Харолд К. Мейзър
Висок, мургав и… мъртъв (1)

I

Не си струва да се съпротивляваш, когато искат да те арестуват.

Някои полицаи носят палки, а всички полицаи имат трийсет и осем калиброви револвери „Смит и Уестън“. Те са физически силни и тренирани да се справят с непокорни арестанти. Нямаш никакъв шанс да победиш в тази неравна борба.

И все пак, когато в онази сряда вечер сержант Уиник ме задържа пред собствения ми апартамент, аз се дръпнах и попитах:

— В какво ме обвинявате, сержанте?

Тъй като знаеше, че мразя да ме докосват, той само каза:

— Съжалявам, адвокате. Ще разбереш в участъка.

Понечих да направя възражение, но то бе тутакси отхвърлено от помощника на Уиник, млад мускулест полузащитник, който сключи пръсти около китката ми.

Погледнах надолу към пръстите му и тихо произнесох:

— Сержанте, ще бъдете ли така любезен да инструктирате усърдния си колега да махне лапите си.

Ченгето затегна хватката.

— Виж, мистър, знам всичко за тебе, страшен умник, който…

— Остави го — каза Уиник. — На лейтенанта няма да му хареса, ако му оставим белези.

Издърпах си ръката — натъртена, но затова пък цяла. Бяха паркирали полицейската си кола до бордюра. Седнах отзад до Уиник, а проклетото ченге хвана волана. Скоростта, очевидно, бе от първостепенно значение. Изпълнението му сред трафика на Манхатън, улеснявано от време на време от полицейската сирена, която разчистваше пистата, беше безвкусно, но затова пък впечатляващо.

— Много е дързък — рекох на Уиник. — Ще му продупчат талона.

На сержанта не му беше до смях и аз не получих никакъв отговор. Жално добавих:

— Защо е цялата тази секретност, сержанте? Отпуснете се малко. Какво става тук?

Той гледаше право пред себе си.

— Стига, адвокате.

Хвърлих му обиден поглед.

— Така не може да се разговаря. Не четете ли вестници? Миналата седмица кметът инструктира всички полицаи да бъдат внимателни и вежливи.

Никакъв коментар. Би трябвало от опит да знам, че ръчкането и дразненето не дават резултат. Сержант Уиник бе получил инструкции и нищо не можеше да го отклони. Седеше до мен като огромен мълчалив сфинкс в костюм, купен от магазин за конфекция.

Когато спряхме пред Десети полицейски участък на Двайсета западна улица, разбрах кой иска да ме види.

В тази грозновата сграда бе настанен лейтенант Джон Ноула. Докато слизах от колата и се изкачвах по стълбите пред Уиник, имах странно предчувствие. Разположението ми беше познато и не се нуждаех от напътствия. Отминах дежурния и се закачвах по стълбището. Вратата на кабинета бе отворена и Ноула седеше зад бюрото си. Той вдигна мрачен и сериозен поглед.

Странно поведение за лейтенанта. Познавах го от доста години и обикновено винаги се е радвал да ме види. Но този път нямаше никакво ръкостискане. Изобщо никакъв поздрав. Само остро присвиване на дълбоко поставените му очи, преди да се обърне към сержанта:

— Защо се забавихте толкова?

— „Убийства“.

— С какви случаи се занимаваме?

— С убийства.

— Точно така.

Погледнах го и видях, че говори съвсем сериозно.

— Чие убийство?

— Човек на име Стийв Бантън.

— Какво? — сега беше мой ред да се опуля глупаво.

— Убит точно по времето, когато си бил в неговата стая в хотела…

Разтърсих глава. Само преди няколко часа видях Бантън. Говорих с него. Фактът на смъртта бе твърде краен, твърде неотменим, за да може да се възприеме веднага. Опитах се да кажа нещо, но гърлото ми се беше свило. Прочистих го и попитах:

— Как е станало?

— Трийсет и два калибрен куршум. Изстрелян в упор. Ще направиш ли признание?

— За какво? За бога, лейтенанте, нима мислиш, че аз…

Той ме прекъсна:

— Отричаш ли, че си бил там?

— И да, и не.

— Твърде неясен отговор. Какво означава това?

— Означава, че бях там, но не и когато е бил застрелян.

