Анджей Сапковски
Тандарадай! (1)

„Тандарадай!“

Трябва да се изписва по този начин, с възклицателен знак, както при Валтер фон дер Фогелвайде. Версиите без възклицание са погрешни. Историята на този текст, вторият ми хорър и третият ми разказ, в който не става дума за вещера, е доста необичайна. Идеята се роди във влака Гдиня-Лодз, не особено изисканото средство за придвижване, с което се връщах от конвента Нордкон през декември 1990 г. Този конвент, вторият, на който имах честта да бъда поканен, изобилстваше с множество сензации и атракции, за които обаче няма да говоря, защото тук не е точното време и място да си спомням за тях, а и върху голяма част от тях би трябвало изобщо да се спусне завесата на милосърдното забвение. Така че ще се огранича с информацията, че по време на проведен на Нордкон търг за книги купих — освен всичко останало — и сборник фантастични разкази, и точно с четенето му убивах скуката, която обикновено съпровожда пътуванията с влак. Сред разказите беше и „You are my sunshine“^[1]на Танит Лий. Действието на тази новела, чиста научна фантастика, се развива в далечното бъдеще на палубата на линеен пътнически звездолет. Сред офицерите на този звездолет е и така нареченият П. Л., някакъв — моля да ме извините за непознаването на професионалната флотска терминология — културномасовик, тип, в чиито задължения влиза осигуряването на всевъзможни удобства за пътниците, включително и психически. Без да преразказвам Танит Лий, П.Л., за когото става въпрос, излиза леко извън задълженията си, ухажвайки с коварна пресметливост забелязана сред пътниците плаха грозновата жена. А резултатите са страшни. Направо катастрофални.

Отхвърлям с лекота обвиненията в плагиатство — действието в „Тандарадай!“ не се развива на звездолет в далечното бъдеще, а в Полша, във ваканционен къмпинг, тук и сега, и със сигурност „Тандарадай!“ не е чиста научна фантастика. Между „You are my sunshine“ и „Тандарадай!“ има много по-голяма разлика, отколкото между „Седемте самураи“ и „Великолепната седморка“, така че не може да се говори за кражба на идея или — ако някой предпочита — вторична адаптация. А ако някой писател твърди, че не черпи повечето си идеи от четене, ще го нарека лъжец. За яснота ще добавя, че към четено причислявам не само вестниците, но и киното и телевизията.

„Тандарадай!“ излезе през 1992 г. във „Феникс“, в януарския брой на списанието. Но премиерата на новелата беше предишната година, когато по време на конвента Полкон-Кракон-Еврокон ’91 беше поместена в издадения по случай мероприятието сборник със заглавие „Литературно-критично допълнение“. Редакторът на това „Допълнение“, писателят Мирослав П. Яблонски, в предговора удостои „Тандарадай!“ със следните думи: „Интелигентен, лиричен текст, отличаващ се, освен с другите си особености, и с превъзходно и точно дозирано драматургично напрежение.“

Благодаря, Мирко.

Може дълго и яростно да се спори дали „Тандарадай!“ е хорър или фентъзи, и навярно биха се намерили поравно защитници на едната и другата теза. Лично аз предпочитам заимстваното от Владимир Висоцки и перифразирано определение „тревожна история“. Но това не е защото се срамувам от определението и етикета „фентъзи“ — който смята така, е глупак.

Накрая една любопитна подробност: „Феникс“, обявявайки „Тандарадай!“ в предходния брой, придружи обявата с илюстрация, представляваща рицари от Тевтонския орден на Дева Мария, така наречените Кръстоносци — един Бог знае защо, може би понеже песента на Валтер фон дер Фогелвайде се пее от рицарите-кръстоносци на Сенкевич. Просташка реклама, която тогава само дето по телевизията не я показаха. На срещите с читатели след това винаги се е налагало да обяснявам къде са се дянали Кръстоносците.