Робърт Хауърд
Прокрадваща се сянка (1)

1.

Въздухът над пустинята трептеше от горещина. Конан кимериецът, вперил поглед към необятната пустош неволно обърса с обратната страна на ръката почернелите си устни. Той стоеше като бронзов идол върху пясъка, очевидно без да усеща убийствената горещина на слънцето. Единствената му дреха бе една тясна препаска около бедрата, превързана с широк колан със златна катарама, на който висяха закачени извита сабя и кама с широко острие. На добре оформените му крайници се виждат наскоро заздравели рани.

В краката му почиваше момиче. Бялата му ръка бе обхванала мощното коляно, върху което подпираше русата си глава. Белотата на кожата й контрастираше на неговите яки, бронзови крайници. Пристегната в кръста, късата й копринена туника, с широко деколте и без ръкави, по-скоро подчертаваше, отколкото прикриваше гъвкавата й фигура.

Конан мигайки поклати глава. Слънчевият блясък го ослепяваше. Той откачи от колана си една малка манерка и я разклати.

Момичето уморено се размърда и изхленчи.

— О, Конан, тук ще умрем! Толкова съм жадна!

Кимериецът изръмжа, погледна свирепо заобикалящата ги пустиня. Под разрошената буйна, дълга черна коса сините му очи безжалостно блестяха, а мощните му челюсти се издадоха напред, сякаш бе изправен пред опасен враг. Конан поднесе манерката до устните на момичето.

— Пий, докато не ти кажа да спреш, Натала — заповяда й Конан.

Задъхвайки се тя пи на малки глътки и той не я спря. Едва когато манерката се изпразни разбра, че съзнателно я беше оставил да изпие всичката вода, въпреки че друга нямаха.

На очите й се появиха сълзи.

— О, Конан — проплака тя и закърши ръце, — защо ме остави да изпия всичката вода? Аз не знаех… сега за теб не остана нито капка.

— Замълчи — изръмжа той. — Не хаби сили за плач. — Конан се изправи и захвърли манерката.

— Защо направи това? — прошепна тя.

Той не отговори, остана неподвижен. Пръстите му бавно се сключиха около дръжката на сабята. Не гледаше към момичето. Острите му очи изглежда проникваха през загадъчната виолетова мъгла в далечината.

Надарен с цялата първична варварска любов към живота и инстинкта за живот, Конан кимериецът разбираше, че се намира в безизходица. Издръжливостта му още не беше се изчерпала напълно, но той знаеше, че още един ден, прекаран под лъчите на безмилостното слънце, в тази безводна пустош ще го довърши. Колкото до момичето, тя беше страдала достатъчно много. По-добре един бърз, безболезнен удар със сабята, отколкото продължителната агония, която го очакваше. Жаждата й временно беше утолена, но това беше фалшиво милосърдие, което ще й позволи да изстрада делириума, за да получи облекчение в смъртта. Той бавно измъкна сабята от ножницата.

Конан внезапно спря и настръхна. Далеч на юг през трептящия от горещината въздух нещо блестеше.

Отначало помисли, че е призрак, един от онези миражи, които в проклетата пустиня му се бяха подигравали и го бяха подлудявали. Засланяйки с ръка заслепените си от слънцето очи, кимериецът видя кули, минарета и блестящи стени. Той ги наблюдаваше намръщено, очаквайки картината да избледнее и да изчезне. Натала престана да хленчи. С мъка се изправи на колене и проследи погледа му.

— Това град ли е, Конан? — прошепна Натала, прекалено отчаяна, за да повярва на очите си. — Или е само сянка?

Известно време кимериецът не отговори. Той затвори и отвори няколко пъти очи. Погледна настрана, после пак насочи поглед напред. Градът оставаше там, където го беше видял първия път.

— Дявол знае — промърмори той. — Заслужава си обаче да проверим.

Конан пъхна сабята обратно в ножницата, наведе се и взе в мощните си ръце Натала, сякаш беше пеленаче. Тя слабо възрази:

— Не губи сили да ме носиш, Конан — помоли го Натала. — Мога сама да ходя.

— Теренът тук е скалист — отговори той. — Скоро сандалите ти съвсем ще се скъсат. — Той погледна към меките й, зелени сандали. — Освен това, ако искаме изобщо да стигнем града, трябва да побързаме, а това може да стане по-добре по този начин.

Надеждата за живот даде нови сили и издръжливост на стоманените мускули на кимериеца. Той крачеше по пясъчната пустиня, сякаш току-що беше тръгнал на път. По-голям варварин от всички варвари, той притежаваше жизнеността и издръжливостта на дивата природа, които му осигуряваха оцеляване там, където цивилизованите хора биха загинали.

Доколкото знаеше, той и момичето бяха единствените останали живи от армията на Амалрик — онази луда разнородна орда, която следваше разбунтувалия се принц на Кот, пометена като от опустошителна пясъчна буря и напоила с кръв отвъдморските земи на Стигия. Преследвана по петите от стигийски войски, тази армия си беше проправила път през черното кралство на Куш, за да бъде унищожен в края на южната пустиня. Конан уподобяваше това на голям поток, който тече на юг, но постепенно намалява, за да изчезне накрая в пясъците на сухата пустиня. Костите на нещастните бойци — наемни войници, несретници, разорени, изгонени от обществото — лежаха разпилени по планините на Кот до дюните на пустинята.

