Лий Бардуго
Престол и щурм (17)

Глава 15

Независимо от името й, оръжейната зала ми харесваше.

Картографът в мен не можеше да устои на старите карти, изрисувани върху животинска кожа и украсени с хитроумни детайли: позлатеният фар при Ос Кърво; планинските храмове в Шу; сирените, които плуваха покрай морските брегове.

Огледах лицата на Гриша, насядали около масата: някои познати, други съвсем нови. Всеки от тях би могъл да е шпионин на Тъмнейший, на царя, на Аппарат. Всеки от тях можеше да чака удобен момент да ме измести и да окупира властта.

Толя и Тамар също бяха вътре. Достатъчно беше да извикам, ако усетя опасност, но всъщност присъствието на Мал ми носеше най-голяма утеха. Седеше от дясната ми страна, все още в дрехите от грубо конопено платно, но със златното слънце, забодено точно над сърцето. Мисълта, че скоро тръгва на лов, никак не ми се нравеше. Трябваше да призная обаче, че това развлечение можеше да му се отрази добре. Мал се гордееше, че е войник.

Макар да опитваше да го крие, беше ми повече от ясно, че присъдата на царя много му тежи. Отношенията ни страдаха и от подозрението на Мал, че премълчавам нещо от него.

Сергей седеше отдясно на Мал, навъсен и със скръстени на гърдите ръце. Никак не му се нравеше да е до някакъв охранител отказатся. Още по-малко му се хареса, че сложих от лявата си страна — място, което се смяташе за почетно — един Фабрикатор. Тя беше момиче от Сули на име Паша. Не я бях срещала досега. Имаше тъмна коса и почти черни очи, а червената бродерия по маншетите й показваше, че е една от Алкемиците — Фабрикатори, чиято специалност бяха химикалите от рода на взривни прахове и отрови.

Давид седеше малко по-нататък от нас; маншетите му бяха избродирани в сиво. Той работеше със стъкло, стомана, дърво и камък — всичко, що е твърдо и масивно. Давид принадлежеше към Дурастите и вече се бях убедила, че е най-умелият измежду тях, защото точно него избра Тъмнейший да изкове нашийника от еленови рога около врата ми. После идваше Фьодор, до него Зоя — както винаги великолепна в сините си одежди на Етералки.

Срещу Зоя седеше Павел — тъмнокожият Огнетворец, който ми се беше нахвърлил така гневно предишния ден. Имаше строги черти и счупен зъб, заради който леко съскаше, когато говори.

Първата част от съвета мина в пресмятане числеността на Гриша по различните гарнизони из Равка и догадки колко са гришаните, които още се крият. Зоя предложи да разпратим вестители, които да разнесат новината за моето завръщане и да обещаят пълно опрощение на онези, които се закълнат във вярност на Призоваващата слънцето. Прекарахме близо час, обсъждайки докъде да се простира опрощението и как точно да го формулираме с думи.

Знаех, че ще трябва да го дам на Николай за одобрение от царя и ми се искаше да действам предпазливо. Най-накрая се спряхме на израза „вярност към престола на Равка и към Втора армия“. Никой от присъстващите не изглеждаше доволен от формулировката, затова бях сигурна, че сме на прав път.

Фьодор беше този, който отвори дума за Аппарат.

— Притеснително е, че толкова дълго време не може да бъде заловен.

— Опитвал ли е да се свърже с теб? — обърна се Павел към мен.

— Не — отвърнах, но изражението му си остана скептично.

— Забелязан е в Керский и Райевост — каза Фьодор. — Изниква изневиделица, проповядва и се изпарява, преди да са пристигнали царските солдати.

— Трябва да помислим за покушение над него — обади се Сергей. — Той става все по-силен, а нищо чудно и да заговорничи с Тъмнейший.

— Ние първи трябва да го открием — заключи Паша.

Зоя изящно махна с ръка.

— И какъв е смисълът? Както се вижда, той най-настървено разнася мълвата за Призоваващата слънцето и упорито я провъзгласява за светица. Крайно време е хората да оценят Гриша.

— Не Гриша, а нея — обади се Павел и нападателно вирна брадичка към мен.

Зоя повдигна елегантното си рамо.

— Пак е по-добре, отколкото всички да ни набеждават за магьосници и изменници.

— Нека царят свърши мръсната работа — намеси се Фьодор. — Нека той залови и екзекутира Аппарат и после той да понесе народния гняв.

