Павел Вежинов
Рожденият ден на Захари (2)

II. Утро

Утринните часове за нея бяха най-приятните — истинските нейни часове. Най-напред тя се разпореди в кухнята, след това седна пред тоалетната масичка и бавно свали нощния грим. Гладкото стъкло се покри с разноцветни памучета, лъхащи на лавандулов спирт и розова вода. Тя ги скри в чекмеджето, после стана и се разходи бавно из спалнята, като подритваше небрежно нощните си пантофки. Не, това не беше израз на скука, а на чувство за свобода. Празният апартамент сега бе неин, съвсем неин.

Някъде между етажите забуча водопроводна тръба, на балкона се понесе отривисто кукуригане на петел. Тя съблече нощницата, облече комбинезона и се замисли. Добре, по-напред една хубава цигара на гладно. Това е не само удоволствие, това е лечение… Може би наистина килограмите й са малко повече, отколкото трябва. През това време…

Райна отиде до банята и пусна водата в синята емайлирана вана. Можеше да стои там с часове и да гледа как се пълни с шумяща, прозрачна вода. Това беше нейната вана. Тя се бе борила за нея ден след ден и минута след минута. Наистина не беше я откъснала от залъка си, но все пак се беше лишавала. Всичко това бе гряло близо десетилетие, сега имаше право на часове. Водата, която бълбукаше във ваната, сякаш й възвръщаше всички грижи, горчивини и неприятности.

Тя опита водата с пръст, вдигна вежди и отиде в хола. Телефонът бе в нишата за книги — обикновен черен стандартен телефон. Един колега на Захари бе обещал да й прати бял от Франкфурт на Майн, където служеше в търговската мисия. Тя чакаше с изгарящо нетърпение тоя телефон, просто броеше дните. Някой ден все щеше да дойде.

— Ти ли си, Мими?

— Аз съм — каза жената, която живееше четири етажа по-долу.

— Мими, топла ли е у вас водата?

— Не знам… Защо питаш, милинка?

— Иди провери, моля ти се… Ще чакам…

Тя сложи телефонната слушалка в скута си и се прозя така широко, че я заболяха ъгълчетата на устните. Внезапно в очите й се мярна уплаха, тя скочи, слушалката падна на земята. Когато се върна, цигарата отново димеше между пълничките й пръсти. Тя вдигна бързо слушалката, в мембраната вече писукаше озадачен гласът на Мими. Да, у тях водата е топла.

— А у нас е студена — каза Райна и усети как сърцето й се сви.

— Невъзможно… Може би не си източила предварително крана.

— Наистина! — трепна Райна. — Чакай, ще проверя…

Като се върна, лицето й бе съвсем щастливо.

— Права си!… Тече топла… Разбира се…

— Винаги е така… Най-напред трябва да източиш студената…

— Ходи ли снощи в ЦУМ?…

— Защо питаш?…

— Просто питам…

— Вече никога няма да ходя… Няма нищо интересно…

— Нищо? — запита Райна.

— Нищо, парцалчета… Но има хубави вратовръзки. Гръцки, струва ми се…

— Ти взе ли?

— А, не… Защо питаш?

— Исках да ги видя, ако си взела… Днес…

Тя едва не прехапа езика си — тъкмо навреме бе спряла.

— Но иди в „Модни обувки“… Има хубави — чешки…

— Не ме интересуват чешки обувки! — каза сърдито Райна. — Откакто станаха соци…

— Иди поне да ги видиш…

— Не, няма да ги видя — каза тя. — Не ме интересуват…

— Райна, вярно ли е, че се събирате довечера у вас?

— Кой ти каза? — запита тя, неприятно изненадана.

— Защо питаш?

— Просто питам…

— Не помня… Ще се събирате ли?

