От половин час Алексей дремуцаше в „Каторга“ — една от ония долнопробни кръчми, около чиито входове стоят жени, които показват „живи картини“, а още от вратата те посрещат мошеници, които ти обещават най-весели забавления и щом се хванеш, те обират сръчно до голо. Графът беше седнал на умерено мръсна, но здрава маса в полумрака до стената, сред дим от лош тютюн, миризма на немити съдове и тихо бучене, съставено от равни порции пиянски брътвежи и улични ругатни. Алексей беше виждал много такива бордеи, но тоя тук може би беше носител на рекорда по долнопробност в света и извън него. Славата му беше толкова мрачна, че полицаите го заобикаляха и през деня, а нощем биха влезли само ако им разпореди сам господарят император, и то след като му ударят традиционните от три до пет водки за кураж. Може би заради това с течение на времето тая разбойническа бърлога със символично име се беше превърнала и в първа спирка за избягали каторжници, които търсеха начин да се легализират с подправени документи и бяха готови да платят за тях цена в широки и за местните мащаби граници. Точно с надеждата да срещне някой такъв окаян и готов на всичко беглец беше влязъл тук Алексей. Имаше и един стар спомен, но… той сега нямаше значение.

Маскиран с изтъркан сюртук, кърпени панталони и избелял каскет, които икономът му купи от битпазара, и с изкуствена брада от някакъв театрален реквизит, графът приличаше на странстващ просяк, който чака да се представи пред шефа на местната гилдия. В кръчмата беше полутъмно — имаше съвсем малко клиенти и светеха само три фенера и една свещ на тезгяха. От избраната позиция Алексей оглеждаше за всеки случай от време на време дискретно обстановката, отпиваше с едва прикрито отвращение от някаква водка, с която сигурно биха могли да се изтровят всички хлебарки в региона, и разсъждаваше за тъпото положение, в което се беше набутал сам.

Бяха изминали почти два месеца от случката в Сухарьовка и за това време бяха успели да се случат маса неща. Най-напред Костя и Володя отказаха да се включат в заговора. Графът предполагаше, че ще се случи така, но се почувства някак си предаден. Володя се оправда с болната си майка, а Костя заувърта, че с външен човек всичко става несигурно и че наемникът, дори и да го намерят, сто на сто ще ги предаде, защото такава е традицията в руските заговори. И сякаш да направят всичко необратимо, през една мъглява утрин двамата му приятели заминаха за фронта. Останал сам, Алексей беше обикалял безуспешно из безкрайните московски лабиринти на мизерията с надеждата да намери подходящ разбойник, на когото да възложи патриотичната поръчка. Като се изключат няколко сбивания, при едно от които едва не го убиха, нищо друго не успя да постигне. Наближаваше краят на годината, в заговора за спасяване на Русия все още участваше само той, а трябваше да мисли и как да се измъкне от фронта, защото възнамеряваше да сложи край и на ергенския си живот. Още на другия ден след онази нощ поручик Галицин разбра, че се е влюбил в Наталия и като държан на въже иска да се ожени за нея час по-скоро. Но мисълта, че светът — какъвто го познава — в най-скоро време ще рухне, непрекъснато тровеше дните му. Дори и в моменти като този, когато трябваше да се съсредоточи върху всички опасности и да следи разбойниците наоколо да не му изпразнят джобовете, като за удобство преди това го претрепят в набързо скалъпена кръчмарска свада.

„Няма от какво да се боя. Пищовите ми са отлични. Имам и резервни пълнители. Винаги мога да избия половината кръчма и да се измъкна… Не, аз без съмнение съм луд за връзване — помисли Алексей. — Само ненормалник може да поиска да се жени в такъв момент. Какво мога да й предложа? Спокойствие и сигурност? И как ще живее тя с такъв… самотен заговорник — подсмихна се той наум. — Само че имам ли друг избор? Какво може да се очаква от тая наша огромна маса бедняци при тяхната изумителна, отчайваща, съсипваща мизерия. Ако не я бях виждал с очите си толкова пъти, може би щях да си мисля, че тъжната приказка за малката кибритопродавачка… или оня разказ на Достоевски са… само да ни просълзят и да ни извисят нравствено. Така е. Няма как да не се прихванат откачените теории на тия обесници. Почвата тук е невероятно благодатна“ — помисли графът за болшевиките с омраза, впрочем както обикновено напоследък.

Но още преди да довърши размислите си за обесниците, Алексей трепна: в кръчмата влезе нов посетител. Беше русоляв сивоок мъж, среден на ръст, с избелял шинел и фуражка с изтъркана кокарда. Приличаше на гимназист, изкарал повечко години в последните класове. Сякаш беше избягал от час, но от по-далечно място, където, изглежда, бе прекарал дълго — и фуражката не можеше да скрие, че там, откъдето идваше, подстригват клиентите си^[1] по характерен начин.

„Я гледай — каза си графът, — избягал каторжник. Мокър е… сякаш току-що е преминал Лена. Изглежда навън е заваляло. Най-после ми провървя.“

Мъжът с фуражката седна на съседната маса, сервитьорът му тропна питие в нащърбена глинена халба и изчезна сякаш завинаги. Алексей зачака. Нещо трябваше да се случи. Пришълецът от далечните сибирски простори не беше дошъл тук заради интериора.

Половин час мина, а надеждите му все още не се оправдаваха. Графът тъкмо се чудеше дали да не потърси някакъв банален повод за запознанство, когато от вътрешността на кръчмата се появи тип с характерен дълъг белег на лицето и се доближи до масата на пришълеца.

— Носиш ли остатъка от мангизите? — прохриптя белязаният.

— Да — каза беглецът.

— Колко са?

— Петстотин, както се разбрахме.

— Добре, блядь. Давай ги.

— Не. Най-напред — паспорта.

— Както искаш. Почакай тука.

— Ще почакам. Това го умея — каза беглецът.

Белязаният се завъртя и забърза към дъното на кръчмата. След няколко минути от тъмнината излязоха още трима юнаци и се насочиха към масата на пришълеца. Той се изправи веднага, но закъсня и екипът за бързи поръчки го обкръжи. Всеки от тях извади някакво оръжие за кръчмарски бой — двама имаха боксове, третият измъкна къса верига, а типът с белега размаха доста ловко дълъг нож.

— Дай сухото, и ще отървеш кожата — каза той.

— Без пари съм пак пътник — отговори пришълецът и извади самоделна кама, но онзи с веригата го удари по ръката и оръжието отхвърча. Едва ли му оставаше много до последната спирка.

В същия миг Алексей скочи, блъсна масата и в ръцете му се появиха двата пищова. Направи го чисто импулсивно, в прозаичен порив на солидарност и защита на изпаднал в беда човек.

— Не мърдай — извика той. Гласът му беше стряскащо изразителен.

— К’во ще направиш, ако мръднем? — полюбопитства типът с белега, но като първа мярка прилепи острието по дължината на ръката си.

— Ами ето това — отвърна графът и гръмна с лявата ръка към свещта на тезгяха. Пламъкът угасна, а по земята се разлетяха парчета от строшен съд. — Останаха още тринайсет патрона — каза той. — Нали знаеш, че тринайсет е фатално число?

В дъното на кръчмата някой се раздвижи.

— Кажи на хората си да се оттеглят бавно и обещавам, че няма да ви изтрепя.

— Добре, спокойно. Прибирайте се — каза белязаният и обесниците му се заотдръпваха.

— Да тръгваме — кимна графът на непознатия. — Всеки миг може да им дойдат подкрепления.

Пред вратата той се спря за миг и подвикна.

— Който от вас може, да брои до петдесет. Дотогава да не сте мръднали. А някой е излязъл, а съм го угасил като свещичката. — Да изчезваме — обърна се Алексей към непознатия, двамата се измъкнаха от разбойническото гнездо и бързо потънаха в дъждовната нощ.

* * *

— Имате ли някъде подслон? — попита графът, докато се отдалечаваха почти тичешком от „Каторга“.

— По-скоро нямам.

— Как се казвате?

— Никита Николаевич Мизинов — отговори с готовност спътникът му.

— Аз се казвам Алексей Романович Галицин. По стечение на обстоятелствата съм граф, но вие не обръщайте на това внимание.

— Подозирах, ваше сиятелство.

— Казвайте ми Алексей.

Останалата част от пътя мина в мълчание. И без думи двамата избираха по-неосветените части на улиците. Имаха и късмет, че не ги срещна някой любопитен и достатъчно трезвен полицай.

— Стигнахме — каза най-накрая графът и се огледа. — Влизайте.

— Няма смисъл да ми говорите на „вие“ — каза Никита в антрето. — Там, откъдето идвам, учтивата форма е непозната. Аз постепенно свикнах с по-интимни обръщения.

— Дмитрий Павлович, моля ви да приготвите някакви сухи дрехи за госта ни — обърна се с усмивка Алексей към изникналия изпод земята иконом. — И нещо за вечеря за двама ни.

— Веднага, ваш сия’с — отговори той и изчезна.

— Имате стойка на военен — каза графът, когато влязоха в стаята с библиотеката.

— Бях кадет, преди да стана каторжник — отговори Никита и се огледа. — Имате доста книги. И обръщението на „вие“ наистина ме кара да се чувствам неудобно.

— Добре. Разгледайте ги, ако искате, докато чакаме — каза Алексей и двамата се засмяха. — Тук можете да проследите цялата ни литература. Веднъж мярнах дори „Кочубей“ и „Казашка шапка“.

Никита го погледна — стори му се, че домакинът му спомена заглавията с насмешка, но не успя да разбере и се доближи до книгите. Графът видя как ги докосна — с особен жест. Сякаш бяха част от далечен спомен и искаше да се убеди, че са истински.

— Я — каза той като разгърна един том с луксозна подвързия, — това не е ли първото издание на „Червено и черно“ от 1831 година?

— Да, само че то е от ноември 1830-а — каза Алексей, — но на титулната страница е била отпечатана 31-ва година.

— Не знаех. Тук сигурно има маса първи издания.

— Ами да. Повечето са такива. Събирани са поне пет поколения. По традиция в рода ни говорим доста езици и сме с либерални разбирания. Тъй че тук има книги за всеки вкус. Въобще, библиотеката ми е ценна от всяка гледна точка — каза Алексей и се усмихна.

— Виждам, виждам — каза Никита и извади един тъничък том с надпис „Комунистически манифест“. — За това може здраво да си изпатите.

— Няма опасност. Полицейският пристав е един от малцината, които ми дължат пари. Пък и той на немски знае само отбрани ругатни — засмя се графът и добави: — И не се безпокойте, присъствието на тази книга тук не е заразно, защото аз не споделям идеите в нея.

— Тези идеи осмислиха живота ми в Сибир, графе. Без тях не зная какво щеше да се случи с мен. Може би щях да се побъркам, да се пропия или да поема обичайния път на руски разбойник. Само мисълта, че бъдещето ни може да се изгради върху правдата, ми даваше сили.

— Да, „правда“ е хубава древнославянска дума. Само че коя по-точно — правдата-истина или правдата-справедливост?

— Справедливостта — каза, без да се замисля, Никита. — Кесаревото — кесарю, божието — Богу.

— Не мислите ли, че тоя начин на преценка е по-скоро по силите само на Иисус?

— Не знам, не съм го срещал.

— Аз съм го виждал.

Никита замълча — може би от неудобство.

— Германците ми помогнаха. Снарядът, който ни изпратиха за подарък, ме зашемети за половин час. Обаче аз виждах всичко отгоре — как лежа до буцата, която ме трясна по главата и как войниците се щурат край мен. Беше много интересно. После пристигна полковият лекар, пиян както винаги, и започна да ме пръска с вода. Като нямаме медикаменти, можеше поне да ми намаже цицината със спирт. Но той не иска да го разхищава безсмислено. Тогава видях някаква бяла светлина, от която изплува млад мъж. Отнякъде знаех, че това е Иисус. Заля ме едно неописуемо приятно чувство. Зарадвах се, че това ще е краят на мъките ми, но той ми каза, че имам още задължения и трябва да се връщам. И уж беше с някакъв особено мек и топъл глас, но веднага почувствах, че не мога да не се подчиня. Мотая се по долния свят вече маса време оттогава. Чудя се защо. Тук няма особено много неща, които да ме привличат неудържимо.

— Значи и на вас тоя свят не ви харесва.

— Разбира се. Не трябва много остър поглед, за да видиш социалната пропаст между нашите селяци, заплашително растящата маса от паупери, която вие наричате работническа класа и онова, което всички наричат дворянство. Това противопоставяне не може да не доведе до жестоки сблъсъци, както вече неведнъж е ставало. На всеки ще му дойде наум, че нещо трябва сериозно да се промени. Може би трябва нов подход в управлението на царството ни. Само че вие сериозно ли споделяте идеята, че ще с това трябва да се заемат безбожници, на които и грамотността невинаги е доказуема? — подсмихна се Алексей.

— Те могат да се научат да управляват, така както могат да се научат и да пишат.

— Но тогава дали ще искат да са селяни или пролетариат? И дали всеки може да се научи на всичко? Мислите ли, че аз мога да се науча да пея като оперно сопрано или поне да летя сутрин преди закуска?

— Надявам се, че не можете да ми докажете и обратното — засмя се Мизинов.

— Знаете ли, когато следвах във Франция, ми попадна една работа на Николай Иванович Лобачевски^[2]. Докато търси отговор на един основен проблем в геометрията, той променя петата от познатите аксиоми на Евклид — онази за успоредните прави. И получава нова геометрия, в която сумата от ъглите в триъгълника вече не е 180 градуса, а по-малък, представете си. Разсъжденията му са логически безукорни. Това означава, че можете да докажете каквото си искате, стига да промените по подходящ начин постулатите, от които изхождате. Не мислите ли тогава, че въпросът не е в доказателството?

— А в кое?

— В това дали вашата теория може да се реализира на практика. Да се върнем само за момент на един от вашите основни постулати — този, че ще управляват милионите работници и селяни. Най-напред вие сигурен ли сте, че те ще го правят по-добре от сегашните ни владетели? Това е наука, която се усвоява трудно. Не ви ли се струва, че за това са необходими специални качества — както за математиката и физиката, да речем. Или, защо да навлизаме в тия трудни материи, например като за ездата или играта на шах.

— Не съм се замислял за това, графе.

— Сега като се замислите, не се ли сещате за някой от вашите познати, който е стрелял по-добре или е въртял сабята по сръчно от вас.

— Да, имаше двама такива.

— Ако обобщите тоя свой опит, има много хора, които се справят по-добре с управлението на предприятия или имоти. Ще ги познаете веднага — обикновено те имат повече пари от останалите. Най-добрите са големите богаташи. Какво е попречило на останалите също да забогатеят като тях? Във вашите книги няма отговор на такива на пръв поглед прости, но очевидно важни и дори може би съдбоносни въпроси.

— Аз съм чел твърде малко, графе. Там, където бях, нямаше литература по тия високи материи.

— Да, но в замяна тук при мен можете да наваксате. На първо време можем да си изясним дали една въображаема власт на милиони лаици в политиката и икономиката ще е по-добра от властта на ония, които управляват големи и свръхголеми предприятия професионално и имат дебели, натъпкани догоре с доказателства и пълномощия за дейността си портфейли. С парите се управлява.^[4] И който го може повече от другите, успява да събере повече от тях. Не знам дали сте се замисляли над това.

— Не. Но в древността гражданите са вземали решенията за общността си с гласуване на агората. Демокрацията и републиката не са измислени от вчера.

— И тук може да поспорим, защото републиките винаги са завършвали с империи или са загивали от нашествия. Във всички случаи си мисля, че едно е особено важно.

— И кое е то?

— Необходимо е да сме сигурни, че от вашия набор аксиоми ще следва правилният избор за действие. Ето това е важно.

Графът искаше да добави „и дали властта, основана на тях ще е достатъчно морална“, но се въздържа, за да не засегне новия си познат.

