Артър Кларк, Джентри Лий
Градината на Рама (19)

5.

Совалката спря на няколкостотин километра от Хангара. Съоръжението имаше особена форма — съвършено плоско отдолу, но закръглено отстрани и отгоре. Трите завода на Хангара — два по краищата и един в средата — приличаха на геодезически куполи. Извисяваха се на шестдесет или седемдесет километра от дъното на конструкцията. Покривът между тези заводи беше много по-нисък, само осем или десет километра над плоската равнина. Така целият покрив на Хангара отвън наподобяваше на тригърба камила, ако разбира се, съществува такова животно.

Орелът, Ричард и Никол спряха да погледат един космически кораб с формата на морска звезда. Според Орела той вече беше проверен, ремонтиран и готов за следващото си пътешествие. Морската звезда се измъкна от лявата гърбица. В сравнение с Хангара или с Рама това возило беше малко. И все пак разстоянието от центъра му до края на всеки лъч беше почти десет километра. То започна да се върти около оста си веднага щом се освободи от Хангара. Докато совалката стоеше „паркирана“ на някакви си петнайсетина километра, морската звезда увеличи скоростта на въртене до десет оборота в минута. Веднага щом тази скорост стана постоянна, тя изфуча наляво.

— От тази група кораби остава само РАМА — рече Орелът. — Гигантското колело, което беше първо на опашката, докато чакахте край Междинната станция, замина преди четири месеца. Изискваше минимално преустройство.

Ричард понечи да попита нещо, но се въздържа. По време на полета от Пресечната точка насам беше проумял, че Орелът на практика доброволно им предоставя цялата информация, която му е разрешено да поднесе.

— Рама се оказа едно предизвикателство — продължи Орелът. — И все още не сме сигурни кога точно ще бъдем готови.

Совалката приближи десния купол на Хангара. Ако той можеше да се сравни с циферблат на часовник, на мястото, където щеше да се намира петият час, започнаха да проблясват светлини. При по-внимателно вглеждане Ричард и Никол забелязаха, че са се отворили няколко малки вратички.

— Налага се да облечете костюмите — каза Орелът. — Щеше да бъде голям подвиг на техниката, ако това огромно място можеше да се конструира така, че атмосферата в него да се променя според обстоятелствата.

Никол и Ричард се облякоха, докато совалката паркира край една Стоянка, много наподобяваща онази в техния транспортен център.

— Чувате ли ме добре? — запита Орелът, изпробвайки системата за свръзка.

— Роджър — отвърна Ричард в своя шлемофон. С Никол се спогледаха и се разсмяха, припомняйки си дните, когато бяха космонавти на „Нютон“.

Орелът ги поведе по дълъг и широк коридор. В края му завиха надясно, минаха през една врата и излязоха на просторна тераса, разположена на десет километра над пода на завода и надхвърляща по размери човешкото въображение. Когато надникна в огромната бездна, Никол почувства коленете си да омекват. Независимо от безтегловността, вълни на световъртеж заляха и нея, и Ричард. Двамата се отдръпнаха едновременно, втренчиха се един в друг и се опитаха да асимилират това, което току-що бяха видели.

— Внушителна гледка — това беше коментарът на Орела.

Колко невероятно скромно казано — помисли си Никол. Много бавно отново сведе поглед към вдъхващия страхопочитание спектакъл. Този път стискаше парапета с две ръце, за да не изгуби равновесие.

Заводът под тях бе побрал целия Северен полуцилиндър на Рама — от входния пристан, където бяха акостирали с „Нютон“ и откъдето бяха влезли, до Централната равнина край бреговете на Цилиндричното море. Вече нямаше море и нямаше рамиански град Ню Йорк, но за сметка на това там можеше да се види автентично имение, толкова истинско, колкото ако се намираше в Род Айлънд, Америка.

