били богати; следователно нямаше нищо чудно в това и самите бедняци не се дразнеха. Принцът и принцесата непрекъснато уреждаха приеми; живееше се сред новоизлезлите във Франция книги, разтворените партитури и звънчетата на впряговете. В тези просветени и все пак лекомислени среди, като че ли интелигентността е допълнителен разкош. Несъмнено принцът и принцесата за мен не бяха приятели: това бяха единствено покровители. Принцесата със смях ме наричаше нейният изключителен музикант; вечер се изискваше да си заема мястото на пианото. Ясно усещах, че пред тези светски люде можех да свиря единствено банални, повърхностни като току-що изречените слова мелодии, но има красота и в тези позабравени песнички.

Прекараните месеци във Ванд ми изглеждат като дълга следобедна дрямка, през която полагах усилия никога да не мисля. Принцесата не бе пожелала да прекратя концертите си; отсъствах, за да давам множество такива в големи немски градове. Там ми се случваше да се озова пред добре познати изкушения, но това бе по чиста случайност. Завръщането ми във Ванд заличаваше дори и спомена за подобни неща: за пореден път прибягвах до страховитата си способност да забравям. Външно животът на светските хора се ограничава до няколко приятни или поне прилични идеи. Това дори не е лицемерие, чисто и просто се избягват намеци за онова, което е шокиращо за изразяване. Прекрасно се знае, че съществуват унизителни реалности, но се живее сякаш си им неподвластен. Все едно накрая да почнеш да вземаш дрехите за собственото си тяло. Безусловно не бях способен на толкова груба грешка; случвало ми се бе да се гледам гол. Само че затварях очи. Не бях щастлив във Ванд преди вашето пристигане: бях само задрямал. После пристигнахте вие. Също не бях щастлив край вас: предугаждах единствено съществованието на щастието. Бе като сън през летен следобед.

Предварително знаех за вас всичко, което може да се знае за някоя девойка, сиреч почти нищо, дреболии. Казаха ми, че сте много красива, че сте богата и просто идеална. Не ми бяха казали колко сте добра; принцесата или не го знаеше, или може би добротата за нея бе само излишно качество: тя смяташе, че любезността е достатъчна. Безброй девойки са много красиви; срещат се и богати, и идеални, но за мен нямаше никаква причина да се интересувам от всичко това. Не бива да се изненадвате, приятелко, че толкова описания са останали безполезни: в дъното на всяко съвършено създание съществува нещичко единствено и неповторимо, което обезсилва възхвалата. Принцесата искаше да ви се възхищавам предварително; и затова ви помислих за по-малко непресторена, отколкото сте всъщност. Дотогава не ми бе неприятно да играя ролята на извънредно скромен гост във Ванд, но ми се стори, че си поставиха за цел да ме накарат да блесна пред вас. Чувствах се неспособен на това, а и новите лица винаги са ме притеснявали. Ако зависеше единствено от мен, да си бях заминал преди да пристигнете, но ми бе невъзможно. Сега разбирам с какви намерения принцът и принцесата ме бяха задържали: за зла участ край себе си имах двама старци, които желаеха да ми дарят щастие.

Трябва да простите, приятелко, на принцеса Катарина. Тя ме познаваше твърде малко, за да смята, че съм достоен за вас. Принцесата знаеше, че сте твърде благочестива; още преди да ви познавам и самият аз хранех някакво детинско, свенливо благочестие. Разбира се, аз бях католик, вие — протестантка, но това имаше толкова малко значение. Принцесата си въобразяваше, че една много стара фамилия е достатъчна да компенсира моята бедност, а и вашите разсъждаваха по същия начин. Катарина от Майнау окайваше може би прекалено самотния ми и често труден живот; за вас тя се боеше от недостойни кандидати; в известна степен се чувстваше задължена да замени вашата и моята майка. На всичко отгоре, бяхме и родственици; искаше да достави удоволствие и на моите. Принцесата на Майнау бе сантиментална: обичаше да живее в леко блудкавата атмосфера на немския годеж; женитбата за нея бе салонна комедия, осеяна с пристъпи на нежност и усмивки, където щастието се появява в пето действие. Щастие не настъпи, но може би, Моник, ние просто сме неспособни на подобно нещо; а за това принцеса Катарина няма никаква вина.

Казах ви, струва ми се, че принцът на Майнау ми бе разправил вашата история. Би трябвало по-скоро да кажа историята на родителите ви, защото тази на девойките е дълбоко скътана в сърцето им: техният живот е поема, преди да се превърне в драма. Изслушал бях тази история с безразличие, като поредния от неговите нескончаеми разкази за лов и пътешествия, в които принцът се губеше вечер след безкрайните угощения. Това наистина бе разказ за пътешествие, защото принцът се бе запознал с баща ви по време на една вече отдавнашна експедиция във Френските Антили. Доктор Тиебо бил прочут изследовател; оженил се на преклонна възраст; а вие сте се родили там. После овдовелият ви баща напуснал Островите; заселили сте се в някаква френска провинция, при роднини по бащина линия. Отраснали сте в сурова и все пак извънредно любяща среда; детството ви е било на щастливо момиченце. Разбира се, приятелко, не е необходимо да ви разказвам вашата собствена история: знаете я по-добре от мен. За вас тя е протекла ден по ден, стих по стих, като псалм. Не е необходимо дори да си я спомняте: тя ви е направила такава, каквато сте, и вашите движения, глас, цялото ви същество свидетелстват за това спокойно минало.

Пристигнахте във Ванд един ден в края на август, на свечеряване. Не си спомням точно подробностите около тази поява; не знаех, че влизахте не само в този немски дом, но и в моя живот. Спомням си само, че вече бе притъмняло, а лампите във вестибюла още не бяха запалени. Това не бе първият ви престой във Ванд, тъй че нещата ви бяха познати и близки; те също ви познаваха. Твърде тъмно бе, за да различа чертите ви; забелязах само, че бяхте много спокойна. Приятелко скъпа, жените рядко са спокойни: те или са флегматични и невъзмутими, или са нервни и трескави. Вие бяхте безметежно спокойна, като лампа. Разговаряхте с домакините си; изричахте само онези слова, които трябваше да се кажат; правехте само нужните движения и това бе съвършено. През онази вечер се чувствах още по-свенлив от обикновено; щях да обезкуража дори и вашата доброта. Обаче не ви се сърдех. Не ви се и възхищавах: бяхте твърде далечна. Пристигането ви ми се стори просто не така неприятно, както се боях, че ще бъде отначало. Както виждате, приятелко, говоря ви искрено.