Не вярвах на ушите си, че така хладнокръвно обсъждаме нечие убийство. Освен това не бях сигурна, че искам смъртта на Аппарат. Свещеникът имаше много натрупани провинения, за които да отговаря, но не бях убедена, че продължава да служи на Тъмнейший. Освен това именно той ми беше дал Жития санктя, което значеше, че е възможен източник на сведения. Ако царят го заловеше пръв, можех само да се надявам, че ще оцелее достатъчно дълго, за да го разпитам.

— Смяташ ли, че той наистина вярва на тия приказки — за твоята святост и възкръсването ти от мъртвите? — попита Зоя, гледайки ме изпитателно.

— Не виждам какво променя това.

— Така бихме могли да разберем докъде се простира лудостта му.

— Предпочитам да изляза да се бия срещу изменник, отколкото с фанатик — тихо проговори Мал. За първи път се обаждаше от началото на съвета. — Може да са останали още предани хора в Първа армия, които да са склонни да говорят пред мен. Носят се слухове, че има солдати, които дезертират, за да се присъединят към Аппарат. Ако наистина е така, те сигурно знаят къде да го търсят.

Погледнах Зоя крадешком. Тя беше впила невъзможно сините си очи в Мал.

Имах чувството, че през цялото време, докато другите говореха, тя пърха с мигли насреща му. Или просто си въобразявах. Зоя беше мощен Вихротворец и — евентуално — силен бъдещ съюзник. Но също така беше и една от фаворитките на Тъмнейший, а това определено подриваше доверието ми в нея.

Едва се удържах да не прихна. Кого се опитвах да заблудя? Та аз ненавиждах дори да съм в едно помещение с нея! Тя беше тази, която приличаше на светица. Фини кости, лъскава черна коса, съвършена кожа.

Трябваше й само ореол. Мал не й обръщаше никакво внимание, но някакво вътрешно неспокойствие свиваше стомаха ми на топка и ме караше да мисля, че той я пренебрегва твърде демонстративно. Давах си сметка, че имам много по-важни грижи от Зоя. Трябваше да командвам цяла армия, а врагът дебнеше от всички страни, но въпреки това не можех да откъсна мислите си от нея.

Поех си дълбоко въздух и опитах да се съсредоточа. Най-трудният етап от съвещанието все още предстоеше. Колкото и да исках да се свия някъде на тъмно и тихо, тепърва предстоеше да казвам много неща.

Огледах насядалите около масата.

— Трябва да знаете срещу какво се изправяме всъщност.

Всички притихнаха. Сякаш беше ударила камбана; сякаш всичко досега е било по-скоро игра и тепърва започваше сериозният разговор.

Малко по малко им разказах всичко, което знаех за ничевие, за тяхната сила и численост; за това, че са почти недосегаеми за куршуми и остриета и най-важното — че не се боят от слънчевата светлина.

— Но ти все пак си им избягала — колебливо се обади Паша. — Тогава излиза, че и те са смъртни.

— Моята сила може да ги унищожи. Тя, изглежда, е единственото нещо, на което не могат да устоят. Но не е никак лесно — иска се да използвам Сеч, а не знам колко мога да поваля на един път. — Не споменах за втората муска.

Знаех, че дори с нея нямаше как да се противопоставя на щурмуващата и напълно завършена армия от сенки. Освен това оковата от люспи беше тайна, която поне засега исках да запазя. — Предишният път успяхме да се измъкнем, само защото царевич Николай ни изведе извън обсега на Тъмнейший — продължих. — Изглежда, изчадията имат нужда да са наблизо до своя повелител.

— Колко близо? — попита Павел.

Погледнах към Мал.

— Трудно е да се каже — отвърна той. — Една морска миля^[1]. Може би две.

— Значи все пак силата му има някакви граници — с видимо облекчение заключи Фьодор.

— Определено. — Радвах се, че мога да им кажа поне едно нещо, което малко да ги ободри. — Ще му се наложи да влезе в Равка с армията си, за да ни стигне. Това означава, че ще бъдем предупредени навреме и той ще е уязвим.

Тъмнейший не може да ги призовава така, както призовава тъмнината.

Усилието, изглежда, му коства много.

— Защото това не е силата на Гриша — обади се внезапно Давид. — Това е мерзост.

В езика на Равка думата за магия и гадост беше една и съща. Основните теоретични трудове на Гриша твърдяха, че е невъзможно от нищото да бъде създадена материя, но това беше постулат на Малката наука. Мерзост беше нещо съвсем различно: поквара на самото сътворение в ядрото на света.

Давид си играеше с някакво разшито конче на ръкава.

— Тази енергия, тази материя трябва да идва отнякъде. Сигурно извира от самия него.

— Но как го прави? — попита Зоя. — Досега имало ли е Гриша с подобна мощ?

— По-важният въпрос е как да му се противопоставим — намеси се Фьодор.

