Лий Бардуго
Падение и подем (14)

Глава 12

Клатушкахме се и подскачахме, „Водния бик“ се люлееше несигурно насам-натам, докато Тамар и екипажът се опитваха да го овладеят. Снежната виелица шибаше лицата ни с бодливи камшици, а когато корпусът остърга някаква скала, палубата се наклони толкова рязко, че ни принуди да драскаме трескаво за някаква опора.

Нямахме Вълнотворец, който да ни скрие в мъгла, затова оставаше единствено надеждата Багра да ни спечели достатъчно време, за да се измъкнем от планината и от Тъмнейший.

Багра. Погледът ми се плъзна по палубата. Миша седеше свит край перилата, скрил главата си с ръце. Никой от нас нямаше и миг свободен, за да се опита да го утеши.

Коленичих край Адрик и Женя. Ничевое бе откъснало ръката на момчето от рамото и сега Женя опитваше да спре кръвта, но личеше, че никога не е била обучавана за Лечител. Устните на Адрик посиняваха, а кожата му беше леденостудена; докато го наблюдавах, очите му взеха да се обръщат навътре.

— Толя! — извиках, опитвайки да овладея паниката в гласа си.

Надя се извърна с ужасени очи и „Водния бик“ пропадна надолу.

— Поддържай стабилен курс, Надя! — нареди Тамар, опитвайки да надвика воя на вятъра. — Толя, върви да помогнеш!

Харшо тутакси застана зад Толя. Между лакътя и китката на едната му ръка зееше дълбока рана, но той сграбчи въжетата.

— Готови!

Зърнах Онкет, която се беше свила в пазвите на палтото му.

Челото на Толя се набразди угрижено. Сякаш прочетох мислите му: Стиг трябваше да е с нас сега. Харшо не беше обучен да борави с корабните въжета.

— Гледай корабът да е стабилен — предупреди той Харшо. После хвърли поглед към отсрещния борд, където Мал стоеше вкопчен здраво за въжетата с изопнати жили, докато снегът и вятърът го брулеха.

— Сега! — извика Мал. И той обилно кървеше от раната в хълбока.

Направиха смяната. „Водния бик“ се килна, но малко след това отново възвърна равновесието си и Харшо изпъшка облекчено.

— Държа го — процеди през стиснати зъби той. Не прозвуча никак убедително.

Толя се спусна към Адрик и се залови за работа. Надя се давеше от ридания, но все пак поддържаше равномерно въздушния поток.

— Можеш ли да спасиш ръката? — попитах тихо.

Толя поклати глава. Той беше Сърцеразбивач, воин и убиец, не Лечител.

— Не върви просто да зашия кожата — каза, — защото вътрешният кръвоизлив ще продължи. Трябва да затворя артериите. Може ли да го постоплиш?

Обгърнах Адрик в пашкул от светлина и треперенето му лека-полека взе да утихва.

Продължавахме да се носим напред с издути от силата на Гриша платна. Тамар стоеше приведена над руля, а полите на палтото й плющяха на вятъра. Усетих точно в кой момент напуснахме планината, защото „Водния бик“ спря да се клатушка. Студеният въздух взе да хапе бузите ми, щом увеличихме скоростта, но аз продължавах да държа Адрик в пашкул от слънчева светлина.

Времето сякаш забави своя ход. Виждах, че Надя и Зоя са на предела на силите си, макар нито една от тях да не го признаваше. Мал и Харшо също не се сработваха добре.

— Трябва да кацнем — казах.

— Къде сме? — попита Харшо. Гребенът червена коса сега беше прилепнал за скалпа му, натежал от мокрия сняг. Доскоро го смятах за непредвидим, даже за малко опасен, а ето го сега — кървящ, изтощен, но въпреки това вече часове наред работеше на въжетата, без да се оплаква.

Тамар направи справка с картите си.

— Тъкмо минаваме покрай Вечните ледове. Ако продължим на юг, скоро ще сме над по-гъсто населени райони.

— Ще трябва да потърсим някакви гори за укритие — изпъхтя Надя.

— Прекалено близо сме до Чернаст — отвърна Мал.

Харшо хвана още по-здраво въжетата.

— Има ли значение? Ако летим през деня, така или иначе, ще ни забележат.

— Не може ли да се издигнем по-нависоко? — обади се Женя.

Надя поклати глава.

