Лестър Спрейг де Камп, Лин Картър
Конан пирата (9)

Шеста глава
Пламенни очи

Принцеса Чабела се успокои. Тя не знаеше нито защо предателят Зароно унищожи кралската яхта, нито защо я плени. Но вече не беше парализирана от страх, защото поне ръцете й бяха свободни.

Зароно завърза с копринен шал ръцете й зад гърба й и я заключи в една малка каюта. Меката тъкан изглеждаше неподходяща за такава цел, но Зароно беше научил от един странстващ вендиански шарлатанин изкуството да прави такива възли, които да устояват и на най-пъргавите пръсти. Когато трябваше да се храни Зароно лично идваше в каютата да я развърже.

Чабела обаче носеше скрит в колана си малък нож. Сред зингаранските жени от знатен произход съществуваше навика да носят такъв нож. С него те можеха да сложат край на живота си, когато са застрашени от брутално изнасилване.

Находчивата девойка реши да използва ножа за друга цел. С големи усилия тя измъкна ножа от скривалището. После закрепи дръжката му в една кухина, която представляваше орнамент дод бордовия илюминатор. Тя се обърна гърбом към него и притисна китките си към острието.

Задачата беше трудна, защото не виждаше зад себе си и от време на време болезнената целувка на острата като бръснач стомана изгаряше плътта й. Още преди да пререже коприната китките й се обляха в кръв. Най-после я разряза.

Чабела взе ножа от мястото му, пъхна го в ножницата и го скри под колана си. После с разрязаната на две коприна превърза повърхностните наранявания, които си беше причинила.

Сега, след като се освободи, как трябваше да използва ситуацията? Тя знаеше, че Зароно не е на кораба, защото бе чула последните му команди. На борда бяха останали малко моряци, но Чабела бе сигурна, че пред каютата й, която за всеки случай е залостена отвън, стои на пост един як пират.

От левия илюминатор отвъд тюркоазеното море се виждаше бряг с цвят на сметана. Простираха се палми, протегнали зелени клони към синия лазур на небето.

За щастие Чабела бе много по-силна, по-дръзка и по-храбра от повечето нежни благородни девойки от зингаранския кралски двор. Тя отвори двукрилата рамка на бордовия илюминатор и вдигна нагоре роклята си. На няколко сантиметра под илюминатора се надигаха и спускаха малки вълнички. Чабела тихо се промуши през отвора, провеси се на ръце и се пусна. Краката й с леко пляскане докоснаха повърхността. Тя изчезна във водата. После се появи, плюейки вода и отмятайки от лице гъстата си черна коса. По тялото на принцесата преминаха нервни тръпки.

Чабела нямаше време да се радва на хладната прегръдка на морето. Всеки момент някой лениво облегнат на перилата моряк можеше да я види и да вдигне тревога. Над нея се издигаше високата кърма на кораб, осеяна с илюминатори. Над тях, на фона на небето, леко се полюшваха мачтите и такелажът.

Някъде на куверта имаше моряк на вахта, но в момента над релинга не се виждаше никаква глава. Ако се придържа към задната страна на плавателния съд, вероятността да я видят беше по-малка, отколкото ако излезе отпред, където щеше да бъде изложена на погледите на мъжете от средната част на кораба и носа.

Чабела дълго плува. За да не събуди подозрения, тя плуваше по гръб. Когато се умори, тя се остави за малко на течението, махайки леко с ръце. Накрая размерите на „Петрел“ се свиха и фигурите на хората не можеха ясно да се видят. Тогава Чабела се обърна към брега и започна енергично да гребе. Разтреперена от умора, тя най-после почувства песъчливото дъно под краката си и се довлече до жълто-сивия бряг. Няколко стъпки я отнесоха под сянката на палмите, където се сви под гъстата папрат да почине.

