Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Ninety years later, 1995 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Есе
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Йосиф Бродски
Заглавие: За скръбта и разума
Преводач: Аглика Маркова, Александра Велева, Валентин Кръстев, Зорница Христова, Иван Тотоманов, Кристин Димитрова
Издание: първо
Издател: Факел експрес
Град на издателя: София
Година на издаване: 2003
Тип: Сборник есета
Редактор: Георги Борисов
Художник: Михаил Танев
Коректор: Венедикта Милчева
ISBN: 954-9772-24-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1493
История
- — Добавяне
X
Именно тази смесица от земност и неограниченост изгражда речника на поемата. Нищо не би могло да бъде по-подходящо за разказването на един мит, което означава, че словесният подбор е заслуга колкото на Рилке, толкова и на предхождащите го интерпретации на мита — да речем, от „Георгики“ насам. Точно тези многобройни предишни версии са накарали поета да избяга от всякакъв апломб, възприемайки безпристрастен, леко оцветен от тембъра му подход към „имало едно време“, с нюанс на меланхолна печал, подходяща както за епохата, така и за съдържанието на разказа.
Това, което по-отчетливо принадлежи на Рилке, е употребата на багри в началните строфи. Избелелите пастелни нюанси на сивото, на приглушения порфир, чак до синьото наметало на Орфей, идват право от ворпшведското[1] меко ложе на северния експресионизъм с неговите избледнели, цветово изтощени чаршафи, усукани съобразно естетическия идиом на комбинацията предрафаелити[2] — Art Nouveau[3] в края на века.
Тук в странната, безбродна мина за души
като безмълвни жили сребърна руда
те виеха снаги сред мрака. Между корените
кръвта, която в хората тече, напираше
като масивен блок от тежък порфир в мрака.
И друго тук не бе червено.
Но имаше скали
и призрачни гори. И мостове сред пустошта
там, над гигантско, сиво, безотгласно езеро,
увиснало връз каменистото корито
далеч, сякаш бе сиво облачно небе.
А през моравите, притихнали в търпение,
бледнееше една-единствена пътечка
като безкраен лен, изопнат за избелване.
Това е експозицията, така че, естествено, акцентът върху цвета е съществен. Можете да изброите две „сиви“, чифт „мракове“, три „червени“. Добавете към тях и „призрачното“ на горите, както и „бледността“ на пътечката, защото принадлежат към същото, клонящо към едноцветност, епитетно гнездо, поради отдалечеността на светлинния източник.
В тази сцена няма нито един ярък цвят. Ако нещо изобщо изпъква, това са „жили[те] сребърна руда“ на душите, чийто отблясък едва ли не ги доближава до една одушевена версия на сивото. „Скалите“ — навярно още един нюанс на сивото — разширяват отсъствието на цвят до нови простори, особено след блокиращото спектъра „И друго тук не бе червено“.
Това е една модна за времето си, декулминационна палитра, която Рилке използва, очевидно рискувайки да превърне поемата в преходен шлагер. Ако сме чели дотук, вече най-малкото знаем какъв вид изкуство го е вдъхновявало и можем да посбърчим съвременните си носове пред извехтелия естетически идиом, ситуиран, в най-ласкателния си вариант, между Одилон Редон и Едвард Мунк.