— Може да опитаме, но въздухът горе е много по-рядък, пък и вертикалното движение иска значително повече мощ.

— Накъде летим в края на краищата? — попита Зоя.

— Към медния рудник при Мурин — отвърнах, без да се замисля. — При жар-птица.

Настана кратко мълчание. После Харшо се обади и — знаех го със сигурност — изказа гласно мислите на повечето от тях.

— Защо просто не избягаме. Колкото пъти се сблъскваме с тия чудовища, толкова повече от нас загиват. С тоя кораб ще стигнем къде ли не. Керч. Новий Зем.

— Иначе казано, направо в ада — промърмори Мал.

— Тук е домът ми — обади се Зоя. — И няма да позволя да ме прогонят от него.

— Ами Адрик? — напомни Надя с пресипнал глас.

— Изгуби много кръв — рече Толя. — Аз мога само да поддържам сърцето му и да му осигуря достатъчно време, докато се възстанови.

— Има нужда от истински Лечител.

— Пипне ли ни Тъмнейший, и Лечител няма да му помогне — вметна Зоя.

Разтърках очи, опитвайки се да разсъждавам логично. „Адрик вероятно е стабилизиран. Или пък е потънал в толкова дълбока кома, че никога повече няма да се пробуди. Ако се приземим и ни заловят, чака ни сигурна смърт, а може и по-лошо. Тъмнейший трябва да е наясно, че не бихме кацнали във Фйерда, толкова навътре във вражеска територия. Сигурно очаква да отидем в Западна Равка. И ще разпрати свои съгледвачи по всички възможни краища. Дали ще преодолее скръбта по майка си? Дали след скока към скалите от нея е останало нещо, което да бъде погребано?“ Погледнах през рамо, готова да видя как ничевие ни връхлитат. Не можех да мисля за Николай. Нямаше да го правя.

— Отиваме в Мурин — казах. — Всичко останало ще решаваме на място. Не принуждавам никого да идва. Зоя, Надя, може ли да ни откарате дотам? — Доскоро и двете бяха оклюмали, но се надявах все още да имат резервни запаси от сила, които да вкарат в действие.

— Аз ще мога — отвърна Зоя.

Надя решително вирна брадичка.

— Ще се опитам да издържа.

— Но пак има риск да ни забележат — казах. — Имаме нужда от Вълнотворец.

Давид, който превързваше обгорените си от барута ръце, вдигна глава.

— А защо не опиташ да отклониш потока светлина?

Намръщих се.

— Как така да го отклоня?

— Единствената причина някой да вижда този кораб е отразената в него светлина. Просто премахни отражението.

— Не съм убедена, че схващам.

— Не си признавай — обади се Женя.

— Представи си движението на течаща вода около заоблен камък — обясни Давид. — Просто изкриви потока светлина, така че да не пада върху кораба. Тогава няма да ни виждат.

— И ще станем невидими? — попита недоверчиво Женя.

— Теоретично да.

Тя изхлузи ботуша си и го запрати върху палубата.

— Пробвай се.

Измерих ботуша със скептичен поглед. Нямах представа откъде да започна. Това беше съвсем различен начин да използвам силата си.

— Значи просто… да изкривя светлината?

— Сигурно ще е от полза да ти напомня, че няма нужда да мислиш за показателя на пречупване^[1]. Само трябва да пренасочиш и синхронизираш едновременно двата компонента на светлината. Искам да кажа, че не може просто да започнеш с привличането, това би било неле…

Вдигнах ръка.

— Нека се върнем към течащата около гладък камък вода.

После се съсредоточих. Не призовах светлината, нито я насочих като при удара Сеч. Вместо това се опитах да я оттласна.

Токът на ботуша изведнъж доби размазани очертания, а въздухът около него сякаш затрептя.

Опитах се да мисля за светлината като за вода, като за вятър, който роши косъмчетата на лисичата кожа и ту ги разделя, ту ги събира. Сякаш ботушът никога не го е имало. Събрах пръсти. Ботушът просветна и изчезна.

Женя нададе победоносен вик. Изпищях и разперих ръце. Ботушът отново се появи. Свих пръсти и той пак изчезна.

— Давид, казвала ли съм ти, че си гений?

— Да.

— Е, пак ти го казвам.

