Агата Кристи
Клуб „Вторник вечер“ (1)

Глава I
Клуб „Вторник вечер“

— Неразгадани мистерии.

Реймънд Уест издуха облаче дим и с преднамерено подчертана наслада повтори думите си:

— Неразгадани мистерии.

Той се огледа със задоволство. Стаята беше старомодна, с широки черни греди, които опасваха тавана. Беше обзаведена както подобава, с хубава, стара мебелировка и затова в погледа на Реймънд Уест се четеше одобрение. Той беше писател по професия и обичаше атмосферата около него да е идеална. Къщата на леля му Джейн винаги го изпълваше със задоволство, тъй като бе съвсем подходяща за индивидуалността на собственичката. Той погледна към камината насреща, където тя седеше изправена в голямото си кресло с облегалки.

Мис Марпъл бе облечена в черна брокатена рокля, силно стеснена в талията. Отпред под корсажа се спускаше мехеленска дантела, нагласена така, че да пада в пищни дипли. Носеше още черни дантелени ръкавици без пръсти и боне, кацнало върху събраната и вдигната нагоре гъста снежнобяла коса. Тя плетеше нещо бяло, меко и пухкаво. Бледите й сини очи — кротки и добри — оглеждаха племенника й и неговите гости с тихо задоволство. Погледът й се спря първо на самия Реймънд — с винаги пресилена веселост, после върху Джойс Лемприер — художничката с късо подстригана черна коса и зеленикави, лешникови очи и най-сетне върху изискания светски мъж — сър Хенри Клидъринг. В стаята имаше още двама души: доктор Пендър — възрастния енорийски пастор и мистър Педърик — адвоката — съсухрено малко човече, което гледаше над, а не през очилата си. Мис Марпъл за кратко насочи вниманието си към всичките тези хора и се зае отново с плетката си с кротка усмивка на устните.

Мистър Педърик сухо се покашля — действие, което обикновено предшестваше забележките му.

— Какво беше това дето каза, Реймънд? Неразгадани мистерии ли? Ха! И какво?

— Нищо — каза Джойс Лемприер. — Просто Реймънд обича да слуша звука на думите и себе си, докато ги произнася.

Реймънд Уест й отправи укорителен поглед, при който тя отметна Глава назад и се разсмя.

— Той е фразьор, нали, мис Марпъл? — попита тя. — Сигурна съм, че го знаете.

Мис Марпъл кротко й се усмихна, ала не отговори.

— Самият живот е една неразгадана мистерия — важно каза пасторът.

Реймънд се изправи в креслото си и с импулсивен жест захвърли цигарата си.

— Нямах това предвид. Не философствах — рече той. — Мислех си за действителните, сухи и прозаични факти, за нещата, които са ставали, но никой не е успял да обясни.

— Знам какво точно имаш предвид, скъпи — обади се мис Марпъл. — Например вчера сутринта мис Каръдърс имаше едно много странно преживяване. Купила си два джила^[1] чистени скариди от Елиътс. Отбила се сетне в още два магазина и когато се прибрала у дома, открила, че скаридите не са у нея. Върнала се в двата магазина, които била посетила, но от скаридите ни следа. Ето това ми се струва доста чудато.

— Много съмнителна история — важно каза сър Хенри Клидъринг.

— Има, разбира се, много възможни обяснения — започна мис Марпъл, а бузите й леко порозовяха от вълнение. — Например някой друг е…

— Скъпа лельо — рече Реймънд леко развеселен, — нямах предвид селски случки от този род. Мислех си за убийства, за изчезвалия — за неща, които сър Хенри би могъл да ни разкаже през следващия един час, ако пожелае.

— Но аз никога не говоря за работа — скромно заяви сър Хенри. — Не, никога не говоря за работа.

До неотдавна сър Хенри Клидъринг бе работил в Скотланд Ярд като комисар.

— Предполагам, че има доста убийства и случаи, които полицията не е разкрила — каза Джойс Лемприер.

— Смятам, че това е всепризнат факт — рече мистър Педърик.

— Чудя се — започна Реймънд Уест — какъв тип ум наистина би се справил най-добре с разрешаването на дадена загадка. Хората обикновено са на мнение, че редовият полицейски детектив би трябвало да страда от липса на въображение.