Опитвам се да преживея отново с възможно най-голяма точност седмиците, които ни доведоха до годежа. Не е лесно, Моник. Трябва да избягвам думи като щастие или любов, защото в крайна сметка аз не ви обичах. Само че ми бяхте станали скъпа. Казах ви колко чувствителен бях към женската нежност: край вас имах някакво ново усещане за доверие и умиротворение. Вие обичахте като мен дългите разходки през полето, които не водят до никъде. Аз не изпитвах необходимост те да ме отведат някъде; бях спокоен край вас. Замислената ви природа прекрасно се съчетаваше с природната ми срамежливост; с вас мълчахме заедно. После красивият ви, леко приглушен гръден глас, вашият пропит с тишина глас кротко ме разпитваше за моето изкуство и за мен самия; вече започвах да разбирам, че изпитвате към мен нежна жалост. Бяхте добра. Познавахте страданието, след като често го бяхте лекували или утешавали: отгатвахте у мен млад болник или млад бедняк. Бях дори толкова беден, че не ви обичах. Само че ми се струвахте толкова блага. Случваше ми се да си мечтая за щастието да бъда ваш: искам да кажа ваш брат. Не стигах по-далеч от това. Не бях достатъчно дързък, за да си въобразявам нещо повече, или може би природата ми си мълчеше. Като си помисля, вече не бе никак малко, че бе замлъкнала.

Вие бяхте извънредно набожна. По онова време и вие, и аз още вярвахме в Бога, искам да кажа в този, когото толкова хора описват, като че ли го познават лично. Обаче никога не говорехте за това. Вероятно смятахте, че нищо не може да се каже за него или пък никога не говорехте, защото усещахте присъствието му. Човек най-вече говори за онези, които обича, когато те не са там. Вие живеехте в Бог. Като мен обичахте старите книги на мистиците, които сякаш са гледали на живота и смъртта през някаква кристална топка. Разменяхме си книги. Четяхме ги заедно, но не на глас, прекалено добре знаехме, че словата винаги счупват нещо. Двете ни мълчания бяха в пълна хармония. Изчаквахме се в края на страницата; показалецът ви следваше по протежение на редовете започнатите молитви, като че ли ставаше въпрос да ми посочите път. Един ден, когато имах повече смелост, а вие бяхте още по-ласкава от обикновено, аз ви признах страха си, че съм прокълнат. Вие се усмихнахте, бавно и почти тържествено, сякаш за да ми внушите доверие. Тогава изведнъж тази мисъл ми се стори дребна, незначителна, и най-вече безкрайно далечна: него ден прозрях какво е Божието снизхождение.

И тъй, аз имам любовни спомени. Разбира се, това не бе истинска страст, но не съм сигурен, че истинската страст щеше да ме направи по-добър или само по-щастлив. И все пак напълно си давам сметка какъв егоизъм съдържа подобно чувство: привързах се към вас. Привързах се: за съжаление това е едничката подходяща дума. Седмиците отлитаха една след друга; всеки ден принцесата намираше причини да ви задържи още; мисля, че започвахте да свиквате с мен. Стигнахме дотам да си разказваме детските спомени; научих щастливи благодарение на вас; от мен вие научихте само тъжни; все едно раздвоихме миналото си. Всеки час прибавяше по нещичко към тази боязлива братска близост и аз с ужас осъзнах, че накрая всички бяха почнали да ни смятат за годеници.

Разкрих душата си пред принцеса Катарина. Не можех да призная всичко докрай: наблегнах върху крайната нищета, в която бе потънало семейството ми; за нещастие вие бяхте прекалено богата за мен. Вашето име, прочуто от две поколения насам в научния свят, може би струваше повече от някаква жалка австрийска благородническа титла. Накрая дръзнах да намекна за предишни прегрешения от извънредно сериозно естество, които ми преграждаха пътя към вашата любов, но, разбира се, не можех да уточня. Тази полуизповед, която вече бе достатъчно мъчителна, успя единствено да предизвика усмивки. Моник, дори не ми повярваха. Сблъсках се с упоритото твърдоглавие на повърхностните хора. Принцесата веднъж завинаги бе решила да ни събере: от мен бе придобила благоприятно впечатление, което така и не промени. Понякога толкова суровият свят компенсира жестокостта си с невнимание. Чисто и просто никой не ни подозира. Принцесата от Майнау казваше, че опитът я бил направил лекомислена: ни тя, ни съпругът й ме вземаха насериозно. Струваше им се, че скрупулите ми свидетелстват за истинска любов; сметнаха ме за безкористен, след като се тревожех.

Добродетелта, както и всичко останало, си има своите изкушения, и то доста по-опасни, защото не ги подозираме и не се пазим от тях. Преди да се запозная с вас, си мечтаех за женитба. Онези, чието съществование е безукорно, може би си мечтаят за друго; така биваме обезщетени заради това, че имаме само една природа и изживяваме едностранчиво щастието. Никога, дори в миговете на пълно отдаване, не съм смятал състоянието си за окончателно или поне трайно. В семейството си имах възхитителни примери за женска нежност; религиозните ми убеждения ме караха да виждам в женитбата едничкият невинен и позволен идеал. Случваше ми се да си въобразявам, че някоя много мила, обичлива и сериозна девойка най-после някой ден ще ме научи да я обичам. Извън дома ни никога не съм познавал подобни девойки: мислех за тези, които виждах да се усмихват с избледняла усмивка на страниците на старите книги, Жюли дьо Шарпантие или Тереза фон Бруншвик. Това бяха доста смътни и за съжаление напълно целомъдрени представи. Прочее, един блян, приятелко, не е надежда; човек се задоволява с него; намира го дори по-приятен, когато го смята за невъзможен, защото тогава не се безпокои, че може да го преживее някой ден.