Тъй като корабът беше доста по-масивен и освен това се движеше, за мен щеше да е още по-голямо предизвикателство да изкривя светлината около него. Добре че трябваше да се грижа само за тази, която се отразяваше в дъното му, и след няколко опита вече без проблем поддържах светлинния поток стабилен.

Ако в този момент насред полето под нас имаше хора, вирнали глава към облаците, те сигурно щяха да видят някакво размазано петно, светлинни отблясъци, но не и летящ кораб, който плува по следобедното небе. Поне аз се надявах на това. Спомних си как Тъмнейший веднъж ме преведе през ярко осветената от полилеите и пълна с народ бална зала, използвайки силата си, за да ни направи почти невидими. Значи това бе още един трик, който беше усъвършенствал много преди мен.

Женя взе да рови из провизиите и накрая откри тайник с юрда, земенско възбудително средство, което моряците използваха понякога при дълга вахта. То обикновено опъваше нервите ми и от него леко ми се гадеше, но пък нямаше друг начин да останем толкова дълго време на крак, при това без да губим концентрация.

Юрдата трябваше да се дъвче и скоро всички плюехме през зъби ръждивочервеникава слюнка.

— Ако това нещо боядиса зъбите ми в оранжево… — закани се Зоя.

— Точно това ще стане — прекъсна я Женя. — Но обещавам после да ги направя по-бели от всякога. Дори ще оправя щръкналите ти резци.

— Зъбите ми са съвсем в ред.

— Нищо подобно — напевно рече Женя. — Ти си най-симпатичният морж, когото познавам. Само се чудя как още не си прегризала долната си устна.

— Дръж си ръцете далеч от мен, Шивачке — процеди Зоя, — или ще ти извадя и другото око.

Когато най-после падна здрач, на Зоя вече не й бяха останали сили дори да се заяжда. Двете с Надя имаха само една цел: да ни задържат във въздуха.

От време на време Давид за кратко заместваше Тамар на руля, за да наглежда тя раната на Мал. Харшо, Толя и Мал се редуваха на въжетата, та да могат на смени да се поизтегнат и да си починат.

Само Надя и Зоя нямаха миг отдих и се трудеха непрестанно на светлината на лунния сърп, макар всички останали да се опитвахме някак да им помогнем. Женя беше опряла гръб срещу Надя, за да може тя поне малко да облекчи коленете и краката си. След залез-слънце вече нямахме нужда от прикритие и аз близо час подкрепях ръцете на Зоя, докато призоваваше.

— Това е някакъв абсурд — недоволстваше тя, но усещах как мускулите й треперят под пръстите ми.

— Искаш ли да те пусна?

— Направиш ли го, ще те окъпя в слюнка от юрда.

Гледах все да се намирам на работа. На кораба беше твърде тихо и усещах как кошмарите само чакат да ме връхлетят.

Миша не беше се помръднал от мястото си и продължаваше да седи свит на кълбо край парапета. Стискаше дървения меч, който Мал му беше изнамерил отнякъде. Гърлото ми се сви, като си дадох сметка, че го е взел със себе си на терасата, когато трябваше да преведе Багра през редиците на ничевие. Измъкнах парче сухар от торбата с провизии и му го занесох.

— Гладен ли си? — попитах.

Той поклати глава.

— Ще се опиташ ли все пак да хапнеш нещо?

Още едно поклащане на глава.

Приседнах край него, чудейки се какво да му кажа. Сетих се как седях и до Сергей в котелното, търсейки думи, с които да го утеша и да се покая. Дали и тогава се е преструвал и ме е манипулирал? Според мен страхът му изглеждаше съвсем истински.

Миша не просто ми напомняше за Сергей. Той олицетворяваше всички онези деца, чиито родители са на война. Той беше всяко момче и момиче в Керамзин. Той беше Багра, просеща вниманието на баща си. Той беше Тъмнейший, който се учи да понася самотата до полите на майка си. Това правеше Равка — създаваше сираци. Причиняваше нещастия. „Без земя, без собствен живот, само една униформа и пушка.“ Николай вярваше, че може да има нещо по-добро от това.

Поех си въздух пресекливо. Трябваше някак да изключа съзнанието си. Замислех ли се за Николай, щях да рухна. Или за Багра. Или пък за разкъсаното на парчета тяло на Сергей. За Стиг, изоставен някъде далеч. Дори за Тъмнейший, за неговото изражение, когато майка му изчезна под плътния слой облаци. Как бе възможно да бъде едновременно толкова жесток и все пак човек?