Чабела си помисли, че се е спасила от една опасност, за да попадне на друга. Не знаеше какво я очаква на този остров. Ако нищо лошо не я сполети, тя може би ще се натъкне на Зароно и неговите разбойници. Но, уповавайки се на Митра, реши, че е по-добре, ако бъде далеч от своите врагове на кораба. Когато възстанови силите си, стана и се разходи, оглеждайки се накъде да тръгне. Мръщеше се, когато босите й крака стъпваха върху камъчета и клонки, защото през последните години не беше ходила често боса. Стенещият през палмите вятър охлади влажните й дрехи и тя кихна. Чабела бързо свали колана и съблече роклята си. Следобедното слънце огря здравата, с маслинен оттенък кожа на добре закръгленото тяло. Тя изстиска водата от дрехите си и ги простря върху папратите да съхнат. С ножа си отряза една лента от подгъва, разряза я на две и уви краката си. Когато дрехата изсъхна, Чабела я облече. Сега тя едва стигаше до коленете й. С възстановени сили, стиснала здраво ножа, Чабела тръгна да изследва острова. Не беше сабя, но беше по-добре от нищо.

Проникна навътре в острова и горещата джунгла я обгърна. Ноздрите й се изпълниха със силна миризма на гниеща растителност и тропически цветя. Грапавите стволове, приличащите на зъбци краища на палмовите клонки и бодливите лиани се закачаха за роклята й и я разкъсваха. Те оставяха дълги, червени драскотини по ръцете и краката й.

Когато навлезе по-навътре гъстака пооредя, но необичайната тишина я разтревожи. Тук изглежда не проникваше никакъв вятър. Сърцето й лудо биеше. Чабела се спъна в един корен и падна. Изправи се, но отново се спъна. При третото си падане разбра, че беше на края на физическата си издръжливост. Трябваше да насили изнурените си крайници, за да продължи напред. Изведнъж пред нея се изпречи огромна фигура с тъмни, пламенни очи. Чабела изпищя, опита се да отскочи назад и отново падна. Фигурата скочи към нея.

Конан замислено оглеждаше морето. Пуснал котва „Петрел“ лежеше в залива. Той се обърна към Зелтран:

— Можем да се промъкнем до галеона и както са останали малко моряци лесно да го завладеем. Когато Зароно се върне от вътрешността, ще открие, че пътят му за отстъпление е отрязан. Какво ще кажеш, а? — Кимериецът го погледна свирепо, сякаш вече скачаше на борда на другия кораб и сечеше с моряшката си сабя екипажа на „Петрел“.

Зелтран поклати глава.

— Не, капитане, не ми харесва.

— Защо не ти харесва? — изсумтя Конан. Варварската му природа обичаше стремителните атаки, но дългите години на приключения по суша и вода го бяха научили, че е добре да бъде предпазлив. Той знаеше, че якият малък зингаранец е не само смел, но и практичен и е добре да се вслушва в съветите му.

Зелтран обърна лукавите си, малки черни очи към Конан.

— Защото, капитане, не знаем колко хора е оставил Зароно на борда. Неговият екипаж е по-голям от нашия и останалите на кораба може да са повече от нас.

— Велики Кром! Аз самичък бих могъл да се справя с половината от тези едноръки бандити!

Помощник-капитанът почеса черната си брада.

— Не се съмнявам, капитане, че ти струваш колкото дузина от тези врагове. Но останалата част от нашия екипаж няма да се бие със същата ярост.

— Защо?

— Половината от екипажа на Зароно са зингаранци и пирати. Без да изтъкнем достатъчно основателна причина нашите хора няма да желаят да проливат кръвта на своите братя. Освен това „Петрел“ е по-голям, с по-високи стени и следователно по-лесно ще може да се защити. Ако добре съм те разбрал в началото на това пътуване, ние сме тук заради съкровището, а не заради удоволствието от някакъв бой… резултатът от който може да бъде доста несигурен. На мен ми се струва, че най-добрият начин да вземем съкровището е да отплуваме на другата страна на острова. Тогава ще можем да се опитаме да достигне до съкровището преди разбойниците на Зароно. Ако не успеем, поне ще можем да определим броя на хората, които Зароно е свалил на брега. Ще преценим шансовете си да ги нападнем и да им отнемем плячката…

Макар че не беше човек, който лесно отстъпва, Конан се предаде.