— С каква цел го посети?

Седях неподвижен, внимателно подбирайки думите си.

— Очевидно съм заподозрян. Защо — не знам. Но ако имах клиент в подобни обстоятелства, бих го посъветвал: „Попаднал си в неприятно положение. Затъкни се. Остави ги да изиграят козовете си и да видиш какво са хванали.“ Това би бил умен съвет. Всичко друго би било нарушение на адвокатския ми дълг. Несъмнено дължа на себе си същата бдителност, каквато и на някой съвсем непознат.

За миг Ноула ме гледаше студено, без да помръдне. После се обърна към Уиник:

— Добре, сержанте. Той иска доказателства. Да му ги предоставим. Доведи дежурния на рецепцията.

Уиник излезе и се завърна, като побутваше пред себе си слаб мъж с руса коса и руси мустаци. Той спря точно на вратата нервно мачкайки шапката в ръцете си и облизвайки устните си.

Ноула попита:

— Къде работите, мистър Корлис?

— В хотел „Уикфорд армс“. — Адамовата му ябълка подскочи. — На рецепцията съм.

— Погледни хубаво този човек. Виждал ли си го някога?

— Да, сър. Днес следобед във фоайето на хотела.

— Спомняш ли си времето?

— Два и четирийсет и пет, сър, точно толкова.

— Защо си тъй категоричен?

— Той ми даде плик, адресиран до мистър Бантън. Винаги отбелязваме времето, в което получаваме съобщения за клиентите. Поставих плика в кутията на мистър Бантън и когато се обърнах, видях го да отива към асансьорите.

— Този ли е пликът? — Ноула показа един плик.

— Да, сър.

— Това е всичко, Корлис. Можеш да си вървиш.

Когато вратата се затвори, Ноула потупа с ръка плика.

— Ето го, Джордан. Името на Стийв Бантън, написано с твоя почерк. Ще отречеш ли?

Не казах нищо.

— Никакъв коментар, а, адвокате?

— Има време за говорене и време за слушане.

— Тогава слушай добре. Това беше номер едно. Доведи номер две, Уиник.

Този път сержантът въведе дребна женица. Тя се втурна вътре, видя ме, спря се в крачка, даде заден ход и се блъсна в туловището на Уиник. Нито една жена не бе изпадала в несвяст при вида ми, но някои бяха забелязали, че приличам малко на Грегъри Пек. Ако наистина съществуваше такава прилика, това не можеше да се разбере по действията на тази жена. Лицето й пребледня, а очите й изхвръкнаха, като че ли внезапно ми бяха поникнали рога. Краката й като че ли бяха залепени за пода, а с треперещата си ръка бе здраво притиснала гърдите си.

Гласът на Ноула беше спокоен и вдъхваше увереност.

— Хайде, мисис Уордън, тук сте в пълна безопасност. Това е полицейски участък. Ние го пазим. От реакцията ви разбирам, че познавате този човек.

— О, да! — Тя се задъхваше, а гласът й бе на границата на писъка. — Това е той… човекът, когото видях… онзи, който се бореше с мистър Бантън. Той…

— Извинете, мисис Уордън. Говорете бавно и започнете отначало.

Тя си взе дъх на пресекулки и думите й дойдоха:

— Тази сутрин излязох да пазарувам, търсех ръкавици за новото ми палто, но очаквах телефонен разговор в три часа и трябваше да се прибирам, та тъкмо излизах от асансьора и чух цялата тази бъркотия в коридора. Някакъв човек се опитваше да влезе насила в стая 705.

Тя спря, за да си вземе отново дъх и посочи с пръст към мен.

— Беше той. Блъскаше вратата с рамо, а лицето му беше зловещо, злобно и отвратително. Не мога да понасям насилието, лейтенанте. То ме ужасява. Никога не гледам страшни криминални филми по телевизията. След това сънувам кошмари, а на сутринта съм съвършено…

— Разбирам, мисис Уордън — прекъсна я Ноула. — За онова, което сте видели…

Тя се почувства леко засегната.

— О, добре! Изтичах покрай него към моя апартамент. Най-после това не беше моя работа, но се обърнах и видях, че вратата беше отворена и че той влизаше в стаята на мистър Бантън.

