Павел Вежинов
Рожденият ден на Захари (4)

IV. Вечер

Към седем часа по телефона се обади Игнатов. Слушалката вдигна Захари и заедно с гласа на своя шеф долови далечна танцова музика и говор. Игнатов някак сухо и забъркано обясни, че му се е случила някаква неприятност и няма да дойде у тях. Захари остави слушалката разтревожен.

— Кой беше? — попита Райна от стаята си.

— Игнатов… Можеш да бъдеш спокойна, няма да дойде…

— Защо?

— Не разбрах…

И като помисли малко, добави без настроение.

— А се обади от някакво заведение…

— Не, няма да отиде далеч — каза убедено Райна.

Захари се намръщи. Ако е така, няма да бъде добре и за тях, каквито и да бъдат последиците. Това женското лекомислие няма да разбере. Дълбоко в душата си той дори не се стремеше към поста на своя шеф, изложен на толкова рискове и неприятности. Но това Райна не биваше никога да узнае.

Към седем и половина тя беше съвсем готова. Дори Захари, който беше сляп поклонник на красотата й, малко се разтревожи за нейната външност. Розовата рокля беше прекалено стегната по формите и създаваше около талията и бюста излишно напрежение. Това впечатление се подсилваше от размера на деколтето, което затрудняваше даже Захари — и той се чудеше къде да дене погледа си. Но като че ли най-критично беше положението с косата. Черно боядисаните къдрици бяха така грижливо наредени една до друга, както се редят керемиди на покрива. Но Райна беше очевидно доволна от себе си и той не искаше точно сега да нарушава нейното вътрешно равновесие. В края на краищата жените се обличат, за да се харесват една на друга, и не беше негова работа да се меси в тия неща.

Точно в осем часа първи пристигнаха юрисконсултът на дирекцията с жена си. Захари, който им отвори вратата, се зарадва. В тоя момент точно той му трябваше. Като го прихвана ласкаво за лакътя, Захари го отмъкна в кабинета си.

— Имам за тебе нещо специално — каза той, като отвори някаква секретна вратичка на библиотеката. — Не че съм стиснат, но няма за всички…

Бутилката „Курвоазие“ беше наистина пълна едва до четвъртинката. Пиха набързо по две чашки, като момчета, които се страхуват да не бъдат заловени на местопрестъплението.

— Хубаво нещо! — каза искрено младият плешив човек. — Откъде го имаш?…

— Донесе ми го шефът от Букурещ — отвърна Захари и едва забележимо намигна. — Нали знаеш, че ги разбира тия работи…

— Наистина — съгласи се юрисконсултът.

Захари въздъхна.

— Само да не му излязат през носа — каза той. — Както разбирам, облаците са се посгъстили над главата му…

При друг случай младият плешив човек би си премълчал, но сега двете чашки силен коняк го бяха леко зашеметили…

— Има такова нещо — измърмори той.

— Ще го замесят и него в процеса?

— Така изглежда — поклати печално глава юрисконсултът.

И понеже вече беше стъпил на пързалката, продължи лекомислено да се спуска по нея:

— Има някакви нови данни…

— Нови данни — повтори Захари и тъй си и остана, с леко отворена уста.

— Разбира се, нищо сигурно, но стажантите в съда приказват… А, да ти кажа право, обикновено те знаят повече и от съставите.

— Винаги е тъй — съгласи се бързо Захари. — Сериозно ли го уличават?

— Как да ти кажа — компрометират го… А като имам пред вид какви са съдебните заседатели… не, наистина положението му е сложничко.

Захари предвидливо наля нова чашка на събеседника си. Тоя метод вече няколко пъти му бе донасял пълен успех.

— Но какво общо има той?

— Там е цялата работа. — Очите на юрисконсулта някак особено заблестяха. — В ресторант „Лебед“ той е бил с приятелката на своя собствен син…

Захари се дръпна назад поразен.

— Не може да бъде! — каза той смаяно.

— Уви, може!…

— И, мислиш, синът ще свидетелствува против бащата?