— Това е становище на лаиците — сухо отбеляза сър Хенри.

— Необходими са ви повече поддръжници — рече Джойс с усмивка. — Тъй като въображението и склонността към философстване са присъщи на писателите… — Тя иронично се наклони към Реймънд, но той остана сериозен.

— Писателското изкуство дава възможност да се вникне в човешката природа — каза той сдържано. — Вероятно писателят вижда подбуди, които обикновеният човек би подминал.

— Зная, скъпи — обади се мис Марпъл, — че твоите книги са много умни. Но нима наистина мислиш, че хората са толкова неприятни, колкото ти ги изкарваш?

— Скъпа лельо — меко каза Реймънд, — ти си имаш своите схващания. Опазил ме Бог да ги променя по някакъв начин!

— Исках да кажа — започна мис Марпъл, като леко сбърчи чело, докато броеше бримките на плетката си, — че на мен много хора ми се струват просто твърде глупави, нали разбираш, а не добри или лоши.

Мистър Педърик отново сухо се покашля.

— Не мислите ли, Реймънд — рече той, — че придавате твърде голямо значение на въображението? А то е много опасно нещо, както ние адвокатите добре знаем. Да си в състояние да пресееш доказателствата безпристрастно, да погледнеш фактите такива, каквито са — струва ми се, че това е единственият логически метод, по който се стига до истината. Мога още да добавя, че само той единствено успява, съдейки по моя опит.

— Да-да! — извика Джойс и възмутено отметна глава назад. — Обзалагам се, че на тази игра ще ви бия всичките! Аз не съм само жена — но каквото и да кажете, жените имат интуиция — аз съм и човек на изкуството! Аз виждам неща, която вие не виждате. А и като такава съм се сблъсквала с най-различни типове хора и ситуации. Познавам живота така, както дори и милата мис Марпъл не го познава.

— Що се отнася до това, скъпа, не съм толкова сигурна — каза мис Марпъл. — Понякога из селата стават много обезпокоителни неща.

— Може ли да кажа нещо? — рече доктор Пендър с усмивка. — Зная, че в днешно време е станало модно да се пренебрегва авторитета на духовенството, но ние научаваме неща, опознаваме една страна на човешкия характер, която за външния свят е затворена книга.

— Е — каза Джойс, — струва ми се, че сме една доста представителна сбирка. Какво ще кажете да сформираме клуб? Какъв ден сме днес — вторник? Да го наречем клуб „Вторник вечер“! Ще се срещаме всяка седмица и всеки от нас последователно ще трябва да излезе с една загадка. Загадка от неговия личен опит, на която той, разбира се, знае отговора. Да видя колцина сме — един, двама, трима, четири, пет. Но всъщност трябва да сме шестима.

— Забравихте мен, скъпа — рече мис Марпъл и лъчезарно се усмихна.

Джойс леко се изненада, но бързо прикри това.

— О, чудесно, мис Марпъл — каза тя. — Не мислех, че ще искате да играете.

— Смятам, че ще бъде много интересно — каза мис Марпъл. — Особено след като тук има толкова умни господа. Боя се, че аз самата не съм особено умна, но животът в Сейнт Мери Мийд през всичките тези години ме е дарил с проницателност спрямо човешката природа.

— Сигурен съм, че вашето участие ще е много полезно — любезно каза сър Хенри.

— Кой ще започне пръв? — попита Джойс.

— Мисля, че няма съмнение по въпроса — каза доктор Пендър. — След като имаме щастието сред нас да се намира такава видна личност като сър Хенри… — Той не довърши изречението си и вежливо се поклони по посока на сър Хенри.

Последният помълча минута-две, накрая въздъхна, размени кръстосаните си крака и започна:

— Малко ми е трудно да подбера точно такъв случай, какъвто искате вие, но мисля, че случайно знам за една загадка, която съвсем точно отговаря на тези условия. Може би сте чели за този случай във вестниците преди година. Той бе изоставен навремето като неразгадана мистерия, но неговото разрешение случайно достигна до мен преди няколко дни. Фактите са съвсем прости. Трима души седнали да вечерят. В храната им между останалите неща имало и консервиран омар. Късно през нощта и на тримата им станало лошо и се наложило бързо да извикат лекар. Двама от тях оздравели, третият — умрял.