Какво трябваше да сторя? Не смееш да кажеш всичко на една девойка дори ако душата й вече е душа на жена. Не бих намерил подходящите думи; щях да създам мъглява или пък прекалено ярка представа за действията си. Да кажа всичко, щеше да означава да загубя всичко. Ако се съгласяхте да се омъжите за мен все пак, това щеше да хвърли сянка върху доверието, което ми имахте. А аз се нуждаех от това доверие, за да се заставя в известен смисъл да не го предавам. Смятах, че имам правото (или по-скоро задължението) да не отхвърлям едничкия шанс за спасение, който ми предлагаше животът. Усещах, че съм достигнал предела на смелостта си: разбирах, че сам вече не бих се излекувал. По онова време исках да оздравея. Човек се уморява да изживява единствено крадешком някакви презрени форми на човешкото щастие. Бих могъл с една дума да разтрогна този мълчалив годеж: щях да намеря извинения; достатъчно бе да заявя, че не ви обичам. Но се въздържах, и не защото принцесата, моята единствена покровителка, никога нямаше да ми прости; въздържах се, защото вярвах във вас. Оставих се да се нося — не казвам към щастието (приятелко, ние не сме щастливи), а по-скоро към това престъпление. Желанието да постъпя правилно ме отведе по-ниско и от най-злонамерените сметки: аз откраднах вашето бъдеще. Не ви донесох нищо, дори онази голяма любов, на която разчитахте; колкото добродетели имах, всичките станаха съучастници в тази лъжа; а егоизмът ми бе отвратителен, още повече че се смяташе за законен.

Вие ме обичахте. Не съм достатъчно суетен, за да си въобразявам, че ме обичахте с любов; още се питам как можахте не да се влюбите в мен, а да ме прикоткате. И двамата не знаем кой знае колко за любовта така, както другите я разбират; за вас любовта може би бе само пламенна доброта. Или пък съм ви се понравил. Понравил съм ви се именно с тези качества, които твърде често избуяват в сянката на най-лошите ни недостатъци: слабостта, нерешителността, прекалената чувствителност. И най-вече — бяхте ме пожалили. Бях прекалено непредпазлив, за да не ви вдъхна жал; понеже бяхте проявили доброта в течение на няколко седмици, решихте, че е естествено да бъдете добра цял живот: сметнахте, че е достатъчно да сте съвършена, за да бъдете щастлива; а аз бях убеден, че е достатъчно да не се чувствам повече виновен, за да бъда щастлив.

Оженихме се във Ванд през един доста дъждовен октомврийски ден. Може би, Моник, бих предпочел годежът ни да продължи по-дълго; обичам времето да ни носи, а не да ни влече. Не мога да кажа, че нямах притеснения относно съществованието, което ни предстоеше: не забравяйте, че бях на двайсет и две и че бяхте първата жена в живота ми. Но с вас винаги всичко бе много просто: благодарен съм ви, че почти не ми вдъхвахте страх. Гостите на замъка си бяха заминали едни след други; ние също щяхме да си тръгнем, заедно. Оженихме се в селската църква и тъй като вашият баща бе отпътувал на поредната си далечна експедиция, бяхме заобиколени само от неколцина приятели и от моя брат. Брат ми бе дошъл, макар това пътуване да струваше скъпо; той ми благодари някак поривисто, че съм спасил, както се изрази, нашето семейство; тогава разбрах, че намекваше за вашето богатство и това ме изпълни със срам. Не отвърнах нищо. И все пак, приятелко, дали вината ми щеше да бъде по-голяма, ако ви бях пожертвал в името на семейството си вместо в името на самия себе си? Спомням си, че това се случи през един от ония примесени със слънце и дъжд дни, които лесно променят изражението си, досущ като човешко лице. Като че ли времето се опитваше да бъде хубаво, а аз се опитвах да бъда щастлив. Господи, щастлив бях. Бях щастлив много стеснително.

А сега, Моник, би трябвало да замълча. Тук трябва да свърши диалогът ми със самия мен: тук започва този на две души и две слети тела. Слети, или просто съединени. С една дума, приятелко, трябва дързост, която си забранявам да проявя; и най-вече трябва да бъда и жена. Само бих искал да сравня спомените си с вашите, да изживея, така да се каже, на бавен каданс ония мигове на тъга или мъчителна радост, които може би твърде прибързано изживяхме. Всичко приижда в паметта ми като почти отлетели мисли, срамежливи признания, прошепнати едва доловимо, много тиха музика, в която трябва да се вслушаш, за да доловиш. Но ще видя дали е възможно и да се пише шепнешком.

Здравето ми, което си оставаше нестабилно, ви безпокоеше, още повече че не се оплаквах от него. Вие държахте да прекараме първите месеци заедно някъде, където климатът не е така суров: още в сватбения ден заминахме за Меран. После зимата ни прогони към още по-топли страни; за пръв път видях морето, морето под греещото слънце. Но това няма значение. Тъкмо обратно, бих предпочел други, по-печални, по-сурови географски ширини, които да са съзвучни със съществованието, което се опитвах да пожелая да изживея. Тези безгрижни краища, пропити от чувствена наслада, ме изпълваха едновременно с недоверие и смут; неизменно подозирах радост от сторен грях. Колкото по-осъдително ми бе изглеждало собственото ми поведение, толкова по-силно се бях привързал към строгите нравствени канони, които заклеймяваха постъпките ми. Когато теориите ни, Моник, не са израз на инстинктите ни, те представляват защитата, която противопоставяме на последните. Сърдех ви се, че ме карате да обръщам внимание на прекалено червената пъпка на някоя роза, на някоя статуя, на шоколадовата красота на някое минаващо дете; към тези невинни неща изпитвах своего рода аскетичен ужас. По същите причини бих предпочел и вие да не сте толкова красива.