— Не — т.е. — да… Но това са само колеги на Захари. Някаква просташка традиция да се въртят всяка седмица в различни семейства. Можеш да се скъсаш от скука…

— Е, да, зависи… Понякога…

— Мими, ще прощаваш, някой звъни…

Тя остави слушалката и облекчено въздъхна. Никой не звънеше. Е, сега вече може спокойно да се окъпе, а Мими нека си търси тая вечер други забавления. Райна отиде в банята, спря водата и лениво свлече от себе си комбинезона. На широката стена срещу ваната имаше занитено голямо огледало и тя се изправи пред него, изпълнена с приятни предчувствия. Но сега то беше запотено, тя го изтри грижливо и се дръпна две крачки назад. Лицето й беше много доволно. След това се обърна с гръб, но вратът й бе твърде къс, за да може да види всичко. Това беше много добре за нея, това я спасяваше донякъде. Съвсем удовлетворена от прегледа, тя се пъхна във ваната, топлата вода я обгърна отвсякъде като прегръдка… Сега можеше да лежи тук, докато си иска…

Едва към единайсет часа Райна отново отиде в кухнята. Мина, сестра й, вареше в голямата емайлирана тенджера грамаден петел, който се инатеше и дори не искаше да чуе за сваряване. Райна го набоде недоволно с вилицата, петелът подскочи като жив в бульона и показа безсрамно отрязания си гръклян. Без да му обърне повече внимание, тя отвори капака на фурната. Поне телешкото печено вървеше добре, скоро щеше да бъде готово.

— Направи ми един бульон — каза Райна. — С яйце, разбира се…

— Добре — каза Мина.

Лицето й приличаше на лицето на Райна, само че беше много по-слабо и очите много по-големи и по-живи. Сега нейното лице изглеждаше доста доволно. Тя обичаше да готви.

— И на тебе естествено — добави Райна.

— А ти как мислиш? — засмя се момичето.

Но Райна наистина бе щедра към сестра си, това никой не можеше да отрече. В Италия тя й бе купила от своите пари чудесна жълта блузка. По-хубава от нейната блузка нямаше в целия курс.

Райна прегледа отново запасите, позамисли се, после запита:

— Ще останеш ли довечера?

Гласът й подсказваше какъв трябва да бъде отговорът, но Мина внезапно отвърна:

— Да, разбира се…

— Ще ти бъде скучно, мойто момиче… Те са все възрастни хора.

— Е, не всичките — каза Мина. — Нали ще дойде и инженер Пешев?

— Откъде знаеш? — трепна тя.

— Видях списъка…

Райна не подозираше, че ще й стане толкова неприятно. И защо? Тя се наведе пред шкафа, за да не види Мина лицето й.

— Не знаех, че го познаваш — обади се тя най-сетне.

— Не, не го познавам, само съм го виждала.

— И ти харесва? — запита Райна предпазливо.

— Какво пък — много хубаво момче…

— Тъй ли?… Не съм забелязала — отвърна Райна доста студено.

— А, не — хубав е — каза Мина убедено. — Косата му е много хубава — като жива…

— Косата — глупости! — каза Райна сърдито. — Това хубост ли е — коса?

Мина се засмя весело.

— Прощавай — каза тя. — Бате Захари си е хубав и без коса…

— Ама наистина ще се разсърдя — каза Райна и излезе от кухнята.

Когато се върна в хола, настроението й беше доста развалено, а това не беше никак добре. Днес тя трябваше да има цял ден добро настроение, за да бъде вечерта хубава. Райна седна в леглото, без да сваля поглед от тоалетното огледало. Косата му наистина беше много хубава — тъмнокестенява и жива, с блясъка на току-що обелен кестен. Тя рязко впи пръстите си в тая жива, млада коса, с другата ръка дръпна силно яката на спортната му риза. Копчетата се порониха в краката й. Масивното й лице бе леко пребледняло, устните й трепереха. „Ще получа мигрена!“ — помисли тя уплашено.

След половин час Мина влезе с бульона. Сестра й лежеше леко завита, с притворени очи.

— Какво ти е? — попита момичето без тревога.

— Нищо — отвърна голямата сестра.

— А бульонът е просто чудесен — каза Мина. — От стар петел, изглежда, че става по-хубав бульон…

Райна я погледна подозрително.

— Добре, остави го на масичката — каза тя сухо.

Мина остави на тоалетката голямата порцеланова чиния, погледна я още един път и потегли към изхода.

— Остани довечера — обади се Райна. — Остани щом ти харесва…

— Добре — каза момичето, без да се обърне, и внимателно притвори вратата.