— А! — възкликна одобрително Реймънд.

— Фактите, сами по себе си, били съвсем ясни. Приело се, че смъртта е настъпила в резултат на отравяне с птомаин^[2]. Въз основа на това заключение бил издаден смъртен акт, а жертвата — надлежно погребана. Но нещата не спрели дотук.

Мис Марпъл кимна.

— Предполагам, че са тръгнали слухове — рече тя. — Винаги става така.

— А сега трябва да опиша действащите лица в тази малка драма. Ще нарека съпрузите мистър и мисис Джоунс, а компаньонката на съпругата — мис Кларк. Мистър Джоунс бил търговски пътник на някаква фирма — производител на фармацевтични продукти. Той бил мъж с грубовата привлекателност, на възраст около петдесетте. Съпругата му била съвсем обикновена жена, на около четиридесет и пет години. Компаньонката мис Кларк била на около шестдесет години — сърдечна, закръглена жена с лъчезарно, румено лице. Човек би казал, че никой от тях не е бил нещо особено. Неприятностите започнали по един доста любопитен начин. Предната нощ мистър Джоунс бил пренощувал в малък хотел за търговски пътници в Бирмингам. Станало така, че попивателната хартия в папката него ден била сменена с нова и камериерката, която изглежда си нямала друга работа се забавлявала да изучава в огледалото попивателната хартия точно след като мистър Джоунс бил писал писмо. След няколко дни в пресата се появило съобщение за смъртта на мисис Джоунс, която починала в резултат на консумацията на консервиран омар. Камериерката тогава споделила със своите колежки думите, които успяла да разчете на подложката за поливане. Те били следните: „Изцяло съм зависим от жена си… когато тя умре, аз ще… стотици и хиляди…“ Може би си спомняте, че тогава имаше друг подобен случай за жена, отровена от съпруга си. Малко било нужно, за да се разпали въображението на прислужничките. Мистър Джоунс бил планирал да премахне жена си и да наследи стотици, хиляди лири! Случайно една от прислужниците имала роднини в малкото търговско градче, където живеели и семейство Джоунс. Тя им писала и на свой ред получила писмо от тях. Изглежда мистър Джоунс проявявал определен интерес към дъщерята на местния лекар — красива млада жена на тридесет и три години. Започнали да се носят слухове.

Бил уведомен дори министърът на вътрешните работи. В Скотланд Ярд се заизсипваха огромни количества анонимни писма и всички те обвиняваха мистър Джоунс в убийството на жена му. Мога да кажа, че нито за миг не се усъмнихме, че в това има нещо повече от празни приказки и селски клюки. Въпреки това, за да се успокои общественото мнение, бе изискана ексхумация. Това беше един от онези случаи на хорско суеверие, които не почиват на нищо солидно, но съвсем ненадейно съмненията се оказаха оправдани. При аутопсията в тялото открихме голямо количество арсеник, от което стана съвсем ясно, че покойната е починала от отравяне именно с арсеник. Скотланд Ярд трябваше заедно с местните власти да установи как е бил поет арсеникът и кой й го е дал.

— А! — възкликна Джойс. — Чудесно! Това се казва загадка!

