Владимир Полянов
Незабравената парола

Те се знаеха още когато тя едва имаше осемнадесет години и учеше в гимназията, а той бе изключен студент от университета. Живееха наблизо — прозорците на жилищата им гледаха един в друг. Двамата се знаеха, макар да не бяха близки. Двадесет и две годишният едва поглеждаше синеокото русо момиче с черна престилка на гимназистка. Но между техните къщи лежеше улицата и по нея ставаха какви не събития, откак настъпиха тревожните години на войната.

Няколко месеца след като по софийските улици тръгнаха немски автомобилни ешелони, един ден неочаквано гумите на няколко камиона изпукаха. Задръсти се цялата колона, а в това време ядосаните германски войници намериха из прахта железни шипове. Тогава гимназистката узна, че привлекателният младеж от отсрещната къща е между ония, които не бяха съгласни с угодническото отношение към плъзналите по цяла Европа немски нашественици, защото видя, че той постави шиповете. А той разбра, че е открит, и изчезна. Страхуваше се какво ли ще направи едва познатото съседче! То пък нямаше възможност да го успокои, нито имаше право да му каже, че макар и още в ученическа престилка, с не по-малко усърдие върши същото по един или друг начин срещу нахлулите чужденци.

Тази тяхна дейност доста се усложни, когато в хода на войната те трябваше да минат от дребните постъпки на недоволство в голямата съпротивителна борба, която бе започнала. Тогава те се видяха отново. По това време тя също трябваше да се скрие от погледа на полицията. Така веднъж, твърде много заплашена, тя потропа на непозната врата и пошепна парола, за да й се даде подслон. Из тъмното на един коридор се появи той. Тогава се запознаха и много се смяха.

Друг път отново се кръстосваха пътищата им. Преследван и заплашен, някой почука по условен начин на нейната врата. Тя чу и отвори, готова да помогне на нуждаещия се незнаен другар. Беше той, дошъл да й каже, че трябва да замине в далечно пътуване, отдето надали скоро ще се върне. Като стискаше ръката й, той й шепнеше думи, които тя никога не забрави:

— Имай вяра! Чакай ме!

През дългите години на войната вече не се видяха. Но неговите думи крепяха вярата и надеждата й за нещо по-добро. И доброто най-сетне дойде. Те отново се срещнаха.

Това стана, когато съветските войски влязоха в страната ни. Една нощ някъде в Унгария, дето воюваше българската народна войска. Тя работеше като милосърдна сестра в подвижната болница на своя полк. След последните боеве болницата бе установена в училищната сграда на някакво село. Тя помагаше в операционната. В сградата не бе уредено друго осветление освен с походните фенери, но и те не стигаха за всички помещения. Тъмните стаи и коридори се пълнеха с ранени. Те чакаха и в операционната около масата на хирурга, дето вече лежеше един ранен с раздробен крак. Двама санитари държаха газови фенери. Наоколо всичко тънеше в мрак. Хирургът работеше непрекъснато. Капнала от умора бе и тя. Санитарите пригаждаха светлината над масата според желанието на лекаря. Наоколо гледаха с изцъклени очи другите ранени. Отвън се чу глъчка. Един брадясал артилерийски поручик със запалено електрическо фенерче в ръка разбута събраните наоколо бойци и погледна към масата. В същия миг той се оттегли, като мълвеше смутено:

— Прощавайте… търсех началника на болницата…

Тя едва не изпусна инструмента, който трябваше да подаде на хирурга:

— Стефане!

Офицерът я погледна. Не можеше да повярва, че я вижда…

След тежката нощна работа над операционната маса те можаха да останат сами. Тя узна, че той се е завърнал от Франция и вече мобилизиран като запасен офицер, участвал във войната. Тази нощ тя узна още нещо. Той живял във Франция три години, убеден, че тя е убита. Казали му, че след последната им среща в София къщата, в която се криела, била обградена от полицията и опожарена. Всички твърдели, че тя изгоряла в огъня. Накрая той й призна, че през последната година в чуждата страна при някакви много особени обстоятелства се е оженил за френското момиче Моник, което скоро след това умряло. Няколко месеца по-късно, когато войната свърши, двамата се срещнаха още веднъж, за да не се разделят вече никога. Това стана в София. Той се беше записал в Политехниката. Тя, израснала, станала вече жена, бе се прехвърлила в Медицинския факултет. Един ден се зарегистрираха в гражданското отделение и влязоха в своя общ дом.

Колко години минаха оттогава! Нищо не дойде да помрачи тяхното щастие.