По силата на някакво негласно споразумение бяхме забавили мига, в който щяхме да си принадлежим изцяло. Предварително мислех за него с известно безпокойство, както и с малко отвращение; струваше ми се, че тази прекалено голяма близост щеше да развали, да оскверни нещо. Освен това, никога не се знае какво ще се пръкне между две създания от симпатиите или антипатиите на телата. Това може би не бяха кой знае колко здравословни мисли, но така или иначе моите бяха такива. Всяка вечер се питах дали бих дръзнал да се слея с вас; и не посмявах, приятелко, да го сторя. После стана наложително: несъмнено повече нямаше да можете да си обясните причината. С известна тъга си мисля колко по-високо всеки друг, освен мен, би оценил красотата (благината) на подобен тъй непринуден дар от ваша страна. Не бих искал да кажа нищо, което има опасност да ви шокира, още по-малко да предизвикам усмивката ви, но ми се струва, че това бе майчински дар. По-късно видях детето ви да се гуши във вашите прегръдки и си помислих, че всеки човек несъзнателно търси най-вече в жената спомена за времето, когато майка му го е притискала върху гръдта си. Поне за мен това важи с пълна сила. Спомням си с безкрайно умиление за донейде тревожните ви усилия да ме успокоите, утешите, развеселите може би; и почти съм убеден, че самият аз бях вашето първо дете.

Не бях щастлив. Изпитвах, разбира се, известно разочарование от подобна липса на щастие, но в крайна сметка се примирявах. В известен смисъл се бях отрекъл от щастието или поне от радостта. После си казвах, че началните месеци от брака рядко биват най-сладките, че две изневиделица събрани от живота създания не могат толкова бързо да се претопят едно в друго и наистина да се превърнат в съвършена цялост. Нужно е много търпение и добра воля. Ние притежавахме и двете. С още по-голямо основание си казвах, че радостта не ни се пада по право и че грешим, като се оплакваме. Предполагам, че всичко щеше да си заслужава усилията, ако бяхме разумни, а щастието не е може би нищо повече от по-леко поносимо нещастие. Повтарях си тия неща, защото смелостта се състои в това да оправдаваш нещата, когато не можеш да ги промениш. Обаче това, че непълнотата е в самия живот или само у нас самите, не я прави по-малка и все така страдаме от нея. И вие, приятелко, вие също не бяхте щастлива.

Бяхте на двайсет и четири. Това бе горе-долу възрастта на по-големите ми сестри. Ала вие не бяхте като тях безлична или стеснителна: у вас имаше възхитителна жизненост. Не бяхте родена за живот с дребни грижи и радости; твърде силна бяхте. Като девойка си бяхте създали за съпружеския живот твърде сериозна и сурова представа, идеал за нежност по-приятелска, отколкото любяща. И все пак, без и самата да си давате сметка, в гъстата поредица от досадни и често нелеки задължения, които според вас градяха всяко бъдеще, вмествахте и друго. Добрите нрави забраняват на жените да изпитват страст: разрешава им се единствено любовта; може би затова те обичат така всеотдайно и всепоглъщащо. Не смея да кажа, че бяхте родена за удоволствия; има нещо греховно или поне забранено в тази дума; предпочитам да кажа, приятелко, че бяхте родена да познаете и да дарявате радост. Човек би трябвало да се опита отново да стане съвършено чист, за да осъзнае цялата невинност на радостта, това слънцезарно въплъщение на щастието. Вие смятахте, че е достатъчно да я дарявате, за да я получавате обратно; не твърдя, че бяхте разочарована: нужно е много време, за да се превърне чувството у една жена в мисъл: само бяхте тъжна.

И така, аз не ви обичах. Бяхте се отказали да очаквате от мен онази голяма любов, която несъмнено никоя жена няма да ми вдъхне никога, защото не ми е отредено да я изпитвам към вас. Ала това вие не го знаехте. Твърде разумна бяхте, за да не се примирите с този живот, от който нямаше изход, но бяхте прекалено здрава, за да не страдате. Последното нещо, за което си даваш сметка, е, че причиняваш някому страдание; освен това, вие го криехте; в началото си мислех, че сте почти щастлива. Полагахте усилия някак си да угаснете, за да ми се харесате, носехте тъмни, дебели дрехи, прикриващи красотата ви, защото и най-нищожният опит да се нагиздите ме ужасяваше (бяхте почнали да го разбирате) като предложение за любов. Без да ви обичам, изпитвах към вас възможно най-неспокойната привързаност; дори и най-краткото отсъствие ме опечаляваше за цял ден, и не се знаеше дали страдам, защото съм далеч от вас или чисто и просто се боях да остана сам. Самият аз не можех да разбера. А после се страхувах да бъдем заедно, заедно насаме. Обгръщах ви с атмосфера на изнервяща нежност; по двайсет пъти ви питах дали държите на мен; прекалено добре знаех, че това е невъзможно.

Залягахме над практикуването на някаква екзалтирана набожност, която вече не отговаряше на истинските ни вярвания: онези, на които липсва всичко, търсят опора в Бога, и тъкмо в този момент Бог също им липсва. Често се застоявахме в ония стари, гостоприемни и сумрачни черквици, които се посещават по време на пътешествие; свикнали бяхме дори да се молим в тях. Връщахме се вечер, притиснати един до друг, съединени поне от общото пламенно благочестие; намирахме поводи да останем на улицата, за да погледаме живота на другите; чуждият живот винаги изглежда лесен, защото не го живееш. Прекрасно знаехме, че нашата спалня ни очакваше нейде, спалня временна, студена, гола, напразно разтворена към задуха на италианските нощи, спалня, непознаваща самотата, но и лишена от близост. Защото спяхме в една спалня, аз така пожелах. Всяка вечер се колебаехме дали да палим лампа; нейната светлина ни притесняваше и все пак не смеехме повече да я угасим. Намирахте, че съм блед; и вие не бяхте по-малко бледа; опасявах се да не сте настинали; вие нежно ме укорявахте, че съм се изморил от прекалено дълги молитви: и двамата бяхме отчайващо мили и добри един към друг. По онова време страдахте от непоносимо безсъние; аз също заспивах трудно; правехме се на заспали, за да не бъдем принудени да се оплакваме един другиму. Или пък вие плачехте. Плачехте възможно най-тихичко, за да не забележа, и тогава аз се преструвах, че не ви чувам. Може би е по-добре да не забелязваш сълзи, които не можеш да изтриеш.