Нощта вече преваляше, когато спящата Равка изникна под нас. Броях звездите. Наглеждах Адрик. Дремех. Обикалях екипажа, предлагайки ту глътка вода, ту шепа сушен цвят от юрда. Щом някой попиташе за Николай или Багра, гледах възможно най-сбито да му предам случилото се по време на битката.

Исках да изключа съзнанието си, опитвах се да го превърна в пусто поле, покрито с девствен сняг, по който няма още никакви следи. По някое време около изгрев се върнах обратно на мястото си при парапета и отново започнах да отклонявам потока светлина, за да скрия кораба.

Тогава Адрик промърмори нещо в съня си.

Надя рязко извърна глава. „Водния бик“ се разтресе.

— Съсредоточи се! — сопна се Зоя.

Но въпреки това се усмихваше. Като всички нас, готови да се вкопчим и в най-тънката сламчица надежда.

 

 

Летяхме през целия следващ ден и през по-голямата част от нощта. Чак на зазоряване втория ден най-накрая зърнахме Сикурзой. Към обяд видяхме и дълбокия нащърбен кратер на изоставения меден рудник, където Николай ни посъветва да скрием „Водния бик“; на дъното му проблясваше наситено тюркоазена водна повърхност.

Кацането стана бавно и с много перипетии. Когато най-накрая корпусът застърга по дъното на кратера, Надя и Зоя се свлякоха на палубата. Те бяха стигнали и надхвърлили предела на силите си и макар кожата им да сияеше поруменяла, двете бяха напълно изтощени.

Опъвайки силно въжетата, останалите успяхме някак да скрием „Водния бик“ под навеса на скалния ръб. Ако човек се спуснеше в рудника, лесно можеше да го открие, но беше малко вероятно някой да си направи този труд. Дъното на кратера беше задръстено от ръждясала машинария. Откъм застоялата вода в гьола се разнасяше неприятна миризма, а Давид обясни, че мътният тюркоазен цвят се дължал на минералите, разтворени в нея. Нямаше никакви признаци на живот, нито помен от присъствието на съгледвачи.

Докато Мал и Харшо събираха платната, Толя свали Адрик от борда на „Водния бик“. От чуканчето на откъснатата му ръка се процеждаше кръв, но той беше в съзнание и дори отпи няколко глътки вода.

Миша обаче отказваше да се помръдне от мястото си край парапета. Увих го с одеяло и оставих близо до него парчето сухар и сушени ябълки с надежда, че все някога ще хапне от тях.

Помогнахме на Зоя и Надя да слязат от кораба, разпънахме войнишките одеяла под сянката на надвисналите скали и без дума повече потънахме в неспокоен сън. Не поставихме часови — дори да ни бяха проследили, вече нямахме сили да се бием.

Тъкмо притварях очи, когато зърнах как Толя се промъква обратно на борда. Направих усилие отново да седна. Той се появи миг по-късно, нарамил добре опакован вързоп. Погледът му се стрелна към Адрик. Стомахът ми се сви, щом се досетих какво носи. Стиснах пак очи, защото не исках да знам къде се кани да погребе ръката на Адрик.

Когато се събудих, вече беше късен следобед. Повечето ми спътници все още шумно хъркаха. Женя навиваше празния ръкав на Адрик и го прикрепяше с карфици.

Забелязах Мал да се спуска по пътеката, която се виеше по гърлото на кратера, нарамил пълна торба с яребици.

— Реших, че може да пренощуваме тук — каза — и да напалим огън. Ще тръгнем към Два Столба утре сутринта.

— Хубаво — отвърнах, макар че нямах търпение час по-скоро да потеглим.

Той явно го усети.

— Адрик има нужда от почивка — продължи. — Както и всички ние. Боя се, че ако я караме все така, някой ще се пречупи.

Кимнах. Имаше право. Всички бяхме съкрушени от мъка, уплашени и изморени.

— Ще събера дърва за огъня.

Той докосна ръката ми.

— Алина…

— Няма да се бавя. — Промъкнах се покрай него. Не ми се говореше. Не ми трябваха утешителни думи. Исках жар-птица. Исках да превърна болката си в гняв и да го стоваря върху Тъмнейший.

