Павел Вежинов
Момчето с цигулката (2)

II

Този, когото избраха, се зададе от южната част на булеварда. Часът бе девет без двайсет, на спирката тъкмо бе спрял червеният рейсов автобус. Дизеловият му мотор вече отбучаваше в далечината, когато те съзряха светъл балтон и жълти кожени ръкавици. Когато мина под лампата, те видяха за миг и лицето му — хубаво мъжко лице, но някак потъмняло и разстроено. Човекът бързаше. На площадката той се поколеба за миг, после свърна към стълбите. Десният джоб на балтона му беше издут от нещо, което не успяха да видят.

Момчетата отново се спогледаха. Колкото и да бе тъмно, те сякаш само с очите си се разбраха.

— Хайде! — каза Евгени.

За миг момчето изпита чувство на остро прилошаване, сякаш някой го бе ударил с юмрук в стомаха. Когато стана от пейката, устата му бяха пълни със солена слюнка, коленете му леко трепереха. И нищо в съзнанието — нито мисъл, ни чувство, — само безкрайна празнота, извън човешкото време. Едва на тротоара момчето се посъвзе и бързо се огледа — най-напред на север, към моста, след това на юг. Никъде наблизо нямаше хора, само в далечината все още светеха зелените габаритни светлини на автобуса. Момчето даде знак. Сякаш в отговор над моста засвяткаха сини мълнии, сини електрически капки се разтопиха в мрака. Там някъде минаваше трамвай.

Евгени кимна и заслиза бързо по стълбите. Нищо не можеше да се разбере от вкамененото му лице. На третото стъпало Въс се подхлъзна и едва се задържа на краката си. Евгени само стисна зъби и го пропусна пред себе си. Когато слязоха долу, човекът стоеше прав срещу стената, по която течеше вода. Въс застана до него, но ръцете му трепереха, напразно се мъчеше да откопчае долните две копчета на шинела си. Евгени стоеше все още зад гърба му и гледаше втренчено широкия гръб с меко отпуснатите рамене на реглана. Балтонът и шапката бяха светлосиви, над яката се подаваше ръбът на жълто вълнено шалче. Без да мисли повече, Евгени извади от десния джоб на сакото си водопроводната тръба и с все сила замахна. Ударът попадна точно там, където трябваше — в гънката на меката шапка.

Човекът подгъна крака и падна възнак на мръсния под. Изненадващ звук на счупено стъкло изпълни тясното помещение. След това отново стана тихо, само водата шуртеше и обливаше гладката стена. На тавана безучастно, затворена в телената клетка, светеше жълтата електрическа лампа. Като се наведе над падналия, Евгени усети внезапно острата миризма на коняк — ето какво бе носил той в джоба си. Момчето започна да пребърква джобовете, без да сваля поглед от лицето му. То не приличаше на мъртво, макар да изглеждаше съвсем безжизнено и неподвижно. Като разгърна балтона, Евгени видя букет от жълти цветя — поомачкани, но все още свежи. Те не бяха втъкнати в джоба, мъжът просто ги бе придържал внимателно с лакът до тялото си. Евгени разкопча и сакото, след това бързо пребърка и вътрешните джобове. В единия имаше портфейл, в другия паспорт, но портфейлът му се стори доста тънък и като че ли празен. Трябваше да провери и в задния джоб на панталона, но човекът го беше затиснал. Едва сега Евгени потърси с поглед Въс. Той стоеше с изцъклени очи над главата му, дребното му лице приличаше на увехнал лимон.

— Помогни! — изсъска Евгени.

Но Въс сякаш не го чу. Евгени с мъка повдигна тежкото тяло и пъхна ръка в задния джоб. Точно в тоя миг мъжът отвори очи и го погледна право в лицето.

Евгени рязко се изправи.

— Бягай! — извика той хрипкаво.

Но Въс не помръдна. Евгени го блъсна с юмрук в гърдите, но едва когато побягна сам, Въс се затече след него. Зад гърба им човекът се повдигна на лактите си, задавен вик се откъсна от гърлото му. Двамата като шибнати изскочиха навън.

Не биваше да тичат. Това те знаеха предварително — трябваше със спокойна, равномерна стъпка да се отдалечат от мястото. Без да вижда нищо около себе см, Въс прекоси платното и излезе на насрещния тротоар. Той трябваше да тръгне на юг, към стадиона, и да свърне по първата улица вдясно. Пътят на Евгени беше точно обратен — на север, по посоката, откъдето двете момчета бяха дошли. Едва като измина десетина крачки, той разбра, че все още държи в ръцете си водопроводната тръба. Мостът, от който трябваше да я хвърли право в реката, беше още далече, а желязото, макар и да бе обвито във вълнен плат, пареше ръцете му като нагорещено. Без да спира, той го запрати в храстите и ускори стъпките си.