Характерът ми се променяше: ставах непредсказуем, труден, раздразнителен, като че ли една добродетел ме освобождаваше от останалите. Сърдех се на вас, че не бяхте успели да ми дарите онзи покой, на който бях разчитал и който бе едничкото нещо, което бих искал, бога ми. Придобих навика да правя полупризнания; измъчвах ви с изповеди, колкото по-непълни, толкова по-обезпокоителни. В сълзите откривахме някакво окаяно утешение: двойното ни отчаяние накрая ни сливаше ведно, досущ като щастие. И вие се променяхте. Изглежда бях похитил отколешната ви ведрина, без да успея да си я присвоя. И вие като мен губехте търпение и изпадахте във внезапни и необясними пристъпи на нервно очакване и печал; вече не бяхме нищо друго, освен двама болни, които се подкрепяха взаимно.

Напълно бях изоставил музиката. Музиката бе част от един свят, където се бях примирил, че никога повече няма да живея. Казват, че музиката била вселената на душата; възможно е, приятелко: това чисто и просто доказва, че душата и плътта са неразделни и че едната се съдържа в другата, както звуците се съдържат в клавиатурата. Тишината, последвала акордите, няма нищо общо с обикновената тишина: това е внимателна тишина; това е жива тишина. Доста неподозирани неща се шепнат у нас в полза на тази тишина и ние никога не знаем какво ще ни каже завършващата музика. Някоя картина, статуя, че дори и поема ни поднасят точно определени идеи, които обикновено не ни отвеждат по-далеч, ала музиката ни говори за безгранични възможности. Опасно е да се излагаме на чувствата в изкуството, щом сме решили да се въздържаме от тях в живота. Така че не свирех и не композирах повече. Не съм от онези, които искат от изкуството да им замени удоволствието; обичам и едното, и другото, а не едното заради другото от тези две донейде тъжни проявления на всяко човешко желание. Не композирах повече. Отвращението ми от живота полека-лека се разпростираше и върху мечтите за идеален живот, защото един шедьовър, Моник, е мечтан живот. Всичко, до последната капчица най-простодушна радост, която дарява на всеки музикант завършването на някоя творба, бе пресъхнало или по-точно бе застинало у мен. Това може би се дължеше на факта, че вие не бяхте музикантка: моят отказ, верността ми нямаше да бъдат цялостни, ако се бях обвързал всяка вечер да живея в един свят на хармония, където вие нямаше да можете да проникнете. Не работех вече. Бях беден: до женитбата си бях полагал мъчителни усилия, за да живея. Сега намирах някакво сладострастие в това да завися от вас, дори от богатството ви: подобно в известна степен унизително положение бе гаранция срещу старите грехове. Всички ние притежаваме, Моник, някои доста странни предразсъдъци: само жестоко е да предадем жена, която ни обича, но би било отвратително да мамим онази, чието богатство ни дарява живот. А вие, работливата, не дръзвахте да осъдите гласно пълното ми бездействие: бояхте се да не съзра в словата ви укор към бедността ми.

Мина зимата, а после и пролетта; прекаляването с тъгата ни бе изтощило като крайна разюзданост. Усещахме онази сърдечна суша, която е последица от злоупотребата със сълзите, а моето отчаяние приличаше на покой. Кажи-речи бях потресен, че се чувствам така спокоен; струваше ми се, че съм се отвоювал. Уви, човек толкова бързо бива отблъснат от завоеванията си! Хвърляхме вината за унинието си върху умората от пътуването: установихме се във Виена. Изпитвах известно гадене от това, че се прибирах в този град, където бях живял сам, но вие държахте от някаква сърдечна възвишеност да не се отдалечавам от родния си край. Полагах усилия да си внуша, че във Виена нямаше да бъда толкова нещастен, колкото преди; но преди всичко не бях толкова свободен. Оставих ви да избирате мебелите и тапетите за стаите; с известна горчивина ви наблюдавах да сновете из тези още голи стаи, където двете ни съществования щяха да бъдат пленени. Виенското общество се бе влюбило във вашата загоряла и все пак замислена красота: светският живот, с който ни един от двама ни не бе свикнал, ни позволи за известно време да забравим колко самотни бяхме. После ни измори. Влагахме своего рода постоянство в понасянето на досадата от този прекалено нов дом, където предметите за нас не бяха свързани със спомени, а огледалата не ни познаваха. Усилията ми да бъда добродетелен и вашите опити за любов дори не успяваха да ни разсеят взаимно.

Всичко, дори някой порок, си има предимства за малко по-проницателния ум; той предоставя една по-различна, не толкова закостеняла гледна точка за света. Не тъй самотният ми живот и четенето на книги ме научиха каква разлика съществува между външното благоприличие и криещата се в човека нравственост. Хората не казват всичко, но когато им се наложи, като на мен, да свикнат с премълчаването на определени неща, много скоро си дават сметка, че това е всеобщо явление. Бях придобил странната способност да предугаждам скритите пороци или слабости; оголената ми съвест ми разкриваше тази на другите. Безусловно онези, с които се сравнявах, щяха да бъдат възмутени от подобна съпоставка; те се смятаха за нормални, може би защото пороците им бяха съвсем обикновени; и все пак, можех ли да се съглася, че ме превъзхождаха кой знае колко в преследването си на самоцелно удоволствие, което най-често изключва появата на дете? Накрая неизменно си казвах, че единствената ми вина (по-скоро едничкото ми нещастие) се състоеше в това, че не бях, разбира се, по-лош от останалите, а само по-различен. И че дори мнозина прекрасно се приспособяваха към подобни на моите инстинкти; и това не бе нито рядкост, нито особено нещо небивало. Укорявах се, задето бях приел така трагично правила, опровергавани от толкова изключения — човешкият морал всъщност се явява огромен компромис. Боже мой, никого не осъждам: всеки мълчаливо подхранва тайни и блянове без да ги признава никога, дори пред себе си, и всичко би било обяснимо, ако не се лъжеше. Така че може би се бях измъчвал за нищо и никакво. След като се бях съобразявал с най-строгите нравствени принципи, сега се чувствах в правото си да ги съдя, и сякаш мисълта ми дръзваше да се чувства по-свободна откак се бях отказал от всяка житейска свобода.

