П. Г. Удхаус
Сали казва „Добро утро“ (2)

2.

На крайбрежния булевард в Бингли се издига хотел „Сюпърба“. В четири и двайсет следобед рехавата мъглица, която от сутринта се стелеше над курорта, неочаквано се вдигна и през прозорците на апартамент номер седем на втория етаж се промъкна странното жълтеникаво мъждукане, което в Англия минава за слънчева светлина. Невзрачните лъчи пренебрежително озариха шарения килим, типичен за хотелите по южното крайбрежие, гравюрата с название „Преследваният елен“, окачена над камината, масата, сервирана за следобедния чай, както и Мари, прислужницата на госпожа Хигинботам, която току-що бе поставила на масата чиния със сандвичи.

Заедно с жълтеникавата светлина в апартамента проникна мелодия, изпълнявана от оркестър, която вероятно долиташе от зимната градина — мястото, където сервитьори швейцарци дебнеха иззад палмите в саксии, а по-подвижните гости на хотела можеха да разкършат снаги и да потанцуват. Мари затананика игривата мелодия и дори направи няколко танцови стъпки. Беше толкова погълната от заниманието си, че почукването на вратата на апартамента изобщо не достигна до съзнанието й. Но звукът очевидно бе възприет от слуховите рецептори на госпожа Хигинботам, която нададе вик откъм спалнята:

— Мари!

— Кажете, мадам.

— Глуха ли си, глупачко? Някой чука. Отвори.

— Добре, мадам.

Момичето побърза да отвори вратата, но не видя нищо, заслужаващо внимание — само някакъв мъж с гети.

— Госпожа Хигинботам тук ли е? — попита индивидът.

— Да, сър.

Непознатият влезе в апартамента. Беше трийсетина годишен, с безупречен външен вид и все пак някак очукан. Носеше сив костюм с безупречна кройка и бяло бомбе, което побърза да свали. В дясното му око беше затъкнат монокъл и с помощта му непознатият проучи масата. За миг мрачното му изражение, което очевидно му бе присъщо, се разсея и той посегна към сандвичите.

Госпожа Хигинботам, която още представляваше само безплътен глас, продължаваше да проявява интерес към случващото се на вратата.

— Бил, ти ли си?

— Не е господин Банистър, мадам. Господинът е…

Мари въпросително вдигна вежди към неканения унищожител на сандвичи. Устата му беше пълна, но все още можеше да говори, което и стори:

— Лорд Тидмаут.

— Не познавам никакъв лорд Тидмаут.

Новодошлият явно реши да се включи в международния разговор. Приближи се до вратата на спалнята и се провикна:

— Ехо, кой е там? Ти ли си, Лоти?

— Кой си пък ти, мътните те взели?

— Понастоящем се казвам Тидмаут, но се наричах Биксби, преди да се докопам до титлата. Не зная дали си спомняш за мен. Някога бяхме женени.

Очевидно госпожа Хигинботам притежаваше забележителна памет, в която трайно бяха запечатани дори най-незначителните подробности. Тя възторжено изпищя:

— Скуифи!

— Същият.

— Ама че изненада! Откъде се взе?

— Отникъде. Напоследък не се задържах на едно място. Пътувах няколко години, наскоро се върнах в Англия. Вчера случайно се отбих тук и те видях да се качваш в асансьора. Поразпитах на рецепцията и ми казаха, че си отседнала в хотела, тъй че реших да те посетя при първа възможност.

— Супер! Ще бъда готова след минутка.

— Става. Хей, откога се наричаш Хигинботам?

— Отпреди две години.

— Съпругът ти тук ли е?

— В гробището „Кенсал Грийн“ е.

— Ясно. Е, чакам те.

Лорд Тидмаут бавно се върна до масата и отново нападна сандвичите.

— Няма да се бавя — обяви домакинята. — Тъкмо приключвам с открасяването.

— Какво?

— Свалям си бижутата, глупчо!

— О!

— Вземи си сандвич.

— Точно това правя.

— Какво?

— Взех си от сандвичите и съм длъжен да отбележа, че са изключително вкусни. Мисля, че са със сардини, освен ако сетивата не ми изневеряват.

Лордът подложи на изпитание теорията си, като си взе още един сандвич и този път съмненията му напълно отпаднаха.

— Знаех си — продължи, — наистина са със сардини. Лоти!

— Какво?

— Онзи ден прочетох нещо любопитно във вестника. Изглежда, че камбалата е най-големият враг на сардините, ама докато не го прочетох, хабер си нямах, че сардината има враг. Честно казано, камбалата ми падна в очите. И то много. Не е за вярване, че на света има същество, което да тормози сардината. Мисълта ми е, че…

Словесните му излияния бяха прекъснати от отварянето на вратата на спалнята и той смаяно примигна при вида на най-пъстроцветната пижама, която някога е била сътворена от болния мозък на моден шивач.