— Заобиколете северния край на острова! — заповяда той мрачно. — Обтегнете рейките! Обръщай и давай напред!

В края на краищата, той не беше безрасъден човек, готов да хвърли живота си на вятъра. Като ръководител, трябваше да държи сметка както за благоразположението, желанията и капризите на своите хора така, както и за своите.

Няколко часа по-късно „Уастрел“ пусна котва на източната страна на острова, където един нос осигуряваше подслон срещу неочакван силен порив на северния вятър. Конан напълни двете корабни лодки с въоръжени мъже и тръгна по искрящите води към брега. Моряците изтеглиха лодките нагоре по жълто-сивия пясък, далеч от вълните.

Удряйки с късата си сабя по ботуша си едрият кимериец огледа намръщено мокрия пясък и мълчаливата зелена стена от растителност. На фона на морето, обляно от ослепителната светлина на тропическото слънце, потъналият в сянка остров изглеждаше странно мрачен.

След като завързаха лодките и оставиха двама яки пирати на вахта, Конан и основната част от хората му се гмурнаха в зеленината от палмови клони и папрати.

Групата на Конан достигна до кръговата поляна в джунглата. Зоната от мъртва трева и гола земя лежеше пуста под слабата светлина. Сърдит, застанал на края на гората, Конан огледа празната поляна. Не видя никакви признаци на живот, но не беше изключено в джунглата или в ниския черен храм да се крият дебнещи ги врагове.

Що се отнася до храма Конан изобщо не хареса неговия вид. Той усети излъчващата се мрачна заплаха. Космите на врата му настръхнаха, гъстите му черни вежди засенчиха възбудените му сини очи. Той не се съмняваше, че черната загадка не е дело на човешки ръце.

„Може би — мислеше той — това е дело на митичните змиеподобни хора от Валусиа.“ Необичайната геометрия, неясните и полузаличени скулптурни декорации, площта от гола земя и мъртва или разпръсната трева — всичко това му напомняше за видяното преди години в пасищата на Куш. Онова също беше дело на същества, изчезнали преди появата на човешката раса. Инстинктът му подсказа, че трябва да избяга от това мрачно място и да не влиза в зловещата постройка. Но Конан беше сигурен, че в сградата се намира онова, за което е дошъл.

— Скрийте се и пазете тишина! Следете за опасност! — прошепна той на хората си.

Като освободи късата си сабя от ножницата Конан се измъкна от джунглата и бързо закрачи по голата земя към зейналия търбух на тайнствената цитадела. За миг той се изгуби от погледа на другарите си. Пренебрегна гробовния мраз, който го лъхна, когато прекрачи през прага. Конан се промъкна предпазливо вътре. Широкото острие на сабята му блесна на притъпената светлина. Святкащият му поглед се спря върху приклекналия на върха на олтара каменен идол във вид на жаба. После се насочи към плочите пред постамента. И тогава внезапно спря.

Съкровището, което е лежало тук е изчезнало! И това е станало неотдавна! Върху покрития с прах под ясно личаха два чифта стъпки: навътре и навън. Едните от моряшки ботуша, другите от сандали.

„Зароно и някой друг“ — помисли Конан.

Пред олтара на едно продълговато място нямаше прах. Проблясваха само няколко скъпоценни камъка, паднали от разшитата торба. В бързината Зароно не си беше направил труда да ги вземе.

Конан изръмжа и пристъпи напред с намерение да събере шепата скъпоценни камъни. Беше побеснял от факта, че Зароно бе задигнал лъвския пай. Не можеше да си позволи, дори ако беше в състояние да си наложи, да излезе с празни ръце.

После той отново вдигна очи. Каменният идол бе започнал да се движи. Седемте очи, наредени в един ред над широката уста без устни вече не бяха мътни, прашни кристални топчета, а живи очи, които гледаха към кимериеца със зелена, студена, безмилостна жестокост.