Още не съм споменавал колко желаехте да имате син. Аз също страстно го желаех. При все това обаче, когато узнах, че очакваме дете, не почувствах голяма радост. Безусловно брак без дете не е нищо повече от узаконен разврат; ако любовта на жената е достойна за уважение, каквото не заслужава другата, то това се дължи може би единствено на факта, че в нея се съдържа бъдещето. Но едва ли в момента, когато животът изглежда безсмислен и лишен от цел, човек може да се радва, че ще го продължи. Това дете, за което мечтаехме заедно, щеше да се появи на света сред двама чужденци: то не бе ни доказателство, ни допълнение към щастието, а компенсация. Смътно се надявахме всичко да се уреди, когато се появи то, и аз го бях пожелал, защото бяхте тъжна. Отначало дори изпитвахте някаква стеснителност да ми говорите за него; това повече от всичко показва колко отдалечени бяха съдбите ни. И все пак, това мъничко създание започваше да ни се притича на помощ. Мислех за него донейде като да бе дете на някого другиго; потапях се в сладостта на подобна превърнала се отново в братска близост, в която за страстта вече нямаше достъп. Почти изпитвах чувството, че сте ми сестра или някоя близка роднина, която са ми поверили да се грижа за нея, да я насърчавам и може би да я утешавам заради нечие отсъствие. В крайна сметка вие отдадохте цялата си любов на това мъничко същество, което вече живееше поне за вас. Моето задоволство, ако мога да си призная, също не бе лишено от егоизъм: след като не успях да ви ощастливя, намерих за естествено да прехвърля това задължение върху детето.

Даниел се роди през юни във Воройно, в онзи печален край на Била Хора, където самият аз съм роден. Вие държахте на всяка цена той да се появи на бял свят в онова стародавно обкръжение: за вас това бе като да ме дарите по-пълно със син. Къщата, макар изцяло ремонтирана и прясно измазана, си бе все същата: само дето изглеждаше, че е станала доста по-голяма, защото ние бяхме по-малко на брой. Моят брат (вече имах само един брат) живееше в нея с жена си; те бяха дълбоки провинциалисти, които самотата бе направила диви, а бедността — боязливи. Те ви посрещнаха с малко неловка суетня, и тъй като пътуването ви бе изморило, ви предложиха, в знак на почит, голямата спалня, където бе умряла майка ми и където всички ние се бяхме родили. Ръцете ви, положени върху белотата на чаршафите, досущ приличаха на нейните; всяка сутрин, като по времето, когато влизах при майка си, очаквах тези дълги крехки пръсти да се положат върху главата ми, за да ме благословят. Но не смеех да моля за подобно нещо: задоволявах се просто да ги целуна. И все пак изпитвах огромна нужда от този благослов. Стаята бе малко мрачна, с легло за тържествени случаи, обгърнато с много плътни завеси. Предполагам, че доста жени в историята на рода ми са лягали на него, за да чакат детето си или смъртта, а смъртта може би е само раждането на една душа.

Последните седмици на бременността ви бяха мъчителни: една вечер снаха ми дойде да ми каже да се моля. Не се молих; повтарях си само, че несъмнено ще умрете. Боях се, че няма да изпитам достатъчно искрено отчаяние: предварително ме мъчеха нещо като угризения. Освен това, вие се бяхте примирила. Примирила се бяхте като онези, които не държат особено да живеят: съзирах някакъв укор в това спокойствие. Може би чувствахте, че оброкът ни не е орисан да трае цял живот и накрая ще заобичате някого другиго. Страхът от бъдещето улеснява смъртта. Държах в ръцете си вашите все така трескави ръце; и двамата таяхме една и съща мисъл, за вероятността да изчезнете; а изтощението ви бе такова, че дори не се питахте какво ще се случи с детето. С възмущение си повтарях, че природата е несправедлива към тези, които се подчиняват на най-недвусмислените й закони, защото всяко раждане излага на опасност два живота. Всеки причинява страдание, когато се ражда, и страда, когато умира. Но това, че животът е суров, не е нищо; най-лошото е, че е нелеп и в него няма красота. Тържествеността на рождението, досущ както и тържествеността на смъртта, се губи за присъстващите всред отблъскващите или просто прозаични подробности. Престанали бяха да ме допускат в стаята ви: вие се борехте, обкръжена от женски грижи и молитви, и тъй като лампите останаха да светят през цялата нощ, ясно се усещаше, че се очаква нечия поява. В писъците ви, които долитаха до мен през залостените врати, имаше нещо нечовешко, което ме изпълваше с ужас. Не си и бях помислял да си ви представя предварително в схватка с този зверски образ на болката и се корях за това дете, което ви караше да пищите. Ето защо, Моник, всичко е логично свързано не само в живота, ами и в душата: споменът за тези часове, през които ви смятах загубена, може би допринесе за връщането ми към онази страна, накъдето неизменно клоняха инстинктите ми.

Въведоха ме в спалнята ви, за да ми покажат детето. Сега всичко отново се бе успокоило; вие бяхте щастлива, но щастието ви бе физическо, телесно, произтичащо най-вече от изтощението и освобождението. Само че детето плачеше в ръцете на жените. Предполагам, че страдаше от студа, от шума на разговорите, от ръцете, които го опипваха, от допира с пелените. Животът току-що го бе изтръгнал от топлите майчини мрачини: то се страхуваше, мисля, и нищо, нито нощта, нито дори смъртта нямаше да замени за него това наистина първично и първостепенно убежище, защото тъмнината на смъртта и на нощта е студена и не я оживява туптенето на едно сърце. Чувствах се засрамен пред това детенце, което трябваше да целуна. То не ми вдъхваше нито нежност, нито дори някакво топло чувство, а безкрайна жал, защото, изправен пред новороденото, човек никога не знае какви причини за плач ще му поднесе бъдещето.