След последното клане, когато стигийци и кушити оградиха останките от армията на Амалрик, Конан, заедно с момичето се измъкна, попадайки в сянката на една камила. Зад него районът гъмжеше от врагове. Единственият свободен пред тях път беше пустинята на юг. Те се впуснаха към тази застрашителна пустош.

Момичето беше бритуниянка. Конан я беше намерил на пазара за роби в един нападнат от тях шемитски град и я беше взел. Тя нямаше право на избор, но като начало новото й положение беше далеч по-добро от това на която и да е от хайборейските жени и тя го прие с благодарност. Така тя сподели премеждията на проклетата орда на Амалрик.

Четири дни бягаха в пустинята преследвани така упорито от стигийски конници, че когато се откъснаха от преследвачите си, не посмяха да се върнат назад. Продължиха напред търсейки вода, но камилата умря. Тогава продължиха пеша. През последните няколко дни страданията им се увеличиха. Доколкото можеше Конан помагаше на Натала, а суровият живот в лагера я беше научил на издръжливост и сила, отколкото притежава една обикновена жена. Въпреки това, тя беше на границата на физическите си сили.

Слънцето печеше безмилостно разрошената дълга черна коса на Конан. Чувстваше последователно световъртеж и повдигане. Беше убеден, че градът е реалност, а не мираж, но нямаше ни най-малка представа, какво може да ги очаква там. Обитателите могат да се окажат враждебно настроени. Въпреки всичко, този град беше единственият им шанс, а повече от това той никога не бе пожелавал.

Когато спряха пред масивната порта, благодарни за сянката, която намериха там, наближаваше залез. Конан сложи Натала на земята и разкърши вдървените си ръце. На около тридесет фута над тях се издигаше защитна стена от някакъв зеленикав материал, блестящ почти като стъкло. Конан се огледа за парапети, които да прескочи. Нямаше. Той извика нетърпеливо и удари по портата с дръжката на сабята си, но му отвърна само глухото ехо. Изплашена от тишината Натала се сви до него. Конан се опита да отвори портата, после отстъпи назад, измъкна сабята си и тъкмо тогава тя тихо се отвори навътре. Натала потисна един вик на уплаха.

— О, виж, Конан!

Точно пред портата лежеше човек. Конан го погледна внимателно, после отмести поглед зад него. Той видя просторно място като двор, ограден от сводести входове на къщи, направени от зеленикав материал. Постройките бяха високи и внушителни, украсени с блестящи куполи и минарета. Нямаше никакви признаци на живот. В центъра на двора се издигаше квадратен бордюр на кладенец. Това развълнува Конан, чиято уста беше покрита със засъхнала прах. Той хвана Натала за ръката, премина през портата и я затвори зад себе си.

— Мъртъв ли е? — прошепна тя, сочейки мъжа, който лежеше неподвижен пред портата. Беше тяло на висок, силен мъж в разцвета на силите си. Кожата му беше жълта, очите леко дръпнати. В друго отношение не се различаваше от хайборейците. На краката си имаше римски сандали и туника от виолетова коприна, на колана му висеше къса сабя в ножница от позлатен плат. Конан поопипа бузата му. Беше студен. Нямаше признаци на живот.

— Не се вижда никаква рана — намръщи се кимериецът, — но е мъртъв, както е мъртъв Амалрик с четиридесет стигийски стрели в тялото си. В името на Кром, ела да погледнем кладенеца! Ако в него има вода, ще пием, дори и да плуват мъртъвци.

В кладенеца имаше вода, но не пиха. Беше на петдесет стъпки под бордюра, а нямаше нищо, с което да я извадят. Конан изруга раздразнен, че водата се вижда, но е недосегаема и се обърна да потърси нещо, с което да извади. Тогава Натала изпищя и той се обърна.

Човекът, когото смятаха за мъртъв се спусна към него, стиснал в ръка късата си сабя, а блестящите му очи свидетелстваха по неоспорим начин, че е жив. Конан изруга, но не губи време за предположения. Сабята му посрещна връхлитащия нападател със страхотен удар и главата на нещастника тупна на плочите. От прерязаната шия бликна кървав фонтан, тялото се заклатушка като на пиян после тежко падна.

Конан го погледна и тихо изруга.

— Този човек сега не е по-мъртъв, отколкото беше преди няколко минути. В каква лудница сме попаднали?

Натала, която, за да не гледа беше покрила очи с ръце, надникна през пръстите си и потрепери от страх.

— О, Конан, дали заради това хората от града няма да ни убият?

— Възможно е — изръмжа той, — но ако не му бях отсякъл главата щяхме вече да сме мъртви.

Той погледна към сводовете, които зееха безучастно от зелените стени над тях. Не долови никакво движение, не чу никакъв звук.

— Мисля, че никой не ни видя — промърмори кимериецът. — Ще скрия следите…

Конан повдигна трупа с една ръка посредством колана на сабята си, с другата хвана главата за дългата коса и замъкна отвратителните останки до кладенеца.

— Тъй като ние не можем да пием от тази вода — изръмжа Конан злорадо — ще се погрижа никой да не пие от нея. Проклет да е този кладенец! — Той повдигна тялото над бордюра, пусна го вътре, после хвърли и главата. Далеч долу се чу глухо пляскане.