— И кой може да ни каже това?

— Може би поне здравият разум, ако ни е напуснало чувството ни за хумор — каза Алексей и Никита Мизинов се разсмя. — Добре, нека да оставим книгите и да видим какво е приготвил за хапване тукашният домашен джин.

* * *

— Ако не сте уморен, можем да минем в хола и да поговорим на чаша хубав коняк — каза Алексей, когато вечерята привърши.

Холът беше класика — един от онези, в които архитектурният простор съжителства с уюта на старинните мебели и кожените кресла край задължителната разпалена камина, поддържана от невидими като духове майордоми. В такива холове по традиция някой свири на китара старинни романси:

Ты грустишь все о чем? Не о прошлых ли днях,

Полных неги, любви и привета?^[5]

чуват се тихи разговори, примесени със звън на бохемски кристал, студът отвън изглежда само като игра на ледени цветя, а революцията е някакво далечно и безинтересно занимание за вманиачени неудачници, от които обитателите са защитени надеждно от дебелото прозоречно стъкло.

— Любопитно ми е дали и конякът е връстник на библиотеката — засмя се Никита, когато седнаха до малка виенска масичка и домакинът наля Bisquitte в дълбоки венециански чаши. Беше усетил, че започва да завижда и му стана малко неудобно. А си мислеше, че в Далечния север вече се бе научил да гледа с присмех буржоазния разкош.

— У нас е като на фронта. Участващите в събитията бутилки загиват млади — подхилкна се Алексей, настроен на съвсем друга вълна. — А вие успяхте ли да участвате в стрелбите? Аз например си погърмях на воля с мортира. Весело си прекарвахме.

— Последния път, когато гръмнах, беше по ротния ми, преди да замина на север — каза Никита. Дразнеше го тоя изтънчен стил на разговор, но против волята си влизаше в тон с графа.

— И какво стана?

— Убих го.

— За това не пращат на каторга.

— Нямаше време да търся секунданти — усмихна се криво Мизинов.

— Значи това било. И как успяхте да избягате?

— Помогнаха ми мои… другари.

— Разбирам — подсмихна се Алексей. — Те ли ви направиха привърженик на идеите от малката книжчица, за която преди малко говорихме?

— Да. Но аз и преди това не съм се чувствал добре сред роялисти… Моля да ме извините за нетактичността.

— Надявам се, че вие и вашите… другари не възнамерявате да ме експроприирате.

— Не, аз мисля, че вие доброволно ще ни дадете парите си — отговори Никита и двамата се засмяха.

— А вашите… другари защо не ви помогнат и тук?

— Всичките ми опити да се свържа с хората, които ми посочиха, се провалиха — скри част от истината Мизинов. Беше намерил една от явките, но в Далечния север бе научил, че от това да показва пред хората къде крие парите си, е по-опасно само ако издаде намеренията си.

— И все пак тук нямате ли някой близък?

— Може да се каже, че не. Аз съм от Питер. Нямам родители. Майка си въобще не я помня, а баща ми почина, докато траеше процесът. Може би от срам. Тук имам сестра, но нея не я броя за роднина. Тя е омъжена за племенника на някакъв… генерал-губернатор — Никита сякаш потърси по-обидна дума от генерал-губернатор, но такава в руския нямаше. — И направи всичко възможно да не опетни честта му. Сигурно вече е забравила и името ми.

— Какво смятате да правите?

— Не зная. Опитвах се да намеря фалшив паспорт. Единственият резултат от това търсене досега е нашата среща в оная дупка. Но може и за това да съм дошъл — да се срещна с вас или… с провидението.

— Е, чак пък толкова.

— Графе, преди малко не исках да прекъсвам вечерята, но сега мога да ви кажа: няма да забравя, че ми спасихте живота.

— Мога да ви помогна и в новата му част. Ще намерим паспорт, който ще е досущ като истински, с тая разлика, че ще е абсолютно менте — Алексей се засмя и замълча за момент.

— Няма да мога да го платя, графе. Тези разбойници ми взеха половината от парите.

— Нищо. Заплащането му ще е моя грижа.

— Ако направите този жест, аз ще съумея да ви се отблагодаря.

— Добре. В такъв случай можете да ми се отблагодарите още сега: в замяна ви предлагам да поразчистите сметките си с държавата. Виждам, че не сте особено възхитен от нея.

— Значи ще съм ви задължен два пъти.

— Не бързайте да ми благодарите. Във второто предложение има подводни камъни.

— Слушам ви.

— Ще ви дам възможност да премахнете главното зло в царството.

— Императора?

— Не. Той може да прави грешки, защото е нерешителен, а на моменти изглежда и слабоволев, но никога не е мислел злото на Русия.

— Тогава кой? Да не би министър-председателят?

— Не. Злият демон е друг.

— Остава само Распутин.

— Да, точно той.

— Изненадвате ме, графе. Той е обикновен интригант и използвач, влязъл случайно в кухнята на властта. Говори се, че има и някакви мистични способности, но доколко това е истина? Вярно, погледът му е хипнотичен, но това достатъчно ли е, за да се влияе съдбоносно върху бъдещето на Русия?

— Е, аз съм на друго мнение. Напоследък си мисля, че неговото отстраняване ще ни спаси от катастрофа. Това може и да е спорно. Приемете ли предложението ми, в духа на съзаклятието аз ще дам за общото дело и последните си двайсет хиляди рубли. С тях вие можете да се отдадете на кръчмарски запои или да ги изхарчите благородно в полза на пролетариата.

— Значи вие ми предлагате ролята на наемен убиец — Никита надигна замислено вежди — в името на спасението на Русия.

— Не е точно така, но щом предпочитате този израз…

— Защо не го направите вие, графе? Стреляте превъзходно. А като гледам, и вие сте ерген като мен.

— И тук, и в Питер ме познават прекалено много хора и охранката лесно ще надуши какво искам да направя — каза част от истината Алексей. — И така рискувам прекалено. Дори да успея във вашия вариант, ще се наложи да се махна оттук. Къде да отида? Не ми се живее във Франция — французите са републиканци, а аз съм монархист. С германците сме във война, а в Англия пък климатът е отвратителен.

— А Италия? Там климатът е мек, а местните жители са сърдечни и гостоприемни.

— Там трябва да си изкарвам прехраната с пеене, а аз не зная неаполитански и не мога да изкарам докрай нито една канцонета. Да не говорим, че нямам горно „до“.

Събеседникът му се засмя и поклати глава.

— Вие какво, да не би да харесвате тоя разбойник?

— Не. Не обичам двуличниците. Не обичам и тези, които действат зад гърба на другите. И направо мразя онези, които се поставят вместо закона или над него. Тъй че отговорът ми е по-скоро „да“, но за всеки случай нека да си помисля още веднъж.

— Добре, само побързайте, че ме чака работа и в имението. Тия селяндури нищо не правят като хората, без цял ден да висиш на главите им.

— И дядо ми е бил крепостен селянин, ваш сия’с — изимитира обръщението на простолюдието към графското съсловие Никита. — Самообразовал се е и достигнал дотам, че е пишел срещу някоя копейка прошенията на господарите от околията. Откупил се малко преди Царя Освободител^[6] да направи тази сделка безплатна. После пратил баща ми да учи в Париж и когато той се върнал, бързо станал дворянин.

— Виж ти, а аз се чудех откъде напоследък сред дворяните се появи такъв здрав селски манталитет — засмя се Алексей, а след него и Никита.

Не бяха врагове. Поне засега. А ако успееха да направят една завера и да премахнат Гришата Распутин, можеха да бъдат и приятели.

И защо не — в Русия са се случвали и по-странни неща.

* * *

Българската група пристигна в Москва без премеждия сутринта в осем. На гарата никой не ги очакваше. Вече бяха свободни — поне от контрола на нововоронежките другари. Помъкнаха куфарите с радостни предчувствия, натовариха се на три таксита и поеха към бленуваната гостиница.

В края на командировките винаги се икономисваха доста рублички от ниските цени в „Дон“. В Москва имаха предварително ангажиран второкласен хотел, но Божидар беше обещал, че няма да връщат спестеното с пот на чело на ония тупани от министерството, а ще нощуват в най-жадувания хотел от българските командировани — легендарният „Россия“. Цялата група чакаше приказния лайф.

Унесен в мечти, Божидар въобще не обърна внимание на поочуканата светлосиня волга — стар модел, която тръгна малко след тях, нито забеляза, че тя ги следваше неотклонно и определено професионално през целия път.

Не бяха успели да въздъхнат щастливо няколко пъти, и вече спираха пред олицетворението на могъщата Рус. Втурнаха се те с весела глъч към шикарните комнати, но… нямаше места. Казаха им го в очите на рецепцията. Руснаците може и да са на моменти жестоки, но иначе са прями и честни хора. В целия гигантски хотел нямаше свободно легло. Такива бяха фактите.

— Едва ли ще намерите свободни места и по другите хотели — обобщиха дежурните и за достоверност поклатиха глави.

Божидар щеше да попита дали не могат освободят една-две комнати, като изгонят няколко вражески шпиони, настанени извън женевските конвенции, но си затрая. Нямаше настроение за шеги. Влакът на Наташа трябваше да дойде в десет. После щяха да намерят хотел. Места нямало. Айде де.

Върнаха се на гарата. Обаче влакът не дойде.

„Кой знае по коя линия се е забил — помисли Божидар. — Слава богу, че са в Русия. Най-много да чакат някъде машинистът да поизтрезнее, а после той веднага ще тръгне в посока към водката. Руснаците са като компасчета. Ако беше българин, можеше да е закарал влака на конфуто си — върви, че го чакай, докато засади картофите.“

Но нямаше време да им се криви и да им се плези. Затова той организира вахта и тръгна към другарите от „Управление высотных домов“. По съвета на администраторката единствено там можеха да решат проблема с настаняването им.

Всичко се разпределяше централизирано, но все пак му се стори странно, че има организация, която разпределя десетките хиляди туристи в неизвестен брой московски хотели. „Може би е нещо като американската компютърна система за заявки на самолетни билети“ — предположи Божидар, докато таксито го откарваше към управлението, ескортирано от синята волга.

На стълбите пред сградата седяха две възрастни жени и по облеклото им личеше, че чакат от дълго време — толкова беше овехтяло.

— Това ли е управлението? — попита инж. Къбоков.

— Място в хотел ли търсите? — напипа веднага същината на проблема една от жените.

— Да.

— Няма места — каза другата. — Ние чакаме тук от два дни.

— Другите не издържаха и си тръгнаха снощи. Само ние останахме — каза първата.

— Надявахме се — почивен ден е, пък и като сме само ние… Ама на — няма.

— Как така няма да има места? Сега ще намерим — каза Божо.

Той си представи огромния град, пълен с дебели, охолно живеещи московчани. Московчани не бяха дебели, но другото по му вършеше работа. Представи си, че двете женици са дошли от Рязанска губерния да купят от великия град нещо рядко срещано — например салам. Те обикновено затова идваха. В Рязан бяха загубили технологията за производство на този продукт и вече не го произвеждаха. Дошли са те да купят, но на, московчани не ги пускаха. Сякаш бяха „немецкие захватчики“, а не мирни сънароднички, дошли с туристическо-покупателна цел. Видя несправедливостта и реши, закопня, закле се да помогне на двете женици с цената на всичко. Затова инж. Къбоков се втурна устремно по стълбите към компютърната зала. Нагоре, нагоре… Ето че стигна задъхан. Зала и компютри нямаше, но имаше гише с прозорче и дежурен. Беше облечен в сив костюм, а физиономията му приличаше на формуляр за настаняване.

— Няма места — каза дежурният, като уцели точно момента, в който Божидар си отвори устата.

— Как така няма места? — изразходва глупаво Божидар събрания въздух. — Ние сме от България.

Нямаше начин да не откликнат, като разберат братския характер на посещението.

— Щом сте от България, идете в хотела на посолството си — отреагира спонтанно братският супервайзър.

— Как е възможно в цяла Москва да няма свободно легло? Поне за двете женици, които чакат долу, трябва да намерите.

Каза го гордо и достойно. Като Демостен пред атинския народ. Не, не е това. Като американски президент пред ония тулупи от Долната камара. Това пък откъде ни дойде наум? Като болшевик в руската Дума. Ето, това е.

— Не си пъхайте носа в чужди работи. Може да има неприятни последствия — каза супервайзърът и го изгледа. После внезапно стана и — прас! — затвори прозорчето. Направо му отсече главата.

Руснаците почти бяха осъществили хитрата идея на Калигула: народът да има само една глава, за да може да си я клъцне с един замах. Трудно му било на човека да измисли механизъм, който синхронно да отсича хиляда глави. По онова време всичко било изостанало и примитивно. Затова си мечтаел простодушно за такъв… обединен, може да се каже, народ. Две хиляди години по-късно кремълските гении бяха решили проблема и бяха измислили за цяла Русия система от малки московски прозорчета. Каквото и да поиска да прави народът — да пътува, да си намери стая в хотела, да получи отпуск, да му отпуснат заем, да постъпи на работа или да си купи билет за хокей — каквото и да се опита да направи, рано или късно ще трябва да застане пред някое от тези прозорчета. Подаде си народът главата през прозорчетата, и — прас!

Много сладко.

* * *

През това време на някои хич не им беше до смях.

Наташа пристигна към два следобед, когато народното недоволство беше стопило симпатията на мъжката част от групата към страданията на не чак толкова младия инж. Къбоков. Сами можете да се досетите, че когато Божидар видя Нат, слънцето огря тъпите московски улици. А може да ви дойде наум и по-идиотско сравнение.

Важното е, че двамата тръгнаха ръка за ръка из хотела, който бяха запазили за групата още в Нововоронеж, да разпитват къде може да пренощуват. И скоро попаднаха на следа. „Що не отидете до «Космос» — каза портието. Там винаги има места.“

И Божидар му даде три рубли.

Яхнаха пак три таксита и полетяха. След тях полетя и светлосинята волга. Но то като погледнеш — московските волги бяха най-вече светлосини, сиви, бели, а също бежови. Имаше и черни, но те се виждаха рядко, профучаваха в най-лявото платно и изчезваха внезапно срещу забранителния знак в някоя еднопосочна улица. „Хъ — помисли Божо, — ако отново я видя, ще пратя по шофьора много поздрави за Юрий.“

След петнайсетина минути пред тях извиси снага великият хотел. Приличаше на феодален замък на фона на хижите на крепостни селяндури наоколо.

Портиерът се запъна, но само докато видя паспорта му. Не бяха руснаци — значи можеха да влязат. Каза му „Пожалуйста“ и отвори вратата.

В хотела беше тихо като в катедрален храм. Те и размерите на фоайето бяха от този порядък. В дъното, на пет минути бърз ход, любезно ги очакваха три администраторки. Те стояха самотно в пастелно кремавите си униформи и ги гледаха с интерес.

— Има ли свободни легла? — зададе Божидар най-тъпия си въпрос. То си личеше, че хотелът е празен.

— Има, разбира се. Колкото искате — каза средната от тях и даже малко се обиди от недоверието му.

— А апартаменти?

— И апартаменти има, по сто и четирийсет рубли.

И добави, сякаш от притеснение, че цените ще ги уплашат:

— В цената е включена и шведска маса за закуска. Тя продължи и Божидар чу за плувния басейн, сауните, панорамния ресторант и други невиждани неща.

„Ето ги чудесата на Шехерезада“ — помисли поетично инж. Къбоков. Парите не го събаряха. Беше се подготвил да раздава министерските авоари като обущаря Маруф^[7].

— А може ли да поръчаме и някакъв джин или слуга на пръстен, за да му заповядваме? — пошегува се той и о, чудо — администраторката загря и се усмихна.

— Имаме всякакви духове. Щом искате, ще ви осигурим — добри, лоши — каквито пожелаете. Ще заплатите накрая преди тръгване.