Повтарях си, че детето ви, Моник, ще бъде ваше много повече, отколкото мое. Ще наследи от вас не само това богатство, което толкова дълго липсваше във Воройно (а богатството, приятелко, не носи щастие, но много често позволява да стигнеш до него); ще наследи и красивите ви спокойни движения, интелигентността ви и онази лъчезарна усмивка, която ни посреща в картините на френските живописци. Поне му го пожелавам. По силата на някакво сляпо чувство за дълг бях поел отговорност за живота му, който определено рискуваше да не бъде щастлив, понеже то бе мой син; и едничкото ми извинение бе, че му дадох прекрасна майка. При все това обаче си казвах, че е издънка на Гера, че принадлежи към този род, в който хората грижливо си предават толкова стари мисли, че понастоящем са излезли от употреба, досущ като позлатените шейни и каляските. Като мен и то бе потомък на деди от Полша, Подиля и Бохемия; ще наследи техните страсти, техните внезапни обезсърчения, вкуса им към тъгата и необичайните удоволствия, всичките им злочестини, към които се прибавят и моите. Защото ние принадлежим към доста странна порода, където лудостта и меланхолията се редуват от столетие на столетие като черните със сините очи. Даниел и аз имаме сини очи. Детето спеше сега в люлката, стъкмена до леглото; поставените на масата лампи осветяваха смътно предметите и семейните портрети, които обикновено вече не виждаш, след като са постоянно пред очите ти, преставаха да бъдат присъствие, за да се превърнат във видения. Ето че изразяваната от тези ликове на предците воля се бе осъществила: нашата женитба се бе увенчала с дете. Чрез него старата порода щеше да намери продължение в бъдещето; сега нямаше кой знае какво значение дали ще продължи съществованието ми: аз вече не интересувах мъртъвците и на свой ред можех да изчезна, да умра или да започна нов живот.

Раждането на Даниел не ни бе сближило: разочаровало ни бе, досущ както и любовта. Не бяхме се върнали към съвместното си съществование; аз бях престанал вечер да се сгушвам във вас като дете, което се страхува от тъмнината, и се върнах в стаята, където спях, когато бях на шестнайсет години. В онази постеля, където заедно с някогашните си сънища преоткривах и вдлъбката, която навремето бе образувало тялото ми, изпитвах чувството, че се сливам със себе си. Приятелко моя, напразно си мислим ние, че животът ни променя: той ни похабява, а похабеното у нас са усвоените неща. Аз не се бях променил; само дето събитията бяха изградили преграда между мен и собствената ми природа; бях, каквото съм си бил, може би дори още по-дълбоко отпреди, защото колкото повече се разсейват една след друга илюзиите и надеждите ни, толкова по-добре опознаваме истинското си аз. Толкова хвърлени усилия и прояви на добра воля само за да се окажа такъв, какъвто съм бил и преди: малко объркана душа, която обаче две години добродетелен живот бяха отрезвили. Моник, това наистина е отчайващо. По всичко изглеждаше освен това, че този дълъг матерински труд, който се бе извършвал у вас, бе върнал природата ви към първоначалното й простодушие и непринуденост: вие пак бяхте онова младо създание, жадуващо за щастие, отпреди женитбата ни, но само че малко по-взискателно, по-спокойно и не така претоварено с духовност. Красотата ви бе придобила белезите на своего рода кротко разточителство: сега аз знаех, че съм болен и се поздравявах за това. Някаква свенливост винаги ще ми пречи да ви кажа колко пъти през тези летни месеци си мечтаех за смъртта; и не искам да знам дали, сравнявайки ви с по-щастливи жени, сте ми се сърдили за това, че съм ви провалил бъдещето. И все пак ние се обичахме, доколкото могат да се обичат двама души, които не изпитват страст един към друг; летният сезон (това бе вторият от женитбата ни) завършваше малко прибързано, както се случва с всички летни сезони в северните страни; за последно се наслаждавахме мълчаливо на края на лятото и нежността, които бяха дали своите плодове и им оставаше само да умрат. Именно в атмосферата на тази печал музиката се върна при мен.

През една септемврийска вечер, вечерта, която предхождаше завръщането ни във Виена, аз откликнах на зова на пианото, което дотогава бе стояло затворено. Бях сам в почти тъмния салон; както ви казах, това бе последната ми вечер във Воройно. От седмици наред някакво физическо безпокойство се бе настанило у мен, някаква треска, безсъние, срещу които се борех и за които обвинявах есента. Съществуват свежи мелодии, които утоляват жаждата: така поне си мислех. Започнах да свиря. Свирех; най-напред свирех внимателно, тихо, деликатно, като че ли трябваше да приспя душата в себе си. Бях подбрал най-спокойните откъси, същински отражения на интелигентността, Дебюси, Моцарт, и човек можеше да рече, както навремето във Виена, че наистина се боя от бурната музика. Ала душата ми, Моник, не искаше да заспи. Или може би дори не ставаше въпрос за душата. Свирех ей така, като в мъгла, безцелно, оставяйки всяка нота да се носи и полюшва върху тишината. Това бе (казах ви вече) моята последна вечер във Воройно. Знаех, че ръцете ми повече никога нямаше да се слеят с тези клавиши, че никога повече тази стая нямаше да се изпълни с акорди благодарение на мен. Пресъздавах физическите си страдания като зловещо предизвестие: решил бях да се оставя да умра. Изоставяйки душата си на върха на арпежите като тяло върху гребена на вълната, когато тя се разбива, аз очаквах музиката да ме улесни в това предстоящо пропадане в пропастта и забравата. Свирех под смазващата тежест на някакво бреме. Повтарях си, че животът ми трябва да се изживее наново и че нищо не лекува, дори оздравяването. Чувствах се прекалено изморен за тази поредица от нескончаеми падения и усилия, които бяха също така изтощителни, и все пак в музиката вече се наслаждавах на слабостта и предаването си. Не бях повече в състояние като преди да изпитвам презрение към пламенния живот на страстите, макар да се страхувах от него. Моята душа бе потънала още по-дълбоко в плътта ми; и онова, за което съжалявах, връщайки се от мисъл на мисъл, от акорд на акорд към най-съкровеното си и потайно минало, не бяха моите прегрешения, а пропуснатите възможности да изпитам радост. Това не бе, че твърде често съм отстъпвал, а че твърде дълго и ожесточено съм се борил.