— Естествено подозренията паднаха върху съпруга. Той биваше облагодетелстван от смъртта на жена си. Не чак в размер на стотици хиляди лири, както романтично си го е представяла хотелската камериерка, но наследяваше солидното количество от осем хиляди. Нямал други доходи, с изключение на парите, които припечелвал, а бил човек с доста екстравагантни навици и афинитет към женското съсловие. Проучихме възможно най-деликатно слуха за неговия интерес към дъщерята на доктора, но макар да стана ясно, че между тях навремето е имало тясна дружба, два месеца преди това те внезапно били скъсали и оттогава изглежда не се срещали повече. Самият доктор — прям и доверчив възрастен човек — бе смаян от резултата от аутопсията. Той бил извикан някъде около полунощ и заварил и тримата да се превиват от болки. Веднага осъзнал колко е сериозно положението при мисис Джоунс и изпратил човек до своята аптека за някакви болкоуспокояващи таблетки. Въпреки всичките му усилия обаче тя умряла, но той нито за миг не заподозрял нещо нередно. Бил убеден, че смъртта й се дължи на някаква форма на ботулизъм^[3]. Вечерята включвала консервиран омар, салата, трайфъл^[4], хляб и сирене. За зла беда от омара нищо не било останало, бил целият изяден, а кутията му — изхвърлена. Докторът разпитал младата прислужница Гладис Линч. Тя била ужасно разстроена, доста разтревожена и много плачела. Трудно му било да я накара да се придържа към същността на въпроса. Тя не спирала да повтаря, че кутията със сигурност не била издута и че омарът й се сторил в отлично състояние. Ето такива бяха фактите, над които трябваше да работим. Ако Джоунс умишлено бе дал арсеник на жена си, изглеждаше съвсем ясно, че не е могъл да стори това посредством нещата, консумирани на вечеря, тъй като и тримата били яли от тях. Има и нещо друго — самият Джоунс се е прибрал от Бирмингам точно когато са сервирали вечерята на масата, така че той не е имал възможност да добави нещо към храната преди това.

— А компаньонката? — попита Джойс. — Закръглената жена с добродушно лице?

Сър Хенри кимна.

— Ние не пренебрегнахме мис Кларк, уверявам ви. Но ни се струваше съмнително, че тя би имала някакъв мотив за извършването на това престъпление. Мисис Джоунс не й беше оставила нищо в завещанието си и крайният резултат от смъртта на работодателката й бе този, че тя трябваше да си търси нова работа.

— Това явно я изключва от подозрение — замислено рече Джойс.

— Един от моите инспектори скоро след това откри показателен факт — продължи сър Хенри. — След вечерята същия ден мистър Джоунс слязъл в кухнята и поискал купа с царевична каша за жена си, която се оплаквала, че не се чувства добре. Изчакал там, докато Гладис Линч я приготви, а после сам я занесъл горе в стаята на жена си. Това, признавам, усложни случая.

Адвокатът кимна.

— Мотив — рече той и запресмята с пръсти. — Възможност. Като търговски пътник на фирма за лекарства той е имал лесен достъп до отрови.

— И е бил човек с не особено висок морал — обади се пасторът.

Реймънд Уест гледаше втренчено сър Хенри.

— Тук има нещо — каза той. — Защо не го арестувахте?

Сър Хенри се усмихна доста кисело.

— Това е неприятната част в този случай. Дотук всичко вървеше като по вода, но ето че се натъкнахме на проблем. Джоунс не бе арестуван, защото при разпита на мис Кларк научихме, че цялата купа с царевична каша била изядена от нея, а не от мисис Джоунс. Да, изглежда тя отишла в стаята на мисис Джоунс както обикновено. Мисис Джоунс седяла изправена в леглото си, а купата била до нея. „Не се чувствам много добре, Мили — рекла тя. — Предполагам, че така ми се пада, задето ядох омар толкова късно. Помолих Албърт да ми донесе купа царевична каша, но сега пък нещо не я ща.“ „Жалко — казала мис Кларк, — че е и добре приготвена, не е на бучки. Гладис наистина е добра готвачка. В днешно време много малко момичета могат да правят истинска царевична каша. Право да ви кажа, аз пък не бих имала нищо против, толкова съм гладна!“ „Хич не се учудвам, щом още продължаваш с онези глупости“ — отвърнала мисис Джоунс. Трябва да поясня — спря сър Хенри, — че мис Кларк, разтревожена от нарастващата си пълнота, започнала да гладува за отслабване. „Не ти се отразява добре, Мили, наистина — настояла мисис Джоунс. Щом Бог те е направил пълничка, значи иска да си такава. Изяж тази купа с царевична каша и ще се почувстваш много по-добре.“ И мис Кларк тозчас се заела с купата и буквално дъното й лъснало. Виждате, значи, че това разби на пух и прах нашите обвинения срещу съпруга. Когато го накарахме да обясни думите върху попивателната хартия, Джоунс, без да се замисли, ни даде своя отговор.