Разговорът премина към защитата на Малкия дворец и възможните предимства на това да излезем срещу Тъмнейший на бойното поле, но аз не откъсвах очи от Давид. Когато Зоя попита за друг толкова могъщ Гриша, той погледна право към мен — за първи път, откакто се бях върнала в Малкия дворец. Е, не точно към мен, а към нашийника. Сега обаче пак седеше забил поглед в масата и сякаш се чувстваше още по-неспокоен, ако това изобщо беше възможно. Зачудих се какво ли знае за Морозов. Аз също исках да чуя как ще отговори на въпроса на Зоя. Не бях сигурна дали притежавам достатъчно самообладание и вещина, но все трябваше да има начин да призова воини на светлината срещу армията от сенки на Тъмнейший.

Можеше ли обединената сила на трите муски да ми помогне да го направя? Зарекох се да поговоря насаме с Давид след съвета, но щом приключихме, той се стрелна през вратата. Намерението да го притисна в работилницата на Материалки още същия следобед беше осуетено от купищата бумаги, които ме чакаха в покоите. Отне ми часове, докато изготвя указа за опрощение на Гриша и подпиша безчет документи, гарантиращи редовното финансиране и снабдяване с провизии на гарнизоните от Първа армия, които се надявахме да възстановим по границите на Равка. Сергей беше опитал да поеме някои от задълженията на Тъмнейший, но по-голяма част от работата просто беше оставена на самотек.

На всичкото отгоре документите бяха написани на възможно най-неразбираемия чиновнически език. Налагаше се да чета и препрочитам неща, които би трябвало да бъдат най-обикновени продоволствени заявки.

Когато купчината понамаля малко, вече бях закъсняла за вечеря — първата ми поява в куполната зала след завръщането. Естествено, предпочитах да ми донесат храната в покоите, но сега беше важно моето присъствие в Малкия дворец да се усеща непрекъснато. Освен това трябваше да следя дали заповедите ми се спазват и дали Гриша наистина седят заедно, независимо от ордените.

Настаних се на масата на Тъмнейший. За да опозная по-добре новите попълнения на Гриша, пък и да не давам основания за подозрения, че събирам около себе си нов елит, бях решила всяка вечер на моята маса да седят различни хора. Идеята беше добра, но за жалост аз не можех да се похваля нито с непринуденото поведение на Мал, нито с чара на Николай.

Разговорът куцаше и беше прекъсван от дълги неловки мълчания. Личеше, че и по останалите маси не върви по-леко. Гриша седяха рамо до рамо в някаква пъстра смесица от червено, пурпурно и синьо и едва си продумваха. Дрънкането на сребърна посуда отекваше чак до напукания купол. Фабрикаторите още не бяха започнали да го ремонтират.

Не знаех да се смея ли, или да плача. Все едно ги бях накарала да седнат на една маса с волкри. Добре поне, че Сергей и Мари изглеждаха доволни, макар на Надя да й идваше да потъне в купичката с масло, докато те се гушеха и гукаха до нея. Радвах се за тях — е, поне така си мислех. А и малко им завиждах.

Взех да ги броя наум — четиридесет, може би петдесет Гриша, повечето от тях току-що излезли от училище. „Ама че армия“, помислих с въздишка. Славното ми управление започваше с жалък старт.

 

 

Мал най-сетне се съгласи да отиде на лов.

На следващата сутрин станах рано, за да го изпратя. Разбирах, че в Малкия дворец ще оставаме още по-рядко насаме, отколкото по време на пътуването. Непрекъснато охранявана от Толя и Тамар и постоянно обградена от суетящи се прислужници, вече почти нямах случай да се видя с Мал на четири очи. През нощта лежах будна в леглото на Тъмнейший, припомнях си целувката на Мал в дачата и се чудех дали ще го чуя, ако почука на моята врата.

Даже ми мина през ума аз да почукам на вратата към помещенията на охраната, но не бях сигурна кой е дежурен тази вечер. Само при мисълта, че може да ми отворят Толя или Тамар, изгарях от срам. Изглежда, накрая натрупаната през деня умора си беше казала думата, защото в следващия момент видях, че е съмнало.

Докато стигна фонтана с двуглавия орел, алеята към двореца вече гъмжеше от хора и коне: Василий и неговите приятели благородници, натруфени в разкошни дрехи; офицери от Първа армия в безупречни униформи, а зад тях — цял легион прислужници в бяло и златно.

Зърнах Мал да оправя седлото си близо до една групичка царски следотърсачи. Не беше никак трудно да го открия: открояваше се в селските си дрехи от грубо платно. На гърба му имаше нов-новеничък лъскав лък и колчан стрели, чийто пера бяха оцветени в царските бледосиньо и златисто.