— По камъните има кръв — прошепна Натала.

— Ако скоро не намеря вода, още ще има — озъби се кимериецът, изчерпал оскъдните си запаси от търпение. От страх момичето почти беше забравило жаждата и глада, но за Конан не можеше да се каже същото.

— Да влезем в някоя от тези врати — каза той. — Сигурно не след дълго ще намерим хора.

— О, Конан! — проплака тя, притискайки се в него. — Страх ме е! Това е град на призраци и на мъртви хора! Хайде да се върнем в пустинята! По-добре да умрем там, отколкото да изживяваме тези ужасии.

— Ще отидем в пустинята, когато ни изхвърлят през стените — изръмжа той. — Някъде в този град има вода и аз ще я намеря, та ако ще да избия всички мъже тук.

— Но ако те отново оживеят? — прошепна тя.

— Тогава ще продължа да ги убивам, докато не мирясат! — изръмжа Конан. — Хайде! Този вход е толкова добър, колкото и всеки друг! Стой зад мен, но недей да бягаш, ако не ти кажа.

Тя промърмори в знак на съгласие и тръгна толкова плътно зад него, че го настъпваше по петите. Спусналия се мрак беше изпълнил с виолетови сенки странния град. Влязоха в отворения вход и се намериха в широка стая, богато окичена с кадифени гоблени със странни рисунки. Подът, стените и таванът бяха от зелен, гладък като стъкло камък, стените бяха украсени със златни бордюри. По пода бяха разхвърляни кожени и атлазени възглавници. От тази стая се влизаше в други стаи. Минаха през няколко стаи, прилични на първата. Не видяха никого, но кимериецът изсумтя подозрително.

— Неотдавна тук е имало някой. Тази възглавница е още топла от допира на човешко тяло. Онази копринена възглавница носи отпечатъка на нечии бедра. Освен това във въздуха се усеща слабият аромат на парфюм.

Над всичко витаеше странна, нереална атмосфера. Преминаването през този потънал в полумрак, смълчан дворец беше като наркотичен сън. Някои от стаите бяха неосветени и те ги подминаха. Други бяха облени в мека, странна светлина, която изглежда се излъчваше от скъпоценните камъни, наредени по стените във фантастични фигури. Докато минаваха през една от осветените стаи неочаквано Натала извика и се хвана за ръката на другаря си. Той изруга и бързо се обърна, оглеждайки се за враг.

— Какво има? — озъби се Конан. — Ако още веднъж ме хванеш за ръката, която държи сабята, ще ти одера кожата. Или искаш да ме видиш с прерязано гърло? За какво пищиш?

— Погледни там — каза тя с разтреперан глас и посочи с пръст.

Конан изсумтя. Върху маса от полиран абанос стояха златни съдове, очевидно с храна и напитки. Стаята беше празна.

— Е, онзи, за когото е приготвена тази гощавка — изръмжа той, — тази вечер ще трябва да си потърси другаде храна.

— Смееш ли да ядеш от нея, Конан? — попита нервно момичето. — Хората могат да ни видят и…

— Лир ан маннакам мак лир! — каза той клетвата и като хвана Натала за тила, безцеремонно я тласна към позлатения стол в края на масата. — Умираме от глад, а ти ме питаш дали смея да ям! Сядай и яж!

Конан седна в другия край на масата, взе една нефритена чаша и я пресуши на един дъх. Приличната на вино напитка беше тъмночервена със странен, непознат вкус, но за засъхналата му глътка беше като нектар. Уталожил жаждата си, Конан се нахвърли върху храната пред себе си с рядко удоволствие. Тя също му беше непозната. Екзотични плодове и непознати меса. Съдовете бяха изкусно изработени, а ножовете и вилиците от злато. Конан не им обърна никакво внимание, взимаше с ръце големите плешки и ги разкъсваше със силните си зъби. Кимерийските маниери на хранене бяха доста животински. Неговата цивилизована спътница се хранеше по-прилично, но също така лакомо. На Конан му мина през ума, че месото може да е отровено, но тази мисъл не намали апетита му. Предпочиташе да умре от отрова, отколкото от глад.

Уталожил глада си, той се отпусна назад с дълбока въздишка на облекчение. Наличието на прясна храна показваше, че в този смълчан град има хора и може би зад всеки ъгъл се крие по един враг. Но той не изпитваше никакво безпокойство, защото вярваше в бойните си умения. Започна да му се доспива и се замисли, дали да не се опъне на близката кушетка и да подремне.

Не беше така с Натала. Беше заситила глада си и уталожила жаждата си, но не изпитваше желание да спи. С широко отворени, красиви очи тя оглеждаше вратите — граници на неизвестността. Тишината и тайнствеността на това чуждо място я потискаха. Сега стаята й изглеждаше по-голяма, масата по-дълга, отколкото й се бяха сторили в началото и тя разбра, че е по-далеч, отколкото би желала, от своя неумолим защитник. Натала бързо стана, заобиколи масата и седна на коляното му, поглеждайки нервно към сводестите входове. Някои бяха осветени, други не, но тя гледаше най-дълго в неосветените.

— Наядохме се, напихме се и си починахме — каза Натала. — Хайде сега да се махаме, Конан. Това място е зловещо. Чувствам го.

