Робърт Хауърд
Хората от Черния кръг (7)

7.
Към Ймша

Както силният вятър издухва мъглите, така изчезна и паяжината, обхванала ума на Конан. С яростни проклятия той скочи на седлото, а жребецът под него се изправи на задните си крака и изцвили. Конан погледна нагоре по склоновете, замисли се за момент, после зави по пътеката в посоката, по която се движеше, преди да бъде спрян от Кемша. Сега обаче не яздеше с отмерен ход. Той отпусна юздата и жребецът се понесе като мълния, сякаш силното физическо напрежение можеше да го отърве от хистерията. Спуснаха сее главоломна скорост по тясната пътека, която следваше една гънка на скалата, виеше се надолу от тераса на тераса, покрай набраздени стръмни стени. Далеч долу, Конан съгледа останките от падналата скала — огромен куп от камъни и пръст на дъното на бездната.

Дъното на долината беше все още далеч под него, когато достигна до висок гребен, водещ навън от склона като естествен път. Той яздеше по него, а от двете му страни се спускаха почти отвесни брегове. Далеч пред себе си виждаше пътеката, която следваше. Тя се отдалечаваше от склона и правеше голяма извивка под формата на конско копито към речното корито отляво. Конан прокле необходимостта да заобикаля толкова много, но това беше единственият път. Да се опита да се спусне направо на по-долната тераса означаваше да се опита да извърши невъзможното. Само птица би могла да достигне до речното корито, без да си счупи врата.

Конан пришпори уморения си жребец и тогава до ушите му достигна идващ отдолу далечен тропот на копита. Той внезапно спря на ръба на скалата и погледна към сухото речно корито, което се виеше в подножието на гребена. По дефилето, яхнали полудиви коне препускаше пъстра тълпа брадати мъже — петстотин души накичени с оръжия войни. Конан се наведе над ръба на скалата триста стъпки над тях и извика.

При неговия вик петстотин брадати лица се обърнаха и се вдигнаха нагоре. Силен рев изпълни каньона. Конан си спести ненужните приказки.

— Тръгнал съм за Гхор! — извика той. — Не очаквах да срещна вас, кучета, по пътя. Пришпорете крантите си и ме последвайте! Аз отивам в Ймша, а…

— Предател! — Викът плисна като ледена вода в лицето му.

— Какво? — Той погледна надолу към тях шокиран и онемял. Конан видя обезумели очи да гледат към него, видя изкривени от гняв лица, видя ръце, размахващи саби.

— Предател! — отново изреваха те с пълно гърло. — Къде са седемте вождове, затворени в Пешкаури?

— Предполагам, че са в затвора на коменданта — отвърна той.

Отговори му кръвожаден вик от петстотин гърла придружен с такова размахване на оръжия и крясъци, че той не можа да разбере какво казват. Конан надмогна врявата с вика си, приличен на биволски рев:

— Що за дяволска игра е тази? Нека говори само един, за да разбера какво искате да кажете!

Един мършав стар вожд избра за себе си тази роля, като предисловие размаха към Конан извитата си сабя. След това извика обвиняващо:

— Ти не ни пусна да нападнем Пешкаури, за да освободим братята си!

— Вярно е, проклети глупаци! — изрева силно раздразненият, кимериец. — Дори ако бяхте преминали през стената, което е невъзможно, те щяха да обесят затворниците, преди да можете да стигнете до тях.

— Отиде самичък да преговаряш с коменданта! — извика афгулиецът, служейки си с яростни празни приказки.

— Е и какво от това?

— Къде са седмината? — изрева старият вожд, въртейки бясно сабя над главата си. — Къде са те? Мъртви!

— Какво! — Конан едва не падна от коня си от изненада.

— Да, мъртви! — увериха го петстотин жадни за мъст гласове.

Старият вожд размаха ръце и взе думата.

— Не са ги обесили! — изкрещя той. — Един вазулиец от съседна на тяхната килия ги е видял как умират! Комендантът изпратил един магьосник да ги убие с магия.

— Това е лъжа каза Конан. — Комендантът няма да посмее. Миналата нощ говорих с него…

Признанието беше злополучно. Вик изпълнен с омраза и обвинение раздра небесата.

— Да! Ти отиде при него самичък, за да ни предадеш! Не е лъжа! Вазулиецът избягал през вратата, която магьосникът отворил, за да влезе и разказал случката на нашите разузнавачи в Зейбар. Когато ти не се завърна ги изпратихме да те търсят. Като чули разказа на вазулиеца, те побързали да се върнат в Гхор, а ние оседлахме конете си и препасахме сабите си!

— И сега какво смятате да правите, глупаци? — попита кимериецът.

— Да отмъстим за нашите братя! — изреваха те. — Смърт на кшатрианците! Убийте го, братя, той е предател!

Около него започнаха да падат стрели. Конан се изправи на стремената, мъчейки се да надвика врявата, а после с рев изпълнен с гняв, с предизвикателство и с отвращение обърна коня си и препусна назад по пътеката. Зад гърба му афгулийците долу продължиха да го обстрелват с нарастваща ярост, прекалено разгневени, за да си спомнят, че единственият начин да достигнат до височината, на която язди той е да пресекат речното корито в обратна посока. Когато си спомниха това и се обърнаха, техният отхвърлен вожд почти беше достигнал точката, където хребетът се съединяваше със стръмната стена на скалата.