Младата жена седеше замислена. Случи ли се днес бедата? Появи ли се нещо, което може да ги раздели? С усилие се овладяваше. Искаше да разбере все пак какво стана. Тя току-що бе се завърнала от работа. Имаше толкова сложна операция! Уморена, захвърли мантото си, едва се изми и полегна на кушетката в хола. Мъжът й влезе. Седна угрижен, съсредоточен.

— Трябва да поговорим…

От много дни чакаше тя тези думи. Умората й мина. Най-сетне той ще обясни какво таи напоследък в душата си, без да го сподели. Ще обясни онова единствено нещо в техния живот, което внезапно се появи и внесе безпокойство в сърцето й. Тя винаги си спомняше откога започна то. Беше през нощта на новата 1960 година. Цяла София празнуваше. Празнуваха и те двамата. Имаха причина, по-голяма от другите хора: този ден преди четиринадесет години бяха се оженили. Те вървяха по шумните улици, блеснали в светлините на новогодишните украси, влизаха из разни весели заведения. Призори тръгнаха към Боровец. Останаха няколко дни в хотела сред заснежената планина. Когато се върнаха у дома си, в София, в пощенската кутия ги чакаше писмо с чуждестранни марки. Мъжът й го взе с голям интерес.

— Кой се е сетил за тебе! — подхвърли тя, докато се разсъбличаше.

— Малко ли приятели имах там! — отговори той, отвори писмото и го зачете.

Тя видя: той прочете нещо важно, защото целият се измени, завладя го някаква необикновена възбуда. Почака. Започна да се преоблича. Мъжът й стоеше все тъй развълнуван. Тя се надяваше, че ще заговори, ще обясни. Той като че реши да проговори, но внезапно сгъна писмото и го прибра в джоба си.

— Там! — опита тя да го подсети, докато се оправяше пред огледалото. — Всъщност ти твърде малко си ми разказвал какво беше там!

Там помежду им значеше Франция.

— Какво беше там? — повтори той, но явно за друго мислеше.

Жената не настоя повече.

Тя вече отдавна бе хирург в районна болница. Всеки час я очакваше напрегната работа. Тия дни започна мъчно да се справя. Чувстваше, че нещо неясно се беше появило между нея и съпруга й. Какво му бе донесло писмото от Франция? Имаше ли той някакви тайни от нея? Не можеше да си представи. И все пак, понеже той продължаваше да не дава никакви обяснения и мълчалив живееше с тревогата си, тя се измъчваше в различни тълкувания. Беше горчиво засегната, че любимият не й се доверяваше. Не вярваше ли вече той в нейните сили? Да, тя се връщаше уморена от работа. Операции, операции, които изопват нервите, изтощават силите й. Но на другия ден тя тръгваше отново за болницата, изпълнена с доволството, че е нужна някому. Щадеше ли я той, или нямаше вяра в нейната издръжливост? Тя чакаше ден след ден. Искаше да разбере. Най-сетне днес той дойде, седна при нея и каза очакваните думи:

— Трябва да поговорим…

Тя се почувства щастлива: при нея седна не само съпругът, а и близкият другар. За това говореше нежността в думите му, откритият поглед, пълен с доверие и откровеност. Отдавна тя познаваше този поглед. Така гледаше младежът, който поставяше шиповете за немските ешелони. С този поглед я срещна той през страшната нощ, когато тя, смъртно заплашена, потропа на вратата му и каза уговорените думи, които трябваше да й осигурят подслон. Тъй я погледна той оня ден, в който, сам заплашен, трябваше да изчезне и пошепна да му вярва и да го чака. Това беше погледът на доверие и откровеност. Годините не бяха отнели, нито намалили чудната сила на този поглед. Младата жена почувства, че всичко ще тръгне пак, както някога, и отмаляваше от щастие.

— Измъчи ме толкова дни! Защо трябваше да мълчиш досега! Какво има? Каквото и да е, аз съм ти не само съпруга, а и другарка. Говори!

Но едва мъжът проговори, и тя се обърка. Той каза:

— Във Франция, както знаеш, аз бях женен.

Тя знаеше това.

Той извади писмото с чуждестранните марки, получено по Нова година, и продължи:

— А сега узнавам от това писмо, че аз съм имал дете от Моник.