— Виж, досега нищо лошо не ни се случи — започна той, когато някакво тихо, но зловещо шумолене го накара да се обърне. Бутайки момичето от коляното си той стана с бързината на пантера, измъкна сабята си и се обърна с лице към вратата, от която изглежда, че идваше шумът. Не се повтори и той тихо се придвижи напред. Натала го последва. Сърцето й се беше качило в гърлото. Знаеше, че Конан подозира заплаха. Протегнатата му глава беше потънала между гигантските му рамене, той се плъзна напред приведен като дебнещ тигър. И се промъкна тихо като тигър.

На вратата Натала се спря и страхливо надзърна зад него. В стаята нямаше никаква светлина, но тя беше частично осветена от лъчение, което преминаваше през нея и стигаше до друга стая. В нея на един подиум лежеше човек. Меката светлина го обливаше и видяха същия мъж, когото Конан беше убил пред външната врата. Само дето дрехите му бяха по-богати, украсени със скъпоценни камъни, които блестяха с неестествена светлина. Мъртъв ли беше или просто заспал? Отново се чу слаб, зловещ звук, сякаш някой дърпа завеса. Конан отстъпи назад, повличайки и вкопчилата се в него Натала. Точно на време сложи ръка на устата й, за да предотврати едно изпищяване.

От мястото, на което стояха сега, те не можеха да виждат подиума, но виждаха сянката му на стената зад него. Там се появи и друга сянка — огромно, безформено, черно петно. Конан усети, че косата му настръхва. Никога не беше виждал човек или животно, което да хвърля такава сянка. Обзе го любопитство, но инстинктът му го накара да остане неподвижен на мястото си. Чуваше бързото и тежко дишане на Натала, която гледаше с ококорени очи. Никакъв друг шум не нарушаваше напрегнатата тишина. Голямата сянка погълна сянката от подиума. Един безкраен момент на стената се виждаше само нейното черно петно. После то бавно се оттегли и отново на стената остана само тъмната сянка на подиума. Спящият беше изчезнал.

В гърлото на Натала се надигна истерично гъргорене и Конан предупредително я разтърси. Усещаше как кръвта във вените му замръзва. От човешки врагове не се страхуваше. Всичко разбираемо, колкото и страховито да е, не причиняваше никакви вълнения в широките му гърди. Но това, на което стана свидетел, не разбираше.

След известно време обаче любопитството му надделя над смущението и той отново влезе в неосветената стая, готов за всякакви изненади. Конан погледна в съседната стая и видя, че е празна. Подиумът си стоеше така, както го беше видял първия път, само дето на него не лежеше никакъв човек, украсен със скъпоценни камъни. На копринената постелка, като голям тъмночервен скъпоценен камък блестеше капка кръв. Натала я видя и изпищя ужасена, за което Конан не я наказа. Той отново усети ледената ръка на страха. На този подиум беше лежал мъж. Нещо беше пропълзяло в стаята и го беше отнесло. Конан нямаше представа какво може да е било, но над тези слабо осветени стаи тегнеше атмосфера на свръхестествен ужас.

Беше готов да си тръгнат. Хвана за ръка Натала, обърна се, но после се разколеба. Някъде из стаите, през които бяха минали се чу шум от стъпки. Беше шум от човешки крак — бос или обут в нещо меко. С предпазливостта на вълк, Конан бързо се обърна. Смяташе, че може да излезе във външния двор, без да мине през стаята, от която изглежда беше дошъл звукът.

Още не бяха пресекли първата стая по пътя си назад, когато неочаквано шумоленето на копринената завеса ги накара да се обърнат. Пред закрита със завеса ниша стоеше мъж и съсредоточено ги наблюдаваше.

Беше точно като другите двама — висок, добре сложен, облечен във виолетови дрехи и колан украсен със скъпоценни камъни. Кехлибарените му очи не изразяваха нито изненада, нито враждебност. Бяха замечтани като на лотофаг. Не измъкна късата си сабя, която висеше закачена на колана му. След първоначалното напрежение, той заговори с разсеян, незаинтересован тон, на език, който слушателите му не разбираха.

Конан отговори на стигийски и непознатият се обърна към тях на същия език:

— Кои сте вие?

— Аз съм Конан, кимериец — отговори варваринът. — А това е Натала, бритуниянка. Що за град е този?

Мъжът не отговори веднага. Неговият замечтан, чувствен поглед се спря върху Натала и той отговори провлечено:

— От всичките ми чудесни видения това е най-прекрасното! О, момиче със златни къдрици от далечната страна на приказките, наистина ли дойде? От Андара или Тотра, или Кут, от звездния пояс пристигна?

— Що за лудост е това? — изръмжа грубо кимериецът, не харесал нито думите, нито маниера на мъжа.

Другият не му обърна внимание.

— Сънувал съм и по-прекрасни красавици — промърмори той. — Гъвкави жени с коси тъмни като нощта и очи като неразгадаема тайна. Но твоята кожа е бяла като мляко, очите ти ясни като зора, изкусителни като мед, излъчват свежест и нежност. Ела в леглото ми, малко момиче от прекрасните ми сънища!

Той пристъпи напред и отиде до нея, но Конан отмести протегнатата му ръка със сила, която трябва да я е счупила. Мъжът залитна назад, хвана се за пострадалата ръка, а очите му се замъглиха.