Писмото, поясни той, било в отговор на молба от брат му в Австралия, който се обърнал към него за пари. Той му писал, като изтъкнал, че бил изцяло зависим от жена си. След нейната смърт щял да разполага с парите й и тогава, ако било възможно, щял да помогне на брат си. Съжалявал, че нямал възможност да го направи сега и добавил, че по света имало стотици и хиляди хора в същото нещастно положение.

— И така, случаят се провали? — попита доктор Пендър.

— И така, случаят се провали — мрачно потвърди сър Хенри. — Не можехме да поемем риска да арестуваме Джоунс, след като нямахме на какво да се опрем.

Настъпи тишина, а после Джойс каза:

— Това е всичко, нали?

— Така изглеждаше случаят, когато трябваше да го изоставим миналата година. Истинското разрешение сега е в ръцете на Скотланд Ярд и след два-три дни вероятно ще прочетете за него във вестниците.

— Истинското разрешение — замислено произнесе Джойс. — Дали ще е така? Нека поразмишляваме пет минути и след това да коментираме.

Реймънд Уест кимна и засече времето по часовника си. Когато петте минути изтекоха, той погледна към доктор Пендър.

— Ще започнете ли вие? — попита той.

Възрастният човек поклати глава.

— Признавам — рече той, — че съм напълно объркан. Не мога да не си мисля, че съпругът по някакъв начин е свързан с престъплението, но как го е направил — не мога да разбера. Мога само да допусна, че вероятно й е дал отровата по начин, който е останал неразкрит, въпреки че не мога да си представя как след толкова време нещата са излезли на бял свят.

— Джойс?

— Компаньонката! — категорично отсече тя. — При всички положения е компаньонката! Откъде знаем какъв мотив е имала? Била е стара, дебела и грозна, но от това не следва, че не е можела да се влюби в Джоунс. Може да е мразела жена му и по някакви други причини. Представете си какво е да си компаньонка — винаги трябва да си любезна, да се съгласяваш с всичко, да се сдържаш и потискаш всичко в себе си. Един ден не е могла вече да издържи и тогава я е убила. Вероятно е сложила арсеника в купата с царевична каша и цялата тази история, дето сама я била изяла, е лъжа.

— Мистър Педърик?

Адвокатът допря връхчетата на пръстите си.

— Едва ли бих могъл да кажа. При тези факти едва ли бих могъл да се произнеса категорично.

— Но трябва, мистър Педърик — рече Джойс. — Не можете да се въздържите от оценка, без това да повлияе на участието ви и, както вие бихте казали, „без ущърб на правата“. За да сте пълноправен член, трябва да играете.

— Към тези факти — започна мистър Педърик — няма какво повече да се добави. Това е моето лично мнение, след като съм виждал, уви, твърде много подобни случаи, когато виновен е съпругът. Единственото обяснение, което съответства на фактите, явно е това, че мис Кларк по една или друга причина умишлено го е прикрила. Между тях може да е имало някакво финансово споразумение. Той сигурно е съзнавал, че ще бъде заподозрян, а тя, виждайки, че в бъдеще я грози бедност, може да се е съгласила да разкаже историята за това, че тя е изяла царевичната каша в замяна на солидна сума, която да й бъде изплатена тайно. Ако нещата стояха така, разбира се, всичко изглежда твърде необичайно. Наистина твърде необичайно.

— Не съм съгласен с нито един от вас — каза Реймънд. — Забравихте най-важния фактор в този случай — дъщерята на доктора. Ще ви дам моето тълкуване на въпроса. Консервираният омар е бил развален и това обяснява симптомите на отравяне. Викат доктора. Той заварва мисис Джоунс, която е яла повече омар от другите, страдащи от силни болки. Праща да му донесат, както ни казахте, някакви болкоуспокояващи таблетки. Не отива сам. Праща друг. А кой ще даде на куриера таблетките успокоително? Естествено — дъщерята. Много вероятно е тя сама да е приготвила лекарството. Влюбена е в Джоунс и в този момент всички най-лоши инстинкти в природата й се надигат и тя разбира, че средството да се осигури неговата свобода е в ръцете й. Таблетките, които изпраща, съдържат чист арсеник. Това е моето обяснение.

— А сега, сър Хенри, кажете как е било — нетърпеливо изрече Джойс.

— Един момент — каза сър Хенри. — Мис Марпъл още не се е изказала.