Групата радостно се разшумя, запопълваха се бланки, заизваждаха се паспорти и разноцветни банкноти. Настаниха ги така, както всеки пожела. В радостната суматоха никой не си направи труд да проверява колко души са настанени и колко се качват към стаите. На етажа, като във всеки руски хотел, имаше етажен цербер, но бюрото беше с кокетен светъл фурнир, а церберът беше приел образа на миловидна рускиня. Тя бегло погледна към двамата, връчи ключа на Божидар и деликатно се осведоми дали искат нещо по-специално.

— Да, после може би — отвърна той и й даде цял червонец^[8].

„Този, изглежда, е някой министерски копелдак. Че и любовницата си мъкне“ — помисли миловидната рускиня. Когато вратата на апартамента се затвори, тя вдигна телефона и докладва на администраторката, че е настанила новите гости, но не й спомена, че в апартамента има жена. Защо да я безпокои? Такива са чужденците — недисциплинирани. Ходят по нощите из стаите, закъсняват, губят си пропуските, нарушават час по час правилника… Но имат червонци. А както е казал един български поет, „Щом имам аз — това значи да има за теб. Щом имаш ти — това значи да има безброят“. Да, тя скоро щеше да има безброй червени червонци. Какво щеше да ги прави ли? Ами можеше да си купи… или щеше отиде на… защо пък да не… И проводнйцата^[9] на етажа се унесе в мечти.

А какво ставаше през това време в апартамента?

Никога няма да узнаем.

* * *

Малко след като светлосинята волга отмина „Космос“, до него спря бежова жигула. От нея излезе млад русоляв мъж на трийсетина години, с дънки и синя риза, който заразглежда хотела, сякаш беше дошъл от някоя залюхана република да се любува на московските прокапиталистически забележителности. Той доближи портиера и запита със скучаещ вид:

— Има ли свободни места?

— Имате ли резервация? — зададе контравъпрос портието и го изгледа подозрително.

Младият мъж извади от джоба си три рубли, портиерът се огледа за чекисти, които следят подкупни служители, но нямаше, прибра трояка с отработено движение и отвори вратата.

— Заповядайте.

Младежът влезе и тръгна делово към рецепцията. Там настаняваха някаква българска група, той изчака, докато братските туристи си вземат ключовете, като незаинтересувано слушаше бърборенето им.

— Какво обичате? — попита го любезно дежурната.

— При вас да има румънска група от Плоещ?

— Не, не е идвала.

— Благодаря — каза младият мъж учтиво и си тръгна.

— Разбра ли дали остават тук? — попита напарникът му, когато влезе в колата.

— Зная и на кой етаж са.

— Наташа с него ли беше?

— Качиха се заедно нагоре — каза русолявият и изгледа спътника си насмешливо. — В момента може би се оправят. Искам да кажа оправят багажа си.

— Затваряй си устата — каза напарникът му и в погледа му нямаше нищо хубаво.

* * *

— Другарю полковник, капитан Щербаков се явява по ваша…

— Влизайте, Юрий, влизайте — меко и със симпатия, доколкото беше позволено от устава, каза полковник Василий Василиевич Панкратов, шеф на отдела за проследяване на чуждестранни граждани към Второ главно управление на КГБ, известен още с прозвището Стария. Той си беше точно стар кадър не само на управлението, но и на могъщата институция като цяло. Беше един от малцината, преживели всички чистки в КГБ за период от трийсет години, което можеше да се смята за абсолютен рекорд от всякакъв характер. Полковникът беше прекалено зает, но напоследък между две проследявания все по-често работеше и над един не по-малко важен проблем. Това беше един гълъб, който под прикритието си на символ на мира непрекъснато кацаше върху бронзовата глава на Феликс Едмундович^[10] от площада срещу прозореца на полковника и с отвратителен буржоазен маниер цвъкаше върху нея, а по този начин, бихме казали, и право в душата на стария чекист. Той беше измислил вече поне седемнайсет начина да се отърве от тоя ренегат, но го спираше опасението, че ще трябва да дава обяснение пред началството, ако случайно вместо проклетия гълъб уцелеше някой московски гражданин или — не дай си Боже — засегнеше непоправимо статуята. Тъкмо беше намерил едно сякаш приемливо решение, и ето че го отвличаха. Затова той с прикрито по разузнавачески раздразнение попита новоназначения капитан:

— Как пътувахте?

— Нормално — отговори Юрий и се огледа.

Бюрото на полковника беше професионално почистено от всички материали, които можеха да издадат характера на напрегнатата му дейност, но си личеше, че началството е заето и не го вика, за да се осведоми дали тия мундари от вагон-ресторанта не са забравили да изстудят достатъчно водката.

В ъгъла на стаята до малка масичка се беше разположил мъж с уморено мургаво лице и кестенява, вече прошарена коса. Приличаше на човек, който си е поръчал пиене в скапана кръчма и вече съжалява, но няма как да се откаже, защото от глупост е платил предварително.

Запознайте се с вашия пряк началник, подполковник Генадий Серафимович Никулин — каза Панкратов.

Юрий се усмихна наум, защото шефът му не само носеше фамилията на известния комик^[11], но и външно си приличаше с него. Ръкуваха се и Генадий Серафимович се загледа в Леонид Илич, който кротко си висеше в рамка отсреща на стената.

„Май шефът ще е разговорлив колкото портрета“ — помисли Юрий.

— Сядай, сядай — премина радушно на ти Панкратов и сам зае председателското място. — Генадий Серафимович ще те запознае по-подробно с работата ти, но аз искам да ти кажа най-напред, че тук вече няма да изпълняваш роли под прикритие. Ще се занимаваш с други разнообразни задачи.

Юрий тихичко изруга наум. Незнайно защо беше загубил артистичната си кариера. Началството бе решило, че вече няма работа в Пето главно, където се бореше с идеологически врагове и тоя позор за нацията — дисидентите. Той посрещна с облекчение новината, че няма да работи в отдела, който всичките му приятели по-скрито или по-явно не харесваха, но се разстрои, че вече няма да дремуца по книжните пазари и да чака някой бъдещ Солженицин да се появи, търсейки храна за свободолюбивия дух на ненаписаните си книги. Работата изненадващо му беше допаднала. Търговията със забранена литература беше интересно занимание, той се беше увлякъл и — с неочаквания си талант в сделките — неусетно си беше събрал доста голяма библиотека. Може да се каже, за държавна сметка. Но бившият му шеф днес сутринта му бе казал, че отделът има други планове за него и затова го местят… временно. А когато му дойде времето, отново ще се върне на поста си. Това звучеше съвсем като характерен лайтмотив при изпадане в немилост. Можеше да е и обещание за повишение, но едва ли.

— Е, да си прави човек библиотека, е също занимателно, но… вярвам, че ти ще намериш тук не по-малко интересни преживявания — подсмихна се Василий Василиевич. — И не се стряскай — допълни той, като видя как новият член на екипа не успя да прикрие стъписването си, — аз не съм капитан Бити^[19]. Нали виждаш, полковник съм — ухили се шефът.

„Хъ, виж ти“ — позволи си да си помисли кап. Буйновски и му стана ясно, че полковникът не само е опасно начетен, но и при подходящ случай ще го полее с роден бензин и ще му драсне чекистката клечка или там каквото изисква в подобни случаи инструкцията по отстраняване на четящите упадъчна литература съветски разузнавачи.

Поговориха още малко, после Василий Василиевич се изправи, Юрий и Никулин незабавно го последваха — съответно с облекчение и видимо нежелание — и тръгнаха да разглеждат първото задание.

А то беше пълна скука. До края на седмицата трябваше се ориентира в нездравословната за съветския строй среда от чуждестранните туристи, които отсядаха в „Россия“, „Космос“, „Метропол“ и още няколко подобни. Там, търпеливо като пчеличка, трябваше да разузнава всевъзможните капиталисти, а също онези братски командировани, които заемат стаи, без те да се полагат на ранга им, харчат пари от контрабанда на дънки и тужурки и имат очевидни буржоазни уклони. И както се случва в третокласните романи, първите, на които попадна, докато събираше информационен медец за новия началник, бяха българските търговско-идеологически диверсанти от хотел „Космос“.

Капитанът тъкмо излизаше от ресторанта, където беше влязъл, за да се натопи в желираната материя на прокапиталистически мислещите чужденци, когато видя българската група на рецепцията. Добре, че имаше бързи реакции и успя да се дръпне зад колоната.

Юрий започна съвършено незабележимата си за Божидар и спътниците му работа и веднага забеляза, че неговият обект се придружава от забележително красива жена.

„Виж го ти, тоя юнак“ или по-точно „Я гледай какви мадами имало в тоя пасьолак“ — отбеляза почти приятелски Юрий. След това на своя глава му постави опашка от двама току-що завършили лейтенанти от екипа — единия, Костя, в сив безличен съветски костюм, а другия — Володя, в купени на „талкучката“^[21] от случаен арменски другар дънки „Super riffle“ и ловешко кожено сако, изпълнено по оригинални чекистки кройки.

* * *

Изпреварвайки малко събитията, може да кажем, че сътрудниците на капитана веднага забелязаха опашката след обекта.

Юрий нямаше как да не се досети, че бежовата жигула е във връзка точно с красивата жена и че някой иска да вгорчи медената седмица на симпатичния български букинист и идеологически диверсант.

Естествено, докладва веднага на Генадий Серафимович. Той, от своя страна, имаше един приятел с бежова жигула със същия номер и за всеки случай провери от един уличен телефон да не би… И понеже би, не се впусна в досадни подробности, а само каза на своя приятел да внимава. Оня даже малко се засегна и също му каза да внимава, защото тоя български хулиган е доста агресивен. После гласът му се стопи в московския мрак.

Той не допълни „и опуха яко племенника“, но то старите приятели се разбират от половин дума.

Ситуацията беше сложничка. Трябваше да се постарае важният край на нишката на разследването да не доведе до него самия. Другият край на тая нишка водеше право към гнездото на антисъветските оси мафиоти, а оттам при едни къде-къде по-големи и вече съвсем съветски стършели, за които на другаря подполковник не му се и мислеше. В такъв случай го очакваше бързо пенсиониране поради тежко заболяване, което можеше да бъде придружено и с едно бързо развиващо се умиране. Затова късно вечерта подполковник Никулин направи няколко ясно разбираеми мъгляви намеци на младия Юрий, но той, вместо да си седне на разузнаваческия задник, каза с типично хрисимо служебно изражение:

— Аз за всеки случай ще пусна официален доклад за българската група, нали така е редно, другарю подполковник?

— Добре — отговори същият и си помисли, че ненапразно са изгонили тоя напорист капитан от другото управление. Не можеше да му каже в открит текст, че не е редно така. Какво щеше да си помисли новият подчинен, освен че в отдела постъпват нередно. Ами ако се водеше на щат и в някое съвсем друго управление и по-точно в оня отдел, където записват даже и само лекичко помислените мисли на непредпазливи подполковници? Така си беше. Ненапразно девизът „Подполковникът трябва да внимава много какво мисли, полковникът трябва да отгатва какво мисли генералът, а какво си мисли генералът е толкова секретно, че не знае никой, дори и той самият“ — беше девиз на всички подполковници в службата.

Друго нещо, което си помисли Генадий Серафимович в заключение, беше „ёлки-палки“, само че с други думи и в по-твърд чекистки вариант.

* * *

Никита Мизинов се прибра в нелегалната си квартира доста след полунощ. Графът му беше предложил да остане у тях, но той отказа. За да не попадне пред очите на някой скучаещ стражар, новият му приятел нае кабриолет. Помъчи се да се изкачи до стаята си безшумно, но къщата беше стара и стълбището проскърцваше на всяка стъпка. Тъкмо си мислеше, че е успял, когато, без да почука, се появи домакинът му Игнат Семьонич.

— Много късно се прибираш. Помислих, че пак са те окошарили — каза той от прага.

— Тая вечер ме обраха в „Каторга“. Бях дал на едни главорези предварително половината сума за паспорта и те ми направиха прост капан. Сам се набутах между шамарите.

— Как се измъкна?

— Спаси ме един… интересен тип. Може и да си чувал за него — граф Галицин.

— Да не би да е Алексей Романович Галицин?

— Точно така. Бях у тях. Доста поговорихме. И знаете ли — премина изненадващо на „вие“ Никита, — тоя граф започна да ми харесва.

— Той ни е класов враг — каза Семьонич. — Такива като него издълбаха пропастта между дворянството и трудовия народ. За какво говорихте?

— Предложи ми да убия Распутин. Каза, че ще ни даде двайсет хиляди.

— И ти какво, съгласи ли се?

— Не. Казах, че ще си помисля.

— Искам да ти кажа, драги, че Распутин струва много повече. Той работи за нас, не си ли разбрал? Никой не отблъсква така народа от самата идея на самодържавието, както той. Добре, че ми каза. Засега ще държиш връзка с него. Ще протакаш отговора. Искам да узнаеш кои са свързани с твоя благодетел.

— Той ми спаси живота. Не искам да го шпионирам.

— Ех, Никита, а твоите другари не ти ли помогнаха да се спасиш от заточение? И какво? На тях им дължиш само една благодарност, така ли? Пък и това, което е направил графът засяга само теб — твоето спасение, твоя живот и дълга ти. А революцията ще спаси целия ни народ. Затова в нея няма място за сантименталности. Или ние тях, или те нас. Ти нали искаше да действаш в нейно име? Ето, сега тя ти поставя задача. И може да се окаже, че това е по-важно, отколкото си представяш в момента. Разбра ли ме? — попита Игнат Семьонич и без да дочака отговор, тропна малко сърдито вратата.

Никита Мизинов остана сам. Изведнъж почувства умора и се излегна на сламеника. „Виж ти, значи това било да си революционер — помисли той. — На теория всичко изглеждаше малко по-различно. Високи цели, непреклонни методи… Но ето че се сблъсках с практически проблем. Какво пък, общото народно благоденствие на цената на едно малко, съвсем дребно приятелско шпиониране. И едно отново съвсем малко приятелско предателство. Няма нищо обезпокоително.“

Иронията го спаси от угризения, но само за малко. Постепенно мисълта, че ще изпързаля така гадно човека, който го отърва от сечивата на разбойниците от „Каторга“, го стегна сякаш в някакво душевно менгеме. Цялата идеална постройка започваше да не му харесва. Нещо в него му подсказваше, че от това, което се канеше да направи, нещо много важно, нещо, в което той дълбоко вярва, може да се срути. Да, всичко се свеждаше до това, кое е по-ценно. И на кого трябва да остане верен.

Никита Мизинов дълго лежа буден, вперил поглед в тавана, сякаш там можеше да прочете в тъмнината отговора на тези отдавнашни въпроси, зададени някога, макар и постфактум, край едно дърво с трудното латинско име Cercis siliquastrum^[22]. А може и да е било край оная безплодна смоковица.

Но тази нощ не беше нощ на отговори.

* * *

След като остави Никита сам да размишлява за битието и съзнанието, Игнат Семьонич излезе тихо и потъна в мрака на московските улички. Вървеше уверено и скоро се изправи пред вратата на къща, която с нищо не се различаваше от останалите, освен по червената връвчица за входната камбанка. Но вместо да я дръпне, той извади от джоба си три камъчета и ги хвърли през кратки интервали по стъклото на най-крайния прозорец. След малко вратата предпазливо се отвори, после проходът се разшири, колкото да мине нощният посетител и Игнат Семьонич влезе.

— Шалом — поздрави той непрогледната тъмнина вътре.

— Здравей Семьонич, влизай — отговори тъмнината на идиш.

— Здравейте, Ицхак Рябинович — каза на руски Семьонич.