Тръгнах към гората, която заобикаляше рудника от всички страни. Тук, толкова далеч на юг, дърветата бяха различни — по-високи и по-нарядко, с червена пореста кора. Вече се връщах към рудника, нарамила сноп сухи клони, когато ме обзе зловещо чувство, че някой ме наблюдава. Заковах се на място, косъмчетата по тила ми настръхнаха.

Взрях се в окъпаните от слънце стволове на дърветата в очакване. Тишината беше гъста, сякаш и най-дребните твари сдържаха дъха си. Тогава го чух: меко шумолене. Отметнах рязко глава към короните на дърветата, откъдето идваше шумът. Проследих с поглед едва доловимо движение, безшумен мах на сенчести криле.

Николай клечеше, кацнал в короната на едно дърво, дивият му поглед беше прикован право в мен.

Голите гърди бяха прорязани от черни жили, сякаш мракът се е заселил под кожата му. Навярно беше загубил някъде ботушите си и сега голите му ходила обгръщаха клона с пръсти като закривени нокти на граблива птица.

По ръцете му имаше засъхнала кръв. Около устата — също.

— Николай! — прошушнах.

Той се сепна.

— Николай, почакай…

Но той хвръкна нагоре и тъмните му криле разлюляха клонака, докато си проправяше път към синьото небе.

В гърлото ми се надигна писък и аз го оставих да излезе. Захвърлих наръча клони на земята, притиснах юмрук към устата си и закрещях, докато гърлото ми съвсем не се продра. Вече не можех да се овладея. Някак бях успяла да сдържа сълзите си на „Водния бик“ и в рудника, но сега се свлякох на земята, а писъците ми постепенно преминаха в ридания и безмълвни накъсани издихания. Хлиповете причиняваха болка, сякаш раздираха гърдите ми, но от устните не се откъсваше нито звук. Пред очите ми все бяха съдраните панталони на Николай и ми хрумна глупавата мисъл, че той би бил съкрушен, ако знаеше в какъв вид са дрехите му сега. Изглежда, ни беше проследил по целия път от Чекръка дотук. Дали бе издал на Тъмнейший къде се намираме? И ако не, щеше ли да го направи? Каква част от предишното му аз се беше съхранила в това изтерзано тяло?

И тогава го усетих — потръпването на онази невидима нишка. Не откликнах. Сега нямаше да ходя при Тъмнейший. Никога повече нямаше да отида при него. Но въпреки това знаех, че където и да се намира, той скърби.

 

 

Мал ме намери така — заровила глава в шепи и с покрит със зелени иглички балтон. Подаде ми ръка, но аз не я поех.

— Добре съм — казах, макар че в думите ми нямаше капка истина.

— Притъмнява. Не трябва да си сама навън по това време.

— Аз съм Призоваваща слънцето. Става тъмно само ако аз кажа.

Той приклекна край мен и потърси с поглед очите ми.

— Не се дели от останалите, Алина. Позволи им да скърбят с теб, те имат нужда от това.

— Нямам какво да им кажа.

— Тогава ги остави те да говорят.

Не можех да предложа нито утеха, нито кураж. Не исках да споделям тази болка. Не исках да видят колко съм изплашена. Въпреки това се насилих да се изправя и да отръскам игличките от палтото си. После се оставих Мал да ме отведе обратно в рудника.

Докато стигнахме дъното на кратера, вече съвсем се беше стъмнило и останалите бяха запалили фенери в укритието на стените му.

— Ама, като гледам, хич не сте се разбързали — посрещна ни Зоя. — Трябваше ли да погинем от студ, докато вие двамата се размотавате волно из гората?

Нямаше смисъл да крия набразденото си от сълзи лице.

— Оказа се, че имам нужда да се нарева на воля — казах.

Приготвих се да посрещна нова вълна от язвителни забележки, но така и не я дочаках.

— Тогава следващия път вземи и мен — каза Зоя вместо това. — Ще ми се и аз да се възползвам.

Мал стовари наръча клони в огнището, което някой беше направил, а аз взех Онкет от рамото на Харшо. Тя изсъска остро, но мен не ме беше грижа. Сега имах нужда само да гушна нещо пухкаво и космато.

Вече бяха почистили и нанизали на шиш уловените от Мал яребици. Скоро въпреки скръбта и тревогите ароматът на печено месо напълни устата ми със слюнка.