По време на царския лов се забраняваше използването на огнестрелно оръжие, но въпреки това забелязах някои слуги с преметнати на рамо пушки — в случай че изскочилият от гората звяр се окаже не по силите на благородните им господари.

— Зрелището си го бива — казах, приближавайки Мал изотзад. — Колко народ е нужен, за да се отстрелят няколко глигана?

Мал изсумтя.

— Това нищо не е — да беше видяла останалите слуги, които тръгнаха още преди зазоряване, за да подготвят бивака. Защото — да не дават светиите — не можело царският син да чака за чаша горещ чай.

Разнесе се зов на рог и конниците взеха да заемат местата си сред тропот на копита и звън на стремена. Мал поклати глава и опъна юздите.

— Дано тоя глиган е глух — изръмжа.

Огледах парадните униформи и лъснатите до блясък ботуши около себе си.

— Дали пък не трябваше да те натъкмя в нещо по… лъскавко.

— Ето защо пауните не са хищни птици — ухили се той в отговор. Усмивката му беше ведра и открита — първата, която виждах от много време насам.

„Той се радва, че заминава — осъзнах. — Може да ръмжи и да недоволства, но е щастлив.“ Насилих се да не го приемам твърде лично.

— А ти си големият кафяв ястреб, така ли? — попитах.

— Точно така.

— Или може би някой по-едър гълъб.

— Нека си стиснем ръцете за ястреб.

Останалите вече се мятаха по седлата и следваха в тръс първите от ловната група, които се отдалечаваха по чакълестата алея.

— Да тръгваме, Оретцев — провикна се един следотърсач с пясъчноруса коса.

Почувствах се неудобно — бяхме гъсто наобиколени от хора и усетих любопитните им погледи върху себе си. Кой знае колко протоколни нарушения бях допуснала само с това, че изобщо дойдох да си взема довиждане с Мал.

— Е — казах, потупвайки коня му по хълбока, — приятно прекарване. И гледай да не застреляш някого.

— Слушам! Ти също гледай да не застреляш някого.

Усмихнах му се, но усмивката ми излезе малко насилена. Останахме така още миг-два. Мълчанието между нас взе да се сгъстява. Искаше ми се да го прегърна, да заровя лице във вдлъбнатинката между рамото и врата, да го накарам да обещае, че ще се пази. Но не го направих. На устните му се появи печална усмивка. Той се поклони.

— Суверенна моя — каза.

Сърцето ми се сви.

Той се метна на седлото и пришпори коня. Скоро се стопи в реката от ездачи, устремени към златните дворцови порти.

Поех обратно към Малкия дворец с потиснато настроение. Още беше рано, но вече се усещаше, че денят ще е горещ. Тамар ме чакаше от другата страна на образувания от сплетените клони горски тунел.

— Скоро ще се върне — успокои ме тя. — Няма защо да гледаш толкова навъсено.

— Знам — отвърнах и се почувствах като същинска глупачка. Докато се спускахме по поляната към конюшните, дори успях да се засмея. — В Керамзин имах една кукла, която сама си направих от стар чорап. Говорех си с нея всеки път, когато той отиваше на лов. Може това и сега да ме успокои.

— Ти си странно малко момиче.

— Представа нямаш колко си права. А вие двамата с Толя с какво си играехте като деца?

— С черепите на нашите врагове.

Забелязах как очите й закачливо святкат и двете едновременно избухнахме в смях.

В залата за военна подготовка двете с Тамар за кратко се срещнахме с Боткин — преподавателя, който имаше грижата да подготви Гриша за ръкопашен бой. Тамар от пръв поглед омагьоса стария наемен войник и двамата веднага задърдориха на шу. Това продължи близо десет минути, след което се намесих и повдигнах въпроса за военното обучение на Фабрикаторите.

— Боткин може научи всеки да бие — заяви той с грубия си акцент.

Мъждивата светлина в залата придаваше перлен отблясък на възлестия белег напряко през гърлото му. — Научил и тебе, малко момиче, да бие — не?

— Така е — признах, мръщейки се при спомена за мъчителните хватки и юмручните удари, с които ме налагаше.

— Но малко момиче не толкова малко вече — продължи той, оглеждайки кафтана ми със златни нишки. — Обаче пак дошла да тренира с Боткин. Боткин удря и голямо момиче също като малко момиче.

— Много справедливо от твоя страна — уверих го и изтиках Тамар навън, преди да му е хрумнало да ми демонстрира на дело докъде се простира неговата справедливост.