На скалата той не пое по пътеката, по която се беше спуснал, а зави. Жребецът с мъка успяваше да закрепи копита. Не беше отишъл далеч, когато конят изпръхтя и се отдръпна от нещо, което лежеше на пътеката. Конан погледна надолу и видя някаква пародия на човек — смачкан, насечен, окървавен куп, който издаваше нечленоразделни звуци и скърцаше с остатъци от зъби.

Само жестоките богове, които господстват над неумолимите съдби на магьосниците знаят как Кемша е измъкнал разнебитеното си тяло изпод ужасната каменна пирамида и се е довлякъл по стръмния склон до пътеката.

Подбуден от някаква неясна причина Конан слезе от коня и загледа призрачната фигура. Разбираше, че е свидетел на нещо странно и противоестествено. Ракшата вдигна окървавената си глава и странните му очи, изцъклени от агонията от приближаващата смърт се спряха на Конан и го познаха.

— Къде са те? — Гласът му приличаше на измъчено грачене, лишен дори от далечно подобие на човешки глас.

— Върнали са се в проклетия си замък на Ймша — изсумтя Конан. — Отнесоха със себе си и деви.

— Аз ще отида там! — промърмори мъжът. — Аз ще ги последвам! Те убиха Гитара, аз ще убия… помощниците, четиримата от Черния кръг, господаря… ще убия всичките! — Той се опита да премести осакатеното си тяло покрай стената, но дори неукротимата му воля вече не можеше да съживи тази кървава маса, в която само разкъсаната тъкан и кожата държаха изпочупените му кости.

— Върви подир тях! — бълнуваше Кемша, а от устата му се точеше кървава слюнка. Преследвай ги!

— Ще ги преследвам — изръмжа Конан. — Отидох да докарам моите авгулийци, но те се отвърнаха от мен. Отивам в Ймша самичък. Ще върна деви дори ако трябва да изровя тази проклета планина с голи ръце. Мислех, че докато държа за заложница деви, комендантът не ще се реши да убие моите вождове, но изглежда ги е убил. Това ще му струва главата. Като заложница за мен тя няма никаква стойност, но…

— Проклятието на Ийзил тегне върху тях! — каза Кемша, задъхвайки се. — Върви! Аз… Кемша… умирам. Почакай… вземи пояса ми.

Той се опита да разкопчее с осакатената си ръка изпокъсания си пояс и Конан, разбирайки какво се мъчи да направи се наведе и свали от окървавения му кръст необичаен на вид пояс.

— През пропастта следвай златната жилка — промърмори Кемша. — Носи пояса. Даде ми го един стигийски жрец. Той ще ти помогне, макар че последният път на мен не ми помогна. Счупи кристалния глобус с четирите златни нара. Пази се от превъплъщенията на господаря… аз отивам при Гитара… тя ме чака в ада… ай, яа Скелос яар! — Като каза това, Кемша умря.

Конан гледаше пояса. Беше изплетен от коса, но не конска. Конан беше убеден, че е изплетен от черни женски плитки. В дебелата плетеница бяха вплетени малки скъпоценни камъни, каквито не беше виждал никога по-рано. Катарамата имаше странна изработка — плоска, златна змийска глава, с клиновидна форма, закачена по необичаен начин. Докато я държеше го разтърси силна тръпка. Той се обърна, сякаш се канеше да хвърли пояса в пропастта, после се замисли и накрая го сложи на кръста си, под бакхарийския колан. След това се качи на жребеца и продължи напред.

Слънцето беше слязло зад скалите. Конан достигна пътеката в огромната сянка на скалите. Тя лежеше като тъмна синя завивка над долините и планинските вериги под него. Той не беше далеч от билото, когато, завивайки около една издадена скала, чу пред себе си тропот на подковани конски копита. Не се върна. Пътеката беше толкова тясна, че жребецът не би могъл да обърне голямото си тяло. Конан заобиколи стърчащата скала и пътеката малко се поразшири. До ухото му достигна хор от застрашителни викове, но неговият жребец притисна до скалата един ужасен кон, а Конан спря с желязна хватка ръката, готова да замахне със сабята си.

— Керим Шах! — промърмори Конан, а в очите му тлееше червена жарава. Тураниецът не се съпротивляваше. Те седяха на конете си почти гърди в гърди, пръстите на Конан стискаха ръката, сграбчила сабята. Зад Керим Шах се точеше група от слаби иракзайци, яхнали мършави коне. Въоръжени с лъкове и ножове те гледаха като вълци, но с известна неувереност, поради теснината на пътеката и застрашителната близост на зейналата под тях бездна.

— Къде е деви? — попита Керим Шах.

— Теб какво те засяга това, хирканийски шпионино? — озъби се Конан.