— В колко часа бе това?

— В два и четирийсет и пет. Спомням си, че погледнах часовника да видя дали не съм закъсняла. — Тя ми хвърли светкавичен поглед и потръпна. — Мога ли да си вървя вече, лейтенанте?

— Да. Много ви благодаря, мисис Уордън. Ако ни потрябвате пак, ще ви повикаме. А сега, Уиник, номер три.

Той се зарови в някакви документи на бюрото си и след малко вратата отново се отвори. Номер три се оказа друга жена. Изобщо не я познавах. Беше по-уравновесена и самоуверена от предшественичката си. Вероятно тези качества й бяха вродени, както прекомерният апетит. Апетитът беше добавил повече сантиметри в хоризонталните й измерения и й придаваше осанка на сопрано във Вагнерова опера. Тъй като не бе виждала убиец, тя измарширува право към мен и се доближи на разстояние, от което бих могъл да я докосна, след което се спря и започна да ме изучава като насекомо под стъклен похлупак.

— Този човек ли?

— Да, мис Прайс.

— Хм! Не изглежда толкова опасен.

— Външният вид лъже. Кажете му къде работите.

— В хотел „Уикфорд армс“.

— Като каква?

— Телефонистка.

— Бяхте ли дежурна в три часа днес следобед?

— Да.

— Обадиха ли се от стая 705?

— Да.

— Разкажете ни за това.

Тя се наслаждаваше от факта, че е в центъра на вниманието…

— Следобед няма много работа и когато лампичката светна, веднага се свързах. Попитах мистър Бантън какво ще обича, но той не отговори. Вместо това чух странен звук, като че ли някой се давеше и се мъчеше да си поеме въздух. Извиках: „Ало, ало, какво става там?“ Мистър Бантън стенеше. Изглежда изпитваше силна болка. После изпъшка: „Повикайте лекар. Аз… аз… съм ранен. Скот Джордан току-що… той току-що…“ И тогава чух ужасно клокочене и силен шум от падане и…

Тя самата с труд си пое въздух и отстъпи назад, когато станах от стола и се изправих пред нея.

— Почакайте! Какво се мъчите да направите? Това е смеш…

— Сядай! — ръмженето, дошло откъм Ноула, криеше в себе си доста мускулна сила. — Имаше възможност да говориш. Ще ти предоставя още една, когато му дойде времето. Сядай на стола си!

Той се обърна към жената:

— Извинете ме, че се намесих, мис Прайс. Продължете разказа си.

Тя преглътна и отново възвърна самоувереността си. Най-после аз бях под арест, а ние се намираме в полицейския участък.

— Ужасно се уплаших, лейтенанте — тя изразително потръпна. — Тутакси позвъних на управителя и той ми каза веднага да повикам лекаря на хотела, а после сам се отправи към стая 705. Отвори вратата с шперц, влезе и видя мистър Бантън да лежи на пода мъртъв и кървящ върху съвсем новия…

— Благодаря, мис Прайс. Това е всичко. Сега можете да си вървите.

Тя не желаеше да напусне територията, в която бе централна фигура, но Уиник успя да я изведе. Полицейският стенограф масажираше пръстите си. Ноула ме наблюдаваше с удоволствие.

— Чу свидетелите, Скот. Адвокат си. Как ти звучи всичко това?

Поне не беше забравил малкото ми име.

— Лошо — признах си аз. — Но ти си в занаята от дълго време, Джон, и сам знаеш как стоят нещата с косвените улики.

— Трима свидетели, Скот. И един окръжен прокурор в окръг Ню Йорк чака да ти забие харпуна. С всичко това, приятелю, можеш да свършиш на стола в очакване на малко електрически ток. Трябва му само мотив.

— Не му трябва — изстенах аз. — Той вече го има.

Ноула се сепна и ме погледна строго.

— Може би е по-добре да проговориш.

— Освободи този драскач — казах аз.

Ноула посочи с глава вратата и стенографът стана и излезе. Аз се облегнах назад и потърках челото си с ръка. От устата ми се изтръгна дълга и нещастна въздишка.

И аз започнах да говоря.

— Късно вчера ми дадоха един документ. В него се настояваше тази сутрин да се явя при окръжния прокурор…