Кратерът и падината в северната част на Рама бяха все още там, съвършено недокоснати, включително и външната обвивка. Както бяха застанали на терасата, Ричард и Никол виждаха тези сегменти от Рама вдясно, почти зад себе си. Пред тях на перилата бяха окачени дузина телескопи, всеки един с различна степен на увеличение. Оттам тримата можаха да видят вертикалните и наклонени стълбища, наподобяващи трите пръчки на чадър, които се спускаха (или изкачваха) на тридесет хиляди стъпки към Централната равнина на Рама.

Останалата част от Северния полуцилиндър беше разрязана. Лежеше под тях оголена. Частите й не бяха пряко свързани с падината или една с друга, но все пак бяха разположени в съседни сектори, подредени по права линия. Всяка част беше с площ приблизително шест-осем квадратни километра, а поради извивката ръбовете й се издигаха значително над пода.

— Това разположение улеснява първоначалните работи — обясни Орелът. — Влизането и излизането с всички съоръжения ще е прекалено трудно, ако затворим цилиндъра.

С помощта на телескопите Ричард и Никол видяха, че в две от зоните на Централната равнина кипи активна дейност. Не можеха да изброят роботите, които се придвижваха насам-натам по пода на завода под тях. Нито пък в много от случаите можеха да определят какво се върши. Това беше машиностроене в мащаби, за които хората не бяха и сънували.

— Доведох ви най-напред тук, за да добиете обща представа — рече Орелът. — По-късно ще слезем долу и ще можете да видите повече подробности.

Ричард и Никол го зяпаха онемели. Орелът се разсмя и продължи.

— Ако се вгледате внимателно и съпоставите нещата, ще забележите, че два обширни района от Централната равнина — този до Цилиндричното море и другият, до края на стълбищата, — са напълно оголени. Точно това са местата, където се извършва ново строителство. Между тези два района Рама изглежда абсолютно същата, каквато я оставихте. Разполагаме с общи технически насоки и променяме само онези райони, които ще бъдат използвани по време на следващите мисии.

Ричард се оживи.

— Нима искате да кажете, че този космически кораб се използва многократно? И че за всяка мисия се извършват само необходимите промени?

Орелът кимна.

— Тогава оня конгломерат от небостъргачи, който наричаме Ню Йорк, може би е бил изграден за някоя по-ранна мисия и просто е останал, защото не са били необходими промени?

В отговор на риторичния въпрос на Ричард Орелът не каза нищо. Той сочеше към северния район на Централната равнина.

— Онова хей там ще представлява вашата територия. Току-що привършихме с работите по инфраструктурата, с това, което вие наричате „комунално строителство“ — вода, електричество, канализация и контрол на околната среда над повърхността. В довършителните работи ще има възможност за извършване на промени. Точно за това ви доведохме тук.

— Каква е онази малка куполообразна сграда, южно от оголения район? — запита Ричард. Все още беше зашеметен от представата, че Ню Йорк е бил някакъв остатък, реликва от по-раншно пътешествие на Рама.

— Това е контролният център — отвърна Орелът. — Съоръжението, което ще управлява процесите във вашата територия, се намира там. Обикновено контролният център е скрит под повърхността, в обвивката на Рама, но във вашия случай конструкторите решиха да го поставят в Равнината.

— Какво представлява онзи голям район, хей там? — запита Никол, сочейки към разчистената територия, която щеше да се падне точно на север от Цилиндричното море, ако Рама беше напълно сглобена.

— Не ми е разрешено да ви кажа — отвърна Орелът. — Всъщност, учуден съм дори от факта, че ми беше позволено да ви го покажа. Обикновено завръщащите се пътешественици изобщо не знаят какво се намира на кораба извън територията, която обитават. Оптималният план е всеки вид да остане в рамките на своя модул.

— Виж онази могила, или може би кула в центъра — обърна се Никол към Ричард, насочвайки вниманието му към другия район. — Трябва да е висока почти два километра.

— И е оформена като поничка. Искам да кажа, че в средата е куха.