— Каква е тази съпротива? — промърмори той. — Варварино, заповядвам ти… махай се! Изчезвай! Изпарявай се! Изфирясвай!

— Ако продължаваш, ще изчезне главата ти от раменете! — озъби се разгневен кимериецът и в ръката му проблесна сабя. — Така ли посрещате тук гости? Велики Кром, ще потопя тези завеси в кръв!

Замечтаността от очите на другия се изгуби, заменена от учудване.

— Тор! — възкликна той. — Ти си истински! Откъде дойде? Кой си ти? Какво търсиш в Кситал?

— Ние дойдохме от пустинята — изръмжа Конан. — Влязохме в града на смрачаване, примрели от глад. Намерихме наредена трапеза за някого и ядохме. Нямам пари да платя за храната. В моята страна не отказват да нахранят гладния, но вие, цивилизованите хора трябва да имате свой начин на отплата… ако ти си като онези, които срещнах. Не сме сторили нищо лошо и тъкмо си тръгвахме. Велики Кром, това място, където мъртви стават и се нахвърлят с нож в ръка и спящи изчезват в търбуха на сенки не ми харесва!

— Какво каза? Сенки? В търбуха на сенки?

— Е — отвърна предпазливо кимериецът — сенки или не — не мога да кажа, но нещо, което поглъща спящ човек от подиума и на мястото му остава само кърваво петно.

— Вие сте видели…? Вие сте видели…? — Мъжът трепереше като лист. Гласът му секна на високия тон.

— Видяхме само един мъж, който спеше на подиума и една сянка, която го погълна — отговори Конан.

Думите му имаха ужасяващ ефект. Мъжът изпищя, обърна се и побягна от стаята. В безумния си бяг той се удари във вратата, политна, оправи се и побягна през съседните стаи, продължавайки да пищи с всички сили. Изумен Конан гледаше подир него, а момичето трепереше и стискаше ръката на великана. Бягащата фигура вече не се виждаше, но ужасните писъци, заглъхващи в далечината и ехото от сводестите покриви продължаваха да се чуват. Изведнъж се чу вик, по-силен от другите, извиси се и млъкна, последван от пълна тишина.

— Всемогъщи Кром!

С разтреперана ръка Конан избърса потта от челото си.

— Това трябва да е град на луди! Да се махаме от тук, преди да срещнем и други луди!

— Всичко е кошмарно! — изхленчи Натала. — Ние сме мъртви и прокълнати! Умряхме в пустинята и сега сме в ада! Ние сме безплътни духове… Ау! — Скимтенето й беше предизвикано от шумната плесница, залепена й от Конан.

— Не си никакъв дух, щом крещиш така от една плесница — отсече той с мрачен хумор, който често се проявяваше в неподходящи моменти. — Живи сме, макар че ако продължим да се разтакаваме в тази огромна постройка, обитавана от духове, може и да не останем живи. Тръгвай!

Бяха преминали само през една стая, когато внезапно спряха. Някой или нещо се приближаваше. Обърнаха се към вратата, откъдето идваха звуците, без да знаят какво очакват. Ноздрите на Конан се разшириха, очите му се присвиха. Той долови слабия аромат на парфюма, който беше усетил по-рано през тази нощ. На вратата се очертаха контурите на човек. Конан тихо изруга. Червената уста на Натала зееше широко отворена.

Една жена ги гледаше учудено. Беше висока, гъвкава, с тяло като на богиня. Единственото й облекло се състоеше от тесен колан, украсен със скъпоценни камъни. Лъскавата й, черна като нощ коса подчертаваше белотата на тялото с цвят на слонова кост. Тъмните й очи, засенчени от дълги, тъмни мигли бяха дълбоки и изпълнени със загадъчност. Дъхът на Конан спря от тази красота Натала гледаше с широко отворени очи. Кимериецът никога не беше виждал такава жена. Чертите на лицето й бяха стигийски, но тя не беше с тъмна кожа като стигийските жени, които познаваше. Крайниците й бяха като алабастрови. Но когато заговори с дълбокия си, богат, музикален глас, езикът беше стигийски.

— Кои сте вие? Какво търсите в Кситал? Коя е тази девойка?

— Коя си ти? — безцеремонно я контрира Конан, нямащ търпение да отговаря на въпроси.

— Аз съм Талис стигийката — отговори тя. — Луди ли сте, та сте дошли тук?

— Бях започнал да си мисля, че трябва да сме полудели — изръмжа той. — Всемогъщи Кром, ако съм с всичкия си, мястото ми наистина не е тук, защото тук всички са маниаци. Довлякохме се тук от пустинята, умиращи от жажда и глад и налетяхме на един умрял, който се опита да забие нож в гърба ми. Влязохме в един палат — богат и пищен, но очевидно празен. Намерихме трапеза, на която никой не се хранеше. После видяхме сянка, която погълна един спящ човек… — Той погледна внимателно и видя, как цветът на лицето й леко се промени. — Е?

— Какво „е“? — попита тя, очевидно възвърнала самообладанието си.

— Очаквах да хукнеш през стаите и да виеш като луда — отговори той. — Мъжът, за когото ти казах, че бе погълнат от сянката го стори.

Тя вдигна тесните си рамене с цвят на слонова кост.