— Да му се не знае! — възкликна. — Тоест… брей, брей!

— Брей, я! — отвърна като ехо Лоти.

Лорд Тидмаут хвана ръката й. Изглеждаше като човек, изпаднал в транс. Появата на младата жена очевидно бе нарушила душевния му покой. Питаше се как е възможно да е бил женен за това ослепително създание и да е допуснал то да му се изплъзне. Вълнението му бе толкова силно, че чак монокълът изскочи от удобното си място и палаво заподскача на верижката си.

— Не може да бъде! — въздъхна. — Толкова ли си красива?

— Точно толкова.

— Брей, брей, брей! — простена лорд Тидмаут.

Лоти застана пред огледалото и се втренчи в блестящата му повърхност. Изпитваше неописуемо задоволство, че забележителната й красота е произвела толкова зашеметяващо впечатление.

— Седни — обърна се към неочаквания гост.

Лорд Тидмаут покорно се подчини, сетне промърмори:

— Разкажи ми всичко.

— Какво разбираш под „всичко“?

— Всичко за себе си. Кой е този Хигинботам, чието име носиш?

— О, мъж като мъж, само че много богат. Запознахме се, когато играех в „Следвай момичето“. След, меко казано, буйната ми раздяла с теб, се върнах на сцената. Господин Хигинботам се спомина през юли миналата година.

— Сигурно отново си омъжена.

— Що за глупав въпрос? Ако го бях сторила, щях ли да нося името Хигинботам?

— Възражението ти ми се струва доста логично — съгласи се лордът.

— И още как! Нито една жена не би се съгласила да се нарича Хигинботам, освен в случай на крайна необходимост.

— Напълно подкрепям становището ти.

— Длъжна съм обаче да те уведомя, че съм почти сгодена.

— Нима?

— Бъдещият жених се нарича Банистър, Бил Банистър. Типичен провинциален благородник. Притежава голямо имение в Хампшир, наречено Улам Чърси.

— Какво? — Лорд Тидмаут видимо се оживи. — Известно ли ти е, че с Бил Банистър сме приятели от памтивека? Как ми се иска отново да видя стария Бил!

— Ще имаш това удоволствие, ако поостанеш. Очаквам го всеки момент — ще ме води да потанцуваме. Междувременно ще ми разкажеш за себе си.

— Няма нищо забележително за разказване. Общо взето през изминалите години се мотах като муха без глава.

— Ожени ли се отново?

— Само в това отношение не съм изостанал. Втората ми съпруга избяга с някакъв французин.

— Навярно си поискал развод.

— Така си е, но после пак се ожених. Третата ми съпруга ме заряза заради испанец.

— Ама че лош късмет!

— А пък четвъртата…

— С кого е избягала?

— С бразилец.

— Оставам с впечатлението, че през последните години домът ти е бил място, където са се срещали различни нации.

— Има нещо вярно.

— Колко съпруги имаш сега?

— В момента нито една. От известно време настъпи голям дефицит. Между другото, като заговорихме на тази тема, ще ми се да те попитам какво е отношението ти към люлеещите се кончета?

— Недоумявам за какво става въпрос.

— Сега ще ти обясня. Утре първият син на втората ми съпруга навършва три години и току-що му купих люлеещо се конче.

— Все още поддържаш връзка с бившите си семейства, а?

— Учтивостта не е порок… Та както вече ти казах, току-що купих дървено конче и наредих на продавача да го изпрати тук, докато замина. Надявам се, че не възразяваш.

— Не, разбира се.

Двамата замълчаха. Оркестърът засвири сладникав валс, който оказа особено сантиментално въздействие върху събеседниците.

— Колко странно… — промърмори лорд Тидмаут.

— Какво ти се струва странно?

— Че след толкова години се срещнахме съвсем случайно.

— Имаш право.

Мълчанието отново се възцари, но бе нарушено от лорда.

— Още ли обичаш да танцуваш?

— Да. Напоследък ми се случва доста често.

— Какво ще кажеш да се поразтъпчем? Тъкмо имаме и музика.

— Великолепна идея!

Затанцуваха и лорд Тидмаут още повече се разнежи. Въздъхна веднъж-дваж, сетне прошепна:

— Прекрасна мелодия.

— Направо е върховна.

В изпъкналите рибешки очи на лорд Тидмаут заблещука странна светлинка, която подсказваше трескава мозъчна дейност. Не беше от хората, склонни към размисъл, но в момента извършваше точно това непривично упражнение на сивите клетки. Мислеше си, че при създалите се благоприятни обстоятелства ще бъде проява на глупост да не целуне тази жена. Тя бе в прегръдките му, така да се каже — в обсега на действията му — и… накратко казано… какво? Какво?