Можеха да видят, че външните стени на това, което вероятно беше втори модул за обитаване, бяха до голяма слепен изградени. От пода на завода не можеше да се види нищо във вътрешността.

— Не може ли поне да ни намекнете кой или какво ще живее там? — запита Никол.

— Да вървим — рече твърдо Орелът, поклащайки глава. — Време е да слизаме.

Ричард и Никол се откъснаха от телескопите, хвърлиха по един бегъл поглед върху общото разположение на тяхната жилищна територия (която в никакъв случай не беше в толкова напреднал стадий на конструиране, колкото другата) и последваха Орела обратно към коридора. След пет минути стигнаха до нещо, което техният водач обяви за асансьор.

— Трябва внимателно да закопчеете коланите си, когато седнете — каза Орелът. — Пътуването е доста бързо.

Ускорението, което набра странната овална капсула беше мощно и стана за момент. Забавянето след по-малко от пет минути беше също толкова рязко. Бяха стигнали до основата на завода.

— Това чудо пътува със скорост триста километра в час? — запита Ричард след кратко пресмятане наум.

— Освен ако не бърза — отвърна Орелът.

Ричард и Никол го последваха по основата на завода. Тя беше безкрайна. В много отношения беше по-впечатляваща от самата Рама, защото почти половината космически кораб беше разположен на пода около тях. И двамата си припомниха изумлението, което ги беше обзело, докато пътуваха със седалковия лифт на Рама и отвисоко, над Цилиндричното море, можеха да наблюдават тайнствените хорни на Южната падина. Тогавашните чувства на уважение и страхопочитание се завърнаха и дори се засилиха, когато Ричард и Никол с широко отворени очи наблюдаваха дейността, която кипеше около и над тях в завода.

Асансьорът ги беше оставил на нивото на пода, точно край една от частите на техния жилищен комплекс. Пред тях се намираше обвивката на Рама. Двамата с бързи крачки прекосиха разстоянието от изхода на асансьора до нея.

— Около двеста метра дебелина — отбеляза Ричард, отговаряйки на един въпрос, който си бяха задавали още в първия ден ма Рама.

— Какво ще има в обвивката под нашата жилищна територия? — запита Никол.

Орелът вдигна три от четирите си пръста, показвайки, че се интересуват от информация на трето ниво. И двамата човеци се разсмяха.

— Вие ще дойдете ли с нас? — запита Никол Орела няколко минути по-късно.

— Във вашата слънчева система? Не, не мога — отвърна той. — Но признавам, ме би ми било интересно.

Орелът ги поведе към зона на оживена дейност. Няколко десетки роботи се трудеха върху обширна цилиндрична конструкция, дълга около шестдесет метра.

— Това е заводът за основна преработка на водата — каза Орелът. — Всичките течности, които попаднат в дренажите или каналите на вашата територия, в края на краищата ще стигнат дотук. Пречистената вода ще се изпомпва обратно в колонията, а останалите химически вещества ще се задържат за друга употреба. Този завод ще е запечатан и в него няма да имате достъп. Използва технологии, които са твърде далеч от вашето ниво на развитие.

Сетне Орелът ги поведе нагоре по вертикалната стълба в самата колония. Направиха една изтощителна обиколка. Във всеки сектор Орелът им демонстрираше основните отличителни характеристики на съответната зона и после, без прекъсване, подаваше заповед на някой робот да ги пренесе до съседния сектор.

— Какво точно искате да направим тук? — поинтересува се Никол след няколко часа, когато Орелът се готвеше да ги поведе към поредната част от бъдещия им дом.

— Нищо специално — отвърна Орелът. — Това ще е единственото ви посещение до самата Рама. Искахме да почувствате размера на вашата територия, в случай че това ви е необходимо за проектирането. В жилищния модул разполагаме с макет в мащаб 1:2000 — цялата останала работа ще бъде свършена там. — Той погледна към Ричард и Никол. — Можем да тръгваме, когато пожелаете.