— Значи това са били писъците, които чух. Е, съдбата на всеки човек е определена и е глупаво да пищи като плъх в капан. Когато Тор ме пожелае, той ще дойде да ме вземе.

— Кой е този Тор? — попита Конан недоумяващ.

Жената го изгледа продължително и оценяващо, от което лицето на Натала промени цвета си и тя захапа малката си червена устна.

— Седни на онзи диван и ще ти обясня — отвърна тя. — Но най-напред ми кажи как се казвате.

— Аз съм Конан, кимериец, а това е Натала, дъщеря на Бритуния — отговори той. — Ние сме бегълци от една армия, разбита край границите на Куш. Нямам никакво желание да остана тук, където черни сенки могат да забият кама в гърба ми.

С жив, звучен смях тя седна и протегна гъвкавите си крайници със заучена страст.

— Не се безпокойте — посъветва ги тя. — Ако Тор желае, той ще ви прибере, където и да се намирате. Човекът, за когото спомена, който пищеше и бягаше… не чухте ли, че той извика силно, преди да замълчи? В своето безумие той се спусна с всички сили към онова, от което искаше да се избави. Никой човек не може да избяга от съдбата си.

Конан изсумтя неангажиращо, но седна на края на дивана, сложи сабята върху коленете си и заоглежда подозрително стаята. Натала се сгуши до него, сви крака под тялото си и се притисна ревниво. Тя гледаше странната жена с подозрение и негодувание. Чувстваше се малка и прашна, и незначителна пред тази обаятелна красавица. Тя не можеше да сбърка погледа в тъмните очи, който изпиваше всеки детайл от бронзовата физика на великана.

— Какво е това място и какви са тези хора? — попита Конан.

— Това е древен град. Нарича се Кситал. Построен е на един оазис, който основателите на Кситал са намерили при своето странстване. Дошли са от Изток толкова отдавна, че дори техните потомци не помнят.

— Сигурно не са много. Тези помещения изглеждат празни.

— Вярно е. И все пак са повече, отколкото си мислите. Градът в действителност представлява един голям дворец, в който всяка постройка е тясно свързана с другите. Можеш да ходиш из тези стаи с часове и да не видиш никого. Друг път ще срещнеш стотици обитатели.

— Как така? — попита разтревожен Конан. Всичко това намирисва много на магия, което никак не ми харесва.

— През по-голяма част от времето тези хора спят. Времето, прекарано в сън за тях е толкова важно и реално, колкото и времето, прекарано в будно състояние. Чували ли сте за черния лотос? Той расте в някои ями из града. През вековете обитателите на този град са го култивирали. Вместо смърт, неговите сокове започнали да ги даряват със сънища — прекрасни и фантастични. В тези сънища обитателите на града прекарват по-голяма част от времето си. Животът им в будно състояние е безцелен, без планове. Те спят и сънуват, събуждат се, пият, любят, ядат и отново заспиват. Рядко завършват нещо започнато — оставят го наполовина и отново потъват в сън под влияние на черния лотос. Онази трапеза, която сте намерили… несъмнено някой се е събудил, почувствал е глад, приготвил си е храна, после е забравил за нея и отново се е отдал на сън.

— Откъде намират храна? — прекъсна я Конан. — Не видях нито ниви, нито лозя извън града. Да не би да имат градини и кошари с говеда зад стените на града?

Тя поклати глава.

— Произвеждат храната си от основните елементи. Когато не са упоени от лотосовия цвят, те са големи учени. Техните предци са били интелектуални гиганти. Построили този чуден град в пустинята и макар че расата е станала роб на необичайните си страсти, част от техните знания още са запазени. Не ви ли направиха впечатление тези светлини? Получават се от скъпоценни камъни, наситени с радий. Потъркват се с пръст и почват да светят, после се потъркват в обратна посока и изгасват. Това е само един незначителен пример на тяхната наука. Забравили са много от древните знания. Те не се интересуват от живота в будно състояние, предпочитат да прекарват времето си в сън, подобен на смърт.

— Но тогава умрелият при портата… — започна Конан.

— Несъмнено е спал дълбоко. Заспалите под въздействието на лотоса са като умрели. Жизнените им функции видимо спират. Невъзможно е да се открие и най-малък признак на живот. Духът напуска тялото и странства в други, екзотични светове. Мъжът при портата е добър пример за безотговорността на тези хора към собствения им живот. Той е страж на портата, защото традицията изисква там винаги да има охрана, макар че през пустинята никога никакви врагове не са идвали. В други части на града ще намерите други стражи, обикновено също така дълбоко заспали, както мъжът при портата.

Конан се замисли върху чутото.

— Къде са сега обитателите на града?

— Пръснати из целия град. Изтегнати на кушетки, на копринени дивани, в ниши с възглавници, на покрити с кожи подиуми. Всичките загърнати с блестящия воал на сънищата.

Конан почувства как кожата на яките му рамене потрепва. Не беше никак успокояващо да мисли за стотици хора, лежащи изстинали и неподвижни из украсените с гоблени стаи, с обърнати нагоре, изцъклени и невиждащи очи. Той си спомни нещо друго.

— Ами какво е онова нещо, което се прокрадна през стаите и отнесе мъжа от подиума?

Силна тръпка премина през крайниците с цвят на слонова кост.