Тя знаеше доста подробно за живота му през годините на войната. Изпратен във Франция, известно време той живял свободен и от никого неподозиран в тая страна, макар тя да била завладяна от немците. Работил в една фабрика. Но френското работничество започнало саботажи и съпротивителни акции. Немците и сътрудничещата им френска полиция подгонили всеки съмнителен чужденец и французин. Него го хващат и затварят в концентрационен лагер. Две години го държат там. Непоносим живот. Уговарят с група лагеристи бягство. Три месеца копаят канал от жилищната барака в посока към оградната телена мрежа на лагера. Най-сетне сполучват в опасната работа. Една нощ се измъкват. Спуща се веднага хайка след тях. Недалече от планината немците ги откриват и настигат. Завързва се бой. Той е ранен. Настъпва втора нощ. Беглецът успява да се промъкне до близкото планинско село. Тука, в селото с каменните къщи, намерил подслон в една плевня. С настъпването на утринта немците и френски полицаи заобикалят селото, започват да претърсват всяка къща. Той с усилия пропълзял до сеното в своето скривалище и изгубил съзнание. В просъница чувал викове, лай на кучета, тежки стъпки. И един шепот, пълен с преданост:

— Не бойте се, те няма да влязат тука! Татко ще им каже, че това е моята стая, и те няма да дойдат!

Отваря очи и вижда, че се намира в тясна, светла стая. До него на чистото легло седяла Моник, малка, нежна, с бяла кожа, с пристегната гарвановочерна коса и с ласкави черни очи. Вън било тихо, преследвачите са си отишли. Но той нямал сили да помръдне. Могъл само да промълви някаква благодарност на момичето и отново се унесъл.

Половин година раненият прекарва в усамотеното планинско село. Нежната преданост на Моник побеждава смъртта, която неведнъж се появява над леглото му. Той свиква с тази преданост. А когато стъпил на крака, разбрал, че при малката спасителка го задържа не само нейната преданост. Три дни преди да се промъкне при французките си другари и да тръгне с тях, той се венчал с Моник в селската църква, както поискали момичето и нейният баща. Нищо не го спирало да се ожени. Не само защото знаел, че тази, на която казал някога да му вярва и да го чака, била мъртва, убита след последната им среща.

Животът му при френските бойци бил пълен с опасности. Те устройвали нападения на немски ешелони, често слизали и в различни селища, дето извършвали нападения срещу окупатора. Един ден след такова нападение той отново попада в затвора и за него вече нямала спасение. Но тогава дошъл краят на войната за Франция и внезапното му освобождение. Щастлив, радостен, отишъл в планинското село. Смятал вече никога да не го напусне. Да, отново и отново той си спомнял за родината и за всички близки, които оставил там. Спомнял си неведнъж и за девойката — другарка и любима — с която толкова пъти е споделял какви не опасности, но вече нещо трайно го свързвало със селото във французката планина. Моник странно напомняла не само със съдбата си, но и с физическата прилика българското момиче, макар то да било русо, а тя — чернокоса.

В дома на Моник го посрещнал самотният й баща. Спасителката и съпругата я нямало вече на този свят. Старият човек с все още неугаснала болка разказвал как дошли германски войници и френски полицаи да търсят ранения беглец, който отишъл при партизаните, и как отвлекли младата му съпруга, за да я върнат след няколко месеца останала без сили, тежко заболяла. Двегодишно мургаво момченце с черни пламенни очи, тънко вратле и звънливо гласче дърпало стареца. А той бързал след него, сякаш бягал от своя зет чужденец. Попитал за това дете с някакво неудържимо чувство на нежност. Старецът се държал явно като човек не на себе си. Посочил близката къща и казал, че детето е на съседите.

Чужденец се почувствал осиротелият съпруг в дома, който трябвало да стане негов. Изпълнен с мъка, заминал още същия ден. Нямало какво вече да го задържа във Франция, а далечната родина водела войната подир разгромените немски сили в пределите на унгарската земя…

От всичко, което си припомни за неговия живот в своя първи смут, остана картината със стареца и момченцето. Загледа със засияли от радост очи съпруга си. Не говореше ли той за същото мургаво момченце със звънливото гласче и пламенните черни очи, което той видял да тича из двора пред стареца — бащата на Моник — когато отишъл последния път в техния дом? Но следния миг отново се почувства като човек, внезапно паднал в дълбока вода, без да знае да плува. Всичко у нея се устреми да се вкопчи за нещо.

— Как така дете! Откъде се взе това дете!

Тя бързо съобрази, че освен за това мургаво момченце той не е разказвал за никакво друго дете. А нали за момченцето на двора старецът, бащата на Моник, казал, че е на съседите, и оттогава петнадесет години не се е чуло нищо за него…

Радостта й изстина. Загледа го учудена, а после изплашена. В каква история я заплиташе той и какво цели? Сега тя си спомни, че всъщност той много смутен й разказваше някога историята за своя първи брак. Още по-смутена го слушаше тя. Не е ли мислила тя винаги, че този брак е все пак изневяра спрямо нея. Не искаше да признае, но тя е мислила това! В най-потайните кътчета на душата си тя е носила болката. Сега болката внезапно я обхвана цялата, защото зад известната история за брака му и появилото се кой знае откъде дете видя опита му да я излъже. Защо? Нейният страх растеше.