След конюшните отидох право на следващия военен съвет; щом приключи той, остана време колкото да си оправя косата и да изчеткам праха от кафтана, преди да поема обратно към Великия дворец — двамата с Николай бяхме съветници на царя по въпросите за отбраната на Ос Олта.

По едно време насред съвещанието взех да се чувствам като дете, което се е натрапило в света на възрастните. Останалите съветници дадоха ясно да се разбере, че според тях ние просто им губим времето. Николай обаче остана невъзмутим. Той задаваше точни въпроси за въоръжението, за числеността на войските около градските крепостни стени и как се обявява тревога в двореца, ако ни нападнат. Скоро останалите царски съветници забравиха за снизходителното си поведение. Започнаха добросъвестно да му отговарят, да разпитват за оръжията, които е прекарал през Долината, и как най-добре би могла да се разгърне тяхната стрелкова мощ.

Той ме остави накратко да опиша ничевие, за да обясним защо се налага превъоръжаването на Гриша. Царските съветници все още гледаха подозрително на Втора армия, но по пътя обратно към Малкия дворец Николай ми се видя напълно спокоен.

— Те сигурно ще те навестят в Малкия дворец — каза. — Ето защо е добре да си там и да ги убедиш, че Гриша трябва да се въоръжат. Дай им да разберат, че Тъмнейший не е като останалите врагове.

— Мислиш, че не го знаят ли? — попитах недоверчиво.

— Не искат да го проумеят. Докато си въобразяват, че могат да се пазарят с Тъмнейший, или да го озаптят, ще продължават да стоят със заровени в пясъка глави и да отричат очевидното.

— Не мога да ги виня — казах мрачно. Добре беше да обсъдим числеността на войската, устойчивостта на крепостните стени и системата за обявяване на тревога, но се боях, че всичко това ще изгуби смисъл, щом се появят воините сенки на Тъмнейший.

Когато излязохме от горския тунел, Николай се обърна към мен.

— Ще дойдеш ли с мен до езерото? — попита.

Поколебах се.

— Обещавам, че няма да коленича пред теб и няма да възпявам в балади твоята красота. Просто искам да ти покажа нещо.

Бузите ми пламнаха. Николай се ухили.

— Не е зле Корпоралки да направят нещо с това твое изчервяване — каза и тръгна покрай Малкия дворец към езерото.

Изкуших се да го последвам с една-единствена цел — за да го бутна във водата. Макар че… дали Корпоралки наистина можеха да ме отърват от изчервяването? Прогоних тази нелепа мисъл. Помоля ли Корпоралки да ме отърват от лесното изчервяване, щях да стана за смях на всички в Малкия дворец.

Николай ме чакаше на половината път до езерото; настигнах го по чакълестата алея и двамата продължихме заедно надолу. Там ми посочи една ивица в далечния край на брега, почти до училището.

— Искам да направя кей на това място — каза.

— Защо?

— За да построя наново „Колибрито“.

— Ама теб май наистина не те свърта на едно място! Нямаш ли достатъчно работа и без това?

Той се загледа с присвити очи към искрящата повърхност на езерото.

— Надявам се, че ще устоим на Тъмнейший, Алина. Не успеем ли обаче, трябва да си осигурим път за отстъпление.

Впих поглед в него.

— А какво ще стане с другите Гриша?

— За тях нищо не мога да направя.

Направо не можех да повярвам на ушите си!

— Нямам намерение да бягам.

— Така си и мислех — отвърна с въздишка той.

— Ами ти? — продължих гневно. — Нима просто ще отлетиш и ще ни оставиш сами срещу Тъмнейший?!

— Ех, какви ги говориш само! — отвърна шеговито той. — Открай време си мечтая да ме погребат като герой. — Погледна пак към езерото и стана сериозен. — Готов съм да падна в битка, но няма да оставя родителите си на милостта на Тъмнейший. Ще ми дадеш ли двама Вихротворци да ги обуча?

— Те да не са дарове, че да ти ги поднеса на тепсия — отвърнах, припомняйки си как Тъмнейший беше подарил Женя на царицата, сякаш е неодушевена вещ. — Ще попитам за доброволци. Само не им казвай каква е крайната цел. Не искам хората ми да се обезкуражат. — „Или да започнат да се борят за място на кораба“, помислих си. — И още нещо — продължих. — Искам да осигуриш едно място на борда за Багра. Тя не заслужава да се срещне пак с Тъмнейший. Достатъчно е преживяла и без това.

— Разбира се — отвърна той, после добави. — Аз все още вярвам в победата ни, Алина.

„Е, радвам се, че поне един вярва в нея“, помислих си печално и тръгнах към двореца.