Младият юрист се почеса.

— Фактически със защитата на момчето се е заела майка му, бившата жена на Игнатов… А тя няма да се спре пред нищо…

Захари наведе глава дълбоко замислен.

— Да, лошо — каза той. — Жените са страшно отмъстителни…

В коридорчето се чу звън, в хола зазвучаха енергичните стъпки на Райна. Двамата в кабинета загрижено мълчаха.

— Имат ли доказателства? — запита най-сетне Захари.

— Да, разбира се… Намерили са даже шофьора, който…

Вратата внезапно се отвори, на прага се появи Райна.

— Захари! — каза тя с укор. — Гостите…

— Ей сега! — подскочи Захари.

В хола се чуха стъпки и оживени гласове. Захари стегна връзката си, поправи гънката на панталона. Сега оставаше най-трудното — да избърше от лицето си тревогата и смущението. Като нагласи най-после нещо като любезна усмивка, той излезе навън. Посрещнаха го с весели благопожелания. А подаръците бяха много повече, отколкото очакваше. Двамата съпрузи ги отнесоха в спалнята и там Захари успя да каже:

— Имам новини за тебе…

— Знам — каза Райна и очите й блеснаха.

— За Игнатов.

— Да, знам…

И като погледна победоносно малките вещи, които гостите бяха донесли, внезапно прибави:

— Мислиш, случайно ли са тези подаръци?

— Глупости! — измърмори Захари засегнат.

— Не са глупости — каза Райна. — Бъди спокоен, аз разбирам хората много по-добре от тебе…

След половин час се събраха всички гости. Впрочем не всички, защото инженер Пешев още не беше пристигнал. Но в общия шум на наздравиците никой не помисли за него. Не, не съвсем никой. И въпреки това рожденият ден обещаваше да бъде сполучлив. Виното беше отлично, закуските — много добри. Гостите бързо се развеселиха, носеше се звън на чаши, гърмяха гласове. Само Захари от време на време като че ли се унасяше, но бързо идваше на себе си. В девет часа Райна погледна часовника си и пошушна на Захари:

— Твоят, малкият, не дойде…

— Да, наистина — каза Захари неприятно засегнат.

— Тъй си и мислех… Какво можеш да чакаш от един млад, невъзпитан човек…

— Негова си работа — каза сърдито Захари. — Ти какво има да съжаляваш?

— Аз не, но Мина сигурно…

Момичето седеше на една табуретка близо до вратата — най-късия път до кухнята. Те се разбираха отлично — двете сестри. Достатъчно беше само Райна да я погледне, и тя знаеше — виното е свършило или закуските са намалели. Момичето наистина беше малко разочаровано, но не скучаеше. Беше й интересно да наблюдава тия леко застаряващи хора, които говореха едва ли не в хор — като ученици в междучасие. В тяхната прекалена веселост се усещаше желанието да харесат непременно на домакините и в това като че ли успяваха. Но по-интересни бяха жените, разбира се. Тя следеше внимателно как прецизно вдигат веждите си, как крият коремите си, как се усмихват пестеливо, за да не покажат някоя излишна бръчка или лош зъб. Някои от тия неща тя сама си повтаряше. И веднъж даже срещна учудения поглед на Райна. Лицето й моментално замръзна, тя погледна часовника си. Наистина къде се губеше тоя дявол!…

Точно по това време дяволът най-сетне захвърли картите на масата и извика сърдито:

— Прекалявате най-после!… Разберете, че трябва да вървя!…

— Е, да — като се напечели! — измърмори недоволно младежът с шлифера.

— Махайте ми се от главата!… Не ви ща парите!…

Той грабна несесера и хукна към кухнята с такава бързина, че събори едно детско велосипедче в тъмния коридор и си удари коляното. В кухнята хазаите му имаха гости — чукаха се с домашно вино и припържваха домашни наденици. Младежът спря смутено на прага.

— Карай, момче, бръсни се! — каза весело хазаинът, като го мереше през ръба на чашата.