След миг вратата се затвори. Уличката опустя и къщата притихна в пълзящия мрак, който се спускаше над столицата на огромната империя. В тоя късен час можеше да се види как тя се сгъстява край близката още по-тъмна сграда с непривичен за околния пейзаж силует. Всеки московчанин веднага щеше да разпознае в нея Голямата синагога^[23].

* * *

Матей Леви стоеше до прозореца и гледаше замислено покрайнините на Москва. Заради един свой съименник беше намразил малко името си, но много повече мразеше ония, които се опитваха да провалят плановете му. Имаше за какво да се безпокои. Рави Рябинович току-що си беше тръгнал, след като половин час му вдига кръвното с информация за — според него — много опасен заговор. С Ицхак си бяха поговорили отначало по някои… да, по някои старозаветни теми, но събеседникът му се държеше, като че ли беше дал пари назаем и късно се беше усетил, че няма да му ги върнат. „Рави, не го увъртай като евреин — се беше засмял кисело Матей, — ами кажи какво те мъчи.“ И тогава Ицхак му разказа за графа. Целият му род не беше стока, но точно тоя бонвиван и класен руски пройдоха беше върхът на гойската неорганизираност и безотговорност. Матей знаеше отлично финансовото му състояние или по-точно несъстояние. Една от ипотеките на известния на цяла Москва развейпрах беше от неговата банка. Той уволни некадърника, който го беше подредил така, но лошият кредит остана. Матей още по-кисело се намръщи. Сега тоя прахосник беше намерил отнякъде (сигурно от оная оса, великата княгиня) някакви жалки двайсет хиляди, с които се канеше да застраши планове за много милиарди. Защото с това, което беше намислил — да убие тоя сладострастник, гуляйджия и фанатик Распутин — можеше да заплаши най-тайния им и важен от всички текущи планове. Планът за унищожаването на Руската империя. Затова Матей, след кратък размисъл му даде петдесет хиляди. Ицхак щеше да задържи половината от тях — познаваше си човека. Но останалите, които щеше да даде на Семьонич за „нуждите на организацията“, пак бяха повече от парите, обещани от графа. Не трябваше да допусне точно „глупавите им червонци“, както той наричаше руските деньги, да провалят плановете им.

Матей дълго претегля обстоятелствата, преди да реши дали да уведоми Княза. Нямаше проблем да изпрати съобщение с неразгадаем шифър до един адрес в Париж. Но дали си струваше да го безпокои? Много хора се канеха да убият тоя размирен хлист. Един повече, един по-малко… В общи линии, ако убиеха Распутин, щеше да се разбуни руското стадо. Жив, той и така си го разбунваше. С негова помощ подготовката за вируса на комунизма^[24] вървеше в пълен ход. Още когато беше чул за откритието на своя сънародник^[25], Матей беше кръстил така учението на Мордохай и бе прозрял, че планът е да се зарази невидимо с него цялата гнила империя. Този, който управляваше света, вече почти го беше направил. Гоите вече бяха почнали да поемат заразата. Всичко се нареждаше. Нямаше смисъл да занимава господаря с глупостите им. Жив или мъртъв, Распутин все им вършеше работа. Сякаш Елой им го беше пратил. Нямаше как да не успее планът им. Щом Бог помагаше…

Той се обърна с тънка усмивчица към западната стена на кабинета си, където беше окачена хамса^[36] с надпис. Беше от самия край на Шема Исраель^[37]: Анй Адонай Елоейхей.^[38] — Аз съм Господ, Бог ваш. Под хамсата на специален постамент беше поставен сребърен шекел от времето на първото еврейско въстание.

Това беше богът на Матей Леви. Той не си беше сменил убежденията като своя древен безхарактерен съименник.

А гоите? Над тях Господ скоро щеше да излее отмъщението си. От начало над руските, а после и над всички останали. Онези, които оцелееха, щяха да им служат, както се полага на всички акуми. Разбира се, трябваше и да заменят навсякъде глупавите им пари с истински, осветени от техните свещени знаци. Но, всяко нещо с времето си.

* * *

Когато Божидар и Наташа излязоха от стаята, тя беше зачервена, а косата й — леко разрошена. Нарочно не я среса.

„Няма начин Лена да не забележи. Може да завижда колкото си иска. Никога няма да го има. Тоя път тя няма да успее. Божидар си е само мой“ — помисли си тя.

„Живеем в апартамент за двеста долара на вечер, като в роман на Ъруин Шоу — мислеше си Божидар. — Нищо, че не сме в Кан, Ница или Монте Карло. Нищо, че сме в «Космос» за пет дни, а не в «Карлтън»^[39] за фестивала и после докогато пожелаем.“

„Сякаш сестра ми или нейните приятелки ще бъдат някога тук — мислеше Наташа. — Какво от това, че костюмът му не е «Армани», а роклята ми не е «Версаче»? Сякаш три четвърти от нашичките правят разлика между haute couture^[40] и prêt-à-porter. И българска конфекция — засмя се тя наум. — И двете са на светлинни години от кошмарите в «торговые товары». А двамата с Божидар в момента сме на светлинни години от нашия кошмар.

Заедно сме. Цяло чудо е, но успях.“

„Хубави са тея рускини — мислеше си Божидар. — Като се върнем от града, щяла нощ ще се…“

— Довечера какво ще правим? — стресна го Нат.

Гледаше го и се усмихваше.

— Почакай и ще видиш — каза той и й прошепна нещо на ухото.

Започнаха да се целуват в асансьорната кабина. Нямаха капчица срам, а и не можеха да ги спират. Кой ще направи забележка на чужди туристи в соцдържава? Те носят валута. Тя е висшето благо. От нея няма по-ценно в интернационалното общуване. Самата дума го показва.^[41]

На рецепцията се беше изтърсила някаква италианска група. Бяха разхвърляли по земята куфарите си с чуждестранни етикети и пликовете с пиячка и цигари, купени от транзита^[42], и бръмчаха между тях, като че ли се канеха пак да сменят правителството си. Божидар чу любимия език и се поспря да послуша. Разбираше всичко и му стана неочаквано приятно.

— За какво си говорят? — попита Нат.

— Загубили са… — започна Божидар и чак тогава загря, че има проблем. — Загубили са някакъв куфар при ония шемети от Шереметиево. Преводачът им останал на летището, а тези измислени потомци на гордите римляни не знаят друг език, освен неаполитанското си наречие.

Бедата беше, че и дежурната на рецепцията разбираше от италиански колкото да им каже нещо от рода на „Аttenzione, attenzione, uno важно съобщименто“.

Половин час Божидар превеждаше синхронно от италиански на руски и обратно, че съветските митничари не са откраднали куфара, че не, преводачката не е задържана от КГБ, че могат да си сменят миризливите лирети незабавно и че той, ma certo и naturalmente^[43], е виждал София Лорен, чел е Данте, знае кой е Мацола^[44] и не е ял спагети. Накрая италианците мирясаха и тръгнаха да се разотиват по стаите си, като му обещаваха галавечеря в италианския ресторант, но той поиска вместо това да му изпратят картичка с изглед от Везувий и те се съгласиха.

Когато фиестата свърши, Наташа сияеше, а дежурната от рецепцията го гледаше, сякаш беше статуята на Давид от Донатело, ако разбирате какво искаме да кажем.

Вечеряха в „София“^[45]. След интернационалния следобед Божидар реши да приобщава Наташа към българския дух и гозби.

— Ти беше чудесен днес — каза тя, като седнаха, и щастливо се огледа.

Божидар се усмихна снизходително и скромно. Сякаш го бяха похвалили, че може да кара с крак реактора. Ами това влизаше в неговия етичен кодекс за най-необходимото. Така разбираше той нещата.

— Когато у сестра ми изброяваше езиците, които знаеш, си помислих, че малко преувеличаваш. Но ми стана хубаво, че й натри носа. А днес направо ме шашна. Как си научил толкова добре италиански?

— Научих го, за да разбирам текстовете на оперните арии — каза той и се засмя.

— Защо се смееш?

— Защото текстовете им са много тъпи — отговори Божидар и Нат също се засмя.

— Ти днес и на руски говореше много хубаво. Не знаех, че можеш да обясняваш на такъв цветист жаргон. И как разсмя дежурната… А италианците защо се смееха?

— Защото им разказах един виц на lingua furfantina^[46].

— Какво е това?

— Жаргон на мошениците.

— Откъде знаеш такива жаргони?

— Учих ги в затвора.

До тях доближи келнер с традиционния за българския вариант на тази професия вид на хайдутин, остави им един брой от менюто и тръгна да наточи сабите и ножовете.

— Шегуваш се, нали?

— Да. Не. Не знам.

— Ти си много странен, мили. Иска ми се да съм била с теб навсякъде. Наистина ли си бил в толкова държави?

— Se non e vero, e ben trovato^[48] — засмя се той.

— Преведи ми го — каза капризно Нат.

— Няма.

— Преведи ми го.

— Казах, че те обичам, а всичко останало не е важно — излъга очарователно Божидар.

— Хубаво ми е с теб. И съм гладна.

Божидар я погали по ръката и разтвори менюто.

Резерватът за национални традиции предлагаше мешана скара в гювече, таратор, шопска салата, мерудия и кръчмарски вариант на домашна пита. В менюто имаше също сарми, мусака и кавърма, но за обяд. Той и тараторът си беше оттогава. Когато донесоха салатите, а после и гювечетата, стана ясно, че тук готвят веднъж дневно. Явно от профсъюза бяха забранили да се претоварва персоналът.

Наташа почовърка гювечето, но месото вътре сякаш беше приготвено по рецептата на Блакторн^[49] за отлежало фазанско.

Вечерта беше пред провал. Повечето хора на негово място щяха да се вкиснат, да протестират, да мрънкат… Но не и той. На всичко отгоре сега беше в стихията си. Божо повика келнера с пръст, накара го да се наведе и му прошепна на чист български:

— Слушай, юнак. Колеги от ЦК ми казаха, че тук има чудесна кухня. Цял следобед се разправях с разни откачени италианци и съм уморен. Това красиво момиче е дъщеря на руски армейски генерал, който е наш голям приятел. Тя беше с мен и също е уморена. Доведох я тук да опита българската кухня, а не да проверява дали е узряло хубаво месото за хиените в зоопарка. Затова го прибери и тичай при майстора. Искам да направи друсан кебап, само че от бонфилето. Докато чакаме, донеси пастърмичка с лук на тиганче. Кажи на бармана да слезе в мазето и да извади бутилка евксиноградско. А за мезе ще донесеш сирене в стомна. Само не ми казвай, че няма, защото ще ти се наложи да ходиш за грънци чак в България. Разбра ли ме?

Юнакът кимна. Погледът му излъчваше разбиране и силно желание да тръгне и да върви напред. Дори не беше усетил кога ризата му е залепнала от пот за гърба. Руски армейски генерал. Как можа така да сбърка? Може да е приятел на Добри Джуров. Като нищо ще изпратят персонала да посече малко дърва в Коми при минус трийсет. Има да тракат със зъби. Мамата си трака.

— Действай — напъти го за последно инж. Къбоков. — И не ме другаросвай.

Юнакът кимна повторно и тръгна.

— Почакай — спря го Божидар и му посочи с ръка масата.

— Да, друг… — започна ошашавеният кандидат за оберкелнер, но суверенът му сложи пръст на устните си. И бездруго не знаеше как да го титулува. — Да, веднага — смотолеви той и хиенският деликатес тутакси изчезна от масата.

— Какво стана — запита слисано Наташа, — какво му каза?

— Нали знаеш, че съм полиглот. Виждаш ползата, когато поговориш с някой разбойник на матерния му език — каза той и Наташа се засмя.

Пастърмата с лук беше приготвена под мотото на великия Ескофие^[50] „Добрата кухня е основа на човешкото щастие“, а друсания кебап донесе лично майстор-готвачът. Евксиноградското беше „Димят“ и както казваше един от любимите ни едно време герои, беше много сек и много студено.

Божидар прие произхода на сиренето в стомна без доказателства. Почти се бяха сприятелили с персонала, а в приятелството се прощава някоя и друга дребна лъжа.

Когато излязоха от ресторанта, минаваше единайсет. Той се спря за момент — да събере мислите си. Погледна към ъгъла и му се стори, че е стоял и друг път така. Само че сякаш улицата беше по-светла, с повече витрини и много хора. Може би в Париж, на Монмартър. Не, тази беше. Повечето сгради ги познаваше. Странно откъде. Поспряха се за миг и тръгнаха надолу, а Нат се облегна на рамото му.

— За какво си мислиш? — попита той.

— За нас, мили. Щастлива съм — прошепна му тя толкова искрено, че той се уплаши. — Всеки ден с теб е като подарък. А днешният беше най-хубавият. И знаеш ли — струва ми се, че съм била и преди тук. С теб.

Той замълча. Очакваше подобен отговор, но сърцето му се сви — сякаш от някакво предчувствие. Може би защото всичко връхлиташе върху тях така внезапно и бързо — като в стих на Пастернак…

Излиза, че любовта наистина поразява като толедска кама. И онова пушкало — тулската двуцевка от началото — е било съвсем неуместно. Но ние не сме искали да се подиграем с любовта — проклет да е онзи, който го направи. Тогава Божидар още не искаше да срещне съдбата си, а се държеше сякаш… ей така, нищо не го засяга. Сякаш беше в някаква постоянна командировка и трябваше само да внимава, за да не остави лоши впечатления, да се пази от срамни болести и най-вече, и най-вече — да не надхвърли лимита за нощувките. Имаше и една друга роля — да се прави на Антон Павлович^[51]: да се разхожда между населението, да го гледа с проникващ в същността на нещата леко тъжен поглед и да клати неодобрително голямата си глава: „Лошо живеете, господа!“ Сякаш те не си го знаят.

Ей такъв беше. Все пак, като помислим, може би бихме го разбрали.

Домът му беше някъде далеч и там го очакваха онези, които несъмнено обичаше. Тук беше дошъл да свърши нещо, без да се напъва особено, после щеше да се прибере и всичко да тръгне постарому. Но така ли трябваше да премине животът му? За това ли беше мечтал? Към това ли се беше стремил? Какво беше казал Островски^[52]? „Животът се дава на човек само веднъж и той трябва да го изживее така, че…“ И по-нататък писателят посочва как именно. А инж. Къбоков не беше живял така. Всичко започваше да заприличва на провал. Но ето че внезапно мизансценът се промени.

Божидар и Наташа поскитаха още малко по московските улици. Градът беше попритихнал в мрака, но се чувстваше притаената му, застрашителна мощ. В светлината на уличните лампи грамадните каменни сгради около центъра приличаха на декори от някакъв много мрачен филм — на Батман и Робинс, да речем. Онази серия с многото лед и с Шварценегер, но тя още не беше измислена. На Божидар чак не му се вярваше, че постройките са реални, но сърцето му се свиваше от лоши подозрения, че истината е по-различна.

— Харесваш ли Москва? — внезапно попита Нат.

— Коя Москва? Тази, в която е живял Булгаков, или онази, в която са изобретили Архипелага и се намира Лубянка? Първата я обичам, защото по нейните улици е вървяла Маргарита. Другата Москва — той я погледна, — другата Москва я мразя.

Нат се засмя.

— Ти обичаш „Майсторът и Маргарита“, нали?

— Да.

— А кое от нея ти харесва най-много?

Божидар се засмя и я погледна:

— Ами ей това — каза той и започна: „Проснувшись, Маргарита не заплакала, как это бывало часто…“.

Когато спря на „Пропал Ершалаим — великий город, как будто не существовал на свете“^[54], Нат тихо попита:

— Ти да не би да я знаеш цялата?

— Цялата не, но тая част съм я запомнил.

— Тази вечер е най-хубавият подарък през живота ми, мили. Ще я помня винаги.

— Искаш ли да отидем до Арбат?

— И да потърсим къщата й, нали?

— Да.