— Зная, че е с теб — отговори Керим Шах. — Бях поел на север с някои хора от племето, когато попаднахме на устроената от враговете ни засада в прохода Шализах. Бяха избити много от хората ми, останалите се пръснаха из планините като чакали. Когато прогонихме преследвачите, тръгнахме на запад, към прохода Амир Джехан и тази сутрин попаднахме на един скитащ се из хълмовете вазулиец. Беше почти луд, но преди да умре от несвързаното му бърборене научих много неща. Научих, че той единствен е оцелял от банда, която преследвала вожда на афгулийците и една пленена кшатрианка в дерето зад село Курум. Говори много за един мъж със зелен тюрбан, когото настигнал и който ги поразил с безименна смърт. Не знам как е успял да се спаси този човек, но от дърдоренето му научих, че си е бил в Курум с кралската си пленница. А докато вървяхме през планините, настигнахме една гола галзейска девойка, носеща кратуна с вода. Тя ни разказа как е била съблечена и ограбена от един чужденец великан, облечен с дрехи на афгулийски вожд, който дал дрехите й на съпровождащата го вендиянска жена. Тя ни съобщи, че сте заминали на запад.

Керим Шах не сметна за необходимо да обясни, че е бил на път за среща с очакваните войски от Секундерам, когато открил, че пътят, му е преграден от враждебни планинци. Пътят към долината Гурашах през прохода Шализах беше по-дълъг от пътя, който минаваше през прохода Амир Джехан, но последният пресичаше част от афгулийската страна, която Керим Шах се стараеше да избягва, преди да пристигне войската.

— Така че по-добре ми кажи къде е деви — предложи Керим Шах. — Ние сме повече от теб…

— Нека само едно от твоите кучета сложи стрела на тетивата и ще те хвърля от скалата — обеща Конан. — Ако ме убиеш, няма нищо да спечелиш. Петстотин афгулийци са по следите ми и ако те открият, че си ги измамил, жив ще те одерат. Във всеки случай деви не е с мен. Тя е в ръцете на черните магьосници от Ймша.

— Тарим! — изруга тихо Керим Шах, за първи път изтървал нервите си. — Кемша…

— Кемша е мъртъв — измърмори Конан. — Господарите му срутиха почвата под краката му и го изпратиха в ада. А сега се махай от пътя ми. С удоволствие бих те убил ако имах време, но съм тръгнал за Ймша.

— Ще дойда с теб — заяви категорично турианецът.

Конан се изсмя.

— Мислиш ли, че ще ти повярвам, хирканийско куче?

— Не искам да ми вярваш — отвърна Керим Шах. — И двамата искаме да спасим деви. Ти знаеш какви са моите подбуди. Крал Йездигерд желае да присъедини кралството й към империята си, а нея самата към своя харем. А аз те познавам от времето, когато беше хетман в казашките степи. Затова знам, че твоята амбиция е голямата плячка. Ти искаш да оплячкосаш Вендия и да измъкнеш голям откуп за Ясмина. Затова нека за сега, без илюзии един за друг, да обединим силите си и да се опитаме да освободим деви от черните магьосници. Ако успеем и останем живи, ще можем да доведем борбата докрай и да видим, кой ще я задържи.

Конан за момент го погледна внимателно и после кимна, пускайки ръката на тураниеца.

— Съгласен съм. А хората ти?

Керим Шах се обърна към смълчаните иракзайци:

— С този вожд отиваме в Ймша, за да се бием с магьосниците. Ще дойдете ли с нас или ще останете тук, за да бъдете одрани живи от афгулийците, които преследват този мъж?

Те го погледнаха с мрачни, изпълнени с фатализъм очи. — Бяха обречени и те го знаеха — знаеха го, откакто пеещите стрели от засадата ги бяха изгонили от прохода Шализах. Хората от по-долния Зейбар изпитваха силни кръвни вражди към планинците. Тяхната група беше прекалено малка и без водачеството на силния тураниец нямаше да може да си проправи път с бой през планините до граничните села. Те смятаха себе си за мъртви, така че отговориха така, както биха отговорили мъртви хора:

— Ще дойдем с теб и ще умрем в Ймша.

— Тогава, в името на Кром, да тръгваме — изсумтя Конан, въртейки се нетърпеливо, гледайки към сините пропасти сред сгъстяващия се мрак. — Моите вълци бяха изостанали часове зад мен, но ние изгубихме адски много време.

— Керим Шах се оттегли назад покрай черния жребец, пъхна сабята в ножницата си и внимателно обърна коня. Бандата му се проточи подир него по пътеката с максимално разумна скорост. Те излязоха на едно било почти цяла миля на изток от мястото, където Кемша беше спрял кимериеца и деви. Пътеката, по която минаха беше опасна дори за планинци и по тази причина онзи ден, когато носеше Ясмина, Конан я беше избегнал, макар че Керим Шах, който го преследваше, беше тръгнал по нея, предполагайки, че и Конан е постъпил така. Дори кимериецът въздъхна с облекчение, когато конете изкатериха с мъка последния ръб. Те се движеха като призрачни ездачи през омагьосано царство на сенките. Само тихо проскърцване на седло или издрънчаване на сабя издаваше тяхното присъствие, а после отново тъмните планински склонове оставаха да лежат безмълвни под звездната светлина.