В този момент по стълбите се изкачи, залитайки, мъжът със светлото палто. Кръвта бе вече потекла по лицето му и изпълнила дясното око. Той разпери ужасен калните си ръце и с все сила извика:

— Помощ!… Помощ!…

На момчетата се стори, че викът прокънтя така силно, сякаш някой търкаляше огромна бъчва по гранитните павета на булеварда.

— Дръжте ги!…

Евгени и Въс хукнаха да бягат. Вили се обърна и видя страшната фигура, която махаше с ръце и все още нещо неразбрано крещеше. Само една мисъл имаше в тоя миг в главата му — не бива да тича. Но като се обърна, той видя недалече пред себе си тънката, суха фигура на Въс, която с все сила се носеше по булеварда. Краката му сякаш се огъваха, пискюлчето на скиорската шапка смешно подскачаше на главата му. Все още не се виждаше никакъв човек, само в далечината светеше слабо на къси светлини единичен фар. Миг след това фарът блесна ослепително и литна напред. Въс наближи пресечката, забави за миг тичането и изчезна зад ъгъла. След малко момчето видя как един мотоциклет зави бързо по същата улица.

Но нямаше време да мисли за това — някой тичаше зад гърба му. Момчето издържа само още няколко секунди, но когато стъпките зазвучаха съвсем близо, то отчаяно се хвърли напред.

— Дръжте го! — извика някой страшно зад гърба му.

Момчето тичаше. Не знаеше къде отива, докъде ще стигне. То тичаше като сляпо напред, сподиряно от страшните стъпки. Вече за нищо не мислеше, нищо не чакаше, само разбираше, че трябва да тича — колкото се може по-бързо, колкото се може по-далече. Стъпките зад гърба му внезапно изчезнаха, но отново долетя до него кънтящият глас:

— Дръжте го!…

Две тъмни сенки изникнаха внезапно от здрачината на алеята. Момчето се блъсна в тях, загуби равновесие и падна. Две силни ръце го грабнаха и вдигнаха във въздуха и когато отново усети земя под краката си, той видя срещу себе си окървавено лице и две очи, впити безпощадно в неговите:

— Този е!…

— Не съм аз! — изкрещя отчаяно момчето.

Силен плесник го повали на плочите, но след миг ръцете отново се вдигнаха. Сега кървавото лице бе съвсем близо до неговото, момчето усещаше ужасено горещия му дъх.

— Двама бяха!…

Някаква невидима жена крещеше възмутено зад гърба му:

— Как не ви е срам!… Мъже!… Дете да биете!…

— Стой настрана, другарко! — каза грубо някой.

— Засрамете се! — крещеше жената. — И сте пияни на всичко отгоре!…

Внезапно тя млъкна. Най-напред бе видяла мокрия изкалян гръб, след това ръцете. Но когато човекът се обърна и видя зацапаното с кръв лице, тя само отвори устни и безшумно отстъпи назад. Момченцето с шлифера внезапно се отскубна, но го сграбчиха за косата и жената, уплашена, побърза да се махне.

Почти по същото време мотоциклетистът залови Въс. Беше нисичък, плещест монтьор, по-нисък от момчето дори, в мръсен комбинезон и черни кожени ръкавици. За да се изравни с него, той отне от газта и приближи до тротоара. На малки обороти моторът работеше зле, кашлиците на ауспуха давеха думите му: „Стой!… Стой, мръсник!…“. Но момчето продължаваше да тича като сляпо напред, без да се сети да се отбие в някой от дворовете. В тоя момент от някаква сграда излезе пълничък човек с бинтован крак, обут в плъстена домашна пантофа, и спря нерешително. Въс можеше да го отмине, но се уплаши и реши да прекоси улицата. Мотоциклетистът го настигна точно по средата на платното и едновременно с удара на предното колело силно натисна спирачката. Въс падна по очи, моторът угасна. Когато човекът с бинтования крак приближи до тях все тъй плахо и нерешително, той видя един слисан млад човек, който се мъчеше да закрепи неподвижен мотоциклета си, и някакво момче, което пищеше и отчаяно риташе с крака на паважа.

Последен заловиха Евгени. Мъжът и момичето на пейката чуха крясъците, мъжът стана и като се заслони в сянката на електрическия кантон, спокойно дочака момчето. Евгени го забеляза в последния момент, успя да се отскубне от яката ръка, която го залови за ревера, и отново побягна по булеварда. Гоненицата продължи още двайсетина крачки. Мъжът излезе малко по-бърз и като застигна момчето, успя да го препъне с крак. Евгени залитна силно и се просна на плочите. Като стана, от носа му шуртеше кръв, но видът му бе така яростен, че мъжът за миг се стъписа. Точно тоя миг използува Евгени, за да се нахвърли бясно с юмруци върху преследвача си. Но надмощието му трая само мигове. Край на разправията сложи един милиционер, който притича разтревожен на местопроизшествието.

След малко той отведе момчетата в участъка.