Отидоха до Арбат с такси. Отначало шофьорът се опъна, но като видя червонеца, начаса склони. И даже изскочи да отвори вратата за дамата, но тя вече и сама си я беше отворила. После някои разправят, че московските таксиджии били грубияни, едва ли не. Не е така. Зависи кого возят, и за колко… бакса. Стигнаха бързо и дълго скитаха по малките улици и търсеха онази красива къща в готически стил, осветена от луната откъм еркера с трикрилия прозорец. Но къщата я нямаше. Беше малко тъжно, но то винаги си е така, когато търсиш нещо, което няма как да намериш. И те продължиха да скитат, а улиците бяха пусти и градът изглеждаше измислен.

— Хайде вече да си отиваме у нас — каза Нат и потръпна сякаш от някакъв студ, дошъл незнайно откъде.

Той я погледна — пак беше казала „у нас“. „Само че къде е това? — помисли Божидар. — В Нововоронеж или в Козлодуй? А може би в Париж, Виена или Женева, но не ми се вярва. Няма го никъде това «у нас» и надали може да съществува. Даже да си построим някой ден нещо от тухли и от лихвоточки^[55], това «у нас» ли ще бъде? Може ли да въобще да си съградим истински дом? В царство на кривите огледала? И то върху нещастието на…“

Той въздъхна.

— Помисли си, че това „у нас“ го няма, нали?

— По-добре да се качим на някое такси и да се прибираме — каза той, прегърна я през рамо и двамата тръгнаха в нощта.

Когато слязоха пред хотела, някакъв тип се доближи и промърмори: „Закурить не найдется?“^[56]. Божидар му подаде цялата кутия, но типът се докачи — честта не му позволяваше.

— Вземи ги — каза му Божидар. — Аз ги отказвам. От утре ставам нов човек.

— Е, щом е така, ще ги взема, блядь — каза му приятелски и с разбиране типът. И той беше преживявал от време на време подобни катарзиси.

Портиерът видя всичко и им отвори вратата като на стари приятели. И Божидар му даде цял червонец.

Малко след това бежова жигула мина край хотела. Когато се отдалечаваше, някой вътре запали цигара и преди да потъне в мрака, в колата за миг светна пламък — като от дуло при изстрели.

* * *

Изстрелите трещяха по цялото поле. Сякаш само това бе останало от света — техният трясък, проблясванията им, виковете, стенанията, кондензираната омраза и кръв, много кръв. Беше повече от достатъчно за една „кратка схватка“^[57] Бяха на някаква височина, а в подножието й, в безводно дере бяха скрили конете. Биеха се близо половин час и Алексей вече беше обхванат от онова безразличие към всичко, което ценеше, включително и собствения си живот, и което го заливаше по време на безкрайните битки на германския фронт. Чувстваше как сякаш някаква могъща сила го беше изпразнила от всичко човешко и го беше натъпкала със злоба и ненавист, които битката беше втвърдила в една циментообразна маса. Тази маса бе изместила всичко — християнските добродетели, внушенията на родителите, най-съкровените му мисли и чувства. Сякаш цялата му душа бе отлетяла някъде, изтикана от тази противна бетоноподобна маса, и бе оставила място на абсолютното безразличие и студената пресметливост на една машина за убиване. И в която и посока да започваше да стреля, оставяше следа като от малък смъртоносен тайфун. В други случаи след сражението приятелите му от полка сигурно щяха да кажат, че се е бил… вдъхновено. Но сега губеха битката. Червените приближаваха, сякаш смъртта на другарите им не ги впечатляваше.

„Тия се бият като дяволи. Как са ги фанатизират само откачените идеи на оня чифутин. Не можем да ги победим. Не и сега“ — помисли графът и лоши предчувствия свиха сърцето му.

— Намери тръбача и му кажи да свири отбой — извика той на картечаря. — Оттегляйте се бързо. Аз ще остана тук да ви прикривам. Не се бой. И друг път съм го правил. Все ще намеря начин да се измъкна. Хайде, бягай.

Като видяха отстъплението, червените се надигнаха. Но ги посрещна картечен огън. Имаше патрони и Алексей стреляше с кратки, убийствени откоси. Задържа ги, докато заглъхна тропотът от оттеглящия се ескадрон. Тъкмо се оглеждаше откъде да се измъкне, когато нещо го блъсна в главата и той загуби съзнание. Един случаен куршум беше прелетял и го беше пернал по траекторията си. Сякаш беше дивеч с ценна кожа и ловецът само го беше зашеметил, за да не я повреди.

Когато отвори очи, край него в кръг стояха непознати хора. Трябваше му малко време да съобрази, че е попаднал в плен.

— Тавариш комисар — каза един от тях, — тоя бял дявол се свести.

Кръгът се разтвори и пред Алексей застана… Никита Мизинов. Беше с шинела си, който изглежда беше вечен, а до него спря възнисък мъж, запасал сабя с позлатен ефес и маузер в кожен кобур. Сигурно ги беше взел от някой враг в името на пролетарската революция. На ръкава си имаше червена лента.

„Тоя трябва да е комисарят. А Никита май се е издигнал до заместник. Дано не ме издаде. Има някаква надежда, докато не разберат кой съм“ — помисли Алексей.

— Вържете го и го отведете в селото. После ще се занимая с него — каза възниският с показно безразличие и тръгна из бойното поле да попълва сбирката си от трофейни саби и пищови. Мизинов не каза нищо. Само го изгледа замислено и пое след командира си.

Графът се изправи и подаде ръце. Ако не се усетеха, можеше да ги завържат отпред и да му оставят някакви шансове. Не се усетиха. Само дето войникът използва въже, което беше достатъчно дълго, за да може свободният му край да се преметне през една от гредите на тавана в някаква схлупена къща, която избраха за негов затвор. Така ръцете му бяха вдигнати като на наказан. И дума не можеше да става да достигне възела. В стаята стърчаха самотно паянтова маса и две табуретки — всички достатъчно далече, за да ги достигне. Игнат Семьонич не си беше губил времето напразно и бе подготвил личния състав за среща с врага.

„Тоя път се насадих. Тия главорези ще ме разстрелят. Трябва да измисля как да се развържа. И то по-бързичко“ — поклати глава Алексей и погледна през прозореца. Виждаше се съседната къща, а на двора пазеше червеноармеец с пушка. Трудно щеше да е да го убие с голи ръце, но и да успееше, останалите пак щяха да го застрелят, преди да се е огледал накъде да бяга. И с какво.

Докато правеше тия неясни планове, почувства, че му се гади и му се вие свят. Причерня му, а когато се свести, висеше като убита патица. Не знаеше колко време е бил в безсъзнание, но изглежда, беше достатъчно командирският състав да обходи полесражението, защото отвън се чуха стъпки, някой отключи и в стаята влязоха Никита и неговият одевешен спътник.

— Изчакай отвън — каза той на червеноармееца, който надникна и после с нежелание затвори. — Добре са го окачили — каза на Мизанов мъжът с маузера, ухили се и огледа стаята. Е, сега можем да се запознаем. Разбрах, че си Алексей Галицин. Аз се казвам Игнат Семьонич — обърна се той към графа, но в гласа му не прозвуча симпатия.

— Извинете, че не мога да ви подам ръка.

— Нищо. Не е необходимо при кратки запознанства.

— И аз се надявам да не оставам дълго в компанията ви — арогантно отговори графът.

— Това може да го уредим без проблем. По-добре кажи накъде се отправи твоят полк.

— Не ме разсмивайте.

— Дали ще го направиш, е по-важно за теб.

— И защо да е така? — надигна вежди Алексей.

— Твоят приятел вече те представи. Каза доста добри думи. И аз съм чувал, че си се сражавал храбро срещу немците. Можеш да се биеш на наша страна — каза Семьонич и потърси погледа му.

— Предлагате ми сделка? — усмихна се графът.

— Не, предлагам ти да минеш на страната на революцията.

— Звучи доста високопарно.

— Няма нужда да го коментираш. Никита ми е разправял за убежденията ти. Но те са нещо, което се променя. Пък и ти ми изглеждаш умен мъж. Затова просто отговори с да или не.

— В мое лице вашите теории имат един естествен враг. Така че, извинете ме — графът пак се усмихна, — но няма да мога да ви подкрепя.

— Не се притеснявай. Ние и така ще ви разбием.

— Затова можем да поспорим. Обаче едно е вън от всякакви съмнения: така със сигурност ще разбиете Русия. Скоро от нея ще останат само развалини — каза графът с горчивина.

— Нищо, ще я построим отново. Само че без вас.

— Не виждате ли, че това, което строите, няма как да не рухне? — Алексей погледна към Мизинов. Сега беше моментът да хванат тоя заблуден болшевик за заложник. — Насилието не може да крепи дълго нищо, а вие искате да построите на него цяла държава.

— Държавата винаги е била насилие. Ние искаме само да сменим местата на насилниците и угнетените — отговори уверено комисарят. Никита замълча, сякаш осмисляше чутото.

— Държавата е ред и закон, Игнат Семьонич, ако позволите. Насилието е само еднократна мярка срещу тези, които ги нарушават — Алексей пак погледна към Никита, но той отклони погледа си.

— Ние ще го прилагаме многократно.

— Като гилотината, нали?

— Ти го казваш — засмя се събеседникът му.

— Виж, ти също ми изглеждаш умен мъж — премина също на „ти“ графът. — Не разбирам защо вярваш на басните за диктатурата на пролетариата? Не виждаш ли, че ще диктува една клика от съмишленици на Троцки и Ленин? Не се ли плашиш от тяхното откровено и безмилостно насилие? Иисус е учел хората на друго, не си ли чувал?

— Иисус е християнска измислица. Троцки е нашият пророк. А той ни учи, че насилието в името на доброто е оправдано.

— Няма „насилие в името на доброто“. Насилието е винаги в името на злото. Затова и вие неминуемо ще се провалите. Ще бъде въпрос само на време — каза графът и отново потърси погледа на Никита Мизинов. Но той въобще не погледна в тая посока.

— Може — подсмихна се Семьонич, — но ти няма да си жив да го видиш. Мисля, че си наясно с участта си. И само защото си герой от фронта, утре ще те разстреляме, вместо да те обесим като останалите. При тая липса на муниции, това си е равносилно на помилване.

— Друго и не съм очаквал. Все пак благодаря.

— Пак заповядай — ухили се комисарят и двамата с Никита излязоха.

Бяха се отдалечили съвсем малко от къщата, когато Семьонич спря.

— Виж, върни се и провери дали гредата, за която е вързан твоя приятел няма ръбове — обърна се той към спътника си. — Може да протърка въжето.

— Добре, Семьонич — каза Никита и се обърна сякаш с нежелание.

Комисарят погледна след него замислено и изчака да влезе в къщата. Погледна часовоя, поклати глава, сякаш в отговор на някакви свои мисли, и тръгна нанякъде без да дочака заместника си.

* * *

— Тоя път загази — каза Никита, като затвори вратата.

Алексей не отговори. Продължи да го наблюдава мълчаливо и когато някогашният му приятел домъкна масата до него. Никита се качи, хвърли бегъл поглед на гредата, слезе и се отправи към вратата. На изхода се обърна, погледна към Алексей, въздъхна и излезе.

До Алексей, като постамент за едно пречупено приятелство, остана масата.

Той изчака, колкото часовоят да може да задреме спокойно, покатери се, сви лакти и възелът се оказа пред зъбите му. След доста опити успя да го разхлаби и измъкна ръцете си. Разтърка ги и ги огледа. Поне на тях им нямаше нищо. Помисли си, че отдавна му се иска да се изпикае на всичко, и сега може да го направи на стената. Поолекна му, но главата продължаваше да го боли. Нямаше какво да направи. В тъмнината едва ли можеше да се оправи, но дори и да виждаше като котка, без кон нямаше да стигне далеч. Трябваше да чака. Най-добре бе да подмами часовоя на разсъмване като събори нещо и го изчака до вратата да влезе — за проверка, от любопитство и глупост. Дотогава трябваше да омотае въжето около ръцете си, за всеки случай — ако влезе някой. Чувстваше, че няма сили да издържи. Помисли си „да става каквото ще“ и приседна уморено на табуретката в ъгъла.

Графът прекара нощта в разпокъсани спомени за изминалите години. Спомни си как майка му често му четеше приказката за храбрия оловен войник и как на пет години баща му го научи да язди. Спомни си първата си любов в лицея, после Париж, Сена и любимото си кафене в Монмартър. Спомни си как се би на първия си дуел, как се напиха в оная гадна кръчма и как точно в нея спаси Никита Мизинов. Беше гледал смъртта в очите десетки пъти, но никога не му беше минавало през ум, че ще дойде по такъв… негероичен начин. „Колко безсмислено е било всичко — мислеше си графът. — Дълг, чест, вярност, идеали… Ще имат ли те някакво значение утре сутринта, когато ме изправят до стената? Излезе, че предчувствието ми не ме излъга.“

Това предчувствие се бе появило последния ден преди да замине. Вече бяха женени с Наталия, тя очакваше дете, а на следващата сутрин той трябваше да отпътува с полка си. Бяха пропуснали момента да избягат. Никита Мизинов отначало се беше съгласил да убие Распутин за петдесет хиляди рубли, но после и от това се отметна. Графът с горчивина си беше помислил, че партията не разрешава на приятеля му да убие такъв ценен кадър за дребни грошове. И докато се мотаеше, разстроен от провала, работата му свърши княз Феликс Феликсович Юсупов. След смъртта на Распутин, вместо да избяга в любимия Paris, Алексей потъна в Русия — сякаш на инат на здравия разум и за да види какво ще се случи. Нищо не се случи, ако не броим това, че императорът абдикира, народът се разбуни, а държавните мъже, вместо да спасяват държавата, потънаха в безчестни игри и безполезно дърлене. И Мордохаевата зараза заля империята^[59]. Тогава болшевиките, водени от своите емисари на злото, я заразкъсваха като червените библейски зверове. В един фатален ден, пред равнодушните погледи на отвратените от войната безволеви патриоти, празнодумстващи интелигенти и обсебени от мисълта за своя земя селяни, те извършиха своя нагъл, пагубен за Русия преврат. Когато червеният терор потопи в кръв страната и запазилите съвестта си и храбростта си поданици на империята най-накрая разбраха какво се е случило, се разгоря изпепеляващата някогашната велика империя гражданска война. Така полкът на графа трябваше да се бие с червените.

Наталия оставаше сама — без закрилата му, само с искрица неясна надежда. Сега, в студена нощ, Алексей си спомни как й подари пръстена, който му даде великата княгиня. Може би се надяваше да я защити, сякаш имаше магична сила. Пазеше го за раждането на детето им, но мисълта, че едва ли ще бъдат заедно, беше започнала да го спохожда често. В деня, когато реши да й го даде, бяха ходили на кино, както тогава, в онзи дъждовен следобед. И пак както тогава гледаха Вера Халодная, само че в друг филм — „У камина“. Беше по онзи романс със същото име — за камината, която печално догаря, за любовта, в която често се изпепеляват най-хубавите мечти и за самотата, която остава след това.

Беше точно за тях — романтичен като любовта им, тъжен като предстояща раздяла и безсмислен като… всичко останало.

Когато отвори кутийката, му мина през ум, че е лоша поличба да прави такъв подарък преди раздяла. Наталия ахна, поплака малко, а после отново излязоха да се разходят из Арбат. Нямаше ги познатите и приятелите и духаше пронизващ вятър, а тя се притискаше в рамото му, сякаш за последно. Излязоха на „Красная площадь“^[63] и тогава през него премина някаква студена тръпка, а с нея и мисълта, че никога повече няма да види кремълските кули, пустеещия площад и пъстроцветните кубета на „Василий Блажени“^[64], така странно красиви в лъчите на залязващото слънце.