— Ще ви преча тук…

— Няма да пречиш!…

— Не, не, моля ви се!… Ще си налея само топла вода!…

— Добре, налей!… И пийни една чашка. Това вино не е от „Винпром“. То е истинско…

Чашката се оказа водна чаша и при това пълна догоре. От бързане той изля почти цяла глътка в шията си. Като се върна в своята стаичка, неговите приятели допиваха плодовата ракия, която бяха купили предварително. Той светкавично насапуниса лицето си, сложи ново ножче и енергично зачеса скромната си брада.

— Полека, ще си отрежеш носа! — обади се някой.

Младият инженер го погледна сърдито.

— Бас държа, че не ви беше за играта — каза той. — А нарочно ме забавихте…

— Нарочно! — съгласи се Мишо. — Жал ми беше за теб!… Но и да бързаш, и да не бързаш — все едно, Акулата ще те глътне.

След четвърт час той вече бързаше по тъмните улици с букет в ръка. Нещо го щипеше неприятно под носа — точно там се бе порязал — където свършва носът и почва горната устна. А на всичко отгоре и букетът изглеждаше съвсем увехнал, макар да не бе от най-евтините. За щастие успя да вземе навреме тролейбуса и след десет минути вече звънеше на вратата на шефа си. Само след миг в коридора се чуха тичащи стъпки, вратата стремително се отвори, на прага се показа непознато момиче. Стори му се доста хубавичко, зъбите му блестяха, очите му блестяха, бузите му бяха покрити с руменина.

— Много закъсняхте — каза тя.

Защо ли му говореше като на познат? Момичето пое букета му и доста небрежно го бутна върху шапките на закачалката, след това го улови за лакътя.

— Вървете, вървете!…

От хола идваше страшен шум — навярно вече здравата бяха пийнали. Той се изправи неуверено на прага. Чу се спонтанно ура, някои изръкопляскаха. Стреснат от такова бурно посрещане, той безпомощно се огледа. Най-напред видя шефа си, който интимно му намигна, след това Акулата. Тя го погледна някак бързо и изпитателно и му замахна с пръст — не толкова строго, колкото очакваше. И след миг като че ли всички го забравиха, дори това чудновато момиче бе пропаднало някъде. А, не — седеше точно под него, на ниска табуретка до самата врата.

— Седнете до мене — каза тя.

Но до нея нямаше никакъв стол и той, без да мисли много, седна на пода.

— Ох — възкликна момичето и скочи бързо.

След малко тя домъкна още една табуретка. Сега те седяха един до друг, коленете им почти се допираха. Не, не бяха лоши тия малки момичешки колене.

— Сега добре ли е? — запита тя.

— Не съвсем…

— Не съвсем?

— Ако ми пъхнете в едната ръка сандвич — а в другата чаша вино, ще бъде съвсем.

— Вярно! — каза тя.

През това време пуснаха магнетофона. Райна танцуваше с юрисконсулта. Той я държеше доста плътно през талията и бъбреше в зачервеното й ухо нещо, което тя не чуваше. Тя внимателно наблюдаваше през рамото на кавалера си двойката до вратата. Не за пръв път виждаше сестра си в компания на млади хора, но за пръв път толкова активна. Или пък това беше вродена черта на тяхната фамилия? Не изпитваше ревност в тоя миг — само леко недоволство — към двамата, но много повече към сестра си. Тая малка скоклива бълха си позволяваше прекалено много в чужд дом. Не в чужд — в нейния дом, в нейното собствено владение, с нейните гости. Трябва да я натисне малко по чипото носле.

Танцът свърши и щеше да почне отново след няколко мига, но те й бяха съвсем достатъчни да се отскубне. Сага трябваше да се обмисли всяко действие, да бъде то точно и премерено. Тя взе една чиста чиния и наслага в нея най-хубавото, което бе останало от закуските. След това прибави към студеното месо малко горчица, доматче и лист зелена салата. Нека се учи малката как се сервира. След като всичко бе готово, Райна отнесе чинията при ниските столчета до вратата. Младежът побърза да стане.