Те не можеха да имат деца, колкото и да искаха. Това винаги ги засягаше болезнено и хвърляше сянка върху постигнатото щастие. Поддал се така лесно на брака с Моник, не е ли имал той друга връзка след нейната смърт… или може би през годините, когато… Тя беше приела брака му с Моник, без да каже нещо. Би приела и детето от този брак, но връзката му с друга жена, може би и с трета, опита му да представи за дете на Моник детето на някоя от тези други жени тя не би могла да понесе.

Кипежът от чувства, пробуден у нея, изпреварваше мислите и съображенията й. С нищо не можеше вече да потисне завладялото я чувство на огорчение, обида и омерзение. Тя вече не предполагаше, а вярваше, че е разбрала самата грозна истина.

Стана. Намери сили да стаи всичко у себе си и мълчалива тръгна.

— Къде? Какво значи това? — смутен, попита той и също стана.

— Нищо! — промълви тя.

Беше й срамно и обидно да обяснява. Той избърза след нея, задържа я.

— Виждам, не е нищо!

Сега, преди да помисли, да прецени, тя изведнъж избухна:

— Да, не е нищо! Защото не разбирам за какво ти е тая отвратителна лъжа, с която си служиш!

Той я пусна.

— Лъжа!… Какво говориш, Мария!

— Лъжа! Лъжа! — закрещя тя.

Видя, че той тръгна да излезе. Тя се хвърли към него. Бесни, непознати стихии, дремали кой знае къде у нея, я завладяха:

— Излизаш, защото те е срам да ме гледаш!

Стефан спря.

— Мария! — повтори той и очите му, пълни с изумление, я изследваха, сякаш сега я откриваше.

— Лъжец! — викаше тя. — Лъжец! Толкова години си живял в лъжа! Иди си. Не искам да те видя. Всичко е свършено между нас.

В порива на гнева си тя разрушаваше с ярост една петнадесетгодишна другарска и съпружеска връзка, като че се касаеше за най-ненавистно нещо.

Той тръгна, като предупреди сдържано:

— Ще дойда пак, когато се успокоиш. Бих искал още веднъж да чуя какво ще кажеш.

— Ще кажа, че си безсрамен! — заяви тя веднага.

— Говорим за доверие, за другарство, а какво правим! — започна тъжно той.

Тя цялата пламна и бързо го прекъсна:

— Доверие! Другарство! Не се гаври с идеалите на хората!

Лицето му стана сурово.

— Аз отговорих на писмото и получих телеграма, че Марсел днес пристига. До влака има още доста време. Ще дойда след един час!

— Безсрамник! Безсрамник! — крещеше тя подире му.

Вратата се затвори. Разсърдената жена изведнъж стихна. Бавно приближи до прозореца към улицата. Загледа навън, без нищо да вижда.

„Като ревнивката от стар роман! Какъв ти нов човек! Какво ти доверие и другарство! Също като разярената ревнивка, собственичка на бижута, на къщи и на съпрузи! Какво значение има дали е общувал и с триста жени! Защо не се помъчиш да погледнеш нещата от негова страна!“ — помисли тя, сякаш някой друг проговори в нея.

Ироничната, присмехулна преценка се натрапваше в ума й. Обидената жена стоеше безпомощна, слисана между увереността, че е направила каквото трябва, и чувството на все повече завладяващ я срам. Без да поглежда нищо, придвижи се до работната му маса, седна там, сложи лице в шепите си. И сега отчетливо изплава в съзнанието й всичко, случило се този ден между нея и мъжа й.

Той дойде до кушетката, дето тя лежеше, и угрижен, каза:

— Трябва да поговорим!

Едва сдържаше вълнението си.

— Ти знаеш — каза той, — че във Франция аз бях женен. А сега узнавам, че съм имал дете от Моник…

Русата, вече немного млада жена седеше пред бюрото, закрила лице в шепите си.

— По-нататък? — питаше тя.

Искаше спокойно да прецени и отсъди.

— По-нататък започна лъжата! — отговори тя на мъчителния въпрос и отново я завладя гневът.

Стана, тръгна из стаята, но гневът й нарастваше.

— Да, започна лъжата с това дете!