Уморен от миналото, графът се изправи. Премести тихичко масата и застана до врата така, че да е зад нея, ако случайно влезе часовоят. Кога ли щяха да дойдат… Щеше да се бие, пък… каквото стане. Нямаше много сили, а май и шанс. Поне щеше да опита. Помисли си, че през оная вечер смъртта изглеждаше безкрайно далече. Но ето че разстоянието до нея внезапно се беше стопило и вече можеше да я докосне. Защо се случи всичко това? Кой му беше отредил съдбата на безименен оловен войник? Кой го изпрати да загине в тая пустош, сред безкрайните степи при големия завой на Дон? Но може би всичко не беше загубено? Може би полкът щеше да се върне за него? Ръката, която го стискаше за гърлото, за момент го пусна, но сякаш само за да го хване по-здраво. Защото го връхлетя мисълта, че Наталия ще роди без него някъде из тая проклета степ и той няма дори да види детето си. Беше почти непоносимо чувство, което измести глупавите спомени и мисли и единствено остана с него — жестоко и тъжно, като стълб, на който завързват осъдените.

* * *

Никита Мизинов беше полегнал на одър със сламен дюшек в една от съседните къщи. В тъмната и студена стаичка имаше още само два стола, дървена маса на петна и нащърбена паница върху нея. Беше гладен, но не искаше да взема храна от стопаните — те нямаха и за тях самите. Добре поне, че докато се бяха били, някой бе запалил печката в съседната стая и стената беше топла. Никита беше опрял зиморничаво в нея гърба си и гледаше пред себе си в мрака.

Тая среща с Алексей направо го срути. Тъкмо беше започнал да свиква, че е на страната на революцията. Отначало му се струваше, че построяването на безкласово общество и добруването на народа са много по-ценни от някакво си свикване на ново Учредително събрание^[65]. Най-важните въпроси на работниците и селяните трябваше да решават те самите. Само че как? И тук някой друг изземваше това тяхно право и започваше да говори от тяхно име. И както се очакваше, започнаха жестоки сблъсъци. И те вече не бяха в парламента. Всичко се случваше със страшна скорост и Никита, който беше понавикнал на безвремието в Туруханския край, не успяваше да осмисли дори и най-важното. А това несъмнено беше всепомитащият тайфун на гражданската война, който се вихреше от… той не си спомняше дори откога. Защо беше избухнала тая не знаеща граници омраза? Защо великата Русия се беше превърнала в някаква проклета касапница? Да беше германският фронт, да се биеха с турците, поляците или поне с финландците — щеше да го разбере. Но да се стрелят и колят безмилостно помежду си… Защо?

Такава, каквато я виждаше, революцията изобщо не му харесваше. И за беда в тая мътилка, която течеше през него, като над неогладен камък се образуваха смущаващите водовъртежи на спомените за разговорите му с графа. При един от тях, още преди да беше отказал да убие Распутин, графът изненадващо го бе запитал „Нали си чел «Фауст»“ и после бе продължил с типичната си уж господарска, но всъщност доброжелателна и малко горчива усмивка: „Ако не си, мога да ти го дам: ако искаш, — в оригинал, ако искаш — превода на Губер^[66] или недомислиците на Вронченко^[67]. В книгата има доста автобиографични елементи. Ще ти бъде от полза, защото разглежда злото отвътре с поглед на познавач. Може би не знаеш, но Гьоте е високопоставен член на ордена на илюминатите и има общопризнат опит, който може да е от полза и за теб. Той неслучайно е най-разбираем от хора с по-европейска нагласа на ума от нашата. Но и някой неук мужик от Тамбовск може да разбере най-важното: Който вика на помощ злото, бързо сам му става слуга. Това важи най-вече за вашата «диктатура на пролетариата». Съгласно указанията на пророка си тя трябва да започне с потъпкването на всички закони. Най-напред на Божия. Тоя чифутин ви учи да ограбите и избиете политическите си противници и да се опрете завинаги на насилието, а от това трудно ще се намери по-голямо зло. И рано или късно ще трябва да платите за него. Повярвай ми, цената ще е ужасна^[68]. Между другото, замисли се само над кого ще диктатури вашият пролетариат. Нали няма да има буржоазия. И селяндурите ще са му съюзници. Тогава кои остават?“

Така му беше казал. И предчувствието за нещо лошо отдавна дълбаеше душата му. Но наоколо повечето от хората сякаш не забелязваха черния облак на хоризонта. Какво въодушевление цареше — песни, маршове, петолъчки, знамена… И бесилки. Вместо ешафодите във Франция. Всяка от двете страни беше обхваната от идеята, че извършва нещо особено значимо, когато издигаше тия революционни съоръжения за другата. Две огромни сили — едната яростна и въодушевена от някаква струваща й се велика, изправяща косите идея, и другата, не по-малко яростна, но привързана към някакъв си Божи закон и всевъзможни овехтели, безполезни и дори зловредни в нечии очи ценности, се бяха сблъскали в смъртоносна схватка. А един невидим, скрит в мрака трети ги насъскваше от тъмнината. Бурята бързо се бе развилняла. И ето че сега го бе настигнала и увлякла със страшна сила. Докато беше в лицея се беше запалил по географските открития. Малко преди да се отправи на пътешествие, в което географските цели не бяха преобладаващи, се беше запознал с човек, който е бил в дивите савани на Африка. Той му беше разказвал за огромните стада антилопи и зебри, които изминават хиляди километри във всепомитащ бяг от поредния засух. Имаше чувството, че е сред такова стадо безмозъчни говеда, които търчат с все сила като лавина през саваните и с някакъв необясним бяс са готови да стъпват и по главите си, само и само да стигнат до заветната река. Където ги чакат крокодилите. Това беше проблемът. Не му се искаше да е и той такова тъпо гну. Оставаше да измисли как, притиснат от всички страни от чувствата си за дълг и чест, да избяга от стадото. Нямаше как. Смяташе, че има постъпки, които те обвързват до самия край. Дължеше на графа живота си, но и на Игнат Семьонич и съмишлениците му дължеше не по-малко. Все пак сякаш ценеше приятелството по-високо от идеите за преобразяване на обществото. Беше му ужасно трудно да направи избор. А трябваше.

Често се упрекваше, че бездейства, докато животът се изнизва безполезно покрай него. Но участието му в тази братоубийствена кланица нима го осмисляше? Сякаш в противовес на това, което се случваше наоколо, напоследък бе търсил опора в наивната вяра, че всичко се крепи от някаква добра сила. Само че каква утеха беше това, когато липсваха онези, които… обича. Съвсем пуст беше започнал да изглежда светът му. Имаше едно изключение — Алексей. Беше се привързал неусетно към тоя разбойник, липсвал му беше, а сега може би го виждаше за последно. Вярно, остави масата до него и по този начин му предостави възможност да се отвърже. Но това дали стигаше като благодарност към човек, който му бе спасил живота? Трябваше да направи нещо, но какво? Нямаше вече кого да вземат за заложник. Дълго стоя с поглед вперен в тъмнината, както тогава, когато за пръв път се изправи пред въпросите без отговор. Стресна го кукуригането на някакъв пропуснат и от двете армии селски петел и точно в тоя момент най-после му просветна какво трябва да направи. Нямаше много време, за да го обмисля. Стана, провери пистолета си, и излезе.

Постовият беше задрямал и се сепна уплашено. Направо си глътна езика. Не направи дори опит да се оправдае и не се сети да попита помощник-командира защо влиза по никое време при белия граф.

* * *

Вратата изскърца, Алексей трепна — стори му се твърде рано — и погледна към светлеещия четириъгълник. Не беше конвоят, а Никита. Помисли си за какво, по дяволите, идва, но му се зарадва. Мизинов затвори вратата и двамата останаха сами в полумрака.

— Какво те води при врага — попита уж иронично графът, но в гласа му се прокраднаха други нотки.

— Знам, че заради мен пропуснахме момента. Но може би има време за още нещо — каза Никита.

Отвън тихо изцвили кон.

— И какво е то?

— Виждам, че вече си успял да се развържеш — каза Никита, извади пистолета си и му го подаде. — Ето, това е предложението.

— И какво да правя с тоя пищов? — попита графът, но не го докосна.

— Застреляй постовия като го подмамим, рани ме и мен и бягай. Конят те чака завързан до вратата.

— Защо да не избягаме двамата? — каза разсъдливо графът. Предложението не му допадаше. Никак даже.

— Гледай поне раната да е по-тежка. И бездруго най-вероятно после ще ме разстрелят. Доста от бойците тук са чували за теб и знаят, че си отличен стрелец. Няма как да пропуснеш от два метра. Ще им мине през ум, че сме се договорили и тогава със сигурност ще ме изправят до стената. Въпреки това не мога да дойда с теб. Вярно, че ти дължа половината от живота си, но останалата половина дължа на други хора. Не съм неблагодарник, пък и сам тръгнах с Игнат Семьонич. Не мога да отстъпя от думата си. Но най-вече не мога да оставя в беда приятеля си.

— Значи и двамата ще умрем за революцията — каза Алексей с горчива насмешка.

— Бягай — каза Никита и свали безсилно оръжието, — бягай докато можеш. След малко ще е късно.

— Не. Познаваш ме.

— Имаш жена. Може би вече имаш и дете. Бягай, по дяволите. Не ме карай да се чувствам виновен. Моят живот не струва пукнат петак. Пък и конят няма да може да носи дълго двама. Хайде, вземай пистолета, че ми омаля ръката — каза Никита и пак му го протегна.

— Не мога — повтори Алексей. — Аз също не предавам приятелите си. И не стрелям по тях. Все пак това, което направи, върна вярата ми. Въпреки че отново не правиш правилния избор. Сега се опитай да се върнеш и ти, докато все още не е станало късно.

Отвън се чуха гласове и вратата веднага глухо изскърца. Двама червеноармейци с насочени пушки нахлуха и застанаха от двете й страни, а между тях мина Игнат Семьонич, като държеше с комисарска сръчност маузера си. Зад него надничаше часовоят, а в двора притичваха още недоразсънени бойци за новия по-прогресивен строй.

— Знаех си аз, че ще ни предадеш. Добре, че беше конят да ме събуди. Генадий, вземи му пистолета — посочи с глава той Никита и се отмести, за да ги държи под прицел.

— Не ви е предавал — каза графът. — Беше дошъл да се сбогува. Иначе щеше да стреля по вас.

— Той не ни гръмна, понеже е безхарактерен. И понеже държеше пистолета за цевта, с дръжката към теб. Казваш, че сте се сбогували. Хубаво, че сте го направили. Разстреляйте ги — обърна се той към войниците. — И тоя път му завържете ръцете отзад. — На теб сега ти се разминава — посочи Семьонич часовоя, който най-после се беше сетил да насочи пушката си в посока към врага. — Ще участваш в изпълнението. Следващия път, в който сбъркаш, ти ще си до стената. Водете ги — каза той и излезе.

„Каквото и да става, тия нещастници няма да ме видят уплашен“ — помисли Алексей, разкърши рамене и хвърли бегъл поглед към прозореца. Навън вече светлееше.

— Свали си шинела. Ще се повреди, а там, където отиваш, няма да ти трябва — каза с крива усмивка червеноармеецът с петолъчка на шапката.

— Дано сте се понаучили да стреляте. Да не вземете да улучите ботушите ми. Ще ми е студено да ги свалям — намери сили да му отговори Алексей.

Събеседникът му замахна да го удари с приклада, но сякаш размисли.

— Що да те удрям, като след малко направо ще те гръмна — каза той с топло пролетарско чувство.

Графът се съблече по риза, както отиваше на дуел, и прекара ръка по наболата си брада. Никита само вдигна яката на своя шинел. Беше толкова стар и оръфан, че не предизвика интереса и на конвоя.

Завързаха им ръцете.

— Знаеш ли, допреди малко си мислех, че дължа по половин живот на теб и на болшевиките — каза уморено Никита. — Сега вече сякаш всички дългове са платени.

— Тръгвайте — каза новопроизведеният началник на разстрела им.

Посрещнаха ги няколко бледи звезди, студеното октомврийско утро и насочени дула на пушки. Бялата пелена на снега беше покрила всичко, а от нея призрачно стърчаха селските къщи. За момент полъхна лек ветрец — като прощална студена милувка. Надолу по пътя, на самия му край, тъмнееше Дон. На Алексей му се прииска да види реката отблизо — като последно желание, но стисна зъби.

Край пътя вече ги чакаше наказателният взвод. Строени така, с различни униформи без отличителни знаци или с цивилни дрехи, червените сами приличаха на военнопленници, които чакат конвоя. С една дребна разлика — бяха с пушки при нозе. И сега, малко преди да се изправи пред дулата им, Алексей най-после разбра: с вътрешния мир на милионите като тия антихристи беше резонирала Злата воля, съсипваща Русия. Тези невярващи в Божиите закони мужици определяха нейната гибелна собствена честота. Тъкмо заради нея великата империя се тресеше от това злощастно съчетание от разрушаващите идеи на Мордохай и неговите пророци, от глупостта, завистта и фанатизмът, чието количество кара човек да се прекръсти и най-вече от неудържимото желание на сънародниците му да прегазят Неговите завети. Само и само час по-скоро да се отърват от беднотията си — как, като от гърбица ли? И те вече се бяха юрнали като стадо побеснели животни към болшевишкия рай. Кой можеше да ги спре? И защо се беше хванал за Распутин? Той се бе мъчил със загадъчните си способности и близките на руската душа ходатайства да отклони императора от война с германците. И да спаси Русия. Затова Съдбата му бе изпратила като съюзник и императрицата — една германска принцеса. Не, тоя приличен на герой от страшна приказки див и чепат мужик с пронизителен, дълбаещ душата поглед въобще не е бил заплаха. Друга тъмна и всемогъща сянка е била надвесена през цялото време над царството. И сега, мигове преди да умре, графът вече нямаше съмнение кои я бяха хвърляли. Те бяха развращавали духовността. Те бяха отворили проклетия съд с бедите. Те бяха съсипали империята. Властелините на света, проклетите чифути, както им казваше леля му. И като за забава бяха настроили честота на тези с пушките срещу него. „Но щом са успели да посеят злото в душите на един цял народ, значи това е бил Божият план — мина като изсушаващ вятър през Алексей закъсняло прозрение. — Колко съм бил наивен. Всичко е било напразно. Съдба. Тогава… да бъде волята Му.“

— Знаеш ли, нощес си мислех, че срещата с Бога малко ме плаши — каза сякаш в отговор на мислите му Никита. — Ти си Го виждал, а аз не зная дори как изглежда.

— Не се притеснявай. Няма да го сбъркаш. Когато застанеш пред него, няма да виждаш никой друг — поклати глава поручик Галицин и тръгна към къщата срещу убийците им.

— Вярвам, че си прав. Просто не ми се умира точно тая сутрин — поклати глава Никита.

Застанаха до стената.

— Прощавай — каза Никита.

— Сбогом — каза Алексей и погледна към небето.

Високо горе, сякаш очаквайки душите им, кръжеше ястреб.