Насядахме около огъня, започнахме да се храним и да си подаваме от ръка на ръка манерка квас, наблюдавайки как отражението на пламъците подскача по корпуса на „Водния бик“, докато съчките и клоните в огнището припукваха. Имаше много за обсъждане — кой идва с нас в Сикурзой и кой остава в долината, независимо дали изобщо някой искаше да стои тук. Потърках китката си. Това ми помагаше да се съсредоточа върху жар-птица и да мисля за нея, вместо за черния блясък в очите на Николай и тъмната кървава кора около устните му.

— Трябваше да се сетя, че на Сергей не може да се разчита — внезапно наруши мълчанието Зоя. — Той винаги е бил слабак.

Думите й бяха несправедливи, но аз ги пропуснах без отговор.

— Онкет никога не го е харесвала — вметна Харшо.

Женя пъхна още един клон в огъня.

— Как мислите, дали отдавна го е планирал?

— И аз същото се питам — признах. — Надявах се, че щом веднъж се махнем от Бялата катедрала и излезем от тунелите, той ще се съвземе, но вместо това още повече се влоши, стана още по-неспокоен.

— Кой знае каква е причината — обади се Тамар. — Срутването в тунелите, атаката на доброволческия отряд, хъркането на Толя.

Толя я замери с камъче.

— Хората на Николай трябваше да го следят по-изкъсо — каза той.

А може би аз не трябваше да му позволявам да замине. Изглежда, вината, която изпитвах заради смъртта на Мари, беше замъглила трезвата ми преценка. Нищо чудно сега скръбта да забулва мисълта ми и скоро да последват нови предателства.

— Ама ничевие наистина ли… го разкъсаха на части? — попита Надя.

Хвърлих бегъл поглед към Миша. По някое време той беше слязъл от борда на „Водния бик“ и сега спеше сгушен край Мал, все още стискайки дървения меч.

— Гледката беше ужасяваща — промълвих тихо.

— Ами Николай? — попита Зоя. — Какво направи Тъмнейший с него?

— Нямам ясна представа.

— Възможно ли е да се поправи?

— Това също не знам.

Погледнах към Давид.

— Може би — предположи той. — Трябва да го прегледам. Това е мерзост. Съвсем нова област. Ще ми се дневниците на Морозов сега да бяха при мен.

Едва не се разсмях. През цялото време, докато Давид ги мъкнеше на гръб, аз с радост бих ги запокитила на боклука. Сега обаче, когато наистина ми трябваха, тях ги нямаше, изоставени при паническото ни бягство от Чекръка.

Трябваше да хванем Николай. И да го затворим в клетка. За да видим не може ли да го изтръгнем от ноктите на мрака. Хитрият лисугер най-накрая се бе хванал в капана. Примигнах и отклоних очи. Не ми се искаше пак да се разплача.

— Доволен съм, че Сергей е мъртъв — внезапно изръмжа Адрик. — Съжалявам само, че не успях собственоръчно да му извия врата.

— За тая работа ти трябват две ръце — обади се Зоя.

Последва кратко мълчание, всички седяха втрещени, после Адрик я изгледа навъсено.

— Добре де, да го наръгам.

Зоя се ухили и му подаде манерката. Надя само поклати глава. Понякога забравях, че това са истински воини. Не се и съмнявах, че Адрик страда заради загубата на ръката си. Даже не бях сигурна дали ще може да призовава отново. Но си спомнях как се изпъчи пред мен в Малкия дворец, претендирайки да остане с нас и да се сражава. Той беше много по-корав от мен самата.

Замислих се за Боткин, моя стар учител, който ме принуждаваше да тичам още километър, да поема още един удар, след като съм изчерпала и последните си сили. Спомних си какво ми беше казал преди толкова време: „Стоманата трябва да се заслужи“. Адрик вече притежаваше тази стомана, Надя — също. За пореден път го беше доказала по време на полета от Елбйен дотук. Продължавах да се чудя какво толкова намира в нея Тамар. Но пропусках, че Надя беше участвала в най-свирепите схватки за Малкия дворец. Загубила беше най-добрата си приятелка и досегашния си живот, единствения, който познаваше. Но въпреки това не рухна като Сергей, нито избра да остане под земята като Максим. Независимо от всичко преживяно, тя се държеше.

Когато Адрик й върна манерката, Зоя отпи едра глътка.