Свирех, изпаднал в отчаяние. Човешката душа е по-бавна от нас: това ме кара да отбележа, че вероятно е и по-дълготрайна. Тя неизменно малко изостава от настоящия ни живот. Едва сега почвах да разбирам смисъла на онази вътрешна музика, онази музика на радост и диво желание, която бях заглушил в себе си. Ограничил бях душата си до една-едничка, жална и монотонна мелодия; превърнал бях живота си в мълчание, където към небесата трябваше да се издига само един псалм. Нямам достатъчно вяра, приятелко, за да се ограничавам с псалми; и ако се покайвам, то е заради покаянието си. Звуците, Моник, се разгръщат във времето като формите в пространството и докато не престане, музиката остава отчасти потопена в бъдещето. Има нещо вълнуващо за импровизатора в избора на следващата нота. Започвах да осъзнавам свободата на изкуството и живота, които се подчиняват единствено на законите на собственото си развитие. Ритъмът следва стремглавия растеж на вътрешното объркване: подобно преслушване е нещо ужасно, когато сърцето бие направо лудешки. Това, което сега се раждаше от инструмента, към който в течение на две години се бях приковал целия без остатък, вече не бе химнът на саможертвата, не бе дори и този на желанието, нито на предстоящата радост. Това бе ненавистта; ненавистта към всичко, което ме бе фалшифицирало и смазвало тъй дълго. С някаква жестока наслада си мислех, че ме чувахте от спалнята си да свиря; казвах си, че това е достатъчно като изповед и обяснение.

И тъкмо в този миг съзрях ръцете си. Ръцете ми почиваха върху клавишите, две голи ръце, без пръстени, без брачна халка — и все едно, че виждах пред очите си своята двукратно одухотворена душа. Моите ръце (бих могъл да говоря за тях, защото това са едничките ми приятелки) изведнъж ми се сториха невероятно чувствителни; дори неподвижни, те като че ли докосваха тишината, сякаш искаха да я подтикнат да се пробуди в акорди. Те почиваха, още потрепващи от ритъма, и в тях се съдържаха всички бъдещи жестикулации, тъй както всички възможни звуци дремеха в клавиатурата. Те бяха пристягали около човешки снаги възела на мимолетната радост на ласките, напипвали бяха върху звучни клавиатури формата на невидими ноти; в мрака с една ласка бяха изтривали очертанието на спящи тела. Често ги бях държал вдигнати в молитвен жест; неведнъж ги бях сливал с вашите, но те вече нищо не помнеха от всичко това. Бяха безименни ръце, ръцете на музикант. Чрез музиката ми посредничеха в общуването с безкрая, който се изкушаваме да наречем Бог, а чрез ласките се превръщаха в инструмент за съприкосновение с живота на другите. Това бяха скромни, смирени, безлични ръце, бледи като слоновата кост, върху която лежаха, защото ги бях лишил от слънце, труд и радост. И все пак бяха предани слугини; бяха ме хранили, когато с музика си печелех хляба; и започвах да осъзнавам, че има някаква особена красота в това да живееш от изкуството си, защото можеш да се отърсиш от всичко, което не е свързано с него. Ръцете ми, Моник, щяха да ме освободят от вас. Щяха да могат отново да се протягат, без да ги насилвам; моите ръце освободителки щяха да ми разтворят дверите на отпътуването. Приятелко моя, може би е безсмислено да казвам всичко докрай, но през онази вечер доста несръчно, тъй както се скрепява с печат някой договор със самия теб, аз целунах двете си ръце.

Ако се спирам набързо на последвалите дни, то е защото усещанията ми засягат и вълнуват единствено мен. Предпочитам да запазя за себе си съкровените си спомени, защото бих могъл да говоря за тях пред вас единствено с предпазливостта на моята стеснителност, която прилича на срам, и защото ще излъжа, ако демонстрирам разкаяние. Нищо не може да се сравни със сладостта на поражението, което се очертава като окончателно: през онези последни слънчеви дни на есента във Виена в захлас преоткрих тялото си. Моето тяло, което ме лекува от присъствието на душата. От мен не сте виждали друго, освен страхове, угризения и съображения със съвестта, и то дори не само с моята, ами и с тази на другите, която приемах да ме ръководи. Не съумях или просто не посмях да ви кажа какво пламенно обожание ме карат да изпитвам красотата и тайнството на телата, нито как всяко от тях, когато се отдава, сякаш ми поднася късче от човешката младост. Приятелко скъпа, трудно е да се живее. Достатъчно съм градил нравствени теории, за да не създам други такива, и то напълно противоположни: твърде разумен съм, за да смятам, че щастието почива единствено на ръба на греха, и че порокът, както и добродетелта могат да дарят радост на хора, които не я носят у себе си. Само че аз многократно предпочитам греха (ако това е грях) на онова самоотричане, което граничи с лудостта. Животът ме направи такъв, какъвто съм, пленник (и така може да се каже) на инстинкти, които не съм избирал аз, но с които се примирявам, и това смирение, надявам се, по липса на щастие ще ми донесе покой. Приятелко, винаги съм смятал, че сте способна да разберете всичко, което е много по-рядко явление от готовността да се прости за всичко.

А сега ви казвам сбогом. С безкрайна нежност си спомням женската ви или по-скоро майчинска доброта: напускам ви със съжаление, но завиждам на детето ви. Вие бяхте едничкото създание, пред което изпитвах вина, но описанието на живота ми затвърди правилността на оценките ми за себе си; в края на краищата ми е мъчно за вас, но не се осъждам сурово. Предадох ви; не исках да ви лъжа. Вие сте от тези, които от чувство за дълг неизменно избират най-тесния и най-трудния път: не бих желал, събуждайки съчувствие у вас, да ви предоставя претекст да се жертвате отново. След като не съумях да живея по законите на приетия морал, аз се старая поне да живея в съгласие с моя: тъкмо в мига, когато отхвърляш всички принципи, не е зле да се въоръжиш със скрупули. Поех спрямо вас лекомислени ангажименти, които животът трябваше да гарантира: най-смирено ви моля да ми простите не за това, че ви напуснах, а че твърде дълго останах с вас.

Лозана

31 август 1927 — 17 септември 1928.

Към следващата част или към съдържанието

Маргьорит Юрсенар Алексий или трактат за безплодната борба (2)

Метаданни

Данни

Алексий или трактат за безплодната борба

Информация

История

Сваляне / Връзки

Маргьорит Юрсенар
Алексий или трактат за безплодната борба (2)