— Малко закъсняла любезност — каза Райна. — По-хубаво да бяхте дошли навреме…

— Там е работата, че…

— Знам! — прекъсна го тя. — Дошъл е неочаквано някакъв роднина от провинцията…

— Приятел — поправи я той.

— Как безсъвестно лъжете — каза тя. — Вие сте играли карти.

Той я гледаше зяпнал, Мина — враждебно. Половината от играта беше спечелена, оставаше другата половина.

— Няма ли да ме поканите?

— Моля ви се — каза той и прихвана едрата талия.

Те се набутаха между другите, които веднага ги притиснаха с гърбовете си. Мина остана мрачна на своето столче, но очите на сестра й сияеха.

— Познах ли? — запита тя, като го подпря внимателно с бюста си.

— Вярно е — призна той леко запотен. — Но наистина откъде знаете?

— Мишо ми е разказвал доста за вашите слабости…

— Познавате ли Мишо? — запита учудено той.

— Доста добре… Той често идва у нас…

„Гледай го потайния плъх!“ — помисли младежът смаян, но каза гласно:

— Знаех си, че е дърдорко…

— Не, приятел ви е — каза тя. — И не ви завижда… Харесва ли ви моята сестричка?

Той отново я зяпна:

— Ама тя сестра ли ви е?

— Защо, не си ли приличаме?

— Наистина си приличате — каза той. — Пък аз се чудех…

— Но тя е по-хубава от мене, нали? — запита Райна с подкупващ глас.

— А, не — напротив! — отвърна той бързо, с чувството, че акулата е налапала вече единия му крак.

Тя се засмя:

— Май не сте искрен… Мина е младо момиче, а младостта е винаги хубост…

— И това е вярно… Но все пак…

Той млъкна, защото не знаеше как да продължи.

— Добре, аз ще ви кажа — усмихна се тя. — Едно момиче е чашка ароматен, сладък ликьор. Но една жена е чаша хубав, отлежал коняк… Още след първата глътка ви се врътва главата…

Тя говореше шеговито и го гледаше в упор с големите си блестящи очи. Той усещаше смътно, че акулата е излапала вече и другия му крак, но гледаше на тая опасност с престъпно лекомислие. Едва когато се извъртяха в танца, внезапно под погледа му попадна Мина. Момичето го гледаше сърдито и мрачно дъвчеше късче телешко филе, което бе взела от чинията му. Той се поусмихна, измъкна внимателно краката си и отново стъпи здраво на земята. И все пак не му се размина само с един танц. Когато най-сетне се върна на мястото си, усещаше на гърба си пот, а в устата — жажда. И пресуши наведнъж това, което бе останало в чашата.

— Сгря ли ви? — попита иронично момичето.

— Кой?

— Сестра ми — кой!…

Той издърпа чинията от ръцете й.

— Слушайте, вместо да ме подяждате, по-добре ми налейте вино.

Тя стана покорно и тръгна към масата с чаша в ръка. Той гледаше след нея и смътно усещаше, че тая среща няма да му се размине току-тъй. В края на краищата наистина много по-безопасно е човек да играе карти, отколкото да ходи на гости. И никак не е лош принципът — по-настрана от началството. Той се обърна към шефа си и веднага срещна погледа му — някак особено любопитен и проницателен. Заедно с лекото чувство на вина през ума му мина неясно подозрение — може би нарочно го бяха повикали тая вечер, за да го срещнат с момичето. Не е лоша партия — млад инженер, звездата му сега изгрява.

Тя донесе две чаши, пиха заедно, след това танцуваха, после отново пиха. Но през цялото време той усещаше върху себе си ту погледа на своя шеф, ту на жена му. Най-сетне Захари приближи към него с чаша в ръка, чукна се и каза разсеяно:

— Доста задушно е тук…

— Не усещам — призна си искрено младежът.

— Какво ще кажеш, да излезем на въздух?