— Знаеш ли какво каза Багра на първия ми урок? — попита, после захъхри, наподобявайки дрезгавия гърлен глас на Багра: — Гиздаво лице. Жалко, че имаш каша вместо мозък.

Харшо изсумтя.

— Пък аз на един урок при нея й подпалих колибата.

— Заслужава си го! — откликна Зоя.

— Не стана нарочно! Но оттогава изобщо отказа да си има вземане-даване с мен. Даже не ми приказваше. Веднъж я срещнах в парка, а тя ме подмина. Без думичка да каже, само ме шибна с тояжката през коленете. Още имам цицина. — Нави крачола си и под кожата наистина личеше подутина.

— Това е нищо — обади се Надя и цялата пламна, когато вниманието на всички се насочи към нея. — Известно време бях блокирала и не можех да призовавам. И знаете ли какво направи тя — затвори ме в една стая и пусна цял кошер пчели вътре.

— Какво?! — изцвърчах. Не само случаят с пчелите ме беше потресъл. Самата аз месеци наред безуспешно опитвах да призовавам, докато учех в Малкия дворец, но Багра нито веднъж не спомена, че и други Гриша имат същия проблем.

— И ти какво направи? — изумена попита Тамар.

— Най-после успях някак да призова въздушен поток, който ги прати обратно в комина, но пак доста ме нажилиха. Направо приличах на болна от огненица.

— Никога не съм се чувствал по-доволен, че не съм Гриша — обади се Мал, клатейки глава.

Зоя вдигна манерката, сякаш се канеше да произнесе тост.

— Нека пием за самотния отказатся.

— Багра ме мразеше — тихо пророни Давид.

Зоя пренебрежително махна с ръка.

— Всички сме се чувствали така.

— Не, мен тя наистина ме мразеше. Само веднъж ме пусна на урок заедно с моите връстници Фабрикатори, после изобщо отказа да ме вижда. Киснех сам в работилницата, докато останалите ходеха при нея.

— Защо? — попита Харшо, почесвайки Онкет по гушката.

Давид сви рамене.

— Представа си нямам.

— Аз мога да ти кажа защо — намеси се Женя. Наострих уши, чудейки се дали наистина знае. — Заради животинския ти магнетизъм е било — продължи тя. — Само още минутка насаме с теб в оная хижа и сигурно е щяла да ти разкъса дрехите.

Давид сериозно се замисли над думите й.

— Вижда ми се неправдоподобно — заключи след малко той.

— Направо невъзможно — отсякохме в един глас двамата с Мал.

— Е, не е чак пък толкова невъзможно — отвърна леко обиден Давид.

Женя се разсмя и залепи жарка целувка върху устните му.

Взех един клон и разрових жаравата, пръскайки искри във всички посоки. Аз знаех защо Багра е отказвала да обучава Давид. Твърде много й е напомнял за Морозов — така обсебен от жаждата за познание, че е останал сляп за страданията на собственото си дете, пренебрегнато от майка си. Вече не се съмнявах, че Давид е създал лумия единствено за забавление, и така беше осигурил на Тъмнейший средство да влезе в Долината. Но той не беше като Морозов. Винаги стоеше неотлъчно до Женя, когато тя имаше нужда от него. И макар да не беше воин, намери начин да я защити.

Огледах нашата странна и опърпана малобройна група: Адрик с откъснатата ръка, зяпнал Зоя с ококорени очи; Харшо и Толя, които следяха с поглед как Мал чертае в пепелта бъдещия ни маршрут. Видях как се смее Женя и как се изгладиха белезите й, докато Давид с ръкомахане обясняваше на Надя своята идея за медна протеза на ръка, а тя го слушаше с половин ухо, прокарвайки пръсти през тъмните къдрици на Тамар.

Никой от тях не беше нито сговорчив, нито благ, нито кротък. Всичките приличаха на мен — стаили стари рани и обиди, прекършени по един или друг начин. Изобщо не си подхождахме. Имахме много остри ръбове и понякога неволно се наранявахме един друг, но когато се свих на кравай пред огъня и той стопли гърба ми, внезапно усетих прилив на толкова нежна благодарност, та чак буца заседна на гърлото ми. А с нея дойде и страхът. Тяхната близост беше лукс, за който, рано или късно, щях да си платя. Сега имах още повече какво да губя.