Той я беше наранил и ограбил. Може ли кой и да е човек, дори оня, свързан с доверието и другарството, да понесе лъжата? Чувстваше се още повече засегната, защото разбираше, че той не само лъжеше, а искаше и да злоупотреби с човешки ценности, с които нямаше нищо общо. Ако е без значение дали е общувал с една или триста жени, за нея не можеше да бъде все едно какъв е той — лъжец или честен човек!

Взе си шлифера. Побягна на улицата. Отиде до кантората на познат адвокат. Спря пред вратата.

„Дали е лъжец, или честен човек!“ — върна се отново тази мисъл в главата й и като че сега осъзна нейната стойност.

Остана до вратата, без да почука.

Ами ако това дете е същото — мургавото, което е тичало около стареца? Детето с пламенния поглед и звънливото гласче? Детето, което тя веднага обикна още щом чу за него? Малкото хубаво същество, което старият, побъркан от нещастия баща на Моник може би искал да скрие, за да го запази за себе си в своя самотен живот? Може ли да го е излъгало чувството, с което погледнал тогава момчето? Може ли писмото от вчера и всичко, разказано от него, да е някаква игра? Какво прави тя? На какви стихии се поддава?

Гледаше някъде нагоре, далече и повтаряше:

— Ами ако това дете…

Тя е свързана не от днес с мъжа си и не случайността е изградила техния общ живот. Какъв е той за нея? Загубила ли е вярата си в него? Какво е станало, за да може да я загуби? Станало ли е нещо? Обърна се. Не искаше да влезе в кантората. Тръгна по пътя за вкъщи…

Стефан я чакаше. Неспокоен, крачеше из хола на техния дом. Той бе отговорил на писмото от Франция и днес беше получил телеграма оттам. Часовникът показваше, че има още малко време до влака. Когато тя влезе, той веднага заговори:

— Не остава вече време…

Привидно сдържан, бе в мъчително напрежение. Тя спря, дигна поглед към него. Какво се криеше зад изопнатото му лице? Лъжец или честен човек?

Той продължаваше:

— Надявам се да си се успокояла и всичко правилно да си преценила. Мога ли да оставя детето? Писах му да тръгне и ето днес пристига. Но, уверявам те, аз сам нищо не знаех за него до получаване на писмото, така че… за каква лъжа може да става дума?

Замълча. Очакваше какво ще каже тя. На този миг бе заложил всичко. Оттук нататък те щяха да останат заедно или да се разделят. Тя виждаше: не му бе лесно да реши, но той беше решил твърдо, непоколебимо, ако тя не го разбере. В друг случай това би я дори засегнало. Сега държането му я изпълваше с увереност. Гледаше го и го виждаше такъв, какъвто го знаеше в най-тежките минути на техния живот — когато я погледна, за да разбере ще го издаде ли тя на германските войници, когато я посрещна оная нощ, за да й даде подслон и да я спаси, и по-късно, когато, сам преследван, потропа на нейната врата. Тя виждаше отново своя другар и съпруг. Той се връщаше. Ето го пред нея такъв, какъвто го знаеше винаги. И като тогава той е отново в борбата и заплашен като някога, дава парола:

— Аз не мога да оставя детето!

Но тя е все още в пипалата на съмнението и пита:

— Кое е това дете?

Той не се разсърди:

— Онова малкото, за което ти разказах.

Тя искаше да е тъй. Виждаше младежа, вече станал на петнадесет години. Сърцето й се изпълваше с нежност. Винаги е копняла да има такова момче. Беше загубила надежда, че ще го има. Сега чувстваше, че ако това момче е същото, родено в ония дни на двубой между живота и смъртта, в който е живяла Моник, то момчето е и нейно. Защото не са ли Моник и тя двете лица на една и съща мъка и на една и съща любов? Но тя не сподели с мъжа си завладелите я чувства и мисли. Побърза да го хване в лъжа, макар и с болка:

— Но нали бащата на Моника казал, че то е дете на съседите!

Търпеливо съпругът обясни:

— Старецът казал така, защото се страхувал да не му го отнемат. И петнадесет години не се обади…

Тя жадно слушаше това, което сама предполагаше.

— Но на смъртното си легло — продължаваше Стефан — старият разказал всичко на Марсел и сега момчето ще дойде. Аз му писах. Не можех да го оставя.

Тя тръгна към кушетката.

— Къде? — загледа смутен той след нея.

Тя седна, останала без сили от вълнение.

— Върви на гарата — ще закъснееш! Аз ще ви чакам тука! И ми прости, ако можеш, избухването.

Той приближи.

— Може би и аз съм виновен, че не ти разправих добре…

Всичко у нея се освобождаваше.

— Върви, ще закъснееш!

Щастлива и измъчена, искаше да остане сама.