Целуна я.

В този момент вратата се отвори и на прага застана едър млад мъж във фланелен костюм. В момента на появата си изглеждаше някак замислен, но като забеляза прегърнатата двойка, симпатичното му лице се изкриви от неодобрение. В продължение на няколко секунди мълчаливо наблюдава сцената, сетне с леден тон процеди:

— Добър ден.

Думите му оказаха незабавно въздействие. Танцуващите подскочиха като ударени от гръм. Лорд Тидмаут изпусна от прегръдките си достойната си партньорка и се зае да оправя вратовръзката си. Лоти си прехапа езика.

Настъпи напрегнато, неловко мълчание.

— Не те чух да влизаш — промърмори Лоти.

— Така изглежда — сряза я Бил Банистър.

Отново замълчаха. Епизодът не беше от онези, които се поддават на многословно описание и по-скоро възпрепятстваше дружелюбния разговор, отколкото да подтиква към приятелска размяна на реплики.

— Отивам да се облека — заяви Лоти.

— И хубаво ще направиш — отбеляза годеникът.

Докато траеше размяната на язвителни реплики, лорд Тидмаут бе отправил към отдавна изгубения си приятел поглед, в който изразяваше угризение на съвестта и братска обич. След миг угризението вдигна бял фланг и братската обич изцяло завладя терена. Бил се обърна, за да си уреди сметките с натрапника, но остана като ударен от гръм, като го видя да се приближава с ръце, разперени за прегръдка.

— Бил, стари приятелю! — развълнувано възкликна лордът.

— А? — недоумяващо зяпна годеникът на Лоти.

Лорд Тидмаут въздъхна и печално попита:

— Наистина ли си ме забравил, Бил? Нима не си спомняш лицето на прастария си приятел? Жалко, жалко, жалко! Казвам се Тидмаут. Едно време фамилията ми беше Биксби.

Бил втрещено го изгледа и колебливо промърмори:

— Нали не си Скуифи^[1]?

— Същият — от плът и кръв.

— Не може да бъде.

От намръщен ревнивец господин Банистър се превърна в най-дружелюбното същество на света. Сърдечно стисна протегнатата му ръка и възкликна:

— Просто да не повярваш!

— И аз съм на същото мнение, старче.

— Не съм те виждал от години!

— Какво съвпадение — аз също.

Задълбочиха се в разговор за добрите стари времена, типичен за приятели, които се срещат след продължителна раздяла.

— Разбрах, че не си сменил местоживеенето си — заяви лорд Тидмаут. — Ако не беше ненадейната ни среща, щях да ти драсна един-два реда.

— Защо не ми погостуваш в имението? — щедро предложи Бил.

Лордът се подвоуми, сетне промърмори:

— С удоволствие бих се възползвал от поканата ти, старче, обаче напоследък са ме налегнали семейни неприятности, които помрачават настроението ми. Аз съм един сломен човек и изобщо не ми е до увеселения в провинциални имения.

— Бъди спокоен, няма да има никакви увеселения. Ще бъдем само трима — ти, аз и моят чичо.

— Що за птица е въпросният чичо?

— Това е сър Хюго Дрейк, невролог.

— Не го познавам. Симпатяга ли е?

— Можеше да бъде и по-зле. Всъщност старецът си го бива, само дето отказва да проумее, че съм зрял човек, не хлапе с къси панталонки. Бди над мен като някоя квачка и буквално ме подлудява. Изпада в нервна криза всеки път, когато погледна към момиче. Сигурно ще откачи безвъзвратно, ако види Лоти.

Споменаването на младата жена предизвика известно смущение в лорд Тидмаут.

— Слушай, стари приятелю…

— Какво има?

Лордът се покашля и измънка:

— Ами… относно злополучната сцена, ако мога да се изразя така, на която стана свидетел преди малко… искам по мъжки да ти обясня за злощастното стечение на обстоятелствата…

— Моля те, не се извинявай!

— Поувлякохме се, знаеш. Романтичната музика и сандвичите със сардини подтикват към безразсъдство.

— Така си е.

— Освен това навремето с Лоти бяхме женени, а бракът създава странна връзка, ако разбираш за какво намеквам.

— Били сте женени ли? — Бил смаяно вдигна вежди.

— Точно така — няма лъжа, няма измама. Вярно, че беше много отдавна, но някак си вкусът остава. Пък и щом прелъстителното й тяло се отпусна в прегръдките ми…

— Скуифи — прекъсна го Бил със сериозно изражение, — престани да се оправдаваш. Извадих голям късмет. Случилото се ми дава благовиден предлог да изляза от заплетеното положение, което седмици наред ми къса нервите. Лоти е добро момиче, но е и доста… как да я нарека?