Никол седна върху една сива метална кутия и се заоглежда наоколо. Само броят и разнообразието на роботите около нея бяха достатъчни да я зашеметят. Почувства се замаяна още в мига, когато прекрачи терасата, на завода и сега вече беше съвършено претръпнала. Протегна ръка към Ричард.

— Разбирам, че трябва да запаметявам това, което виждам, но вече нищо не разбирам. Преситена съм от информация.

— И аз — призна си Ричард. — Никога не съм си и помислял за възможно да съществува нещо по-невероятно и по-непонятно от Рама, но ето го този завод.

— Задаваш ли си въпроса — каза Никол, — как ли изглежда заводът, в който е създадено това нещо? Или още по-точно, представяш ли си поточната линия за Пресечната точка?

Ричард се разсмя.

— Можем да продължим това изреждане до безкрайност. Ако Пресечната точка действително е машина, както изглежда, тя със сигурност е от по-висок клас от Рама. Вероятно Рама е конструирана тук. Бих предположил, че се контролира от Пресечната точка. Но какво е създало и управлява Пресечната точка? Нима е същество като нас, резултат от биологична еволюция? И дали въобще все още съществува в смисъл, който е разбираем за нас? Или е преминало в някаква друга форма на съществуване, удовлетворено да упражнява влиянието си чрез съществуването на тези удивителни машини, които е създало?

Ричард приседна край жена си.

— Дори на мен ми дойде много. Мисля, че също съм преситен… Да се връщаме при децата.

Никол се наведе и го докосна.

— Ти си много умен мъж, Ричард Уейкфийлд. — Знаеш, че това е една от причините да те обичам.

Голям робот, наподобяващ асансьор-вилица, се изтъркаля покрай тях. Носеше някакви навити метални листове. Ричард отново поклати учудено глава.

— Благодаря ти, скъпа — промълви след кратко мълчание. — Знаеш, че и аз те обичам.

Двамата се изправиха и направиха знак на Орела, че са готови да си тръгват.

 

 

На следващата нощ, отново в своя апартамент в жилищния модул, Ричард и Никол бяха все още будни половин час след като се бяха любили.

— Какво има, скъпи? — запита Никол. — Нещо не е наред ли?

— Днес изпаднах в едно от онези мъгляви състояния — рече Ричард. Продължи почти три часа.

— Господи! — Никол седна в леглото. — Сега добре ли си? Искаш ли да взема скенера и да видим какво ще ни каже биометрията?

— Не — Ричард поклати глава. — Моите мъгли никога не се хващат от твоите апарати. Но тази наистина ме разтревожи. Осъзнах колко съм безпомощен през това време. Почти не съм в състояние да помръдна, та камо ли да помогна на теб или децата при опасност. Това ме плаши.

— Можеш ли да си припомниш какво я провокира този път?

— Съвсем ясно. Както винаги. Мислех си за пътуването ни до Хангара и по-специално за другата жилищна територия. По невнимание започнах да си припомням някои несвързани моменти от моята одисея на Рама и тогава внезапно се появи мъглата. Беше гъста. Не съм сигурен, че през първите пет минути бих разпознал дори и теб.

— Съжалявам, скъпи.

— Сякаш нещо следи мислите ми. И когато се пресегна към определен участък от моите спомени, тогава БАМ! Отправя ми се някакво предупреждение.

Ричард и Никол мълчаха почти минута.

— Когато затворя очи — каза Никол, — все още виждам онези роботи да се щурат из Рама.

— И аз.

— И въпреки това все още ми е трудно да повярвам, че е било истина, а не нещо, което съм сънувала или съм видяла на кино. — Никол се усмихна. — През изминалите четиринадесет години животът ни е просто невероятен, нали, скъпи?

— Права си — рече Ричард и се обърна настрани, в положението, в което обичайно заспиваше. — И кой знае? Може пък най-интересното да е все още пред нас?