Мис Марпъл тъжно поклати глава.

— Божичко! — възкликна тя. — Толкова ми бе интересен този разказ, че изтървах още една бримка. Много тъжна история. Напомня ми за стария мистър Харгрейвс, който живееше горе на хълма. Съпругата му нищичко не подозирала — докато той не умрял и не оставил всичките си пари на една жена, с която бил живял и от която имал пет деца. Някога тя била тяхна домашна прислужница. Такова хубаво момиче, все повтаряше мисис Харгрейвс, винаги можело да се разчита на нея, че ще обръща всеки ден дюшеците, освен, разбира се, в петък. Но ето че старият Харгрейвс държал тази жена в една къща в съседния град, а продължавал да си бъде църковен настоятел и това не му пречело всяка неделя да обикаля с дискоса.

— Скъпа лельо Джейн — рече Реймънд с известно нетърпение. — Какво общо има с този случай покойният и отдавна забравен Харгрейвс?

— Този разказ веднага ми напомни за него — каза мис Марпъл. — Фактите толкова си приличат, нали? Предполагам, че бедното момиче вече си е признало и така сте узнали, нали, сър Хенри?

— Какво момиче? — попита Реймънд. — Скъпа лельо, за какво говориш?

— За бедното девойче Гладис Линч, разбира се — онази, дето била така ужасно разстроена, когато докторът говорил с нея. И как няма да е, горката! Надявам се, че ще обесят този отвратителен човек Джоунс, задето е направил от бедното дете убийца. Предполагам, че и нея ще я обесят, горкичката!

— Мисля, мис Марпъл, че вие малко сте се заблудили — започна мистър Педърик.

Но мис Марпъл решително тръсна Глава и погледна към сър Хенри.

— Права съм, нали? На мен ми се струва съвсем ясно. Стотиците и хилядите… и трайфъла… искам да кажа, че човек не може да не го забележи.

— Какво общо има трайфълът със стотиците и хилядите? — извика Реймънд.

Леля му се извърна към него.

— Готвачите почти винаги слагат стотици и хиляди^[5] върху трайфъла, скъпи — рече тя. — Онези малки розови и бели неща от захар. Разбира се, когато чух, че са имали трайфъл за вечеря и че съпругът бил писал някому за стотици и хиляди, съвсем естествено направих връзка между двете неща. Ето къде е бил арсеникът. В стотиците и хилядите. Той го оставил на момичето и й е казал да ги постави върху трайфъла.

— Но това е невъзможно! — бързо извика Джойс. — Всички са яли от сладкиша.

— О, не — рече мис Марпъл. — Компаньонката е била на диета, нали си спомняте. А ако си на диета, никога няма да ядеш такова нещо. Мисля, че Джоунс просто е отстранил пръчиците от своето парче и ги е оставил в чинията си. Умно, но доста подло.

Погледите на останалите бяха фиксирани върху сър Хенри.

— Чудно — рече той бавно, — но мис Марпъл откри верния отговор. Гладис Линч била забременяла от Джоунс, както гласеше мълвата. Била направо отчаяна. Той искал да отстрани жена си и обещал на Гладис, че ще се ожени за нея, когато жена му умре. Поставил отровата в стотиците и хилядите и й ги дал, като я инструктирал как да ги използва. Гладис Линч почина преди една седмица. Детето й умряло при раждането, а Джоунс я бил изоставил заради друга жена. Тя призна истината на смъртния си одър.

За известно време настъпи тишина, а после Реймънд каза:

— Е, лельо Джейн, един на нула за теб. Не мога да разбера как, да му се не види, успя да отгатнеш! Изобщо не би ми минало през ум, че малката прислужница от кухнята е била свързана със случая.

— Да, скъпи — рече мис Марпъл, — но ти не познаваш живота толкова добре, колкото мен. Човек като Джоунс — недодялан веселяк… Веднага щом чух, че в къщата имало хубаво младо девойче, бях сигурна, че той непременно ще й обърне внимание. Тази история е много печална, много мъчителна и не е от най-приятните теми за разговор. Не мога да ви опиша шока, който преживя мисис Харгрейвс и вълнението, което обзе селото за доста дълго време.