— Това е бил Тор, Древният, богът на Кситал, който живее в хлътналия купол в центъра на града. Той винаги е живял в Кситал. Никой не знае дали е дошъл тук с древните основатели на града или са го заварили тук. Но хората на Кситал го боготворят. По-голяма част от времето той спи под града, но понякога, през неравномерни интервали от време огладнява и тогава се промъква през тайните коридори и слабо осветени стаи, търсейки жертва. Тук никой не е в безопасност.

Натала простена от ужас и се хвана за силната шия на Конан, сякаш се страхуваше да не бъде отделена от своя защитник.

— Всемогъщи Кром! — възкликна Конан слисан. — Искаш да кажеш, че хората лежат спокойно и спят, докато този демон се промъква между тях?

— Тор огладнява много рядко — повтори тя. — Но един бог трябва да има своите жертви. Когато бях дете, в Стигия хората живееха под заплахата да бъдат принесени в жертва. Никой не знаеше кога ще бъде хванат от свещеника и завлечен пред олтара. Какво значение има дали свещеници принасят жертвата на боговете или боговете сами си я взимат?

— Сред моя народ няма такава традиция — изръмжа Конан, — нито сред народа на Натала. Хайборейците не принасят човешки жертви на своя бог Митра, а колкото до моя народ… всемогъщи Кром, бих желал някой свещеник да се опита да завлече кимериец пред олтара! Кръв ще се лее, но кимериецът няма да се даде.

— Ти си варварин и не можеш да разбереш — засмя се Талис, но в очите й светеше пламъче. — Тор е много древен и много ужасен.

— Тези хора или са глупаци, или герои — заключи Конан, — за да лежат и да сънуват идиотските си сънища, знаейки, че могат да се събудят в търбуха на Тор.

Тя се засмя.

— Те не знаят нищо друго. От незапомнени времена Тор е вземал своите жертви измежду тях. Той е един от факторите, който е намалил техния брой от хиляди на стотици. Още няколко поколения и те напълно ще изчезнат и тогава Тор или трябва да тръгне по света за нови жертви, или да се прибере в подземния свят, откъдето е дошъл много отдавна. Тези хора разбират съдбата си на обречени, но са или фаталисти, или неспособни да се съпротивляват, както и да избягат. Никой от сегашното поколение не е излизал отвъд тези стени. На един ден път на юг има оазис, виждала съм го на старите карти на техните предци, начертани на пергаменти… но от три поколения никой човек от Кситал не го е посещавал, камо ли пък да направи опит да изследва тучните пасища, които според картата лежат на един ден път отвъд оазиса. Това са хора от бързо изчезваща раса, отдадена на предизвикани от лотоса сънища, стимулиращи себе си в будно състояние със златно вино, което оздравява рани, продължава живота и ободрява преситените развратници. И въпреки това те се държат за живота и се страхуват от божество, на което се кланят. Вие сте видели, как един мъж е полудя, когато е разбрал, че Тор броди из стаите. Виждала съм всички да пищят, да си скубят косите и да изскачат като луди от портите, криейки се отвъд стените и да теглят жребий кого да хвърлят през сводестите врати, за да задоволят сластта и глада на Тор. Ако сега не бяха заспали, новината за неговото излизане щеше отново да накара всички да пищят и да търчат към външните порти.

— О, Конан! — изпъшка истерично Натала. — Да бягаме!

— Всичко с времето си — промърмори Конан, без да може да откъсне очи от изваяните крайници на Талис. — Какво правиш тук ти, стигийска жено?

— Дойдох като младо момиче — отговори тя, облягайки се леко на кадифения диван и сплитайки дългите си пръсти зад тъмната си глава. — Аз съм дъщеря на един крал, не съм жена от простолюдието, както сам можеш да разбереш от кожата ми, която е така бяла, както на твоята малка блондинка. Отвлече ме един въстанал принц, който, с армия от кушитски стрелци, отиде в пустинята, търсейки земя, която да завладее. Той и всичките му бойци загинаха в пустинята, но един оцелял ме качи на камила и вървя заедно с мен докато не падна и не умря по пътя. Животното продължи напред, а аз, изпаднала в делириум от жажда и глад, се събудих в този град. Казаха ми, че рано призори са ме видели от стените да лежа безчувствена до една умряла камила. Взели ме и ме съживили с чудното си златно вино. Само гледката на една жена може да ги накара да отидат толкова далеч зад стените на града.

— Те естествено се интересуваха най-много от едно, особено като мъже. Заеха се да ме учат на техния език. Много са схватливи и със силно развит интелект. Много преди аз да науча техния език, те научиха моя. Аз бях и продължавам да бъда единственото нещо, за което един мъж ще пожертва за известно време лотосовите си сънища.

Тя се засмя злобно, святкайки с дръзките си очи към Конан.

— Разбира се, жените им са ревниви — продължи тя спокойно. — По свой начин те са доста красиви с жълтите си кожи, но подобно на мъжете, са отдадени на лотосови сънища, затова последните ме харесват не само заради моята красота, но и защото съм истинска. Аз не съм сън! Макар че съм изпитала сънищата на лотоса. Аз съм нормална жена, със земни емоции и желания. С такава тези жълтокожи жени не могат да се сравняват.