Младежът усети, че погледът му е упорит, а тонът доста категоричен. Той неохотно стана. Навън въздухът беше свеж, паркът се разстилаше като тъмно море пред очите им. В миг младият инженер забрави всичко друго, дълбоко и с удоволствие пое сладкия въздух. Захари все тъй умислено мълчеше.

— Слушай, Камене, аз четох твоя доклад — проговори внезапно той.

Гласът му прозвуча някак неочаквано сериозно. Младежът го погледна любопитно. Той се бе облегнал на перилата на балкона и съсредоточено се взираше в червените светлини на телевизията.

— Радвам се — измърмори младият човек.

Настана кратко мълчание.

— Струва ми се, че се увличаш! — проговори отново Захари. — Това е моето искрено мнение.

— Увличам се? — попита младежът учудено.

— Да, увличаш се! — повтори твърдо Захари. — Всичко е прекалено хубаво, за да бъде вярно…

— Не, другарю началник! — каза младежът обидено. — Долу наистина лежи цяло богатство…

— Това ти казваш!…

— Не аз… А моята наука…

— За съжаление твоята наука е само приблизителна… А ти си прекалено категоричен… Бих казал младежки категоричен…

Младият човек усети как само за миг алкохолът излетя от главата му…

— Другарю Иванчев, навярно са ви казали, че съм малко лекомислен… Не съм много сигурен в това. Но в работата съм напълно сериозен — това може да ми вярвате.

Човекът до него, облегнат на перилата, съвсем непринудено въздъхна:

— Не казвам, че си несериозен… Но като всички млади хора си ентусиаст… А, да ти кажа право, вече престанах да уважавам това качество… Сега е друго време, Камене… Сега са нужни преди всичко ум, компетентност и истинско, здраво чувство за отговорност… Ама стига най-после с тия експерименти!… Строим заводи, след това ги преустройваме, след това губим… Защо?… Защото някой разпален млад човек внезапно решава, че долу лежи цяло богатство… Трябва да ти бъде ясно, че всеки излишен лев ние отскубваме от гърлото на народа…

— Не съм отскубнал досега нито лев от гърлото на народа! — каза младежът мрачно.

— Ти не, но други като теб, които волно или неволно са ни подвеждали…

Думите на Захари зазвучаха все по-твърди и сериозни. За младежа беше ясно, че няма да се отърве с евтини аргументи.

— Слушайте, другарю Иванчев — започна тихо той. — Вие знаете, че аз съм от бедно семейство… Майка ми и досега продава закуски на павилиона при Орлов мост. И досега тя, сестра ми и зет ми живеят в една тясна стаичка… Лъжете се, ако смятате, че не мисля за хората като тях…

— Мисленето не е достатъчно…

— Наистина!… Преди малко сбърках, като казах, че не съм взимал от залъка им… Взимал съм. Завърших като стипендиант — значи, от техния залък съм взимал… И им се чувствувам длъжен за това… И изведнъж вижте какъв шанс… Ама на мене просто ми провървя!… Сега мога да им върна всичко — не само с лихвите — за хиляда години напред… Долу наистина лежи нещо страшно, казвам ви… И вие искате да скрия това от хората…

Младият човек усети как зелените очи на шефа му просто блеснаха в мрака.

— Ти какво — саботьор ли искаш да ме изкараш? — запита той грубо.

— Защо саботьор — смути се младежът.

— Ами така излиза!… Да криеш!… Не искам нищо да криеш!…

Някакво хриптене се бе появило в гърдите на неговия шеф, но бързо изчезна. Когато заговори отново, гласът му беше съвсем мек:

— Не искам да криеш!… Искам само още веднъж да размислиш и правилно да прецениш… И да бъдеш по-скромен.

Младият човек не отговори веднага — той мислеше. Тоя път наистина трябваше добре да помисли…

— Другарю Иванчев, ако променя нещо в моя доклад — това значи буквално да излъжа — каза той тихо.