Бележки

[1] Подстригват клиентите си… — главите на каторжниците били бръснати наполовина — белег, който трудно се скрива при опит за бягство. Сега отново е на мода. Както Божо веднъж коментира, „Вече е за обичайните за пейзажа ни тъпанари с цел да се изявят. Еми, изявяват се“ — захили се той. ↑

[2] Николай Иванович Лобачевски (1792 — 1856) — руски математик, смятан за първооткривател на неевклидовата геометрия. Публикува работата си в 1829 — 1830 г. В нея, поради причини, накратко пояснени тук, той заменя една от аксиомите на Евклид с вариант на нейното отрицание^[3]. В резултат се получава нова геометрия, която (както доказва през 1868 г. Еуженио Белтрами) е също толкова непротиворечива, колкото Евклидовата. Всеки, запознат с тези резултати е наясно, че един спор е съдържателен само когато спорещите са в една и съща аксиоматика от жизнени принципи и е безсмислен, ако това не е изпълнено, Божидар многократно е давал за пример две спорещи страни, които се намират съответно в Евклидова геометрия и в геометрията на Лобачевски. Едната страна, да речем симпатизиращата на Евклид, ще твърди, че сумата от ъглите в триъгълника е 180°, докато другата (настроена проруски) ще посочва също толкова логично, че тая сума е по-малка. Естествен резултат от такъв спор ще е един здрав махленски бой, който ще реши на чия страна е правдата. В подобен случай за по-интелигентните среди съдържателни могат да бъдат само безполезни философствания за това коя от двете геометрии (или други теории, получаващи се една от друга с промяна на някои аксиоми) дават по-добри резултата при описанието на реалния свят. Тези принципни резултати са непонятни за българските политици, които и до ден-днешен по дефиниция са в различни аксиоматики с тъй наречения си народ. ↑

[3] Същата по принцип и по-достъпна за разбиране от аудитория, която няма достатъчно знания в такава наситена с неприятни ученически спомени област като математиката, е замяната на някои от правилата в шаха, в резултат на което се получава някаква нова игра — например известната „лапаница“. В нея също има различни „дебюти“ и „ендшпили“. И макар че като игра сигурно не е толкова съдържателна, е значително по-весела и забавна. ↑

[4] Ето на, графът и Божо излязоха съмишленици. Нали ви казах? Не съм ли? Еми, казвам ви. Не е чиста тая работа. ↑

[5] Ты грустишь все о чем… — куплет от популярния романс „У камина“. ↑

[6] Царят Освободител — Александър II (1818 — 1881), руски император, наречен така, защото отменя крепостното право през 1861 г. Този акт, както е казвал Божо, е един от най-добрите примери за това, че свободата винаги се дава от някого. Значи тя не може да бъде безлично понятие. ↑

[7] Обущарят Маруф — името на главния герой в последната история от „Хиляда и една нощ“, която Шехерезада разказва от 989-ата до 1001-вата нощ. В началото на разказа обущарят Маруф профуква огромно количество жълтици, които местните търговци му дават, за да закупи стока. Разбира се, връщането на парите изобщо не влизало в по-близките, както и в по-далечните му планове. Така тоя скромен труженик се превръща в родоначалник на българското банково дело в частност и на българския бизнес въобще. ↑

[8] Червонец — тук става дума за банкнота от десет рубли, наричана иронично така заради червения й цвят (жарг.) — от „червонный“, т.е. червен. Така са се наричали заради червеникавия си оттенък златните монети с висока проба, сечени в периода 1701 — 1914 г. От 1775 до 1914 г. е имало монети със стойност десет рубли. По-късно така се наричат и банкнотите със златно покритие, които печатат болшевиките през периода 1922 — 1947 г. успоредно с традиционните необезпечени рубли при откъслечните им опити да стабилизират бездарно скалъпения си заместител на валутна система. През 1937 — годината на едно от най-масовите избивания на близо един милион съветски труженици при сталинските чистки, по естествен (а може би и по свръхестествен) начин на червонците се появява лика на Владимир Илич — основният идеолог на всички болшевишки зверства. За обърканата история на това понятие вж.напр. статията „Червонец“. ↑

[9] Проводница — служителка на етаж в хотел или във вагон на влак, която изпълнява разпоредителски, както и особено важните за съветската държава осведомителни функции. На всички беше ясно, че те задължително са „уши“ на КГБ. Няма аналог и съответстващо понятие на български. Странно. ↑

[10] Феликс Едмундович Дзержински (1877 — 1926) — председател на ВЧК и нарком на вътрешните работи през 1919 — 1923 г. Един от най-големите зверове в болшевишкия режим, което, при онази стръвна конкуренция, си е несъмнено постижение. В посочения пасаж става дума за статуята му на Лубянския площад по онова време. След дълги перипетии, най-после я изринаха. Слава Богу. ↑

[11] Никулин, Юрий Владимирович (1921 — 1997) — много популярен в недалечното минало съветски комик, киноартист. И до ден-днешен се чудя защо точно тази фамилия се появи спонтанно в главата ми, когато преди много, много години трябваше да напиша името на подполковника^[12]. Никулин. Откъде-накъде? Двайсетина години по-късно ми стана известно, че един от помощниците (подручный) на убиеца Яков Хаимович Юровски (вж. забележките някъде по-горе) е имал същата фамилия. Тоя Григорий П. (?) Никулин, роден през 1894 г., убива по особено жесток начин царѐвича. Оказа се, че от 1920 до 1922 г. е бил началник на знаменития МУР — Московский уголовный розыск. Излезе, че нашият е римейк (а може пък да е дежа вю) на оня. За кой ли път ще напомним: всеки лейтенант от ГРУ ще ви каже: не две, едно съвпадение вече е съмнително. А тук… (продължете с четенето отново на първата подзабележка). ↑

[12] … така се появиха цял куп други имена, събития и цели части от романа. Например датата 29 август — много, много преди да се досетя да проверя какво се е случило точно на нея. Да не говорим, че едно от най-важните (на 29 август 1991) още не се беше случило. А основните идеи в тези събития сякаш носят духа на 0.6081339887… (а може би и на 4.6692016091…) от най-същественото в образа на инж. Къбоков^[13]. За да уточните кое е то, се върнете към заб. за КПСС^[14]. Останалата част се определя от годината на раждането му. Ето как нумерологично се самосъстави хороскопът му — от златни сечения и щастливи години. За отбелязване най-накрая, така се появи и краят^[15] — съвсем в началото, в далечната илядо деветстотин и нам коя си година. Но в края на краищата, има толкова неща, които е по-добре да свършат преди още да са започнали. ↑

[13] Ще кажа нещо, което не съм споменавал досега: Божидар, поне доколкото го познавам, едва ли е носил някога брада. ↑

[14] Да не забравите по някое време, например сега, да излезете от цикъла.^[16] ↑

[15] Както е казал поетът „Как сквозь магический кристалл его неясно повидал“^[18]. Показвал ми го е Някой. Показвал ми го е и ми е подсказвал. И аз уж все гледам, гледам, ама… Видал-недовидал, разбрал-недоразбрал… Ще добавя за свое оправдание, че и недочувам. Напоследък май вече съм пълен глухар. Сигурно съвсем съм Го отчаял. ↑

[16] Интересно как ще го направите. През 1936 г. един — по думите на инж. Къбоков — „изключително умен английски еврейски хомосексуален педераст, като използва идеите на великия австрийско-американско еврейски изкукал математически гений Курт Гьодел^[17] в неговата теорема за непълнотата, доказва, че няма алгоритъм, с който компютърът да може да определи дали една програма зацикля или не.“ По-нататък инж. Къбоков поставя на обсъждане тезата: „Как човешкият мозък, който по същество е биокомпютър (няма значение колко сложен), може да определи дали една програма зацикля? Известно е, че компютърът може да решава само проблеми, за които има алгоритъм. Как тогава ще разбере дали мозъкът ви не е зациклил, докато чете двете забележки, когато такъв алгоритъм няма? Кой му дава във всеки конкретен случай инструкции как да действа? И кой изобщо му дава инструкции?“. Сега отново излезте от цикъла, преминете към следващата забележка и после се върнете към основния текст. Искам само да ви отбележа, че на компютъра няма да можете даже да обясните какво е зацикляне. Защото такъв алгоритъм няма и във всеки конкретен случай просто ще зацикли като разглежда (проиграва) програмата. А вие защо не зацикляте? Всъщност, може и да сте зациклили, знам ли. ↑

[17] Както ще стане ясно в Книга пета, Гьодел показа, че агностицизмът, за разлика от тъпия марксизъм, има здрави математически основи, както и че — за голяма изненада на безбожниците — тъй наречената наука почива единствено на вярата в нейните аксиоми. И като така принципно не се различава от религията. Божо пръв ме светна за тези основни истини за света ни и възможността да го познаем. ↑

[18] Той не го е „повидал“ точно тъй, но както и да е. „И даль свободного романа/Я сквозь магический кристалл / Еще не ясно различал.“ Ето, така е. Цитирайте точно, начи. Както е казал друг, още по-известен неизвестен поет, нерде Ямбол, нерде Стамболл. ↑

[19] Капитан Бити — герой от романа „451° по Фаренхайт“ на Рей Бредбъри (р. 1920)^[20]. ↑

[20] Вече е починал, Бог да го прости (2012). ↑

[21] Талкучка — толкучка, битпазар за незаконни продажби на дефицитна или крадена стока. От толкач — прекупвач на крадена стока (рус., жарг.). ↑

[22] Cercis siliquastrum — дървото на Юда, див рожков. В доклади на очевидци се твърди, че тринайсетият апостол не се е обесил на това дърво, а на безплодната смоковица. ↑

[23] Може би авторът има предвид синагогата на Спасоглинищевския переулок. Разказват, че великият княз Сергей Александрович веднъж се разхождал из града, и като видял издигащия се купол се прекръстил, мислейки, че се строи църква. Когато генерал-губернаторът разяснил грешката му, той побеснял от яд и разпоредил куполът да се разруши. След режисираните метежи през 1905 ситуацията се попроменила. Както би казал оня масов убиец Бланк, архиинтересна история. А може тая синагога пък да е и оная в Марьиной Роще. Вярно, че тя е построена през 1926, но то знае ли човек? На тоя автор въобще не може да му се вярва (б.а.). ↑

[24] Вируса на комунизма — тук, неясно защо, авторът поставя в главата на непознат евреин една от основните измислици на инж. Къбоков, а именно че комунизмът е вирусно инфекциозно заболяване. В същността си тая, бихме казали, теория^[26], твърди, че самият вирус^[27] е произведен в лабораторната глава на Мордохай и е разпръснат чрез болшевишки приносители, направлявани от еврейските автори на щама. Ако без предубеждения проследим картините на тези явления, ще забележим несъмнено сходство в математическия модел на тяхното описание (той може да се проиграе на компютър — много е забавно): характерът на агентите и на двете заболявания е сходен — подмяна на части от ДНК и съответно на звена от моралната матрица (Божиите заповеди^[28]) на социума. Заболяването настъпва в резултат на отслабена имунна система (аналогично неефективно противодействие на злото от страна на обществените институции и главно на църквата). И в двата случая системите на разболелия се организъм (индивид или общество) не могат да различат подмяната и вместо да изпълняват нормалните си функции, започват да произвеждат някакви боклуци (вируси или съответно болшевики, комунисти и тям подобни). И в двата случая, ако организмът не успее да се справи — сам или чрез подходящ антидот — той загива. Дори демографската им картина е една и съща: бум на масово разпространение, стабилизация на явлението в някаква област и последващото му угасване поради излекуване на заразените обекти или — уви — поради тяхното измиране. В такъв случай вирусът среща или резистентни към него организми, или мъртъвци, които също помагат — един вид като опълченците на Шипка. Като няма подходящи приемници, няма нови заразени, вирусът умира и епидемията гасне. Оздравелите и мъртвите спасяват света. Подобно се било случило и със соцлагера: отначало епидемията се разраства с предсказуема от теорията скорост, като отделните държави са поразени с различна сила, след това идва момент на осъзнаване (резистентност към разрушаващите идиотски идеи) или загиване на икономиките и разпад на най-тежко боледуващите государства. Това е една любопитна теория, която обаче едва ли има приложение, защото Мордохаевия вирус няма да прониква периодично (надяваме се^[29]) като смъртоносните грипове — все едно дали чрез клатрин-зависима рецепторно медиирана ендоцитоза като при обикновената инфлуенца и коронавирусите (напр. свинския грип) от рода Orthomyxoviridae или чрез механизма на видиотяващата партийна пропаганда, както е при обикновения и при свинския комунизъм^[30]. ↑

[25] Леви смята Дмитрий Йосифович Ивановски^[34] за евреин. Ние нямаме такива данни. Възможно е той да се е заблуждавал. А може би става дума за Мартинус Вилем Байеринк. Оставяме тая загадка на бъдещите изследователи от CFR или от Кралския институт по международни отношения. Нека и клубът на Билдербергите да удари едно рамо. ↑

[26] Авторът се разграничава от инж. Къбоков и въпросния евреин, защото не е привърженик на подобни отвлечени теории, а предпочита доказани антивирусни имуностимулатори от типа на греяната перлова ракийца (може и анасонлийка), гореща подлютена шкембе чорба с много чесън, глювайн по нашенски от домашно винце, две юзчета яка заарска мастика на гладно или в краен случай един моряшки грог, но поне с ямайски ром. Може и от Гвиана или Мартиника, а вече ако стопаните са съвсем захлупени — и от Гваделупа. ↑

[27] Все още (2019) нямат латинско име. Колектив, спонсориран от Инж. Къбоков, отдавна е предложил Mardochaei viridae^[31] (на иврит וירוס של מרדכי), обаче международната научно йезуитска общност твърдоглаво отказва да го разгледа. Но тя така е посрещала всички велики открития — от хелиоцентричната система на Николай Коперник до универсалните хапчета срещу запек на доктор Йодко. ↑

[28] Според Божо, с най-тежки последствия е подмяната на безусловните заповеди да не се краде (8) и да не се убива (6) с отровните им двойници^[32] „да се граби награбеното“ (формулировката е на тавариш Ленин) и да се трепят наред буржоазните капиталисти, щом това е за благото на пролетариата и селяндурите (негов израз, ние се разграничаваме). Тъй като няма добромери за подобна разтеглива субстанция, основна определяща инстанция стават властимащите. Така тия подменящи Божия морал насилници се превръщат изненадващо бързо в жестоки тирани, а тъй наречената им революция се изражда в кървава вакханалия. Както вече е потвърдено от безброй примери, неминуемо безцеремонната разправа с опонентите и безнаказаното присвояване на блага стават държавна политика. Докато, разбира се, се срути и направо сгромоляса това и без друго ненужно образувание. ↑

[29] Той се надявал, моля ви се. ↑

[30] Научната общност както винаги се тутка и още не ги е класифицирала. Предложението на Матей е Communismus vulgaris и Communismus porcinis, съответно на иврит הקומוניזם הרגיל и קומוניזם של בשר חזיר (или חזיר קומוניסט), но той не е учѐн, да не говорим, че е много зле с латинския, а от еврейски хич не вдява^[33]. Тъй че въпросът остава открит. ↑

[31] Може и слято — Mardochaeiviridae (на иврит си е същото). ↑

[32] Така ги нарича старият Къбоков. ↑

[33] Тези резултати са постигнати с помощта на Google преводача и съвети на водещи специалисти от квартала по въпроси от пенкелерен характер. ↑

[34] Дмитрий Йосифович Ивановски (1864 — 1920) — По данни от Википедията, е руски учен, който заради своите изследвания на тютюневата мозайка се смята от руснаците за основоположник на вирусологията. По наше скромно мнение за откривател на вирусите по приляга да се набеди Мартинус Вилем Байеринк или Martinus Willem Beijerinck (1851 — 1931). Пак в любимата Википедия пише, че той пръв използва поне понятието virus (отрова). Разбира се, това нищо не доказва, защото то така им викали въобще на патогените тогава. Wendell Meredith Stanley (1904 — 1971) получава през 1946 г. Нобелова награда по химия отново за тоя проклет причинител на табачната, бихме казали, мозайка. Което не попречило повечето от неговите заключения да се обявят за погрешни малко след това. Мен ако питат, истинският откривател на вирусите е оня, който (Розалинд Франклин, може би) за пръв път ги вижда с електронен микроскоп. Дмитрий Йосифович е предполагал, че причината за болестта е токсин, произведен от бактерия, и си е нямал и хабер за вирусите. Леви Матей (от тая книга) очевидно много е чел Википедията. Той е евреин и би следвало да знае, че болшевиките лъжат непрекъснато — също като сънародниците му. Зараждащата се тогава съветска пропаганда тръбеше, че Попов е изобретил радиото, Можайски — самолета, а Ползунов — парната машина. Ние няма да влизаме в подробности^[35]. Досега не сме успели дори да дефинираме какво точно е например „радио“. Ще споменем само, че в Германия за негов изобретател смятат Херц, в САЩ — Никола Тесла, а според беларусите, това е техният велик учен с лесно запомнящо се име Сармат Яков Сигизмунд Оттонович Наркевич Иодко. Божидар специално най-много го кефеха измислиците за Михайло Василевич — как той успял да изобрети руския език, основите на химията, физиката и всичко останало (очевидно и радиото, както и порцелановия писоар). По данни, които заслужават внимание, тавариш Ломоносов е изобретил и автора на настоящата книга. Затова в главата му всичко е така объркано (б.а.). ↑