— Ето защо за теб е по-добре със собствената си сабя да прережеш гърлото на това момиче преди мъжете на Кситал да се събудят и да я хванат. Те ще я подложат на изпитания, каквито не можеш да си представиш! Тя е прекалено нежна, за да може да издържи това, през което аз съм преминала. Аз съм дъщеря на Луксър и преди да бях изкарала петнадесет лета, преминах през храмовете на мрачната богиня Деркето и бях въведена в тайнството. Не че първите ми години в Кситал бяха години на други удоволствия! Народът на Кситал е забравил повечето от онова, за което жриците на Деркето някога са мечтали. Те живеят само за чувствени удоволствия. Сънуват или будни, техните животи са изпълнени с екзотичен екстаз, чужд на обикновените хора.

— Проклети изроди! — изруга Конан.

— Всичко зависи от гледната точка — усмихна се лениво Талис.

— Така да е — каза Конан. — Да не губим повече време. Виждам, че това място не е за обикновени смъртни като нас. Ще се махнем, преди да са се събудили твоите идиоти или да е дошъл Тор да ни изяде. Мисля, че пустинята иде бъде по-милостива от него.

Натала, чиято кръв замръзна във вените при думите на Талис, горещо подкрепи идеята. Тя говореше слабо стигийски, но го разбираше достатъчно добре. Конан стана и я притегли към себе си.

— Ако ни покажеш как да излезем от града — обърна се той към Талис, — ще се махнем. — Погледът му обаче не можеше да се откъсне от стройните крака на стигийката и гърдите с цвят на слонова кост.

Талис не пропусна погледа му и се усмихна загадъчно, изправяйки се с безгрижието на голяма ленива котка.

— Следвайте ме — каза им тя и ги поведе. Усещайки очите на Конан върху гъвкавата си фигура тя държеше главата и тялото си изправени по особен начин. Талис не тръгна по пътя, по който бяха дошли. Преди Конан да се усъмни, тя спря в широка стая с резбована украса от слонова кост и посочи малък фонтан, който бликаше в центъра на пода.

— Не искаш ли да измиеш лицето си, дете? — попита тя Натала. — Цялото е в прах, а и косата ти е прашна.

В леко подигравателния тон на стигийката Натала като че улови злоба. Изчерви се възмутена, но се подчини, чудейки се колко ли поразии са направили пустинният вятър и слънцето на нейната външност — това, на което жените от нейната раса държаха особено много. Тя коленичи пред фонтана, отметна назад, глава, смъкна туниката до кръста си и започна да мие не само лицето си, но и белите си ръце и рамене.

— Велики Кром! — промърмори Конан — дори самият дяволът да е по петите й, жената пак ще мисли за красотата си. Побързай, момиче. Преди този град да се скрие от очите ни, отново ще си цялата в прах. Талис, ще ти бъда благодарен, ако ни дадеш малко храна и нещо за пиене.

В отговор Талис се наведе към него и обви с бялата си ръка бронзовите му рамене. Стройният й гол хълбок се притисна в бедрото му, миризмата от пухкавата й коса погали ноздрите му.

— Защо ти трябва да отиваш в пустинята? — прошепна му тя. Остани тук! Аз ще те запозная с начина на живот в Кситал. Ще те пазя. Ще те любя. Ти си истински мъж. До гуша са ми дошли тези идиоти, които въздишат и сънуват, събуждат се и отново заспиват. Копнея за силна, истинска страст, за истински мъж. Огънят на твоите очи кара сърцето ми да подскача в гърдите, допира на железните ти мускули ме подлудява. — Остани тук! Ще те направя крал на Кситал! Ще ти покажа всички древни тайни и непознати удоволствия! Аз… — беше се повдигнала на пръсти и обгърнала с две ръце врата му. Тялото й потръпваше притиснато в неговото.

През рамото с цвят на слонова кост тя видя Натала, отмятаща назад разрошената си коса, как внезапно спря шокирана, хубавите й очи широко отворени, червените й устни свити под формата на буквата „О“. Конан изсумтя смутено, освободи се от обгръщащите го ръце и със силното си рамо я отмести настрана. Загадъчно усмихнат, хвърли един бърз поглед към бритуниянското момиче и я видя тайнствено замислена да кима чудесната си глава.

Очите й мятаха мълнии, нацупила устни, Натала стана и вдигна туниката си. Конан тихо изруга. По природа не беше моногамен повече от всеки друг късметлия наемен войник, но притежаваше вродено чувство на благоприличие, което беше най-добрата защита за Натала.

Талис не продължи с увещанията си. Тя им махна със стройната си ръка да я следват, обърна се и мина през стаята. Там, близо до украсената с гоблен стена, стигийката неочаквано се спря. Конан я наблюдаваше и се чудеше, дали не е чула звуците от някое безименно чудовище, което се прокрадва през стаите в среднощната тишина. При тази мисъл по кожата му като че полазиха мравки.

— Какво чуваш? — попита той.

— Наблюдавай онази врата — отговори тя и посочи.

Той се обърна със сабя в ръка. Погледът му срещна само празния сводест вход. После зад него прозвуча тих шум от боричкане, полузаглушено тежко дишане. Конан се обърна. Талис и Натала бяха изчезнали. Гобленът бавно се връщаше на мястото си, сякаш е бил повдигнат от стената. Докато гледаше объркан, зад стената с гоблена се чу приглушен писък и гласът на бритуниянската девойка.