— Може би „непостоянна“.

— Улучи право в десятката. Вдигаше ли ти скандали, когато бяхте женени?

— Доста често.

— Безпричинни ли бяха?

— Абсолютно неоснователни.

Бил въздъхна.

— Знаеш какво е, нали, Скуифи?

— Какво, старче?

— Запознаваш се с жена като Лоти и напълно си загубваш ума. Обаче след време си възвръщаш мисловните способности и започваш да разсъждаваш.

— И аз съм минал по този път.

— Освен това… — Бил замълча. Сега беше негов ред да изпита смущение. Приближи се до масата, отпи от чашата със студен чай и отново подхвана: — Скуифи…

— Казвай.

За миг Бил потъна в размисъл, сетне повтори:

— Скуифи…

— Изплюй камъчето, старче.

— Скуифи, случвало ли ти се е да почувстваш странна пустота в сърцето? Да усетиш как в душата ти е зейнала празнота, която ти причинява болка.

— О, случвало ми се е, и то много често.

— Какво предприемаш в подобни ситуации?

— Обикновено изпивам няколко коктейла.

Бил поклати глава.

— Коктейлите не помагат. Нищо не помага. Опитах се да чета книги, да се разнообразя със спорт, дори с работа, ала усилията ми останаха напразни.

— С каква работа се захвана?

— С животновъдство. И какъв е резултатът? Притежавам хиляди прасета, а сърцето ми продължава да страда.

— Необходима ти е тонизираща напитка и всичко ще си дойде на мястото.

— Грешиш, Скуифи. Необходима ми е любов.

Лорд Тидмаут, експерт по темата за любовта, загрижено се втренчи в приятеля си.

— Дълбоко се заблуждаваш, старче. Любов ли?

— Слушай, приятелю, през последните години се радвах на толкова любови, че ако ги поставиш една до друга, ще стигнат от Лондон до Париж. А погледни докъде съм я докарал. Освен това, доколкото разбрах, искаш да се разделиш с Лоти, нали?

— Тя не е подходяща за мен. Не отричам, че е адски симпатична, но не и за мен. Виж, онова момиче…

— Какво момиче?

— Онова, за което ти разказвам.

— Старче, май бълнуваш. Не си обелил нито дума за каквото и да било момиче. Да не би да намекваш, че…

Бил кимна.

— Да, най-сетне открих жената на своя живот.

Думите му предизвикаха интереса на лорд Тидмаут, който се приближи до масата и с трепереща от вълнение ръка посегна към поредния сандвич със сардини. После попита:

— Коя е тя?

— Нямам представа. Виждал съм я само на игрището за голф. Тя е като поема, Скуифи — олицетворение на здраве и на жизнерадост.

— Разговарял ли си с нея?

— Не. Така и не се престраших. Тя е толкова по-извисена от мен…

— Значи е висока, а?

— Извисена е в духовно отношение, глупако.

— Ясно.

Настъпи тишина, която след няколко секунди бе нарушена от Бил.

— Все някак ще се запозная с нея.

— Как смяташ да действаш?

— Не зная, но ще го направя.

— Сетне…

— Ще се оженя за нея.

Лорд Тидмаут замислено въздъхна и отбеляза:

— Малко след появата ми тук Лоти недвусмислено заяви, че си сгоден за нея.

— Вярно е — печално промърмори Бил.

— Следователно първата ти стъпка към набелязаната цел е да уведомиш Лоти, че разваляш годежа.

— Знам. Но как да го сторя?

— Тактично.

— Разбира се.

— Изтънчено и добронамерено — не бива да допускаш скандал, — но и решително, та дамата да не храни напразни надежди.

— Имаш право.

Лорд Тидмаут се замисли, сетне продължи:

— Най-добре е да оставиш всичко в моите ръце, старче. Аз съм отличен познавач на женската душа. Знам какво е най-уместно да се каже. Предлагам изцяло да ми се довериш; твоята задача е да отговаряш, когато те питат.

Лицето на умърлушения Бил грейна.

— Сигурен ли си, че ще се справиш?

— Нима се съмняваш в способностите ми, старче?

— Ще бъдеш ли тактичен?

— И още как. Всичките ми съпруги възхваляват чувството ми за такт. Вярно е, че до една ме напуснаха, но винаги са твърдели, че няма по-тактичен човек от мен.

— Разчитам на теб.

— С пълно право, момчето ми.

Вратата на спалнята се отвори и на прага застана Лоти, издокарана за танцовата забава.