— Няма да излъжеш!… Никой няма да открадне твоето богатство. Каквото и да кажеш, ще отидат геоложки групи, ще пуснат сондите, ще проверят…

— Не е същото! — каза младежът.

— Да, наистина! — Гласът отново започна да става груб. — Ще загубиш малко нещо от славата си на откривател.

Младият човек усети как и вратът му се изчерви от гняв.

— Не е за това! — едва не кресна той. — Та работата е толкова ясна! Ако не кажа цялата истина, те няма да обърнат достатъчно внимание… Ще се забавят, ще пратят малко сонди… След това ще пратят повечко сонди. И едва на края ще пратят толкова, колкото наистина са нужни… Така ние ще загубим няколко години в излишни проучвания… И ще бъдем по-бедни през тях, вместо да бъдем по-богати…

— По-богати! — изпъшка Захари презрително. — По-богати!…

И когато видя учуденото лице на младежа, добави мрачно:

— А защо не си представиш обратното?… Изпращат сто сонди, двеста сонди изпращат там… И вместо да намерят тиква, намират шикалка… Кой ще отговаря за това?… Най-напред ти ще отговаряш!… И ти ще загубиш най-много от цялата тая история!…

— Много малко имам за губене — каза младежът.

— Съвсем не е малко!… В затвора има доста такива ентусиасти като тебе…

Едва сега младият човек истински се ядоса.

— Не ме плашете! — каза той сърдито. — И какво от това? Нямам ни висока служба, ни апартамент… Цялото ми богатство е два костюма и десетина книги може би… И ако ми разрешите да забележа — все още чувство за чест и истина. Поне това, последното, няма да загубя, та ако ще, светът да се обърне наопаки… Ако вие сте го загубили, то си остава за ваша сметка…

Той млъкна, леко уплашен. Очакваше, че другият ще се разкрещи, че сърдито ще го избута от апартамента си. Но Захари мълчеше. Лицето му бе свито и безизразно, гласът угаснал:

— Съжалявам, Пешев!… Но ще препратя доклада ти с особено мнение…

— Това е ваше право!… Но, предполагам, ще съжалявате за това…

— Защо да съжалявам? — попита сухо Захари.

— Защото ще се докаже моята истина, а не вашата… И хората, щат не щат, ще си направят заключение…

— Възможно е — каза Захари. — Но тоя риск ми е по-малък. Можеш да мислиш за мен каквото си щеш, но не желая да се нося повече на крилата на ентусиазма… Това занятие ми се вижда прекалено опасно.

След малко те влязоха в хола. Никой не танцуваше, но като че ли и никой не беше забелязал тяхното отсъствие. Само Мина го гледаше разтревожена и нейният поглед като магнит го привлече до ниското столче.

— Да ти налея ли? — запита тя.

— Налей!…

Момичето стана. Сега пък Райна го гледаше с неподвижно вдигната вежда. До нея мъжът й умислено бършеше носа си с носната кърпичка. Мина донесе само една чаша и отново седна до него.

— И на тебе ли ти се караха? — запита тя тихо.

— Защо?… Нима и на теб?

— И на мен…

— Я гледай… На тебе пък защо?

— Кака каза, че ако се държа така с мъжете, далече няма да отида.

Младежът се усмихна неволно. Навярно малката хитрушка се правеше на по-наивна, отколкото е.

— Сигурно е права! — каза той.

Тя примигна, после тихичко каза:

— Искаш ли да се махнем оттук?

— А какво ще правим?

— Нищо, ще се целуваме…

Съвсем лекичка уплаха мина като тръпка по гърба му. Той замълча.

— Не искаш ли? — попита тя смутено.

— Стига да си сериозна! — каза той и се усмихна.

— Сериозна съм…

След малко те едва ли не на пръсти се измъкнаха от задимения хол, където вече бавно утихваше веселието. Все пак момичето усети как като кука я дръпна за яката погледът на сестра й. Тя едва ли не се разклати на един крак, но събра сили и решително потегли напред. Пред прага на външната врата я чакаше младият инженер и загадъчно се усмихваше.