[35] Ние обаче не можем да се сдържим. Самият Александър Степанович, на едно научно заседание на електротехническия институт на 31 октомври 1897 г. (след като Маркони е направил радиостанция, предаваща на 21 км.), казва: „Здесь собран прибор для телеграфирования (курсивът тук си е наш). Связной телеграммы мы не сумели послать… Все детали приборов нужно еще разработать.“ Такива ми ти работи, Николай Николаевич. ↑

[36] Хамса — защитен амулет във форма на длан, който ползват евреи и араби. Друго разпространено име е „ръка на Бога“. ↑

[37] Шма Исраель — Чуй Израел. Еврейски литургичен текст, състоящ се от четири цитата от Петокнижието. Декларира единствеността на Бога, любовта към него и верността към заповедите му. Молитвата е мелодична като арабско маане. С такова заглавие има и силна, вълнуваща (поне автора) еврейска песен. ↑

[38] Приблизително ашкеназко произношение. ↑

[39] Карлтън — един от най-луксозните хотели в Кан (заедно с „Маджестик“ и „Мартинез“), в които отсядат филмовите звезди по време на кинофестивала. В „Карлтън“ е отседнал и Крейг — подразбиращият се от текста главен герой на романа „Вечер във Византия“ на Ъруин Шоу. ↑

[40] Haute couture, букв. «висш шев» — висша мода; prêt-à-porter — готово за носене. Очевидно Наташа, като повечето си сънародници е френско говоряща. Но то и ние, както мъдро отбеляза един президент, сме франкофони. Толкова сме близки. В последна сметка, за последните десетилетия оцеляваме при едни и същи условия. Е, на руснаците са малко по-тежки. Абе, много по-тежки са те, ама… сходни, така да се каже. Затова, видите ли руснак, питайте го как оцелява. Почти всеки техен алгоритъм е prêt-à-porter за нас. ↑

[41] Само за сведение: и сега, след толкова години, си е пак така. ↑

[42] Транзит — магазини за безмитна продажба на летищата с международни линии в соцлагера, фришоп (жарг.). Оттам се купуваха и по-големи количества западни стоки — главно цигари и уиски, с които се захранваше мащабна черна борса. Откак се преместихме в демократичния рай, контрабандата с тия класически артикули е по-яка на доста порядъци. И докато при соца тъй наречената държава просто си затваряше очите, сега властимащите командват парада. Абе, вече две десетилетия здравата са се развихрили. По данни на инж. Къбоков, общият оборот от нелегалния внос без бандероли е от порядъка на милиарди евро. Годишно. Отделно още толкова са от текущата дребна контрабанда през митниците. И ако тук добавим внос-износа на останалите стоки — там бензин-мензин, захар-махар, жито-мито (без мито, че и без ДДС), става една… Майка плаче. За затвора сме ние като държава, мамата си трака. Затова и скоро ще ни затворят. Като държава, искам да кажа. ↑

[43] Ma certo — разбира се, naturalmente — естествено (ит.). ↑

[44] Мацола — Алесандро (Сандро) Мацола — популярен през седемдесетте години на миналия век италиански футболист, играч на „Интер“ и „Скуадра адзура“. Сега кой ти ги помни, тия ритнитопковци. ↑

[45] София — някогашен български ресторант в Москва. Отдавна го няма. Все пак и сега има някаква битова кръчма с изкуствено огнище, шарени покривки и грънци по стените. Нарича се Баба Марта. Отскоро май има още едно заведение, където можеш да жулнеш по една ракия с шопска салата и да хапнеш кебапчета. Разбира се, нямат славата на едновремешния ресторант София. А и никой от нашите герои все още не ги е посещавал. ↑

[46] lingua furfantina — мошенически жаргон (ит.). За отбелязване е, че в онлайн речникът е gergo fraudolento. Не знаем защо инж. Къбоков смята така. Ние не сме италианско говорящи, а франкофони, както вече нееднократно сме декларирали. Все пак нашето скромно мнение е, че онлайн речниците са пълна боза. И ще си останат такива. Защото няма, не може да има и никога няма да има изкуствен интелект. По простата причина че за него няма алгоритъм. Да не говорим, че няма яснота какво изобщо представлява. Интересно тогава, както ми обърна веднъж внимание Божо, защо непрекъснато го пробутват на трудещите се маси, това неясно на никого и абсолютно неприложимо към компютъра (който си е една съвършено проста^[47] машина на Post) понятие. Бе те да нямат интелектОалометър, бе. Мошеници с мошеници (вж. по-горе). ↑

[47] Е, малко по-сложна. ↑

[48] Se non e vero, e ben trovato — ако не е лъжа, е добре измислено (ит.). След като Божидар употреби тоя израз преди много години за едно възвишено послъгване, сега всеки втори писател го използва за низките си комерсиални цели. ↑

[49] Джон Блакторн — герой от романа „Шогун“ на Джеймс Клавел (1924 — 1994). По онова време бе много популярен и филмът, направен по романа, с участието на Ричард Чембълейн. За тези, които не са чели романа, нито са гледали филма, „рецептата“ всъщност е шега със случката, описана от Клавел. Там фазанът е оставен да „узрее“ по заповед на Блакторн, той го забравя, и когато миризмата става непоносима, готвачът японец го сваля, след което си прави сепуку, защото е нарушил заповедта на господаря. Защо да не се въведе подобен принцип и за нашите депутати, които не само нарушават заповедите на даймиото си, ами дори се прехвърлят в противниковия лагер? Такава очевидно прогресивна мярка — депутатското ритуално сепуку — би облекчила значително политическото пространство. Като страничен ефект би се вдигнала и депутатската продажна цена, което пък ще е полезно за икономиката на целия ЕС. ↑

[50] Аугуст Ескофие (1847 — 1935) — легендарен готвач, известен като Царя на готвачите. Обаче не може да се мери с Ути Бъчваров. ↑

[51] Става дума за Антон Павлович. Извиняваме се на онези, които са се досетили. ↑

[52] Островски, Николай Алексеевич (1903 — 1936) — съветски писател, станал известен с романа си „Как се каляваше стоманата“ — в бившия (слава Богу) Съветски съюз, а също и в България (все още не е бивша). Книгата е типичен пример за това как с много воля и мъжество можеш да застанеш от неправилната, ама от съвсем неправилната страна. Тя беше превърната в част от специалните масови процедури за зомбиране, с които се изграждаше съветският човек. Сега вече не се изучава задължително в училище, май. Но да не избързваме — времената се менят, да не говорим за нравите. За повече изпреварваща инфо вж. тук. За всеки случай може да си я купите от антиквар. Все още (2005) може да се намери и при почистване от боклуците на стари мазета и тавани.^[53] ↑

[53] Аз ви подведох. Не е нужно да се ходи из такива предизвикващи клаустрофобия помещения и да се диша вреден исторически прах. Има издание от библиотека „Световна класика“. Наред с Еклесиаст, Илиада, Божествена комедия, трагедиите на Шекспир, Дон Жуан, Парижката света Богородица, некви пиески на Александър Сергеевич, Престъпление и наказание и още 183 книги, които по замисъл на Издателя е трябвало да представят най-доброто от световното литературно наследство. Тя е там под номер 123. Чудя се дали може да се измисли пример с по-блудкав вкус. ↑

[54] Пропал Ершалаим — великий город, как будто не существовал на свете — Изчезна Йерушалаим — великият град, като да не бе съществувал на този свят (рус.). Паметно изречение от глава 19 на втората част на „Майсторът и маргарита“, което и аз съм запомнил. Може би защото числото 19 е играло важна и определено тъжна роля в сценария, който изпълнявам в тоя живот. ↑

[55] Това идиотско словосъчетание е от времето на соца и представлява заместител на лихвите на жилищния ти влог (които не ти се полагат в пари), преведени по някакво тъпо правило в „точки“. Събраните точки те класират за разрешение за строеж. Чакаше се най-много двайсетина години. Но тогава времето летеше бързо. ↑

[56] Закурить не найдется? — буквално „Ще се намери ли да запушим?“ (рус.). На български се пита „Имате ли една цигара в повече?“ или „Да ви се намира някоя цигарка“. И тук пушачите като закъсат си просят, но в Съюза си беше хронично явление. Особено при пияндетата, които предвидливо си харчеха рубличките за водчица и разчитаха на милостиня за тютюнеца. Щото ако си купиш цигари, кой ще ти даде чашка водка? Никой няма да ти даде. А в Русия не може да не се натряскаш здравата. Не и вечер. Не и в следващите няколко столетия. ↑

[57] Това са действителните събития, описани по-късно от поета чрез „сви се буря (основна соц метафора) безпощадна (любимо партийно прилагателно), зазвънтя (звучен глагол, отразяващ поетичното майсторство) стомана хладна“ и прочее проболшевишка боза. В действителност една такава „кратка схватка“ е изглеждала доста по-различно от начина, по който я описва моят доста вдъхновен от подобни панорами съгражданин, другарят Измирлиев. Особено тъпа е надеждата за вечна обич и правда след подобно по размах клане. Сигурно се е надявал миротворците да изтрепят и жените и децата.^[58] Иначе все ще има някой, който ще иска да отмъсти за баща си. И край на вечната обич. Божидар веднъж беше казал, че в подобни събития нямало нищо хубаво, освен, да го простял Господ (не съм очаквал от него такъв типичен еврейски израз), избиването на определен брой болшевики. ↑

[58] Това си е обичай от библейски времена. Тората свидетелства за многобройни подобни мероприятия от избрания народ. ↑

[59] Графът така и пропусна да приложи и развие пророческата теория на великата княгиня и да проследи как чрез онази, както тя се беше изразила, еврейска измислица^[60] — парите, могат да се управляват съдбините на народите и те, подходящо зомбирани, могат да се накарат сами, и на практика доброволно, да извършат необходимите за старозаветните цели злодейства. ↑

[60] Други (авторитетни) източници твърдят, че парите в действителност са измислени от анунаките^[61]. Ама разбира се, че е така. Аз това го подозирах още преди да стане известно, а нали и Божо неведнъж е казвал, че евреите не може да са чак толкоз умни. Може да са голяма работа, няма спор. Ама ча’ пък толко… ↑

[61] Да не говорим, че те са в дъното на кажи-речи всички по-важни земни акламбации^[62]. ↑

[62] Дори св. Павел, тоя пръв юнак, май бил също анунак. ↑

[63] Красная площадь — Червения площад, известен с това име от XII век. Използвано е руското наименование, което първоначално е означавало „красив площад“ (красный означава червен, но и красив). Българските комунисти, известни също както съветските си събратя и като „червените“, го популяризират като „Червен площад“ и така подменят по типичния за тях начин истинското му име. ↑

[64] Храмът „Покров“ до Кремъл, който народът кръщава с името на юродива Василий Блажени. Не зная защо графът си спомня точно този залез. Когато преди много години хроникирах тази с нищо незабележима случка, нямах и понятие, че патронът на храма е неккъф юрод (урод). Научих всичко това много по-късно, при това съвсем случайно. И оттогава тоя въпрос не ми дава покой. ↑

[65] Това, накратко, искат „белите“. „Червените“ искат най-напред да унищожат всичко, което няма цвета на табелката на прославения дедо на инж. Къбоков, след което да заживеят в онова царство, където ще са обречени на вечен мързел заради съвсееем скромните им способности, а ще могат да цуцат мана според изненадващо голЕЕЕмите им потребности. Затова в един подходящо избран момент те разгониха Учредителното събрание и установиха, както знаем, жестоката си, античовешка, продължила цял век тирания. Сега, след като съм чел книгата на тавариш Дрожжин, вече знам, че болшевиките (но вече начело с тавариш Сталин) са ни спасявали от сионизма, от който — както всяка квартална врачка знае — няма спасение. Но то и от болшевиките няма. ↑

[66] Първият пълен превод на „Фауст“ на руски е направен от Едуард Иванович Губер (1814 — 1847), руски поет от немски произход. След като унищожава първоначалното копие, Губер, по настояване на Пушкин, превежда отново романа през 1838 г. ↑

[67] Михаил Павлович Вронченко (1802 — 1855) — военен геодезист и географ по професия, станал известен с преводите си. „Фауст“^[69] превежда в 1844 г. Някъде из хрониките пише, че Тургенев бил критикувал този превод доста остро. Абе на кого му пука, бе. ↑

[68] Това е безспорно прозрение. Веднъж Божо, както си говорехме за пазара на държавните облигации, изведнъж каза: „Чудя се, дали графът е предполагал какво ще е количеството на ужасиите, които ги чакат? Дали се е досещал за броя на жертвите, които ще донесе на Русия тая най-антиморална теза на всички времена. И колко е тази проклета цена? Носят се слухове, че са я платили петдесет милиона убити руснаци. Петдесет милиона. Все едно целият Балкански полуостров да е обезлюден. Като от чума. По-зле. Да няма кьорав съседски народ, с когото да се сбиеш приятелски и да придобиеш тъй нужната на всяка велика нация бойна слава. Тъжно ще е, но ще е закрит и изпълващият със смисъл живота ни отдел за борба със сръбската музика. Няма да ги има макетата да ни развеселяват със смешното си горноджумайско наречие и с измислиците си за нашата история. Ще са изчезнали и турските ни побратими. Кой тогава ще ни каже с оная историческа нежност «Комшу, комшу»? Ще опустее и свещеният Атон. Никога повече някоя саможива откачалка няма да напише там на неразбираем език втория том на «История славяноболгарская». И от румънските митничари няма да има ни един — да претършува с вещина куфарите ни — уж за ловни пушки и шпеков салам, а всъщност да си изпроси артистично стандартната корупционна такса от десет марки. Ами то самите нас няма ни няма. Петдесет милиона унищожени човешки същества. А на колко стотин милиона съсипаха живота? В чие извратено съзнание се роди тоя кошмар? Що за хора го извършиха? И това е само в една от държавите, в които са вилнели тия сатрапи. Това е истинският геноцид. Това, уважаеми, е големият холокост. Нищо, че тоя път еврейски имена носят подстрекателите му и най-вече болшевишките главатари, които го осъществяват. Но ние, както е казал поетът, бездушно мълчим.“ Да — казах пък аз — изглежда дотам са ни заплескали мозъците, че вече сме направо готови за… за какво? Пак забравих за какво говорехме. ↑

[69] Той графът не споменава, но аз да ви кажа: най-добрият превод^[70] е на Холодковский, Николай Александрович (1858 — 1921). Той цял живот го е превеждал. Голям образ. ↑

[70] По мое време на български нямаше превод онлайн. Но то и сега няма. А на книжния пазар томчето струва 50 кинта. Чудно ли е тогава, че кажи-речи всички са се поддали на изкушенията на рогатия? Но то, както би казала Матей, може би заради това са слезли от горното царство в долното и, значи, това е била целта им. Щом е тъй, те ще оцелеят и без Гьоте. Не, не може да е така. Няма оцеляване без него. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Кънчо Кънчев Мадоната от кафе „Фиалка“ (5)

Метаданни

Данни

Мадоната от кафе „Фиалка“

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава IXЛабиринтът на нищетата

Кънчо Кънчев
Мадоната от кафе „Фиалка“ (5)

Глава IX
Лабиринтът на нищетата